Братя и сестри, 

    Дивен е Бог в своите светии.
    На днешня ден поменаваме светило на православната Църква – епископ и мъченик, увенчан с пресветли венци в невечерния ден на Божието Царство. Честваме свещеномъченик Висарион Смоленски, убит за Христовата вяра след зверски мъчения през XVII век.
    Това е времето, за което новонаписаната история твърди, че не е имало робство, а османско присъствие, за да се избегне назоваването на вълните с масова насилствена ислямизация с истинските им имена.
    По Божия милост ни е открит мъченическия подвиг на епископ Висарион, благодарение на преписи от единствения исторически документ*, разказващ за скръбните събития от 1669 г., когато ислямистките орди вилнеят из Среднородопската област, изгарят църквата „Св. апостоли Петър и Павел“, заедно с митрополията, богословското училище и много книги. Една година по-късно им се удава да заловят епископа и му предлагат да се отрече от Христа и да приеме исляма.
     Непоколебим във вярата, след ужасните мъчения с нажежено желязо и късане на жива плът –  със специално направени клещи – както пише в бележника, без да иска милост, с молитва на уста, свещеномъченик Висарион Смоленски е пронизан с нож и замерян с камъни от озверелите мюсюлмани.
     Това се случва в Смолен (днешен Смилян), където равният на раннохристиянските мъченици свещеномъченик Висарион е погребан в една градина. Днес там има паметник, а в Смолян е построен величествен храм, който носи неговото име и чества на този ден храмов празник.
     Свещеномъченик Висарион Смоленски добре се погрижи за словесните овци, които наставляваше, поучаваше и подкрепяше духом в онова страшно време, за да устоят във вярата и отхвърлят агарянското нечестие. 
     Днес той предстои пред Божия престол, редом с великомъчениците заради Христа и се моли за грешния човешки род, и за своя род – българския, който днес е тъй отдалечен от вяра, традиции и роден език.
    Бог да ни помилва и вразумява по молитвите на великия Божи угодник – велик, но не единствен – подобен на мнозина други, които са предпочели вечния живот пред преходния.
    Благодарни сме Богу, че имаме тези десетина реда от историческите бележки, които показват нашите предци достойни за званието „християнин“ и още повече за званието Христов.
    Господ да ни укрепи с частица от тяхната непоколебима богоозарена вяра. За да не забравяме, че сме от род на мъченици и трябва да милеем за Христа, така както са възлюбили Бога нашите предци по плът.
    Амин!

*„Исторически бележник, в който се записват важните случаи, станали над това и от това население в Кръстогорската област“- летописни бележки за живота на населението в средната част на Родопите, писани от светогорски монаси-таксидиоти през ХVІІ и ХVІІІ век. За съжаление този важен документ за българската история бил изгубен през първата половина на ХІХ век. Сегашният вариант на „Исторически бележник“ представлява извадки от оригиналния текст, направени през средата на ХІХ в. от първата възрожденска родопска учителка Рада Казалийска (1821-1907), която ги възстановила по памет.

Литература:

Ст.н.с. д-р Христо Темелски, Житийни извори, „Житие на свещеномъченик Висарион Смоленски“, Библиотека, Жития на светии, Източник: https://bg-patriarshia.bg/svm-visarion

29.07.Свети свещеномъченик Висарион Смоленски Изтегляне

          Предлагаме на вниманието ви краткото житие на свети Климент Охридски, излязло изпод перото на Охридския архиепископ Димитър Хоматиан  – византийски духовник, заемал Охридската катедра от 1216г до 1234г. 
          То е познато в пет гръцки и два славянски преписа, издавани многократно. Житието е за богослужебна употреба и в основата му е Пространното Климентово житие от блажени Теофилакт. То е ценен извор за почитта и преклонението към знаменития св. Климент от рода на мизите, блестящ Кирило-Методиев ученик, пръв епископ на българските земи и дивен Охридски чудотворец.
          Тук приложеният превод е по текста на „Стара българска литература“,т.4, С.1986, с.395-397, взет от изданието на Иван Дуйчев в : „Из стара българска книжнина“ II, с.260-265.      

