В днешното време, когато религиозното възпитание в семейството е изключително рядко, а своите възгледи на тази тема оформяме по силата на недобре позната традиция, от разнопосочна информация или от случайно дочути от „по-възрастните” неща, е налице въпроса – защо идваме в храма?
          Защо сме притеглени към храма?
          Идваме, за да се помолим…
          Идваме, за да запалим свещ…
          Можем да дойдем по конкретен повод – да запишем кръщенка на племенника или да попитаме дали в еди-кои си дни може да се венчаем.
          Но всъщност – идваме заради особената, различна атмосфера на тържествено вглъбение и тишина пред иконостаса. Като че ли искаме да се освободим от ежедневието, от материалистичния диктат на времето, от стереотипа и монотонността на обичайното в социалната среда. Идваме, защото Божията благодат ни е повикала. Да не се смущаваме да го кажем – Христос  ни е повикал. По неизказан начин Христовата благодат е покълнала в сърцата ни и без да си даваме сметка,  търсим покоя на църквата, търсим неземния, идеалния свят, където можем в усамотение и трепет да принесем Богу своята молитва.
          Защото най-добре се споделя като идем на гости, нали?