Възлюбени в Господа, братя и сестри,

         По стародавна традиция днешният велик Господски празник е наречен Спасовден. Наречен е така, защото днес Божието спасително дело по изкупление на света е завършено.
         Възкръсналият Спасител, пред очите на Майката Божия и на множество Свои ученици, се възнася от планината Елеон към Царството на Отца. Възнася и тази човешка природа, която Той доброволно прие при Своето Въплъщение.
         По-високо от небесата, по-високо от райската обител, на самия престол встъпва човешката природа, приета от Божия Син, обожена и спасена. От най-ниската точка на Своето понижение, от ада, Спасителят Христос се възкачва сред ликуващите ангелски хорове, за да седне отдясно на Отца.
         Велико е това Възнесение Христово, велико заради Божията милост към нас. Защото знаем, че по силата на Своята божествена природа Господ Иисус Христос никога не се е отлъчвал от небето. Приемайки плът и живеейки като човек, Словото – Христос не е слизало от божествения престол.
         Но възкачването Му към Царството е дивно, защото се въздига човешката природа, която Той – Всевластният придоби и изкупи. И тази човешка природа, съзерцавана от ангелите в трепет и изумление, чрез божествената благост сяда отдясно на Отца.
          Христос, Главата на Църквата, се въздига до небето. Така и Тялото Христово – Църквата, чрез Своите членове, които са станали подобни Нему, може да се въздигне до Царството Божие.
          Спасението е налично. Грехопадналият Адам е възвърнат. И ние, наследници на съгрешилите прародители, можем да придобием Царството Божие. Христос срази смъртта, обезсили дявола, строши портите адови, отвори ума на учениците да разбират Писанията. И днес, на 40-тия ден от Възкресението Си, се възнася при Отца.
         И ние, всички, всички, по Божия милост Христови по кръщение, по принадлежност в Неговата Църква, всички ние, ако се избелим в покаяние и милост, можем да поемем по този път. Дверите небесни са отворени за нас. Да се възползваме от тази велика радост, велика привилегия да живеем в дните след Боговъплъщението и Възкресението Христово! И не само това, но и да сме повикани в Христовата Църква с обещание за бъдещите блага.
          Колко велико и колко задължаващо е това! Да даде Бог да сме достойни за званието „християни“, дадено на Христовите следовници в дните на ранната Антиохийска община. И щом сме християни, то и делата, и мислите, и чувствата ни, трябва да са огряни от Христовата светлина. Ще рече – да се очистим в покаянието – ето начинът да възрастнем в Христа. И макар да сме били и най-големи грешници, след като сме се покаяли, можем да наследим Царството Божие, което Премилият наш Спасител отвори за малцината избрани.

               Светата Православна Църква възпоменава днес и равноапостолния император свети Константин, дал свобода на християнската вяра след цели 3 века гонения, и неговата майка  – боголюбивата Елена, намерила по светите земи Кръста Господен и множество светини, свързани със земния живот на Спасителя. Затова и на иконата на днешния празник виждаме заедно майката и сина, допринесли тъй много за утвърждаването на Христовата вяра, а между тях е Кръстът Господен.
             Нека помним, че кръстното знамение се явило на небето и на император Константин и на цялата му войска преди битката с неговия конкурент – езичника император Максенций. Константин имал и сън, в който му се явил Самият Господ. По словата на Спасителя, той заповядва да се изобрази кръст върху оръжията, щитовете и шлемовете на войниците.
            До този момент кръстът е бил знак на позорна и безчестна смърт, знак на лоша поличба. От този миг, от тази победа, император Константин, утвърден още от младини в ценностите на християнската вяра от своя баща, започва да гради християнизацията на огромната Римска империя.
              Негово дело е преместването на столицата от Рим в Константинопол, който цели 10 века е център на християнската империя и култура . Той остава в историята и със знаменития Милански едикт от 313 година, с който обявява християнството за официална религия.
             Така Христовата Църква излиза от мрачината на катакомбите, за да въздигне прекрасните храмове на Живия Бог, където в огромните кръщелни стотици вярващи се приобщават към вярата.
            По желание на света Елена са въздигнати и множество храмове в Йерусалим, Витлеем и над местата, където се случват чудесата и беседите на Господ Иисус Христос из Палестина.
            В дните на богопротивните учения, разразили се през 4-ти век, свети Константин свиква Първия Вселенски събор, присъства на откриването му и моли всички епископи за мир и съгласие в Христа. На този събор се формулират основните верови истини на апостолската Църква, известни като „Символ на вярата“, който става общ за цялата Православна Църква. Чуваме го всеки път по време на света Литургия – той е молитва по-ярка от всяка друга, изповедание на нашата идентичност като християни, като Христови чада.
            Казвам „чуваме го“, ако в този момент не звъннат нашите телефони или не спрем да разговаряме. Защото сякаш забравяме къде сме попаднали и какво се случва. Църквата е пълна с ангели, съслужащи с нас, а ние сме улисани в делничните грижи и не съумяваме да въздигнем сърцата си нагоре и дори не се смущаваме, че пречим на общата молитва.
             Нека бъдем по-внимателни към делото на нашето спасение. По-благоговейни, по-съвестни, да се стремим към духовното небе, към този наш истински дом, където сияят увенчани светиите, сред които и днес честваните равноапостолни майка и син – светите Константин и Елена. По техните молитви, Господ да ни вразуми и помилва. Амин!
           Честит празник!
           Честито на всички именици!