Кратко житие на свети Климент Охридски

        Този велик наш отец и български светилник бе по род от европейските мизи, които обикновеният човек нарича българи и които бяха прогонени някога от ръката и мощта на Александра от Олимп при Пруса към Северния океан и Мъртвото море. След много години те преминали с голяма войска Дунава и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Солунско.
          Оттук води потеклото си този преподобен мъж. Бидейки избран още от майчината утроба, подобно на Самуила, да служи Богу и още от младенчество възлюбил боголюбивия живот, той пръв заедно с божествените мъже Наума, Ангелария и Горазда с прилежание изучи Свещеното Писание, което с Божие съдействие бе преведено на този български език от Кирила, истински богомъдрия и равноапостолен отец и пръв, заедно с великия Методий, учител на мизийския народ в благоверие и православна вяра. Подобно на плодовита и добра земя, той прие евангелското и истинно семе и, според божествените думи, даде плод до шестдесет и до сто пъти по-голям, както показа това чрез самите дела.
           Като обикна, прочее, иноческия и девствен живот, какъв вид добродетел не изпита, какво изкуство не измъдрува против страстите? Чрез мълчание отбиваше външната и чужда бран, чрез пост и други суровости пресушаваше любострастните нагони, чрез непрестанно бдение и молитва очистваше душата от страстните и привидни образи. А най-показателното за неговата душа? – Неразсъждаващ в обичта и нелицемерен в смирението.
          Така още от младенчество бе отдаден на божествения закон и следваше точно живота съгласно Евангелието, докато стана сътрудник на владетелите и наставник на целия мизийски народ към благоверие. Заедно с отците и учителите той претърпя еднакви страдания поради владеещата тогава мощ на еретиците, както обстойно разказва повестта за тях.
          А когато божественият Кирил, след като показа на Адриана, тогавашния папа на по-стария Рим, своята апостолска служба и увеличението на поверения талант, премина към по-добър живот и от папата за архиепископ на Морава и на България бе поставен Методий, тогава бе възведен на епископски престол и Климент, като бе поставен от Методия за епископ на целия Илирик и на владеещия тази земя български народ.
          Той пребиваваше най-много в илирийския град  Лихнида, митрополия на околните градове, наричан сега според езика на мизите Охрид, и в Кефалиния, преименувана на езика на българите Главиница, гдето остави и възпоминания, сиреч книги.
          В тази Лихнида или Охрид той построи други божествени църкви, а също из основи и свещената обител по име на великомъченика Панталеймон, гдето изпълняваше своя отшелнически живот, като в същото време съпребиваваше с живите и сякаш от възвисен и висок светилник раздаваше лъчите на това учение на своите ученици и като премина към радостта всред светците, остави на паството светия си прах – преценно съкровище и притежание, достойно за целия свят, от което всекидневно всякакви болести биват прогонвани и чрез което този свети храм бе даден от Бога като обща и безплатна лечебница на онези, които прибягваха към него. Но това после.
          Такива възпоминания и свети книги ни остави в Охрид и собствени книги на неговата висша помисъл и на ръката му, почитани и ценени от целия народ не по-малко, отколкото богописаните Моисееви плочи.
          В Кефалиния могат и до сегашно време да се видят каменни стълбове, на които са издълбани писмена, разказващи за преминаването и приобщението на народа към Христа.
          Понеже българският народ още не бе изцяло просветен чрез кръщение и притежаваше варварска дивост, той чрез своите боговдъхновени поучения просвети всички в богопознание и превърна некроткия нрав в доброта на обноските, като въведе сред тях по-благозаконния и целомъдрен живот.
          Като обнови техния цар Борис чрез купелта на прераждането, а след него и неговия син Михаила¹, който пръв се назова цар на българите, и ги убеди да управляват според християнския обичай, после завладя целия народ като един човек и ги водеше не насилствено, но доброволно, по тесния и стръмен път на Христа. Те бяха водени не само чрез подбудите на неговите мъдри слова и поучения, но и чрез множеството чудеса, които Христос изпълни посредством истинния Свой служител, защото даряваше на слепи и неми да гледат и ясно да говорят, изцеляваше обзети от бесове, чрез докосване и молитва лекуваше трескави и за всяка друга болест бе готов изгонител, та затова той възкреси чрез молитва и детето на едного.
          Споменатият цар на българите Михаил бе така послушен пред неговите слова, щото му сътрудничеше в строежа на храмове и бе готов да изпълни всичко, което повеляваше. Поради тази преданост и приобщение към светеца той напредна в добродетелта и стана много по-добър.
          Когато той, поради обич към тишината и чистото прозрение, реши да се освободи от своя епископски сан – понеже, прочее, и старост вече тежеше над главата му, – Михаил не го остави, но с молби и обещания едва го умоли и го убеди до края на живота си да ги води като пастир. Така бяха тези неща. Той бе всичко – въпреки че бе измъчван от старост и немощ – за да се грижи за паството и да ги наставлява към душевно спасение.
          Изнамери и други образи на буквите, по-ясни в сравнение с онези, които изнамери премъдрият Кирил. Чрез тях той написа цялото боговдъхновено Писание, възхвалните слова и житията на мъчениците и преподобните светци, както и свети песни, които старателно преподаде на най-благоразумните измежду децата. Измежду тези той издигна достойните на свещенически чинове и така чрез своето усърдие преобрази варварския и суров народ в свят народ, като извърши апостолско дело и поради това се удостои с апостолска благодат.
          Когато пък настъпи времето на смъртта, след като към своите наставления и увещания примеси молебни и назидателни слова и се помоли за неутешимо скърбящото паство, което не можеше да понесе гибелта и лишението от добрия пастир, премина с радост към Бога,Когото възлюбваше.
          След като се освободи от веригата на живота чрез чудеса и всекидневни изцеления прослави прославилия го Господ и сега заедно с апостолите е вестител на истината и равноапостол. С мъчениците пребивава той, който често понасяше заради Словото вериги и наказания. Заедно с йерарси и преподобни отправя умоления към Господа за паството и за целия свят, които той, след като ги изслуша поради големите свои щедрости, нека бъде милостив в деня на въздаянието, като опрости онова, което приживе безразсъдно сме съгрешили. Амин!

