Достославна Параскево, ти обикна пустинническия и безмълвен живот и с усърдие последва твоя Жених Христа, ти прие Неговото благо иго още в младостта си и мъжествено се въоръжи с кръстния знак срещу невидимите врагове, ти угаси жарта на страстите с постнически подвизи, пост, молитви и сълзи. И сега заедно с мъдрите девици, като предстоиш пред Христа в Небесния чертог, моли Го за нас, които почитаме твоята свята памет.
Наричаме света Петка Епиватска българска светица, заради нейния произход. Тя е родом от Епиват на брега на Мраморно море, а тази област през 11 век била с преимуществено българско население. С български произход, естествено, е и нейния брат Евтимий, епископ на Мадит, чийто нетленни мощи мироточили на много поприща в морето, както съобщава свети Патриарх Евтимий. Света Петка пребивава цели два века чрез своите мощи в Търново, когато градът е столица на Второто българско царство. И сега можем да се поклоним на светите ѝ мощи, които не спират да източват чудеса в Яш, Румъния, в църквата „Сретение Господне“, където е положена, след като е била много време в съседната, великолепно украсена с резбован бял камък старинна църква „Свети Три Светители“. Прилагаме целия текст на житието ѝ, написано от свети Патриарх Евтимий, както и добавяме разказа на свети Никодим Светогорец за нейните мощи.
ЖИТИЕ И ЖИВОТ НА НАШАТА ПРЕПОДОБНА МАЙКА ПЕТКА1 , В НЕГО И КАК ТЯ БЕ ПРЕНЕСЕНА В ПРЕСЛАВНИЯ2 ГРАД ТЪРНОВ3, НАПИСАНО ОТ КИР4 ЕВТИМИЙ, ПАТРИАРХ ТЪРНОВСКИ5
Ако законът на любовта изисква да поменуваме паметта на любезните и да съзерцаваме техните образи, дела и думи, а много повече да живописваме техни подобия, много и многократно повече ще бъде достойно и твърде желателно за боголюбезните честно да почетат божиите угодници и тяхната памет и деяния за полза на повествованието. Защото словото за полезното принася не малка полза на слушателите! Както, прочее, когато в пролетните часове слънцето изпраща лъчи по цялата земя и всички живи същества растат и едреят и се развиват все по-бързо, сякаш участват в събор на обновлението, така и духовната повест създава събор на веселие за душите на слушателите и удобно разсейва и прогонва целия облак на печал! От слънцето по-светла ще бъде паметта на Петка/Параскева/, ако подробно разкажем нейното житие, деянията и пътувания, които тя понесе заради Христовата любов! Ще приеме, сигурно ще приеме като чедолюбива майка нашита детска немощ и ще придаде сила на усърдието, и ще ръководи към по-добро и по-благо!
Има възпоменания в дни на мъченици, които са по-показателни, по-знакови за една или друга епоха. Честваните на 10 октомври 26 Зографски преподобномъченици са знакови за нашето време на съглашателства, компромиси и политическа дипломация, прехвърлена в църковното поле. Отстояването на православието срещу западните нововъведения и заблуди показва високия духовен ръст на зографските монаси, които отхвърлят приетата, по политически причини, от императорския двор уния и защитават чистотата на вярата с живота си. Тяхната кончина е най-яркият пример за принципната невъзможност на заличаване на най-същностни различия, противни на Христовото учение – нещо, което в днешно време хора на модерните „вярващи“ е съгласен да пренебрегне. Ето и тяхното житие, както е изложено в „Жития на светиите“ изд. “Св.вмчк Георги Зограф“, 2001, с.287-290. Добавяме и историческия текст „Мъчение на Зографските монаси“, Стара българска литература т.4, с.283-285 със съответните текстово-критически бележки. Този текст е в основата на днешното житие, поместен е в сборник с други жития от 16 век, произхождащ от Света Гора, но е писан в края на 13 век. Ръкописът му сега е в Москва, ГБЛ, сбирка на Григорович, №1706.
