На 24 май честваме с празничен дух радостното събитие на деветото столетие – оросяване на седящите в тъма и смъртна сянка славяни с „дъжда на Божиите букви“. Честваме боговдъхновения създател на азбуката свети Константин Кирил – Философ, възпоменаваме и свети Методий – преводачът и проповедникът, светителят, положил душата си за словесните овце, възпламенил разбирането на Божието слово сред западните славяни; тачим епохалното дело на създаването на една писменост, която е душата на славянските народи. Днес с кирилица – наследницата на първоначалните глаголически букви пишат българи, сърби, руси, а до XVIII век и в днешна Румъния се пише на кирилица. Хърватско пък до средата на XIII век ползва глаголицата и днес там правят опити за възраждане и опазване на глаголическото писмо.
          „Устата, неусещащи вкуса на сладостта, човека правят да е като камък, но много повече безкнижната душа във человеците е мъртво нещо“¹.
          На това епохално събитие – създаването на българската азбука и религиозната, и светска писменост на славянските народи, не е отсъдена забрава. Свещената азбука, създадена за да даде словото Божие на роден език, пребъдва не просто като символ на национална идентичност, пребъдва не само като културно наследство или книжовен праксис на много народи.
          Мисионерското дело на светите братя, насърчени от богомъдрия свети Фотий, патриарх Константинополски става за нас българите онази нематериална, неунищожима сплав – „езика, вярата, писмеността“², които не позволяват на чуждите завоеватели да унищожат нашата „държава на духа“.
          В днешно време, когато някои пишат на български с латински букви, езикът ни е разводнен от чуждици, когато вярата ни е сведена до двукратно посещение на църква – Великден и Рождество, когато прочита ни на текстове е твърде фрагментарен – толкова, колкото е публикацията в интернет – в днешно време е редно да се обърнем всецяло към нашата богохранима писменост – наше съкровище, наше духовно наследство, наш невеществен дом.
           И да помним, че сме човеци дотолкова, доколкото имаме вярата, езика, писмеността, знанието за рода и ценностите наши. А те са ценностите на онези достойни мъже, преди 11 века, които изписаха първото начертание на първата буква на новата азбука като кръст – азбука, създадена за да преведе свещените текстове на библейския корпус и богослужебните книги.
          Честито на всички, които си служат с кирилските букви, с богоначертаната кирилица!

Иконата е копирана от https://www.facebook.com/sousveti7

¹  Проглас към евангелието“ – в „Тържество на словото“, С.1995, с.13
² акад. Дим. Лихачов

Иоан 4:5-42

И тъй, дохожда в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Иосифа. Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия. Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус й казва: дай Ми да пия. Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна. Жената самарянка Му казва: как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.) Иисус й отговори и рече: да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. Жената Му казва: господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода? Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му? Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен. Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя. Иисус й казва: иди повикай мъжа си и дойди тука. Отговори жената и рече: нямам мъж. Иисус й казва: добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза. Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус й казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина. Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус й казва: Аз съм, Който говоря с тебе. В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея? Тогава жената остави стомната си и отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос? Тогава те излязоха из града и идеха към Него. Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж! Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело. Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят. Защото в тоя случай права си е думата: един сее, а друг жъне. Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд. И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила. Затова, когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена. И още по-много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос.

Братя и сестри, 

          В петата неделя след Пасха възпоменаваме забележителната беседа на Господ Иисус Христос с жената-самарянка. Тази случка ни предава любимия ученик на Господа – свети Йоан Богослов.
          Показателно е, че точно това място Самария, юдеите са заобикаляли, за да не осквернят стъпките си от докосването до нечистата според тях самарийска земя. Самаряните са считани за езичници и дори самото име самарянин е било презрително и обидно.
          Но Господ, Който не гледа по лице, се разкрива като Месия не в разговор с Никодим или Натанаил – с някои от правоверните юдеи. Той се разкрива като Помазания Избраник пред жена – при това самарянка.
          Чудни са тайните Божии! Онова, що е високо у човеците, е мерзост пред Бога. Онова, което е възвисено пред света, често е отхвърлено от Божието благоволение.
          Пред тази жена с любознателна душа, Христос разкрива великата тайна на Божието домостроителство – това че Месия е дошъл. Дошъл е Спасителят на света. Дошъл е Този, чрез Когото ще се дарят благодатните извори на Светия Дух. Дошъл е Този, Който ще ни освободи от робството на греха, смъртта и дявола. Проповядва ни Този, Който ще ни избави от древното проклятие. Дошъл е Този, Комуто се покланяме с Дух и Истина, защото и еретиците се покланят със съзнанието за Духа, но не са в истината.
          Христовият следовник, онзи който е причастен на Извора с живата вода, се покланя с дух и истина, с деяние и съзерцание, с благодарение и съкрушение, с богопознание и любов.
          И забележете – колко бързо Божията проповед жъне узрелите ниви, които Духа Божи, чрез пророците, е посял сред самаряните. Защото целият самарянски град, подбуден от думите на жената-самарянка, иде в нозете Иисусови. Целият самарянски град Го моли да постои при тях. А колко различно беше в Гадаринската страна. Помните, след чудото с изцелението на бесноватия и прогонването на бесовете в стадото свине, гадаринските жители молят Христа да си отиде от пределите им.
          А презираните като езичници самаряни, узрели за жетвата на Божията спасителна проповед, дори не се нуждаят от свидетелството на Божите чудеса, за да повярват.
          Чухме думите им към жената-самарянка: „Ние вярваме не вече поради твоето казване. Сами чухме и знаем, е Този наистина е Спасителя на света Христос.“
          Братя и сестри, да даде Господ да бъдем като тези самаряни от Сихар, които приеха и спазиха словото Божие. Да даде Бог и у нас да струят божествените извори с жива вода, които израстват духа ни към вечен живот.
          Бог да ни помилва и спаси по Своята велика милост. И да прости многобройните ни прегрешения.
          Амин!
          Божието благословение да е с всички вас! 

