Евангелско четиво на Неделя трета след Петдесетница
Матей 6:22-33

          Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?
           Никой не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.
           Затова казвам ви, не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?
          Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?
          Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?
          Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат, а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. И ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!
         И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.

За Светите Доростолски мъченици и техния събор

„ И всеки, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба..“ (Йоан 16:2)
„Споменът за праведника е с похвали..“

            Всеки християнин знае, че мъченичеството заради Христа дарува блестящи венци на удостоените да пролеят кръвта си за Господа и така да се присъединят към сонма на онези, които в бели одежди, с оръдията на своите изтезания, предстоят пред Божия престол – безчислено множество мъченици. И нашата земя българска е облагодетелствана да приеме кръвта на много Христови угодници.
           Неслучайно на 3-та неделя след Петдесетница Църквата постанови да честваме Събора на Светите Доростолски мъченици, за да може и ние да отбележим паметта на онези, които просияха като звезди в невечерния ден на Божието царство.
            Доростол – това е днешна Силистра – древен епископски център на Мизия (област, обхващаща Северна България и част от земите отвъд Дунава). Около Четвъртото столетие този район на Балканите посреща гоненията срещу християните с мъжествен отпор и дава бележити мъченици. Нещо повече – някои от тях като свети Дасий Доростолски и др. се почитат от целия християнски свят. Известни са в множество писмени паметници още от 4-ти век като мъченици за Христа и техният подвиг е вдъхновявал целия християнски свят.
            За съжаление днешната християнска общност в България трябва да припомня и издирва имената и житията на 21-те доростолски светилници, но и да погледне към безпристрастните археологически доказателства – археологът Г. Атанасов по надписи и веществени находки говори, че има над 340 мъченици от раннохристиянско време.
            Ето имената на 14 от доростолските мъченици:
            Започваме със свети Дасий Доростолски, тракиец по произход, честван на 20 ноември, според някои – първи мъченик в нашите земи, чието най-старо житие е запазено в Парижката национална библиотека, широко известен в древния християнски свят. Сега частица от мощите му се покои в катедралния храм на Силистра.
           Свети Емилиан, също тракиец, е изгорен жив на 18 юли 362 г., като на лобното му място е издигната епископска базилика.
            Тримата братя Дадас, Максим и Квинтилиан се представят в Господа по време на Диоклетиановото гонение като са отведени от Доростол в родното им селище и са обезглавени.
            Светите Пасикрат и Виталиан са войници, убити заради Христа.
            Следват имената на светите Валентиниан, свети Юлий Доростолски (честван на 9 юни), свети Никандър, свети Марциан, свети Максим, свети Исихий Доростолски (честван на 15 юни), свети Калиник, свети Кирил Доростолски и много други.
             Повечето от тях са напълно неизвестни извън тяснонаучните търсения, но обявяването на тяхното празнично прославление на отделен ден, точно след Неделя на всички български светии, е надежда, че все пак ще се докоснем до светия подвиг на ония, които са посрамили лукавия и са се украсили с нетленните венци на славата.
             Всички те,  Доростолските мъченици, траки, гърци, славяни, илири, са свързани с нашата земя, тук са възнасяли молитвите си, тук са пролeли кръвта си и тук е рожденият им ден в Господа – денят на тяхното мъченичество, така почитан от древните християни.
            Дано ние, техните недостойни наследници, да се докоснем поне със знание до благочестивия им подвиг.

Копирайте Проповед на Неделя трета след Петдесетница

Прочетете повече за светите Доростолски мъченици на страницата „Родни светии“

Иконата на светите Доростолски мъченици е копирана от http://www.hristiqni.com, а иконата на свети Дасий Доростолски от http://www.flickr.com.

към Начало

Честит празник!

          Като почитаме вашия честен събор и празнуваме вашата свята памет, български светии, усърдно ви молим: молете Господа за всички, най-вече за нашите ближни, да се запази българската земя от всяка беда и народът да се утвърди навеки в православната вяра и като преживеем благочестно в мир живота си, заедно с вас да достигнем Вечното Отечество в Блаженото Царство на Христа Бога!