Икона на Възнесение: https://it.pinterest.com/pin/895160863424758938/Ascension by Mario Milev

Икона на свв. Константин и Елена: http://www.pravicon.ru

       Прочетете: 17.05.Свети Баташки мъченици

Тропар на свети мъченик Николай Софийски

           Обогатен със сиянието на благодатта, о славний, и чрез него получил смелост, ти мъжествено изповяда единосъщната Троица пред съдилището; когато с камъни те убиваха, ти пак не се покори, когато с огън те изгаряха, ти пак изобличи безбожната заблуда, многострадални свети Николае. Затуй те молим: изпроси за душите ни велика милост!

Кондак

        На благочестието истинския поборник и непобедимия помощник всред бедите, божествения Николай нека с песни да възхвалим, защото той в последно време се яви звезда пресветла, която просвещава на верните сърцата; и като стои заедно с ангелите пред Светата Троица, той не престава да се моли за всички нас.

          На 17 май почитаме свети великомъченик Николай Софийски, чието житие е написано от дякон Матей Граматик, лампадарий¹ на Сардикийската (Софийска) църква. Въпреки споменаваната от житиеписеца „грубост в думите и немощ, и низплъзновение на ума“ (Стара българска литература, т.4, стр.310), творбата показва задълбочената богословска подготовка на автора, както и изобилие от факти за живота и мъченическата кончина на свети Николай и за църковния живот в тогавашна Сердика, дал множество мъченици и просияли в святост боговдъхновени мъже, както и мощи на Божии угодници.
         Свети Николай е родом от град Янина², Тесалия, чадо на богосъчетаните Мартин и Ефросиния, които от любов към Мирликийския чудотворец, го наричат Николай. Закърмен с евангелското слово, младият Николай работел като обущар и след смъртта на родителите си напуска родния си град и се преселва в София (Сердика). Той води благочестив живот в чистота и святост и по молба на своите съграждани, които обикват христолюбивия и работлив момък, се жени. И в брак той остава усърден в милостинята, с постоянство в грижата за болните, грижовен към всички. За три години свети Николай е извикан на служба при угровлашкия воевода Мирча, но поради жестокостите и тиранията на господаря си, той се връща в Сердика.
          След време, в Господа се представят и двамата синове на добродетелния Николай. Житиеписецът пише, че той като нов Иов претърпява това тежко изпитание.
          Наближава и часа на неговите мъчения за Христа, които ще го увенчаят с мъченически венец. Мнозина от мюсюлманите – негови събратя по занаят, се сближават с Николай, показват привързаност и желание да вникнат в тайните на занаята, в който Николай е достигнал голяма изкусност. Те го канят на угощение и без да подозира нищо, Николай отива с тях.
          Поради завист и злоба агаряните опиват мъченика и го обрязват, за да се приобщи, дори без да желае, към тяхната вяра.
          Съсипан и поруган, светият мъченик се оттегля вкъщи и не излиза цяла година от дома. Там живее в „тъга и голямо изпитание с непрестанни сълзи“ (пак там, стр. 339). Цяла година той извършва духовни подвизи, понася печал и укори от сродници. А „кроткият Николай понасяше и благодареше, … считайки себе си виновен“ (пак там, стр. 339).
          Идва празник Възнесение, свети Николай изпраща съпругата си в храма, а в дома си се моли.
          На следващия петъчен ден, когато мюсюлманите са на обща молитва, идва му на гости един ревнител на измаилтянската вяра, който беседва с него, като иска да го склони да се откаже от съпругата си, защото тя е християнка. 
          Блаженият го изобличава с думите: „Аз съм християнин, син на православни баща и майка и с Христовата благодат съм наречен при светото кръщение Николай“.
          Като вълци се насъбират агаряни, а Николай гласно изповядва вярата Христова.
          Следва побой и влачене към съдилището. С молитва на уста, свети Николай е изправен пред съда. Но ръководещият съда не смее да произнесе окончателна присъда, защото чакат нов съдия. Пред всички Николай гласно изповядва вярата си. Настава смут, защото извършилите насилствено обрязване, ще бъдат уличени. Затворен в тъмница, светецът чака новия съдия и своята окончателна присъда. Отново е изведен на съд и измъчван – един от стоящите наблизо с удар чупи челюстта му и така изскача окото на страдалеца, дори за малко да го заколи, показвайки се ревнител за вярата си.
           На няколко пъти тълпата озверели убийци иска да екзекутира Николай, дори без решение на съда.
           Идва вест, че иде новият съдия, а Николай разбира, че предстои да премине от земята при Бога. Изцелен свише в тъмницата, с богодарувано око, той се моли денонощно.
           Посещават го боголюбци в тъмницата, които търсят неговата благословия и го подкрепят за мъченически подвиг. С един от тях, който живее наблизо до тъмницата, мъченикът беседва често и от думите му се подкрепя в страданията за Христа.
            Свети Николай е изправен пред новия съдия, защитава вярата си и едвам е спасен от ръцете на фанатизираната тълпа. Съдията дори провежда поверителен разговор с мъченика, като го увещава да се спаси, като приеме формално исляма.
             Но един освирепял богоборец, виновен за смъртта на свети Георги Нови, се впуска да организира мъченичеството и на свети Николай. Той го заплашва с изгаряне. Но достохвалният Николай отхвърля заплахите с неустрашимост „Ако ли се безпокоите за дървата, аз сам ще заплатя цената им“ (пак там, стр. 370)
            Страдалецът е изведен от тъмницата, освободен от оковите, вързан с въже и поведен сред беснеещото множество. По Божи промисъл, в близост до него е и един юноша от православните, комуто е дадено да води светеца на заколение. Така по Божия милост, свети Николай е съпроводен от свой единоверен брат. Но и онзи, който бе дошъл да беседва с него в тъмницата, отхвърля страха и върви край него в блъсканицата. Поглеждайки се, те изразяват любовта си в Христа.
             Обущарят-мъченик бърза пред всички, покланя се пътьом пред храма „Възнесение Господне“ и, подкрепен от Светия Дух, вижда Горния Йерусалим. Но преди да стигне мястото, един от богопротивните с голям камък го удря по главата. Епархът³, който предвожда шествието, иска да накаже този своеволен нарушител на реда.
             На мястото Юч бунар (Три кладенци), западно от тогавашните предели на Средец, светият мъченик за последен път с поглед предава благослов на съпътстващия го християнин. „И докато молитвите са още на устните, внезапно бива пребит с камъни, като първомъченика Стефан“ (пак там, стр. 373). А един от убийците взема голям камък и с всичка сила го удря по темето. Така Бог приема пресветата му душа. Наблизо се търкулва част от черепа му с мозъка на светеца, а върху него все още стои малката червена шапка от коприна, която светецът много обичал да носи. Християнинът, който е беседвал с него в тъмницата и сега го наблюдава, веднага поръчва на едно момче от православните, което незабелязано грабва тези мощи и му ги донася.
              Развилнялата се тълпа беснее над мъртвото и многострадално тяло. Дори децата хвърлят камъни върху трупа. Накрая го завлачват към намиращите се в близост християнски гробове. Но мюсюлманите решават да изгорят с огън останките от тялото на светеца, за да лишат християните от светите му мощи. Вързано на два кола, мъртвото тяло е ударено с голямо дърво, така че вътрешностите изтичат в огъня. Всичко изгаря, а останалата пепел разпръскват във въздуха и в течащия наблизо поток.
            Житиеписецът добавя, че димът от изгарянето на мощите, се разпростира първо над християните, които скупчени гледат отдалеч, сетне се издига нагоре като благовонно кадило към Божия престол.
            Това се случва в четвъртъчен ден, на 17 май, 1555 г., в един часа по пладне, в дните на Сюлейман, син на султан Селим.
            Господ да ни вразуми по молитвите на свети великомъченик Николай Софийски!

