На 1 октомври Православната Църква възпоменава църковен певец, композитор, теоретик на църковната музика, реформатор на певческата традиция, основател на прочутата вокално-изпълнителска школа на 13 век, обогатил невмената нотопис, наричан от съвременниците си „магистър на магистрите“, „божествен, „втори извор на музиката след свети Йоан Дамаскин“ – ангелогласния българин от Драч – свети Йоан Кукузел.

Житие на преподобни Иоан Кукузел

           Преподобни Иоан се роди в град Дирахия (Дирахия – Дирахион; сега Драч – град на източния бряг на Адриатическо море), който се намираше в областта на Охридската архиепископия (1). По произход той бе българин, но още от рано остана без баща. Майка му, благочестива и богобоязлива жена, се погрижи да му даде християнско възпитание и го изпрати да изучава Свещеното Писание.        
          Иоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха „ангелогласният“. По същото време царете имаха обичай да избират надарени и разумни момчета, и да ги пращат да се образоват в най-авторитетните тогавашни училища – едни пращаха да изучават философия, други – краснопис. По тази причина взеха и Иоан, който имаше прекрасен глас, и го изпратиха в царското училище да се възпитава и да изучава музикалното изкуство. Младият юноша, схватлив и разумен по природа, в скоро време изключително много напредна и овладя до съвършенство музикалното изкуство, тъй че всички се удивяваха на неговите необикновени способности. Някои от съучениците му шеговито го питаха:
          – Иоане, какво яде днес?
           А той, понеже все още не знаеше добре гръцки език, отговаряше им на гръцко-български:
           – Кукия ке зелия (боб и зеле).
           Затова момчетата го нарекоха Кукузел.
           Не след дълго Иоан изучи гръцкия език и надмина в музиката всички свои връстници. Удивен от неговото наистина прекрасно пеене, византийският император (Преподобни Иоан Кукузел е живял по времето когато Българското царство се намирало под византийско робство (1018-1185), а във Византия властвала династията на Комнините) много го обикна, радваше се за него и го убеждаваше да се ожени. Но той му отговори:
           – Прося и моля твое царско величество да ми позволиш да отида и да видя майка си! А после нека бъде волята на Бога и на царя.
            Императорът уважи желанието му и незабавно го изпрати с подобаващи почести.
            Като набли­жи родния дом, чу странно пеене. Но не беше позната песен, а нареждане през сълзи. Майка му изплакваше мъката си по него с думите: „Йоане, где си мое мило дете?” Йоан силно се раз­вълнува и веднага записа тъжната мелодия на ноти. Жал­бата на своята майка и на всяка майка за детето отрази в известната до днес творба „Полиелей на българката”(2).
            Известно време той остана при своята майка, а след това отново се върна в столицата при царя.
            В Константинопол Иоан бе обграден с много внимание и почести. Но всичко това само отегчаваше неговата смирена душа. Друго желаеше той. Възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот.
            Бог, чрез Своя дивен промисъл, не се забави да изпълни молбата му. Веднъж в царския дворец дойде по някаква работа игуменът на Атонската лавра и след като свърши всичко необходимо, тръгна обратно за своя монастир. Щом узна това, св. Иоан намери удобно време, облече се в бедняшки дрехи и почерни лицето си за да не бъде разпознат, взе една просешка тояга и с радост последва отдалеч игумена докато пристигнаха на св. Гора.
            Скоро дойдоха до Лаврата. Игуменът влезе, а той остана вън и седеше пред портите като някакъв чужденец. Пазачът, застанал при монастирските врати, го попита:
           – Какво желаеш, че си дошъл тук? И какъв занаят умееш да работиш?
           – Зная – отвърна му св. Иоан – да паса кози и искам да стана монах.
            Като чу това, пазачът отиде и извести на игумена, а той много се зарадва, че се е намерил пастир на козите, защото тъкмо по това време се случи да нямат такъв човек. Незабавно заповяда да въведат юношата в монастира и се зае да го обучава в духовния живот. Не след дълго го пострига за монах, а после го изпрати да пасе козите.
            Оттогава св. Иоан живееше в планината, усърдно и с радост изпълняваше послушанието си и пасеше монастирските кози.
           Императорът силно скърбеше заради неочакваното изчезване на сладкогласния и боговдъхновен певец. Той не знаеше какво се е случило с него и бе в недоумение. Изпрати хора да търсят старателно навсякъде. Те обиколиха много места, крепости, пустини и монастири, но не можаха да го намерят. Дойдоха също и на света Гора, и там проверяваха прилежно на всички места, но – отново безуспешно. Но дори и да го бяха видели, едва ли щяха да го познаят: св. Иоан се бе облякъл във вехта и изпокъсана дреха, а и видът на лицето му се беше изменил от изнурителния пост и въздържание.
            Един ден, обаче, докато пасеше козите в пустинята, той пожела да изпее на Господа някоя духовна песен от псалмопенията. Огледа се наоколо за да се увери, че няма кой да го чуе, и започна да пее с голямо майсторство и умиление. Но в някаква пещера наблизо живееше един подвижник – той чу пеенето и помисли, че то е ангелско, а не човешко. Излезе от пещерата и отиде да види. Тогава пред очите му се разкри дивна картина: видя младия пастир да пее, а козите бяха спрели да пасат и го слушаха с радост и сякаш с внимание. Подвижникът си помисли, че това ще да е Иоан Кукузел, когото императорът търси, а сега Сам Бог го открива. Той побърза да отиде в Лаврата и насаме разказа на игумена всичко, каквото бе видял. Игуменът веднага изпрати да повикат козаря и щом той пристигна, каза му:
             – Бог ми откри, че ти си Иоан Кукузел. И защо толкова време си крил това от мен? Заклевам те в Бога да ми кажеш истината!
              Тогава преподобният падна в нозете му, молеше за прошка и със сълзи му отвърна:
            – Да, аз съм, грешният и недостоен раб на твоя светиня. Когато видях, че всичко в този свят е суетно, аз го презрях заради Бога и го оставих. Затова много те моля и прося от теб да ме пуснеш на същото смирено служение, което си ми дал отначало – да паса козите, за да не би царят да узнае че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението.
            – Чедо мое – рече му игуменът, – не се безпокой за това! Ти само прояви послушание и остани в килията, която ще ти дам тук в монастира, а аз ще отида да моля царя да ти прости и да те освободи от всичко.
            Така, по нареждане на игумена, св. Иоан остана да живее в монастира, а сам игуменът се погрижи да уреди това, което се отнася до него.
            Щом пристигна в Константинопол, игуменът отиде при императора и му каза:
           – Царю, моля и прося твое величество да ми подариш един човек заради неговото и твоето спасение на душата, и ако е оскърбил твое величество – да му простиш.
            Царят се учуди и попита за името на въпросния човек, но игуменът му отвърна:
           – Ако не ми дадеш предварително твоя милостив отговор писмено, няма да ти съобщя.
           Тогава царят му даде своето писание, а той му извести за св. Иоан Кукузел и му разказа всичко за него. Царят се удиви, много се зарадва и прослави Бога. Но сам в себе си бе раздвоен – не искаше да се раздели окончателно с добродетелния юноша, а от друга страна, вече беше дал на игумена своето писмено съгласие. Тогава нареди да приготвят кораби и заедно с игумена отиде на Атон в Лаврата. Там императорът се срещна със св. Иоан, поздрави го и устрои тържество. После той се върна в Константинопол, а св. Иоан, скъсал и последните си връзки със света, остана в Лаврата, където безпрепятствено служеше на Бога, пееше в църква и благославяше Този, Когото възхваля всяко дихание (Пс.150:6).
            След известно време той построи недалеч от Лаврата малка църква на името на светите Архангели и килия, в която остана да живее в безмълвие. Шест дни в седмицата той пребъдваше в килията си и, останал сам с Бога, грижеше се за очистването на душата си от греха. А в неделя и на празник отиваше в голямата монастирска църква, заставаше на десния клирос и пееше на Бога с голяма любов и умиление.
           Един ден, през светата Четиридесетница, в Акатистната събота, той по обичая си изпя с умиление самогласните стихири и канона на св. Богородица. След края на бдението и Акатиста към Божията Майка той седна срещу Нейната икона, но се почувства твърде уморен и задряма както се бе опрял на мястото си. (Бдението на св. Гора започва при залез слънце и завършва при изгрев – затова е понятна умората и дрямката на светеца.) Тогава видя пред себе си Царицата на Небесата, сияеща от слава и Божествена светлина. Тя се обърна към него и кротко му каза:
           – Радвай се, Иоане!
            И добави:
          – Пей и не преставай да Ме възпяваш. Аз няма да те оставя!
           При тези думи Пресветата Дева постави в ръката му една златна монета и стана невидима.
           Щом се събуди, той намери златницата в дясната си ръка – тогава душата му се изпълни с неизказна радост и той със сълзи благодареше на Божията Майка и Я възпяваше. Златницата бе прикрепена към иконата на Пресвета Богородица, и оттогава ставаха дивни чудеса и знамения както от иконата, така и от самата златна монета. (Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена „Кукузелиса“, се е прославила с чудеса и знамения особено от 1796 г.)
           Утешен от необикновеното видение, св. Иоан не остави служението си като певец на десния клирос в голямата монастирска църква. След известно време на единия му крак се появи болезнена рана, която се възпали и силно загнои. Но скоро Сама Пречистата Божия Майка го излекува по чудесен начин, както някога св. Иоан Дамаскин. Яви му се и му каза:
           – Бъди здрав отсега нататък!
           При тези Нейни думи той напълно оздравя, благодареше на своята Покровителка и отправяше към Нея песни и славословия. Оттогава и до края на живота си той не страдаше от болести.
            Св. Иоан Кукузел живееше в пост и бдение, трудеше се в добродетели и най-вече се стараеше да придобие смирение. По откровение свише той узна предварително приближаването на своята кончина и каза за нея на всички братя. След това се помоли за тях и им завеща да го погребат в църквата „Св. Архангели“, построена от самия него.
            Така св. Иоан завърши земния си живот и се всели във вечните Небесни обители за да възпява Христа Бога в Неговото Царство заедно с Ангелите и всички Светии.

