Историята на християнството в древния Анхиало, днешно Поморие, е изключително богата на събития и личности. С града са свързани редица големи имена от историята на Църквата, някои от които достигнали чрез праведния си живот такива духовни висоти, че веднага се превърнали в образци на подражание за цялата Църква както на Изток, така и на Запад. За съжаление, както неведнъж сме отбелязвали в нашите изследвания, мнозина от тези подвизавали се по нашите земи праведници, които толкова са обикнали Христа, че са се уподобили Нему, отдавна са забравени, а почитта и молитвената връзка с тях е прекъсната. Но милостивият Господ, Който „обича правдата и не оставя Своите светии“ (Пс. 36:28), непрекъснато намира начини да ни напомни за техния подвиг, който трябва да се превърне във вдъхновение и пример за всички, които Го обичат и търсят.
         Благовестието в Анхиало е донесено от ученика на св. апостол Павел, св. Теофан, който идва тук вероятно в 52 или 53 г. сл. Хр., веднага след проповедта на св. апостол Павел в градовете на траките по крайбрежието на Бяло море. Тук за кратко пребивава и ученичката на св. Павел, просветителката на Марцианопол (дн. Девня) св. великомъченица Севастиана, на път за своята Голгота в Хераклея Тракийска.Начатакът на Църквата, поставен от апостолския мъж св. Теофан, скоро дава обилни плодове и един от тях е първият известен с името си епископ на града св. Сотас Анхиалски, чиято памет се опитахме да възкресим в няколко публикации. С това наше изследване бихме желали да извадим от забвението името и паметта на друг голям светец на Църквата, свързал живота си с Анхиало, а именно св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски.