¹ Сведението, че именно Климент е кръстил княз Борис, е легендарно. Авторът бърка името на цар Симеон, като го нарича Михаил.

Иконата е копирана от https://azbukari.org/

27.07.Свети Климент Охридски Изтегляне

           На 11 юли почитаме преподобномъченик Никодим Албански, българин, родом от селище, близо до днешния град Корча в Албания. Според гръцкото житие, публикувано 1741 година от Григорий Драчки, свети Никодим е родом от Виткук, край Корча. По онова време големи маси българи населявали албанските земи, дори се смята, че гр. Корча (Корица) е основан от българи.
           В Жития на светиите се посочва Елбасан като родно място на светеца, където той се завръща, за да изкупи вероотстъпничеството си с мъченичество. Мъченическият му подвиг е описан в „Νέου Συναξαριστή της Ορθοδόξου Εκκλησίας υπό Μακαρίου Σιμωνοπετρίτου, Ενδέκατος τόμος, Θεσσαλονικη 2008“, запазено в ръкопис № 398 в скит „Св. Анна“, Атон.
           В руското житие на архиеп. Филарет Черниговски той е наречен „албански славянин“, а в „История славянобългарска“ свети Паисий Хилендарски го поставя под №16 в списъка на българските светии, където пише за него: „Свети Никодим, мироточец в Охридската страна, преживял и свършил своя живот. После неговите мощи били пренесени в арнаутския Белиград. И досега дават голямо изцеление и пребивават нетленни“.
          Свети Никодим бил от християнско семейство. По занаят бил шивач. Работел в град Берат (древният Белград) – град пълен с християнски църкви и светини. Бил женен, а след смъртта на третата си съпруга, решил да се ожени пак, като помолил за разрешение един турчин да вземе за жена неговата прислужница. Условието за встъпване в брак било да приеме исляма. Никодим се отказал от вярата си и принудил новата си съпруга и децата си да се потурчат. Единствено едно от момчетата му запазило вярата си, като тайно било изпратено от благочестиви християни в Света Гора. Смята се, че разгневеният баща отишъл да търси сина си и там настъпил разтърсващия обрат – искреното му покаяние. Други смятат, че осъзналият тежките си грехове Никодим отишъл на Атон с мисълта да принесе плод на покаяние.
           Факт е, че на Света Гора той се изповядал и приел монашеско пострижение с името Никодим, а после се оттеглил в скита „Света Анна“ – най-стария и голям скит в Атонската планина.
           Неговото покаяние било тъй дълбоко, че в продължение на три години той постил строго и оплаквал падението си с горещи сълзи.
           Бил удостоен и с видение – самата Божия Майка му се явила с думите, че Бог е приел покаянието му и греховете му са простени. Тя му разкрила, че му предстои мъченически венец и му дала да пие от кристалния съд, който държала в ръка. Прозорливият му духовен наставник потвърдил истинността на видението.
           Воден от чувството на съкрушение, свети Никодим отишъл за съвет при свети Акакий Кавсокаливит (просиял в святост подвижник, честван на 12 април). Паднал на колене пред него, а свети Акакий го назовал по име, без да го познава, след което застанали на молитва. Свети Никодим просел молитвите на свети Акакий, за да бъде укрепен в мъченическия подвиг. Свети Акакий го благословил и му дал своя жезъл, като го наставил да иде с него пред пашата, за да приеме мъченичество.
           На връщане от келията на свети Акакий, свети Никодим имал видение, в което Христос му разкрил всички мъки, които трябва да претърпи, и мястото на мъченичеството му.
            Така свети Никодим, укрепен от Божията благодат и молитвите на старците, се отправил пеша, с жезъла в ръка, към родните си земи. По пътя той не вкусил никаква храна, готвейки се за скорошното мъченичество.
           Като наближил своята работилница, той бил разпознат от турците, които го отвели при местния паша. Пашата се опитал отново да го спечели за исляма, но напразно. Свети Никодим претърпял жестоки страдания и накрая бил хвърлен в пропаст, близо до покоите на пашата. Опазен свише, той излязъл от пропастта и отново се явил пред пашата. Ужасените османски служители го предали на палачите. Бил измъчван жестоко три дни и отведен до лобното място, което Господ му открил във видението.
           По пътя той отново бил увещаван да приеме исляма. Мъченикът отказал, коленичил и се помолил, а сетне бил обезглавен. Това се случило на 11 юли, 1722 г. В някои гръцки църковни източници за година на мъченическата му кончина е посочена 1714 г. Някои християни подкупили валията да им даде разрешение да погребат мъченика по християнски.
            Свети Никодим е прославен с нетленни мощи, които станали източник на изцеления. Според някои изследователи тези мощи са в Елбасан, а частици се пазят в скита „Света Анна“ на Атон.
            Има сведения, че мощите на светеца били спасени от унищожаване, когато комунистите започнали да разрушават църкви и манастири през 1967 г. Те били отнесени от Илия Кочи, църковен певец, и скрити в стената на неговата къща, където останали на съхранение няколко десетилетия, след което предадени в храма „Света Богородица“ в Елбасан, а части от тях предадени на скита „Света Анна“.