1.Текстът в цялост е написан по Чети-Минеите на св. Димитрий Ростовски, източник: manastir.narod.ru

2.В тази творба думите на майката са на български, но са записани с гръцки букви, което е доказателство за българския произход на свети Йоан Кукузел (като монах от Великата Лавра св. Йоан Кукузел пише всичките си творби на гръцки), изт. Жития на българските светии, изд. Манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, С., 2002 г., с. 53.

01.10..Св.Йоан Кукузел, 2022Изтегляне

             Свети Михаил, митрополит Киевски и на цяла Русия, светителства през 10-ти век в дните на равноапостолния княз Владимир. Знаем от Йоакимовата летопис, един от най-древните църковно-исторически източници на Руската църква, че свети Михаил е по произход българин, Преславски епископ, поставен от константинополския патриарх Николай II Хрисоверг за митрополит на Русия, изпратен за покръстването народа на руската земя. Епископ Михаил се прославя със свят живот, премъдър по разум и с дарба да преподава истините на вярата. В отговор на молбата на княз Владимир, изпратена от Херсон, където князът се кръщава и венчава за византийската принцеса Ана, патриарх Николай изпраща епископ Михаил с други църковни пастири от България и Византия, за да осъществят делото на кръщението на руския народ.
            Свети Михаил е съпроводен от шестима епископи и многоброен клир, посрещнат е от княза тържествено и шествието на новопоставения епископ Михаил се отправя към престолния град Киев. Духовенството носи многобройни светини и мощи.
            Времето на митрополитското служение на свети Михаил не е дълго – от 988 до 992 година, но той остава в паметта на Църквата с блестяща и неуморна евангелска проповед сред езичниците, с кръщаване и утвърждаване на новопросветените във вярата. В службата на светителя се казва: „той донесе от царстващия град Христовото Евангелие и го дарува на обхванатата от нищета на неверието руска земя.“(1)
           Още с идването си в Киев светителят Михаил кръщава синовете на княза, а после и болярите. „И до днес град Киев блести с ризата на кръщението, облечен от теб, светителю“ (пак там) – възпяват химнографските текстове. Жителите на град Киев, събрани на брега на река Днепър, се кръщават от свети Михаил и оттук Христовата вяра става вяра на цялата руска земя – и в Новгород и в Ростов, където светителят пътува за своето покръстителско дело – разрушаване на идолски капища, масово покръстване, строеж на храмове и ръкополагане на духовенство. Митрополит Михаил е изтребвал „тръните на многобожието и е посял плодородно семе в руската земя.“(пак там)
            Когато на 15 юни, 992 г. свети Михаил се представя в Господа, равноапостолният княз Владимир е безутешен, защото се лишава не само от велик духовен пастир, но и от мъдър съветник в държавното управление.
            Единадесет години след кончината на светителя е разкопан гроба му, а мощите са намерени нетленни. През 12 век са пренесени в Киево-Печерската лавра, в пещерата на свети Антоний, а оттам, през 1730 г. са положени във Великата Успенска църква на лаврата, където се покоят и досега. Оттогава денят на честването на митрополит Михаил е на 30 септември
            Бог да омиротвори православната земя по неговите свети молитви!