Проповед на Неделя на всички български светии

 Братя и сестри,

        Господ Иисус Христос прави ловци на човеци Своите избрани апостоли. Но ловци на човеци са и всички ония, които избраха добрия дял, който няма да им се отнеме. Това са всички просияли в святост наши отци, братя и сестри, всички, които от любов по Бога оставиха най-свидното си и показаха на дело, че са достойни за Христа.
        Днес честваме всички български светии. Ще рече – всички светии, просияли по нашите земи. Паметуваме този величествен сомн Божии угодници, които затулиха уста на лъвове, извършваха чудеса, понесоха мъченичество, явиха Христовото име пред народите, устояха във вярата в дните на гонения, приеха венци на нетленна слава. Голямо, голямо множество са те… И всички са застъпници за българския род.
        Сред тях са свети апостол Ерм, светите Исихий и Емилиан Доростолски, свети Потит Сердикийски и свети Терапонт Софийски, пролели кръвта си при гоненията в езическо време.
        Сред тях е първият мъченик от българско потекло – князът, посечен с меч, син на Омуртаг – свети Боян Енравота, който предвижда, че Христовата вяра ще покрие цялата българска земя.
        Сред тях е и Покръстителят равноапостолен цар Борис, както и неговият внук – събеседник на светии, добрият и миролюбив цар Петър. Сред тях са и светите братя Кирил и Методий с блажените техни ученици.
        Сред тях са и светите патриарси Йоаким, Дамян, Евтимий Търновски, епископ Иларион Мъгленски, отшелниците, начело със свети Йоан Рилски, Гавриил Лесновски, Йоаким Осоговски и Прохор Пшински, Димитър Басарбовски и света Петка Българска. И стотиците хиляди аскети по скалните манастири в Аладжа, Басарбово и Иваново, Русенско, измолвали милост за грешния свят.
         От български род са и  просиялите в святост Злата Мъгленска, Рада Пловдивска, Ангелина Загливерска и мнозина други, приели мъченичество в османските времена. Сред тях са и светите мъченици Георги Софийски Стари, Нови, и Най-нови, свети Николай Софийски, свети Дамаскин Габровски, свети Райко Шуменски и много други мъченици, отхвърлили агарянското нечестие.
         В най-ново време, в дните на комунистическия режим, тук живее свети Серафим Софийски Чудотворец, който се покои в руската църква в София, който именно в България възраства като светия и молитвеник.
         В онези години живеят епископ Борис Неврокопски, убит през 1948 г., и свещеник Евстати Янков от Чепеларе, които вече са тачени като светци и се чака тяхната канонизация.
         Виждате какъв светъл сомн от родни светии, взели кръста си и последвали Христа, се молят горещо за българския род, за нашия отчужден от вярата, затънал в заблуди народ, забравил същината на своите православни корени, народ, който още през 9-ти век слави Бога на своя роден език.
         Колко много светии, наши застъпници, стоят пред Божия престол и се молят за нас! За нашето вразумление, за нашето спасение, за нашето просветление! В древност, а и сега „просветление“ се нарича самото Тайнство Кръщение. Но днес ние сме кръстени, но не сме огласени, което ще рече, че не сме наставени, не сме наясно със собствената си вяра! А вече има толкова много книги, беседи, филми, от които можем да научим за най-важното дело на този и на онзи свят – делото на нашето спасение.
         По молитвите на светата, Пречиста и Преблагословена Богородица, по-светла от херувимите и по-чтима от серафимите, и по молитвите на всички ангели и светии, Господ да вразуми и опази нашия затънал в страшни бедствия свят. Амин!

Копирайте Проповед на Неделя на Всички български светии

Иконата е копирана от http://www.pravoslavieto.com

Евангелско четиво: Матей 10:32-33, 37-38

           И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен, а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.

Тропар на Всички светии

           На Тебе, Който по целия свят с кръвта на Твоите мъченици, като с багреница и висон Си украсил Твоята Църква, викаме: Христе Боже, изпрати щедростите Си на Твоите люде, дай на Твоя народ и на нашите души велика милост.

Братя и сестри,

         Днес, в Неделята на Вси светии, когато възпоменаваме подвига на просиялите в Христа наши братя, сподобени с Царството Божие – днес си припомняме литургийното четиво от свети евангелист Матей. Господ казва:
         „Всеки, който признае Мене пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен. А, който се отрече от Мене, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен. Който не взема кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.“
         Така всеки, който последва Христа, изповяда Христа, всеки, който носи кръста си и върви по тесния Голготски път, ще бъде увенчан от Великия Подвигоположник Христа.
          Неслучайно си припомняме точно тези евангелски слова. Животът на мъчениците, изповедниците, светителите, отшелниците, юродивите заради Христа и всички праведници е пример за изповядване на Христа с думи и дела.
          И ето, какъв блажен край им даде Господ. Даде им наследството, обещано на синовете Божии, даде им обители с блясък по-блестящ от звезди, даде им нетленни венци на божествена слава, даде им вовеки благодатната възможност да лицезрат не смътно като през огледало, а лице в лице – престола на Всевишния. Даде им неизказаното блаженство, за което великият апостол Павел казва: „ухо не е чувало, око не е виждало и човеку наум не е идвало какво е Бог приготвил за угодилите Нему.“
          Днес честваме всички тях, всички тези победители над света, греха и дявола, всички тези поборници, спечелили най-важната битка – битката за спасението на човешката душа, всички тези праведници, по чиито молитви и днес Господ удължава битието на грешния свят.
          Честваме онези, които носили плът, но не по плътски воювали и се удостоили с най-високата чест  – да предстоят с молитва пред Божия престол и ведно с ангелите да възхваляват Триипостасния Бог.
           Покланяме се на Божията благодат, просияла в тези, които се превърнаха в нетленни съсъди на Божията светлина – всички светии, заменили земното щастие за Царството Божие, търговци, продали всичкия ненужен тукашен имот, ще рече благата на тоя свят, за безценния бисер – Царството Божие.
            Възпяваме вси светии като наши застъпници и ходатаи, наши закрилници, дали добрия пример, как в греховния свят може да се постигне святост и правда. Защото всички те, различни по възраст, пол, занятие, образование, семейна среда и начин на живот, всички те, водени от любовта към Христа, победиха страстите, принесоха покаяние, направиха подвизи, изповядаха Христа, измолиха Царството Божие, не само за себе си, но и за мнозина други.
           Защото светиите, не бива да забравяме, са наши близки, наши родственици в Христа, истинско наше семейство. И това семейство небесно никога не ни забравя, никога не дири своето, никога не отстъпва от светлината.
           И често пъти, по силата на техните молитви, Бог ги провожда да ни помогнат, да ни освободят от някой наш гибелен порок или гибелна страст.
           А най-близо до нас е нашият именен светия. Това са го знаели християните от старо време и затова са давали имена на светци или ангели на новородените. И са гледали не на благозвучността на името, а на духовния облик на светията, който става невидим застъпник на носещия неговото име.
           Но, за да ни помагат светиите, е нужна молитва, молитва и християнски живот. И стремеж към такъв живот. Нужно е и покаяние.
           Да даде Господ един ден да сме сред това пребъдващо в слава небесно семейство – при Майката Божия, ангелите и вси светии. Амин!

Икона: http://www.logoslovo.ru

Копирайте Проповед на Неделя на Вси светии

Честит да бъде рожденият ден на апостолската ни църква!

