На 1 октомври Православната Църква възпоменава църковен певец, композитор, теоретик на църковната музика, реформатор на певческата традиция, основател на прочутата вокално-изпълнителска школа на 13 век, обогатил невмената нотопис, наричан от съвременниците си „магистър на магистрите“, „божествен, „втори извор на музиката след свети Йоан Дамаскин“ – ангелогласния българин от Драч – свети Йоан Кукузел.

Житие на преподобни Иоан Кукузел

           Преподобни Иоан се роди в град Дирахия (Дирахия – Дирахион; сега Драч – град на източния бряг на Адриатическо море), който се намираше в областта на Охридската архиепископия (1). По произход той бе българин, но още от рано остана без баща. Майка му, благочестива и богобоязлива жена, се погрижи да му даде християнско възпитание и го изпрати да изучава Свещеното Писание.        
          Иоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха „ангелогласният“. По същото време царете имаха обичай да избират надарени и разумни момчета, и да ги пращат да се образоват в най-авторитетните тогавашни училища – едни пращаха да изучават философия, други – краснопис. По тази причина взеха и Иоан, който имаше прекрасен глас, и го изпратиха в царското училище да се възпитава и да изучава музикалното изкуство. Младият юноша, схватлив и разумен по природа, в скоро време изключително много напредна и овладя до съвършенство музикалното изкуство, тъй че всички се удивяваха на неговите необикновени способности. Някои от съучениците му шеговито го питаха:
          – Иоане, какво яде днес?
           А той, понеже все още не знаеше добре гръцки език, отговаряше им на гръцко-български:
           – Кукия ке зелия (боб и зеле).
           Затова момчетата го нарекоха Кукузел.
           Не след дълго Иоан изучи гръцкия език и надмина в музиката всички свои връстници. Удивен от неговото наистина прекрасно пеене, византийският император (Преподобни Иоан Кукузел е живял по времето когато Българското царство се намирало под византийско робство (1018-1185), а във Византия властвала династията на Комнините) много го обикна, радваше се за него и го убеждаваше да се ожени. Но той му отговори:
           – Прося и моля твое царско величество да ми позволиш да отида и да видя майка си! А после нека бъде волята на Бога и на царя.
            Императорът уважи желанието му и незабавно го изпрати с подобаващи почести.
            Като набли­жи родния дом, чу странно пеене. Но не беше позната песен, а нареждане през сълзи. Майка му изплакваше мъката си по него с думите: „Йоане, где си мое мило дете?” Йоан силно се раз­вълнува и веднага записа тъжната мелодия на ноти. Жал­бата на своята майка и на всяка майка за детето отрази в известната до днес творба „Полиелей на българката”(2).
            Известно време той остана при своята майка, а след това отново се върна в столицата при царя.
            В Константинопол Иоан бе обграден с много внимание и почести. Но всичко това само отегчаваше неговата смирена душа. Друго желаеше той. Възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот.
            Бог, чрез Своя дивен промисъл, не се забави да изпълни молбата му. Веднъж в царския дворец дойде по някаква работа игуменът на Атонската лавра и след като свърши всичко необходимо, тръгна обратно за своя монастир. Щом узна това, св. Иоан намери удобно време, облече се в бедняшки дрехи и почерни лицето си за да не бъде разпознат, взе една просешка тояга и с радост последва отдалеч игумена докато пристигнаха на св. Гора.
            Скоро дойдоха до Лаврата. Игуменът влезе, а той остана вън и седеше пред портите като някакъв чужденец. Пазачът, застанал при монастирските врати, го попита:
           – Какво желаеш, че си дошъл тук? И какъв занаят умееш да работиш?
           – Зная – отвърна му св. Иоан – да паса кози и искам да стана монах.
            Като чу това, пазачът отиде и извести на игумена, а той много се зарадва, че се е намерил пастир на козите, защото тъкмо по това време се случи да нямат такъв човек. Незабавно заповяда да въведат юношата в монастира и се зае да го обучава в духовния живот. Не след дълго го пострига за монах, а после го изпрати да пасе козите.
            Оттогава св. Иоан живееше в планината, усърдно и с радост изпълняваше послушанието си и пасеше монастирските кози.
           Императорът силно скърбеше заради неочакваното изчезване на сладкогласния и боговдъхновен певец. Той не знаеше какво се е случило с него и бе в недоумение. Изпрати хора да търсят старателно навсякъде. Те обиколиха много места, крепости, пустини и монастири, но не можаха да го намерят. Дойдоха също и на света Гора, и там проверяваха прилежно на всички места, но – отново безуспешно. Но дори и да го бяха видели, едва ли щяха да го познаят: св. Иоан се бе облякъл във вехта и изпокъсана дреха, а и видът на лицето му се беше изменил от изнурителния пост и въздържание.