         Св. Яков Изповедник, епископ Анхиалски, в изворите и в паметта на Църквата

          Божият промисъл е отредил някои от Неговите най-верни чеда да останат непознати за земната Църква, а други да бъдат само частично разкрити. Св. Яков Анхиалски e едно от тези големи имена, които можем да отнесем към втората категория. До нас не е достигнало самостоятелно житие на светеца, което до голяма степен определя липсата на памет и всеобщо почитание към него. Проявил още приживе своята святост, той е включен почти веднага в календара на Църквата, за което свидетелства кратката статия за него в Менология на имп. Василий II от 10 в. Но лаконичните и много общи сведения за живота на светеца, съдържащи се там, не спомагат особено за популяризирането му. С нашето изследване бихме искали да осветлим поне малко живота и делото на св. Яков. Игнатий Дякон пише в Пролога си за живота на св. патриарх Тарасий, който е тясно свързан със св. Яков, че „дълбока тишина е покрила делото на св. Тарасий…“ и затова той иска да го осветли. По подобен начин и ние искаме да сторим същото по отношение на св. Яков. Желанието ни е още по-голямо, защото светецът е напълно непознат в България. В българската историческа литература няма нито ред за този голям архиерей и аскет, липсва изследване за живота му и в чуждестранната литература. Името му там спорадично се споменава в изследвания за неговите ученици или сподвижници. Освен споменатото сведение в Менология, информация черпим и от житията на други двама големи светци и подвижници от иконоборческия период, а именно св. Петър от Атроа (773-837) и св. Антоний Нови (785-865). Съответно в редица изследвания и публикации, посветени на житията на св. Петър и св. Антоний, се съдържат препратки към св. Яков.
        Св. Петър от Атроа е голям подвижник от иконоборческия период. До него достигнала славата на великия Яков и той отишъл да му се поклони. Двамата имали удивителна среща, при която св. Петър паднал в краката на св. Яков и горещо го помолил за благословение. Св. Яков прозрял неговия вътрешен духовен ръст, вдигнал св. Петър и казал, че е редно той да иска неговото благословение. В края на тяхната първа среща св. Яков помолил св. Петър да остане да живее известно време близо до него. Св. Петър приел и двамата били тясно свързани един с друг до края на дните си.    От житието на св. Петър от Атроа интерес за нас представлява само първата версия, защото в преписа-преработка на този извор, открит в Глазгоу, частта със сведенията за св. Яков липсва и там има само кратко споменаване на светеца.         
           Много по-голям интерес за нашето изследване представлява житието на св. Антоний Нови, защото там сведенията за живота на „великия Яков“, макар и малко на брой, са съществени. Св. Антоний Нови е един от най-близките ученици на св. Яков, който под умелото му ръководство изкачил духовната лествица. До нас в цялост е достигнало едно житие на св. Антоний Нови, което се е съхранило във Виенския кодекс His. Graec. 31, публикувано от А. Пападопулос-Керамевс, както и едно второ описание на живота на св. Антоний Нови, част от което е запазено в аскетическия сборник на Павел Евергетинос от 11 в. Ние ще използваме само Виенския кодекс, тъй като в текста на Павел Евергетинос няма препратки към св. Яков, а само към игумена на Кионския манастир във Витиния – Игнатий. Авторът на житието на св. Антоний е анонимен, но по-всичко личи, че е ученик на светеца, а житието е написано малко след блажената му кончина, между 867 и 880 г.
         Както вече споменахме, най-ранното споменаване на св. Яков откриваме в Менология на имп. Василий II от 10 в., където под датата 21 март, като ден за честване паметта на светеца, се споменава накратко и праведният му живот, както и това, че е бил епископ и че е пострадал много от иконоборците.В Менология светецът е упоменат като св. Яков Нови епископ. Интересното е, че малко по-късно, в Синаксара на Константинополската църква, вече имаме двама светци с името Яков с много кратки сведения за тях, като паметта им се чества съответно на 21 и 24 март.Св. Димитрий Ростовски дава съответно и две различни жития за всеки един от честваните през м. март светци с името Яков. В първото кратко житие на „Преподобния наш отец Яков, епископ и изповедник“ св. Димитрий Ростовски говори определено за епископа на Анхиало св. Яков, без изрично обаче да посочва името на града, в който светецът е бил епископ. По неизвестни причини обаче той пише, че св. Яков е пострадал мъченически заради почитта си към иконите по времето на имп. Константин V Копроним (741-755). Както ще видим в нашето изследване, св. Яков се е упокоил в Господа близо осемдесет години след края на управлението на имп. Константин V. Възможно е, дори е сигурно, че той е пострадал в ранните си монашески години от гоненията на имп. Константин V срещу иконопочитанието, защото светецът е започнал да се подвизава като аскет още в младежките си години, но определено не е загинал мъченически тогава. Нещо повече, той ще бъде възведен в епископски сан близо тридесет години след управлението на Константин V. Във второто житие на „Преподобния наш отец Яков изповедник“, което св. Димитрий Ростовски дава за 24 март, св. Яков е монах в Студийския манастир и духовно чедо на св. Теодор Студит. Заради почитта си към иконите е изпратен на заточение и хвърлен в затвора от имп. Лъв Арменец (813-820). След убийството на императора св. Яков е освободен и се завръща в Студийския манастир, където поради силно разклатеното си здраве скоро след това умира. По този повод изпълняващият длъжността игумен на манастира Игнатий пише писмо до св. Теодор Студит, който още не се е завърнал от заточение. Св. Димитрий Ростовски преразказва писмото-отговор, което св. Теодор изпраща и в което възхвалява подвига на св. Яков.
          Преди близо сто и петдесет години известният руски историк и агиолог архиеп. Сергий (Спаски), като изследва Месецослова на Църквата, стига до извода, че св. Димитрий Ростовски е повторил грешката, допусната от неговите предшественици, и е създал втори светец с името Яков. В това отношение трябва да подчертаем, че грешка е допуснал архиеп. Сергий, защото втори светец с името Яков действително има от този период. Но макар и да бърка в това отношение, архиеп. Сергий изяснява кога вторият светец с името Яков е включен в календара на Църквата.
          В своя труд Пълен месецослов на Изтока, който не е изгубил актуалност и днес, архиеп. Сергий посочва, че втората дата и честването паметта на втори светец с името Яков възниква още през 12 в. с появата на „Стишния пролог“ във Византия.Дотогава се е чествала само паметта на Анхиалския епископ – светец, на 21 март, а на агиографията е бил познат само един св. Яков Изповедник. Всъщност втората дата и вторият светец с името Яков е правилно свързан от св. Димитрий Ростовски с името на преп. Теодор Студит, защото в действителност сред огромния брой писма (над петстотин и петдесет на брой), написани от светеца, имаме две, които са адресирани до неговото духовно чедо Яков „Ἰακώβω τέκνω“.В тях той молитвено насърчава своето чедо Яков да бъде твърд докрай и да претърпи всичко, за да „завърши Божието дело – мъченичество за изповядването на Христа“ (καί τελειώσαι τό έργον τοΰ Θεοΰ, τό μαρτύριον της ομολογίας Χριστού).От писмото на св. Теодор до Ипатий научаваме, че въпросният Яков е претърпял докрай всички изтезания и се е увенчал с мъченически венец „ώ τέκνον, τήν ίεράν κοίμησιν Ἰακώβου τοΰ όμολογητοΰ Χριστοΰ“.Значи без съмнение появата на нова дата и на втори светец с името Яков трябва да се свърже с това духовно чедо на св. Теодор. Именно за този втори светец Яков св. Димитрий Ростовски пише житието за 24 март, но поради някаква причина поставя кончината на св. Яков Анхиалски доста по-рано, по времето на имп. Константин Копроним.
          Интересно е, че св. Никодим Светогорец в своя Синаксар не включва паметта на втория св. Яков, мъченика, и отбелязва паметта само на св. Яков Анхиалски на 21 март.За съжаление св. Никодим също не е открил повече сведения за св. Яков и затова житието, което ни е оставил, е подобно на предходните – много кратко и общо. Във Византийския Еортологий, където паметта на светеца е дадена на 21 март, отново има смесване на сведенията за Анхиалския епископ с тези за духовното чедо на св. Теодор Студит