1.лампадарий – служител в църквата, който се грижи за светилниците.
2.град, който днес се намира в Гърция
3.епарх – наместник, управител на област.

Източник: Стара българска литература, т. 4, С.,1986

            Скоро след кончината на св. Николай Софийски, Средецкият митрополит Яков обявил канонизацията му на специално свикан за целта събор. Той приел запазените мощи на светеца (части от черепа и костите му), положил ги първоначално в ковчега с мощите на св. крал Милутин в църквата „Св. Архангел Михаил“. По-късно част от св. мощи били прибрани в дървен храм.
            Гробът на св. Николай Софийски е един от малкото известни гробове на български светци. Днес той се намира в центъра на София, в квартала „Три кладенци“. На триста метра от него (в градинката между улиците „Пиротска“ и „Опълченска“), се извисява красивият храм, посветен на светия мъченик, който е един от най-големите храмове в България. Храмът е бил издигнат по проект на архитект Антон Торньов и на 3 декември 1900 е бил осветен от софийския митрополит Партений. В новоизградения храм положили в сребърна мощехранителница част от мощите на светеца. Друга част била предадена на храм „Св. София“.
             В началото на 70-те години на XX век на гроба на светеца бил издигнат малък параклис. Той се намира в малко дворче на днешната улица „Цар Симеон“ 125 и е отворен за посещение в ранния следобед всеки делничен ден.
             В края на 70-те години на XX век изящната мощехранителница била открадната заедно с мощите от храма, посветен на светеца. Тогава църковното настоятелство на храм „Св. София“ подарило пазената там частица от светите му мощи на храм „Св. Николай Софийски“.
             Сега мощите на св. Николай Нови се съхраняват в храма и се изнасят за поклонение от вярващите на 16 и 17 май и на някои по-големи празници. В навечерието на храмовия празник, след Великата вечерня, литийно шествие начело със св. мощи на св. Николай води поклонниците до параклиса, като и в двата дни мощите са изложени за поклонение от вярващите.
             Софийският книжовник дякон Матей Граматик, съвременник на св. Николай и очевидец на неговите страдания и смърт, написал служба и пространно житие на светеца. Днес ръкописът се съхранява в Църковно-историко археологическия институт към Българската православна църква-Българска патриаршия.

Източник: www.sveti-nikolai.com – сайт на храм „Свети Николай Софийски“

Копирайте: 17.05.Свети Николай Софийски

Икона на светите Баташки мъченици: http://www.pravoslavie.bg

Икона на св. Николай Софийски: bg.patriarshia

      Свети Игнатий (Брянчанинов) е един от най-известните духовни писатели на 19 век. Благородник, завършва с отличие военно инженерно училище, но на двадесет години постъпва в манастир. Бил е игумен на Троице-Сергиевата лавра близо до Санкт Петербург, а след това епископ на Ставропол и Кавказ. В своите произведения светецът отделя много внимание на молитвата и молитвените техники. Как човек може да се научи да се моли, така че да не се разсейва, а по-скоро да постига целта си? Ето някои от неговите съвети.

 Молитвата без внимание е пустословие.