В древните писания се известява, прочее, такава повест: Юда Макавей, воювайки в града на великия цар – в Сион – с иноплеменните, понеже видя много от своите хора умъртвени, претърсвайки прилежно пазвите им, намери кумири; и като показа братолюбието си направи за тях очистителни жертвоприношения и молитви към щедрия и готов за милосърдие Господ(1). Ако, прочее, той така състрадаваше за неверниците, понеже му бяха сънародници, и това бе записано, та да се помни, колко повече подобаваше, щото благочестивите и благолепни монаси сега да се постараят за единоверните и единомислещи, и общожителни, и в една обител пребиваващи, а заедно с това – и добродетелни свои братя и да запишат края на живота им. В добродетел, и ревност на правоверието, и в отречение от света, и от всички светски неща те завършиха живота си, умирайки от огъня! И като ония трима отроци, които не поискаха да послушат вавилонския цар(2), така и тези, които не искаха да послушат прежестоките и свирепи латини, бидоха изгорени от тях, макар и да не получиха избавление като ония, древните, но за да получат, според апостола, по-доброто(3). Някога, когато нечестивият и суетнословният оня Матеолог(4) царува над гърците, а разсъждаваше и славеше по латинските вярвания, вдигнаха се латините от Италия и Рим, за да дойдат в Цариград при единомишленика си – споменатия Палеолог. При преминаването те воюваха с намиращите се в Атонската планина, наречена още и Света поради техния свят и добродетелен, и богопредан живот, а освен това – понеже измежду всички други места тя е избрана в жребий на Пресветата и Пречиста Богородица. Латините воюваха, както се рече, и срещу други обители. Така сетне дойдоха и срещу манастира на светия и славен великомъченик добропобедник Георги, наречен Зографски. И понеже не бяха пуснати в този манастир от монасите, които тогава се намираха там, те влязоха насила и го завладяха на 10-ия ден на месец октомври; тогава беше 6784 година от сътворението на света (1275). И запалиха кулата на цар Асен, и тя изгоря напълно с църквата.; и и заедно с тях изгоряха 193 книги и църковни съдове, и златни епитрахили(5), и многоценни завеси. И всички други църковни утвари, що бяха от благочестиви и приснопаметни царе – сиреч от светия цар Петър, от великия Иван-Асен и от Симеон, – едни бяха взети от нечестивците, други – изгорени. Заедно с тях изгоряха и двадесет и един иноци и четирима миряни. Имената на изгорелите иноци са следните: Тома, Варсунуфий, Кирил, Михей, Симон, Иларион, Яков, Мартимиан, Козма, Йов, Киприан, Сава, втори Яков, Сергей, Мина, Йосиф, Йоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Дометиан. А еклисиархът(6) Партений като виждаше пренасилствената и горчива смърт на братята, както и своята, която приближаваше, хвърли се от кулата долу, но не умря веднага, а изкара тридесет дена и на 8 ноември се пресели и той при Господа във вечния и безкраен живот. Общият ни враг, доброненавистник и завиждащ на нашето спасение, открай време не престава да подбужда царе и князе, и народи срещу живеещите благочестиво. Както подбуди той преди варварите срещу преподобните отци на Лаврата на свети Сава, та ги избиха, а паметта им се чества в църквата на 20 март(7); и после срещу отците в Синай и Раита, избити от „глазатите“(8), така и срещу тези тук доведе безсрамния и жесток народ франки и той извърши зло срещу тях; и за нещата що извърши, за тях е добре ние да говорим, понеже така понесоха смърт, не по-малка от смъртта на мъчениците. Макар и за някои да изглежда дързостно, но както прочее ония умряха за изповеданието, така и тези – за добродетелния и богоугоден живот и още – за вярата си, та да не се приобщят към служещите с безквасие(9) латини. И нека им кажем достойноподобаващо: „Жертви одушевени, всесъжения(10) словесни, страстопобедители и венценосци Господни. Вас земята не ще ви скрие, сиреч ние, живеещите върху нея, вярваме, че небето ще ви приеме(11), че ще се отворят за вас райските врати в бъдещия живот и след като сте вътре, ще се наслаждавате на Христос – дървото на живота, а не на това, заради което изпадна Адам(12). Помолете се , прочее, преподобни наши отци, та и ние, когато си отидем от този многоболезнен свят, да бъдем приютени заедно с вас при водата на покоя, в недрата Авраамови(13), в незалязващата светлина, в зеленината на райската храна, защото вашата ограда е вече недостъпна за вълците(14), а нашата е временна и изисква много пазители поради неведението на бъдещето. Молете се, прочее, да бъде запазено това малко стадо от вълците, що го погубват, сиреч надигащите се ереси и нападащите народи.“ Поминаха се в Господа споменатите наши отци през текущата, както по-горе казахме, 6784 година от сътворението на света на 10-ия ден на месец октомври (1275). Това се написа за спомен та да не бъдат помрачени такива неща в дълбината на забравата, но да се споменават винаги в бъдните поколения. С техните молитви Господ Бог да съхрани нашите благочестиви и православни царе и да покори под нозете им варварските народи и всеки враг и противник и да умири този свят, а нас да укрепи в любовта си, амин!
2 Мак.12:39-45
Става дума за тримата отрока, които отказват да се подчинят на вавилонския владетел Навуходоносор, поради което биват хвърлени в пещ, но остават живи по чудо. Дан.1-3
Евр. 11:40; 10:34
Матеолог – пустослов, суетнослов. Прозвище на император Михаил Палеолог, съставено по аналогия с Палеолог, използвано за подигравка от противниците на унията.
Епитрахилът е златотъкана одежда във форма на тясна престилка, която се надява на шията на свещеника по време на служба.
Еклисиарх – иконом на църквата и манастира.
Става дума за монасите от Йерусалимския манастир „Свети Сава Освещени“, един от най-големите общежителни манастири в околностите на Йерусалим. Те са били нападнати и избити от арабите в 796г.
Отците от Синай (на Арабския полуостров) и Раита са отшелници мъченици, пострадали за вярата. Според гръцките месецослови монасите от Синай са били нападнати и избивани неколкократно. Тук авторът има предвид едно нападение над Синай през V век. Нападателите са принадлежали към аравийското племе „blemii“, чието наименование гръцките извори асоциират с думата „βλέμμα“ (очи, поглед). При превода на славянски (вероятно на староруски) на Простия пролог името на племето се преосмисля и преводачът употребява формата „глазати“. С това значение тя се възприема и от старобългарските книжовници, когато става дума за събитията на Синай. Раита е място на източния бряг на Червено море на два дни път от Синай. Тамошните монаси са подложени на гонение около 373г. при император Валент. Авторът на житието поставя събитията в обратен ред и споменава първо мъченичеството на йерусалимските монаси, а после – избиването на отците от Раита и Синай.