Източници:

1. Жития на светиите. Септември, изд. „Св. вмчк Георги Зограф“, 2007
   
2. Жития на светиите, СИ, С., 1991 г.

30.09.Св.Михаил, митр.Киевски,2022    Изтегляне

          На 22 септември честваме преподобни Козма Зографски (+1323г), аристократ от Търново по произход и наследник на Царството по призвание, аскет, чудотворец, прозорливец и тайновидец, удостоен с величествени видения, изряден постник и усърден деятел на непрестанната молитва, пустиножител, наследил вечната обител. Твърде малко известен дори сред средите на вярващите, свети Козма е пример на мнозина, дирещи спасение в Света гора и извън нея. Знаем, че в неговата пещера, в по-късно време, ще наследи постническите и отшелническите му подвизи още един знаменит българин, просиял в святост – иконографът и храмостроителят, равноапостолният по дело свети Пимен Зографски.
         Умоляваме го да се застъпва пред Божия престол за прощение и изправление на българския род.
         Тук излагаме преведеното от гръцки житие на свети Козма според източника sveta-gora-zograph.com.
         Налично е и по-кратко житие, преведено от руски, изложено в „Жития на светиите, Септември“, „Св. вмчк. Георги – Зограф“, Атон 2007, с.391-399, а също и житиен текст в еднотомните жития, СИ, С.1991г, с.463-465. 

          Истинно е Господнето слово, че паметта за праведника ще бъде вечна. Поради това и ние трябва да положим старание, добродетелта на честно и богоугодно живелите мъже да остане незабравима во веки. И понеже силата на добродетелта никога не умира, и по словото Божие, когато праведникът се похвалява, то неговата памет е безсмъртна. Обикновено в много книги се разказва как някои са превзели непристъпни градове, как са победили множества и са пленили народи, как са въздигнали великолепни здания. Но нерядко би било по-полезно, когато всичко това бива предадено на вечна забрава: защото цялата онази слава е съединена със скърби за човечеството, с нарушаване на пресладкия мир и с потискане и измъчване на бедните смъртни човеци. А добродетелта е човеколюбива, благодетелна и дълготърпелива, както се казва в Притчите: Дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове. Поради това и този, който е успял да победи пожеланията и страстите си, е несравнимо по-мъжествен от този, които е разорил непристъпни градове, този, който наново е въздигнал паднали домове и е дал подслон на странници и сиромаси, е стократно по-славен от този, които е построил великолепни здания, след като е разрушил други, за да насити ненаситното си славолюбие. Затова е и достойно и праведно да почитаме и прославяме първите, а не последните, и да проповядваме житието им, като достойно за всяко подражание. Но би било и за наше осъждане, че богоугодните мъже са преминали с много трудове и страдания великия подвиг на добродетелта, а ние не само че не се подвизаваме, но и се леним да възвестим със слово или писание готовите чужди и полезни нам трудове.       

Има още →

Тропар
           Такъв първосвещеник ни трябваше: свят, незлобив и станал по-висок от небесата, великославния Божий архиерей Симеон Самоковски, принесъл себе си в жертва приятна, благоугодна Богу и положил душата си за своите словесни овце. Приеми и нас, почитащите светлата ти памет към твоето богоспасяемо стадо, свещеномъчениче, та по твоите молитви Пастиреначалникът Христос да спаси душите ни.

Кондак
           Дойдете верни да възхвалим великославния Божий първосвещеник Симеон Самоковски, защото той като замени архиерейската корона с трънен венец, а светителския омофор с вериги, си придоби скъпоценния Бисер Христа. На Него сега и се молѝ за почитащите светлата му памет.

          За свети свещомъченик Симеон Самоковски получаваме сведения от приписка от 1737г. към панегирик от началото на XVI в.: проф. Б.Цонев, опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, 1910г, с.236.
          „Още докато турците воюваха против московците, немците дойдоха срещу Ниш и го превзеха, и изгониха турците от Ниш и от околните градове. А тогава владичествуваше и държеше престола на Самоковската епархия всесвещеният кир Симеон, който в тези люти времена се беше озовал в градчето, наречено Дупница. А агаряните се втурнаха и разграбиха дома му, така че в него нищо не остана, и като хванаха владиката, не го заведоха при хегемона, ами го оковаха с много железни вериги и го хвърлиха в тъмницата, където остана двадесет и три дни, после го отведоха в София пред пашата, наречен Чупрли огли, а той заповяда да го мъчат, за да се откаже от Христос. Но той изтърпя като добър страдалец на Спасителя. После го обесиха в двадесет и първия ден на месец август. Това се случи през 1731 година.
          Ох, струва ми се, че както по това време страдаха християните, не е било и по Диоклетианово време!“         

          Текстът е по изложения в: Стара българска литература, т. 3, С.1983, с.120

          В линка по-долу представяме житието на свети свещеномъченик Симеон Самоковски по информация от сайта на Община Самоков:

Житие на свети свещеномъченик Симеон Самоковски

          На 20 август Църквата почита свети пророк Самуил. Българската православна църква на този ден прославя паметта  на светите 37 пловдивски мъченици и пострадалите с тях свети мъченици Севериан, Мемнон и Дионисий Станимашки.  
          По време на 10-тото гонение срещу християните, предприето от император Диоклетиан, във Филипопол (днешния Пловдив) 37 мъже – християни и изповедници на вярата, пострадали за Христа през 304 г., заедно с други двама пловдивски мъченици – светите Севериан и Мемнос и свети мъченик Дионисий Станимашки, чиято памет почитаме на 20 август.
          Хванати от римския управител на Филипопол – Апелиан, те били подложени на жестоки мъчения в подземията на укрепителната и охранителната система на вътрешния град, намираща се при източната порта, известна като Хисар капия.
          След многократни увещания, когато мъчителите видели, че не могат да принудят 37-те християни да се отрекат от вярата си в Христос, те прибегнали към друго средство. Запалили огромна пещ и започнали да отсичат главите, краката и ръцете на изповедниците и да ги хвърлят в огъня.
          Н. Алваджиев в книгата си „Старинни черкви в Пловдив” посочва, че светите мъченици Севериан и Мемнон били траки, воини в римската армия, оставени живи да гледат нечовешките мъчения на 37-те пловдивски мъченици, за да се изплашат и отрекат от Христовата вяра. Но напразно!
          В житията намираме описание на тяхното мъченичество: „Севир, родом от Тракия, Мемнон стотник,  пострадали за Христа във Филипопол, заедно с тридесет и седемте мъченици пловдивски. Севир бил стърган с железни остриета, след това на гърдите му сложили нагорещени пръстени, след това бил препасан с железен пояс, нагорещен в огън и накрая отсекли главата му. Стотникът Мемнон бил разтегнат на два стълба и предаден на мъчение, при което мъчителите отрязали от кожата му три ремъка от главата до петите; след това отсекли ръцете и нозете на Мемнон и на другите тридесет и седем мъченици, запалили голяма пещ и хвърлили всички Христови страдалци в огъня.“
          Свети мъченик Дионисий, родом от Станимака (днешния Асеновград), впоследствие станал част от сомна на християнските светци като св. Дионисий Станимашки. Сведения за светия мъченик открива протопсалт Аргир Малчев през 1996 година в библиотеката на Солунската духовна академия, в книгата на френския писател и изследовател Делле.
          От направения превод става ясно, че Дионисий бил млад мъж от Станимака, който произхождал от богат род. Бил твърд последовател на християнството и когато станал свидетел на екзекуциите и мъченията на други християни, той не останал равнодушен и започнал да се моли за тях, като смело и открито изповядал вярата си в Христа. Това не останало безнаказано за него и заедно с останалите 37 души той бил изгорен на клада.
          На лобното място била издигната малка бяла черквица, в която намират покой душите на първите мъченици – християни на древния Пловдив. След канонизирането на император Константин за светец, жителите на града решават да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така той остава през вековете с името „Св. равноапостолни царе Константин и Елена”.
          През 2001 г. в него е поставена за поклонение икона в чест на 37-те пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а върху каменния зид, ограждащ християнската църква, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт.

Иконата на светите пловдивски мъченици е изложена за поклонение в пловдивската църква „Св.св. Константин и Елена“.

Източници:

Св. 37 мъченици Пловдивски + 304 година, http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=27534

Честваме празника на светите 37 пловдивски мъченици, https://dobrotoliubie.com/2021/08/20

Св. Дионисий Станимашки, https://www.facebook.com/

         Основа на покаяние, пример на умиление, образ на утешение и духовно съвършенство бе твоят равноангелски живот, преподобне. Kато си пребивавал в молитви, постничество и сълзи, отче Йоане, моли Христа Бога за нашите души.

          На 18 август 946 година се представя в Господа дивният пустиножител и чудотворец, великият рилски отшелник, родоначалникът на българското монашество, възвишеният пример за поколения аскети, като св. Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски, Прохор Пшински, застъпникът за българския народ пред Божия престол, основателят на Рилската обител – знаменито духовно средище с непрестанен богослужебен живот, прославилият се преподобен с нетленни мощи, по Божия милост, оставени в нашата земя за утешение и поклонение – свети Йоан Рилски.
          Известни са няколко житийни текста, от които добиваме представа за неговия чуден живот и за ранното му прославление, но тук привеждаме откъса от най-завършената и словесно благоукрасена житийна творба, излязла изпод перото на св. патриарх Евтимий, съставил жития за всички светии, чиито мощи са се покоили тогава в просиялия в древност столичен град Търново.

          „Прекара прочее блаженият Иван на това място общо седем години и четири месеца, без да прояви нито за един час отпускане или униние, но прибавяйки към ревността още повече ревност и към усърдието – усърдие и казано накратко, в старческа възраст показваше юношеско старание. Мнозина идваха при него, като донасяха своите болни, и получили ги чрез молитвите му здрави, отиваха си. Когато голямата му слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнаха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той, като пасеше добре стадото си, и преведе мнозина към Господа, и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. И когато разбра за своето преселение при Господа, отдаде се на молитва и изливаше от очи топли сълзи, и прегънал колене към земята, говореше: „Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостойния свой раб и ме причисли към ликовете на Твоите избраници. Понеже нищо добро не направих на земята, добри, затова и моля Тебе добрия, да дойде ангел добър, та духовете на лукавството да не попречат на възлизането ми!“ И прибавяйки: „Господи, в Твоите ръце предавам духа си!“, веднага предаде дух в ръцете Божии, след като бе живял приблизително чак до 70 години. И тук бе погребан от своите ученици.(1)
          Беше изминало немалко време, а от гроба се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност.“(2)(3)   
          Ето така описва успението на великия всеправославен светия  житиеписецът св. Евтимий – последният български патриарх от дните на Втората българска държава, светител и книжовник, прославил се в святост.