Иконата е копирана от https://news.tts.lt/

              На 22 май почитаме светия княз Йоан Владимир, владетел на средновековна Дукла (Зета, днешна Черна гора), особено почитан през средновековието у нас. В Бориловия синодик (1211г), името му е вписано между Гаврил Радомир и Иван Владислав като „един от древните български царе“.         
             От житието* знаем, че по природа той бил миролюбив, благочестив и добродетелен. Във война с българския цар Самуил, който управлявал Западната българска държава, той бил взет в плен, но Самуил го оженил за своята дъщеря Теодора-Косара и го върнал на неговия престол.
             След трагичната смърт на цар Самуил, който умрял на 6 октомври 1014 г. от сърдечен удар, когато видял пленените и ослепени български войници, възцарил се син му Гавриил-Радомир, но византийското коварство подстрекало братовчеда му Иван-Владислав, който го убил и заел престола. Боейки се от отмъщение или от законните права на Йоан-Владимир, Иван Владислав го поканил при себе си чрез посредството на Охридския архиепископ Давид уж за мирни разговори.
             Кроткият и незлобив Йоан-Владимир повярвал на църковното пратеничество и приел поканата, но Иван-Владислав още при самото пристигане в столицата Преспа изпратил убийци да му отсекат главата. И понеже мечът поради някаква причина не могъл да уязви Йоан-Владимир, той кротко подал на убиеца своя меч с думите: „Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш. Ето моят меч! Готов съм да бъда убит, както Исак и Авел!“ Злодеят го посякъл.
             Тогава станало чудо. Светият мъченик се втурнал с посечената си глава в ръце и влязъл в близката църква, в която вече паднал и предал на Господа светата си душа на 22 май 1016 г. Жена му отнесла тялото му в неговите владения и тържествено го погребала в църквата, при която сама завършила живота си в пост и молитва.
            След две години убиецът Иван-Владислав умрял от внезапна страшна смърт чрез невидима ръка и България паднала под византийско робство за 168 години. Нетленните мощи на светия княз Йоан-Владимир са прославени с изтичане на целебно миро и с извършване на чудеса. Те се намират в град Елбасан (Албания).

*© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Иконата на свети Йоан Владимир е копирана от www.offnews.bg

Като видя на небето образа на Твоя Кръст, и както Павел, не от човеци бе призован, Твоят апостол между царете, Господи, положи в Твоята ръка царстващия град, който по молитвите на Богородица запазвай в мир, единствен Човеколюбче.