Житието на св. Антоний Нови като извор за живота на св. Яков

            Както вече споменахме, във Виенския Cod. His. Graec. 31, публикуван от Пападопулос-Керамевс, се съдържа житието на св. Антоний Нови, в което има кратки, но изключително ценни сведения за св. Яков от годините след епископството му, прекарани в „манастира на евнусите“ до Пандим, в планината Олимп във Витиния,до самата негова блажена кончина.
          Св. Антоний Нови, в света Йоан Ехимос (Ἰωάννης Ἔχιμος), е роден ок. 785 г. близо до Йерусалим в място, наречено Фосат, в семейството на знатни родители.Името на светеца подсказва, че той е от сирийски произход. След смъртта на своята майка отива в Атталия (дн. Анталия), където постъпва като офицер във флота.По-късно имп. Михаил II (820-829) го назначава за управител на темата Кивириот (Κιβυρραιῶται), обхващаща южното крайбрежие на Мала Азия. Участва в потушаването на бунта на Тома Славянина, след което прекарва известно време в Константинопол. Връща се в своята тема, където през 824 г. отблъсква с мъдрите си слова голямо нападение на арабите. През 825 г. внезапно се отказва от всички длъжности и почести и в деня на своята сватба приема монашество от Евстратий Стълпник. В първите няколко години светецът се подвизава на различни места и манастири, но трудно намира покой.След като се подложил на изнурителен деветмесечен подвиг при строг пост и молитва в Никея, но бил „унижен от беса на безгрижието“ (δαίμονος της ακηδείας), решил да се засели на определено място в планината Олимп в Мала Азия.Станало известно, че натам са се насочили водачи на иконоборческата ерес, които искали да се разправят с православните, и затова св. Антоний бил посъветван да отиде в „манастира на евнусите“ до Пандим (Πάνδημον) в Мизийския или познатия днес като малоазийски Олимп във Витиния.Св. Антоний бил посрещнат добре от монасите, до които била достигнала славата за добродетелния живот на светеца. Те му построили килия на пет стадия от манастира, където той дълго време се подвизавал, като се хранел само с варени бобови семена и малко вода, понеже мястото било сухо и водата се доставяла отдалеч. На това място от житието на св. Антоний се споменава за първи път св. Яков Анхиалски: „Там той намерил живеещия наблизо отшелник свети Яков, бивш епископ на Анхиало (επίσκοπον της Αγγιάλου) в дните на светейшия патриарх Константинополски Тарасий, който го научил на правилото за пълен покой и уединение, като получил от този светец най-голямо умиротворение, [а в негово лице придобил] опитен лекар за душевните страдания“.В житието на св. Петър от Атроа също се подчертава изрично, че св. Яков е бил епископ на Анхиало, но вероятно авторът на житието монах Сава не е бил добре запознат с църковната география и въобще с географията,защото е изписал погрешно името на гр. Анхиало и го е поставил в Македония (επίσκοπον Εγχελίου γεγονότα της κατά Μακεδονίαν).
           Второто споменаване на св. Яков в житието на св. Антоний е при първата среща между двамата. Тя става по повод на едно изкушение, което подвижникът e преживял. Към килията на св. Антоний се приближила една много красива жена, при вида на която той притеснен се скрил в килията си. Силно обезпокоен, той отишъл при св. Яков за съвет. Отговорът на големия духовник бил: „Това не е била истинска жена, а демонично изкушение; така че бъди смел и не се страхувай, но си стой в килията, внимавай над себе си и не идвай често тук, ако нямаш крайна нужда; защото това, което си преживял, се появява и изчезва бързо“.
           Св. Антоний посещава отново св. Яков поради трудностите при набавянето на вода. Св. Антоний имал правилото в неделя и в празнични дни да славослови дълго Бога, да чете Св. Писание и да се вглъбява в молитвата през цялата нощ. В един студен зимен ден, пребивавайки според описаното в житието в „нетварната Светлина“, краката му дълбоко измръзнали. Поради силната болка той трудно вървял и понеже не можел да си доставя вода, решил да напусне килията си. Като отишъл при св. Яков, му казал: „Заминавам си оттук, владико, поради липсата на вода, защото вече нямам сили да намирам вода за себе си на това място“. Св. Яков обаче му отговорил: „Не, но се помоли на Бога и Той ще ти достави вода за нуждите ти“.Щом се прибрал в килията си, св. Антоний взел инструмент, за да копае кладенец, и още щом ударил скалата, от нея бликнала хубава вода. Светецът благодарил на Господа и известил „великия Яков“ (μεγάλω Ἰακώβω),като казал: „По твоите молитви, владико, се случи така, както ми каза“.
