Празникът на светите първовърховни апостоли Петър и Павел продължава и в днешния ден. Честваме днес дванайсетте Господни ученици – онези, които Господ избра и повика, за да бъдат преки свидетели на учението и чудесата Му, онези които седяха с Него на последната вечеря и Той уми нозете им, онези които получиха дарбата да изцеляват, очистват, възкресяват и спасяват. Чухме имената им в днешното евангелско четиво. Това са братята Петър и Андрей, братята Иаков Зеведеев и Йоан, наречен Богослов, четвъртият евангелист, Филип и Вартоломей, когото наричат и Натанаил, Иаков Алфеев и Тадей, Тома и Матей, Симон от Кана Галилейска и свети Матия, избран от апостолския събор на мястото на предателя Иуда Искариот. Те са неуморни труженици на Божията нива, близки Христови приятели, спътници и довереници, преки слушатели на словото Божие, запаметили думите, гласа и жестовете на Богочовека. Те са удостоени с великата почит да станат избрани съсъди на Христовата проповед и да пострадат за Христовото име. Всички те, всички без св. Иоан Богослов, ще пролеят кръвта си за Христа и така, като живи камъни, ще споят градежа на Църквата. Почитаме ги като основатели на първите християнски общини, като събеседници на св. Богородица и на ангелите, като проповедници и мъченици, които един ден на светли, по-светли от слънце престоли ще съдят света. Виждаме ги като предани човеци, но уморени и неразбиращи изцяло истинното месианско послание на Спасителя до мига на Петдесетница. Оттогава Светият Дух, слязъл свише, ги прави необорими проповедници и безстрашни изповедници на вярата. Молим се за тяхното молитвено застъпничество, за тяхната помощ – като съзерцавали лика на Богочовека през земния Му път и като съзерцаващи вечно божествената слава в невечерния ден на Божието Царство. Молим се на целия апостолски лик, над който сияе Пречистата Владичица, молим се за частица от апостолското дръзновение за изповядване на истината. Защото Христос е Пътят, Истината и Животът. И живеем ли, умираме ли – Господни сме. Дано светите апостоли да укрепят вярата и на нас – днешните християни, които живеем в лукави и бездуховни дни! Амин!
Първопрестолни между апостолите и учители на вселената, молете Владиката на всички да дарува на света мир и на душите ни велика милост.
Братя и сестри,
На днешния тържествен празник Църквата чества светите апостоли Петър и Павел, наречени „първовърховни“. Честваме прославената двоица сред Господните ученици – великия Петър, пламенния Христов следовник, който дори ходеше по вода и получи от Господа ключовете на Царството небесно. Честваме и богомъдрия Павел, който макар и да не видя Господа по плът, беше удостоен с велики знамения, издигнат до третото небе и превърнат в най-ярък проповедник и огласител на Христовата истина. От него ни останаха 14 послания – писма, в които най-точно и последователно е разгърнато християнското учение, така както Светият Дух е осиял сърцата на апостолите от мига на светата Петдесетница. Превърнали се в ловци на човеци, апостолите Петър и Павел неуморно благовестват по целия тогавашен цивилизован свят, неуморно се трудят, та Христовото спасително учение да озари краищата на вселената. Затова и названието „апостол“ значи нещо велико – пратеник и вестител на Христовата истина. В немощи и скърби, в труд и бдение, в пост и несгоди, в бичуване и изтезания, в път, трудности и пререкания с близки и чужди – сред много изпитания минава животът на първовърховните апостоли. Служителите Христови – богоизбраните апостоли до дъно изпиват чашата на страданията, така както нашият Господ Иисус Христос прие да изпие горчивата чаша на оскърбления, хули, страдания и смърт. Тежък е кръстът на апостола-проповедник и сияен е венецът, отреден за онези, които един ден на престоли ще съдят света. Знаем, че в дните на нечестивия император Нерон и двамата апостоли се увенчават с мъченическа смърт в Остия, край Рим. Апостол Петър е разпънат на кръст, с главата надолу – както той сам е пожелал. Апостол Павел е посечен с меч като римски гражданин. Така на едно и също място се представят в Господа първовърховните апостоли. Те предстоят днес пред Божия престол и ведно с другите апостоли се молят за грешния свят. Молят се за вразумление, за опомняне на света, тръгнал към погибел. Молят се за нашите чеда, които раснат, лишени от всякакви нравствени ценности. Молят се за мира и спиране на бедствията, за добро преуспяване и милост на всички. Затова и ние зовем: „Свети апостоли, молете Господа за нас. Имате дръзновение, молете Го, заедно със света Богородица за спасение на грешния свят“. Амин! Бог да ви благослови по молитвите на светите славни първовърховни апостоли Петър и Павел! Честит празник! Честито на всички именици!
