Неделя на свети преподобни Йоан Лествичник

Марк 9:17-31

          Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух. Дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха.
          Иисус му отговори и рече: О, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете го при Мене!
          И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе, той падна на земята и се валяше запенен.
          И попита Иисус баща му: Колко време има, откак му става това? Той отговори: От детинство, и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби. Но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни.
          Иисус му рече: Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия.
          И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: Вярвам. Господи! Помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: Дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе, а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го, и то стана.
          И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: Защо не можахме ние да го изгоним?
          Отговори им: Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.
          Като излязоха оттам, минуваха през Галилея, и Той не искаше някой да узнае. Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и на третия ден след убиването ще възкръсне.
„Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.“
Братя и сестри,
         На днешната четвърта неделя на Великия пост Църквата възпоменава дивното изцеление на едно бесновато момче, сторено от Господ Иисус Христос. Това чудо е предадено и от евангелист Матей и от евангелист Лука, но особено подробно е описано от евангелист Марк, както чуха тия, които бяха тук.
         Евангелист Марк тъй основно описва случките с Христовите чудеса и изцеления, че някои наричат неговото евангелие – „евангелие на чудесата“.
         Забележете – когато Христос изцелява обладаното от бяс момче, учениците му го питат насаме: “Защо  ние не можахме да го изцелим?“ А Спасителят отговаря: „Тоя род с нищо не може да излезе освен с молитва и пост“.
         Неслучайно Църквата ни припомня тези Христови слова точно в една от неделите на Великия пост. Напомня ни, че за нас, Христовите, християните, за нас – кръстените в апостолската вяра, е отредена битка не срещу плът и кръв, не срещу хора, а срещу поднебесните духове на злобата. Единствените ни оръжия са вярата, постът и молитвата. И ако сме телесно немощни за пост и болни, то вяра и молитва може да имаме, длъжни сме да имаме, щом се зовем християни. Да не бъдем като клетия баща на момчето, който казва: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“. Да имаме вяра, неуязвима за съмнение – не вяра, че можем да сторим чудеса (Бог не иска това от нас), а жива вяра, че Господ е наш Промислител и Спасител, че Той не ще ни остави, че е промислил за нас най-доброто, че Той ни обича и ни подкрепя със Своята благодат и, че дължим съществуването си Нему. Тогава ще можем да сторим и ние малко чудо – да се преборим с Божия помощ със злите порядки и порочно разположение на сърцето си. Защото именно от сърцето човешко излизат зли помисли, нехайство, гордост, користолюбие, блудство и всяка неправда.
         Нека вярата ни бъде крепка, не изпълнена със самомнение и желание да правим чудеса или да сме свидетели на чудеса, а вяра, която ведно с молитвата и поста ще ни въздигне до духовното небе. И там ще осъзнаем, че сме радостни от най-великото чудо на всички времена – това, че Бог се роди в плът и ни изкупи и ни отвори дверите на рая, за да наследим безсмъртието, което беше обещано още на първосъздадените човеци, но те неразумно пропиляха.
          Да се молим в сърцата си и да казваме: “Господи, помилуй!“ със съзнанието за своята немощ и греховност, та нашият ангел-пазител да има дръзновение да измоли от Бога нашето възрастване в Христа.
          Защото ние сме скъпо купени. Носим Божия образ, носим годежния пръстен на Светия Дух – нашето кръщение и миропомазание, длъжни сме да се стараем да сме на правите пътеки на доброто, към което ни призовава Бог. А нашите оръжия са постът и молитвата. Те обгарят врага на нашето спасение.
         Божието благословение да е с всички вас, по молитвите на великия аскет, игумена на Синайската обител, прославения Йоан, оставил ни книга за монашеския подвиг, образец за всички подвижници на всички времена. Тази книга е „Лествица“ или стълбица за духовно усъвършенстване и по нейното име свети Йоан е наречен Лествичник. Неслучайно Църквата точно него възпоменава в четвъртата неделя на поста, защото макар и немощни за поста на древните, нищо не пречи на покаянието, на стремежа по смирение и съкрушение, на незлобие и прошка, които са сърцевина на духовния пост.
         Честит възкресен ден на всички! Амин!