          След смъртта на имп. Михаил II на престола се възкачил неговият син Теофил (829-842) и мнозина от противниците и бунтовниците срещу неговия баща се възползвали от променилата се обстановка, за да възстановят позициите си и загубеното имущество. Част от тях, които пострадали заради делата си докато св. Антоний бил управител на темата Кивириот, поискали от императора да бъдат обезщетени за имотите и богатствата, които им били отнети. Императорът разпоредил, понеже светецът не можел да бъде намерен, най-близките му сродници да обезщетят подалите иска. Братът на св. Антоний, Давид, бил принуден да иска от императора отсрочка и да търси своя брат за съдействие. В името на справедливостта св. Антоний оставил планината и лично се явил в Константинопол, но бил наклеветен, осъден, хвърлен в затвора и жестоко измъчван, за да даде огромна сума пари. Бог по чудесен начин спасил Своя раб и той бил освободен от императора да се прибере в своя манастир. Преди да се отправи към манастира си, св. Антоний извършил голямо чудо – възкресил починалата дъщеря на свой приятел, благородник, с което славата му още повече нараснала. След това се върнал в Пандим, където „ежедневно се подвизавал и борил против духовете на злобата заедно с равноангелния отец, епископ Яков“.
         Много интересен е и следващият случай от житието на св. Антоний, когато по подобие на св. Герасим Йордански, св. Серафим Саровски и редица други големи подвижници, които със своята святост привличали към себе си и дивите зверове, така и на св. Антоний Бог изпратил за другар едно лисиче, което лежало в краката му и се хранило от ръката му. Подобно на лисичето, и птиците небесни идвали при него и той ги хранил, след което ги отпъждал. Когато споделил това със св. Яков, получил следния отговор: „Заради твоето малодушие Господ е направил това, за да имаш някакво утешение и по-голямо благоразположение на душата в познаването на Бога чрез непрестанен стремеж към Него. Затова ги храни и не ги гони от себе си, като въздаваш слава на Бога, защото Той ни е покорил природата на безсловесните животни, тъй като сме създадени по Неговия образ, за да не се боим чрез оделотворяване на добродетелите да придобием уподобяване (Нему)“
          Когато св. Яков достигнал сто и двадесетгодишна възраст, той предузнал своята кончина и като не искал да бъде безпокоен от братята, казал на св. Антоний, който отишъл да го посети: „Отиди до килията си и утре побързай да ми направиш супа и ми я донеси, за да я приема“. Св. Антоний изпълнил поръката на стареца. На сутринта научил от учениците му, че той още спи, и се успокоил, че всичко е наред. Но понеже времето напредвало и храната щяла да се развали, влязъл без разрешение да види какво прави светецът. Като си помислил, че спи, се приближил до него и разбрал, че той, както е седял, се е преставил в Господа. Натъжен и облян в сълзи, излязъл да съобщи на братята. Когато вестта за упокояването в Господа на св. Яков достигнала до Константинопол, имп. Прокопия изпратила своя куратор с един военен отряд да вземе тялото на светеца и да го пренесе в Константинопол. Императрицата много обичала и дълбоко почитала св. Яков, който приживе бил духовно близък с нея, съветвал я и ѝ помагал. Св. Антоний обаче искал да постави благодатни основи на манастира в Пандим, който приел светеца и в който той служил до края на живота си, и затова се обърнал с прочувствено слово към куратора: „Чедо, Господ прие и приношението, и делото на вярата на твоята госпожа и повелителка, което тя извърши за Неговия раб, и за нея остава въздаянието (за всичко това) в бъдещия век; но ако ти ме послушаш, то и сам ще имаш не по-малко въздаяние заради послушанието и кротостта ти. Блаженият наш отец ни нареди да го погребем в манастира на тази планина и не е редно да не се съобразим с неговите повели. Затова оставете ни да извършим това безпрепятствено, в противен случай ще наследите гняв вместо благословение“.Като чул всичко това, кураторът се поклонил и се оттеглил, а светите мощи на великия Яков били положени в манастира на евнусите.
           В прощалното си слово св. Антоний казал, че великият Яков е постигнал такава мяра на безстрастие и благодат, че когато пожелаел, ставал невидим. „Аз самият имах възможност да се убедя в това. Когато веднъж вървях през пустинята (планината, бел. прев.), той, като ме видя да отивам при него, седна на земята. Аз, приближавайки се до мястото, където мислех, че го видях, се огледах и нямаше нищо; докато обикалях насам-натам, усетих, че кракът ми е докоснал дрехата му, но не можех да го видя, докато той не се обърна към мене и каза: „Какво търсиш, авва Антоние?“. Аз му отвърнах: „Наистина, владико, ако искаш, някой те вижда; ако не искаш, не те вижда“. Той, като се усмихна, ми каза: „А ти не можеш ли да направиш така? Наистина, ако все още не си достигнал да извършваш това, не си станал съвършен монах“. Лишен от общението с Яков Велики, св. Антоний напуснал Пандим и последователно се местил в няколко манастира, като блажено починал в Господа на 11 ноември 865 г. в манастира на Лъв Дякон, където се е оттеглил за последно на покой.