Четенето на молитви без внимание е не само безполезно, но и обидно за Бога, казва светецът.

„Душата на всички молитви към Господа е вниманието. Без внимание всички молитви са безплодни, мъртви. Тези, които желаят спасение, трябва да стигнат такова състояние, че да могат да поддържат внимание не само, когато са в уединение, но и сред разсейването, в което понякога са въвлечени против волята си от обстоятелствата. Нека страхът Божий надделее над всички други чувства на везните на сърцето: тогава ще бъде лесно да поддържат внимание, както в тишината на килията, така и сред шума, който ги заобикаля.“

 Започнете деня си с Бога, преди да ви хрумне нещо друго.

Повечето от нас се събуждат с мисли за задачи, проблеми, планове и новини. Свети Игнатий предлага обратния ред: първо се съсредоточете върху Бога, а след това върху света. Ако направите обратното, денят ще бъде прекаран в суета.

„При събуждането – по образа на пробуждането от мъртвите, което очаква всички хора – насочете мислите си към Бога, като Му предложите първите мисли на ума, недокоснати от никакви суетни впечатления. В тишина, много внимателно, след като сте изпълнили всички физически изисквания на станалите от сън, прочетете обичайното молитвено правило, като се грижите не толкова за количеството на молитвите, колкото за тяхното качество – тоест, да се изпълняват с внимание.“

Не позволявайте на ума си да се скита.

Разсейването по време на молитва е често срещано явление. За борбата с него, свети Игнатий предлага специална техника: „затваряне на ума“.

„Изговаряйте думите на молитвата бавно; не позволявайте на ума си да се скита, а го ограничете до думите на молитвата. Този път е тесен и скръбен за ума, свикнал да се скита свободно из вселената, но този път води до внимание. Този, който е вкусил от великата благословия на вниманието, ще заобича ограничаването ума си върху пътя, който води до блаженото внимание.“

Никакви „картини“ в главата! Дори благочестивите.

Молитвата не е фантазия, а среща с Този, Който е неописуем, подчертава епископ Игнатий. Човек, който се отдава на въображението си по време на молитва, постепенно започва да се покланя на собствените си измислици, а не на Бога.

„По време на молитва умът трябва да се пази и с цялото си старание да отхвърля всички образи, извикани от въображението, защото умът по време на молитва стои пред невидимия Бог, Когото е невъзможно да си представим в каквато и да е материална форма. Образите, ако умът ги допуска в молитва, се превръщат в непроницаема завеса, стена между ума и Бога.“

Тайната на „успеха“ в молитвата е прошката.

Докато таите злоба към някого, вие не стоите пред Бога – стоите пред собствената си обида. Светецът е безкомпромисен тук (както и самото Евангелие и светите отци).

„Прошката на всички обиди, без изключение, дори и най-тежките, е съществено условие за успех в молитвата. „И кога стоите на молитва, заповядва Спасителят, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви. Ако ли вие не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви.“ „Молитвите на огорчените са като семена, посяти на камък“, казва Свети Исаак Сириец.“

Не търсете удоволствие в молитвата – търсете покаяние.

Съвременните хора често търсят „ресурси“, „мир“ и „утеха“ в молитвата. Светецът казва: не търсете тези неща; търсете истината за себе си.

„Не търсете удоволствие в молитвата: тя изобщо не е характерна за грешника. Желанието на грешника да изпитва удоволствие е вече самозаблуда. Търсете мъртвото си, вкаменено сърце да се съживи, да се отвори за осъзнаването на своята греховност, своето падение, своята незначителност, да ги види и да ги признае със самоотрицание. Тогава истинският плод на молитвата ще се яви във вас – истинското покаяние.“

Излишъкът от „духовна храна“ води до униние.

По-добре е да се молим малко, но често, напомня свети Игнатий.

„Човек не бива да обременява ума си с прекомерно четене на молитви и Писанието, нито да пренебрегва задълженията си за упражнение в молитва и четене. Както прекомерната консумация на храна разстройва и отслабва стомаха, така и неумерената консумация на духовна храна отслабва ума, поражда в него отвращение към благочестивите упражнения и носи униние. За начинаещите светите отци препоръчват чести молитви, но кратки.“

Вниманието не е само усилие, но и дар.

Може да изглежда, че вниманието зависи изцяло от нашата воля. Но това не е така. Човешкото усилие е необходимо, но истинското, продължително внимание идва само като дар на благодатта. И за този дар трябва да се молим с търпение.

„Вниманието е дар на божествената благодат, даден на този, който се труди и търпеливо страда в молитвената борба. Вниманието, изпълнено с благодат, трябва да бъде предшествано от собственото усилие за постигане на внимание – последното трябва да бъде активно свидетелство за искрено желание да се получи първото. Собственото внимание е обзето от мисли и мечти, колебаейки се от тях; вниманието като дар на благодатта е изпълнено с непоколебимост.“

***

Тези съвети са дадени от човек, който лично ги е преживял. Той обаче свидетелства и за това, че прилагането им в живота изисква значителни духовни усилия. Светецът предлага съвети как да се борим с разсеяността и да се молим внимателно, но никога не казва: „Много съм добър в това“. Напротив, писмата му многократно отекват с трезво самообвинение: „Иска ми се постоянно да размишлявам върху греховете си и да плача за тях; но забравата, разсеяността и небрежността ми ме ограбват и помрачават!“

***

И все пак, в края на живота си, той намира радостта, която е един от плодовете на молитвата: „Виждайки многото вълни, през които е преминала душата ми, виждайки опасните места, през които е била носена лодката ми, аз неволно се радвам.“ И така, съветите са „сработили“. Не по прав и безупречен начин, не без отклонения от правилния курс, но корабът на неговия живот влезе е стигнал спасителния пристан. Дано Бог даде същото да се случи и с нас.