Братя и сестри, 

          На днешния празничен ден Светата Православна Църква чества благоверния и равноапостолен цар Константин и неговата майка – света Елена, която открива в Йерусалим Честния Кръст Господен.
          По Божий промисъл до нас са достигнали немалко сведения за житието на равноапостолния цар. Знаем че неговият баща – Константин Хлор е покровителствал християните и дори някои твърдят, че е имал и свето Кръщение.
          В онези години християнството не е било официална религия. Цели десет гонения преживява ранната църква от момента на Своето създаване в ден Петдесетница до 313 година, когато излиза едиктът на император Константин и който обявява свобода на християнската вероизповед. Най-страшно е било гонението при император Диоклетиан, украсило Църквата с кървавата багреница на безброен мъченически подвиг.
          По душа вече християнин, кротък и благонравен, младият Константин, в момента когато става цар, издава този указ в Медиолан (Милано) и всячески се грижи за процъфтяване на Христовата вяра. 
          Всички останали императори (защото Римската империя тогава се е ръководела от няколко управници) са воювали помежду си.
          Свети Константин е бил принуден да обяви война на езичника Максенций и да се отправи за Рим. Миролюбив и добронамерен, Константин се е боял от военен сблъсък. Едва когато е подкрепен с божествено видение, той нарежда на военните знамена и щитове да се изобрази кръстен знак в памет на дивното кръстно знамение, явило се посред бял ден на небето и придружено с Христовите думи, изречени във видение „С това побеждавай“.
          От този момент – кръстът, който е символ на позорна и страшна смърт за целия езически свят, става знак за победа. Защото и цялата войска вижда чудното видение на небето.
          Това е поучение и за нас – християните от предпоследните времена, че нашето упование е кръстът, нашата сила е кръстът, нашата защита е кръстът. Да не започваме никаква житейска потреба без да се осеним с кръстно знамение.
          Да носим кръста не само на себе си, но и в душите и сърцата си. Нашето кръстоносене – приемането в име Христово на страданията е нашия път за спасение.
          Да се поучим, че света Елена, като отива в светите земи да дири свидетелствата от земния път на Спасителя, се облича в проста дреха и прислужва на бедняци и девици в Христа, скривайки царския си сан. Нейният пример е поучавал дори и езичниците.
          По Божия милост Христовият кръст – животворящата и най-велика светиня, на която Господ пригвозди нашите грехове, е намерен и въздигнат от епископ Макарий пред многохилядното множество. Господният кръст възкресява мъртвец и мнозина се присъединяват към Христовата църква. Това се случва през 326 година. Възпоменаваме го на 14 септември  – деня на Въздвижение на Честния Кръст.
          Виждаме как са свързани майката и сина – равноапостоли със светия Кръст. Затова и така са изобразени – с честния Кръст Господен на иконата на днешния празник.
          Това е призив към нас – да почетем тяхното равноапостолно дело и да призовем силата на Господния и Животворящ Кръст Господен в нашия живот.
          Защото живеем в трудни, смущаващи и тревожни времена за всяка християнска съвест. Безпримерното нравствено разтление по лицето на цялата земя не може да остави никой равнодушен. Усещаме гибелния антихристов дух, който владее над душите и сърцата на множеството.
          Бог да ни помилва и да ни спаси по молитвите на Своята Пречиста Майка и със силата на Честния и Животворящ Кръст!
          Честит празник!
          Честито на всички именици!
          Божието благословение да е с всички вас!
          Амин!

Иконата е копирана от http://arhangel.bg/
          

            На преполовението на празника, жадуващата ми душа напой с водите на благочестието, защото на всички, Спасителю, си възгласил: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие!“ Източниче на нашия живот, Христе Боже, слава на Тебе!

            Празникът Преполовение е в средата на петдесетдневния период  между двата големи празника – Възкресение Христово и Петдесетница. На литургията се чете евангелския текст, който разказва как Христос дошъл в Иерусалим на празника  на шатрите. Когато евреите празнували този празник, те изграждали шатри (палатки) от палмови и миртови клонки като памет за четиридесетгодишното странстване в пустинята на израелския народ и неговия живот в шатри. Празникът продължавал 7 дни, през който се извършвал особен обред – свещениците излизали от Иерусалимския храм, отправяли се към извора Силоам, черпели вода в златен съд  и след като я внасяли в храма, първосвещеникът я изливал пред жертвеника. В последния ден на празника, който бил негова кулминация и затова се наричал велики, Господ произнесъл думите, които се споменават на този ден от Църквата: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан 7:37). Жадуващи са душите на хората, които търсят Бога. Водата, която Бог дава, е извор на вечен живот и вечни блага.