          (1) Рилската пустиня
          (2) Гробът на св. Йоан Рилски е в църквичката под пещерата, където е пребивавал. Мощите са днес пред иконостаса на главния храм, под иконата на Спасителя.
          (3) Текстът е по Пространно житие от патриарх Евтимий в: „Стара българска литература“, т.4, С.1986, с.135-148

Снимката е копирана от https://rilskimanastir.org

Свети преподобни Йоаким Осоговски

            На 16 август честваме успението на свети Йоаким Осоговски – прославен отшелник от 12 в., наследил заедно със свети Гавриил Лесновски и свети Прохор Пшински духовното дело на родоначалника на българското монашество – свети Иван Рилски. Сведенията за свети Йоаким черпим от Пространното житие, създадено в Осоговската обител. От средата на 14 в. неговата памет се отбелязва и в Търновската редакция на месецослова, а от края на 14 в. – и в Русия.
           Първоначалните текстове на службата и житието, списани покрай прославлението му, не са известни. Има преписи на службата от 13 в. и на житието – от 15 в. Не е открито кратко /проложно/ житие, съставено за изчитане по време на богослуженията.
           Запазеното житие е близко по жанр до т.нар. Народно житие на свети Иван Рилски и носи белезите на житийната литература отпреди времето на Симеон Метафраст. Преписва се обикновено в сборници, където се прославят посочените по-горе светии, просияли в западните български земи. Има преписи, към днешна дата вече неизвестни, но обнародвани от Д. Маринов /Скопски препис/ и Теодосий Леков /Хилендарски препис/.
            Към днешна дата има само един препис, съхранен  в ЦИАМ-София под номер 47. Друг препис е публикуван от Й. Иванов в БСМ 2, с.401-418, и се смята за най-доброто издание.
            Тук привеждаме части от текста на Пространното житие по „Стара българска литература“, т.4, С.1986, с.176-188.
             Житието на свети Йоаким Осоговски /Сарандапорски/ започва с типично за християнската книжнина изложение на Божественото Домостроителство за спасението на света.
             Сред Христовите приятели са „чудните и истинни новопросвещени наши отци и пустиножители, небесни човеци и земни ангели, Христовите приятели Иван и Прохор, заедно с Гавриил, а с тях и преподобният наш отец Йоаким – честна четворица, богоизбрано съдружие, трудолюбиви труженици на Христа, излезли с рало да прокарат браздата на вярата и да засеят духовно семе, та пожънали стократен клас, да поднесат на Христа добродетелни плодове“.
              Устремил се като многосветла звезда от запад към изток, свети Йоаким идва в околностите на пустинната Осоговска планина. Това ни разкрива житието за неговия произход – че е от западните български предели.
              Свети Йоаким пристига в дома на благоверен болярин – в село Градец /в близост до днешна Крива паланка/ и споделя, че търси място за уединение. Боляринът го насочва към река Скупица, където има труднодостъпна пещера, подходяща за отшелничество. Така свети Йоаким „дойде на мястото, приготвено му от Бога, в местността, наречена Сарандапор, и тук прекара всички години на живота си, подвизаваше се с добър подвиг, измъчваше се с коленопреклонения, с непрестанни всенощни бдения, с безсънни молитви и топли сълзи, беседвайки с Бога ден и нощ. Поради това се удостои от Бога, Господаря на всичко, с велик дар да прогонва духове от хората“.
              В края на духовния подвиг, с наближаване на представянето в Господа, при свети Йоаким идат двама ловци, несполучили с лова – едничкото им препитание. Преподобният им разкрива къде ще намерят лов, благославя ги и ги кани да го посещават.
              Когато ловците наскоро се връщат, вече го намират упокоил се в Господа. Плачейки, те го погребват пред пещерата му – безмълвен свидетел на аскетическите му подвизи, при ангелско песнопение и дивно благоухание. Така те се убеждават, че блаженопочиналият е наистина Божи угодник.
             До края на дните си двамата ловци идват на гроба му, поменавайки преподобния.
             В дните на император Мануил Комнин /1143-1180/, Бог пожелава да прослави свети Йоаким. Един овдовял йерей иска да последва предобния в  аскетическия подвиг – „Стана и отиде в Осоговската планина на мястото, наречено Сарандапор, понеже бе чувал за преподобния отец Йоаким и че на това място му се е отдало да прекара постнически и равноангелски живот“. В дивно видение той е благословен от свети Йоаким като първи игумен на тази обител. След известно време игуменът започва да строи църква на свети Йоаким. По чуден начин му се явява неизвестния гроб на светеца. „И веднага, в същия миг, като блеснала светлина на мълния, яви се гробът, където лежеше преподобното му тяло, пръстта се надигна и се обкръжи с различни мироблагоуханни цветя. Игуменът и всички, които бяха с него, бяха много уплашени, защото ги осия облак от светлина“.
              Това чудо изтръгва молитвени хваления у братството – очевидци на появата на гроба. След време насън на игумена се явява свети Йоаким и му нарежда да извади мощите от гроба му (в различните преписи – 8 или 50 години пребивавали в земята – разминаването иде от различното цифрово означение на буквите и=8, н=50).
              След всенощно бдение, при приготвената рака, с песнопения и свещи мощите на свети Йоаким са извадени. Мнозина слепи, недъгави и бесновати са изцелени. От близо и далеч започват да се стичат хора на поклонение.
              Оттук насетне житиеписецът разказва за чудесата на свети Йоаким -наказанието над дръзкия велможа, дръзнал да притеснява игумена, негодувайки, че са извадени наяве светите мощи, разкриване на кражбата на еклесиарха и изричното разпореждане на светеца да не се внася откритото крадено злато в църквата, избавлението и вразумлението на гневливия свещеник, изобличението на непостещите /тайноядци/ сред братята, наказанието на закоравелия в грехове манастирски домакин.
              Особено впечатлява разказът за прегрешението на монах Арсений от Велес, който дошъл на поклонение в обителта и тайно откраднал частица от мощите на преподобния. За да вразуми прегрешилия, свети Йоаким му се явява насън и му казва – „Щях да покажа страшно знамение върху ти, но се смилих над тебе, понеже си дал обет да ме тачиш през целия си живот. Затова бях търпелив с тебе, иди си прочее с мир“.
             Има още случаи на чудеса, описани в Скопския и Хилендарския препис на житието. А в края на Пространното житие четем: „Дано аз, грешният и написалият това, с молитвите на светеца да получа в съдните дни от вечните блага, в името на Христа, Иисуса, нашия Господ“.
            Дано и ние, четящите тези редове, да бъдем опростени по молитвите на свети Йоаким Осоговски.