            Когато слезе и смеси езиците, Всевишният раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство повика всички, затова единогласно славим Всесветия Дух.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Братя и сестри,

        Велик Господски празник е Петдесетница, когато над главите на апостолите във вид на огнени езици се излива изпратения от Отца Свети Дух. Той е обещан от нашия Господ Иисус Христос, обещан да дойде не много дни след Христовото Възнесение. И наистина Господните ученици се обличат със сила отгоре в деня, когато юдеите честват старозаветната Петдесетница. За нас, християните, този велик празник е рожденият ден на Църквата.
         Петдесетница е и завършек, и начало на богослужебния кръг. Тя е край на 50-те тържествени пасхални дни, но и начало на времето на Христовата Невеста – Църквата. Вчера, след светата литургия, за пръв път след Пасха насам, коленичихме, като отправихме Богу с дух на покаяние молитви за живи и починали.
         Днес продължава този празник. Почитаме Третото Лице на Светата Троица, Божествения Дух, животрептящ в Божията Църква, която е една непрестанна, несвършваща Петдесетница.
         Петдесетница – слизането на Светия Дух продължава и до днес. Това не е отминало събитие, случило се единствено тогава – в Сионската горница. Ние сме във времето на Петдесетница и получаваме даровете на Духа, изливани от първите дни на Църквата.
         Така, със светото Миропомазание, ние получаваме даровете на Светия Дух и тази велика тайна носим в сърцата и душите си, призвани да се разгорят като истински духовни светилници, трептящи с добри дела.
         Призвани сме да станем като кандила, като живи духовни съсъди. И така ще стане, ако разпалим Светия Дух и не го угасим със скверни и страшни непокаяни грехове.
         Във всяка една молитва, всяко песнопение, дори в най-обикновената треба се излива щедро Светия Дух, а най-вече е преизобилна божествената благодат в Тайнството на Тайнствата – Светата Евхаристия (Светото Причастие), извършвано на всяка Литургия.
         Велико благословение, че можем да присъстваме на божествената служба и със сърцата си да усещаме преизобилната благодат на Светия Дух. А онези, които се причастяват не за осъждане, те чувстват силата на Божествения Дух, онази неописуема радост, която кара свети Петър да казва: „Господи, добре ни е да бъдем тук …“ в сиянието на Божията слава.
         На днешния ден – понеделник на Петде-сетница, празнуваме Пресветия, Животворящия и Всемогъщия Дух, Един от Светата Троица, имащ същата чест, природа и слава с Отца и със Сина – казва синаксара – празничния календар на деня.
         От Петдесетница почваме да четем кратката, но тъй силна и незаменима молитва, скъпа на всяко християнско сърце, която присъства сутрин и вечер в нашето молитвено правило:
          „Царю небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души“
           Добре е да помним, че без специалното действие на Светия Дух не би могло и сърцата ни да се отворят за вярата. Затова трябва да благодарим ежедневно, казвайки: „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже! Благодарим Ти, Отче, Сине, Свети Душе! Защото велики са Божиите благодеяния към нас и подобава и ние да отдаваме Богу нашата благодарност. Самият Дух Свети нашепва това в човешките сърца с неизказани въздишки. Амин!

Копирайте: Проповед на празника на Свети Дух

Иконата е копирана от https://doxologia.ro

Избрани части от вечернята на Петдесетница
(стихири на „Господи воззвах“)

Празнуваме Петдесетница и пришествието на Духа, осъщественото обещание и изпълнението на надеждата. О, какво тайнство – толкова велико и досточтимо! Затова зовем към Тебе: Създателю на всичко, Господи, слава на Тебе!

Стих: Около мене ще се съберат праведните, кога ми сториш благодеяние. (Пс. 141:7Б)

С езиците на другородците, Христе, Ти обнови Своите ученици, за да Те проповядват пред тях като безсмъртно Слово и Бог, Който дава на душите ни велика милост.

Стих: От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми. (Пс. 129:1-2А)

Всичко предоставя Дух Свети: дава пророчества, свещениците усъвършенства, неграмотните научи на мъдрост, рибарите показа като богослови, създава тялото на Църквата. Утешителю, единосъщен и съпрестолен на Отца и Сина, слава Тебе!

Стих: Да бъдат ушите Ти внимателни към гласа на молбите ми. (Пс. 129:2Б) 

Видяхме истинската светлина, приехме Духа небесен, намерихме истинската вяра, покланяйки се на неразделната Троица, защото Тя ни спаси.

Иконата е копирана от http://поисков.рф

         Свети мъченик Георги Софийски Най-нови почитаме на 26 май. Това е денят на многострадалната му кончина – 26 май, 1530 година. Той е син на благочестивите и знатни българи Иван и Мария. Наречен е Най-нови, в отличие от другия мъченик – свети Георги Софийски Нови*, златар, убит и изгорен от турците, чиято памет се чества на 11 февруари.