Иконите са копирани от https://www.imaik.gr и https://pravoslaven-sviat.org

Успение на свети Методий Славянобългарски

Братя и сестри,
             На днешния ден се е представил в Господа свети Методий, Просветителят славянобългарски, братът на великия Кирил Философ, създателят на азбуката, неуморният преводач на Свещеното Писание и църковните книги, архиепископът на Великоморавия*, изповедникът на вярата, понесъл много скърби и гонения заради Божието слово, проповядвано на родния за славяните език. Честваме по-възрастния брат от двамата равноапостоли мисионери, прекарал цял живот от момента на монашеското си пострижение до края на дните си в непрестанна служба Богу – и като епископ, и като преводач, и като наставник на цяла плеяда книжовници, сред които са светите Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава.
             В преклонна възраст, поради интригите на немското духовенство, ненавиждащи славянската проповед, свети Методий непрестанно трябва да се явява лично до императора, папата и местния княз, за да изобличава клеветите, изпивайки горчивата чаша на човешката ненавист и дяволските козни.
              Отдаден изцяло на великото дело на просвещаването на славянския род, свети Методий завършва превода на библейските книги, превода на църковните правила и на древните светоотечески произведения и получава покой от многострадалните си трудове на 6 април 885 година, изричайки думите: „В Твоите ръце Господи, предавам духа си“. Погребан е във Велеград, но днес не знаем къде се покоят светите му мощи.
              Молим се нему, оставилия любимата пустиня, заради спасението на мнозина, молим се на свети Методий да се застъпи да не угасне любовта ни към славянското четмо и писмо, да не забравим напълно свещената азбука, създадена, за да четем Писанието, да не се откъснем изцяло от родната си православна вяра.
             Светите Методий и Кирил са наши велики застъпници пред Божия престол, да просим тяхното застъпничество за просветление на помрачените от заблуди, друговерие и чуждопоклоничество сърца.
             Бог да ни помилва по молитвите на свети Методий и богоозарения Константин Кирил Философ.

*Великоморавия – държава в централна Европа през 9-10 век на територията на днешна Чехия

Иконата е копирана от https://zadonsk-monastyr.ru

Неделя Кръстопоклонна

Марк 8:34-9:1

           И като повика народа с учениците Си, рече им: Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. И рече им: Истина ви казвам, тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.
Още за покаянието и поста
           Цялата богослужебна практика на Църквата е насочена именно към това – да настрои душите на Божиите чеда, наследници по обещание, Христови сподвижници, народ свет, царствено свещенство, люде придобити – да настрои душите ни за истинска съзнаваемост на нашата греховност. Това неминуемо ще роди покаяние и молитвен вопъл на съкрушеното сърце. Защо толкова рядко обаче влизаме в храма? А когато там се случва нещо – свещеникът и певците пеят, кадят се иконите – защо бързаме да запалим свещ и да си тръгнем веднага, сякаш това, което се случва, не е за нас.
            Та нали именно за нас е Преждеосвещената литургия – този древен чин, достигнал на Запад благодарение на свети Григорий Двоеслов, чието име навеки се свързва с тази единствена по рода си вечерня, на която можем да се причастим, вечерня, която се отслужва сутрин в делничните дни на поста. Защото Църквата чака, обича, копнее, милее за своите чада, отворила обятия Църквата ни приканва в своето лоно – Христос. Нейният Глава, крайъгълен камък, дава Своето Тяло и Божествена Кръв, за да добием живот вечен. Защо ние, за които е устроено това чудно тържество, пред което немеят дори ангелите, защо ние сме вън от храма? Разговорите в кафенетата, прегледи на социалните мрежи, любими предавания, а понякога и тежки житейски грижи ни делят от входа на храма, делят ни от тайнствения възглас на свещеника „Свет Христов просвещает всех“, делят ни от копнежа по нетварната светлина, която ние, Христовите, можем не само да съзерцаваме, но можем и да приемем чрез Светото Причастие.
 
            Наистина ли сме толкова отдалечени от корените на родното си верую? Та допреди немного време нашите прадядовци и прабаби всяка неделя са били в храма и макар не особено грамотни, свято са пазели вярата си.
             Какво става с нашия окаян народец, потопен в смрадния сос на неоезическата епоха, закърмен с преяждане, зодии, суеверия, екстрасенси и всевъзможни заблуди? Как скърбят за нас българските светии, духоносни закрилници на нашия народ, скърбят за нашето духовно невежество и нерадение, за нас, съвременните хора, тотално предадени на извратен ум.
             Църквата ни призовава към покаяние. Църквата ни призовава към опомняне, защото не може вечно да се оправдаваме, че не са ни възпитали като християни. Апостолът ни кани с думите „Дойди и виж!“ (Йоан 1:46), а ние идваме и се отзоваваме толкова, колкото нашия егоистичен светогледец ни позволява, скривайки се зад „сентенции“ като „Прекален светец и Богу не е драг“ …

