Лука 18:10-14

           Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар.
          Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
           А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето, но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!
           Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня, понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат.

Братя и сестри,

         От днешната света богослужба, от днешния неделен ден светата Православна църква започва да ни подготвя духовно за подвига на Великия пост. Чухме евангелското четиво за митаря и фарисея. И отново отправяме взор в скришната стаичка на сърцата си, за да погледнем там. И да решим на кого от двамата прилича нашата душа. На кого от двамата можем да бъдем оприличени.
        Дали не сме като надменния фарисей, ревнителя на закона, праведен и благочестив в собствените си очи. Дали не сме като него – лицемерния, който изброява своите заслуги пред Господа и благодари, че не е грешник като окаяния митар.
        Не се ли гордеем с християнското си потекло, с дългогодишното си пребиваване в църквата, с нашите заслуги за православието и вярата? Не се ли мислим за праведни, защото цял живот сме в църквата.
        Не е ли нашето поведение фарисейско, изпълнено с фалшива набожност. Още повече, че сме тъй бързи на осъждане, ропот, хули, богати на всякакви душевни немощи.
         Усетим ли в себе си, в нашето сърце, самодоволство като това на фарисея, то явно е, че сме за оплакване, явно е, че сме далече от истинския духовен живот.
         А колко скръбно е, наистина, че целият ни жизнен път е свързан със църквата, а не можем да вкусим дори частица от очистителната мощ на покаянието. Защото, щом се виждаме и съзнаваме праведни, ние имаме нужда от покаяние. И ето – в лечебницата сме, а можем да останем неизцелени.
        Но да не гледаме и на митаря с представата, че това е идеалният християнин. Да, той си отива оправдан повече от фарисея, казва Господ. Но да не си правим илюзии, че можем да грешим, колкото искаме, че можем да се къпем в окаяна греховност, и после – ще се покаем като митаря и ще се спасим.
         Не можем да разчитаме на това, защото няма как да сме сигурни, че ще имаме време за покаяние. Ние не знаем дори дали ще доживеем до края на този ден. А как може да сме сигурни, че имаме време за митарево покаяние?
         Братя и сестри, Църквата – нашето лоно, нашият кораб на спасение, ни призовава да надзърнем, да погледнем и да прогледнем за действителното състояние на собствения ни духовен живот. Защото от това няма нищо по-важно на света.
         Всеки пост, всяка молитва е възкачване по духовна планина. Да даде Господ сили за духовен подвиг, за истинско проглеждане на духовните ни очи.
         Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и любовта на Бога и Отца, и причастието на Светия Дух да е с всички вас. Амин!

Иконата е копирана от http://www.orthodoxia.it

Проповед на Неделя на Митаря и Фарисея, 2023

към Начало

          Радвай се благодатна Богородице Дево, защото от тебе изгря Слънцето на правдата, Христос Бог наш, Който просвещава намиращите се в тъмнина. Весели се и ти, старче праведни, приел в обятията си Освободителя на нашите души, Който ни дарява възкресение.