Свети Дионисий АтонскиМанастир Дионисиос, Света Гора, Атон
Преподобни Дионисий е роден в с. Корица (Горица), Костурско. По род е българин, както е посочено в изданието на светогорския български скит „Достойно ест“. Родителите му били обикновени хора, но благочестиви и благоразумни. Благодарение на тях той положил добро начало на своето образование. По-големият му брат Теодосий имал силен порив към духовен живот. Той отпътувал за Константинопол, представил се в Патриаршията, изучавал богословските науки и, забелязан от патриарха, бил ръкоположен за дякон, а после и за свещеник. У него се зародило желание за безмълвие и отшелничество, характерно за разцвета на исихазма на Балканите в този период. Теодосий се присъединил към братството на Филотеевската света обител на Атон, а сетне станал и игумен там. Ползвал се с голямо уважение сред светогорските монаси заради добродетелния си живот. Малкият Дионисий чувал за монашеския живот на брат си и също възжелал пострижение. Когато станал пълнолетен, той отишъл във Филотеевската обител. Неговият брат – игуменът след време го постригал и Дионисий напреднал в подвижническия живот и изучаване на Свещеното Писание и божествените догмати. На тридесетгодишна възраст той вече е презвитер. А славата за благочестивия му живот се носела надалеч. Дионисий, като се стремял към по-високи подвизи и уединение за непрестанна молитва, измолил благословение от опитни старци и излязъл тайно от манастира. На юг от връх Малък Атон той се поселил в пещера. Там се хранил духовно с четене на божествените писания и с молитва, а за храна на тялото му служели диви растения. Така изминали три години и Божията благодат превърнала Дионисий в богоносен съсъд, който не може да се укрие. При Дионисий дошли подвижници и построили колиби, за да са близо до него и да черпят наставления. Идели и други с желание да останат под неговото старческо ръководство. В началото той не се съгласявал, но после ги упътил да се поселят по-горе, на по-удобно място в планината, а той обещал да ги посещава и напътства. Така, с негова благословия, те построили в северната част на планината келии и църква, посветена на свети Иоан Кръстител, която и досега се нарича „Старият Предтеча“. Около преподобния Дионисий се събирало братство от пустинножители, при които той идвал събота и неделя, за да служи света литургия и да ги причасти, да ги поучи и утеши за тия два дни, а в неделя вечер вземал малко хляб и зеленчуци и се оттеглял в пещерата си. Но тъй като зимата на северния склон е много сурова, свети Дионисий благословил да се поселят на западната страна на върха и да насадят лозе. Имали и лодка, с която разтоварвали пшеница, докарана по море от другите части на Атон. Старецът Дионисий винаги участвал в трудоемките дела. Той се удостоил да види по време на богослужение дивна светлина на мястото, където впоследствие е построена обителта „Св. Иоан Предтеча“ (1380г.). Посъветван от прозорливия Дометий, свети Дионисий разбрал, че е Богу угодно, там да се построи манастир. Всички братя помагали в разчистване на мястото и първоначално построили кула (пирг) за отбрана срещу морските разбойници. Множество духовни чеда на свети Дионисий помогнали със средства за строежа. Братът на свети Дионисий – Теодосий бил пленен от турски морски разбойници и отведен в Бурса. Откупен от тамошните християни, той попаднал в Константинопол. Точно тогава се упокоил в Господа митрополитът на Трапезунд – града, който вече бил средище на византийския император. Патриархът против волята му ръкоположил Теодосий за епископ и го изпратил в Трапезунд. Свети Дионисий като разбрал, че брат му се ползва от разположението на императора, решил да подири помощ за новостроящата се обител. Свети Дионисий отишъл с няколко монаси там и получил хрисовул, запазен и до днес в архива на Дионисиевия манастир, за получаване на щедра издръжка. По обратния път към Атон турски морски разбойници нападнали кораба. Но по молитвите на свети Дионисий, Господният Предтеча защитил кораба и пътуващите монаси. Това било явно чудо, което всички спътници на свети Дионисий видели с очите си. Така през 1380 година се появила светогорската обител „Св. Иоан Предтеча“, с прекрасен храм в чест на Кръстителя. Това се случило точно в дните на големите османски завоевания на Балканите. Преподобният Дионисий пак тръгнал за Трапезунд, тъй като подарените средства не достигали. Завръщайки се в