Снимка: http://pokrov-mkk.ru

Проповед на Неделя Кръстопоклонна

към Начало

Неделя на свети Григорий Палама

Марк 2:1-12

След няколко дни Той пак влезе в Капернаум и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат, и Той им проповядваше словото. И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: Чедо, прощават ти се греховете. Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: Какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: Що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: Прощават ти се греховете ли, или да кажа: Стани, вземи си одъра и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): Тебе казвам, стани, вземи си одъра и върви у дома си. Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: Никога такова нещо не сме виждали.

Проповед на Неделя Втора на Великия пост
Братя и сестри,
В днешното литургийно евангелско четиво свети евангелист Марк разказва за изцелението на един тежко болен – разслабен, ще рече парализиран човек. Като имат велика вяра, неговите близки разкриват покрива на къщата, където Господ Иисус Христос проповядва – разкриват покрива, за да спуснат болния с носилка в нозете на Христа. Това те правят в желанието си да доведат парализирания до Спасителя Христос, защото има голямо множество народ, дошли да слушат Словото и да се лекуват.
И евангелист Марк казва, че Господ, виждайки вярата им, изцелява болния. Изцелява го първо душевно, като му прощава греховете, изцелява сетне и болното му тяло, като излекуваният клетник дори може вече да вдигне и да носи сам болничния си одър. Вярата на близките, вярата на тези, които разкриват покрива на къщата, за да спасят своя обичан болник – ето тази вяра е пример за всички нас. Тази вяра е не просто трогателна, тази вяра е спасителна, защото поради вярата на близките Господ пристъпва към изцеление. Такава настойчива, неуязвима за съмнение пламенна вяра, трябва да имаме всички ние. Вяра е жива представа за онова, за което се надяваме и разкриване на онова, което не се вижда – казва свети апостол Павел. Тази вяра ни е нужна, за да изпросим спасение – за себе си и за нашите близки. И както близките на разслабения, които го обичат и ожидат изцелението, не се боят да сторят нещо изключително – да разрушат покрива, да си направят труд, да постъпят не според общоприетото, за да достигнат до Господ, така и ние трябва да положим труд и да сторим немислимото за спасение на нашата парализирана от грехове душа. Нашето усилие е борбата със собствените страсти и похоти, борба със скритите ни недъзи, с нашите немощи, с нашата топлохладност във вярата. Идваме на Църква, причастяваме се 4 пъти годишно и мислим, че сме уредили отношенията си с Бога и небесния свят. Често дори изобщо не съзираме вътрешните си греховни язви и оставаме горди, себелюбиви, съдници на чужди грехове, бързи на гняв, бавни на милост и прошка, еснафи, празнословещи под упойката на мнението за нашата мнима праведност Не знаем и не искаме да знаем, че Бог изисква да Го възлюбим с цялото си сърце и всичкия си разум. Бог изисква да водим децата си на Свето Причастие. Бог изисква да не допускаме и да бягаме от всяка сквернота. Да помним, че всяко гадаене, ходене на баячки, леене на куршум, занимания с йога, източни бойни изкуства, астрология, прераждане, лечителски практики със съмнителен характер – всичко, което света приема за нещо ежедневно и нормално, всичко това ни отдалечава от Христа, осквернява ни и трябва да принасяме покаяние за това, че сме Христови само на думи. Да имаме искрена и пламенна молитва, съкрушение за греховете си, да изповядваме вярата така, както апостолите я завещаха на Църквата, и преди всичко да съзнаваме своите немощи, като знаем, че поради вярата ни Господ ще приеме покаянието ни. Защото знаем от псалмопевеца Давид, който сам принесе Богу велико покаяние, че „блажен е оня, комуто беззаконията са простени и чийто грехове са покрити.“ Дано всеки от нас да достигне това блаженство – блаженството на истинското покаяние. В днешната 2-ра Неделя на Великия пост, Църквата възпоменава свети Григорий Палама – поборник за православната вяра и велик светител, оставил ни богомъдри слова, сам той превърнал се във вдъхновяващ пример за това, как се устоява православната вяра, как се устоява Христовата истина. По неговите свети молитви и най-вече по застъпничеството на Майката Божия, Бог да ни вразумява и спасява. Амин!
Копирайте Проповед на Неделя на свети Григорий Палама
Стенописите са копирани от http://www.pravoslaven-sviat.org и от http://www.salpismata.blogspot.com
към Начало

