За много години и на вас! Благословени да са годините ви!
          Но странното е, скъпи отци и братя, че днес особено във времето, в което живеем, много от нас не живеят много години. По различни поводи и причини си заминават на по-ранна възраст, във всеки случай, не навършили много години. Има дори едно пророчество на голямата руска светица, сляпата света Матрона, която умира през 50-те години. Тя казала, че преди голямата световна война Господ ще допусне да си заминат много и изключително добри хора, които са някак слаби във вярата, за да не страдат по време на тази война, а и при последиците от нея. Някои ще си заминат от болести, а други при нещастни случаи – катастрофи. И ви питам: това сега не го ли виждаме?
          И една друга Божия светица, старицата Ламбрина Вечу, която умира през 2002 г. в едно планинско селце на Арта в Гърция, казала на един свой ученик (сега вече възрастен човек, живеещ в Арта), който ми се обади по телефона: „Когато умра, бройте 20 години. И след 20 години от моята смърт целият този свят ще се разбърка. Няма да се разбирате дори с децата си.“
          Защо ги казвам тия неща по повод на днешния празник на свети Йоан Кръстител? Защото, скъпи мои, до другата година не знам колко от нас ще са живи. Не знам кои ще сме на земята и кои на небето, но независимо от всичко ще съществуваме – било на небето, било на земята. Човек от момента, в който се ражда, не умира. И това, което наричаме смърт, е две и половина секунди и след това отново живот – вечен живот в друго измерение.
          И така, мисля си: след като сме обречени да сме безсмъртни, това, което ние можем само да направим, е да победим своята смърт. Как? Първо и основно, като се покаем за грешките и греховете си, които всички имаме. Учител по покаяние е днес празнуваният светец – свети Йоан Кръстител. „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно“ (Мат. 3:2). Познавам един грешен човек, който в жилището си има една чудотворна икона на св. Йоан Кръстител. Всяка нощ, преди да отиде да си легне, отивал и се покланял на тази стара икона, като казвал: „Кръстителю, какво искаш от мене?“. И чул глас, който излязъл от иконата и влязъл в сърцето му. Йоан Кръстител му казал една молитва, която сега е твърде, твърде много нужна на всички нас. Чул следното: „Кръстителю Христов, научи ме на покаяние чрез Светия Дух!“ Това означава истински учител! На покаяние сами не можем да се научим. Трябва да поискаме от св. Йоан Кръстител да ни научи на него.
          Повтарям: когато се молите с броеницата 50 пъти, 100 пъти, 33 пъти, според силите си, да казвате често: „Кръстителю Христов, научи ме на покаяние чрез Светия Дух!“ Ето от какво основно се нуждае нашето време, та всички тези лоши неща, които подготвят хората от Новия световен ред (или по-скоро от новото безредие), да стигнат до нас в умален вид. За да не се предадем на вечна смърт – това е най-важното.
           И второ, когато се каем и изповядваме, да попитаме духовния отец, колко често да се причастяваме. Да вземем благословение да се причастяваме колко може по-често. Но да получим благословение, а не да правим каквото си искаме.
           И искам да прибавите още една молитва във всекидневното си молитвено правило, защото събитията, които настъпват, няма да са от добре познатите ни. Ще са необичайни, неповторими и трудни за всички и ще имаме нужда от допълнителна вяра и допълнително търпение: Христе, Боже мой, дай ми вярата и търпението на светците! На светците – само така ще се спасим. В противен случай ще изпаднем в маловерие. Подир маловерието следва отчаянието. И виждате ли какво става в другите страни? Дори не искам да кажа какво се случва там, за да не започнат кипърците да подражават на това, което става на други места. Затова ви моля: въоръжете душата си и душите на вашите деца с това, което е необходимо за вечността.

Повтарям:

• Първото и най-важното е покаянието: „Кръстителю Христов, научи ме на покаяние чрез Светия Дух!“

• Второто е изповед и разрешение от духовния отец да се причастяваме колкото може по-често;

• И третото е тази молитва, толкова необходима за събитията, които вече започнаха и ще се увеличават с голяма скорост през следващите месеци: Христе, Боже мой, дай ми вярата и търпението на светците!

           И пожелавам да се срещнем другата година, било тук, било горе, където и да се срещнем, но да сме заедно със свети Йоан Кръстител! Пожелавам Ви го на вас! Пожелайте го и вие на мене! Но тези три неща: покаяние, често приемане на Свето Причастие, вяра и търпение (трите станаха четири) са необходими. Това не са просто думи, ще си спомните за мене – необходими са!!!