Стенописът е копиран от http://www.annunciation.ca.goarch.org

          На 17 май почитаме светите Баташки новомъченици, канонизирани през 2011 година, а просияли с мъченичеството си – изгорени, насечени, изтезавани по най-ужасен начин деца, жени и мъже. Ето имената на някои от тях: отците Петър Баташки и Нейчо Баташки, великомъченик Трендафил (Тошев), който е печен жив, селските първенци Ангел Кавака, Петър Горанов, Никола Поп Петров, пеленачетата Иван Георгев, Петра Вранкова, Петър Димитров, Илия Кърколячов, Ангел Илиев, Яна Митева, Искра Георгиева, Писа Димитрова, Катерина Димитрова, Катерина Станкова, Райна Стефанова и много други младенци и деца на възраст 1-15 години (Нено, Рад, Цвета, Петко, Нона, Никола, Рада, Станислав, Елена, Дина, Стойно, Парашкева, Милко, Андон, Галина, Лулчо, Цанко, Ванчо, Стоянка, Дяля, Недяля), както и мнозина новомъченици, чиито имена са скрити от нас.
         А за вразумление онези, които твърдят, че дните на робството не са били толкова страшни привеждаме откъс от страничен човек, посетил България и най-тежко преживелите въстанието градове и описал подробно видяното в своето „Писмо трето – Батак: долината на смъртта и хората без сълзи“. Датата на писмото е 2 август 1876 г. – три месеца след сърцераздирателните събития.
          След като потвърждава, че Батакчани се броели 8-9 хиляди души, Махгахан описва част от зверствата, чиито ужасяващи следи са пред очите му:
          „… имаше два скелета на деца. Те лежаха едно до друго отчасти покрити с камъни и с ужасяващи удари от сабя по техните малки черепи. Броят на децата, убити в тези кланета, е повече от огромен. Те са били често набождани на байонети. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета, набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище. Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая, независимо какви са неговите грехове… 
           Сега вече се приближавахме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали от дрехи и парчета изгнило месо… Под камъните и боклука, които покриват пода на височина от няколко фута, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени. Точно край училищната сграда има широка, недълбока яма. Две седмици след клането в нея били погребани сто тела. Но кучетата са ги изровили отчасти… Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи… Видяхме, че мястото е затрупано с камъни и боклук на височина от пет до шест фута по-високо от нивото на улицата, и след инспекция открихме, че това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, е в действителност огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни. Целият черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от три до четири фута и ужасната миризма идва именно оттам. Няколко седмици след клането била получена заповед да бъдат погребани мъртвите. Но зловонието по това време станало толкова смъртоносно, че е било невъзможно да се изпълни заповедта или дори да се остане в съседство до селото. Хората, изпратени да свършат тази работа, се задоволили с погребването на няколко тела, хвърлили малко пръст върху други, така както са ги намерили, а тук в черковния двор, те направили опит да покрият безкрайната грамада от разкапани човешки тела с хвърляне на камъни и боклук през оградната стена, без да посмеят да влезнат вътре. Те са постигнали това само частично. Оттогава кучетата са били на работа там и от тази чудовищна гробница сега можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце – в ужасна безредица. Казаха ни, че тук, само в този малък черковен двор, лежат три хиляди души и ние можем добре да го повярваме. Това беше ужасяващо зрелище – зрелище, което ще ни преследва цял живот. Малки къдрави главици се показваха там, в разкапващата се маса, смазани под тежките камъни; малко краче, дълго колкото пръст, на което месото, преди да има време да се разложи, бе силно изсъхнало от ужасната горещина; малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали; деца, които са умрели сред писъци от уплаха и ужас; млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост; майки, умрели в усилие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица… Всички те лежат тук заедно, разпадащи се в една ужасна маса. Сега те са млъкнали завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци от ужас, нито молби за милост. Житото изгнива по нивите, а жетварите гният тук в черковния двор. 
          Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дървените резби, но все още запазена, без особени повреди… Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половина самата черква …
         Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици пъти. Навсякъде – скелети на мъже, заедно с дрехите и плътта по тях да гният в безпорядък; черепи на жени с коси, провлечени в праха; кости на деца и бебета…
          От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично: „Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата“.
          А днес, когато застанем пред раката, събрала части от мощите и се поклоним пред детските черепчета, нека се помолим на това сияйно множество, дошло от голямата скръб в бели дрехи и с палмовите вейки на победители, опрали и избелили дрехите си с кръвта на Агнеца (срв. Откр 7:9-14).