Братя и сестри,

         Днешният ден Сретение Господне е велик Господски празник. За този ден подробно ни осведомява свети евангелист Лука.
         Сретение значи среща. Това е срещата между Стария и Новия Завет, среща между свети Симеон Богоприимец, който не ще вкуси смърт, докле не види Христа Спасителя – среща между него, зарадвания свише и Великия Богомладенец, Изкупителя на света, Княза на мира, изпълнението на пророчествата.
         Безброй поколения юдейски мъдреци, пророци, тълкуватели на закона и вещи в Свещеното Писание учители знаят и ожидат идещия Месия – Помазаника Княз, Който е обещан още след изгонването на праотците от рая. Месията е Онзи, Който ще смаже главата на змията, на древния човекоубиец – бащата на лъжата. Той ще освободи човешкия род от тиранията на греха и ще въведе човеците в Царството на вечната светлина и правда.
          И ето – след столетия очакване, като се изпълнява обещанието към древните старозаветни праведници, се ражда Богоотрокът, Давидовият Син, от утробата на царствена и бедна Девица, която Го носи в храма да бъде откупен.
          Защото още от дните на изхода на израилтяните от Египет, когато техните първородни са избавени от смъртта – още от онези дни всеки първороден е посвещаван Господу, ще рече – всяко момче, на 40-тия ден от рождението си, се представя в храма и майка му принася в жертва Богу агне. А бедните принасят в жертва гургулица или два гълъба. Затова и Майката Божия с Богомладенеца в ръце, съпроводена от праведния Йосиф, Обручника, комуто е поверена грижата за светото семейство – всички отиват в Йерусалимския храм.
          По Божие внушение там е дошъл грохналият от старост праведен Симеон, комуто Бог е разкрил, че ще види с очите си Спасителя. Тази велика милост му оказва Всевишният, а Симеон, вземайки на ръце малкия Иисус възкликва:
          „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, смиром, защото очите ми видяха Твоето спасение, което си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля“.
           Тези думи споменаваме на всяка вечерня, в края на деня. Защото благодарим Богу, че ни е дал за спасение още един ден от земния живот.
           Неописуема е радостта на пророчица Анна, Фануилова дъщеря, вдовица, пребиваваща в храма в пост и молитва. Тя също разпознава пророчески в новородения Давидов потомък обещания Спасител и гръмко възвестява, че краят на човешките мъки е дошъл.
           Защо обаче страдаме, ще попита някой, защо продължава злото в света? Защото, макар че Спасителят ни е освободил от робството на греха, смъртта и дявола, макар че кръщението ни в Троичния Бог умива първородния грях, Бог зачита нашата свободна воля.
           И точно по силата на тази наша свобода, ние продължаваме да грешим срещу Бога и срещу човеците. Грешим срещу собственото си тяло, което трябва да е храм на Светия Дух. Грешим като създаваме войни, конфликти, грешим като надзъртаме отвъд позволеното чрез генното инженерство с неговите страховити възможности, грешим като унищожаваме създадения за нас свят – нашата земя. Грешим като забравяме Бога. Грешим най-вече, когато отстъпваме от Бога, когато се борим с Бога, когато богохулстваме и целенасочено се борим срещу Божията истина. Грешим, когато възпитаваме  децата в атеизъм или в кривоверие. Грешим най-вече, когато не се покайваме за нищо сторено.
           Грешат цели народи, греши и всеки човек. Дано да даде Господ време, да се покаем и освободим от бремето на нашите недъзи. Защото Спасителят е дошъл, раят е отворен, Изкуплението е осъществено, адът е съсипан, но Бог дълготърпеливо чака нашето обръщане.
           Божието благословение да е с всички, които в душите си копнеят за срещата със Светия Дух и Го призовават в молитва и трезвение, с всички, които със страх и трепет извършват делото на своето спасение.
           Честит и благословен празник! Амин!

Икона: http://www.usashroombars.com

Проповед на Сретение, 2023 Изтегляне

към Начало

        Небесният събор на небесните ангели надникна към земята, за да види как донасят в храма Младенеца, Първороден спрямо всички твари, роден от Майка, непознала мъж, и с радост пеят заедно с нас песента на предпразненството.

Братя и сестри,

           На днешния ден, по стародавна традиция Църквата благославя трудовете на лозарите и тяхната подготовка за отглеждания още от времето на Ной благословен лозов плод.
          Днес е денят на свети лечител, чудотворец и мъченик Трифон, към когото се обръщаме за молитвено застъпничество в житейските ни дела. Защото знаем, че без Божие благословение напразен и безсмислен, неспасителен ще е целият ни труд под слънцето.
          Молим се на свети Трифон да се застъпи пред Божия престол, та духовната лозница – драгоценната ни душа, за която Жизнеподателят проля Своята кръв – драгоценната ни душа да принесе плод стократен. Да бъдем истинско духовно лозе, угодно Господу – ето това трябва да е нашият стремеж като християни.
          И както сме практични за житейските дела, така нека обърнем внимание и на душите си. Нека се умием във водите на покаянието, за да се облечем в одеждата на смирението, да се потрудим в делото на молитвата и милостинята, да се постараем да намалим осъждането и гнева, и светските навици, които ни пречат.
           Защото светиите се молят за нас, но и нашата свободна воля трябва да е обърната към истинските ни потреби, а това е придобиването на духовни добродетели, чрез покаяние и смирение.
          Това е нашият път – пътят на християните в това лукаво време.
          Господ да ни благослови и умиротвори, по Своята велика милост и по молитвеното застъпничество на Владичицата Дева и всички светии. Амин!
          Честит празник!
          Честито на всички именици!