            Един ден, обаче, докато пасеше козите в пустинята, той пожела да изпее на Господа някоя духовна песен от псалмопенията. Огледа се наоколо за да се увери, че няма кой да го чуе, и започна да пее с голямо майсторство и умиление. Но в някаква пещера наблизо живееше един подвижник – той чу пеенето и помисли, че то е ангелско, а не човешко. Излезе от пещерата и отиде да види. Тогава пред очите му се разкри дивна картина: видя младия пастир да пее, а козите бяха спрели да пасат и го слушаха с радост и сякаш с внимание. Подвижникът си помисли, че това ще да е Иоан Кукузел, когото императорът търси, а сега Сам Бог го открива. Той побърза да отиде в Лаврата и насаме разказа на игумена всичко, каквото бе видял. Игуменът веднага изпрати да повикат козаря и щом той пристигна, каза му:
             – Бог ми откри, че ти си Иоан Кукузел. И защо толкова време си крил това от мен? Заклевам те в Бога да ми кажеш истината!
              Тогава преподобният падна в нозете му, молеше за прошка и със сълзи му отвърна:
            – Да, аз съм, грешният и недостоен раб на твоя светиня. Когато видях, че всичко в този свят е суетно, аз го презрях заради Бога и го оставих. Затова много те моля и прося от теб да ме пуснеш на същото смирено служение, което си ми дал отначало – да паса козите, за да не би царят да узнае че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението.
            – Чедо мое – рече му игуменът, – не се безпокой за това! Ти само прояви послушание и остани в килията, която ще ти дам тук в монастира, а аз ще отида да моля царя да ти прости и да те освободи от всичко.
            Така, по нареждане на игумена, св. Иоан остана да живее в монастира, а сам игуменът се погрижи да уреди това, което се отнася до него.
            Щом пристигна в Константинопол, игуменът отиде при императора и му каза:
           – Царю, моля и прося твое величество да ми подариш един човек заради неговото и твоето спасение на душата, и ако е оскърбил твое величество – да му простиш.
            Царят се учуди и попита за името на въпросния човек, но игуменът му отвърна:
           – Ако не ми дадеш предварително твоя милостив отговор писмено, няма да ти съобщя.
           Тогава царят му даде своето писание, а той му извести за св. Иоан Кукузел и му разказа всичко за него. Царят се удиви, много се зарадва и прослави Бога. Но сам в себе си бе раздвоен – не искаше да се раздели окончателно с добродетелния юноша, а от друга страна, вече беше дал на игумена своето писмено съгласие. Тогава нареди да приготвят кораби и заедно с игумена отиде на Атон в Лаврата. Там императорът се срещна със св. Иоан, поздрави го и устрои тържество. После той се върна в Константинопол, а св. Иоан, скъсал и последните си връзки със света, остана в Лаврата, където безпрепятствено служеше на Бога, пееше в църква и благославяше Този, Когото възхваля всяко дихание (Пс.150:6).
            След известно време той построи недалеч от Лаврата малка църква на името на светите Архангели и килия, в която остана да живее в безмълвие. Шест дни в седмицата той пребъдваше в килията си и, останал сам с Бога, грижеше се за очистването на душата си от греха. А в неделя и на празник отиваше в голямата монастирска църква, заставаше на десния клирос и пееше на Бога с голяма любов и умиление.
           Един ден, през светата Четиридесетница, в Акатистната събота, той по обичая си изпя с умиление самогласните стихири и канона на св. Богородица. След края на бдението и Акатиста към Божията Майка той седна срещу Нейната икона, но се почувства твърде уморен и задряма както се бе опрял на мястото си. (Бдението на св. Гора започва при залез слънце и завършва при изгрев – затова е понятна умората и дрямката на светеца.) Тогава видя пред себе си Царицата на Небесата, сияеща от слава и Божествена светлина. Тя се обърна към него и кротко му каза:
           – Радвай се, Иоане!
            И добави:
          – Пей и не преставай да Ме възпяваш. Аз няма да те оставя!
           При тези думи Пресветата Дева постави в ръката му една златна монета и стана невидима.
           Щом се събуди, той намери златницата в дясната си ръка – тогава душата му се изпълни с неизказна радост и той със сълзи благодареше на Божията Майка и Я възпяваше. Златницата бе прикрепена към иконата на Пресвета Богородица, и оттогава ставаха дивни чудеса и знамения както от иконата, така и от самата златна монета. (Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена „Кукузелиса“, се е прославила с чудеса и знамения особено от 1796 г.)
           Утешен от необикновеното видение, св. Иоан не остави служението си като певец на десния клирос в голямата монастирска църква. След известно време на единия му крак се появи болезнена рана, която се възпали и силно загнои. Но скоро Сама Пречистата Божия Майка го излекува по чудесен начин, както някога св. Иоан Дамаскин. Яви му се и му каза:
           – Бъди здрав отсега нататък!
           При тези Нейни думи той напълно оздравя, благодареше на своята Покровителка и отправяше към Нея песни и славословия. Оттогава и до края на живота си той не страдаше от болести.
            Св. Иоан Кукузел живееше в пост и бдение, трудеше се в добродетели и най-вече се стараеше да придобие смирение. По откровение свише той узна предварително приближаването на своята кончина и каза за нея на всички братя. След това се помоли за тях и им завеща да го погребат в църквата „Св. Архангели“, построена от самия него.
            Така св. Иоан завърши земния си живот и се всели във вечните Небесни обители за да възпява Христа Бога в Неговото Царство заедно с Ангелите и всички Светии.