Житие на свети мъченик Георги Софийски Най-нови

          Юношата Георги се научил да чете и пише и любимо негово занимание било да чете Светото Писание.
          На 25 години той осиротял от баща си. Понеже момъкът се славел с необикновена красота и добродетелност, турците – както обикновено постъпвали в такива случаи – пожелали да го привлекат към мохамеданската вяра. Като не успели да постигнат това с лицемерна благост, те насила навили на главата му свещената за мохамеданите чалма и го провъзгласили за мохамеданин. Оскърбеният Георги хвърлил на земята натрапената му чалма и я стъпкал.
          Тогава озлобената мохамеданска тълпа го предала на кадията. Нито съблазнителните обещания за високо служебно положение, нито жестоките мъчения не могли да сломят непоклатната твърдост на неговата християнска вяра. Съдията заповядал да режат тялото му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със запалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му. Но всички усилия се оказали напразни.
         Последвала окончателната присъда на съдията – Георги да бъде обесен на главната стъгда в тогавашна София, където имало пещ за топене на желязна и медна руда. Заповедта гласяла още – тялото му да остане на бесилката три денонощия, за да започне то да се разлага, та да бъде оборена вярата на християните в нетленните мощи на светиите и във възкресението на мъртвите. Обаче изтощен от дотогавашни страдания, страдалецът умрял в ръцете на палачите преди да го обесят. Въпреки това те го окачили на въжето, за да изпълнят присъдата.
        Три денонощия тялото висяло на бесилката, без да настъпи разлагане, а напротив – по стъгдата се носело необикновено благоухание от светите мощи на мъченика. Майка му седнала под бесилката и прегърнала в скута си нозете на сина си. Така тя прекарала трите денонощия. Обесването станало на 26 май 1530 година.
         Подир изтичането на присъденото време, кадията предал тялото на мъченика да бъде погребано по християнски и погребението било извършено тържествено от тогавашния софийски митрополит Йеремия в църквата „Свети великомъченик Георги Победоносец“. Сега тези мощи се намират в неизвестност. Майката на мъченика починала на 40-я ден от смъртта на Георги и била погребана при нозете на сина си.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев)  – изт. http://www.pravoslavieto.com

* Често мъченичеството на свети Георги Софийски Нови, родом от Кратово (11 февруари, 1515 г.), също се отнася към датата 26 май. В житието на този мъченик, написано от поп Пейо, има кратки редакции, залегнали в основата на руския житиен текст, включен в Макариевите Чети-минеи, където се посочва 26 май като дата за почитане на този мъченик, и така е възприета в руската православна традиция (виж „Мъчение на Георги Нови Софийски от поп Пейо“, Стара българска литература, 4 том, Житиеписни творби, С., 1986, с.610). Но всъщност 26 май е денят на почитане на свети мъченик Георги Софийски Най-нови, родом от София.

Иконата е копирана от http://www.svetabogorodiza.com

Копирайте: 26.05.Св.Георги Софийски Най-нови

Братя и сестри,

        В днешната неделя седма след Пасха, след Възкресението на нашия Спасител  Господ Иисус Христос, честваме паметта на Светите отци от Първия Вселенски събор.
       Това са 318 боговдъхновени мъже – епископи, презвитери и дякони, събрани от богоумъдрения равноапостолен император Константин в град Никея, срещу столицата Константинопол. Те са свикани, за да изслушат злочестивото учение на еретика Арий и неговите привърженици, да го изслушат, да изложат Христовата вяра така, както е разкрита от Господ на апостолите, да приканят към покаяние съгрешилите и паднали в ерес, а непоправимите да отлъчат от Божието стадо.
        Те не са се събрали с Арий и неговите следовници в името на компромиса. Те са събрани, за да устояват истината, за да опазят Христовото стадо. Сред тях изпъкват имената на свети Осий Кордобски, свети Спиридон Чудотворец, свети Николай Мирликийски, бъдещият Атанасий Велики, дошъл като дякон на епископ Александър от Египет. Те и мнозина други православни светители установяват текста на Символа на вярата, така както го произнасяме и до днес. Всяка една дума, всяко понятие в това наше изповедание е списано с помощта на Светия Дух, съдействал на 318-те облагодатени  мъже, дошли от всички краища на християнския свят. Затова и съборът е наречен  „вселенски“, защото от целия тогавашен цивилизован свят пристигат епископи, които съвместно решават как да формулират веровите истини, за да бъдат предпазени бъдещите поколения от еретически лъжеучения.
         И ние днес изповядаме вярата така, както преди 17 века са я описали в слова отците на Първия Вселенски събор. А че е събор на правда и законност, угоден на Светия Дух, е видно и от техния подпис под съборните решения, подпис като на апостолския събор от 51 г. – „Угодно бе на Светия Дух и нам“.
         И като имаме предвид, че в числото на тези боговдъхновени мъже е имало и не малко изповедници – ослепени, осакатени, обезобразени от езическите гонения на Диоклетиан и другите императори-езичници,  защитили вярата с кръв и мъченичество, вече знаем какъв светъл сомн на правоправещи и живеещи в Христа църковни люде са били там.
        Те решават и въпроса за празнуването на Пасха – въпрос, който е разделял тогавашния християнски свят. Те решават да празнуваме Пасха така, както го прави Православната Църква до днес – в първия неделен ден след пролетното равноденствие, след еврейската Пасха.
        Скъпо е и завещанието на Светите отци в техните правила – на този събор се решава, че духовенството може да не е безбрачно и част от духовниците да са свързани в честен брак, както мнозина от апостолите, които са били семейни. (У нас, за свещениците в мирската църква е дори задължително да са семейни.) А тези, които доброволно изберат безбрачието, могат да се подвизават като монаси.
        Решенията на този Първи Вселенски събор през 325 г. са тъй важни и поради победата на християнството по целия тогавашен свят. От руините на езическа Римска империя възкръсва християнската вероизповед, вече не скрита в катакомбите, а въплътена в тържествена литургичност, в прекрасни храмове.
        Тачим 318-те отци на Първия Вселенски събор, като устояващи истината, като възгласители на Светия Дух, като оръдия на Божията воля. Те са пример за нас, защото не с компромиси са водели своята битка за истината, ще рече за Христа. За тях най-важното е било сразяването на лъжата, защото зад всяка лъжа стои бащата на лъжата – човекоубиецът дявол. И всеки от тези достойни църковни водачи е бил готов да даде и живота си за истината, ще рече и за Църквата, която е невеста Христова.
        Нека добре да помним това в днешното време на съглашателства, компромиси и избягване на истинските означения на нещата. Да помним това в нашия свят, където на каноните, а често и на догматите, се гледа едва ли не като на отживелица, останала от средновековието.
        Да не забравяме, че Христос не се променя. Той е Един и Същ и вчера, и днес, и утре. И онова, което е завещал на апостолите, е предадено на светителите, запечатано с кръвта на мъчениците, засвидетелствано от изповедниците и въплътено в подвизите на аскетите.
         Онова стоене в истината, ще рече стоене в Христа, стоене в Църквата, е повече от всички измамни миролюбиви съглашателства, действащи под флага на разбирателство, единение и подаване на ръце.
         Светите отци не са подали ръце на Арий, слушайки кощунствените му думи. Защо трябва да се подава ръка на днешните отстъпници от Христа? И докъде ние, знаещите истината, ще отстъпваме в угода на княза на този  свят и неговата свита?
         Нали е казано: „Не участвайте в безплодните дела на мрака, а напротив – изобличавайте ги“. Така мислят познаващите Единия Истински Бог и пратения от Него Иисуса Христа.
         Божията благодатна помощ да е с всички нас – членовете на едната свята, съборна и апостолска Църква, и сега и винаги и във вечни векове. Амин!   