манастира, той го намерил пуст и ограбен, а братята – отведени в плен. С получените средства той откупил пленените монаси и пак останал без средства за довършването на строежа. Подкрепен от прозорливия старец Дометий, преподобни Дионисий за трети и последен път се отправил за помощи към Трапезунд, но не дочакал обещаните средства. Там, в присъствието на брат си – митрополит Теодосий, свети Дионисий се представил в Господа на 25 юни, на 72 годишна възраст. Годината на смъртта му не е известна. В Трапезунд той е погребан и опят от брат си и тамошното духовенство. Гробът му е бил източник на изцеления. Бог да ни помилва по молитвите на преподобни Дионисий Атонски!
Литература:
Преподобни Дионисий Атонски – в: „Жития на светиите. Юни“, „Св. вмчк Георги Зограф“ 2006, стр.652
Като почитаме вашия честен събор и празнуваме вашата свята памет, български светии, усърдно ви молим: молете Господа за всички, най-вече за нашите ближни, да се запази българската земя от всяка беда и народът да се утвърди навеки в православната вяра и като преживеем благочестно в мир живота си, заедно с вас да достигнем Вечното Отечество в Блаженото Царство на Христа Бога!
Братя и сестри,
Господ Иисус Христос се обръща към Своите ученици, избраните апостоли, с думите: „Ще ви направя ловци на човеци“. И наистина галилейските рибари вместо улов на риба, ще уловят чрез евангелската проповед целия свят и ще разнесат навсякъде вестта, че Месия е дошъл. Ловци на човеци, тоест проповедници на Христовото учение, са и всички ония, които със свят и богоугоден живот, с пример и слово са изповядали вярата и са удостоени с Божията благодат. Превърнали се в богоносни съсъди, тези Божии приятели, тези Божии угодници, достигнали святост, са живото доказателство, че човешкият живот може да не измине напразно, че човек може, въпреки греха и дявола, които се борят с него, човек може да достигне небесната ни прародина – рая и да придобие блажената вечност. Немалко от тези светии са свързани с нашата земя, немалко от тях тук са принесли жарките си молитви, тук са извършили своите подвизи, тук са удостоени с мъченически венци. Това е сомнът на родните светии и на всички онези, които по нашите земи са се подвизавали с добрия подвиг, пътя са свършили тук и са опазили вярата. Тук, в България, е отеквала проповедта на апостолските мъже като свети Ерм в Пловдив, през тези земи са минали свети Атанасий Велики и свети апостол Андрей, тук от най-ранно време, още преди официалното покръстване е имало цели християнски общини и то не само по черноморските градове. Нека не забравяме, че стъпваме по земя, напоена с мъченически кърви от старо и от по-ново време, земя – гробница, некропол с кости на мъченици и преподобни, които тук се увенчаха с нетленните венци на Божията слава. Това са царете ни светии – князът- мъченик Боян Енравота, царят-покръстител Борис-Михаил, свети цар Петър, събеседник на светии, свети княз Йоан Владимир. Тук се прослави свети Йоан Рилски и неговите наследници – Йоаким Осоговски, Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, тези земи обходи великият Паисий, проигумен на Хилендарския манастир, тук се проля кръвта на баташките, новоселските и хилядите мъченици, отхвърлили агарянското безчестие в дните на османското робство. Каква любов към Христа е имал нашият народ знаем от народната песен „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“ И чуваме единствено правилния, единствения възможен отговор: „Глава си давам, Яна не давам на турска вяра.“ Но къде е днешният балканджи Йово? Днес той е втренчен към други страни, към други хоризонти, готов да даде и вяра и език, и традиции, и ценности. Мечтата на днешният балканджи Йово е американската мечта, в ценностната му система напълно отсъства Христос и той пътува в глобален свят, без корени, без вяра, пише на български с латински букви и е готов на всичко, за да е в крак с желаното за всеки потребител, за всеки консуматор на материални блага … А в небесната литургия душите на закланите заради правдата Божия, душите на българските праведници и преподобни молят Господа за милост и просветление за нашия окаян български род, наследник на славни предци. Дано по техните молитви и най-вече по застъпничеството на Майката Божия, Царицата небесна, Господ да спаси България и да обърне чадата й към истинското духовно наследство, неопетнено от отстъпленията и многоликите падения на нашето време. Амин!