Литература: Стара българска литература, т. 4, С.1986, с.176-188.

16.08. Свети преподобни Йоаким Осоговски

Братя и сестри, 

    Дивен е Бог в своите светии.
    На днешня ден поменаваме светило на православната Църква – епископ и мъченик, увенчан с пресветли венци в невечерния ден на Божието Царство. Честваме свещеномъченик Висарион Смоленски, убит за Христовата вяра след зверски мъчения през XVII век.
    Това е времето, за което новонаписаната история твърди, че не е имало робство, а османско присъствие, за да се избегне назоваването на вълните с масова насилствена ислямизация с истинските им имена.
    По Божия милост ни е открит мъченическия подвиг на епископ Висарион, благодарение на преписи от единствения исторически документ*, разказващ за скръбните събития от 1669 г., когато ислямистките орди вилнеят из Среднородопската област, изгарят църквата „Св. апостоли Петър и Павел“, заедно с митрополията, богословското училище и много книги. Една година по-късно им се удава да заловят епископа и му предлагат да се отрече от Христа и да приеме исляма.
     Непоколебим във вярата, след ужасните мъчения с нажежено желязо и късане на жива плът –  със специално направени клещи – както пише в бележника, без да иска милост, с молитва на уста, свещеномъченик Висарион Смоленски е пронизан с нож и замерян с камъни от озверелите мюсюлмани.
     Това се случва в Смолен (днешен Смилян), където равният на раннохристиянските мъченици свещеномъченик Висарион е погребан в една градина. Днес там има паметник, а в Смолян е построен величествен храм, който носи неговото име и чества на този ден храмов празник.
     Свещеномъченик Висарион Смоленски добре се погрижи за словесните овци, които наставляваше, поучаваше и подкрепяше духом в онова страшно време, за да устоят във вярата и отхвърлят агарянското нечестие. 
     Днес той предстои пред Божия престол, редом с великомъчениците заради Христа и се моли за грешния човешки род, и за своя род – българския, който днес е тъй отдалечен от вяра, традиции и роден език.
    Бог да ни помилва и вразумява по молитвите на великия Божи угодник – велик, но не единствен – подобен на мнозина други, които са предпочели вечния живот пред преходния.
    Благодарни сме Богу, че имаме тези десетина реда от историческите бележки, които показват нашите предци достойни за званието „християнин“ и още повече за званието Христов.
    Господ да ни укрепи с частица от тяхната непоколебима богоозарена вяра. За да не забравяме, че сме от род на мъченици и трябва да милеем за Христа, така както са възлюбили Бога нашите предци по плът.
    Амин!

*„Исторически бележник, в който се записват важните случаи, станали над това и от това население в Кръстогорската област“- летописни бележки за живота на населението в средната част на Родопите, писани от светогорски монаси-таксидиоти през ХVІІ и ХVІІІ век. За съжаление този важен документ за българската история бил изгубен през първата половина на ХІХ век. Сегашният вариант на „Исторически бележник“ представлява извадки от оригиналния текст, направени през средата на ХІХ в. от първата възрожденска родопска учителка Рада Казалийска (1821-1907), която ги възстановила по памет.

Литература:

Ст.н.с. д-р Христо Темелски, Житийни извори, „Житие на свещеномъченик Висарион Смоленски“, Библиотека, Жития на светии, Източник: https://bg-patriarshia.bg/svm-visarion

29.07.Свети свещеномъченик Висарион Смоленски Изтегляне

          Предлагаме на вниманието ви краткото житие на свети Климент Охридски, излязло изпод перото на Охридския архиепископ Димитър Хоматиан  – византийски духовник, заемал Охридската катедра от 1216г до 1234г. 
          То е познато в пет гръцки и два славянски преписа, издавани многократно. Житието е за богослужебна употреба и в основата му е Пространното Климентово житие от блажени Теофилакт. То е ценен извор за почитта и преклонението към знаменития св. Климент от рода на мизите, блестящ Кирило-Методиев ученик, пръв епископ на българските земи и дивен Охридски чудотворец.
          Тук приложеният превод е по текста на „Стара българска литература“,т.4, С.1986, с.395-397, взет от изданието на Иван Дуйчев в : „Из стара българска книжнина“ II, с.260-265.      