Опит за житийна хронология на св. Яков Велики

          Не разполагаме със сведения нито за родното място на св. Яков, нито за годината, в която той е роден. Обстоятелството, че по времето на св. патр. Тарасий (784-806) е избран и хиротонисан за епископ на Анхиало, не ни дава основание да смятаме този град за негово родно място. Със сигурност св. Яков е бил много близък със св. Тарасий, който идва на патриаршеския престол след поредица от патриарси-иконоборци и става една от движещите сили за възстановяването на иконопочитанието. За да осъществи тези планове, освен свикването на вселенски събор, патр. Тарасий се е нуждаел и от доверени хора, противници на иконоборците на ключови места, които да го подкрепят. Имаме всички основания да се доверим на сведението, че св. Яков още от ранните си години е започнал строг подвижнически живот и се е изкачил високо по духовната лествица. Както се вижда от сведенията, приведени дотук от живота на св. Яков, от младини той бил обикнал безмълвието (исихията) и тази негова любов останала до края на дните му. Само голямата близост на св. Яков със св. патр. Тарасий може да обясни неговото съгласие да остави исихията на иночеството и да бъде ръкоположен за епископ. И двете жития, които съдържат сведения за св. Яков, са категорични, че той става епископ по времето на св. Тарасий „έν ταις ημέραις του έν αγίοις Ταρασίου“, „επί των ήμερων του αγιωτάτου πατριάρχου Κωνσταντινοθπόλεως Ταρασίου“.Св. Тарасий светителства в периода от 784 г. до самата си блажена кончина през 806 г. Можем да предположим, че св. Яков става епископ на Анхиало веднага или по-скоро в първите години на патриаршеството на св. Тарасий и също така веднага след неговата кончина се оттегля от катедрата си, т. е. условно можем да приемем, че той е епископ на Анхиало в периода от 784-785 до 806-807 г. 
         За това, че почти веднага след кончината на св. Тарасий той се е оттеглил от Анхиало, съдим по едно известие, че през 809-810 г. игуменът на манастира „Еристи“ Стефан, заедно със своите петдесет монаси, е анатемосал събора, който осъдил студийските монаси Теодор и Платон, и в знак на протест напуснал заедно с братството манастира. Същото направил и св. Яков заедно с братството – сто и десет монаси, който вече бил игумен на съседния манастир на евнусите. Неслучайно и двете жития на св. Петър и св. Антоний акцентират, че Яков е бил епископ на Анхиало по времето на патр. Тарасий. Това несъмнено е било важно сведение за съвременниците, които са свързвали известния подвижник с онова течение в Църквата, което е подкрепяло политиката на св. патр. Тарасий. Следователно можем да приемем годините, през които св. Тарасий заема патриаршеския престол, за сигурна отправна точка в живота на св. Яков, а именно, че той в продължение на около двадесет – двадесет и две години е епископ на Анхиало, от 784-785 до 806-807 г.
          Има запазени няколко свидетелства на св. Теодор Студит, че св. Яков е бил близък с него и двамата са се познавали добре. Един от най-добрите познавачи на иконоборческата епоха и живота на преп. Теодор Студит, С. Ефтимиадис, посочва и едно конкретно негово писмо, адресирано до св. Яков.Става въпрос за писмото на св. Теодор до „Ἰακώβω μονάζοντι” (Яков монах), което е отговор на писмо, което св. Яков е изпратил със свое запитване до Теодор Студит. Това писмо, както и споменаването на св. Яков в други творения на св. Теодор, свидетелства за тяхната близост.
            Както вече споменахме, в житието на св. Антоний Нови е спомената важната подробност, че св. Яков е доживял до сто и двадесетгодишна възраст. Годината, в която се е упокоил в Господа, е важна за нас, защото по нея бихме могли да определим и годината на раждането на светеца, както и други важни моменти от живота му. Според изследването на Танер върху живота на св. Антоний Нови, св. Яков се е преставил в Господа след 830 г.Един интересен епизод от житието на св. Петър от Атроа показва, че той, заедно със св. Яков, който вече бил на над сто и десетгодишна възраст, напускат планината Олимп и пътуват първо до манастира на св. Порфирий в Хелеспонт,а след това до отшелниците в планината Калонорос (Καλόν ‘Ορος) в Лидия.Заради започналите гонения от страна на иконоборците двамата напускат Лидия, отиват за кратко отново в „Св. Порфирий“, след което се разделят и св. Яков се връща в своя манастир на евнусите, посветен на св. Кирик (както разбираме от житието на св. Петър от Атроа).Според изследователите, св. Яков се завръща в своята обител през 836 или 837 г.Следователно блажената кончина на св. Яков настъпва след 837 г., и то по време на управлението на имп. Теофил. Императорът умира на 20 януари 842 г., т. е. в самото начало на годината, и затова 842 г. я изключваме като година на възможната кончина на св. Яков. Можем да предположим, че светецът е починал в периода от 838 до 841 г. Това ни дава основание да смятаме, че той се е родил в годините между 718-ма и 721-ва. Тази приблизителна дата на раждането на св. Яков ни показва, че той става епископ на около шестдесет и петгодишна възраст, защото имаме изричното споменаване, че епископства по времето на св. патр. Тарасий, т. е. от 784 до 806 г.
           Св. Яков става епископ след дълги години на подвижничество, като най-вероятно приема епископската хиротония по изричната молба и настояване на св. Тарасий. Светецът се съгласява и след близо двадесетгодишно управление на Анхиалската епископска катедра се оттегля на покой в планината Олимп в манастира на евнусите „Св. Кирик“, където става игумен и се подвизава до края на живота си. Въпреки желанието на имп. Прокопия да вземе мощите на светеца и да ги пренесе вероятно на о-в Парос в своята обител,св. Антоний Нови, най-близкият ученик на св. Яков, не е позволил това да се случи и тялото на св. Яков е било погребано в манастира „Св. Кирик“, където вероятно се покои и до днес.
          Макар че запазените извори не говорят нищо за управлението му като архиерей на Църквата в Анхиало, със сигурност можем да смятаме, че със своя авторитет на дългогодишен аскет той е допринесъл изключително много за възстановяването на иконопочитанието в тази област, а със своя дар на прозорливост и разсъдителност е помагал да се възстановява мирът между християните в смутните години след Седмия вселенски събор, чийто авторитет сред съвременниците все още не е бил безспорен и множество сътресения и конфликти между иконопочитатели и иконоборци продължавали да разстройват църковния живот. В такива критични времена Бог издигнал в Анхиало пастир, който да бъде светилник и истински водач на словесното Христово стадо, като го наставлява не само със слово, но най-вече с христоподобния си начин на живот.