Честито Благовещение!

f44

25 4
25 03
          Днес е начало на нашето спасение и откриване на вечната тайна: Синът Божи става Син на Дева, и Гавриил благовести благодат. Затова и ние с него да зовем към Богородица: 
          Радвай се благодатна, Господ е с тебе!
Братя и сестри,
           В тези скръбни дни на изпитания и горести Църквата ни призовава да се усладим духовно с величавото събитие – благовестието на архангела към Светата Дева, че Тя ще роди Спасителя на света. Колкото и тежко и тревожно да живеем, да не забравяме, че има Небесен свят, има Божествен Промисъл за всичко и за всички, че преди повече от 2020 години Бог, в съгласие със свободната воля на Пречистата и Пресвята Дева, полага началото на нашето спасение.
           След грехопадението всички човеци сме обречени на грях, болести и смърт. Но още тогава Господ обещава, че ще изпрати Спасител, роден от жена, Който ще смаже главата на древната змия, сиреч дявола.
           Това обещание на Всесправедливия Всеподател на блага се осъществява на Благовещение. Приемайки ангелския поздрав „Радвай се, благодатна“, смирената Девица от Давидовия род, съгласила се да бъде Божията воля, става Пречистият Съсъд, Кивота, позлатен от Духа, става Колесницата на Седящия на херувими, Вместилище на Невместимия.
            Тържествуваме и славим тази грандиозна милост към човечеството, което ще бъде изкупено от своя милостив Спасител. Защото скоро, след девет месеца само, ще се роди от Пречистата Онзи, Който ще пригвозди на Кръста нашите грехове, ще слезе в ада и Сам вкусил смърт, ще съкруши смъртта и портите адови и ще отвори дверите на рая, заключени след прародителския грях.
           Затова и днешният празник е начало на нашето спасение. Благодарим Богу, че на нашата грешна земя се намира пречист съсъд – Девица, непознала грях и избрала да бъде съвършена в доброто, превърнала се в стълба небесна, звезда, която предвещава духовното Слънце – Христос, в истинска скиния, по-голяма от Светая Светих. Облажаваме Владичицата Богородителка, която се застъпва пред Божия престол за грешния човешки род, призоваваме Нея – Божията Майка, сияеща над херувими и серафими, Нея, Която е страховит гръм за враговете на нашето спасение.
          Молим се, Тя – Царицата Небесна, Майката на Царя да измоли милост за нашите прегрешения. Защото като вярващи знаем, че без Божията воля и врабче не пада от стрехата. И днешната ужасна болест не ще си отиде без измолване на Божията милост. А точно светата Богоматер може да измоли това. Тя има майчиното дръзновение да изпроси милост за многогрешния човешки род, чиято чаша на беззаконията се препълни.
          Единственото нужно е нашата молитва към Застъпницата Богородица, молитва в покаяние и съкрушение.
          Затова й казваме: „Пресвятая Богородице, спаси ни, застъпи се, измоли от Бога нужното за нашето спасение, така както хиляди пъти си помагала и помагаш на нас, окаяните човеци, потънали в грях.“
          Божието благословение да е с всички вас, с всички болни и скърбящи, по молитвите на Пресветата Владичица, наша Богородица. Амин!