Копирайте: Проповед на Неделя на светите отци от Първия вселенски събор

Иконата е копирана от https://taniailieva06.blogspot.bg

Възлюбени в Господа, братя и сестри,

         По стародавна традиция днешният велик Господски празник е наречен Спасовден. Наречен е така, защото днес Божието спасително дело по изкупление на света е завършено.
         Възкръсналият Спасител, пред очите на Майката Божия и на множество Свои ученици, се възнася от планината Елеон към Царството на Отца. Възнася и тази човешка природа, която Той доброволно прие при Своето Въплъщение.
         По-високо от небесата, по-високо от райската обител, на самия престол встъпва човешката природа, приета от Божия Син, обожена и спасена. От най-ниската точка на Своето понижение, от ада, Спасителят Христос се възкачва сред ликуващите ангелски хорове, за да седне отдясно на Отца.
         Велико е това Възнесение Христово, велико заради Божията милост към нас. Защото знаем, че по силата на Своята божествена природа Господ Иисус Христос никога не се е отлъчвал от небето. Приемайки плът и живеейки като човек, Словото – Христос не е слизало от божествения престол.
         Но възкачването Му към Царството е дивно, защото се въздига човешката природа, която Той – Всевластният придоби и изкупи. И тази човешка природа, съзерцавана от ангелите в трепет и изумление, чрез божествената благост сяда отдясно на Отца.
          Христос, Главата на Църквата, се въздига до небето. Така и Тялото Христово – Църквата, чрез Своите членове, които са станали подобни Нему, може да се въздигне до Царството Божие.
          Спасението е налично. Грехопадналият Адам е възвърнат. И ние, наследници на съгрешилите прародители, можем да придобием Царството Божие. Христос срази смъртта, обезсили дявола, строши портите адови, отвори ума на учениците да разбират Писанията. И днес, на 40-тия ден от Възкресението Си, се възнася при Отца.
         И ние, всички, всички, по Божия милост Христови по кръщение, по принадлежност в Неговата Църква, всички ние, ако се избелим в покаяние и милост, можем да поемем по този път. Дверите небесни са отворени за нас. Да се възползваме от тази велика радост, велика привилегия да живеем в дните след Боговъплъщението и Възкресението Христово! И не само това, но и да сме повикани в Христовата Църква с обещание за бъдещите блага.
          Колко велико и колко задължаващо е това! Да даде Бог да сме достойни за званието „християни“, дадено на Христовите следовници в дните на ранната Антиохийска община. И щом сме християни, то и делата, и мислите, и чувствата ни, трябва да са огряни от Христовата светлина. Ще рече – да се очистим в покаянието – ето начинът да възрастнем в Христа. И макар да сме били и най-големи грешници, след като сме се покаяли, можем да наследим Царството Божие, което Премилият наш Спасител отвори за малцината избрани.

               Светата Православна Църква възпоменава днес и равноапостолния император свети Константин, дал свобода на християнската вяра след цели 3 века гонения, и неговата майка  – боголюбивата Елена, намерила по светите земи Кръста Господен и множество светини, свързани със земния живот на Спасителя. Затова и на иконата на днешния празник виждаме заедно майката и сина, допринесли тъй много за утвърждаването на Христовата вяра, а между тях е Кръстът Господен.
             Нека помним, че кръстното знамение се явило на небето и на император Константин и на цялата му войска преди битката с неговия конкурент – езичника император Максенций. Константин имал и сън, в който му се явил Самият Господ. По словата на Спасителя, той заповядва да се изобрази кръст върху оръжията, щитовете и шлемовете на войниците.
            До този момент кръстът е бил знак на позорна и безчестна смърт, знак на лоша поличба. От този миг, от тази победа, император Константин, утвърден още от младини в ценностите на християнската вяра от своя баща, започва да гради християнизацията на огромната Римска империя.
              Негово дело е преместването на столицата от Рим в Константинопол, който цели 10 века е център на християнската империя и култура . Той остава в историята и със знаменития Милански едикт от 313 година, с който обявява християнството за официална религия.
             Така Христовата Църква излиза от мрачината на катакомбите, за да въздигне прекрасните храмове на Живия Бог, където в огромните кръщелни стотици вярващи се приобщават към вярата.
            По желание на света Елена са въздигнати и множество храмове в Йерусалим, Витлеем и над местата, където се случват чудесата и беседите на Господ Иисус Христос из Палестина.
            В дните на богопротивните учения, разразили се през 4-ти век, свети Константин свиква Първия Вселенски събор, присъства на откриването му и моли всички епископи за мир и съгласие в Христа. На този събор се формулират основните верови истини на апостолската Църква, известни като „Символ на вярата“, който става общ за цялата Православна Църква. Чуваме го всеки път по време на света Литургия – той е молитва по-ярка от всяка друга, изповедание на нашата идентичност като християни, като Христови чада.
            Казвам „чуваме го“, ако в този момент не звъннат нашите телефони или не спрем да разговаряме. Защото сякаш забравяме къде сме попаднали и какво се случва. Църквата е пълна с ангели, съслужащи с нас, а ние сме улисани в делничните грижи и не съумяваме да въздигнем сърцата си нагоре и дори не се смущаваме, че пречим на общата молитва.
             Нека бъдем по-внимателни към делото на нашето спасение. По-благоговейни, по-съвестни, да се стремим към духовното небе, към този наш истински дом, където сияят увенчани светиите, сред които и днес честваните равноапостолни майка и син – светите Константин и Елена. По техните молитви, Господ да ни вразуми и помилва. Амин!
           Честит празник!
           Честито на всички именици!