Пророче и Предтечо на Христовото пришествие, недоумяваме как да те възхвалим достойно ние, които с любов те почитаме. Твоето славно и честно рождение избави от безплодие твоята майка и от немота твоя баща, и на света се проповядва въплъщението на Божия Син.
На 20 юни Охридската архиепископия, наследница на Търновската патриаршия, отбелязва паметта на св. Наум Охридски, погребан в притвора на църквата „Св. Архангели“, изграден с богатството и по повелята на благочестивия „български цар Михаил-Борис и на неговия син цар Симеон.“ (1) И до днес неговите мощи се покоят там – от 23 декември 910 г., когато се представя в Господа, този най-близък съратник на св. Климент, неуморен труженик на нивата на християнското благочестие, преводач и писател, приел монашески подстриг непосредствено преди смъртта си, подобно на св. Кирил. Достигнали са до нас две жития, като изрично е уточнено, че събратът и състрадалец на св. Климент е родом от Мизия (както наричат тогава българските земи) и е син на благородни и знатни родители. Св. Наум е в числото на Светите Седмочисленици. Той поема основна роля по просвещението на новия престолен град Преслав, а сетне и югозападните български земи. В първия житиен текст пише, че св. Наум – българинът, украсен с девство, прекарва в учителство след ръкополагането на св. Климент за епископ, а след това преживява 10 години в съградения манастир на „оттока на Бялото езеро“. (2) Преди това той е участник в моравската мисия, ръкоположен е за презвитер в Рим и заедно с другите Методиеви ученици претърпява страданията и гоненията от немското духовенство, докато стигне до българското царство. Краткият житиеписен текст е съставен по почин на Марко, ученик на блажения Климент, епископ в Деволската епископия, четвърти след св. Климент. Знаем, че малко е от останало от писмовното дело на св. Наум. Той превежда Цветния триод, а св. Климент – Постния триод. Стефан Кожухаров открива в библиотеката на Зографския манастир „Канон за апостол Андрей“ с доказано авторство на св. Наум, което личи от акростиха, вплетен в канона – „Първият Христов посланик хвали нищия Наум“. Канонът най-вероятно е писан още при престоя в Рим, а св. Андрей е покровител на славяните, защото получава като „апостолски дял“ страните, поселени със славяни. Канонът на св. Андрей, писан от преподобни Наум, е зряла, завършена,високопоетична химническа творба, възпяваща първозвания апостол. (3) Мощите на св. Наум почиват и до днес неоткрити, защото колкото пъти се опитвали да отворят гроба му, преподобният не позволявал това. Те са непресекващ извор на изцеления и чудеса. (А на някои благочестиви поклонници дори се дава да чуят туптенето на неговото сърце.)