Безквасие, т.е. да се употребява при причастие хляб без квас. Така е прието в обряда на Западната църква, докато в обряда на Източната хлябът за причастие се смесва с квас.
Всесъжения са старозаветните жертвоприношения, при които се е предписвало принасянето на жертвени животни, които са се изгаряли. По-късно в християнската литература „жертва за всесъжение“ се употребява символично.
Пасажът е заемка от похвала за Четиридесет мъченици от Василий Велики.
Противопоставяне на Дървото на познанието, заради което Адам и Ева са изгонени от рая, т.е. старозаветното дърво и Дървото на живота Христос, т.е. новозаветната благодат.
Пазвите Авраамови или лоното Авраамово – мястото на праведниците в рая.
С троен венец увенча те Христос: на постничеството, на мъченичеството и на девството божествено, което ти докрай запази, славни свети Игнатие; затова и мощите ти прогонват страстите и всички лоши болести и рани.
На 8 октомври Българската Православна Църква чества прославен светия, просиял сред сонма на новомъчениците от османската епоха – българинът свети Игнатий Старозагорски, чието житие* е излязло изпод перото на свети Никодим Светогорец и преведено от гръцки от покойния епископ Партений.
Този нов Христов войник и мъченик се роди в град Стара Загора, Търновска епархия. Баща му се наричаше Георги, а майка му Мария. Те се преселиха в Пловдив и дадоха сина си Иван, както той се наричаше по кръщение, да се учи на Свещените Писания. И толкова напредваше, че за малко време изучи първоначалната наука на славянски език, а после и по-горната наука. И понеже още от детинство обичаше безмълвието и монашеския живот, след време остави родителите си и отиде в Рилската планина, в тамошния манастир, като служеше шест години на един гневлив старец. А отиде в Рилския манастир, защото там се подвизавал братът на баща му или майка му, Иван Калпакчиев по кръщение, а Игнатий в монашество, който бил разбойник, но се покаял, приел монашески постриг в Рилския манастир, със свои средства изградил постницата и църквата “Свети апостол и евангелист Лука” и украсил стените ѝ с прекрасна стенопис през 1799 г., седем години след своето покаяние. Затова и този син на брата или сестрата по подражание бил наречен Иван в кръщението, а Игнатий в монашество.
Свети Седмочисленици и свети Йоан Кукузел (вдясно), стенопис от манастира „Рождество Богородично“ в Арденица, Албания
На 1 октомври Православната Църква възпоменава църковен певец, композитор, теоретик на църковната музика, реформатор на певческата традиция, основател на прочутата вокално-изпълнителска школа на 13 век, обогатил невмената нотопис, наричан от съвременниците си „магистър на магистрите“, „божествен, „втори извор на музиката след свети Йоан Дамаскин“ – ангелогласния българин от Драч – свети Йоан Кукузел.
Житие на преподобни Иоан Кукузел
Преподобни Иоан се роди в град Дирахия (Дирахия – Дирахион; сега Драч – град на източния бряг на Адриатическо море), който се намираше в областта на Охридската архиепископия (1). По произход той бе българин, но още от рано остана без баща. Майка му, благочестива и богобоязлива жена, се погрижи да му даде християнско възпитание и го изпрати да изучава Свещеното Писание. Иоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха „ангелогласният“. По същото време царете имаха обичай да избират надарени и разумни момчета, и да ги пращат да се образоват в най-авторитетните тогавашни училища – едни пращаха да изучават философия, други – краснопис. По тази причина взеха и Иоан, който имаше прекрасен глас, и го изпратиха в царското училище да се възпитава и да изучава музикалното изкуство. Младият юноша, схватлив и разумен по природа, в скоро време изключително много напредна и овладя до съвършенство музикалното изкуство, тъй че всички се удивяваха на неговите необикновени способности. Някои от съучениците му шеговито го питаха: – Иоане, какво яде днес? А той, понеже все още не знаеше добре гръцки език, отговаряше им на гръцко-български: – Кукия ке зелия (боб и зеле). Затова момчетата го нарекоха Кукузел. Не след дълго Иоан изучи гръцкия език и надмина в музиката всички свои връстници. Удивен от неговото наистина прекрасно пеене, византийският император (Преподобни Иоан Кукузел е живял по времето когато Българското царство се намирало под византийско робство (1018-1185), а във Византия властвала династията на Комнините) много го обикна, радваше се за него и го убеждаваше да се ожени. Но той му отговори: – Прося и моля твое царско величество да ми позволиш да отида и да видя майка си! А после нека бъде волята на Бога и на царя. Императорът уважи желанието му и незабавно го изпрати с подобаващи почести. Като наближи родния дом, чу странно пеене. Но не беше позната песен, а нареждане през сълзи. Майка му изплакваше мъката си по него с думите: „Йоане, где си мое мило дете?” Йоан силно се развълнува и веднага записа тъжната мелодия на ноти. Жалбата на своята майка и на всяка майка за детето отрази в известната до днес творба „Полиелей на българката”(2). Известно време той остана при своята майка, а след това отново се върна в столицата при царя. В Константинопол Иоан бе обграден с много внимание и почести. Но всичко това само отегчаваше неговата смирена душа. Друго желаеше той. Възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот. Бог, чрез Своя дивен промисъл, не се забави да изпълни молбата му. Веднъж в царския дворец дойде по някаква работа игуменът на Атонската лавра и след като свърши всичко необходимо, тръгна обратно за своя монастир. Щом узна