Икона на Възнесение: https://it.pinterest.com/pin/895160863424758938/Ascension by Mario Milev

Икона на свв. Константин и Елена: http://www.pravicon.ru

       Прочетете: 17.05.Свети Баташки мъченици

Тропар на свети мъченик Николай Софийски

           Обогатен със сиянието на благодатта, о славний, и чрез него получил смелост, ти мъжествено изповяда единосъщната Троица пред съдилището; когато с камъни те убиваха, ти пак не се покори, когато с огън те изгаряха, ти пак изобличи безбожната заблуда, многострадални свети Николае. Затуй те молим: изпроси за душите ни велика милост!

Кондак

        На благочестието истинския поборник и непобедимия помощник всред бедите, божествения Николай нека с песни да възхвалим, защото той в последно време се яви звезда пресветла, която просвещава на верните сърцата; и като стои заедно с ангелите пред Светата Троица, той не престава да се моли за всички нас.

          На 17 май почитаме свети великомъченик Николай Софийски, чието житие е написано от дякон Матей Граматик, лампадарий¹ на Сардикийската (Софийска) църква. Въпреки споменаваната от житиеписеца „грубост в думите и немощ, и низплъзновение на ума“ (Стара българска литература, т.4, стр.310), творбата показва задълбочената богословска подготовка на автора, както и изобилие от факти за живота и мъченическата кончина на свети Николай и за църковния живот в тогавашна Сердика, дал множество мъченици и просияли в святост боговдъхновени мъже, както и мощи на Божии угодници.
         Свети Николай е родом от град Янина², Тесалия, чадо на богосъчетаните Мартин и Ефросиния, които от любов към Мирликийския чудотворец, го наричат Николай. Закърмен с евангелското слово, младият Николай работел като обущар и след смъртта на родителите си напуска родния си град и се преселва в София (Сердика). Той води благочестив живот в чистота и святост и по молба на своите съграждани, които обикват христолюбивия и работлив момък, се жени. И в брак той остава усърден в милостинята, с постоянство в грижата за болните, грижовен към всички. За три години свети Николай е извикан на служба при угровлашкия воевода Мирча, но поради жестокостите и тиранията на господаря си, той се връща в Сердика.
          След време, в Господа се представят и двамата синове на добродетелния Николай. Житиеписецът пише, че той като нов Иов претърпява това тежко изпитание.
          Наближава и часа на неговите мъчения за Христа, които ще го увенчаят с мъченически венец. Мнозина от мюсюлманите – негови събратя по занаят, се сближават с Николай, показват привързаност и желание да вникнат в тайните на занаята, в който Николай е достигнал голяма изкусност. Те го канят на угощение и без да подозира нищо, Николай отива с тях.
          Поради завист и злоба агаряните опиват мъченика и го обрязват, за да се приобщи, дори без да желае, към тяхната вяра.
          Съсипан и поруган, светият мъченик се оттегля вкъщи и не излиза цяла година от дома. Там живее в „тъга и голямо изпитание с непрестанни сълзи“ (пак там, стр. 339). Цяла година той извършва духовни подвизи, понася печал и укори от сродници. А „кроткият Николай понасяше и благодареше, … считайки себе си виновен“ (пак там, стр. 339).
          Идва празник Възнесение, свети Николай изпраща съпругата си в храма, а в дома си се моли.
          На следващия петъчен ден, когато мюсюлманите са на обща молитва, идва му на гости един ревнител на измаилтянската вяра, който беседва с него, като иска да го склони да се откаже от съпругата си, защото тя е християнка. 
          Блаженият го изобличава с думите: „Аз съм християнин, син на православни баща и майка и с Христовата благодат съм наречен при светото кръщение Николай“.
          Като вълци се насъбират агаряни, а Николай гласно изповядва вярата Христова.
          Следва побой и влачене към съдилището. С молитва на уста, свети Николай е изправен пред съда. Но ръководещият съда не смее да произнесе окончателна присъда, защото чакат нов съдия. Пред всички Николай гласно изповядва вярата си. Настава смут, защото извършилите насилствено обрязване, ще бъдат уличени. Затворен в тъмница, светецът чака новия съдия и своята окончателна присъда. Отново е изведен на съд и измъчван – един от стоящите наблизо с удар чупи челюстта му и така изскача окото на страдалеца, дори за малко да го заколи, показвайки се ревнител за вярата си.
           На няколко пъти тълпата озверели убийци иска да екзекутира Николай, дори без решение на съда.
           Идва вест, че иде новият съдия, а Николай разбира, че предстои да премине от земята при Бога. Изцелен свише в тъмницата, с богодарувано око, той се моли денонощно.
           Посещават го боголюбци в тъмницата, които търсят неговата благословия и го подкрепят за мъченически подвиг. С един от тях, който живее наблизо до тъмницата, мъченикът беседва често и от думите му се подкрепя в страданията за Христа.
            Свети Николай е изправен пред новия съдия, защитава вярата си и едвам е спасен от ръцете на фанатизираната тълпа. Съдията дори провежда поверителен разговор с мъченика, като го увещава да се спаси, като приеме формално исляма.
             Но един освирепял богоборец, виновен за смъртта на свети Георги Нови, се впуска да организира мъченичеството и на свети Николай. Той го заплашва с изгаряне. Но достохвалният Николай отхвърля заплахите с неустрашимост „Ако ли се безпокоите за дървата, аз сам ще заплатя цената им“ (пак там, стр. 370)
            Страдалецът е изведен от тъмницата, освободен от оковите, вързан с въже и поведен сред беснеещото множество. По Божи промисъл, в близост до него е и един юноша от православните, комуто е дадено да води светеца на заколение. Така по Божия милост, свети Николай е съпроводен от свой единоверен брат. Но и онзи, който бе дошъл да беседва с него в тъмницата, отхвърля страха и върви край него в блъсканицата. Поглеждайки се, те изразяват любовта си в Христа.
             Обущарят-мъченик бърза пред всички, покланя се пътьом пред храма „Възнесение Господне“ и, подкрепен от Светия Дух, вижда Горния Йерусалим. Но преди да стигне мястото, един от богопротивните с голям камък го удря по главата. Епархът³, който предвожда шествието, иска да накаже този своеволен нарушител на реда.
             На мястото Юч бунар (Три кладенци), западно от тогавашните предели на Средец, светият мъченик за последен път с поглед предава благослов на съпътстващия го християнин. „И докато молитвите са още на устните, внезапно бива пребит с камъни, като първомъченика Стефан“ (пак там, стр. 373). А един от убийците взема голям камък и с всичка сила го удря по темето. Така Бог приема пресветата му душа. Наблизо се търкулва част от черепа му с мозъка на светеца, а върху него все още стои малката червена шапка от коприна, която светецът много обичал да носи. Християнинът, който е беседвал с него в тъмницата и сега го наблюдава, веднага поръчва на едно момче от православните, което незабелязано грабва тези мощи и му ги донася.
              Развилнялата се тълпа беснее над мъртвото и многострадално тяло. Дори децата хвърлят камъни върху трупа. Накрая го завлачват към намиращите се в близост християнски гробове. Но мюсюлманите решават да изгорят с огън останките от тялото на светеца, за да лишат християните от светите му мощи. Вързано на два кола, мъртвото тяло е ударено с голямо дърво, така че вътрешностите изтичат в огъня. Всичко изгаря, а останалата пепел разпръскват във въздуха и в течащия наблизо поток.
            Житиеписецът добавя, че димът от изгарянето на мощите, се разпростира първо над християните, които скупчени гледат отдалеч, сетне се издига нагоре като благовонно кадило към Божия престол.
            Това се случва в четвъртъчен ден, на 17 май, 1555 г., в един часа по пладне, в дните на Сюлейман, син на султан Селим.
            Господ да ни вразуми по молитвите на свети великомъченик Николай Софийски!