Кратко житие на свети Климент Охридски

        Този велик наш отец и български светилник бе по род от европейските мизи, които обикновеният човек нарича българи и които бяха прогонени някога от ръката и мощта на Александра от Олимп при Пруса към Северния океан и Мъртвото море. След много години те преминали с голяма войска Дунава и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Солунско.
          Оттук води потеклото си този преподобен мъж. Бидейки избран още от майчината утроба, подобно на Самуила, да служи Богу и още от младенчество възлюбил боголюбивия живот, той пръв заедно с божествените мъже Наума, Ангелария и Горазда с прилежание изучи Свещеното Писание, което с Божие съдействие бе преведено на този български език от Кирила, истински богомъдрия и равноапостолен отец и пръв, заедно с великия Методий, учител на мизийския народ в благоверие и православна вяра. Подобно на плодовита и добра земя, той прие евангелското и истинно семе и, според божествените думи, даде плод до шестдесет и до сто пъти по-голям, както показа това чрез самите дела.
           Като обикна, прочее, иноческия и девствен живот, какъв вид добродетел не изпита, какво изкуство не измъдрува против страстите? Чрез мълчание отбиваше външната и чужда бран, чрез пост и други суровости пресушаваше любострастните нагони, чрез непрестанно бдение и молитва очистваше душата от страстните и привидни образи. А най-показателното за неговата душа? – Неразсъждаващ в обичта и нелицемерен в смирението.
          Така още от младенчество бе отдаден на божествения закон и следваше точно живота съгласно Евангелието, докато стана сътрудник на владетелите и наставник на целия мизийски народ към благоверие. Заедно с отците и учителите той претърпя еднакви страдания поради владеещата тогава мощ на еретиците, както обстойно разказва повестта за тях.
          А когато божественият Кирил, след като показа на Адриана, тогавашния папа на по-стария Рим, своята апостолска служба и увеличението на поверения талант, премина към по-добър живот и от папата за архиепископ на Морава и на България бе поставен Методий, тогава бе възведен на епископски престол и Климент, като бе поставен от Методия за епископ на целия Илирик и на владеещия тази земя български народ.
          Той пребиваваше най-много в илирийския град  Лихнида, митрополия на околните градове, наричан сега според езика на мизите Охрид, и в Кефалиния, преименувана на езика на българите Главиница, гдето остави и възпоминания, сиреч книги.
          В тази Лихнида или Охрид той построи други божествени църкви, а също из основи и свещената обител по име на великомъченика Панталеймон, гдето изпълняваше своя отшелнически живот, като в същото време съпребиваваше с живите и сякаш от възвисен и висок светилник раздаваше лъчите на това учение на своите ученици и като премина към радостта всред светците, остави на паството светия си прах – преценно съкровище и притежание, достойно за целия свят, от което всекидневно всякакви болести биват прогонвани и чрез което този свети храм бе даден от Бога като обща и безплатна лечебница на онези, които прибягваха към него. Но това после.
          Такива възпоминания и свети книги ни остави в Охрид и собствени книги на неговата висша помисъл и на ръката му, почитани и ценени от целия народ не по-малко, отколкото богописаните Моисееви плочи.
          В Кефалиния могат и до сегашно време да се видят каменни стълбове, на които са издълбани писмена, разказващи за преминаването и приобщението на народа към Христа.
          Понеже българският народ още не бе изцяло просветен чрез кръщение и притежаваше варварска дивост, той чрез своите боговдъхновени поучения просвети всички в богопознание и превърна некроткия нрав в доброта на обноските, като въведе сред тях по-благозаконния и целомъдрен живот.
          Като обнови техния цар Борис чрез купелта на прераждането, а след него и неговия син Михаила¹, който пръв се назова цар на българите, и ги убеди да управляват според християнския обичай, после завладя целия народ като един човек и ги водеше не насилствено, но доброволно, по тесния и стръмен път на Христа. Те бяха водени не само чрез подбудите на неговите мъдри слова и поучения, но и чрез множеството чудеса, които Христос изпълни посредством истинния Свой служител, защото даряваше на слепи и неми да гледат и ясно да говорят, изцеляваше обзети от бесове, чрез докосване и молитва лекуваше трескави и за всяка друга болест бе готов изгонител, та затова той възкреси чрез молитва и детето на едного.
          Споменатият цар на българите Михаил бе така послушен пред неговите слова, щото му сътрудничеше в строежа на храмове и бе готов да изпълни всичко, което повеляваше. Поради тази преданост и приобщение към светеца той напредна в добродетелта и стана много по-добър.
          Когато той, поради обич към тишината и чистото прозрение, реши да се освободи от своя епископски сан – понеже, прочее, и старост вече тежеше над главата му, – Михаил не го остави, но с молби и обещания едва го умоли и го убеди до края на живота си да ги води като пастир. Така бяха тези неща. Той бе всичко – въпреки че бе измъчван от старост и немощ – за да се грижи за паството и да ги наставлява към душевно спасение.
          Изнамери и други образи на буквите, по-ясни в сравнение с онези, които изнамери премъдрият Кирил. Чрез тях той написа цялото боговдъхновено Писание, възхвалните слова и житията на мъчениците и преподобните светци, както и свети песни, които старателно преподаде на най-благоразумните измежду децата. Измежду тези той издигна достойните на свещенически чинове и така чрез своето усърдие преобрази варварския и суров народ в свят народ, като извърши апостолско дело и поради това се удостои с апостолска благодат.
          Когато пък настъпи времето на смъртта, след като към своите наставления и увещания примеси молебни и назидателни слова и се помоли за неутешимо скърбящото паство, което не можеше да понесе гибелта и лишението от добрия пастир, премина с радост към Бога,Когото възлюбваше.
          След като се освободи от веригата на живота чрез чудеса и всекидневни изцеления прослави прославилия го Господ и сега заедно с апостолите е вестител на истината и равноапостол. С мъчениците пребивава той, който често понасяше заради Словото вериги и наказания. Заедно с йерарси и преподобни отправя умоления към Господа за паството и за целия свят, които той, след като ги изслуша поради големите свои щедрости, нека бъде милостив в деня на въздаянието, като опрости онова, което приживе безразсъдно сме съгрешили. Амин!

¹ Сведението, че именно Климент е кръстил княз Борис, е легендарно. Авторът бърка името на цар Симеон, като го нарича Михаил.