Иконата е копирана от http://www.picture-russia.ru

Облажавана от всички родове

          Знаем, че дните на Великия пост са богати на богослужебни особености. Акатистът на Божията Майка и неговото всеобщо прочитане през четирите петъчни повечерия на светата Четиридесетница е една от тези особености.
          Поетичната мерена реч на древния текст, ритмиката на повторенията на възхвалата, присъствието ни на повечерията – ето едно убежище, истински пристан, приютил ни далеч от смазващата тежест на угнетеното и забързано прагматично ежедневие.
          Акатистът е песнопение, при което всички стоим прави. Изправени молим благодатната закрила на Владичицата. Дошли сме в дома на Царя, редно е да почетем Майката на Царя – стълбата небесна, по която слезе Бог.
           В дните на изпитания и скърби, в дните, когато искаме да се съразпнем с Христа, искаме да водим в утеснение и молитвен призив духовна бран в име Христово – тези петъчни повечерия са истинска неподправена радост, духовен триумф, светло тържество, блясък на кандилата на вярата, блясък на светлите покровци, отново облекли храмовата завеса, престола и аналоите…
           „Возбранной воеводе победителная“ – започват свещениците в светло облачение. „На Тебе, Богородице, поборница – воевода, след като се избавихме от беди, пеем победни и благодарствени песни…“
            Ето – съзерцаваме като в огледало молитвения трепет на столетия християнска духовност, от момента, когато константинополските жители са призовавали непобедимата сила на Майката Божия да спаси християнския град.
            Няма значение за коя обсада става въпрос, няма значение при кой император, дори не е от толкова голямо значение кой е авторът на тези безсмъртни стихове. Дали е Роман Сладкопевец, комуто Св. Богородица е отредила специален дар, дали е свети Фотий, патриарх Сергий, Георги Писидийски, патриарх Герман или е някой от другите знаменити химнографи – за нас е важно, че това най-известно църковно песнопение е дело на Светия Дух, облагодатил ума и перото на боговдъхновения църковен писател. Важно е, че е угодно на Царицата Небесна да бъде възхвалявана по този начин – ето за това говори непрекъсваемостта на богослужебната употреба на акатиста.
             Животрептящото дихание на църковния живот е сътворило тази поезия, на която не е отсъдена забрава. Винаги в дните на Светата Четиридесетница християните от древност до днес се услаждат от хвалението към Колесницата пресветла на Оня, Който седи на херувимите.
             Радостта от това облажаване няма да стихне, защото портите адови не ще надделеят над Божия дом и до края на вековете в петъчните повечерия църквите ще пеят „Радвай се, Невесто неневестна“ – така, както ангелските хорове я прославят в незалязващия ден на небесното Царство.
             И тогава – в дните на написването на акатиста, е имало бран, и тогава в Константинопол християните, стеснени, притиснати, в пост, вкопчени за християнските светини, са отблъсквали чуждоземни нашественици и с литии и молитви са просили небесна милост.
             А ето – днес, по време на поста, в дните на духовната бран срещу скритите недъзи на душата, в дните на битката за отстояване на християнските ценности в противовес на самодоволната триумфираща псевдодуховност на нашето време, и ние като древните призоваваме Онази, която изхвърли от власт безчовечния мъчител.
             Възхваляваме Владичицата, като възпяваме в стихове темата на Благовещението – началото на нашето спасение, великата тайна на единението на Бога и човеците.
             За тази тайна – Боговъплъщението, съдбоносно за човешката история, послужи Онази, Която каза своето „Да“ на ангела и бе намерена достойна да стане Вместилище на Невместимия.
 
            До своята поява, непознато като жанр, това завършено, блестящо химнографско произведение с множеството си строфи, не просто обогатява византийската религиозна литература, то се превръща в образец на възхвала в метрична форма за цялостната православна писмовна традиция.
              Ние, българите, имаме преведен Акатиста още в края на 9 век, като част от богослужебната книга на Великия пост – Постния Триод. Още от ранните дни на нашето официално покръстване сме закърмени на роден език с възхвалата на Царицата, която обнови заченатите в грях. Още в младенческата си възраст новопокръстеният наш народ прекланя колене пред позлатения от Духа Кивот, пред Закрилницата, прогонваща всеки враг, всяко зло.
              Облажаваме я подобно на многочислените поколения Христови чеда преди нас, опиращи се на нейната майчина свобода в изпросването на милости.
              Без да имаме специален дял в нашата богословска наука, посветен на Светата Дева, ние величаем подобаващо Онази, която е по-чиста от слънчевия блясък.
              Жадуваме нейната милост така искрено, свободно, настойчиво, доверчиво, любящо, както всеки пристъпва към своята майка.
              Да, пристъпваме към Майката Божия, осиновителка на грешния човешки род, пристъпваме към Небесната Майка, към нашата Майка.
               И припяваме заедно с поколенията, обърнали взор към небесата, заедно с всички, които възхваляват Избавителката от злото – „Радвай се, Невесто неневестна…“