         По наше мнение, свети Никодим, който от родното си село Виткук е отишъл да работи в Берат, в Берат се и завръща, за да приеме мъченическа смърт. Там, в някоя от бератските църкви, е бил погребан от благочестиви християни. Затова някои го наричат Бератски. При заплахата мощите му да бъдат унищожени от комунистите през 1967 година, църковният певец Илия Кочи ги отнася далеч от града и ги скрива в стената на своята къща в Елбасан. Там те остават няколко десетилетия, докато се отменя комунистическия режим. Тогава Илия Кочи предава мощите на свети Никодим в църквата „Света Богородица“ в Елбасан. Вероятно от това време светецът започват да наричат Елбасански.
          От друга страна свети Паисий Хилендарски, който е роден в годината на неговата кончина, поставя свети Никодим в списъка на българските светци, затова не можем да се съмняваме, че този мъченик е българин. Свети Паисий го свързва с Охридската страна, защото вероятно предците на свети Никодим Албански са живеели там, а после са се преселили в района на Корча. За Корча е известно, че се е наричал Корица и бил християнски град, вероятно основан от български преселници, за което говори и името му.
          Свети Паисий обаче неточно посочва, че свети Никодим е приел мъченичество в Охридско, а после мощите му били пренесени в Белград – както се е наричал до 17 век днешен Берат.

Литература:

1.Жития на светиите, Пловдивска света митрополия, 2001 г. стр. 330
2.Свети Паисий Хилендарски, История славянобългарска, Библиотека за ученика, С., 1984, с.98
3.Венцислав Каравълчев , 2020, 10 юли, „На 11 юли честваме паметта на новомъченика Никодим Албански (Българин)“, 10 юли, 2022 г. Изт.:https://dveri.bg/component /com_content/Itemid,171 /catid,118/ id,69735/view,article/
4.Holy New Martyr Nikodemos the Albanian of Elbasan, 2017, july 11, Retrieved 10.07.2022 from https://www.johnsanidopoulos.com/2017/07/holy-new-martyr-nikodemos-albanian-of.html

Икона: paraklisi.blogspot.com

11.07.Свети Никодим Албански   Изтегляне

Евангелско четиво на Неделя трета след Петдесетница
Матей 6:22-33

          Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?
           Никой не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.
           Затова казвам ви, не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?
          Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?
          Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?
          Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат, а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. И ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!
         И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.

Проповед на Неделя трета след Петдесетница

Братя и сестри,

            Не може да се служи на Господа и на мамона. Днешното литургийно евангелско четиво ни припомня тези думи на нашия Господ и Спасител Иисус Христос от знаменитата проповед на планината. Не може да служим на двама господари – на духа и на тялото. Не може да служим на вечната истина и да прегръщаме неправдата. Дори капка от лъжеистина и светски дух помътнява нашето духовно небе. Няма как да угодим на Бога и на света. Или угаждаме на княза на този свят или възжелаваме тесния път на скърбите.
           Да не опитваме, да не опитваме да съчетаем двата пътя. Защото те са принципно различни. Ето как започва едно раннохристянско съчинение, наречено „Дидахи“ – Учение на 12-те апостоли. Припомняме си го днес, когато още говорим за апостолското дело на Господните ученици покрай големия им празник.
  „Има два пътя – пътя на живота и пътя на смъртта, но те никак не си приличат“ – ето това са първите думи от това безценно за нас съчинение, носещо атмосферата на древната църква.