(1) Второ житие на Наум Охридски – в: „Стара българска литература“, т.4, С. 1986, с.83 (2) Първо (най-старо) житие на Наум Охридски – в: „Стара българска литература“, т.4, С. 1986, с.80 (3) Св. Наум Охридски „Канон на св. Андрей“ – в: „Тържество на словото. Златният век на българската книжнина“ С.1995, с. 33-37
Богоозарен монах, съвършен постник, будител и пламенен родолюбец, преподобни Паисий е канонизиран от БПЦ през миналия век на 26 юни, 1962 г. Изваждайки наяве фактите от забравената държавна и църковна история на българския народ, той събужда националното ни самосъзнание и се явява ярка фигура на българското възраждане – първопроходник сред плеядата църковни дейци, борили се и извоювали, макар и на висока цена, църковната ни независимост. Свети Паисий е роден в Банско през 1722 г. Семейството му се слави с благочестие и безукорен християнски живот. По-големият му брат Лаврентий е игумен на Хилендарския манастир в Атон. Другият му брат Вълчо е искрено вярващ поклонник, посетил Светите земи и обдарил щедро църкви и манастири. Негово дарителство е параклисът „Свети Йоан Рилски“ в Хилендарския манастир (1757 г.), с негови средства е обновена Зографската света обител на Атон (1758 г.) и е съзграден там Богородичен храм (1764 г.)(1) Боголюбивият Паисий, закърмен в християнски добродетели, отрано възжелава монашеския живот и постъпва послушник в Рилската света обител, където се усъвършенства духовно при опитни старци. Едва на 23 годишна възраст, вече в Хилендарския манастир, младият Паисий приема монашеско пострижение и името Паисий, с което е известен. Неговото монашеско задължение е да бъде таксидиот – пратеник на Хилендарската обител, който пътувайки събира парични помощи за манастира. Свети Паисий има възможност да усети в пълнота духа на своята епоха – време, когато византийският духовен разцвет отдавна е отминал, православните са наричани „руммилет“ и са под егидата на Цариградската патриаршия. А елинофилетизма вече е дал първи плодове – надменното и грубо отношение на гръкоговорящите към своите братя православни. Вярващите не са вече онази наднационална общност, каквато бяха в исихастката епоха (14 век) в навечерието на своето поробване. Българите са обиждани и нямат история и държавност, обвинявани са в неграмотност и невежество, в непричастност към корените на европейската цивилизация – елинската античност и византинизма. Огорчен от това изопачаване на истината и стъписан от факта, че сънародниците българи масово се гърчеят, забравят род и език и приемат „мегали“ идеята на гърците за своя, свети Паисий издирва източници и документи в библиотеките на светогорските манастири и в Сремски Карловци, където е изпратен и съставя своята „История славянобългарска“, която е емблематична за всеки българин. Пролетта на книжовното обновление настъпило с дошлия на Атон украински подвижник и преводач, великия му съименник свети Паисий Величковски, радетелят за точните преводи на светоотеческите съчинения, който в Нямц (Молдова) успява да създаде голям книжовен център, несъмнено повлиява на Паисий в стремежа му за изследване и книжовно дело. А примерът на немалко атонски новомъченици от тогавашните обители е укрепявал духовно преподобния за нелекия подвиг в името на християнския идеал на правда и истинност. Ето какво пише хилендарският будител в предисловието на своята „История славянобългарская“: „За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.…“(2) И добавя: „Аз прочетох много и премного книги и много време търсих прилежно…При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно.“ (3) И на сътвореното с молитва, с любов към истината, с любов към българщината дело, Бог не отсъжда забрава. Хилендарският таксидиот свети Паисий обикаля българските земи и мнозина, докоснати от истината и улеснени от разбираемия език на „историйцата“, я преписват и разпространяват. В Рилската обител я преписва монах Никифор, в гр. Самоков – свещеник Алексей Велкович Попович, в Котел – свещеник Стойко Владиславов, впоследствие епископ Софроний Врачански, даскал Николае и мнозина други. И знанието за родната святост, за великата ни държавност покълва в сърцата на всички, които са причастни на истината. Изнурен от многото си трудове, с болен стомах от постоянните пости и тежко главоболие от напрегнатия труд, за които бегло споменава, свети Паисий се представя в Господа неизвестно къде и кога. Епископ Партений привежда следното съобщение в кондиката на Хилендарската обител с дата 3 юли, 1798 г. „Йеромонах Паисий поклонник, старец Хилендарски, умря в Самоков и вече не се завърна в Света Гора, и го положиха в гроба на отец Никола йерея, и всички казаха три пъти: „Бог да го прости!““ Не се знае обаче дали това сведение се отнася именно за Паисий будителя, автора на „История славянобългарская“. Бог да ни просвети и вразуми по молитвите на свети Паисий Хилендарски! Амин!