Източник: http://www.pravoslavie.bg

Иконата е копирана от i.pinimg.com

Размисли на Неделя Православна

Доколко православни сме православните

             Дали ние, изповядващи с дух и истина вярата на нашите деди, принадлежащи към лоното на православието на държавно ниво още от 9-ти век, а всъщност обитавали земя на твърде ранна християнска проповед, дали ние сме православни в истинския смисъл на думата?
             Да, имаме православно кръщение от законно йерархическо лице. Да, идваме на Великден и със свещи в ръце обикаляме три пъти черквата, преди да идем на празничната трапеза. Да, знаем да се прекръстваме, макар, че често сме забравили да научим деца и внуци на това най-отчетливо изповядване на вярата. Някои от нас са венчани и се надяваме, че ще бъдем опяти след кончината ни.
             Но дали принадлежим всъщност към Църквата, която е стълб и крепило на истината, на която, по обещанието на Спасителя, портите адови не ще надделеят.
             Преди всичко – защо не желаем да надникнем зад обредовата страна, да научим какво символизира паленето на свещта*, вареното жито на помена, пауните на църковните килими, та дори и самият кръстен знак? За нас е достатъчно да знаем кога се боядисват яйца и че на Разпети петък се минава под масата. Защо не желаем да се докоснем до висините на божественото верую, на което принадлежим от мига на нашето кръщение? Защо сме толкова безчувствени, толкова повърхностни по отношение на най-важното нещо на света – спасението на нашите души? Нима не осъзнаваме, че този тънък обредов пласт, лишен от осъзнаване, превърнат в навик (като правене на козунак), този пласт изтънява, отвят от агресивните неистини на нашия свят. Как така с лекота се доверяваме на хороскопи, хиромантия, екстрасенсорика, на идеите за прераждане, на гадаене и баене, гледане на кафе, на занимания с йога и медитация, на четене на книги за Ванга и дъновизма, на всевъзможни окултни практики? Уж сме до извор жива вода, а пием жадно от калта на богохулства и лъжеучения, от мрачни езически заблуди. Смело може да се каже, че сега езическият мрак е подобен на мрака в раннохристиянско време, когато апостолите с дадената им свише благодат са проповядвали и покръстили цели градове.
             А днес ние сме християни, номинални християни, мнозина от нас не знаят дори „Отче наш“, но пък колко аргументирано спорим, че Църквата трябва да се реформира, че общата молитва с папата е нещо уникално добро, че нашият напредничав дух не се нуждае от догми, за да познава Силата свише, че Църквата проповядва остарели неща, а ние всъщност сме се вкопчили за старото, старо езичество. Ние мислим кукерските танци и всички тези реликти за наша идентичност, а сме готови да прегърнем и чуждото езичество като Хелоуин, и дори българското училище не остава встрани от него.
           Няма църковен празник, на който да не чуем от медиите обстоен обзор на паганистичните (езически) вярвания, напълно неверни (като това, че свети Димитър и свети Георги са братя, че свети Андрей е баща на свети Никола, …) и само няколко думи за честваното събитие. Дори презентацията за Коледа на дете от първи клас включва един единствен слайд за Господ Иисус Христос и Неговата Майка.
           Наистина, доколко православни сме православните? И няма ли да бъдем осъдени не заради незнанието, защото има исторически причини за това незнание сред нашия народ, а за нежеланието ни да вникнем в безценната  съкровищница на Църквата.
           И кой носи отговорността, че цялото поколение на прехода – сегашните бащи и майки – израстнаха без учение за вярата, макар че отдавна не сме в атеистичния режим?
           Господ да се смили и да ни помилва. Защото да сме православни, значи да сме Христови. А да сме Христови – ще рече да познаваме и изповядваме вярата си с дух и истина, с разбиране и сърдечно преживяване, с думи и с дела.

*палене на свещ – символ на нашата молитва
варене на жито за помен –  житното зърно символизира възкресението
пауните – символ на безсмъртието
кръстният знак (прекръстването) – показва вярата ни в Света Троица и преклонението ни пред кръстната жертва на Иисус Христос

  към Начало

Неделя Православна

   Евангелско четиво на Неделя Православна
Йоан 1:43-51

          На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: Върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Мойсей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: От Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: Дойди и виж.
          Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Натанаил Му казва: Отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: Преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев. Иисус му отговори и рече: Ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата, по-големи неща от това ще видиш.
          И казва му: Истина, истина ви говоря, отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески.