          Това е една от проповедите на Морфоския митрополит Неофит от Кипърската православна църква, поместени в сборника проповеди, озаглавен „Пламенни слова за вярата“ (София, 2022 г.). Идеята и осъществяването ѝ е на енориаши на столичния храм „Св. Георги“, кв. „Дървеница“. Преводач от аудио-записите е Мария Христова, а редактор Иван Ж. Димитров.
           Митрополитът на Морфу Неофит е известен проповедник в Кипър. Като студент в Атина е имал щастието да общува с големи подвижници от втората половина на миналия век – преподобните Яков Цаликис, Порфирий Кавсокаливийски, Паисий Светогорец, Евмений Саридакис.Той се подчинява и изпълнява прилежно това, което са му казали тези съвременни гръцки светци: „След 50-те трябва да започнеш да говориш. Няма да е твое това, което ще казваш. Ти ще си нашият вестител“. 
          Като митрополит Неофит Морфоски е известен с активната си позиция по редица актуални и болезнени проблеми на съвременния живот, винаги движен от пастирската си съвест и гореща любов към Бога.
         

            Светът понякога помръква от греховен мрак. А душата, беден странник по земния път, жадува да се къпе в светлина. Но нейният носител е тялото, което тегне към световните измами. От това произлиза сложната зависимост на душата от тялото и трудните взаимоотношения между тези две противоположности.
            Става така, както когато с кола, теглена от кон, се пренася скъпоценно съкровище. Конят е тялото, съкровището е душата, а коларят е личната воля на човека. Тя управлява движението и от нея зависи най-вече дали товарът ще бъде пренесен благополучно до целта.
            Ако конят е буен, трудно ще се обуздава от коларя и богатството може да се разпилее. И тялото трябва да се укротява, за да се опази душата неповредена. Това на практика става чрез въздържание от силни храни, чрез пост. Но и най-кроткият кон, ако не е направляван добре, може да се отклони от правата посока и колата да попадне в някоя пропаст. Необходима е бдителност, необходимо е личната воля да бъде на стража. Така се стига до другия по-важен пост, до духовния пост.

Има още →

         На 12 юли честваме знаменит наставник на поколения християни от наши дни – лечител, чудотворец, изобличител на неправдите, прозорливец и неуморен борец срещу светския дух в църквата – честваме свети Паисий Светогорец, канонизиран за светец през 2015 г.
         Немалко негови слова са запазени и преведни, та по Божията милост, по съветите на стареца, да извършваме със страх и трепет своето спасение.
         А в манастира „Свети Йоан Богослов“ край Суроти, до Солун, е гробът на прославения в Небесното Царство монах. Всеки може да се поклони там и да беседва с духовните му чада, които още помнят безценните му наставления.

         „Сега е такова време, че ние знаем много молитви, а се молим малко. Ядем постна храна, а не постим. Събираме сведения за духовния живот, а нямаме опита му. Изповядаме грехове, а не се каем. Ходим в храмовете и стоим на службите, а душата не се смирява пред Твореца. Всичко е от това, че сърцето е затворено. То трябва да се отвори, за да пусне Христа.“