Венцислав Каравълчев

Източник: https://radiomilena.com

              Хрисант бил син на знатни родители. Като юноша той се учил и възпитавал при най-знаменитите философи и бидейки надарен с големи способности, бързо преуспявал във всички науки. Между другите книги Хрисант попаднал и на Светото Евангелие, което той прочел с внимание. Това четене силно подействало върху душата на момъка, защото открил там „думи за вечен живот“. С цялото си сърце той повярвал в Господа Иисуса Христа и приел Свето Кръщение. Това стигнало до неговите роднини и те много се разтревожили. Неговият баща Полемий положил много усилия да отвърне сина си от Истинния Бог, но нищо не помогнало. Най-после той решил да сгоди сина си за една красива езичница на име Дария, като се надявал тя да го отклони от Бога. Но станало точно обратното – Дария повярвала в Господа Иисуса Христа и също приела Свето Кръщение. Скоро след това Полемий умрял. Тогава двамата започнали да живеят като брат и сестра, само за служение на Бога и полза на ближните, усърдно проповядвайки Евангелието и обръщайки езичниците. Те се поселили в два отделни дома, устроени по подобие на манастирите. В единия дом Дария приемала повярвалите девойки, молила се с тях и изучавала Божия закон. В другия дом се поселил Хрисант с новообърнатите християни, които подобно на него се били отрекли от суетата на света. 

            Тъй минали няколко години. Най-после на римският управител донесли, че Хрисант и Дария обръщат езичници в християнската вяра. Той заповядал да ги уловят и да ги предадат на мъчения, ако не се поклонят на идолите. Повелята му била изпълнена. Но Бог чудесно пазел служителите си: яките въжета, с които ги свързвали, сами се разкъсвали и железните окови се разпадали. Станал свидетел на силата Божия, съдията Клавдий, който ги измъчвал, изповядал Господа Иисуса Христа за Истинен Бог и приел Свето Кръщение заедно с жена си Илария, синовете си Иасон и Мавър, и много войници. Това станало известно на императора, който заповядал да удавят Клавдий в морето, а синовете му и повярвалите войници да накажат смъртно. Хрисант и Дария били измъчвани дълго и накрая закопани живи в земята през 284 година. Често след това християните се събирали за молитва на онова място. Веднъж в деня на светите мъченици много християни били на молитва в намиращата се близо пещера. Императорът узнал за това и заповядал да засипят входа на пещерата и всички християни, между които се споменават презвитер Диодор и дякон Мариан, умрели мъченически. Тяхната памет, както и паметта на Клавдий, Илария и синовете им се чества в деня на св. мъченици Хрисант и Дария – на 19 март. Свети мъченици Христови, молете Христа Бога за спасението на нашите души. Амин!

Марк 8:34-9:1

           И като повика народа с учениците Си, рече им: Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.
           Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.            Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?
            Или какъв откуп ще даде човек за душата си?
Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели.
И рече им: Истина ви казвам, тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.

