Щрихи към темата за православната просвета в наши дни

     „Иисус, като повика младенците,
рече: оставете децата да дохождат
при Мене и не им пречете, защото
на такива е царството Божие“

 (Лука 18:16)

          Религиозността е определяща в изграждането на дадена личност, тя е изконно свързана с идентичността, ценностната нагласа и способността на дефиниране потока на събитийния порядък в степен да можем да си отговорим „Какво се случва?“, „Защо се случва?“ и как съучастваме в този събитиен поток.
          През последните десетилетия, дори преди „социалистическите времена“, се наблюдава тенденция да се неглижира, да се умали религиозния фактор в живота на човека, религиозността да стане по-повърхностна, да се отдалечи от дълбинните и смислозадаващи хоризонти, които са ѝ естествено присъщи, и оставайки на ниво обредност да се лиши от истинския си смисъл (Показателна в това отношение е книгата „Дневникът на един свещеник, 1941-1962“, отец Даниил Мусински, С., 2009).
          От друга страна, невъзможността на човешкото същество да съществува вън от форма на ритуал, вън от някаква представа за връзка с трансцендентното, бе накарала държавното ръководство през 70-те години на 20 век да измисли и внедри традициите на гражданските ритуали, които да изместят църковните кръщенета, венчавки и опела. И неслучайно жрици „бракосъчетаваха“ младоженците, за да се избегне каквато и да е асоциация с духовника, принадлежащ към Православната църква.

Има още →

            Човеколюбиви Господи, Боже на любовта и мира, простри над нас Твоята могъща закрила. Не допускай раздори и гняв да разделят народите и направи те да заживеят в мир на благословения от Тебе свят. Защото Ти ни заповяда да се обичаме един друг.
             Уталожи тъгите, влей балсам в раните, пресуши горчивите сълзи на вдовиците, а сираците окрили с вяра и сили! Просветли сърцата на човеците със светлината на любовта. 
             Угаси враждите и раздорите и премахни причините за всяко разногласие, разпри и войни. Пропусни през светлите небесни двери слънчевата колесница на мира, който всички жадуваме, и нека той, в съюз с любовта, да стане владетел на земята. 
             Не позволявай гняв да помрачава ума на Твоите раби, вдъхни им разум, за да не пропиляват силите си за взаимно изтребление, а за мирен, градивен труд и прослава на Тебе – Отец, Син и Свети Дух, сега и винаги и во веки веков! Амин!

Из „Молитвеник“, СИ на БПЦ, София, 1996, с. 344
Икона: www-icon-art.gr

Копирайте: Молитва за мир

Чудото на свети Мина по време на Втората световна война

           През юни 1942 г. Северноафриканската кампания е в решителен етап относно изхода на Втората световна война. Немските сили под командването на генерал Ромел напредват към Александрия и по пътя си се спират до място, което арабите наричат Ел Аламейн (мястото на Мина). Близо до Абу Мена имало потънала в руини църква, посветена на св. Мина, където според някои хора той бил погребан. Тук по-слабите сили на Съюзниците се сблъскали с по-многобройните и по-добре въоръжени войски на германската армия и като че ли резултатът от битката при Ел Аламейн бил предрешен.
           По време на първата нощ на сражението, в полунощ, св. Мина излязъл от потъналата в руини църква и се появил посред немския лагер, водейки керван с камили, точно както бил изобразен на стените на древната църква върху една от фреските, изобразяваща неговите чудеса. Чудното и всяващо ужас видение толкова снижило бойния дух на немците, така че то допринесло за брилянтната победа на Съюзниците.
           Уинстън Чърчил казва за тази победа: „Това не е все още краят. Това даже не е началото на края, но е, вероятно, краят на началото.“ Той също така пише: „Преди Аламейн ние нямахме победа- След Аламейн, никога не претърпяхме поражение“.
            Египетски вестник пише за чудото на св. Мина в своя брой от 10 ноември 1942 година. На 11 ноември, патриархът на Александрия Христофор II отбелязва празника на св. Мина в църквата „Св. Сава“ и въздава благодарност към Бога за чудото. В знак на признателност за победата, Съюзниците дават местността на Александрийската Патриаршия. Църквата, посветена на св. Мина, е възстановена на 27 ноември 1959 г. Тези събития спомагат да се съживи почитането на паметта на св. Мина.