старецът Паисий Светогорец

Доколко православни сме православните

             Дали ние, изповядващи с дух и истина вярата на нашите деди, принадлежащи към лоното на православието на държавно ниво още от 9-ти век, а всъщност обитавали земя на твърде ранна християнска проповед, дали ние сме православни в истинския смисъл на думата?
             Да, имаме православно кръщение от законно йерархическо лице. Да, идваме на Великден и със свещи в ръце обикаляме три пъти черквата, преди да идем на празничната трапеза. Да, знаем да се прекръстваме, макар, че често сме забравили да научим деца и внуци на това най-отчетливо изповядване на вярата. Някои от нас са венчани и се надяваме, че ще бъдем опяти след кончината ни.
             Но дали принадлежим всъщност към Църквата, която е стълб и крепило на истината, на която, по обещанието на Спасителя, портите адови не ще надделеят.
             Преди всичко – защо не желаем да надникнем зад обредовата страна, да научим какво символизира паленето на свещта*, вареното жито на помена, пауните на църковните килими, та дори и самият кръстен знак? За нас е достатъчно да знаем кога се боядисват яйца и че на Разпети петък се минава под масата. Защо не желаем да се докоснем до висините на божественото верую, на което принадлежим от мига на нашето кръщение? Защо сме толкова безчувствени, толкова повърхностни по отношение на най-важното нещо на света – спасението на нашите души? Нима не осъзнаваме, че този тънък обредов пласт, лишен от осъзнаване, превърнат в навик (като правене на козунак), този пласт изтънява, отвят от агресивните неистини на нашия свят. Как така с лекота се доверяваме на хороскопи, хиромантия, екстрасенсорика, на идеите за прераждане, на гадаене и баене, гледане на кафе, на занимания с йога и медитация, на четене на книги за Ванга и дъновизма, на всевъзможни окултни практики? Уж сме до извор жива вода, а пием жадно от калта на богохулства и лъжеучения, от мрачни езически заблуди. Смело може да се каже, че сега езическият мрак е подобен на мрака в раннохристиянско време, когато апостолите с дадената им свише благодат са проповядвали и покръстили цели градове.
             А днес ние сме християни, номинални християни, мнозина от нас не знаят дори „Отче наш“, но пък колко аргументирано спорим, че Църквата трябва да се реформира, че общата молитва с папата е нещо уникално добро, че нашият напредничав дух не се нуждае от догми, за да познава Силата свише, че Църквата проповядва остарели неща, а ние всъщност сме се вкопчили за старото, старо езичество. Ние мислим кукерските танци и всички тези реликти за наша идентичност, а сме готови да прегърнем и чуждото езичество като Хелоуин, и дори българското училище не остава встрани от него.
           Няма църковен празник, на който да не чуем от медиите обстоен обзор на паганистичните (езически) вярвания, напълно неверни (като това, че свети Димитър и свети Георги са братя, че свети Андрей е баща на свети Никола, …) и само няколко думи за честваното събитие. Дори презентацията за Коледа на дете от първи клас включва един единствен слайд за Господ Иисус Христос и Неговата Майка.
           Наистина, доколко православни сме православните? И няма ли да бъдем осъдени не заради незнанието, защото има исторически причини за това незнание сред нашия народ, а за нежеланието ни да вникнем в безценната  съкровищница на Църквата.
           И кой носи отговорността, че цялото поколение на прехода – сегашните бащи и майки – израстнаха без учение за вярата, макар че отдавна не сме в атеистичния режим?
           Господ да се смили и да ни помилва. Защото да сме православни, значи да сме Христови. А да сме Христови – ще рече да познаваме и изповядваме вярата си с дух и истина, с разбиране и сърдечно преживяване, с думи и с дела.

*палене на свещ – символ на нашата молитва
варене на жито за помен –  житното зърно символизира възкресението
пауните – символ на безсмъртието
кръстният знак (прекръстването) – показва вярата ни в Света Троица и преклонението ни пред кръстната жертва на Иисус Христос