По Божия милост и други след него тръгват по пътя на създаването на тъй нужната родна историография – българинът йеромонах Спиридон пише през 1792 г. втората след Паисий „История вкратце за българския народ славянски“.
Източници:
1.Епископ Партений Левкийски, Житие на преподобния Паисий Хилендарски, в „Жития на светиите“, м. Юни, „Свети мъченик Георги Зограф“, 2006 г., с. 520 2.Паисий Хилендарски, „Славянобългарска история“, С., 1984г., с. 37-38 3.пак там, с. 40
Сам Господ казва – „Всеки, който остави къща или баща, или сестри, или майка, или жена, или деца, или ниви заради Божието име ще получи стократно и ще наследи живот вечен.“ Днес си припомняме точно тези слова. Припомняме ги, защото честваме Вси светии – просиялите в святост Божии приятели, угодили Му с живот и дело, презряли всички земни радости, богати на скърби, страдания, гонения, а немалко от тях, украсени и с мъченичество. Ето всички те – апостоли, светители, мъченици, изповедници, юродиви Христа ради, отшелници и праведници от Христовата църква честваме днес. Почитаме ги като угодили Богу, като преборили своите земни пристрастия, като победили света. Те са безценни съкровища на Божията благодат, превърнала ги в богоносни съсъди. Те са наш пример и наши молитвени застъпници. Защото са живели също като нас в лукави и жестоки времена. И като всички хора са имали слабости и са горели в горнилото на много изкушения. Но това, което ги отличава от нас е най-вече любовта им към Бога. Заради тази любов те са жертвали всичко земно, знаейки че техният дом е на небесата. Ние знаем теоретично, че сме пътници в този преходен свят. А те са защитили това знание със своя живот. Целият им живот е бил служение Богу, независимо дали са били свещенослужители, мъченици или аскети. Те не са се устройвали в този свят. А ние непрестанно се устройваме в този свят, пренебрегвайки вечния. Често дори молитвите си не можем да кажем, не намираме време за нищо духовно, живеем изцяло плътски, като си мислим, че посещението на службите е достатъчно да ни направи добри християни. Колко сме далеч наистина от онези, които са взели кръста си и са последвали Христа. Ето, може да се случи и на нас същото – да се разболеем от тежка болест и вместо да проклинаме да се молим това мъченичество да ни се вмени за покриване на греховете ни. Защото наистина не сме способни за духовните подвизи на древните. Но пък дверите на покаянието и смирението са отворени за всички. Иде благодатното време на Петровия пост. Това е време за изправление и за изповед, за духовна равносметка и за очистване на скритата стая на сърцата ни, затлачена от гордост, себелюбие, тщеславие, осъждане, гняв и ропот. Дано Господ ни смири, по каквито пътища Той знае. Дано да можем да изречем поне едно „Господи помилуй“ с истинско съкрушение. Дано сомна на светиите, призовани пред Божия престол, да се застъпи за нас грешните. Божието благословение, по молитвите на Пресветата Владичица и на всички светии да е с всички вас! Амин!