Текст: Мария Хорькова.

Източник: Журнал «Фома»

Историята на една чудотворна икона на свети Николай

         По времето, когато били пренесени мощите на свети Николай в Бари, далеч от този град се случило едно дивно чудо, което утвърдило вярата в Бога и милостивото застъпничество на светителя Николай.
         Благочестиво семейство от Киев имало едничък син, още бебе. Със своето малко дете те отишли на поклонение пред мощите на светите мъченици Борис и Глеб във Вишгород. На връщане от поклонението те плавали с лодка по река Днепър. Уморената майка задрямала и изпуснала своето бебе в реката. Невъзможно е да си представим мъката на бедните родители! Те веднага започнали да викат свети Николай за помощ и в скръбта си дори отправяли упреци към него, че е допуснал това да стане, след като знае колко много го обичат и почитат.
         Скоро нещастните хора дошли на себе си и като решили, че явно са разгневили Бог по някакъв начин, се обърнали към Чудотвореца с гореща молитва, молейки за прошка и утеха за сполетялата ги скръб.
         На следващата сутрин клисарят на катедралата „Св. София“ в Киев, идвайки в църквата, чул детски плач, а вратата била заключена. Когато влязъл вътре, видял пред иконата на свети Николай бебе да лежи цялото мокро, сякаш току-що извадено от водата.
         Новината за намереното бебе бързо стигнала до родителите. Те веднага хукнали към църквата и тук наистина разпознали своето дете. Радостни, те се върнали у дома, благодарейки на Бога и Неговия велик Чудотворец. Образът на светеца, пред който е намерено спасеното бебе, започнали да наричат „Никола Мокрия“.

изт. Н.В. Верещагина. Чудотворный образ Николы Мокрого в восточнославянской культурной традиции

             На днешния ден Църквата поменава велики светии. Свети пророк Исая е един от четиримата „големи“ пророци от Стар Завет, наред с пророците Иеремия, Иезекил и Даниил. Наричат го с право „пети евангелист“, защото твърде ясно описва последните дни на Спасителя Христос и Неговите страдания.
             Честваме днес и пренасяне мощите на свети Николай, Мирликийски чудотворец, от Азия в град Бари, Италия, където тогава пребивава огромна православна общност. Това се случва, защото през 11 век градчето Мира, област Ликия, вече попада под ислямска власт. Днешният ден затова е и наречен „летен Никулден“.
           В същата година, когато са пренесени мощите, а това е 1087 г., свети Николай се прославя с още едно чудо – чудотворно спасение на удавено в морето дете.
           Днес поменаваме и светите новоселски мъченици. Това са двама свещеници, неколцина монахини и една мирянка, които приемат мъченическа смърт по време на трагичните Баташки кланета. Това се случва в манастир „Света Троица“ край село Априлци. Тяхната канонизация е обявена заедно с канонизацията на светите Баташки мъченици.
            На днешния ден се чества и победата над хитлерофашизма, едно сатанинско, човеконенавистно учение, чиято убийствена злост погубва стотици и хиляди човеци в дните на Втората Световна война. Да се помолим и за безчисленото множество православни, отдали живота си за тази победа.
            Бог да помене всички праведници в Своя Небесен Чертог. Амин!

            Христос воскресе!

Прочетете и копирайте Житие на свети Николай

Иконата е копирана от http://mojepravoslavlje.blogspot.bg

Като освободител на пленените
и защитник на бедните,
като лекар на болните и победител на царете,
победоносче, великомъчениче Георгие,
моли Христа Бога да се спасят душите ни.