  към Начало

За покаянието и поста

            С какво свързваме поста? Дали със задължителното ограничение относно белтъчната храна, за което ни известяват медиите? Или знаем, че понятието „пост“ включва преди всичко умонастроение и нагласа, която е нашата отправност към духовното небе. Външният пост  – ограничението от храни способства за тази духовна нагласа на покаяние, смирение, сърдечно съкрушение, прошка и усилена молитва, която трябва да съпътства нелицемерния пост.
           Бог знае нашите вътрешни сили, знае скритите кътчета на сърцето ни. Той, Сърцеведецът, ни познава по-добре, отколкото ние познаваме себе си. И в лукаво и бездуховно време като нашето, свързано със страхове, изкушения и скърби, сякаш решаващо е именно нашето покаяние. Защото вече не можем да извършваме подвизите и духовните трудове на древните. Потопени в кипежа на светския живот и в динамиката на едно задъхано ежедневие, ние виждаме колко безвъзвратно сме се отдалечили от истинските измерения на аскетиката, тъй естествена за християните от по-стари времена.
            И ако нашите прадядовци можеха да тримирят и да орат на своите ниви, то за нас това е недостъпно, … а по-лошото е, че покаянието и смирението – скритият двигател на поста – сякаш те са твърде далечни за нас.
            Ние, съвременните хора, наистина нямаме понятие какво е покаяние. Някои хора постят, немалко хора знаят какво се приготвя по Великден, немалко хора идват да запалят свещ на някой празник. Немалко хора ще кръстят и децата си. А също и немалко хора ще кажат: „Спазваме традициите. Нека всичко да си е по реда“.
            Но сред всички тия практически неща съвсем не остава място за знанието относно сърцевината на нашия пост, а именно покайното чувство. Какво е покаяние? Защо е толкова важно, същински живец на духовния живот? Немощни сме духовно и телесно, потопени в един разпадащ се свят на алтернативи (магьосничество от екрана, афиширане на третия пол, приемане на всевъзможни извращения за норма, триумфиращо шествие на нeоезичество*, възход на светския дух в църквата).
            Но няма причина да не знаем нищо за покаянието, няма причина да не се стремим към него – тази твърда основа на духовния живот, неразривно свързана с тъй важното за нас смирение.
            Как сме забравили какво е покаяние? Дали само десетилетията държавен атеизъм са виновни за тази наша отдалеченост от изворите на вярата? Или точно защото покаянието е невидимата настройка на духа ни, неуловимо за обективиране чувство, настроение на самоосъждане – дали точно затова е забравено, защото не е практическо действие като боядисване на яйца, правене на коливо или обредна пита.
            Неслучайно тайнството Изповед е наречено Покаяние и Изповед. Защото покайното чувство е неразривно от изповедта. Иначе тя се превръща в суха декларация на нашите грехове, изведени типологично, без да усещаме със сърцата си нашата вина, трагичния и грозен навик на греховното си съществуване.
            Великият пост е време за молитва. Да се молим усърдно, помнейки, че безгрешният Спасител се молеше до кървава пот. Да се молим да се смекчат сърцата ни, та да пролеем поне една сълза, която да оплаче греховете ни. Защото всички грешим, а покаянието, което може да сведе Небесата до скришната стая на сърцата ни, покаянието го няма. Господ да се смили над нас!

*неоезичество – възвръщане и възход на стари езически практики в днешния свят

           Поместваме продължение на четвърта глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):

             Всяка вярна душа ще се изпълни с Духа, ако е очистена от грехове и не е претоварена, и не е затворена поради самолюбие и гордост. Защото Светият Дух винаги ни окръжава и желае да ни изпълни, но злите ни дела, ограж­дащи ни подобно на каменна и яка стена, като злобни стражари не Го допускат и Го отдалеча­ват от нас. Всеки грях може да отдалечи от нас Духа, но особено противни са Му телесната не­чистота и духовната гордост. Светият Дух, ка­то най-съвършената чистота, съвсем не може да пребивава у човек, осквернен от грехове. А и как може Той да бъде в сърцето ни, когато то е изпълнено и претоварено от различни гри­жи, желания и страсти?
           Затова:

1. Ако искаме Духа, Който получаваме при кръщението ни, да не си отиде от нас, или ако искаме да Го получим отново, сме длъжни да сме чисти по сърце и да пазим телата си от блуд, защото сърцето и тялото ни трябва да бъ­дат храм на Светия Дух. Който е чист по сърце и не е осквернен телом, у него ще влезе Духът и ще завладее сърцето и душата му, стига само този човек да не се надява на своите добри де­ла и да се хвали с тях, тоест да се смята за дос­тоен да получи даровете на Светия Дух като заслужена награда.
   Ако ти, за нещастие, си осквернил и разтлял сърцето и тялото си, то тогава се постарай да се очистиш чрез покаяние, тоест престани да грешиш и в съкрушение на сърцето се разкай за това, че досега си оскърбявал Бога – твоя любвеобилен Баща; кай се и започни да живе­еш по-боязливо — тогава и ти ще можеш да по­лучиш Светия Дух.

   Има още →

         Поместваме четвърта глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):

           Светият Дух като Бог — третото Лице на Светата Троица, е също толкова всемогъщ, колкото и Отецът и Синът. Той животвори, одушевява и дава сили на тварите. Той дава на животните – живот, на хората – ум, а на християните – духовен, висш живот, тоест Све­тият Дух вразумява човека и му помага да върви към Царството Небесно.
             Светият Дух се дава не по заслуги, а се изп­раща за спасението на хората даром и по ми­лосърдието Божие. Той помага така:

1. Светият Дух, вселявайки се в човека, му дава вяра и светлина. Без Него никой не може да има истинска, жива вяра. Без просвещението от Светия Дух и най-мъдрият и учен човек е пълен слепец относно Божиите дела и Неговото домостроителство. А Той и на най-неучения и простия може да открие вътрешно и да покаже директно делата Божии, и може да му даде да почувства сладостта на Небесното Царство. Човек, който има у себе си Духа, чувства в душата си необикновена светлина, дотогава съвсем непозната за него.