1.Текстът в цялост е написан по Чети-Минеите на св. Димитрий Ростовски, източник: manastir.narod.ru

2.В тази творба думите на майката са на български, но са записани с гръцки букви, което е доказателство за българския произход на свети Йоан Кукузел (като монах от Великата Лавра св. Йоан Кукузел пише всичките си творби на гръцки), изт. Жития на българските светии, изд. Манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, С., 2002 г., с. 53.

01.10..Св.Йоан Кукузел, 2022Изтегляне

             Свети Михаил, митрополит Киевски и на цяла Русия, светителства през 10-ти век в дните на равноапостолния княз Владимир. Знаем от Йоакимовата летопис, един от най-древните църковно-исторически източници на Руската църква, че свети Михаил е по произход българин, Преславски епископ, поставен от константинополския патриарх Николай II Хрисоверг за митрополит на Русия, изпратен за покръстването народа на руската земя. Епископ Михаил се прославя със свят живот, премъдър по разум и с дарба да преподава истините на вярата. В отговор на молбата на княз Владимир, изпратена от Херсон, където князът се кръщава и венчава за византийската принцеса Ана, патриарх Николай изпраща епископ Михаил с други църковни пастири от България и Византия, за да осъществят делото на кръщението на руския народ.
            Свети Михаил е съпроводен от шестима епископи и многоброен клир, посрещнат е от княза тържествено и шествието на новопоставения епископ Михаил се отправя към престолния град Киев. Духовенството носи многобройни светини и мощи.
            Времето на митрополитското служение на свети Михаил не е дълго – от 988 до 992 година, но той остава в паметта на Църквата с блестяща и неуморна евангелска проповед сред езичниците, с кръщаване и утвърждаване на новопросветените във вярата. В службата на светителя се казва: „той донесе от царстващия град Христовото Евангелие и го дарува на обхванатата от нищета на неверието руска земя.“(1)
           Още с идването си в Киев светителят Михаил кръщава синовете на княза, а после и болярите. „И до днес град Киев блести с ризата на кръщението, облечен от теб, светителю“ (пак там) – възпяват химнографските текстове. Жителите на град Киев, събрани на брега на река Днепър, се кръщават от свети Михаил и оттук Христовата вяра става вяра на цялата руска земя – и в Новгород и в Ростов, където светителят пътува за своето покръстителско дело – разрушаване на идолски капища, масово покръстване, строеж на храмове и ръкополагане на духовенство. Митрополит Михаил е изтребвал „тръните на многобожието и е посял плодородно семе в руската земя.“(пак там)
            Когато на 15 юни, 992 г. свети Михаил се представя в Господа, равноапостолният княз Владимир е безутешен, защото се лишава не само от велик духовен пастир, но и от мъдър съветник в държавното управление.
            Единадесет години след кончината на светителя е разкопан гроба му, а мощите са намерени нетленни. През 12 век са пренесени в Киево-Печерската лавра, в пещерата на свети Антоний, а оттам, през 1730 г. са положени във Великата Успенска църква на лаврата, където се покоят и досега. Оттогава денят на честването на митрополит Михаил е на 30 септември
            Бог да омиротвори православната земя по неговите свети молитви!