Прославен с чудеса, книжовна дейност и безукорен живот на благочестие е „българинът по род“ Ефрем, канонизиран много скоро след своето успение и бил широко известен в Сърбия, Черна гора, Косово, Северна Македония и Албания. Днес мощите му се покоят в храма на манастира на Печката патриаршия „Свети Димитър“, в днешната държава Косово. Основните житиеписни данни за свети Ефрем са от неговия непосредствен ученик Марко Печки, станал впоследствие епископ. Свети Ефрем е родом „из областта на българското царство, Тирската страна“. В кратките жития1 на Светия Синод пише, че вероятно става въпрос за Трънско. Професор Павлов2 пък смята, че родното място на свети Ефрем е Търновския край, където той е роден в 1311/1312 г. в семейство на свещеник. Това е времето на цар Михаил Шишман, сръбския крал свети Стефан Милутин и византийския император Андроник Палеолог. Младият Ефрем пожелал да се замонаши и действително е подстриган за монах на 23 годишна възраст, вероятно в някоя от съседните на Търново обители3. Смята се, че негов първоначален наставник е старецът Василий. Впоследствие Ефрем се премества в Хилендарския манастир, където традиционно има силна българска монашеска общност. Точно в тези години е разцветът на исихаската* ера, православната духовност изживява истински подем, духовните връзки между православните сърби, българи, гърци са изключително силни. Това са цял кръг от единомишлени приятели, бъдещи и настоящи епископи, духовни чада на знаменития Григорий Синаит, пребиваващ в манастира Парория в Странджа, на границата на България и Византия. Сред тях са свети Теодосий Търновски, патриарх Евтимий Търновски, бъдещият цариградски патриарх Филотей Кокин, преподобни Роман Търновски, свети Сава IV (също българин), бъдещ сръбски патриарх, свети Исай Серски, преводач на „Ареопагически корпус“ – основополагащо за православната мистика съчинение, свети Никодим Тисмански – българин от Прилеп, известен с посланието си до патриарх Евтимий по догматически въпроси. В числото на тези боговдъхновени мъже, повечето просияли в святост и канонизирани, се числи и свети Ефрем – безмълвникът с безукорен живот и щедро добротворство. Знаем, че когато агаряните нападат Атон, голяма част от монасите напускат своите обители. Така и свети Ефрем, заедно със свой ученик отива във Филипопол (Пловдив), който от 1344/1345 г. е върнат на цар Иван-Александър, благочестивия владетел, приятел на исихаските подвижници, щедър дарител на църкви и манастири. За кратко свети Ефрем пребивава на един „ибърски“ остров (според някои това е о. Имброс, според други е остров в река Марица; „ибърски“ – „хебърски“, Хебър е Марица). По мнението на проф. Ани Данчева-Василева, в случая се има предвид монашеска обител. Такъв „остров“ сред суетния човешки свят е прочутият Бачковски манастир – „иверски“/„ибърски“ (грузински), основан от грузинци. Тук свети Ефрем е приет като наставник и учител. След 1346 г., когато се упокоява в Господа свети Григорий Синаит, Ефрем тръгва към сръбските земи. Там Печ се въздига като седалище на обявената с помощта на цар Иван Александър и със съдействието на търновския патриарх Симеон сръбска патриаршия, преодоляла конфликта със Цариградската катедра. Свети Ефрем е благословен от тогавашния сръбски патриарх Йоаникий, който е българин от Македония. Крал Стефан Душан, който по майка е българин и е женен за българка – сестрата на цар Иван Александър, подкрепя Ефрем, който пребивава в безмълвие в Дечанския манастир. През 1375 година сръбският княз Лазар го предлага за патриаршеския престол и свети Ефрем отстъпва пред молбите му и става патриарх. Той е изпратен да посредничи в преодоляването на разкола между сърбите и цариградските духовни среди. Преговорите се водят от свети Исай Серски, с участието и помощта на свети Ефрем и завършват благополучно. Подобно на патриарх Евтимий, и патриарх Ефрем се бори срещу еретиците. Той също развива богата книжовна дейност – редактира последните глави от втора част на историческото съчинение „Продължителите на архиепископ Данило“. Вече в преклонна възраст, близо 70 годишен, патриарх Ефрем моли княза и народа да свалят от него патриаршеското бреме, за да се оттегли на безмълвие. На събор е посочен за наследник на Печката катедра патриарх Спиридон. Свети Ефрем се оттегля в манастира „Свети Арх. Михаил“, където прекарва в пост, молитва и подвизи 9 години. На 15 юни 1389 г. княз Лазар е убит в битката при Косово поле, а сред всеобщия погром и отчаяние е невъзможно да се свика нов събор. Тогава свети Ефрем е помолен отново да заеме патриаршеската катедра и той дава съгласие (в онези години в Косово е имало многобройно българско население). След уталожване на най-тревожните и скръбни години, отново е свикан събор, избран е Даниил за патриарх, а свети Ефрем най-сетне се оттегля на най-жадуваното безмълвие, този път в Ждрелото (р. Ерма), Той се упокоява в Господа на 15 юни 1399/1400 г. след 41 години като монах и 24 години като архиерей. През 1406 г. свети Ефрем е канонизиран от Сръбската църква. У нас свети Ефрем е почти неизвестен. Днес Сръбската църква също рядко си спомня за патриарха – светец, по род българин, приятеля на крал Стефан Душан и на княз Лазар (датата на успението му – 15 юни съвпада с трагичната битка при Косово поле и смъртта на княз Лазар). Не си спомнят за него и в Северна Македония, макар Скопие и други епархии да са били част от Печката патриаршия. Да почетем исихаста Ефрем, приятеля на светии и мъченици, изобличителя на ереси, благотворителя на бедни и дарителя на книжовници, а днес събеседник на ангелите. Бог да ни вразуми по неговите молитви. Амин!