2. Светият Дух, вселявайки се в човека, произвежда в сърцето му истинската любов. Тази истинска любов в сърцето е като чист огън или топлина, която го съгрява; тя е коренът, от който изхождат всичките му добри дела. За одушевения от истинската любов няма нищо трудно, страшно и невъзможно; за него никак­ви закони и заповеди не са трудни, всички са лесноизпълними.
                Вярата и любовта, които се даруват на чо­века от Светия Дух, са най-великите и силните средства, с които притежаващият ги може ле­ко, удобно, с радост и утешение да върви по пътя, извървян от Христа.

Има още →

          Поместваме продължението на трета глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):

…….. Третото задължение на ученика на Христа е да върви след Него. Да вървиш след Иисус Христос означава във всичките си дела и пос­тъпки да Му подражаваш. Както е живял и постъпвал Христос на земята, точно така тряб­ва да живеем и да постъпваме и ние. Напри­мер:
           Иисус Христос винаги въздавал благодаре­ние и хвала на Бога Отца и винаги Му се мо­лел – така и ние във всяко състояние и при всички обстоятелства в нашия живот сме длъжни да благодарим на Бога, да Го обичаме и явно и тайно да Му въздаваме хвала и да Му се молим, и винаги да Го носим в ума и сърце­то си.
            Иисус Христос почитал и се подчинявал на Своята Пречиста Майка, на мнимия Си баща праведния Йосиф и на юдейските началници. Така и ние сме длъжни да слушаме и почита­ме родителите и учителите си, да не ги драз­ним и оскърбяваме с постъпките си, да уважа­ваме нашите началници, да се подчиняваме и безропотно да изпълняваме техните нарежда­ния (освен в случаите, когато тези нареждания противоречат на християнските закон и морал!).

Има още →

     Поместваме част от трета глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):

           Пътят до Царството Небесно е Сам Иисус Христос. Само този върви по тоя път, който следва подир Христа. Но как трябва да се вър­ви? Чуйте какво казва Сам Господ: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, А какво оз­начава да се отречеш от себе си, да вземеш кръста си и да вървиш след Иисус Христос, ще бъде обяснено по-долу.
             Иисус Христос е казал: който иска да върви след Мене… Тези думи означават, че Той ни­кого не принуждава против волята си да вър­ви след Него. Той не иска да има за Свои уче­ници недоброволци или такива, които нямат осъзнато желание за това, а иска всеки човек сам, охотно и без каквато и да е принуда да предаде изцяло себе си Нему. Следователно в Царството Небесно влизат само тези, които са­ми пожелаят да влязат. Християнино, твоите спасение или погибел зависят от собствената ти воля! Господ, по Своите неизречени пре­мъдрост и любов, ти е дарувал свободата да правиш, което искаш, и не желае да ти отне­ма този най-драгоценен дар. И така, ако ис­каш да вървиш след Христа – Той ти показва пътя към Царството Небесно и дори е готов да ти помага по този път; а ако не искаш да вър­виш по него – твоя воля, никой не те принуждава и няма да те принуждава. Но внимавай, пази се да не пренебрегнеш призива на Иисус Христос и Неговата толкова голяма милост. Той, по великата Си благост, дълго-дълго хло­па на вратата на сърцето на всеки човек, за да пробуди душата му и да възбуди у него же­лание за спасение, но горко на онзи, от когото накрая отстъпи и отхвърли като син на погибелта!

Има още →

            Поместваме втора глава от книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):

            Всеки човек е длъжен да изпълнява Божия закон. Този закон се съдържа в две заповеди: първата — възлюби Господа Бога твоего от ця­лото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум, и с всичките си сили; а втората – оби­чай ближния си като себе си.
              Кой доколкото изпълни това, дотолкова и ще получи награда. Но няма, не е имало и не ще има човек, който да изпълни тези две заповеди в съвършенство. Единствено Иисус Христос ги е изпълнил в пълнота.
              В това отношение всички светци, дори и ве­ликите сред тях, са подобни на светилници, а Христос е самото слънце – в цялото му сияние и блясък.

Има още →