Проповед на Неделя Кръстопоклонна

Братя и сестри,

          Днес е Неделя Кръстопоклонна – един от онези дни, които Светата Православна Църква е определила за поклонение на Честния и Животворящ Кръст Господен. Църквата го поставя пред очите на сърцата ни, та да може днес, в средата на Великия пост, да почерпим сила от Кръстното дърво, на което Господ пригвозди греховете на човечеството. Чухме от литургийното евангелско четиво думите на нашия Господ Иисус Христос: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“
          Какво значи да се отречем от себе си? Какво иска от нас Спасителят?
Отречението от себе си е отказ от нашето себелюбие, отказ от гордостта и тщеславието, отказ от дружбата с тоя свят. Да се отречем от себе си, ще рече да отхвърлим всички привидности на материалното битие, които припознаваме за най-съществени. Това не значи да излезем от светския живот и да станем монаси. Това значи да отхвърлим, да се освободим от привързаностите в този светски живот. Това значи да търсим Царството Божие, знаейки, че всичко останало ще ни се придаде. Това значи да помним, че сме пътници в този свят. Това значи да оценяваме всяко наше дело и настроение от позицията на вечността. И преди всичко – това значи да приемем без ропот страданията в нашия живот. Да приемем скърбите заради Христа, да се охристовим, да станем христоносци.
А не можем да станем христоносци, ако не преживяваме скърби, подобно на Христа и всички Христови труженици.
          Не можем да жадуваме благоденствие, комфорт и радости житейски и същевременно да се стремим към рая.
          В рая, нека не забравяме, попадат такива като бедния Лазар, който цял живот лежи струпав пред вратите на богаташа. Не можем да си вземем доброто приживе – власт, наслади, благоденствие и празни удоволствия, а същевременно да мислим, че ще наследим Царството Божие.
Не можем и не бива да мислим по светски, защото няма как да служим на Господа и на мамона. А щом сме по тесния път, ще трябва да приемем без ропот страданията, които са лечение и изправление за болните ни души.
          Братя и сестри, всички ние сме скъпо купени с драгоценната Христова Кръв. Да залягаме в усърдие по делото на нашето спасение. Да помним и да оплакваме греховете си, да се стараем да принесем нелицемерно покаяние, знаейки, че не ще можем да дадем откуп за душите си.
          Господ да се смили над нас грешните, да ни укрепи в спасителната вяра и в тесния път на спасението. А ние да носим кръста си с благодатната Му помощ. Амин!
          Божието благословение да е с всички вас, по молитвеното застъпничество на Майката Божия, на Честния Кръстител, и със силата на Честния и Животворящ Кръст Господен – нашето непобедимо оръжие срещу невидимия враг!  

Икона: https://daniilhram.ru

към Начало

          „Дa нe мислим зa дoбрoтo дeлo, кoeтo смe извършили, a дa мислим зa грeхoвeтe си, кoитo смe извършили прeд Бoгa, и винaги дa сe считaмe зa грeшни, тoгaвa щe прoгoним лoшaтa мисъл и дявoлa oт нaс. И винaги дa имaмe любoв, милoст и смирeниe, и с чистo сърцe дa сe мoлим нa Бoгa зa всички християни и дa искaмe oт нeгo дa ни дaри пoмoщ и силa, тa дa пoстъпвaмe в съoтвeтствиe с Нeгoвитe свeти зaпoвeди, и дa бъдeм в любoв с всeки чoвeк“.

                                                              св. Софроний Врачански

            Заради страданията на Твоите светии, смили се, Господи, и изцели нашите болести, Човеколюбче, молим те.

Свети 40 мъченици Севастийски – 9 март

          При царуването на нечестивия император Ликиний се надигнало жестоко гонение срещу християните. В арменския град Севастия началникът на войската – ревностен поборник на идолослужението, научил, че в неговия полк има дружина от 40 християни и решил да ги принуди към идолопоклонство, но те били твърди във вярата си.
          Мъчителите завързали четиридесетте свети воини в леденостуденото езеро близо до град Севастия за цяла нощ, а наблизо затоплили баня, та войниците, привлечени от топлината й, да не устоят на подвига. Само един от тях побягнал към банята, но едва стъпил на прага й, паднал мъртъв. В третия час на нощта светлина се разляла над всички, а те пеели възхвала на Бога. Като видял чудото стражът, който ги пазел, се хвърлил при мъчениците в езерото, изповядвайки вярата си в Христос, и така попълнил числото на четиридесетте.
         На сутринта всички били поразени от чудото, че мъчениците са още живи и славят Бога. Извлекли ги от езерото и ги подложили на нови мъчения, а накрая ги изгорили на клада. Това станало на 9 март.
          На 9 март 1230 г. цар Иван Асен удържал победа над епирския деспот в Клокотница и построил храм в чест на 40-те мъченици в столицата Търново. Светите 40 мъченици Севастийски са много почитани в България до днес.

към Начало

Проповед на Неделя Втора на Великия пост

Братя и сестри,

            В днешното литургийно евангелско четиво свети евангелист Марк разказва за изцелението на един тежко болен –  разслабен, ще рече парализиран човек.
           Като имат велика вяра, неговите близки разкриват покрива на къщата, където Господ Иисус Христос проповядва – разкриват покрива, за да спуснат болния с носилка в нозете на Христа. Това те правят в желанието си да доведат парализирания до Спасителя Христос, защото има голямо множество народ, дошли да слушат Словото и да се лекуват.

Има още →

Честит национален празник!