*исихия – безмълвие; православна мистическа традиция на непрестанна молитва и богосъзерцание, в съгласие с думите на апостол Павел: „Непрестанно се молете“, I Сол. 5:17
Източници:
1.Жития на светиите, СИ, С., 1974, с.271
2.Проф. П. Павлов, „Добрият пастир от Търновската страна“, публикация в https://trud.bg от 18.06, 2021 г.
Честит да бъде рожденият ден на апостолската ни църква!
Когато слезе и смеси езиците, Всевишният раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство повика всички, затова единогласно славим Всесветия Дух.
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Братя и сестри,
Рожденият ден на светата ни Църква – величавата Петдесетница продължава и в днешния ден. Прекланяме се пред Третото Лице на безначалната и свръхнепостижима Троица – пред Светия Дух, Утешителя, Духа на истината, Който се носеше над водата в часа на сътворяването на света. Знаем, че без Светия Дух не бихме могли да наречем Спасителя Христос – Господ. Знаем, че без освещаващата сила на Духа не би могла да съществува Църквата и Тайнствата църковни. Знаем, че вдъхновени и просветени от Светия Дух са говорили пророците. Светият Дух е Този, Който оправдава, умива, освещава, очиства … Ето как свети Василий Велики пише за Духа в своето съчинение, написано по повод тогавашната ерес, хулеща Светия Дух: „Светият Дух е безпределен по мощ, неопределим по величина, неизмерим с времена, щедър на всички блага … Към него се обръща всичко, нуждаещо се от освещаване. Той е светлина умопостижима, носеща просветление на всяка разумна сила. Недостъпен по природа, достижим поради благостта си, прост по същност, многолик по сила, разделян, без да бъде накърнен, споделян, оставайки цялостен, подобно на слънчевия лъч, чиято благодат се сипе като че ли върху отделния избраник, ала всъщност осветява и земя, и море и сияе, разтворена във въздуха. От Него вкусват причастяващите се, според своите възможности да приемат, а не според Неговата сила и възможност да даде.“ И неслучайно, започваме своите молитви с моление към Светия Дух, казвайки: „Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас, и ни очисти от всяка сквернота, и спаси, Благий, нашите души“. Чрез Светото Кръщение сме получили годежния пръстен на Духа, чрез покаяние можем да избелим изцапаната си кръщелна одежда и благодатта на Светия Дух ще я направи да заблести, според мярата на нашето съкрушение. И с всяко „Господи, помилуй“, изречено от дълбините на сърцата ни, каним Светия Дух да слезе в скришната ни стая, да ни озари и очисти. И причастени със светите Тайни, усещаме частица от животворна радост, която Светият Дух дава щедро на потърсилите Бога. Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и любовта на Бога и Отца, и причастието на Светия Дух да е с всички, които са дошли да празнуват празника на Бога – Осветител. И над всички, които скърбят, че не могат да са тук. И над всички, в чиито сърца Всесветият Дух извършва по неизказан и незнаен начин делото на нашето спасение. Амин!
Светлината на Храма 