          Иконата е копирана от https://www.pravoslavie.bg/

          На 17 май почитаме свети великомъченик Николай Софийски, чието житие е написано от дякон Матей Граматик, лампадарий на Сардикийската (Софийска) църква. Въпреки споменаваната от житиеписеца „грубост в думите и немощ и низплъзновението на ума“ (Стара българска литература т.4, стр.310) творбата показва задълбочената богословска подготовка на автора, както и изобилие от факти за живота и мъченическата кончина на св. Николай и за църковния живот в тогавашна Сердика, дал множество мъченици и просияли в святост боговдъхновени мъже, както и мощи на Божий угодници.
          Св. Николай е родом от град Янина, Тесалия, чадо на богосъчетаните Мартин и Ефросиния, които от любов към Мириликийския чудотворец, го наричат Николай. Закърмен с евангелското слово, младият Николай работел като обущар и след смъртта на родителите си напуска родния си град и се преселва в София (Сердика). Той води благочестив живот в чистота и святост и по молба на своите съграждани, които заобичват христолюбивия и работливия момък, се жени. И в брак той остава усърден в милостинята, с постоянство в грижата за болните, грижовен към всички. За три години св. Николай е извикан на служба у угровлашкия воевода Мирча, но поради жестокостите и тиранията на господаря си, той се връща в Сердика.
          След време в Господа се представят и двамата синове на добродетелния Николай. Житиеписецът пише, че той като нов Иов претърпява това тежко изпитание.
          Наближава и часа на неговите мъчения за Христа, които ще го увенчаят с мъченически венец. Мнозина от мюсюлманите – негови събратя по занаят, се сближават с Николай, показват привързаност и желание да вникнат в тайните на занаята, в който Николай е достигнал голяма изкусност. Те го канят на угощение и без да подозира нищо, Николай отива с тях.
          Поради завист и злоба агаряните опиват мъченика и го обрязват, за да се приобщи, дори без да желае, към тяхната вяра.
          Съсипан и поруган, светият мъченик се оттегля вкъщи и не излиза цяла година от дома. Там живее в „тъга и голямо изпитание с непрестанни сълзи“ (Стара българска литература т. 4,стр. 339). Цяла година той извършва духовни подвизи, понася печал и укори от сродници. А „кроткият Николай понасяше и благодареше, … считайки себе си виновен“ (Стара българска литература т. 4,стр. 339).
          Идва празник Възнесение, св. Николай изпраща съпругата си в храма, а в дома си се моли.
          На следващия петъчен ден, когато мюсюлманите са на обща молитва, идва му на гости един ревнител на измаилтянската вяра, който беседва с него, като иска да го склони да се откаже от съпругата си, защото тя е християнка. 
          Блаженият го изобличава с думите: „Аз съм християнин, син на православни баща и майка и с Христовата благодат съм наречен при светото кръщение Николай“.
          Като вълци се насъбират агаряни, а Николай гласно изповядва вярата Христова.
          Следва побой и влачене към съдилището. С молитва на уста, св. Николай е изправен пред съда. Но ръководещият съда не смее да произнесе окончателна присъда, защото чакат нов съдия. Пред всички Николай гласно изповядва вярата. Настава смут, защото извършилите насилствено обрязване, ще бъдат уличени. Затворен в тъмница, светецът чака новия съдия и своята окончателна присъда. Отново е изведен на съд и измъчван – един от стоящите наблизо с удар чупи челюстта му и така изскача окото на страдалеца, дори за малко да го заколи, показвайки се ревнител за вярата си.
          На няколко пъти тълпата озверели убийци ще екзекутира Николай, дори без решение на съда.
          Идва вест, че иде новия съдия, а Николай разбира, че предстои да премине от земята при Бога. Изцелен свише в тъмницата, с богодарувано око, той се моли денонощно.
          Посещават го боголюбци, които търсят неговата благословия и го подкрепят за мъченически подвиг.
          Св. Николай е изправен пред новия съдия, защитава вярата и едвам е спасен от ръцете на фанатизираната тълпа. Съдията дори провежда поверителен разговор с мъченика, като го увещава да се спаси, като приеме формално исляма.
          Но един освирепял богоборец, виновен за смъртта на св. Георги Нови, се впуска за организация мъченичеството и на св. Николай. Той го заплашва с изгаряне. Но достохвалният Николай отхвърля заплахите с неустрашимост „Ако ли се безпокоите за дървата, аз сам ще платя цената им“ (стр.370)
         Страдалецът е изведен от тъмницата, освободен от оковите, вързан с въже и поведен сред беснеещото множество. По Божи промисъл в близост до него е и един юноша от православните, комуто е дадено да води светеца на заколение. Но и онзи, който беше дошъл да беседва с него в тъмницата, отхвърлил страха, вървял край него в блъсканицата. Поглеждайки се те изразяват любовта си в Христа. Така по Божия милост, св. Николай е съпроводен от свой единоверен брат.
           Обущарят-мъченик бърза пред всички, покланя се пътьом пред храма „Възнесение Господне“ и подкрепен от Светия Дух вижда Горния Йерусалим. Но преди да стигне мястото, един от богопротивните с голям камък го удря по главата. Епархът, който предвожда шествието, иска да накаже този своеволен нарушител на реда.
          На мястото Юч бунар (Три кладенци), западно от тогавашните предели на Средец, последен път с поглед предава благослов на съпътстващия го християнин. С молитва на уста той е пребит с камъни, а един от убийците с голям камък го удря по темето. Така Бог приема пресветата му душа. Наблизо се търкулва част от мозъка на светеца, паднал с неговото червено фесче.*
          Християнинът не може да достигне светинята, поради развилнялата се тълпа, която беснее над мъртвото и многострадално тяло. Дори децата хвърлят камъни върху трупа. Накрая го завлачват към намиращите се в близост християнски гробове.
          Но мюсюлманите решават да изгорят с огън останките от тялото на светеца, за лишат християните от светите му мощи.
          Вързано на два кола, мъртвото тяло е ударено с голямо дърво, така че вътрешностите изтичат в огъня. Всичко изгаря, а останалата пепел разпръскват във въздуха и в течащия наблизо поток.
         Житиеписецът добавя, че димът от изгарянето на мощите, се разпростира първо над християните, които скупчени гледат отдалеч, сетне се издига нагоре като благовонно кадило към Божия престол.
          Това се случва в четвъртъчен ден на 17 май 1555г, в един часа по пладне в дните на Сюлейман, син на султан Селим.
           Господ да ни вразуми по молитвите на св. великомъченик Николай Софийски.