Източници:

1. Жития на светиите. Септември, изд. „Св. вмчк Георги Зограф“, 2007
   
2. Жития на светиите, СИ, С., 1991 г.

30.09.Св.Михаил, митр.Киевски,2022    Изтегляне

Лука 5:1-11

          Веднъж, когато народът се притискаше към Него, за да слуша словото Божие, а Той стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото, а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа.
          А когато престана да говори, рече Симону: Отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба.
          Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме, но по Твоята дума ще хвърля мрежата.
           Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше.
И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ, и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат.
          Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова и Йоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона.
          И рече Иисус на Симона: Не бой се, отсега ще ловиш човеци.
          И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.

Братя и сестри,

          Свети евангелист Лука разказва за едно от чудесата на нашия Спасител, а именно преумножаването на рибата в мрежата на галилейските рибари. Единствен той споменава този знаменателен момент, когато Зеведеевите синове и братята Петър и Андрей са призовани да станат ловци на човеци.
          По време на проповед на брега на Генисаретското езеро Господ Иисус Христос вижда двете лодки на неговите познати братя Симон Петър и Андрей, а също и на Иаков и Йоан. Рибарите, излезли от лодките, изпират мрежите си след уморителната и безсънна нощ на безуспешен улов.
          Христос влиза в един от корабите и за радост на Симон Петър корабът се превръща в амвон на Христовата проповед, защото от кораба Господ говори на събралия се на брега народ.
          Сетне Спасителят повелява на Петър да отплува към дълбокото и там отново да хвърлят мрежите. Тук мнозина от светите отци тълкуват отплаването към дълбоката част на езерото като път към вътрешната непрестанна молитва, когато умът се потапя в скришната стаичка на сърцето.
           Макар и уморен от безуспешния нощен лов, Симон Петър се смирява и казва: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме, но по Твоята дума ще хвърля мрежата“.
          Ето това е искрената пламенна вяра на чистия по сърце. Щом Христос повелява, въпреки умората, въпреки човешката логика, че на това място не ще има улов след толкова опити, въпреки интуицията на дългогодишния рибар, който знае, че е безуспешен днешния ден, Симон Петър хвърля мрежата, по думите на Господа.
          И става чудо! Уловът е толкова голям, че раздира мрежите, така че дори двете лодки едва не потъват.
          Всичко това е тъй изумително  за духовните сетива на Симон Петър с неговата чиста вяра и страхопочитание към божествената мощ на Спасителя. Той пада на колене и казва: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.“ Да, Петър моли от благоговение Христос да си отиде. Величието на Богочовека е немислимо в греховния порядък на Петровия живот. Духовната чистота на бъдещия апостол го кара да вижда собствената си греховност и в ужас да осъзнава, че не е достоен за Божието благоволение. Всички свидетели са ужасени и смаяни от това Божие чудо. Но Петър най-бързо и точно изразява своето благоговение.
          Забележете – този чист и достоен човек има съзнание за своето недостойнство да бъде озарен от божествената помощ на Богочовека.
          А ние – напротив – ние се имаме за добри, за достойни християни, за праведни, които не са сторили кой знае какво лошо. Ние имаме лъжлива представа за себе си, като достойни или най-малкото с нищо по-лоши от другите. Ние съзираме чуждите грехове и сравняваме с нашите, радваме се, че не сме сторили нещо толкова лошо на останалите. Приличаме на фарисея, който благодари, че не е като митаря грешен и окаян.
          Апостол Петър се вижда като грешен, а ние – не. Ето това е духовната самоизмама, която ни е донесла безчувствената вкаменелост на сърцето. Нека се молим, горещо да молим Божията благодат да смекчи нашите вкоравени в тщеславие и безчувствие сърца. Да се молим да отроним сълза на искрено покаяние, преди да отроним сълзите на безнадеждното скърцане със зъби в часа на Съда.
          Да даде Господ да имаме искреното благоговение и страх Божий на апостолите, да даде Бог приживе да оплачем греховете си. Амин!