Има още →

          Преподобни Дионисий е роден в с. Корица (Горица), Костурско. По род е българин, както е посочено в изданието на светогорския български скит „Достойно ест“. Родителите му били обикновени хора, но благочестиви и благоразумни. Благодарение на тях той положил добро начало на своето образование.
          По-големият му брат Теодосий имал силен порив към духовен живот. Той отпътувал за Константинопол, представил се в Патриаршията, изучавал богословските науки и, забелязан от патриарха, бил ръкоположен за дякон, а после и за свещеник. У него се зародило желание за безмълвие и отшелничество, характерно за разцвета на исихазма на Балканите в този период. Теодосий се присъединил към братството на Филотеевската света обител на Атон, а сетне станал и игумен там. Ползвал се с голямо уважение сред светогорските монаси заради добродетелния си живот.
          Малкият Дионисий чувал за монашеския живот на брат си и също възжелал пострижение. Когато станал пълнолетен, той отишъл във Филотеевската обител. Неговият брат – игуменът след време го постригал и Дионисий напреднал в подвижническия живот и изучаване на Свещеното Писание и божествените догмати. На тридесетгодишна възраст той вече е презвитер. А славата за благочестивия му живот се носела надалеч.
          Дионисий, като се стремял към по-високи подвизи и уединение за непрестанна молитва, измолил благословение от опитни старци и излязъл тайно от манастира.
          На юг от връх Малък Атон той се поселил в пещера. Там се хранил духовно с четене на божествените писания и с молитва, а за храна на тялото му служели диви растения.
          Така изминали три години и Божията благодат превърнала Дионисий в богоносен съсъд, който не може да се укрие. При Дионисий дошли подвижници и построили колиби, за да са близо до него и да черпят наставления. Идели и други с желание да останат под неговото старческо ръководство. В началото той не се съгласявал, но после ги упътил да се поселят по-горе, на по-удобно място в планината, а той обещал да ги посещава и напътства.
          Така, с негова благословия, те построили в северната част на планината келии и църква, посветена на свети Иоан Кръстител, която и досега се нарича „Старият Предтеча“.
          Около преподобния Дионисий се събирало братство от пустинножители, при които той идвал събота и неделя, за да служи света литургия и да ги причасти, да ги поучи и утеши за тия два дни, а в неделя вечер вземал малко хляб и зеленчуци и се оттеглял в пещерата си. Но тъй като зимата на северния склон е много сурова, свети Дионисий благословил да се поселят на западната страна на върха и да насадят лозе. Имали и лодка, с която разтоварвали пшеница, докарана по море от другите части на Атон. Старецът Дионисий винаги участвал в трудоемките дела.
          Той се удостоил да види по време на богослужение дивна светлина на мястото, където впоследствие е построена обителта „Св. Иоан Предтеча“ (1380г.). Посъветван от прозорливия Дометий, свети Дионисий разбрал, че е Богу угодно, там да се построи манастир. Всички братя помагали в разчистване на мястото и първоначално построили кула (пирг) за отбрана срещу морските разбойници. Множество духовни чеда на свети Дионисий помогнали със средства за строежа.
          Братът на свети Дионисий – Теодосий бил пленен от турски морски разбойници и отведен в Бурса. Откупен от тамошните християни, той попаднал в Константинопол. Точно тогава се упокоил в Господа митрополитът на Трапезунд – града, който вече бил средище на византийския император. Патриархът против волята му ръкоположил Теодосий за епископ и го изпратил в Трапезунд.
          Свети Дионисий като разбрал, че брат му се ползва от разположението на императора, решил да подири помощ за новостроящата се обител. Свети Дионисий отишъл с няколко монаси там и получил хрисовул, запазен и до днес в архива на Дионисиевия манастир, за получаване на щедра издръжка.
          По обратния път към Атон турски морски разбойници нападнали кораба. Но по молитвите на свети Дионисий, Господният Предтеча защитил кораба и пътуващите монаси. Това било явно чудо, което всички спътници на свети Дионисий видели с очите си.
          Така през 1380 година се появила светогорската обител „Св. Иоан Предтеча“, с прекрасен храм в чест на Кръстителя. Това се случило точно в дните на големите османски завоевания на Балканите.
          Преподобният Дионисий пак тръгнал за Трапезунд, тъй като подарените средства не достигали. Завръщайки се в манастира, той го намерил пуст и ограбен, а братята – отведени в плен. С получените средства той откупил пленените монаси и пак останал без средства за довършването на строежа.
          Подкрепен от прозорливия старец Дометий, преподобни Дионисий за трети и последен път се отправил за помощи към Трапезунд, но не дочакал обещаните средства. Там, в присъствието на брат си – митрополит Теодосий, свети Дионисий се представил в Господа на 25 юни, на 72 годишна възраст. Годината на смъртта му не е известна.
          В Трапезунд той е погребан и опят от брат си и тамошното духовенство. Гробът му е бил източник на изцеления.
          Бог да ни помилва по молитвите на преподобни Дионисий Атонски!

Литература:

Преподобни Дионисий Атонски – в: „Жития на светиите. Юни“, „Св. вмчк Георги Зограф“ 2006, стр.652