това, св. Иоан намери удобно време, облече се в бедняшки дрехи и почерни лицето си за да не бъде разпознат, взе една просешка тояга и с радост последва отдалеч игумена докато пристигнаха на св. Гора. Скоро дойдоха до Лаврата. Игуменът влезе, а той остана вън и седеше пред портите като някакъв чужденец. Пазачът, застанал при монастирските врати, го попита: – Какво желаеш, че си дошъл тук? И какъв занаят умееш да работиш? – Зная – отвърна му св. Иоан – да паса кози и искам да стана монах. Като чу това, пазачът отиде и извести на игумена, а той много се зарадва, че се е намерил пастир на козите, защото тъкмо по това време се случи да нямат такъв човек. Незабавно заповяда да въведат юношата в монастира и се зае да го обучава в духовния живот. Не след дълго го пострига за монах, а после го изпрати да пасе козите. Оттогава св. Иоан живееше в планината, усърдно и с радост изпълняваше послушанието си и пасеше монастирските кози. Императорът силно скърбеше заради неочакваното изчезване на сладкогласния и боговдъхновен певец. Той не знаеше какво се е случило с него и бе в недоумение. Изпрати хора да търсят старателно навсякъде. Те обиколиха много места, крепости, пустини и монастири, но не можаха да го намерят. Дойдоха също и на света Гора, и там проверяваха прилежно на всички места, но – отново безуспешно. Но дори и да го бяха видели, едва ли щяха да го познаят: св. Иоан се бе облякъл във вехта и изпокъсана дреха, а и видът на лицето му се беше изменил от изнурителния пост и въздържание. Един ден, обаче, докато пасеше козите в пустинята, той пожела да изпее на Господа някоя духовна песен от псалмопенията. Огледа се наоколо за да се увери, че няма кой да го чуе, и започна да пее с голямо майсторство и умиление. Но в някаква пещера наблизо живееше един подвижник – той чу пеенето и помисли, че то е ангелско, а не човешко. Излезе от пещерата и отиде да види. Тогава пред очите му се разкри дивна картина: видя младия пастир да пее, а козите бяха спрели да пасат и го слушаха с радост и сякаш с внимание. Подвижникът си помисли, че това ще да е Иоан Кукузел, когото императорът търси, а сега Сам Бог го открива. Той побърза да отиде в Лаврата и насаме разказа на игумена всичко, каквото бе видял. Игуменът веднага изпрати да повикат козаря и щом той пристигна, каза му: – Бог ми откри, че ти си Иоан Кукузел. И защо толкова време си крил това от мен? Заклевам те в Бога да ми кажеш истината! Тогава преподобният падна в нозете му, молеше за прошка и със сълзи му отвърна: – Да, аз съм, грешният и недостоен раб на твоя светиня. Когато видях, че всичко в този свят е суетно, аз го презрях заради Бога и го оставих. Затова много те моля и прося от теб да ме пуснеш на същото смирено служение, което си ми дал отначало – да паса козите, за да не би царят да узнае че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението. – Чедо мое – рече му игуменът, – не се безпокой за това! Ти само прояви послушание и остани в килията, която ще ти дам тук в монастира, а аз ще отида да моля царя да ти прости и да те освободи от всичко. Така, по нареждане на игумена, св. Иоан остана да живее в монастира, а сам игуменът се погрижи да уреди това, което се отнася до него. Щом пристигна в Константинопол, игуменът отиде при императора и му каза: – Царю, моля и прося твое величество да ми подариш един човек заради неговото и твоето спасение на душата, и ако е оскърбил твое величество – да му простиш. Царят се учуди и попита за името на въпросния човек, но игуменът му отвърна: – Ако не ми дадеш предварително твоя милостив отговор писмено, няма да ти съобщя. Тогава царят му даде своето писание, а той му извести за св. Иоан Кукузел и му разказа всичко за него. Царят се удиви, много се зарадва и прослави Бога. Но сам в себе си бе раздвоен – не искаше да се раздели окончателно с добродетелния юноша, а от друга страна, вече беше дал на игумена своето писмено съгласие. Тогава нареди да приготвят кораби и заедно с игумена отиде на Атон в Лаврата. Там императорът се срещна със св. Иоан, поздрави го и устрои тържество. После той се върна в Константинопол, а св. Иоан, скъсал и последните си връзки със света, остана в Лаврата, където безпрепятствено служеше на Бога, пееше в църква и благославяше Този, Когото възхваля всяко дихание (Пс.150:6). След известно време той построи недалеч от Лаврата малка църква на името на светите Архангели и килия, в която остана да живее в безмълвие. Шест дни в седмицата той пребъдваше в килията си и, останал сам с Бога, грижеше се за очистването на душата си от греха. А в неделя и на празник отиваше в голямата монастирска църква, заставаше на десния клирос и пееше на Бога с голяма любов и умиление. Един ден, през светата Четиридесетница, в Акатистната събота, той по обичая си изпя с умиление самогласните стихири и канона на св. Богородица. След края на бдението и Акатиста към Божията Майка той седна срещу Нейната икона, но се почувства твърде уморен и задряма както се бе опрял на мястото си. (Бдението на св. Гора започва при залез слънце и завършва при изгрев – затова е понятна умората и дрямката на светеца.) Тогава видя пред себе си Царицата на Небесата, сияеща от слава и Божествена светлина. Тя се обърна към него и кротко му каза: – Радвай се, Иоане! И добави: – Пей и не преставай да Ме възпяваш. Аз няма да те оставя! При тези думи Пресветата Дева постави в ръката му една златна монета и стана невидима. Щом се събуди, той намери златницата в дясната си ръка – тогава душата му се изпълни с неизказна радост и той със сълзи благодареше на