Иконата е копирана от http://www.orthphoto.net, храм „Св. Георги Победоносец“, гр. Асеновград

Проповед на Трифоновден, 2023 Изтегляне

         Трите превелики светила на трисияйния Бог, просветили света с лъчите на божествените догмати, медоточните реки на премъдростта, напоили цялото творение с водите на богопознанието, Василий Велики, Богослова Григорий, заедно със славния Йоан, с език златословесен – нека всички, които обичаме словата им, да се съберем и с песни да ги почетем, защото те винаги се молят за нас на Светата Троица.  

Иконата е копирана от zona4.arhiva-ortodoxa.info

          Едва ли има друг български владетел, към когото историята да е толкова несправедлива, а личността и управлението му – така тенденциозно представяни от съвременните историци. Време е да покажем истинския му образ на Христов войн и достоен владетел, посветил живота си на Бога и своя народ. За мнозина, историята следва да бъде низ от славни военни победи: спечелени битки и противник, сломен от храбростта на войните ни. В съзнанието на поколенията като че ли остават повече онези владетели, които воюват със силата на меча. На добротворците и радетелите за мирно преуспяване, се отрежда скромната участ да бъдат споменавани  набързо в учебниците и историческите справочници.

Има още →

Лука 19:1-10

         След това Иисус влезе в Иерихон и минаваше през него.
         И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст. И като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам.
         Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.
         И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: Отби се при грешен човек.
         А Закхей застана и рече Господу: Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно.
         Тогава Иисус рече за него: Днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.

Братя и сестри,

           Днешното литургийно евангелско четиво ни разказва за обръщането и спасението на един окаян грешник, за неговото спасение и на целия му дом.
           Кой е митарят Закхей? Митарите са богата и привелигирована прослойка от юдейското население, бирници – откупвачи на данъци, служещи на презряната от юдеите езическа римска власт, грабители, които често са взимали многократно по-големи такси от хората. Неслучайно названието „митар“ – такъв, който събира митата – „митар“ в представите на обикновения човек е алчен грабител и грешник, още повече, че митарите са родоотстъпници, доколкото служат на езичниците – римляни.

Има още →

    Тропар на свети мъченик Димитър Сливенски

            Бидейки свята издънка от благочестив сливенски род, Димитрие, мъчениче славне, ти си произрасъл обилни плодове на всяка добродетел, пазейки православната наша вяра и като си завършил мъченически живота си, посрамил си злочестивите агаряни, мъчениче славни, моли Христа Бога да ни дарува велика милост.

Свети мъченик Димитър Сливенски

            Свети Димитър се родил в Сливен през 1818 година от бедни, но благочестиви родители. Той не получил образование, но слушайки в църква евангелските четива, се изпълнил с мъдростта на Свещеното Писание и с голяма ревност по Бога. Бил твърде млад, когато родителите му починали, скоро родната му къща се срутила и бил принуден да живее като слуга в дома на един турчин и с много труд да изкарва прехраната си.
             Той често в разговор хвалел Христовата вяра, а изобличавал заблужденията на мохамеданите. Разгневен, господарят му го изгонил без да му плати за труда. Когато от Одрин дошъл нов кадия, Димитър бил повикан да прислужва. Той бил снажен и красив момък и турците искали с помощта на новия кадия да го убедят да приеме мохамеданската вяра. Димитър подигравателно му отвърнал: „Олур ба, ефендим“ („Бива, бе, господин съдия!“). Турците взели сериозно тези думи и веднага един от тях се заловил да навие на главата му бяла чалма, каквато могъл да носи само правоверният мохамеданин. Но Димитър я хвърлил на земята и избягал, защото знаел, че това много ще озвери турците.
             След като се укривал известно време, бил посъветван от един благочестив селянин да отиде в митрополията в Русе. От русенския владика Димитър бил поучен във вярата и изпратен обратно в родното място, за да приеме мъченически подвиг за Христа. Младежът така и направил. В Жеравна той се предал на турската стража, която все още го търсела и когато се явил пред кадията смело изповядал Христовата вяра и похулил мохамеданската. Бил предаден на ужасни мъчения, които продължили повече от година, но останал твърд във вярата.  
            В края на януари 1841 година светият мъченик бил обезглавен пред лицето на многоброен народ. Християните с възхищение гледали подвига на своя съгражданин и след обезглавяването му всеки искал да вземе от пръстта, напоена с кръвта на мъченика. Тялото му стояло, пазено от турската стража, цял ден непогребано. Турците искали да го хвърлят във водите на Тунджа, но християните го откупили и погребали в двора на Дохиарския метох в града.