Източник: http://www.predanie.bg

             Рождество Христово и Възкресение са най-големите християнски празници.
             Възкресението на Богочовека е тъй изумително, свръхмерно, неописуемо, чудно, грандиозно, тъй величаво, надскачащо всяка рационална характеристика, събитие, че го наричаме „Великден“ – Великият ден на Христовата победа над греха, смъртта и дявола.
             Но тази свръхярка светлина е предшествана от страданията Господни, от нашата съпричастност към мъките на Спасителя, от трагизма на стоварване върху плещите на Безгрешния на целокупния греховен товар на човечеството, от покайния зов на богослужбите, които ни призовават към съразпване с Христос.
             А ето – Рождеството иде – без болка, без страдания, дивно, тихо, непонятно, непознаваемо дори за ангелските хорове, истинско звездно тържество, където цялата вселена прекланя колене пред Богомладенеца. Отдават почит и пастирите, символизиращи юдейския народ, и влъхвите – високообразования езически свят, и ангелите, които пеят в този тържествен час.

Има още →

Ангелска сълза

В сърцето ми падна една
мъничка топла сълза,
изпълнена с много любов
и с много, много тъга.

Кой за мене тъжи
и рони скръбни сълзи?
В душата ми спомен изплува,
буря в душата ми забушува.

Спомних си кой до мене върви,
кой ме спасява в беди.
Ангелче мое това си ти,
на тебе Бог ме повери!

И трябваше тебе да слушам аз,
но светът заглуши твоя глас.
По криви пътеки вървях,
безразсъдно Бога гневях.

Но ето твоята сълза
пробуди ме от съня,
видях тази тъмна мъгла,
заслепила мойта душа.

Разбрах – за мене плачеш ти.
Прости ми, прости ми, прости!
Не си отивай, при мен остани!
За прошка Бога моли!

Л.Б.

   В последните десетилетия влиянията от запад са тъй засилени, че често не си даваме сметка как по инерция, без да се замислим, усвояваме, установяваме дейности, налагаме привички, дълбоко чужди на нашата народопсихология, противни на родното ни верую, примитивни спрямо изтънчения светоглед на съвременника, който е уж широко информиран човек, и дори направо вредни в изграждането на ценностна система на подрастващите.
            Едно от тези влияния, превърнало се в пряко заимствана тенденция, е празнуването на Хелоуин – на дело празника на злите сили, и то празнуване, чието лоно е българското училище – всепризнатия храм на образованието още от възрожденско време.
            Какво се получава? Учителят, за да се включи към проект, който му докара средства, е готов да слага маски, да позира, да се предрешава, да се демонизира, подвеждайки и своите ученици в това гротескно забавление. За това той не може да бъде обвинен – масово е наложена представата, че училището е място за забавление, където ученикът, добре знаейки своите права е в позицията на „законодател“ и „критик“.
Често дори и без проект българското училище масово откликва на хелоуин-манията, подозрително лесно наложила се сред интелигентите в нацията – нашите учители. Възможно е мнозина от тях да мислят, че по този начин осъществяват по-добрата връзка с младите.
           По разбираеми причини родителите, израсли в поколенията на прехода и лишени от религиозна грамотност, също не отчитат действителния негатив от подобни прояви.
           Маскирането, преобличането в дрехи на съществата от отвъдното, всъщност е отглас от езическите мистерии, когато космосът се преобръща и оргиастично* се пресъздава отново битката меду добро и зло, само че с обратен знак. Всъщност автентично наше „шоу“ в този дух е кукерския танц.
           Езическият реликт на заклинание на злото, като се поставяме на неговото място, всъщност е отпадане от образа, който имаме, отпадане от човекостта, от конституцията на разума. Тази мистериална практика не само че не е безобидна, тя води до „олекотяване“ на темата за злото и доброто в цялост – както това се тиражира в американското кино. Но тя води и до доброволното ни демонизиране в момента, когато се преобличаме като вещица или като трол. Когато сега заеме мястото на аморфния „отвъден“ персонаж, детето и без това привикнало към условността на света (благодарение на технологиите), детето лесно ще заеме ролята на злия, на демона, и на чудовището, и ще привикне да заема тази роля в света на възрастните. Неслучайно имаме толкова случаи на насилие сред деца.
            Като оставим настрани комерческата страна на въпроса (защото търговците се възползват точно от тази страна, продавайки всевъзможни демонски аксесоари), остава открит казуса – защо именно българското училище е гнездото на тази тъжна практика, точно в навечерието на Деня на будителите – хора пламенни на слово и на дело, титани на духа, просветители с ясен взор за политическото и социално бъдеще на една нова, освободена от клопката на робския примитивизъм свободна и просветна България.
            Учители от нашето съвремие, вие сте техни наследници! Дали личи това под маската на вещицата?