Копирайте Проповед на Неделя първа след Неделя подир Въздвижение, 2022

Копирайте Проповед на Неделя първа след Недела подир Въздвижение, 2019

Копирайте Проповед на Неделя първа след Неделя подир Въздвижение, 2016

Братя и сестри,

          На днешния ден 22 септември, светата Православна Църква почита велик монах, аскет и чудотворец, за съжаление малко известен дори в църковните среди, а именно българинът свети Козма Зографски, просиял в святост на Света гора и представил се в Господа на 22 септември 1323г. 
          Виден представител на търновската аристокрация, великолепно образован, младият Козма отрано възжелал монашески живот, отказал да се ожени и се оттеглил в Зографския манастир – прославеното средище на българското монашество.
          Смирен и усърден в послушанията си, св. Козма е постриган за монах и удостоен с първото си величествено видение. Открива му се самата Майка Божия, Царицата небесна, която той вижда на празник Благовещение в манастира Ватопед.
          Чист по сърце и душа, младият Козма е удивен и смутен, че монасите в манастира са допуснали жена да присъства на трапезата (Знаем, че на Света гора жени е се допускат изобщо). Разкрил пред изповедника си странната случка, св. Козма разбира, че е удостоен да види света Богородица сама обгрижваща манастира.
          Заради добродетелните си подвизи, св. Козма е надарен с прозорливост, виденията свише продължават до края на земния му път. По Божие указание той се поселва в пустинна пещера, безмълвен свидетел на аскетическите му трудове. Тази пещера става известна с неговото име – „пещерата на преподобни Козма“, а след време в нея ще се посели и подвизава още един прославен атонски монах, знаменит иконограф, храмостроител и духовен наставник, а именно равноапостолният св. Пимен Зографски.
          Заради ревностния си духовен живот свети Козма е нападан от злите сили и физически нараняван от тях – така както знаем от житията на древните пустиножители.
          В молитва, славословие и причастие със Светите Тайни, свети Козма отхожда във вечните обители – да съзерцава вече лице в лице небожителите, които беше удостоен да види приживе.
          Честваме го с молитви и тропари, има и написана специална служба за великия безмълвник и прозорливец.
          Молим се за неговото молитвено застъпничество. Дано Бог ни вразуми по молитвите на Своята Пречиста Майка и на Своя смирен угодник – преподобни Козма Зографски. Амин!

Иконата е копирана от sveta-gora-zograph.com

          На 22 септември честваме преподобни Козма Зографски (+1323г), аристократ от Търново по произход и наследник на Царството по призвание, аскет, чудотворец, прозорливец и тайновидец, удостоен с величествени видения, изряден постник и усърден деятел на непрестанната молитва, пустиножител, наследил вечната обител. Твърде малко известен дори сред средите на вярващите, свети Козма е пример на мнозина, дирещи спасение в Света гора и извън нея. Знаем, че в неговата пещера, в по-късно време, ще наследи постническите и отшелническите му подвизи още един знаменит българин, просиял в святост – иконографът и храмостроителят, равноапостолният по дело свети Пимен Зографски.
         Умоляваме го да се застъпва пред Божия престол за прощение и изправление на българския род.
         Тук излагаме преведеното от гръцки житие на свети Козма според източника sveta-gora-zograph.com.
         Налично е и по-кратко житие, преведено от руски, изложено в „Жития на светиите, Септември“, „Св. вмчк. Георги – Зограф“, Атон 2007, с.391-399, а също и житиен текст в еднотомните жития, СИ, С.1991г, с.463-465. 

          Истинно е Господнето слово, че паметта за праведника ще бъде вечна. Поради това и ние трябва да положим старание, добродетелта на честно и богоугодно живелите мъже да остане незабравима во веки. И понеже силата на добродетелта никога не умира, и по словото Божие, когато праведникът се похвалява, то неговата памет е безсмъртна. Обикновено в много книги се разказва как някои са превзели непристъпни градове, как са победили множества и са пленили народи, как са въздигнали великолепни здания. Но нерядко би било по-полезно, когато всичко това бива предадено на вечна забрава: защото цялата онази слава е съединена със скърби за човечеството, с нарушаване на пресладкия мир и с потискане и измъчване на бедните смъртни човеци. А добродетелта е човеколюбива, благодетелна и дълготърпелива, както се казва в Притчите: Дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове. Поради това и този, който е успял да победи пожеланията и страстите си, е несравнимо по-мъжествен от този, които е разорил непристъпни градове, този, който наново е въздигнал паднали домове и е дал подслон на странници и сиромаси, е стократно по-славен от този, които е построил великолепни здания, след като е разрушил други, за да насити ненаситното си славолюбие. Затова е и достойно и праведно да почитаме и прославяме първите, а не последните, и да проповядваме житието им, като достойно за всяко подражание. Но би било и за наше осъждане, че богоугодните мъже са преминали с много трудове и страдания великия подвиг на добродетелта, а ние не само че не се подвизаваме, но и се леним да възвестим със слово или писание готовите чужди и полезни нам трудове.       