Божията Майка и Я възпяваше. Златницата бе прикрепена към иконата на Пресвета Богородица, и оттогава ставаха дивни чудеса и знамения както от иконата, така и от самата златна монета. (Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена „Кукузелиса“, се е прославила с чудеса и знамения особено от 1796 г.) Утешен от необикновеното видение, св. Иоан не остави служението си като певец на десния клирос в голямата монастирска църква. След известно време на единия му крак се появи болезнена рана, която се възпали и силно загнои. Но скоро Сама Пречистата Божия Майка го излекува по чудесен начин, както някога св. Иоан Дамаскин. Яви му се и му каза: – Бъди здрав отсега нататък! При тези Нейни думи той напълно оздравя, благодареше на своята Покровителка и отправяше към Нея песни и славословия. Оттогава и до края на живота си той не страдаше от болести. Св. Иоан Кукузел живееше в пост и бдение, трудеше се в добродетели и най-вече се стараеше да придобие смирение. По откровение свише той узна предварително приближаването на своята кончина и каза за нея на всички братя. След това се помоли за тях и им завеща да го погребат в църквата „Св. Архангели“, построена от самия него. Така св. Иоан завърши земния си живот и се всели във вечните Небесни обители за да възпява Христа Бога в Неговото Царство заедно с Ангелите и всички Светии.
2.В тази творба думите на майката са на български, но са записани с гръцки букви, което е доказателство за българския произход на свети Йоан Кукузел (като монах от Великата Лавра св. Йоан Кукузел пише всичките си творби на гръцки), изт. Жития на българските светии, изд. Манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, С., 2002 г., с. 53.
Свети Михаил, митрополит Киевски и на цяла Русия, светителства през 10-ти век в дните на равноапостолния княз Владимир. Знаем от Йоакимовата летопис, един от най-древните църковно-исторически източници на Руската църква, че свети Михаил е по произход българин, Преславски епископ, поставен от константинополския патриарх Николай II Хрисоверг за митрополит на Русия, изпратен за покръстването народа на руската земя. Епископ Михаил се прославя със свят живот, премъдър по разум и с дарба да преподава истините на вярата. В отговор на молбата на княз Владимир, изпратена от Херсон, където князът се кръщава и венчава за византийската принцеса Ана, патриарх Николай изпраща епископ Михаил с други църковни пастири от България и Византия, за да осъществят делото на кръщението на руския народ. Свети Михаил е съпроводен от шестима епископи и многоброен клир, посрещнат е от княза тържествено и шествието на новопоставения епископ Михаил се отправя към престолния град Киев. Духовенството носи многобройни светини и мощи. Времето на митрополитското служение на свети Михаил не е дълго – от 988 до 992 година, но той остава в паметта на Църквата с блестяща и неуморна евангелска проповед сред езичниците, с кръщаване и утвърждаване на новопросветените във вярата. В службата на светителя се казва: „той донесе от царстващия град Христовото Евангелие и го дарува на обхванатата от нищета на неверието руска земя.“(1) Още с идването си в Киев светителят Михаил кръщава синовете на княза, а после и болярите. „И до днес град Киев блести с ризата на кръщението, облечен от теб, светителю“ (пак там) – възпяват химнографските текстове. Жителите на град Киев, събрани на брега на река Днепър, се кръщават от свети Михаил и оттук Христовата вяра става вяра на цялата руска земя – и в Новгород и в Ростов, където светителят пътува за своето покръстителско дело – разрушаване на идолски капища, масово покръстване, строеж на храмове и ръкополагане на духовенство. Митрополит Михаил е изтребвал „тръните на многобожието и е посял плодородно семе в руската земя.“(пак там) Когато на 15 юни, 992 г. свети Михаил се представя в Господа, равноапостолният княз Владимир е безутешен, защото се лишава не само от велик духовен пастир, но и от мъдър съветник в държавното управление. Единадесет години след кончината на светителя е разкопан гроба му, а мощите са намерени нетленни. През 12 век са пренесени в Киево-Печерската лавра, в пещерата на свети Антоний, а оттам, през 1730 г. са положени във Великата Успенска църква на лаврата, където се покоят и досега. Оттогава денят на честването на митрополит Михаил е на 30 септември Бог да омиротвори православната земя по неговите свети молитви!
Източници:
Жития на светиите. Септември, изд. „Св. вмчк Георги Зограф“, 2007
На 22 септември честваме преподобни Козма Зографски (+1323г), аристократ от Търново по произход и наследник на Царството по призвание, аскет, чудотворец, прозорливец и тайновидец, удостоен с величествени видения, изряден постник и усърден деятел на непрестанната молитва, пустиножител, наследил вечната обител. Твърде малко известен дори сред средите на вярващите, свети Козма е пример на мнозина, дирещи спасение в Света гора и извън нея. Знаем, че в неговата пещера, в по-късно време, ще наследи постническите и отшелническите му подвизи още един знаменит българин, просиял в святост – иконографът и храмостроителят, равноапостолният по дело свети Пимен Зографски. Умоляваме го да се застъпва пред Божия престол за прощение и изправление на българския род. Тук излагаме преведеното от гръцки житие на свети Козма според източника sveta-gora-zograph.com. Налично е и по-кратко житие, преведено от руски, изложено в „Жития на светиите, Септември“, „Св. вмчк. Георги – Зограф“, Атон 2007, с.391-399, а също и житиен текст в еднотомните жития, СИ, С.1991г, с.463-465.