*оргиастично (от оргия) – мистериална практика от древните езически времена

Автор: Архимандрит Андрей Конанос

          Днес мълчах през целия ден. Вече няколко дни не съм говорил с хора. Няма да скрия: доста дни през годината аз живея точно така: в безмълвие и уединение. Лично за мен в това няма нищо необичайно и удивително.
          Но сега не става дума за мен.
          Сега става дума за всички нас.
           Замислих се за това как се промени животът ни. Всичко е спряло, замръзнало, затворено.
           Замислих се за теб. Ти си стоиш в къщи и не ти е леко. Това е против твоята воля, защото ти не си затворник, не си интроверт. Ти си стоиш вкъщи по принуда, защото е такова нареждането. Ти си стоиш вкъщи и от любов, защото знаеш, че това е необходимо за твое добро и за доброто на всички нас и на всички тези, които обичаме.

Има още →

         Поместваме Заключение на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов) Предишните четири глави може да откриете на страницата Образователни теми:

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

             Братя! Доколкото можах, ви показах пътя за Царството Небесно и вече сами можете да ви­дите, че:

1. Без вяра в Иисус Христос никой не може да се върне при Бога и да влезе в Царството Небесно.

2. Никой, дори и да вярва в Христа, но ако не постъпва и не живее така, както Той е живял и постъпвал на земята, не може да се нарече Негов ученик и следователно няма да може да живее с Него на Небето.

3. Никой без помощта на Светия Дух не може да върви след Христа.

4. Който иска да получи Светия Дух, трябва да се възползва от даруваните ни от Господа за тази цел средства.

   Има още →

         Да заченеш и родиш – ето триумфа на женската природа. Неописуемо е да усещаш как човечето, носещо Божия образ, зрее притаено дълбоко в недрата ти, как носиш потрепващия живот в себе си.
          Това е изпълнението на естествения закон, даден от Господа на всяка сътворена жива твар: „…плодете се и множете се…“ (Бит.1:28). Имаме пред очи и думите на безбрачния апостол Павел, тъй ясно прозрял в същината на брачните отношения – „жената… ще се спаси чрез раждане деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (1Тим.2:15).
            Отглеждането на дете е исконно вложено в нас – хората, поели по пътя на семейния живот с неговите изпитания, клопки, радости и нерадости.
             Бог ни дарува малкото човече, но трудностите тепърва идат. Не само трудности в материален план, те са повсеместни и очевидни – работа на две места, съпрузи в чужбина, скайп-поколение, което гледа близките си през хиляди километри, безрадостна борба за място в държавна ясла и градина, училищен живот, превърнал се в риск …
             Има обаче и заплахи за крехкия духовен свят на детето, и те са може би най-ужасните по силата на своето коварство.

Има още →

Към Бога

Да любиш Бога – що е
Дали е любовта човешка
към жената, към детето,
към природата, на красоти богата,
към приятеля и към бащата
Да, като към бащата,
че Бог е Създател на човека.
Но нима може обичта
към татко земен да е същата
като към Небесния Баща –
Дароподавателят на всичките блага,
на водата, въздуха и топлината …
Обичта към Него трябва да е
по-голяма, чиста, свята!
Как човек такова чувство да изпита,
като той обичта познава
като чува и с ръце докосва?
Как, когато е земен, слаб
и съмнение душата му измъчва
(има ли Бог или пък няма).
Всъщност той е сигурен, че има –
нейде в паметта му скрит е
споменът за райската градина,
за оня чуден свят,
където няма болести, война и глад,
където и смъртта я няма,
където иска той да се завърне.
А това не е мечта – това Бог е дал.
ЕЛА!
За живот с Бога създаден е човека,
за живот на небесата, не тук на земята.
Улисан в грижи  ежедневни
трудно е да разбере, да спре
и със себе си примирие да сключи.
Че в него божествено начало има,
божествена искра,
той божий е, макар и от пръстта.
И тъй се ражда любовта –
защото Божието обещание не е празно,
Бог е неизменен,
Той е претърпял на чедо непокорно младостта.
ЕЛА!
Стани наследник на небесно царство,
на свръхмерните блага.
А цена?

Цена за всичко туй е любовта

                                               Т. Т.

към Начало