Има още →

Евангелско четиво на Неделя след Въздвижение – Марк 8:34-9:1

          И като повика народа с учениците Си, рече им: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели.
         И рече им: Истина ви казвам, тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.

Братя и сестри,

             Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?
             Чухме тези Господни слова от днешното литургийно евангелско четиво, според евангелист Марк. Сам Христос казва „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“.
             Възпоменаваме тези думи на Спасителя точно след Кръстовден, след като почетохме Честния и Животворящ Кръст, на Който Господ прикова нашите грехове.
             Да се отречем от себе си, ще рече да се разделим от всяка представа за комфорт, преуспяване и устройване във временния свят. Да се отречем, значи доброволно, заради Христа да се откажем от миражите на светското битие, а те са състезанието, домогването до власт, богатство, влияние, желанието всичко да ни е наред, да сме успели, да сме се подсигурили грижливо, сякаш не знаем, че този ни живот отминава като сън.
            Да вземем кръста си, значи да вървим по пътя на страданията и скърбите, да вървим по тесния път на ясното съзнание, че това е единствения ни път към Христа. Сам Той мина по Голготския път, за да ни изкупи, и ние , ако искаме да Го следваме, трябва осъзнато да пием горчивата чаша на скърбите и страданията, които ни се поднасят. Защото през много скърби се влиза в Царството Божие. Да не роптаем и хулим, да не проклинаме и осъждаме, да не се сравняваме с други, които благоденстват, защото Господ различно устройва спасението на всеки един от нас.
            Нищо не ни ползва, ако имахме всичко, цялата слава на този свят, всички земни блага, а пък не сме с Христа.
           Ето Сам Той казва: „Какъв откуп човек ще даде за душата си?“  Не ще можем да си помогнем в страшния час на Съда, нищо земно не ще ни помогне, затова разчитаме на застъпничеството на Църквата, на Майката Божия и светиите.
            Да даде Господ, братя и сестри, да вървим без ропот, без гняв по нашия си скръбен житейски път, като се молим за едно – да следваме Христа, да пребиваваме в небето на земята – Църквата, да си прощаваме и да се обичаме с Христова любов. И да помним, че единственото и най-страшно нещо е грехът, а не скърбите, болките и страданията.
           Господ да ни прости и помилва, да ни укрепи със силата на Своя Честен и Животворящ Кръст, Който спасява от всяко зло. Амин!

Копирайте Проповед на Неделя след Въздвижение, 2019

Прочетете и копирайте Проповед на Неделя след Въздвижение, 2017

Братя и сестри, 

          Днес честваме една велика страдалница – майка, християнка, чиито дечица, заради Христа са убити пред очите й.
             Това са света София и трите й дъщери – Вяра, Надежда и Любов, като Любов, най-малката, е била на 9 години в момента на изтезанията.
             Нека пред очите ни винаги да са тези примери за носене на кръста на страданията. Тези примери, макар и превишаващи слабите ни човешки сили, показват дивното действие на Божията благодат, когато може приживе да съзрем, въпреки мъката, през мъката, през Голгота, възкресението и райската обител.
             Божието благословение да е с всички вас, по молитвите на света София и невръстните мъченички – Вяра, Надежда и Любов.
             Честито на всички именици! Амин!