1.лампадарий – служител в църквата, който се грижи за светилниците.
2.град, който днес се намира в Гърция
3.епарх – наместник, управител на област.

Източник: Стара българска литература, т. 4, С.,1986

            Скоро след кончината на св. Николай Софийски, Средецкият митрополит Яков обявил канонизацията му на специално свикан за целта събор. Той приел запазените мощи на светеца (части от черепа и костите му), положил ги първоначално в ковчега с мощите на св. крал Милутин в църквата „Св. Архангел Михаил“. По-късно част от св. мощи били прибрани в дървен храм.
            Гробът на св. Николай Софийски е един от малкото известни гробове на български светци. Днес той се намира в центъра на София, в квартала „Три кладенци“. На триста метра от него (в градинката между улиците „Пиротска“ и „Опълченска“), се извисява красивият храм, посветен на светия мъченик, който е един от най-големите храмове в България. Храмът е бил издигнат по проект на архитект Антон Торньов и на 3 декември 1900 е бил осветен от софийския митрополит Партений. В новоизградения храм положили в сребърна мощехранителница част от мощите на светеца. Друга част била предадена на храм „Св. София“.
             В началото на 70-те години на XX век на гроба на светеца бил издигнат малък параклис. Той се намира в малко дворче на днешната улица „Цар Симеон“ 125 и е отворен за посещение в ранния следобед всеки делничен ден.
             В края на 70-те години на XX век изящната мощехранителница била открадната заедно с мощите от храма, посветен на светеца. Тогава църковното настоятелство на храм „Св. София“ подарило пазената там частица от светите му мощи на храм „Св. Николай Софийски“.
             Сега мощите на св. Николай Нови се съхраняват в храма и се изнасят за поклонение от вярващите на 16 и 17 май и на някои по-големи празници. В навечерието на храмовия празник, след Великата вечерня, литийно шествие начело със св. мощи на св. Николай води поклонниците до параклиса, като и в двата дни мощите са изложени за поклонение от вярващите.
             Софийският книжовник дякон Матей Граматик, съвременник на св. Николай и очевидец на неговите страдания и смърт, написал служба и пространно житие на светеца. Днес ръкописът се съхранява в Църковно-историко археологическия институт към Българската православна църква-Българска патриаршия.

Източник: www.sveti-nikolai.com – сайт на храм „Свети Николай Софийски“

Копирайте: 17.05.Свети Николай Софийски

Икона на светите Баташки мъченици: http://www.pravoslavie.bg

Икона на св. Николай Софийски: bg.patriarshia

      Свети Игнатий (Брянчанинов) е един от най-известните духовни писатели на 19 век. Благородник, завършва с отличие военно инженерно училище, но на двадесет години постъпва в манастир. Бил е игумен на Троице-Сергиевата лавра близо до Санкт Петербург, а след това епископ на Ставропол и Кавказ. В своите произведения светецът отделя много внимание на молитвата и молитвените техники. Как човек може да се научи да се моли, така че да не се разсейва, а по-скоро да постига целта си? Ето някои от неговите съвети.

 Молитвата без внимание е пустословие.

Четенето на молитви без внимание е не само безполезно, но и обидно за Бога, казва светецът.