Истинно е Господнето слово, че паметта за праведника ще бъде вечна. Поради това и ние трябва да положим старание, добродетелта на честно и богоугодно живелите мъже да остане незабравима во веки. И понеже силата на добродетелта никога не умира, и по словото Божие, когато праведникът се похвалява, то неговата памет е безсмъртна. Обикновено в много книги се разказва как някои са превзели непристъпни градове, как са победили множества и са пленили народи, как са въздигнали великолепни здания. Но нерядко би било по-полезно, когато всичко това бива предадено на вечна забрава: защото цялата онази слава е съединена със скърби за човечеството, с нарушаване на пресладкия мир и с потискане и измъчване на бедните смъртни човеци. А добродетелта е човеколюбива, благодетелна и дълготърпелива, както се казва в Притчите: Дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове. Поради това и този, който е успял да победи пожеланията и страстите си, е несравнимо по-мъжествен от този, които е разорил непристъпни градове, този, който наново е въздигнал паднали домове и е дал подслон на странници и сиромаси, е стократно по-славен от този, които е построил великолепни здания, след като е разрушил други, за да насити ненаситното си славолюбие. Затова е и достойно и праведно да почитаме и прославяме първите, а не последните, и да проповядваме житието им, като достойно за всяко подражание. Но би било и за наше осъждане, че богоугодните мъже са преминали с много трудове и страдания великия подвиг на добродетелта, а ние не само че не се подвизаваме, но и се леним да възвестим със слово или писание готовите чужди и полезни нам трудове.
Тропар Такъв първосвещеник ни трябваше: свят, незлобив и станал по-висок от небесата, великославния Божий архиерей Симеон Самоковски, принесъл себе си в жертва приятна, благоугодна Богу и положил душата си за своите словесни овце. Приеми и нас, почитащите светлата ти памет към твоето богоспасяемо стадо, свещеномъчениче, та по твоите молитви Пастиреначалникът Христос да спаси душите ни.
Кондак Дойдете верни да възхвалим великославния Божий първосвещеник Симеон Самоковски, защото той като замени архиерейската корона с трънен венец, а светителския омофор с вериги, си придоби скъпоценния Бисер Христа. На Него сега и се молѝ за почитащите светлата му памет.
За свети свещомъченик Симеон Самоковски получаваме сведения от приписка от 1737г. към панегирик от началото на XVI в.: проф. Б.Цонев, опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, 1910г, с.236. „Още докато турците воюваха против московците, немците дойдоха срещу Ниш и го превзеха, и изгониха турците от Ниш и от околните градове. А тогава владичествуваше и държеше престола на Самоковската епархия всесвещеният кир Симеон, който в тези люти времена се беше озовал в градчето, наречено Дупница. А агаряните се втурнаха и разграбиха дома му, така че в него нищо не остана, и като хванаха владиката, не го заведоха при хегемона, ами го оковаха с много железни вериги и го хвърлиха в тъмницата, където остана двадесет и три дни, после го отведоха в София пред пашата, наречен Чупрли огли, а той заповяда да го мъчат, за да се откаже от Христос. Но той изтърпя като добър страдалец на Спасителя. После го обесиха в двадесет и първия ден на месец август. Това се случи през 1731 година. Ох, струва ми се, че както по това време страдаха християните, не е било и по Диоклетианово време!“
Текстът е по изложения в: Стара българска литература, т. 3, С.1983, с.120
В линка по-долу представяме житието на свети свещеномъченик Симеон Самоковски по информация от сайта на Община Самоков:
На 20 август Църквата почита свети пророк Самуил. Българската православна църква на този ден прославя паметта на светите 37 пловдивски мъченици и пострадалите с тях свети мъченици Севериан, Мемнон и Дионисий Станимашки. По време на 10-тото гонение срещу християните, предприето от император Диоклетиан, във Филипопол (днешния Пловдив) 37 мъже – християни и изповедници на вярата, пострадали за Христа през 304 г., заедно с други двама пловдивски мъченици – светите Севериан и Мемнос и свети мъченик Дионисий Станимашки, чиято памет почитаме на 20 август. Хванати от римския управител на Филипопол – Апелиан, те били подложени на жестоки мъчения в подземията на укрепителната и охранителната система на вътрешния град, намираща се при източната порта, известна като Хисар капия. След многократни увещания, когато мъчителите видели, че не могат да принудят 37-те християни да се отрекат от вярата си в Христос, те прибегнали към друго средство. Запалили огромна пещ и започнали да отсичат главите, краката и ръцете на изповедниците и да ги хвърлят в огъня. Н. Алваджиев в книгата си „Старинни черкви в Пловдив” посочва, че светите мъченици Севериан и Мемнон били траки, воини в римската армия, оставени живи да гледат нечовешките мъчения на 37-те пловдивски мъченици, за да се изплашат и отрекат от Христовата вяра. Но напразно! В житията намираме описание на тяхното мъченичество: „Севир, родом от Тракия, Мемнон стотник, пострадали за Христа във Филипопол, заедно с тридесет и седемте мъченици пловдивски. Севир бил стърган с железни остриета, след това на гърдите му сложили нагорещени пръстени, след това бил препасан с железен пояс, нагорещен в огън и накрая отсекли главата му. Стотникът Мемнон бил разтегнат на два стълба и предаден на мъчение, при което мъчителите отрязали от кожата му три ремъка от главата до петите; след това отсекли ръцете и нозете на Мемнон и на другите тридесет и седем мъченици, запалили голяма пещ и хвърлили всички Христови страдалци в огъня.