Иконата е копирана от https://pbs.twimg.com

          На 16 септември Църквата чества великия светител, българина Киприан, митрополит Киевски и Московски, изтъкнат книжовник и житиеписец, духовно чадо, а според някои, и родственик на свети патриарх Евтимий, носител на исихаските традиции и книжовни постижения на Евтимиевата школа в Русия, аскет, чудотворец и всеотдаен пастир, въздигнал авторитета на Киевската катедра, преводач от гръцки и славянски, литургист и канонист – истинско духовно украшение на руската земя (1). Немалко сведения за неговия живот ни дава посмъртното слово на духовния му съратник – епископ Григорий Цамблак, произнесено пред руските вярващи: „… както в добродетелта беше неподражаем блаженият Киприан, така и в словесните поучения беше неповторим. Впрочем него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте, ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме; и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни“(2).
           Свети Киприан се отличава със светия си живот още от младини, като добродетелите му изкласили сред благодатната атмосфера на атонското монашество. Изключително образован, свети Киприан се допитва до своя духовен наставник – свети патриарх Евтимий, чийто авторитет по различни църковно-дисциплинарни въпроси е безусловен. Неговият безукорен живот привлича вниманието на патриарха – исихаст Филотей Кокин, който го ръкополага за митрополит на Киев и Литва (до падането на Византия митрополитите на руските княжества се ръкополагат в Константинопол).
           След кончината на митрополит Алексий и след края на църковните раздори и противоречия, свети Киприан става митрополит на цяла Русия (1390 г.).
           Свети Киприан оставя послания на ревностна пастирска грижа, като от тях особено се открояват писмата до игумен Атанасий и духовниците от Псков. Той акцентира върху истинските измерения на духовния живот – молитва и покаяние, трезвение и въздържание от празнословие и смехотворство.
           Като безмълвник и деятел на непрестанната молитва, свети Киприан често се оттегля в митрополитското село Голенишчево – на високо място зад Воробьовите хълмове около Москва, така както преди се е усамотявал при Светото езеро край Владимир, където построил храм в чест на Светото Преображение Господне – ключовия празник на православната мистика.
           В Голенишчево свети Киприан построява храм на името на тримата светители – свети Василий Велики, свети Григорий Богослов и свети Йоан Златоуст, където ръкополага епископи и свещеници, продължавайки да се занимава с преписване и изглаждане на богослужебни и други църковни текстове спрямо оригиналите им и превод от гръцки на славянски за нуждите на Руската църква.
          Той превежда Требника (3), Служебника (4) и църковно-правния сборник „Номоканон“, като последният още се пазел през 16-ти век в Московския Успенски събор. Имал е и авторски литургични текстове, а също е съставял с голяма почит и усърдие жития на руските светии. Едно от най-широко известните жития излязло изпод Киприановото перо е „Пространно житие на митрополит Петър“(5), достохвален светител, предшественик на Киприан на Московската катедра и първи Московски светия, канонизиран от Константинополската патриаршия. То е истински шедьовър на литературния маниер „плетение словес“ – изящния житиеписен стил на патриарх Евтимий, който е отличителен на кръжеца исихасти – преписвачи и духовни чада от Евтимиевата школа.
          Това житие на митрополит Петър от свети Киприан е първото по рода си за Русия. То носи византийските художествени традиции на руска почва. Свети Киприан използва по-старо житие, но написва цялостна реторично украсена житиеписна творба, завършваща с тържествено похвално слово. Този житиеписен образец, който задава свети Киприан, впоследствие следват монах Епифаний и сърбина Пахомий Логотет – най-видни житиеписци на руски светии.
          Част от историческите съчинения на митрополит Киприан влизат в една от най-известните книги на църковноисторическата руска книжнина, т. нар. „Степенна книга“.
           Дните на неговото епископско служение са помрачени от страшното нахлуване на монголските орди на Тамерлан. По разпореждане на свети Киприан чудотворната Владимирска икона на Божията Майка е пренесена от Владимир в Москва и тя избавя Московското княжество от погром – Тамерлан оттегля войските си след видение на Владичицата, заобиколена с ангели (1395 г.).
           Остарял след множество богоугодни подвизи, изрядният пастир и молитвеник Киприан легнал на смъртен одър в село Голенишчево. Четири дни преди кончината си той пише прощална грамота, с която дава прошка и благословия на всички вярващи и същевременно сам смирено проси прошка. Прощалната грамота на свети Киприан е прочетена, според неговите указания, на погребението му, а оттогава е четена и на опелата на неговите приемници по катедра. С красноречието на Евтимиевата школа, свети Киприан описва тленността и суетата на земния свят.
            В смирение и прошка, с благодарствена молитва на уста, великият светител отхожда в блажената вечност на 16 септември, 1406 г. На 27 май се чества откриването и пренасянето на мощите му, което станало през 1472 г. Сега се те се покоят в Московския Успенски събор.
            По неговите молитви, Господ да даде мир на православните!

Бележки:

1.Използван е текстът от Жития на светиите. Септември, изд. „Св. вмчк Георги Зограф“, 2007, с. 446-449, срв. в pravoslavieto.com

2.Цамблак, Григорий, Похвално слово за Киприан, Стара българска литература, т.2, с.20

3.Требник – книга с молитвени последования, които ползва свещенослужителя при различни тайнства и обреди.