Прочетете повече: 30.01.Свети мъченик Димитър Сливенски    Изтегляне

Лука 18:35-43

        А когато Той се приближаваше до Иерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: Какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: Какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече: Прогледай! Твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала.

Братя и сестри,

         Днешното литургийно евангелско четиво ни припомня велико чудо, сторено от нашия Господ Иисус Христос. Спасителят изцелява един слепец, който проси край пътя за Йерихон. Нещастникът, пребивавал в пълен мрак, усеща своето избавление. Неговата вяра в Месия, Който иде, за да спаси света, го кара да настоява, да проси и да моли: „Помилуй ме, Иисусе, Сине Давидов!“
          Ето – точно незрящият вижда с очите на сърцето си, че край него минава Синът Божий, Избавителят на пленени, Освободителят от оковите на мрака, Чудотворецът и Възкресителят – минава Онзи, чрез Когото всичко е станало. А мнозина от зрящите с телесните си очи не ще повярват в Христос, въпреки чудесата, изцеленията и словото с Божествена власт.
          Не е ли това изобличение за множеството здрави, зрящи с телесните си очи, уж очакващи Месията юдеи?
          Нали точно онези, които съпровождат Иисус и са възхитени от Неговите чудеса и благодатна сила, са сред тълпата, която един ден ще вика: „Разпни Го!“.
          А прогледналият слепец – пише евангелист Лука – веднага тръгва след Христа.
          Така и ние, ако сме изцелени от мрака на езическите или атеистичните заблуждения, трябва да тръгнем след Христа по тесния път. Християнството не е само одежда, която обличаме, християнството е вътрешна промяна, излизане на вътрешния ни човек, който е богоподобен. Ето този вътрешен човек ликува, когато се молим, постим или извършваме доброделание.
          А колко много си вредим, когато заглушаваме гласа му, допускайки в сетивата си пяната и злобата на днешния ден да замъглява духовния ни взор.
         Не е ли нашето християнство верую само на думи? Живеем ли Христа? Христос обитава и в сърцата ни?
        Ето това е въпросът, който всеки от нас трябва да си зададе. И дано Бог ни умъдри да видим истинското си духовно състояние, да прозрем скритите недъзи на душата ни.
         Бог да ни вразуми и помилва по Своята велика милост и по застъпничеството на Пресветата Владичица Богородица и всички светии. Амин!

Икона: https://www.bzi.ro

Неделя на Йерихонския слепец, 2022

към Начало

Българи-мъченици, пострадали в началото на 9 век

           Това са българи, канонизирани от Вселенската патриаршия, във връзка с т.нар. антихристиянски гонения при кановете Крум (802-814), Дукум и Диценг (814-815) и Омуртаг (815-831). Имената им са известни от Синаксара на Патриаршията и други паметници, като най-често това са били византийски пленници в България. Тези гонения били главно на политическа основа, иначе българските владетели проявявали толерантност към християнството, а сестрата на Крум дори била омъжена за християнина Константин Пацикос – византийски аристократ, политически емигрант в Плиска.
          Става дума за светите мъченици Георги – епископ Загорски (на гр. Дебелт, близо до дн. Бургас, според някои автори от български произход), Пардос/Парод (вероятно от български произход, свещеник в Източна Тракия), Петър Мъгленски (свещеник в Мъглен, дн. в Гърция), Куперг (името му навярно е идентично с древнобългарското Кубер), Асфир (изопачен вариант на Аспар, Аспарух?), Любомир и Хотимир. Някои от тях били убити заедно с одринския митрополит свети Мануил през 813 година, а други по-късно, когато може би имало някакъв опит за бунт на византийските пленници в България. Присъствието на такива лица сред византийските пленници в България показва проникването на християнството сред българи и славяни, както и етническата пъстрота във византийска Тракия и Македония през 9-ти век. В тези земи наред с ромеите (основно гърци и преселници от Изтока – арменци, сирийци и др.) живеели славяни от българската група и потомци на Куберовите българи, вероятно и емигранти от самата Дунавска България след размириците в 8-ми век.
           Паметта на тези мъченици се отбелязва на 28 март.