Братя и сестри,
           Чухме днешното литургийно евангелско четиво. Господ Иисус Христос повиква първите си ученици. Той призовава апостол Филип, а Филип намира Натанаил и му съобщава, че вече Месия е дошъл. Това е Иисус, син Йосифов, от Назарет, за Когото е писано в Мойсеевия закон и пророческите книги.
            Натанаил – един истински израилтянин, в добрия смисъл на думата, лишен от фарисейското лукавство, благочестив човек, пита учуден Филип: “От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ Това са думите на широкоизвестна по онова време поговорка. Защото Назарет е град в Галилея, град, проникнат от езически традиции, място, за което благочестивите юдеи се съмняват, че е съхранена непокътната вярата в Истинския Бог. Но Богу е угодно друго – да прослави дори най-нищожното поселище, да направи страната на смъртната сянка източник на светлина, да възсияе Спасителят на света точно в градчето Назарет, което не е имало дотогава слава на благочестие.
          Филип не иска да описва с думи Спасителя Христос. Той се обръща към Натанаил: „Дойди и виж!“ Ако има девиз, мото на истинната православна вяра, то това са тези думи – „Дойди и виж!“ Църквата се обръща с тях към всички, кани всички да пристъпят към Светите Тайни. Призовава отрудените и обременените да стоварят своя товар в нозете на Христос – Нейния Основател, Глава и Крайъгълен камък. Така както с молитвата каним Светия Дух в сърцето си, така Църквата призовава наследниците на Царството, призовава онези, които имат уши да чуят, очи да видят и сърце да познаят Бога, призовава всички, за които Христос проля драгоценната Си кръв. Да влезем в Нейните обятия. Да дойдем в Църквата – Невястата Христова, повече от 2 хилядолетия е този призив.
          Да го чуем, да го разберем и да се отзовем, не за малко, братя и сестри, колкото само да запалим свещ или да запишем имена. Да се отзовем тук, където животвори Светия Дух в Господните Тайнства, тук, където е подножието на Таворската планина, където апостолите лицезряха божествената светлина. Тук, където е Христовото учение, тук, където се възкачваме по време на светата богослужба в пътя към духовното небе. Да даде Господ всичките ни земни дни да са свързани с Апостолската Църква, да не отпаднем от нея, да се стремим към верността на Христовите думи, които Църквата проповядва. На днешната неделя се чества тържеството на Светото Православие, когато 843 година Седмият Вселенски събор е заклеймил иконоборческата ерес и е утвърдил решенията на предходните Вселенски събори. Техните решения са валидни и досега, защото са плод на Единия и Същ Божествен Дух.
         Божието благословение да е с всички, които стоят във вярата. Амин!
Копирайте Проповед на Неделя Православна
Изображението на храм „Св. св. Кирил и Методий“ е копирано от https://plevenzapleven.bg
към Начало

Тодоровден

scan тропар на Тодоровден
        За велико изповядване на вярата, сред пламъците като в тихи води се радваше светият мъченик Теодор; изгорен в огъня се принесе като сладък хляб на Пресвета Троица. По неговите молитви, Христе, Боже наш, спаси нашите души.

Братя и сестри,
            В днешната събота, известна като Тодоровден, Тодорова събота, възпоменаваме дивно чудо, явило Божията милост над християните през 4-ти век. Било 50 години след прославената мъченическа кончина на младия мъченик – войникът Теодор Тирон, когато Бог удостоява Своя угодник да извършва чудеса.
            В онези години в Константинопол царува страшният по злобата си към християнството император Юлиан, наречен точно заради това Отстъпник – отстъпник от Христа. Той наредил да напръскат с идоложертвена кръв всички храни на градския пазар, знаейки, че християните строго постят през първите дни на Великия пост. Заповедта била изпълнена. Но за да предпази от осквернение християните в града, на епископа се явява във видение починалият преди 50 години в Мала Азия мъченик – свети Теодор Тирон. Той поръчал на епископа да предаде на верните да варят в домовете си жито с мед, защото храната на пазара е осквернена по заповед на императора. Когато епископът попитал кой е непознатия помощник, мъченикът открива името си – Теодор Тирон, изпратен от Бог в помощ на християните.
           Точно това събитие честваме в днешната Тодорова събота. Затова да внимаваме дори и телесният ни пост да е чист от осквернение, защото Бог промисля и за това. Да не омаловажаваме поста, защото поради неговото неспазване Ева изяде забранения плод. Да се стараем да спазваме повелите на Църквата във възможната за нас степен. Защото мярата за поста при всеки е различна. Един е тежко болен, и болестта му се вменява вместо пост, но ще пристъпи към изповед и причастие. Друг е болен, но болестта му не влияе на възможността за постене – такива са сърдечно-съдовите заболявания. Трети пътува постоянно и не може да пости целия пост. Бог вижда колко са ни силите, Той знае всеки наш помисъл. Важното е да сме с чисти сърца, да не лукавстваме и да не се опитваме да угаждаме на плътта си повече от необходимото. Защото онзи, който може да пости, но не го прави, може да пости, но си съкращава поста самоволно – той не гледа сериозно на делото на своето спасение.
            А сега приготвените с лична изповед нека да пристъпят към Свето Причастие.
            Божието благословение да е с всички вас. Амин!
Копирайте Проповед на Тодоровден
Копирайте лист за оцветяване:

Разгледайте презентацията „Свети Теодор Тирон.Тодоровден“ Копирайте презентацията „Свети Теодор Тирон. Тодоровден“

Иконата е копирана от http://depozituldeicoane.ro

към Начало

За покаянието и поста

За покаянието и поста
            С какво свързваме поста? Дали със задължителното ограничение относно белтъчната храна, за което ни известяват медиите? Или знаем, че понятието „пост“ включва преди всичко умонастроение и нагласа, която е нашата отправност към духовното небе. Външният пост  – ограничението от храни способства за тази духовна нагласа на покаяние, смирение, сърдечно съкрушение, прошка и усилена молитва, която трябва да съпътства нелицемерния пост.
           Бог знае нашите вътрешни сили, знае скритите кътчета на сърцето ни. Той, Сърцеведецът, ни познава по-добре, отколкото ние познаваме себе си. И в лукаво и бездуховно време като нашето, свързано със страхове, изкушения и скърби, сякаш решаващо е именно нашето покаяние. Защото вече не можем да извършваме подвизите и духовните трудове на древните. Потопени в кипежа на светския живот и в динамиката на едно задъхано ежедневие, ние виждаме колко безвъзвратно сме се отдалечили от истинските измерения на аскетиката, тъй естествена за християните от по-стари времена.
            И ако нашите прадядовци можеха да тримирят и да орат на своите ниви, то за нас това е недостъпно, … а по-лошото е, че покаянието и смирението – скритият двигател на поста – сякаш те са твърде далечни за нас.
            Ние, съвременните хора, наистина нямаме понятие какво е покаяние. Някои хора постят, немалко хора знаят какво се приготвя по Великден, немалко хора идват да запалят свещ на някой празник. Немалко хора ще кръстят и децата си. А също и немалко хора ще кажат: „Спазваме традициите. Нека всичко да си е по реда“.
            Но сред всички тия практически неща съвсем не остава място за знанието относно сърцевината на нашия пост, а именно покайното чувство. Какво е покаяние? Защо е толкова важно, същински живец на духовния живот? Немощни сме духовно и телесно, потопени в един разпадащ се свят на алтернативи (магьосничество от екрана, афиширане на третия пол, приемане на всевъзможни извращения за норма, триумфиращо шествие на нeоезичество*, възход на светския дух в църквата).
            Но няма причина да не знаем нищо за покаянието, няма причина да не се стремим към него – тази твърда основа на духовния живот, неразривно свързана с тъй важното за нас смирение.
            Как сме забравили какво е покаяние? Дали само десетилетията държавен атеизъм са виновни за тази наша отдалеченост от изворите на вярата? Или точно защото покаянието е невидимата настройка на духа ни, неуловимо за обективиране чувство, настроение на самоосъждане – дали точно затова е забравено, защото не е практическо действие като боядисване на яйца, правене на коливо или обредна пита.
            Неслучайно тайнството Изповед е наречено Покаяние и Изповед. Защото покайното чувство е неразривно от изповедта. Иначе тя се превръща в суха декларация на нашите грехове, изведени типологично, без да усещаме със сърцата си нашата вина, трагичния и грозен навик на греховното си съществуване.
            Великият пост е време за молитва. Да се молим усърдно, помнейки, че безгрешният Спасител се молеше до кървава пот. Да се молим да се смекчат сърцата ни, та да пролеем поне една сълза, която да оплаче греховете ни. Защото всички грешим, а покаянието, което може да сведе Небесата до скришната стая на сърцата ни, покаянието го няма. Господ да се смили над нас!

*неоезичество – възвръщане и възход на стари езически практики в днешния свят