           На 20 юни Охридската архиепископия, наследница на Търновската патриаршия, отбелязва паметта на св. Наум Охридски, погребан в притвора на църквата „Св. Архангели“, изграден с богатството и по повелята на благочестивия „български цар Михаил-Борис и на неговия син цар Симеон.“ (1) И до днес неговите мощи се покоят там – от 23 декември 910 г., когато се представя в Господа, този най-близък съратник на св. Климент, неуморен труженик на нивата на християнското благочестие, преводач и писател, приел монашески подстриг непосредствено преди смъртта си, подобно на св. Кирил.
          Достигнали са до нас две жития, като изрично е уточнено, че събратът и състрадалец на св. Климент е родом от Мизия (както наричат тогава българските земи) и е син на благородни и знатни родители. Св. Наум е в числото на Светите Седмочисленици. Той поема основна роля по просвещението на новия престолен град Преслав, а сетне и югозападните български земи.
          В първия житиен текст пише, че св. Наум – българинът, украсен с девство, прекарва в учителство след ръкополагането на св. Климент за епископ, а след това преживява 10 години в съградения манастир на „оттока на Бялото езеро“. (2) Преди това той е участник в моравската мисия, ръкоположен е за презвитер в Рим и заедно с другите Методиеви ученици претърпява страданията и гоненията от немското духовенство, докато стигне до българското царство.
          Краткият житиеписен текст е съставен по почин на Марко, ученик на блажения Климент, епископ в Деволската епископия, четвърти след св. Климент.
          Знаем, че малко е от останало от писмовното дело на св. Наум. Той превежда Цветния триод, а св. Климент – Постния триод. Стефан Кожухаров открива в библиотеката на Зографския манастир „Канон за апостол Андрей“ с доказано авторство на св. Наум, което личи от акростиха, вплетен в канона – „Първият Христов посланик хвали нищия Наум“. Канонът най-вероятно е писан още при престоя в Рим, а св. Андрей е покровител на славяните, защото получава като „апостолски дял“ страните, поселени със славяни.
          Канонът на св. Андрей, писан от преподобни Наум, е зряла, завършена, високопоетична химническа творба, възпяваща първозвания апостол. (3)
          Мощите на св. Наум почиват и до днес неоткрити, защото колкото пъти се опитвали да отворят гроба му, преподобният не позволявал това. Те са непресекващ извор на изцеления и чудеса. (А на някои благочестиви поклонници дори се дава да чуят туптенето на неговото сърце.)

(1) Второ житие на Наум Охридски – в: „Стара българска литература“, т.4, С. 1986, с.83
(2) Първо (най-старо) житие на Наум Охридски – в: „Стара българска литература“, т.4, С. 1986, с.80
(3) Св. Наум Охридски „Канон на св. Андрей“ – в: „Тържество на словото. Златният век на българската книжнина“ С.1995, с. 33-37