„Душата на всички молитви към Господа е вниманието. Без внимание всички молитви са безплодни, мъртви. Тези, които желаят спасение, трябва да стигнат такова състояние, че да могат да поддържат внимание не само, когато са в уединение, но и сред разсейването, в което понякога са въвлечени против волята си от обстоятелствата. Нека страхът Божий надделее над всички други чувства на везните на сърцето: тогава ще бъде лесно да поддържат внимание, както в тишината на килията, така и сред шума, който ги заобикаля.“

 Започнете деня си с Бога, преди да ви хрумне нещо друго.

Повечето от нас се събуждат с мисли за задачи, проблеми, планове и новини. Свети Игнатий предлага обратния ред: първо се съсредоточете върху Бога, а след това върху света. Ако направите обратното, денят ще бъде прекаран в суета.

„При събуждането – по образа на пробуждането от мъртвите, което очаква всички хора – насочете мислите си към Бога, като Му предложите първите мисли на ума, недокоснати от никакви суетни впечатления. В тишина, много внимателно, след като сте изпълнили всички физически изисквания на станалите от сън, прочетете обичайното молитвено правило, като се грижите не толкова за количеството на молитвите, колкото за тяхното качество – тоест, да се изпълняват с внимание.“

Не позволявайте на ума си да се скита.

Разсейването по време на молитва е често срещано явление. За борбата с него, свети Игнатий предлага специална техника: „затваряне на ума“.

„Изговаряйте думите на молитвата бавно; не позволявайте на ума си да се скита, а го ограничете до думите на молитвата. Този път е тесен и скръбен за ума, свикнал да се скита свободно из вселената, но този път води до внимание. Този, който е вкусил от великата благословия на вниманието, ще заобича ограничаването ума си върху пътя, който води до блаженото внимание.“

Никакви „картини“ в главата! Дори благочестивите.

Молитвата не е фантазия, а среща с Този, Който е неописуем, подчертава епископ Игнатий. Човек, който се отдава на въображението си по време на молитва, постепенно започва да се покланя на собствените си измислици, а не на Бога.

„По време на молитва умът трябва да се пази и с цялото си старание да отхвърля всички образи, извикани от въображението, защото умът по време на молитва стои пред невидимия Бог, Когото е невъзможно да си представим в каквато и да е материална форма. Образите, ако умът ги допуска в молитва, се превръщат в непроницаема завеса, стена между ума и Бога.“

Тайната на „успеха“ в молитвата е прошката.

Докато таите злоба към някого, вие не стоите пред Бога – стоите пред собствената си обида. Светецът е безкомпромисен тук (както и самото Евангелие и светите отци).

„Прошката на всички обиди, без изключение, дори и най-тежките, е съществено условие за успех в молитвата. „И кога стоите на молитва, заповядва Спасителят, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви. Ако ли вие не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви.“ „Молитвите на огорчените са като семена, посяти на камък“, казва Свети Исаак Сириец.“

Не търсете удоволствие в молитвата – търсете покаяние.

Съвременните хора често търсят „ресурси“, „мир“ и „утеха“ в молитвата. Светецът казва: не търсете тези неща; търсете истината за себе си.

„Не търсете удоволствие в молитвата: тя изобщо не е характерна за грешника. Желанието на грешника да изпитва удоволствие е вече самозаблуда. Търсете мъртвото си, вкаменено сърце да се съживи, да се отвори за осъзнаването на своята греховност, своето падение, своята незначителност, да ги види и да ги признае със самоотрицание. Тогава истинският плод на молитвата ще се яви във вас – истинското покаяние.“

Излишъкът от „духовна храна“ води до униние.

По-добре е да се молим малко, но често, напомня свети Игнатий.

„Човек не бива да обременява ума си с прекомерно четене на молитви и Писанието, нито да пренебрегва задълженията си за упражнение в молитва и четене. Както прекомерната консумация на храна разстройва и отслабва стомаха, така и неумерената консумация на духовна храна отслабва ума, поражда в него отвращение към благочестивите упражнения и носи униние. За начинаещите светите отци препоръчват чести молитви, но кратки.“

Вниманието не е само усилие, но и дар.

Може да изглежда, че вниманието зависи изцяло от нашата воля. Но това не е така. Човешкото усилие е необходимо, но истинското, продължително внимание идва само като дар на благодатта. И за този дар трябва да се молим с търпение.

„Вниманието е дар на божествената благодат, даден на този, който се труди и търпеливо страда в молитвената борба. Вниманието, изпълнено с благодат, трябва да бъде предшествано от собственото усилие за постигане на внимание – последното трябва да бъде активно свидетелство за искрено желание да се получи първото. Собственото внимание е обзето от мисли и мечти, колебаейки се от тях; вниманието като дар на благодатта е изпълнено с непоколебимост.“

***

Тези съвети са дадени от човек, който лично ги е преживял. Той обаче свидетелства и за това, че прилагането им в живота изисква значителни духовни усилия. Светецът предлага съвети как да се борим с разсеяността и да се молим внимателно, но никога не казва: „Много съм добър в това“. Напротив, писмата му многократно отекват с трезво самообвинение: „Иска ми се постоянно да размишлявам върху греховете си и да плача за тях; но забравата, разсеяността и небрежността ми ме ограбват и помрачават!“

***

И все пак, в края на живота си, той намира радостта, която е един от плодовете на молитвата: „Виждайки многото вълни, през които е преминала душата ми, виждайки опасните места, през които е била носена лодката ми, аз неволно се радвам.“ И така, съветите са „сработили“. Не по прав и безупречен начин, не без отклонения от правилния курс, но корабът на неговия живот влезе е стигнал спасителния пристан. Дано Бог даде същото да се случи и с нас.

Текст: Мария Хорькова.

Източник: Журнал «Фома»