Източници: Стара българска литература т. 4, С1986

*  Тази част от мощите е грабната и донесена на стотника-християнин от момче от православните, докато се извършва убийството.

Иконата е копирана от https://dveri.bg/

Тропар
Гл. 4
Твоят мъченик Господи, Райко-Иоан, като просия със силата и славата на древните мъченици, се показа и втори Иосиф, посрамил коварството на бесовете и тяхната развратна слугиня и нова египтянка. Заради неговите молитви Христе Боже, спаси нашите души!

Кондак
Гл.2
Златар по занаят и чист по сърце като трижди претопено злато, ти си станал златен съсъд на Светия Дух, многострадални Райко-Иоане, и с това си наследил Рая, древната наслада, откъдето се молиш за спасението на нашите души!

Величание
Величаем те, страстотерпче свети Райко-Иоане, и почитаме твоите честни страдания, които си претърпял за Христа!

          На 14 май Църквата поменава свети Райко Шуменски – новомъченик от българския род, сподобил се на този ден с мъченическа кончина. Това се случва през 1802 година в родния му град Шумен. Знаем мъченическия му подвиг благодарение на йеромонах Никифор от остров Хиос, записал от очевидец изповедничеството и страданието на 18-годишния юноша. Левкийският епископ Партений – един от най-ерудираните йерарси на нашата църква, потрудил се много в преводи и събиране на жития на родни светии, е превел от гръцки мъченичеството на свети Райко.
          Младият българин бил по занаят златар. Работил е в центъра на Шумен, наречен в житието „голям град“. Красив и добродетелен, той привлича вниманието на една неомъжена туркиня, живееща точно срещу работилницата му. Един ден тя слиза на улицата, повиква Райко, сякаш е с намерение да му възложи поръчка за златен пръстен. Въпреки неговото смущение, туркинята го задърпала вкъщи. Младежът изтръгва ръката си, за да избяга и тя отблъсната, пада по гръб. Любовта ѝ се превръща в ненавист и туркинята с крясъци обвинява Райко, че искал да я насили.
          Следва съд, а на Райко е предложено да се потурчи и да вземе девойката за жена. В противен случай ще умре пребит до смърт. Младият момък, уподобил се на целомъдрения Иосиф в дома на фараона, отказва да предаде Христа. До свършека на мъченията той повтаря „Аз съм християнин“. 
          Бащата на дръзката и безсрамна девойка всякак се опитва да го уговори, че ще бъде почетен зет и наследник на голям имот.
          Но Райко отказва да се потурчи. Следват жестоки, дълги и страшни побои, окачване на куки, изтезания с огън и желязо. За два дни е прибран в затвора. А житиеписецът йеромонах Никифор добавя: „Що са му сторили тия два дни в затвора, остава неизвестно и не се чу навън“*.
          Нито увещанията, нито зверствата успяват да разколебаят добропобедния страдалец. Целият в рани, с изрязани ремъци кожа, посипан в сол и обгарян със свещи, св.Райко повтаря: „Аз съм християнин. Няма да се потурча“.
          Изпитан като злато в горнило, младият златар е обезглавен на 14 май 1802г.
          Не се знае какво е станало с многострадалното му тяло.
          В Царството Небесно той предстои ведно с мъчениците в бели одежди, които идат от голямата скръб (срв. Откр.7:14)
          Молим се да се застъпва за грешния и вече отдалечен от Бога и от вярата български род. Молим се по неговите молитви за вразумление, просветление и спасение.
          Отправяме молитва към него за застъпничество за нашите чада – за да се спасят от сквернотата, извращенията и злобата на тоя век – да ги опази Господ в тайното убежище на своето спасение.

*цитат от „Житие и акатист на свети мъченик Райко-Йоан Шуменски“, изд. Витезда, с.8

Иконата е копирана от https://sveticarboris.net/

          Като единонравни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, Владиката на всички молете,  славянските народи да утвърди в православие и единомислие, да умири света и спаси нашите души.