Иконата е копирана от https://bg.wikipedia.org

            Прославен с чудеса, книжовна дейност и безукорен живот на благочестие е „българинът по род“ Ефрем, канонизиран много скоро след своето успение и бил широко известен в Сърбия, Черна гора, Косово, Северна Македония и Албания. Днес мощите му се покоят в храма на манастира на Печката патриаршия „Свети Димитър“, в днешната държава Косово.
            Основните житиеписни данни за свети Ефрем са от неговия непосредствен ученик Марко Печки, станал впоследствие епископ.
            Свети Ефрем е родом „из областта на българското царство, Тирската страна“. В кратките жития¹ на Светия Синод пише, че вероятно става въпрос за Трънско. Професор Павлов² пък смята, че родното място на свети Ефрем е Търновския край, където той е роден в 1311/1312 г. в семейство на свещеник. Това е времето на цар Михаил Шишман, сръбския крал свети Стефан Милутин и византийския император Андроник Палеолог. 
            Младият Ефрем пожелал да се замонаши и действително е подстриган за монах на 23 годишна възраст, вероятно в някоя от съседните на Търново обители³. Смята се, че негов първоначален наставник е старецът Василий. Впоследствие Ефрем се премества в Хилендарския манастир, където традиционно има силна българска монашеска общност.
             Точно в тези години е разцветът на исихаската* ера, православната духовност изживява истински подем, духовните връзки между православните сърби, българи, гърци са изключително силни. Това са цял кръг от единомишлени приятели, бъдещи и настоящи епископи, духовни чада на знаменития Григорий Синаит, пребиваващ в манастира Парория в Странджа, на границата на България и Византия. Сред тях са свети Теодосий Търновски, патриарх Евтимий Търновски, бъдещият цариградски патриарх Филотей Кокин, преподобни Роман Търновски, свети Сава IV (също българин), бъдещ сръбски патриарх, свети Исай Серски, преводач на „Ареопагически корпус“ – основополагащо за православната мистика съчинение, свети Никодим Тисмански – българин от Прилеп, известен с посланието си до патриарх Евтимий по догматически въпроси. В числото на тези боговдъхновени мъже, повечето просияли в святост и канонизирани, се числи и свети Ефрем – безмълвникът с безукорен живот и щедро добротворство.
             Знаем, че когато агаряните нападат Атон, голяма част от монасите напускат своите обители. Така и свети Ефрем, заедно със свой ученик отива във Филипопол (Пловдив), който от 1344/1345 г. е върнат на цар Иван-Александър, благочестивия владетел, приятел на исихаските подвижници, щедър дарител на църкви и манастири.
             За кратко свети Ефрем пребивава на един „ибърски“ остров (според някои това е о. Имброс, според други е остров в река Марица; „ибърски“ – „хебърски“, Хебър е Марица). По мнението на проф. Ани Данчева-Василева, в случая се има предвид монашеска обител. Такъв „остров“ сред суетния човешки свят е прочутият Бачковски манастир – „иверски“/„ибърски“ (грузински), основан от грузинци. Тук свети Ефрем е приет като наставник и учител.
             След 1346 г., когато се упокоява в Господа свети Григорий Синаит, Ефрем тръгва към сръбските земи. Там Печ се въздига като седалище на обявената с помощта на цар Иван Александър и със съдействието на търновския патриарх Симеон сръбска патриаршия, преодоляла конфликта със Цариградската катедра.
            Свети Ефрем е благословен от тогавашния сръбски патриарх Йоаникий, който е българин от Македония. Крал Стефан Душан, който по майка е българин и е женен за българка – сестрата на цар Иван Александър, подкрепя Ефрем, който пребивава в безмълвие в Дечанския манастир.
           През 1375 година сръбският княз Лазар го предлага за патриаршеския престол и свети Ефрем отстъпва пред молбите му и става патриарх. Той е изпратен да посредничи в преодоляването на разкола между сърбите и цариградските духовни среди. Преговорите се водят от свети Исай Серски, с участието и помощта на свети Ефрем и завършват благополучно.
            Подобно на патриарх Евтимий, и патриарх Ефрем се бори срещу еретиците. Той също развива богата книжовна дейност – редактира последните глави от втора част на историческото съчинение „Продължителите на архиепископ Данило“.
            Вече в преклонна възраст, близо 70 годишен, патриарх Ефрем моли княза и народа да свалят от него патриаршеското бреме, за да се оттегли на безмълвие. На събор е посочен за наследник на Печката катедра патриарх Спиридон. Свети Ефрем се оттегля в манастира „Свети Арх. Михаил“, където прекарва в пост, молитва и подвизи 9 години.
            На 15 юни 1389 г. княз Лазар е убит в битката при Косово поле, а сред всеобщия погром и отчаяние е невъзможно да се свика нов събор. Тогава свети Ефрем е помолен отново да заеме патриаршеската катедра и той дава съгласие (в онези години в Косово е имало многобройно българско население).
             След уталожване на най-тревожните и скръбни години, отново е свикан събор, избран е Даниил за патриарх, а свети Ефрем най-сетне се оттегля на най-жадуваното безмълвие, този път в Ждрелото  (р. Ерма), Той се упокоява в Господа на 15 юни 1399/1400 г. след 41 години като монах и 24 години като архиерей.
             През 1406 г. свети Ефрем е канонизиран от Сръбската църква.
             У нас свети Ефрем е почти неизвестен. Днес Сръбската църква също рядко си спомня за патриарха – светец, по род българин, приятеля на крал Стефан Душан и на княз Лазар (датата на успението му – 15 юни съвпада с трагичната битка при Косово поле и смъртта на княз Лазар). Не си спомнят за него и в Северна Македония, макар Скопие и други епархии да са били част от Печката патриаршия.
             Да почетем исихаста Ефрем, приятеля на светии и мъченици, изобличителя на ереси, благотворителя на бедни и дарителя на книжовници, а днес събеседник на ангелите.
             Бог да ни вразуми по неговите молитви. Амин!

*исихия – безмълвие; православна мистическа традиция на непрестанна молитва и богосъзерцание, в съгласие с думите на апостол Павел: „Непрестанно се молете“, I Сол. 5:17

Източници:

1.Жития на светиите, СИ, С., 1974, с.271

2.Проф. П. Павлов, „Добрият пастир от Търновската страна“, публикация в https://trud.bg от 18.06, 2021 г.