Братя и сестри,

             Има светии, които са почитани по целия православен свят. Има мъченици, чиято кончина е подбудила мнозина да приемат кръщение в Христа чрез собствената си кръв. Има праведници, чиито имена остават неизличими и в паметта на поколенията, при все че нашата памет е загубила дирите на немалко светии от родната земя.
             Днес честваме свети великомъченик Георги, прославен военачалник от знатен род, млад, богат и красив, който заради Христа е пожертвал всичко земно и е придобил най-ценното – нетленен венец в Божието царство.
            Млад и богат, удостоен с военен чин, Георги не се вълнува от насладите на този свят. Още когато излиза императорският указ за преследване на християните, той раздава имот и парични средства, освобождава робите и се приготвя да наследи нетленния венец.
             Мъчения за вярата свети Георги приема в дните на император Диоклетиан – най-свирепият гонител на християните, управлявал Римската империя от 284 до 305 година. По негово време реки от християнска кръв са се изливали по арените на цирковете и амфитеатрите. Имаме много свидетелства за мъченици именно от този период.
             Знаем, че и бащата на  свети Георги е удостоен с мъченическа смърт.
              Едва на двадесетгодишна възраст, неговият син – младият Георги, издигнал се до военен трибун, изпива до дъно чашата на страданията, за да засияе като слънце в невечерния ден на Божието царство.
            След обнародване на указа за безкомпромисно гонение на християните, свети Георги сам се явява пред императора, изповядва вярата си, знаейки че отива на смърт. Или по-точно – смъртта му е славен, триумфален ход към вечния живот.
            Измъчван с желязо и огън, хвърлен в негасена вар, изтезаван на колело, свети Георги е изцеляван по чуден начин от ангел в тъмницата. Мнозина езичници, виждайки тези чудеса, приемат Христовата вяра. Дори императрица Александра гласно изповядва Христа и също приема мъченическа кончина.
            След изпиване чаша с отрова, която не му е навредила, великомъченик Георги се отправя към лобното си място.
            Мечът на палача слага край на дългите седмици изтезания.
            Така Божията сила издига този двадесетгодишен юноша в знаменит чудотворец, лечител, помощник и застъпник на християните от всички времена. Защото чудесата на свети Георги, сторени след неговата кончина са безбройни. И ние – българите сме особено силно свързани с прославения великомъченик.
            Десетки, стотици са храмовете и параклисите, носещи неговото име. Българският манастир на Атон, Света гора е наречен „Свети Георги Зограф“ в спомен на чудотворната самоизписала се икона на светеца. По стародавна традиция християните тук дават името на свети Георги на своите чада и така се молим дръзновението на великомъченика да е с нас.
            Молим се за милост, здраве, мир и спасение. Защото и ние живеем в Диоклетианови времена. И макар че днес не обезглавяват християни по площадите, лукавият антихристов дух е намерил начин да погубва души.
            Днес сме свидетели на кървава братоубийствена война, в която се избиват православни за радост на богопротивния сатана.
             Днес се молим за застъпничеството на Майката Божия, на свети Георги и на всички светии за потушаване на човешката ненавист, за вразумление и омиротворение на нашия остарял в грехове свят.
            Божието благословение да е с всички вас! Бог да ни помилва, да ни вразуми и закриля!
            Честит и благословен празник!
            Честито на всички именици!
            Амин!             

Иконата е копирана от http://www.shigri.ru

Братя и сестри,

          На днешната четвърта неделя след Пасха, Църквата ни припомня дивно Божие чудо. Господ Иисус Христос изцелява тежко болен, парализиран от 38 години страдалец. Клетникът лежи на своя одър в къпалнята Витезда, което значи Дом на милосърдието. Цели 38 години той моли своите близки да го водят там, с надеждата, която имат всички болящи наоколо – Ангел Господен да слезе, да раздвижи водата и първият, който влезе в тази вода, да се изцели.
          Господ го пита: „Искаш ли да оздравееш?“ И го пита, за да се уверят всички, че душевното състояние на болния е добро. Разслабеният не роптае, не проклина Бога, не обвинява никого, не съди и не се гневи. Той се обръща учтиво към Непознатия, заговорил го за неговото страдание: „Нямам си човек, който да ме спусне в къпалнята“ – казва нещастния страдалец.
          Как така си няма човек този клетник?
          Ето, пред него е Онзи, Който стана човек, Който заради всички нас, болните, се облече в плът.
          Христос Спасителят е пред него!
          Христос Спасителят е пред всички нас!
           „Стани, вземи си одъра и ходи“ – казва Изцелителят на парализирания. С тези думи Той изцели и онзи разслабен, когото четирима спуснаха през покрива на дома.
           Чудото е сторено. Милостивият Чудотворец въздига плътта, изтляла в многолетната болест.
           Христос стои и пред нас и ни пита дали искаме да оздравеем. Да, ние не сме телесно болни като разслабения. Мнозина от нас могат да се похвалят с отлично здраве. Други пък усещат немощ едва с наброяването на годините.
           Но всички ние сме болни, болни са душите ни, претоварени от грехове. И всички сме подканени от Изцелителя, от нашия Човек – от Богочовека, всички сме приканени да се изцелим. Лекарството е пред нас. Лекарят – също. Това лекарство, братя и сестри, е истинното, нелицемерно покаяние, което отхвърля всяка топлохладност, всеки компромис с вярата.
           Искаме ли да оздравеем? Защото всички ние сме в Дома на милосърдието – в Църквата. Господ иска всички да се спасим. Но дали и ние наистина искаме това?
          Посещаваме ли с молитва нашите болни души? Принасяме ли истинско покаяние? Плачем ли за греховете си? Изповядваме ли се? Причастяваме ли се? Или – за ужас – гледаме формално на делото на нашето спасение.
          Времето ни тук е кратко. Да не го пропиляваме.
          Онзи, който не е кръстен, да се кръсти.
          Онзи, който не е венчан, да се венчае, макар и в преклонна възраст.
          Онзи, който не се е изповядал, да го направи, докато е време.
          Онзи, който не е простил на ближния си, да не се бави да го стори.
          Защото нашата разслабена от грехове душа трябва да се спаси. Но Милостивият Бог дава място на нашата свобода.
          Да даде Господ, със страх и трепет да извършваме делото на нашето спасение. За да не се окаже, че сме цял живот в Лечебницата – Църква, а не сме изцелени.
          Божието благословение да е с всички вас. Амин!