“ Свети мъченик Дионисий, родом от Станимака (днешния Асеновград), впоследствие станал част от сомна на християнските светци като св. Дионисий Станимашки. Сведения за светия мъченик открива протопсалт Аргир Малчев през 1996 година в библиотеката на Солунската духовна академия, в книгата на френския писател и изследовател Делле. От направения превод става ясно, че Дионисий бил млад мъж от Станимака, който произхождал от богат род. Бил твърд последовател на християнството и когато станал свидетел на екзекуциите и мъченията на други християни, той не останал равнодушен и започнал да се моли за тях, като смело и открито изповядал вярата си в Христа. Това не останало безнаказано за него и заедно с останалите 37 души той бил изгорен на клада. На лобното място била издигната малка бяла черквица, в която намират покой душите на първите мъченици – християни на древния Пловдив. След канонизирането на император Константин за светец, жителите на града решават да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така той остава през вековете с името „Св. равноапостолни царе Константин и Елена”. През 2001 г. в него е поставена за поклонение икона в чест на 37-те пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а върху каменния зид, ограждащ християнската църква, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт.
Иконата на светите пловдивски мъченици е изложена за поклонение в пловдивската църква „Св.св. Константин и Елена“.
Мощите на свети Йоан Рилски са днес пред иконостаса на главния храм в Рилския манастир, под иконата на Спасителя
Основа на покаяние, пример на умиление, образ на утешение и духовно съвършенство бе твоят равноангелски живот, преподобне. Kато си пребивавал в молитви, постничество и сълзи, отче Йоане, моли Христа Бога за нашите души.
На 18 август 946 година се представя в Господа дивният пустиножител и чудотворец, великият рилски отшелник, родоначалникът на българското монашество, възвишеният пример за поколения аскети, като св. Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски, Прохор Пшински, застъпникът за българския народ пред Божия престол, основателят на Рилската обител – знаменито духовно средище с непрестанен богослужебен живот, прославилият се преподобен с нетленни мощи, по Божия милост, оставени в нашата земя за утешение и поклонение – свети Йоан Рилски. Известни са няколко житийни текста, от които добиваме представа за неговия чуден живот и за ранното му прославление, но тук привеждаме откъса от най-завършената и словесно благоукрасена житийна творба, излязла изпод перото на св. патриарх Евтимий, съставил жития за всички светии, чиито мощи са се покоили тогава в просиялия в древност столичен град Търново.
„Прекара прочее блаженият Иван на това място общо седем години и четири месеца, без да прояви нито за един час отпускане или униние, но прибавяйки към ревността още повече ревност и към усърдието – усърдие и казано накратко, в старческа възраст показваше юношеско старание. Мнозина идваха при него, като донасяха своите болни, и получили ги чрез молитвите му здрави, отиваха си. Когато голямата му слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнаха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той, като пасеше добре стадото си, и преведе мнозина към Господа, и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. И когато разбра за своето преселение при Господа, отдаде се на молитва и изливаше от очи топли сълзи, и прегънал колене към земята, говореше: „Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостойния свой раб и ме причисли към ликовете на Твоите избраници. Понеже нищо добро не направих на земята, добри, затова и моля Тебе добрия, да дойде ангел добър, та духовете на лукавството да не попречат на възлизането ми!“ И прибавяйки: „Господи, в Твоите ръце предавам духа си!“, веднага предаде дух в ръцете Божии, след като бе живял приблизително чак до 70 години. И тук бе погребан от своите ученици.(1) Беше изминало немалко време, а от гроба се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност.“(2)(3) Ето така описва успението на великия всеправославен светия житиеписецът св. Евтимий – последният български патриарх от дните на Втората българска държава, светител и книжовник, прославил се в святост.