Препечатано от книгата Българи светци, София: Тангра ТанНакРа ИК, 2010, автори: Пламен Павлов и Христо Темелски, с. 65

Житие на светите мъченици от Адрианополската и Девелската епархии, пострадали за Христа от езичниците през 814 година

            В този ден – 22 януарий се чества паметта на св. мъченици Мануил, Георгий, Петър, Леонтий, Сионий, Гавриил, Йоан, Леонт, Парод и други на брой общо 377, пострадали за Христа от езичниците през 814 година.
             Мануил – великият архиерей на Адрианополската епархия с меч на две части бе разсечен, като запази Христовата вяра.
             Георгий – архиереят на Девелската епархия и Петър – епископ, едновременно убити, били посечени заради Владиката на общата благодат.
            Неизречено въжделение имал Леонтий, светият епископ Никейски, прободен в утробата с меч, който достигнал чак до тила му, неразделяйки го с Христа Спасителя.
            По-нататък пострадали Гавриил и Сионий, които не се побояли от меча, доблестните Йоан и Леонт, боговдъхновеният Парод, пребит от множеството с камъни, всички те благоговейни презвитери, служители до смъртта си на Самаго Бога.
            Пострадали за Христа още 368 миряни от тези епархии и всички придобили мъченически венец. Тези светии били от различни места на Адрианополската и Девелската епархии и живеели в Адриановия град (днешния град Одрин), околностите, и гости от Константинопол.
     Езичниците, неразумни и непознаващи истинския живот на Христа Бога, навлезли в Македония и Тракия и ги превзели, като нападнали и самия престолен град и го обсадили.
             После, като дошли в Адриановия град, обсаждали и него три месеца и пленили колкото намерили в него жители.
             Това станало, когато царувал над ромеите злочестивия Лъв V Арменец, който изповядвал иконоборската ерес и, поради това, зле завършил живота си. А над българите воеводствал Крум, който пленил 40 000 души от Тракия, и ги отвел отвъд Дунава, сред тях множество духовници. Той и неговите наследници извършили множество безчовечия над християните, които не искали да се отрекат от вярата, които изповядвали Христа Бога, и продължавали вярно да усърдствуват в благочестието и изпълнението на Христовите заповеди.
             Тези християни, които езичниците предадоха на смърт, придобиха живот вечен, Църквата се украси с чистотата им, а ние намерихме молитвени застъпници пред престола на Бога.
             По техните свети молитви, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

Из Синаксар на Вселенската Патриаршия от Х век за светите мъченици от Адрианополската и Девелската епархии, пострадали за Христа от езичниците през 814 година

Повествование за убитите от езичниците пленници от Адрианополската и Девелска епархии през св. Четиридесетница на 814 година