Братя и сестри,

            Днес честваме нашите прославени просветители – светите братя Кирил и Методий –  създателите на славянобългарската азбука.
           Редно е да не забравяме защо се случва това епохално дело. Защо Константин Философ, патриаршески секретар към Великата Църква „Света София“, изнамира, написва начертанията на първата азбука.
           Защо патриарх Фотий, който е и светец, провижда с векове напред – новопокръстените народи трябва да имат Словото Божие на свой роден език. Ето за това се създава азбуката – за да се преведе Библията и богослужебните книги на езика на солунските славяни, на езика на моравските славяни, за да имат познание за Бога онези, които доскоро са били в мрак и заблуди.
           Светите братя Кирил и Методий и техните ученици не правят това, за да възтържествува българската култура или за да създадат литературен разцвет. Тяхната цел е религиозна, верова – да дадат Библията и литургичните текстове на понятен език, в съгласие с думите на апостол Павел: „Макар да говоря повече от всинца ви езици, предпочитам да кажа в Църква пет думи разбрани“.
             Разцветът на книжовността е преди всичко разцвет на религиозната книжнина. Неслучайно свети Климент превежда Постния Триод – най-важната богослужебна книга за Великия пост, а свети Наум – Цветния Триод – богослужебна книга, с която Църквата служи от Великден до Петдесетница. И неслучайно още свети Методий превежда книга Псалтир, като една от най-важните богослужебни и душеспасителни книги, нужни на българите.
            Добре е да не забравяме, че това духовно явление – създаване на азбука и преводи е преди всичко религиозно дело на мисионери, на вярващи, на покръстители, дело на Христовия дух, който е изпълвал тези богомъдри учители.
            Когато те създават азбуката по поръка на византийския патриарх, те не мислят за духовност, култура, образование, самосъзнание, писменост, просвета, те не мислят в абстрактни понятия – те мислят за Бога, за това, че трябва да дадат Словото Божие и на други, множество свои братя, които са напуснали езическата тъма.
            Ето това е техният стремеж, тяхното дело. Да преклоним коленете на сърцата си пред това богоприятно грандиозно събитие – написването на азбука, чиято първа буква е имала очертанията на кръст – ще рече свещена, християнска азбука.
           По молитвите на светите братя Методий и Кирил и на техните ученици, Господ да ни просвети и вразуми. Амин!

Иконата е копирана от http://www.migrantheritage.com

9 май – Пренасяне мощите на свети Николай Чудотворец

         Правило на вярата и образец на кротостта, учител на въздържанието яви се за твоето „стадо“, показвайки им истината! Със смирението си получил величие, с бедността – богатство! Отче, свещеноначалниче Николае, моли Христа Бога да се спасят нашите души!

        Паметта на свети Николай честваме два пъти през годината – на 6 декември, когато светителят се представил на Господа и на 9 май – денят на пренасяне на светите му мощи от град Мир, където бил епископ, в град Бари (Италия). Всеки четвъртък през годината е също посветен на неговата памет.

Иконата е копирана от http://mojepravoslavlje.blogspot.bg

Марк 15:43-16:8

„дойде Иосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и, като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. А Иосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни. А Мария Магдалина и Мария Иосиева гледаха, де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев-слънце, и говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха. А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал. И като излязоха скоро, побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха.“

Братя и сестри,

          В третата неделя след Възкресение възпоменаваме жените-мироносици, които бързат да идат на гроба Господен, носейки аромати, за да помажат Живоносния покойник. Те бързат рано призори в първия ден на седмицата  – това е денят след събота, денят на Възкресението. Бързат към Гроба, откъдето се е въздигнал Царят на Царете – нашият славен Изкупител и Спасител, Съкрушителят на преизподнята, Победителят на ада, дявола и смъртта – Господ Иисус Христос.
          Жените -мироносици, сред които са Мария-Магдалина и Саломия, дори говорят помежду си кой ще отвали камъка от гробните врата.
          Защото Безгрешният Богочовек е погребан по юдейския обичай в гробница, закрита с привален голям камък.
          Владетелят на света, Онзи чрез Когото всичко е станало, често нямаше къде глава да прислони и сега е погребан в гроба на Йосиф Ариматейски, погребан е в гроба на един от своите следовници. Йосиф, както и Никодим, са тайни ученици Иисусови, но в часа на смъртта Му, когато апостолите бягат, тези ученици жертват богатство, престиж, обществено положение, за да осигурят достойно погребение на Богочовека.
          А жените-мироносици, които бяха и под Кръста Господен, жените които знаят, че в съвършената любов страх няма, идат на гроба Господен рано на третия ден.
          Те не ще заварят Покойника. Те ще видят празния гроб. Разпнатият е възкръснал. Пророчествата са се сбъднали. Предобразите станаха явни. Древното проклятие се отмени. Христос прикова греховете ни на кръстното дърво. Земната стража е вкаменена от уплах, иде вече небесна стража – ангела с бяло облекло.
          Най-великото Божие чудо е осъществено. Най-знаменитата победа е удържана. Божията любов изкупи човешката неправда. Жените-мироносици, смаяни съзерцават празния гроб на Спасителя и осмислят думите на ангела.
          Те ще обадят на учениците, че Христос е възкръснал. Те ще Го видят нееднократно през тия 40 дни преди Възнесението Христово. Навсякъде, по целия свят, жените-мироносици ще проповядват евангелието на Възкресението. Неслучайно ги наричат „апостоли на апостолите“. Защото мироносиците носят на учениците вестта за Христовото Възкресение.
          Днешната неделя е истински празник на жената-християнка. Всяка жена има възможността да послужи Богу с решенията на своето любящо сърце. Всяка може да поднесе на Христос не миро, а сълзи на покаяние.
          Да дерзаем в този светъл ден, ден на празник, да дерзаем ведно с праведници, пророци и апостоли, ведно с преданите мироносици и да възгласим радостно:
          Христос воскресе!