 Иконата е копирана от http://www.newliturgicalmovement.org

Марк 15:43-16:8

     „Дойде Иосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и, като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. А Иосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни. А Мария Магдалина и Мария Иосиева гледаха, де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев-слънце, и говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха. А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал. И като излязоха скоро, побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха.“

Братя и сестри,

          В третата неделя след Възкресение възпоменаваме жените-мироносици, които бързат да идат на гроба Господен, носейки аромати, за да помажат Живоносния Покойник. Те бързат рано призори в първия ден на седмицата  – това е денят след събота, денят на Възкресението. Бързат към Гроба, откъдето се е въздигнал Царят на царете – нашият славен Изкупител и Спасител, Съкрушителят на преизподнята, Победителят на ада, дявола и смъртта – Господ Иисус Христос.
          Жените -мироносици, сред които са Мария-Магдалина и Саломия, дори говорят помежду си кой ще отвали камъка от гробните врата. Защото Безгрешният Богочовек е погребан по юдейския обичай в гробница, закрита с привален голям камък.
          Владетелят на света, Онзи чрез Когото всичко е станало, често нямаше къде глава да прислони и сега е погребан в гроба на Йосиф Ариматейски, погребан е в гроба на един от своите следовници. Йосиф, както и Никодим, са тайни ученици Иисусови, но в часа на смъртта Му, когато апостолите бягат, тези ученици жертват богатство, престиж, обществено положение, за да осигурят достойно погребение на Богочовека.
          А жените-мироносици, които бяха и под Кръста Господен, жените които знаят, че в съвършената любов страх няма, идат на гроба Господен рано на третия ден.
          Те не ще заварят Покойника. Те ще видят празния гроб. Разпнатият е възкръснал. Пророчествата са се сбъднали. Предобразите станаха явни. Древното проклятие се отмени. Христос прикова греховете ни на кръстното дърво. Земната стража е вкаменена от уплах, иде вече небесна стража – иде Ангелът с бяло облекло.
          Най-великото Божие чудо е осъществено. Най-знаменитата победа е удържана. Божията любов изкупи човешката неправда. Жените-мироносици, смаяни съзерцават празния гроб на Спасителя и осмислят думите на Ангела.
          Те ще обадят на учениците, че Христос е възкръснал. Те ще Го видят нееднократно през тия 40 дни преди Възнесението Христово. Навсякъде, по целия свят, жените-мироносици ще проповядват Евангелието на Възкресението. Неслучайно ги наричат „апостоли на апостолите“. Защото мироносиците носят на учениците вестта за Христовото Възкресение.
          Днешната неделя е истински празник на жената-християнка. Всяка жена има възможността да послужи Богу с решенията на своето любящо сърце. Всяка може да поднесе на Христос не миро, а сълзи на покаяние.
          Да дерзаем в този светъл ден, ден на празник, да дерзаем ведно с праведници, пророци и апостоли, ведно с преданите мироносици и да възгласим радостно:
          Христос воскресе!

Иконата е копирана от http://www.pravoslavieto.com/

Кратко животоописание

         Свети мъченик Лазар Български бил от Дебел дял, край Габрово. Отишъл в Мала Азия в с. Соми. Нает за овчар, но като християнин, от турците мразен, хвърлен в тъмница и убит в 1802 година на 28 години.

Прочетете повече:

Стенописно изображение от „Свети Архангели“ в Рилския манастир, Димитър Зограф, 1845 г. (копирано от bg.wikipedia.org)

Христос воскресе!