4.Служебник – (от „служба“ – света Литургия) – богослужебна книга, съдържаща текстовете на различни литургии – Златоустова, Василиева, Преждеосвещена; ползва се от свещенослужителя при богослужение.

5.Пространно житие на митрополит Петър от митрополит Киприан, Стара българска литература, т.4, с.109-117

16.09. Св. Киприан, митр. Киевски и Московски, 2022     Изтегляне

Икона: http://foi-orthodoxe.fr

         Спаси, Господи, Твоя народ и благослови Твоето наследие, като даряваш на православните християни победи над враговете и запазваш с Кръста Си Твоя народ.

          Издигнал се доброволно на Кръста, Христе Боже, дарявай на едноименното Твое ново общество Твоите щедрости: зарадвай с Твоята сила православния български народ и му давай победа над противниците, като Твоята помощ ни бъде оръжие на мир и победа несломима.

          Елате всички народи да се поклоним на благословеното Дърво, чрез което се възцари вечната правда. Защото този, който чрез дървото прелъсти праотеца ни Адам, чрез Кръста се подведе. И покорилият с жестоко господство царското творение падна низвергнат с невиждано падение. Чрез кръвта Божия отровата на змията се отмива и проклятието на праведното осъждане се унищожава, когато Праведникът бе осъден от неправедния съд. Защото чрез Кръстното дърво подобаваше да се изцери дървото и чрез страданието на Безстрастния на Дървото (подобаваше) осъденият (човешки род) да се освободи от страданията. Но слава, Христе Царю, на Твоя премъдър промисъл за нас, чрез който Ти спаси всички като благ и Човеколюбец.

Икона: http://www.orthodoxy.hk

Йоан 3:13-17

          Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето. И както Мойсей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.
           Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него.

Братя и сестри,

           Чухме знаменателното слово на Спасителя Христос, което разкрива тайната на Божието Домостроителство.
„Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“.
           Да, от обич към грехопадналия свят, от обич свръхбожествената Троица устройва нашето спасение. Дори похитени от човеконенавистния измамен дух, грешни, тленни и смъртни, ние – хората, създадени по Божи образ, не сме изоставени. Бог провожда Своя Единороден Син, въплътения Бог Слово, провожда Го в тъмния запад на нашето естество, за да вкуси в пълна мяра човешките страдания и да ни изкупи. Това е велика милост на Божия благодатен промисъл. Защото изкуплението обхваща всички, но не всеки ще се ползва от Христовите изкупителни заслуги.
Изкупителят изтръгва от мрака на смъртната сянка само онзи човек, който вярва в Него като Цар и Бог.
           При Своето Първо Пришествие преди повече от 2000 години, Христос не дойде като Съдия, а дойде като Спасител.
            Ако повярваме в Него, ако се причислим към Неговата Църква, Той може да ни отвори пътя към вечния живот.
А при Второто Пришествие Христос ще дойде като Съдия, за да съди и живи и мъртви. И тук някои тълкуват, че живите всъщност са Христовите следовници, членовете на апостолската Църква, повярвалите и последвалите Христа. А мъртвите – това са езичниците или по-точно  християните, които живеят като езичници. Защото, за наш срам, често християни са пример за изобличение, носители на най-окаяни страсти, дръзки и непокорни търсачи на гредите в чуждите очи, топлохладни люде, съвършено лишени от покаяние и смирение.
Господ да се смили над нас, за да не се окажем в числото на духовно мъртвите. Да не се окаже, че митари и блудници ни предварват в Царството Божие с дела на милосърдие.
           Да четем с усърдие житията на светиите и да виждаме тяхното съвършено смирение. Те, макар и праведници и чудотворци, виждат себе си като най-големи грешници. Толкова е чист и взискателен за истинската добродетел духовният им взор. Обратното на нас, сегашните християни, които се имаме за добри хора, а дори и за истински праведни хора, неопетнени с кой знае какъв грях.
          Братя и сестри, да даде Бог да се разделим овреме с фалшивата и нереална представа за себе си. Да даде Бог приживе да видим тресавището на душите си, за да смогнем с търпение и най-вече с Божията благодатна помощ да пресушим смрадното блато на нашето горделиво и тщеславно сърце и току-виж – да се види разцъфнало цвете – някаква добринка в духовната ни градина.
         Господ да се смили над нас по мярата на добрите ни намерения.
         Божието благословение да е с всички вас. Амин!

Проповед на Неделя преди Въздвижение, 2022 Изтегляне