Иконата е копирана от http://www.pravoslavieto.com/

Като освободител на пленените
и защитник на бедните,
като лекар на болните и победител на царете,
победоносче, великомъчениче Георгие,
моли Христа Бога да се спасят душите ни.

Братя и сестри,

             Има светии, които са почитани по целия православен свят. Има мъченици, чиято кончина е подбудила мнозина да приемат кръщение в Христа чрез собствената си кръв. Има праведници, чиито имена остават неизличими и в паметта на поколенията, при все че нашата памет е загубила дирите на немалко светии от родната земя.
             Днес честваме свети великомъченик Георги, прославен военачалник от знатен род, млад, богат и красив, който заради Христа е пожертвал всичко земно и е придобил най-ценното – нетленен венец в Божието царство.
            Млад и богат, удостоен с военен чин, Георги не се вълнува от насладите на този свят. Още когато излиза императорският указ за преследване на християните, той раздава имот и парични средства, освобождава робите и се приготвя да наследи нетленния венец.
             Мъчения за вярата свети Георги приема в дните на император Диоклетиан – най-свирепият гонител на християните, управлявал Римската империя от 284 до 305 година. По негово време реки от християнска кръв са се изливали по арените на цирковете и амфитеатрите. Имаме много свидетелства за мъченици именно от този период.
             Знаем, че и бащата на  свети Георги е удостоен с мъченическа смърт.
              Едва на двадесетгодишна възраст, неговият син – младият Георги, издигнал се до военен трибун, изпива до дъно чашата на страданията, за да засияе като слънце в невечерния ден на Божието царство.
            След обнародване на указа за безкомпромисно гонение на християните, свети Георги сам се явява пред императора, изповядва вярата си, знаейки че отива на смърт. Или по-точно – смъртта му е славен, триумфален ход към вечния живот.
            Измъчван с желязо и огън, хвърлен в негасена вар, изтезаван на колело, свети Георги е изцеляван по чуден начин от ангел в тъмницата. Мнозина езичници, виждайки тези чудеса, приемат Христовата вяра. Дори императрица Александра гласно изповядва Христа и също приема мъченическа кончина.
            След изпиване чаша с отрова, която не му е навредила, великомъченик Георги се отправя към лобното си място.
            Мечът на палача слага край на дългите седмици изтезания.
            Така Божията сила издига този двадесетгодишен юноша в знаменит чудотворец, лечител, помощник и застъпник на християните от всички времена. Защото чудесата на свети Георги, сторени след неговата кончина са безбройни. И ние – българите сме особено силно свързани с прославения великомъченик.
            Десетки, стотици са храмовете и параклисите, носещи неговото име. Българският манастир на Атон, Света гора е наречен „Свети Георги Зограф“ в спомен на чудотворната самоизписала се икона на светеца. По стародавна традиция християните тук дават името на свети Георги на своите чада и така се молим дръзновението на великомъченика да е с нас.
            Молим се за милост, здраве, мир и спасение. Защото и ние живеем в Диоклетианови времена. И макар че днес не обезглавяват християни по площадите, лукавият антихристов дух е намерил начин да погубва души.
            Днес сме свидетели на кървава братоубийствена война, в която се избиват православни за радост на богопротивния сатана.
             Днес се молим за застъпничеството на Майката Божия, на свети Георги и на всички светии за потушаване на човешката ненавист, за вразумление и омиротворение на нашия остарял в грехове свят.
            Божието благословение да е с всички вас! Бог да ни помилва, да ни вразуми и закриля!
            Честит и благословен празник!
            Честито на всички именици!
            Амин!             

Иконата е копирана от http://www.shigri.ru