 Братя и сестри,

        Неслучайно първата неделя след Възкресение Христово е наречена Томина. Евангелският разказ ни разкрива случката с Томиното неверие. В деня на Своето Възкресение, неделя вечер, Господ Иисус Христос влиза при учениците при заключени врати. Той им показва раните по обновеното си Тяло и ги подготвя за идването на Светия Дух. Иисус Христос овластява апостолите със свещената власт на връзване и развързване на грехове, която те сетне предават на първите епископи и така до наши дни.
         На тази първа среща на Възкръсналия Спасител със Своите ученици отсъства апостол Тома. Когато му разказват за срещата с Господа, Тома заявява: “Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам!“(Ин. 20:25).
         Това Томино неверие Църквата нарича „блажено“. Защо? – Защото благодарение на скръбта, песимизма и емоционалния срив на апостол Тома, Господ Иисус Христос ни завещава великото блаженство на повярвалите, които не се нуждаят от сетивно уверение. Когато след 8 дни Господ се явява отново на апостолите, Тома е вече с тях. Господ, Всезнаещ и Всевиждащ, вика Тома да сложи ръка в раните Му. „Не бъди невярващ, а вярващ“ – наставлява Спасителят смаяния и поразен от радост и боязън Свой ученик.
        „Господ мой и Бог мой!“ –  възкликва Тома, отдавайки почит на божествената и човешката природа на Богочовека Христос.
          Велика е тази случка в поучението за всички нас. Защото постоянно чуваме от невярващите: „Никой не знае какво е там, на оня свят“ или „Кой знае какво е там“ или „Дали наистина е така, както учи Църквата?“
        А ние, без да слагаме ръка в раните Христови, сме блажени дори само поради факта, че не сме видели, а сме повярвали. Повярвали сме с очите на сърцата си. Често сме доведени от Христа в Църквата в зряла възраст, без да имаме възпитание във вярата. Кръстени сме, но не сме оглашени, тоест не сме научени на истините на Христовата вяра. Защото, съгласете се, не е достатъчно за възрастване в Христа знанието кога се боядисват яйца и какво да сложим на масата на Рождество.
         Но въпреки всичко, по силата на невидим и благодатен духовен закон сме в Църквата, в лечебницата, поднесли на Христа своите оплакани в покайни сълзи грехове.
       Ние не сме мъжествени във вярата, както бяха първите християни, дали толкова мъченици. Ние не сме просветени във вярата, както бяха християните само преди 70 години, преди богоненавистния атеистичен държавен строй да унищожи напълно вероучението и религиозната просвета.
        Но най-лошото не е, че сме недостатъчно просветени във вярата. Най-лошото е, че не искаме да се просветим. Задоволяваме се да знаем каквото са ни казвали баби и прабаби за църковния живот, а то невинаги е достоверно. Не искаме да ни смятат за прекалени светци – искаме да сме в дружба със света.
        Отегчаваме се да казваме редовно молитви, въпреки че това е най-същностният признак на духовния живот. Молитвата е най-важният труд в живота ни като християни. Малцина четат Свещеното Писание (Библията) и светоотеческите тълкувания, макар те да са пред нас (православните книги днес са достъпни за всеки). Но много от нас знаят „сънищата на света Богородица“, които не са част от православната литература, а се разпространяват като апокрифи. А най-лошото е, че от суеверията никак не бягаме, а ги считаме за част от вярата.
       Повярвали сме, а още куцаме на две колена. Дори и ние, които сме редовни в църквата, споделяме толкова безсмислени заблуди и недопустимо поведение.
       И първо – спазваме ли мълчание по време на Светата Божествена Литургия? Нима не знаем, че светът съществува заради Светата Литургия, на която принесените от нас даровете – хляб и вино се претворяват в Тяло и Кръв Христови, с Които се причастяваме? Десетки ангели невидимо кръжат в олтара и храма след песнопението „Иже херувим …“, а ние си позволяваме да се разхождаме, да се ръкуваме, да говорим, да шумим с торбички, да бъдем неблагоговейни пред Царя на царете – Самия Господ, раздробляем и неразделяем в Светата Чаша! Не помним ли, че говоренето в храма принася скърби?
       Свещопродавците при четенето на Евангелието, на „Тебе поем“ (когато се претворяват Светите Дарове) и на „Отче наш“ не бива да продават свещи. Ако сме закъснели, можем и след края на службата да запалим свещ.
       Да се молим благоговейно, със събран ум в словата на молитвата – това е смисълът на нашето стоене на службата. Стоейки тук в храма, показваме готовността си да посрещнем в Деня на Съда нашия Изкупител и Съдия – Господ Иисус Христос.
       Жените, в женски дрехи и без червило, да се молят, като помнят, че „верният в малкото е верен и в многото“ (Лк. 16:10). Има древен канон, който ни забранява да се обличаме в дрехи на другия пол. Много ли усилия ще положим, ако поне на църква сме така, както ни учи църквата.
       И не може ли да се сдържим да разменяме приятелски думи, точно в момента, когато са сведени небесата? Не знаем ли, че обръщайки гръб на Светата Чаша, за да излезем, се подлагаме на осъждане?
       Неслучайно апостол Павел казва: „Всичко да става с приличие и ред“ (1Кор. 14:40). Всеки разговор може да се отложи след края на службата. Не може да има спешност, когато е „времето, в което Бог твори“. Това се отнася за всички, за всички! Разбира се, певците могат да кажат дума или знак във връзка с пеенето, но всеки разговор и разходка по време на служба от „Иже херувим“ до „С миром изидем“ (С мир да излезем) само ни прибавя осъждане.
       Дошли сме в лечебницата, но да не си отидем неизцелени. Да не служим на човекоугодието и от човекоугодие да не смеем да дадем знак, че не можем да говорим. Пред Бога и ангелите предстоим. И тези неща, които мислим за дребни, могат да ни навлекат осъждане. Да се молим Милостивият Бог да ни дарува благоговение, без което спасението е невъзможно.
       И с едно сърце и душа да славим Триединния Бог – Отца и Сина, и Светия Дух, събрани в общата молитва на светата богослужба.
       Възкръсналият Спасител да ни настави, вразуми и облагодати, по молитвите на Своята Пречиста Майка и всички светии. Амин!

       Христос воскресе!

Иконата е копирана от  www.igrejaortodoxahispanica.com

           От твоя неизчерпаем извор, богоблагодатна, ти ме даряваш, вечно бликайки потоците на твоята неизказана благодат, а понеже свръх нашето разбиране си родила Словото, умолявам те, ороси ме с твоята благодат, за да ти пея: радвай се, спасителна вода!

             Празникът на света Богородица – Живоприемни източник

           Всяка година на Светли петък (първият петък след Великден) Православната църква празнува едно дивно чудо на света Богородица, което се случило през 5 век в Константинопол (днешен Истанбул). Близо до една от неговите порти, в малка горичка имало изворче, чиито води били целебни и вършели чудеса по молитвите на Пресвета Богородица. С времето обаче изворчето обрасло и потънало в забрава.
             Веднъж един воин, на име Лъв, докато се разхождал, срещнал на това място слепец, загубил пътя си. Лъв помогнал на слепеца да намери  пътя, след което човекът го помолил за малко вода. Войникът тръгнал да дири вода и след като дълго се лутал, ето че чул глас: „Императоре Лъве, потърси в гъстака на горичката и ще намериш вода. Занеси на слепеца да пие и после помажи очите му с калта от изворчето. Така ще узнаеш Коя съм. Аз ще ти помогна да построиш храм на Моето име тук, така че всички, които Ме призовават, да получават изпълнение на своите молитви и изцеление на недъзите си”.
             Този път Лъв намерил изворчето и изпълнил казаното. Слепият тозчас прогледнал и прославил Божията Майка за оказаната му милост. А Лъв впоследствие наистина станал император. Той наредил да почистят изворчето и построил над него храм в чест на Пресветата Дева. Изворът и храмът нарекли „Живоприемни Източник на Пресвета Богородица”. Множество чудеса ставали  и стават от водите на благословеното изворче.

Иконата е копирана от www.pravoslavie.bg