Иконата е копирана от https://azbukari.org/

27.07.Свети Климент Охридски Изтегляне

           На 11 юли почитаме преподобномъченик Никодим Албански, българин, родом от селище, близо до днешния град Корча в Албания. Според гръцкото житие, публикувано 1741 година от Григорий Драчки, свети Никодим е родом от Виткук, край Корча. По онова време големи маси българи населявали албанските земи, дори се смята, че гр. Корча (Корица) е основан от българи.
           В Жития на светиите се посочва Елбасан като родно място на светеца, където той се завръща, за да изкупи вероотстъпничеството си с мъченичество. Мъченическият му подвиг е описан в „Νέου Συναξαριστή της Ορθοδόξου Εκκλησίας υπό Μακαρίου Σιμωνοπετρίτου, Ενδέκατος τόμος, Θεσσαλονικη 2008“, запазено в ръкопис № 398 в скит „Св. Анна“, Атон.
           В руското житие на архиеп. Филарет Черниговски той е наречен „албански славянин“, а в „История славянобългарска“ свети Паисий Хилендарски го поставя под №16 в списъка на българските светии, където пише за него: „Свети Никодим, мироточец в Охридската страна, преживял и свършил своя живот. После неговите мощи били пренесени в арнаутския Белиград. И досега дават голямо изцеление и пребивават нетленни“.
          Свети Никодим бил от християнско семейство. По занаят бил шивач. Работел в град Берат (древният Белград) – град пълен с християнски църкви и светини. Бил женен, а след смъртта на третата си съпруга, решил да се ожени пак, като помолил за разрешение един турчин да вземе за жена неговата прислужница. Условието за встъпване в брак било да приеме исляма. Никодим се отказал от вярата си и принудил новата си съпруга и децата си да се потурчат. Единствено едно от момчетата му запазило вярата си, като тайно било изпратено от благочестиви християни в Света Гора. Смята се, че разгневеният баща отишъл да търси сина си и там настъпил разтърсващия обрат – искреното му покаяние. Други смятат, че осъзналият тежките си грехове Никодим отишъл на Атон с мисълта да принесе плод на покаяние.
           Факт е, че на Света Гора той се изповядал и приел монашеско пострижение с името Никодим, а после се оттеглил в скита „Света Анна“ – най-стария и голям скит в Атонската планина.
           Неговото покаяние било тъй дълбоко, че в продължение на три години той постил строго и оплаквал падението си с горещи сълзи.
           Бил удостоен и с видение – самата Божия Майка му се явила с думите, че Бог е приел покаянието му и греховете му са простени. Тя му разкрила, че му предстои мъченически венец и му дала да пие от кристалния съд, който държала в ръка. Прозорливият му духовен наставник потвърдил истинността на видението.
           Воден от чувството на съкрушение, свети Никодим отишъл за съвет при свети Акакий Кавсокаливит (просиял в святост подвижник, честван на 12 април). Паднал на колене пред него, а свети Акакий го назовал по име, без да го познава, след което застанали на молитва. Свети Никодим просел молитвите на свети Акакий, за да бъде укрепен в мъченическия подвиг. Свети Акакий го благословил и му дал своя жезъл, като го наставил да иде с него пред пашата, за да приеме мъченичество.
           На връщане от келията на свети Акакий, свети Никодим имал видение, в което Христос му разкрил всички мъки, които трябва да претърпи, и мястото на мъченичеството му.
            Така свети Никодим, укрепен от Божията благодат и молитвите на старците, се отправил пеша, с жезъла в ръка, към родните си земи. По пътя той не вкусил никаква храна, готвейки се за скорошното мъченичество.
           Като наближил своята работилница, той бил разпознат от турците, които го отвели при местния паша. Пашата се опитал отново да го спечели за исляма, но напразно. Свети Никодим претърпял жестоки страдания и накрая бил хвърлен в пропаст, близо до покоите на пашата. Опазен свише, той излязъл от пропастта и отново се явил пред пашата. Ужасените османски служители го предали на палачите. Бил измъчван жестоко три дни и отведен до лобното място, което Господ му открил във видението.
           По пътя той отново бил увещаван да приеме исляма. Мъченикът отказал, коленичил и се помолил, а сетне бил обезглавен. Това се случило на 11 юли, 1722 г. В някои гръцки църковни източници за година на мъченическата му кончина е посочена 1714 г. Някои християни подкупили валията да им даде разрешение да погребат мъченика по християнски.
            Свети Никодим е прославен с нетленни мощи, които станали източник на изцеления. Според някои изследователи тези мощи са в Елбасан, а частици се пазят в скита „Света Анна“ на Атон.
            Има сведения, че мощите на светеца били спасени от унищожаване, когато комунистите започнали да разрушават църкви и манастири през 1967 г. Те били отнесени от Илия Кочи, църковен певец, и скрити в стената на неговата къща, където останали на съхранение няколко десетилетия, след което предадени в храма „Света Богородица“ в Елбасан, а части от тях предадени на скита „Света Анна“.

         По наше мнение, свети Никодим, който от родното си село Виткук е отишъл да работи в Берат, в Берат се и завръща, за да приеме мъченическа смърт. Там, в някоя от бератските църкви, е бил погребан от благочестиви християни. Затова някои го наричат Бератски. При заплахата мощите му да бъдат унищожени от комунистите през 1967 година, църковният певец Илия Кочи ги отнася далеч от града и ги скрива в стената на своята къща в Елбасан. Там те остават няколко десетилетия, докато се отменя комунистическия режим. Тогава Илия Кочи предава мощите на свети Никодим в църквата „Света Богородица“ в Елбасан. Вероятно от това време светецът започват да наричат Елбасански.
          От друга страна свети Паисий Хилендарски, който е роден в годината на неговата кончина, поставя свети Никодим в списъка на българските светци, затова не можем да се съмняваме, че този мъченик е българин. Свети Паисий го свързва с Охридската страна, защото вероятно предците на свети Никодим Албански са живеели там, а после са се преселили в района на Корча. За Корча е известно, че се е наричал Корица и бил християнски град, вероятно основан от български преселници, за което говори и името му.
          Свети Паисий обаче неточно посочва, че свети Никодим е приел мъченичество в Охридско, а после мощите му били пренесени в Белград – както се е наричал до 17 век днешен Берат.

Литература:

1.Жития на светиите, Пловдивска света митрополия, 2001 г. стр. 330
2.Свети Паисий Хилендарски, История славянобългарска, Библиотека за ученика, С., 1984, с.98
3.Венцислав Каравълчев , 2020, 10 юли, „На 11 юли честваме паметта на новомъченика Никодим Албански (Българин)“, 10 юли, 2022 г. Изт.:https://dveri.bg/component /com_content/Itemid,171 /catid,118/ id,69735/view,article/
4.Holy New Martyr Nikodemos the Albanian of Elbasan, 2017, july 11, Retrieved 10.07.2022 from https://www.johnsanidopoulos.com/2017/07/holy-new-martyr-nikodemos-albanian-of.html

Икона: paraklisi.blogspot.com

11.07.Свети Никодим Албански   Изтегляне