            Братя и отци, в настоящето наставление искам чрез един разказ да ви ободря. Разказът е следният:
            В България, както разправят добре осведомените, излязло престъпно нареждане от тамошния владетел: заловените в плен наши братя християни да ядат месо през светата Четиридесетница. Тези, които склонят, щели да запазят живота си, а онези, които не се подчинят, щели да бъдат убити. Когато нареждането на безбожника влязло в сила, народът се събрал, настанал голям плач и ридание [между тях] и жените и децата им. От една страна те отстоявали християнския закон, а от друга страна се страхували от телесна смърт.
            Накрая, о, печална вест, те били победени, подчинявайки се на безбожната заповед. Прочее, четиринадесет от тях се откъснали и се противопоставили, казвайки, че не трябва нито да се подчиняват, нито да ядат месо против християнския закон. Народът се спускал към тях и ги увещавал да отстъпят пред необходимостта, да не отиват напусто на смърт, а [после] отново чрез покаяние да се обезвинят. Но увещанията и разколебаването нямали никакво въздействие над тях, които били насочили поглед към Бога и към обещаваното блаженство.
            Прочее, езичниците като видели, че упорството на мъжете е несломимо, решили чрез едного да надвият останалите и, като го умъртвили, веднага направили децата и жената му роби, та по този начин останалите да се разколебаят и да се подведат. Но те останали по-непреклонни, викайки: „Ние сме християни и ще споделим съдбата на нашия убит брат.“ Прочее, с тази изповед те претърпели мъченическа смърт и се преставили пред Господа.
             Гледайте, прочее, братя, че и сега има сила евангелието за царството Божие: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37). И пак: „не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:28).
             Прочее, те послушали евангелските наставления, подчинили се на Господа и се увенчали с мъченически венец, подражавайки на светите Макавеи, и удвоили броя им – ония били седем, а тия – четиринадесет; онези – загдето не вкусили свинско месо против закона, а тези – понеже не яли никакво месо против християнския закон. Тази постъпка изглежда някак по-съвършена, понеже онези изобщо не ядели свинско месо, а тези поради необходимост можели да ядат някакво месо, без да бъдат осъдени, както казва св. Василий. Но понеже нареждането от страна на езичниците целяло да унищожи вярата, те не се съгласили, а от любов към Христа сметнали, че всичко друго е второстепенно.
             О, блажени мъже! О, блажено дело! В един миг да спечелиш вечен покой!
             Какво казват за това ония, които твърдят, че общуването с еретиците не е нарушение [на вярата]? Ако там яденето на месо е престъпване [на християнския закон] от народа, колко по-голямо е то тук, поради общуването с нечестивци?
             А къде са тези, които казват, че няма мъченичество за образа Христов? Защото, ако в тези случаи мъчениц и са тези, които не яли месо, колко по-славни мъченици са онези, които не са се отрекли [от Христа]! Но онези като тъмни хора припяват тъмни слова, като се опитват да увлекат и други в своите жалки деяния.

Из сборника „Малък катехизис“ на преподобния наш отец Теодор – игумен на Студийския манастир в Константинопол

Икона:  www.doxologiainfonews.com

22.01.Св.свщмчк Петър Български и др. Изтегляне

Източник на втори и трети текст: http://www.pravoslavieto.com

Тропар на свети Евтимий, патриарх Търновски

        Просиял с пустиннически подвиг, достойно си се изкачил на престола на първосветителството,
откъдето си озарил всички с лъчите на богопознанието и си изпил чашата на безкръвното мъченичество. Сега предстоейки пред престола в горния Йерусалим, Евтимие, моли Христа нашия Бог за тези, които почитат твоята памет.

Похвално слово за свети Евтимий

(от Григорий Цамблак)

            Ако Аарон, древен свещеник от Стария завет, чрез жертвите на безсловесните, поръсвайки с кръв от юнци и козли и с пепел от юници осквернените, ги освещаваше за телесно очистване и поради това е удостоен с помен, естествен за слугите Божи, за да го споменава винаги в църква пророкът, като казва в книгата на псалмите: „Мойсей и Аарон между Неговите свещеници“; и пак: „Изпрати Мойсея, своя раб, и Аарона, когото си избра“; и пак: „Извел Си като овце Своя народ чрез ръката на Мойсей и Аарон“; не е ли много повече достоен за похвали Евтимий, изпълнител на неведомите тайнства и съпричастник на апостолската слава, свещеник на онази велика жертва и учител на истината, в която ангелите желаят да вникнат и която прочее той чисто спази и непорочно преживя; и най-сетне светителят чрез многообразните страдания сам себе си принесе в свещена жертва, благоугодна на Господа?
         Но какви похвали от слово да въздадем на този, който, макар да беше вития на съвършеното слово, учеше любословните да възхваляват добродетелта с мълчание вместо със слово; който надминаваше измеренията на самото естество; който, обхванат изцяло от съзерцание на божественото, твърдеше, че животът не е в тялото, а в изучаването на божия език; за когото певецът, като плетеше словото, казваше: „Езикът ми е перо на книжник бързописец.“
         И тъй, ще дръзнем ли да го възхвалим?
         Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече. Не защото за нас, които се наричаме чада на такъв баща, не е беда да мълчим; не че с нашите похвали ще бъде по-знаменит – та и как, когато той се числи всред апостолите и увеличава техния брой; но слушателите към старание да подтикнем и подобни желания да възпламеним. И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът, както някой би рекъл: орелът – по перата, по ноктите – лъвът.

Има още →