Братя и сестри,

         
          Всички свързваме 3-ти март с възкресяването на една държавност, чиито духовни измерения Бог не е оставил да се загубят напълно. Защото езикът, писмеността и вярата Христова не позволиха българският род да бъде претопен и заличен.
          А след 5-вековното османско робство свързваме 3-ти март и с края на Руско – турската освободителна война и с възстановената наша държава.
           Съвестта ни, вярна на историческата правда, призовава да отдадем дължимото на всички онези, които жертваха живота си за нашата свобода, за нашето съществуване на политическата карта на Европа.
          Отдаваме дължимата почит на всички руски, румънски, финландски воини, които показаха чудеса от храброст, на всички наши опълченци, чийто героизъм намери най-яркия си израз в чутовната Шипченска епопея и чийто подвиг  времето е безсилно да заличи.
           А Българската Православна Църква оттогава и до днес във всяка една божествена Света литургия на Великия вход поменава с благодарност на всеослушание „Блаженопочиналия наш освободител, император Александър Николаевич и всички воини, паднали на бойното поле за вярата и освобождението на нашето отечество, да помене Господ Бог во Царствие Свое“.
           Да поменем всички тях – героите на нашата изстрадала свобода, като се помолим на Княза на мира – нашия Господ Иисус Христос за мир в света, за спиране на изтреблението, за стихване на демоничната злост на войните. Амин!

Евангелско четиво
 Йоан 1:43-51

На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж. Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Натанаил Му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев. Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески.

Братя и сестри,         

          Днес е първата неделя от Светата Четиридесетница. Наричаме я Неделя на Православието или Неделя Православна. На този ден се отбелязва знаково събитие за църковната история, а именно победата на Православието над просъществувалото повече от век иконоборство.
          На този ден, през 843 г., в Константинопол, императрица Теодора и нейният невръстен син, заедно с патриарх Методий, свикват събор, който утвърждава решенията на предходните 7 събора, които църквата празнува за вселенски. А най-вече е почетена паметта на отците от последния, седми събор, които са се борили за утвърждаване на подобаващото място в почитанието, наследено от древност, на православната икона.
          Трудно е да си представим светото Православие без досточтимите ликове, отвеждащи ни мислено към първообразите на небесния свят.
          Трудно е да си представим нашата вяра, лишена от свето древно наследство, защото знаем, че свещени изображения е имало от най-ранни години на християнството.
          Трудно е да осмислим колко величествено, решаващо и грандиозно е делото на свети Теодор Студит, патриарх Герман, изповедниците Теофан и Теодор Начертани, богомъдрия Йоан Дамаскин и стотиците, хилядите християни от ония времена, повечето монаси, които са пролели кръвта си, претърпели изгнание, бичове, поругаване, хули, позорна смърт заради светите образи на небожителите.
          Сега те не смътно като в огледало, а лице в лице съзерцават небесното семейство, небесното войнство, Майката Божия и всички отвека угодили Богу праведници и пред престола Божий молят спасение за грешния свят.
          Ето и в днешното литургийно свето евангелие чухме думите, с които апостол Филип се обръща към онзи израилтянин, у когото няма лукавство – към Натанаил. Той му казва, викайки го да беседва със Спасителя Христа, казва му „Дойди и виж.“ Това е покана към всички люде по света, към всички звани, да дойдат в лоното на душеспасението – Христовата Църква, която е стълб и крепило на истината.
          За Христос и Църквата проляха кръвта си мъчениците, за Христос и Църквата проповядваха пророците, към Христос и за Църквата отпращаха молитви аскетите, в име Христово и за Църквата правеха чудеса чудотворците.
          Христос и Църквата Божия трябва да са центърът, същината на нашия живот. Защото сме дошли в Църквата и сме останали тук – да даде Господ до края на дните ни.
          Да даде Господ и да послужим Нему, на нашия Избавител и Спасител, и сега в този живот, и във вечността.
          Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и любовта на Бога и Отца, и причастието на Светия Дух да е с всички нас – чадата на древната апостолска църква, която неотменно пази, без промяна, Христовото учение и поверените ѝ тайнства до свършека на света. Амин!
          Честита на всички православни да е Неделя Православна! 

Иконите са копирани от: https://pameevro.gr и https://yantar.ua

Копирайте: Проповед на Неделя Православна

На 28 февруари почитаме света мъченица Кирана Солунска

            Тази прекрасна невеста Христова беше от едно солунско село, наречено Ависона, чедо на християнски родители. Тя беше много красива и водеше скромен целомъдрен живот. Но дяволът, който мрази доброто, завидя на нейната голяма добродетел и като не можа да я оскверни със срамни помисли и с тайни неприлични деяния, намери за оръдие на своята злоба един агарянин, еничар, който беше бирник в онова село и събираше държавните данъци, и който се уязви от сатанинска любов към момичето. И започна окаяният да я ласкае по разни начини, за да я доведе до своето намерение. Но девицата съвсем не го приемаше. След това той обеща да й даде пари, колкото пожелае, и да й направи скъпоценни облекла. Ако ли не, я заплаши да й наложи наказания и накрая да я предаде даже на смърт. Но момичето имаше голяма любов към Христа и не се поддаде нито на подаръците и обещанията му, нито на заплахите му. Като видя, че не постига целта си, той се сговори с други еничари от неговата дружина и внезапно грабнаха момичето и го заведоха пред съдията в Солун, като лъжесвидетелствуваха, че уж била обещала да го вземе за мъж и да приеме тяхната вяра. Родителите й я последваха, но уплашени от техните заплахи, се скриха.

Има още →