(1) Рилската пустиня (2) Гробът на св. Йоан Рилски е в църквичката под пещерата, където е пребивавал. Мощите са днес пред иконостаса на главния храм, под иконата на Спасителя. (3) Текстът е по Пространно житие от патриарх Евтимий в: „Стара българска литература“, т.4, С.1986, с.135-148
На 16 август честваме успението на свети Йоаким Осоговски – прославен отшелник от 12 в., наследил заедно със свети Гавриил Лесновски и свети Прохор Пшински духовното дело на родоначалника на българското монашество – свети Иван Рилски. Сведенията за свети Йоаким черпим от Пространното житие, създадено в Осоговската обител. От средата на 14 в. неговата памет се отбелязва и в Търновската редакция на месецослова, а от края на 14 в. – и в Русия. Първоначалните текстове на службата и житието, списани покрай прославлението му, не са известни. Има преписи на службата от 13 в. и на житието – от 15 в. Не е открито кратко /проложно/ житие, съставено за изчитане по време на богослуженията. Запазеното житие е близко по жанр до т.нар. Народно житие на свети Иван Рилски и носи белезите на житийната литература отпреди времето на Симеон Метафраст. Преписва се обикновено в сборници, където се прославят посочените по-горе светии, просияли в западните български земи. Има преписи, към днешна дата вече неизвестни, но обнародвани от Д. Маринов /Скопски препис/ и Теодосий Леков /Хилендарски препис/. Към днешна дата има само един препис, съхранен в ЦИАМ-София под номер 47. Друг препис е публикуван от Й. Иванов в БСМ 2, с.401-418, и се смята за най-доброто издание. Тук привеждаме части от текста на Пространното житие по „Стара българска литература“, т.4, С.1986, с.176-188. Житието на свети Йоаким Осоговски /Сарандапорски/ започва с типично за християнската книжнина изложение на Божественото Домостроителство за спасението на света. Сред Христовите приятели са „чудните и истинни новопросвещени наши отци и пустиножители, небесни човеци и земни ангели, Христовите приятели Иван и Прохор, заедно с Гавриил, а с тях и преподобният наш отец Йоаким – честна четворица, богоизбрано съдружие, трудолюбиви труженици на Христа, излезли с рало да прокарат браздата на вярата и да засеят духовно семе, та пожънали стократен клас, да поднесат на Христа добродетелни плодове“. Устремил се като многосветла звезда от запад към изток, свети Йоаким идва в околностите на пустинната Осоговска планина. Това ни разкрива житието за неговия произход – че е от западните български предели. Свети Йоаким пристига в дома на благоверен болярин – в село Градец /в близост до днешна Крива паланка/ и споделя, че търси място за уединение. Боляринът го насочва към река Скупица, където има труднодостъпна пещера, подходяща за отшелничество. Така свети Йоаким „дойде на мястото, приготвено му от Бога, в местността, наречена Сарандапор, и тук прекара всички години на живота си, подвизаваше се с добър подвиг, измъчваше се с коленопреклонения, с непрестанни всенощни бдения, с безсънни молитви и топли сълзи, беседвайки с Бога ден и нощ. Поради това се удостои от Бога, Господаря на всичко, с велик дар да прогонва духове от хората“. В края на духовния подвиг, с наближаване на представянето в Господа, при свети Йоаким идат двама ловци, несполучили с лова – едничкото им препитание. Преподобният им разкрива къде ще намерят лов, благославя ги и ги кани да го посещават. Когато ловците наскоро се връщат, вече го намират упокоил се в Господа. Плачейки, те го погребват пред пещерата му – безмълвен свидетел на аскетическите му подвизи, при ангелско песнопение и дивно благоухание. Така те се убеждават, че блаженопочиналият е наистина Божи угодник. До края на дните си двамата ловци идват на гроба му, поменавайки преподобния. В дните на император Мануил Комнин /1143-1180/, Бог пожелава да прослави свети Йоаким. Един овдовял йерей иска да последва предобния в аскетическия подвиг – „Стана и отиде в Осоговската планина на мястото, наречено Сарандапор, понеже бе чувал за преподобния отец Йоаким и че на това място му се е отдало да прекара постнически и равноангелски живот“. В дивно видение той е благословен от свети Йоаким като първи игумен на тази обител. След известно време игуменът започва да строи църква на свети Йоаким. По чуден начин му се явява неизвестния гроб на светеца. „И веднага, в същия миг, като блеснала светлина на мълния, яви се гробът, където лежеше преподобното му тяло, пръстта се надигна и се обкръжи с различни мироблагоуханни цветя. Игуменът и всички, които бяха с него, бяха много уплашени, защото ги осия облак от светлина“. Това чудо изтръгва молитвени хваления у братството – очевидци на появата на гроба. След време насън на игумена се явява свети Йоаким и му нарежда да извади мощите от гроба му (в различните преписи – 8 или 50 години пребивавали в земята – разминаването иде от различното цифрово означение на буквите и=8, н=50). След всенощно бдение, при приготвената рака, с песнопения и свещи мощите на свети Йоаким са извадени. Мнозина слепи, недъгави и бесновати са изцелени. От близо и далеч започват да се стичат хора на поклонение. Оттук насетне житиеписецът разказва за чудесата на свети Йоаким -наказанието над дръзкия велможа, дръзнал да притеснява игумена, негодувайки, че са извадени наяве светите мощи, разкриване на кражбата на еклесиарха и изричното разпореждане на светеца да не се внася откритото крадено злато в църквата, избавлението и вразумлението на гневливия свещеник, изобличението на непостещите /тайноядци/ сред братята, наказанието на закоравелия в грехове манастирски домакин. Особено впечатлява разказът за прегрешението на монах Арсений от Велес, който дошъл на поклонение в обителта и тайно откраднал частица от мощите на преподобния. За да вразуми прегрешилия, свети Йоаким му се явява насън и му казва – „Щях да покажа страшно знамение върху ти, но се смилих над тебе, понеже си дал обет да ме тачиш през целия си живот. Затова бях търпелив с тебе, иди си прочее с мир“. Има още случаи на чудеса, описани в Скопския и Хилендарския препис на житието. А в края на Пространното житие четем: „Дано аз, грешният и написалият това, с молитвите на светеца да получа в съдните дни от вечните блага, в името на Христа, Иисуса, нашия Господ“. Дано и ние, четящите тези редове, да бъдем опростени по молитвите на свети Йоаким Осоговски.
Литература: Стара българска литература, т. 4, С.1986, с.176-188.
Светлината на Храма 