3.пак там

Копирайте: 15.06.Свети Ефрем българин, патриарх Сръбски

Иконата е копирана от http://www.istorici.com

          Свети мъченик Юлий Доростолски

            Юлий от Дуросторум (днешна Силистра) се родил в семейство на родители езичници. Датата на покръстването на Юлий в християнската вяра е неизвестна. Юлий служил като римски войник в продължение на 27 години – първо като наборник, след това се завръща като ветеран, общо седем военни кампании. Предвид годините и местата, в които е служил Юлий, се предполага, че той вероятно е бил воин в Legio XI Claudia.
          В изпълнение на четвъртия едикт за преследването на християните, издаден от Диоклециан, Юлий бил изправен пред префекта Максим, след като бил арестуван от щабните войници на Максим за отказ да се поклони на езическите богове. След като чул, че е римски войник, Максим похвалил Юлий, че е мъдър и сериозен човек. В знак на благодарност за дългогодишната му военна служба, префектът предложил на Юлий изгодна сделка: ако Юлий извърши публична жертва на римските богове, Максим ще поеме вината за греха на жертвата и ще даде на Юлий свобода, десетгодишна премия и имунитет от бъдещи обвинения.
           Воинът Юлий, с двадесет и седем години служба в седем военни кампании, несравним с никой в ​​битка и с неопетнено военно досие, заявил на префекта Максим, че остава верен на по-висши заповеди. Когато го попитали за военната му служба, Юлий казал, че е бил в армията и се е записал отново като ветеран, и през целия си живот се е покланял на Бога, Който е създал небето и земята, и Му служи до ден днешен.
           Префектът Максим дори му предложил: „Ако мислиш, че е грях, позволи ми аз да поема вината. Аз съм този, който те принуждава, така че ти можеш само да създадеш впечатление, че действаш доброволно. След това можеш да си отидеш вкъщи спокойно, ще вземеш своята десетгодишна премия и никой никога няма да ти създава проблеми отново.“
            Но Юлий категорично отказал всички подобни уловки. На въпроса защо се страхува повече от мъртвец, отколкото от живия император, той отговорил: „Той беше Този, Който умря за нашите грехове, за да ни даде вечен живот. Същият този Човек, Христос, е Бог и пребъдва вовеки. Който вярва в Него, ще има вечен живот; който се отрече от Него, ще има вечно наказание.“ Максим го посъветвал, от съжаление, да принесе жертва на боговете и да продължи да живее. „Да живея с теб“, казал Юлий, „би било смърт за мен… Избрах смъртта, за да живея със светиите завинаги“.
            На път за екзекуция в Дуросторум в Долна Мизия (днешна Силистра), той бил посрещнат от човек на име Исихий, воин – християнин, познат му от затвора. „Вземи венеца“, му казал Исихий, „който Господ е обещал да даде на тези, които вярват в Него, и ме поменавай, защото и аз ще те последвам. Предай най-сърдечните ми поздрави на Божия слуга, нашия брат Валенцио, който вече е отишъл преди нас при Господа, заради правдивото изповядване на вярата.“ Когато Юлий взел превръзката за очите, преди да бъде обезглавен, той се обърнал с молитва към Спасителя: „Господи Исусе Христе, страдам заради Твоето име. Умолявам Те да приемеш моя дух заедно със Своите свети мъченици.“ Тогава палачът сложил край на живота на Юлий, посичайки го с меч. Това се случило някъде между януари и март, 304 година. Паметта му се почита на 27 май/8 юни.

Източници:
1.Arik Greenberg: My Share of God’s Reward. Exploring the Roles and Formulations of the Afterlife in Early Christian Martyrdom, Reihe: Studies in Biblical Literature – Band 121, Lang, New York, Bern, Berlin, Bruxelles, Frankfurt am Main, Oxford, Wien 2009, ISBN 978-1-4331-0487-9, S. 195–198. From https://www.wikiwand.com/en/Julius_the_Veteran, 01.06.2022.
2.The Journal of Theological Studies, NS, Vol. 70, Pt 1, April 2019, A POLITE CONVERSATION, AN EDICT, AND A SWORD: A LOOK AT THE MARTYRDOM OF JULIUS THE VETERAN PHILIP L. TITE Jackson School of International Studies, University of Washington, Seattle. Fromhttps://www.academia.edu/42706309/A_Polite_Conversation_an_Edict_and_a_Sword_A_Look_at_the_Martyrdom_of_Julius_the_Veteran, 01.06.2022
3.Julius the Veteran (d. 304), in The Oxford Dictionary of Saints (5 rev). Fromhttps://www.oxfordreference.com/view/10.1093/oi/authority.20110803100026835?rskey=e02Apx&result=11, 01.06.2022.

Иконата е копирана от http://www.binews.it

          За свети мъченик Марк Доростолски сведенията, които открихме, са изключително оскъдни. Единствено се споменава, че паметта му се почита на 8 юни, заедно със свети Юлий Доростолски. Двамата светци са приели мъченическа смърт в Доростол.

Източник: Марк Доростольский, мученик, http://ortho-rus.tk/articles/svyatye.html

Копирайте: 08.06.Свети мъченици Марк и Юлий Доростолски, 2022

Свети Марко, епископ Преславски

         Излагаме сведения и за просиял в святост светител от времето на Второто българско царство – свети Марко, епископ Преславски, за когото имаме малко сведения от разнородни източници, но и те хвърлят светлина върху части от житието му.
         Свети патриарх Евтимий в житието на света Петка пише, че цар Иван Асен II, след преговори със завладелите Константинопол кръстоносци „веднага изпрати там с голяма почест всеосвещения Марко, митрополита на Преслав Велики, та да пренесе тялото на преподобната от Епиват в славния град Търново*. А онзи отиде, уреди всичко за прославата, тържествено взе свещените мощи и с усърдие се връщаше в земята си, прославяйки Бога и преподобната. И когато прочее премина франкските владения и стигна до своята страна, всички околии се стичаха със свещи, с кадила, с благовонни масла и изпращаха ковчега на преподобната към славния царствуващ град Търново“¹.

Има още →

          За преподобни Софроний Български узнаваме от житието на свети Георги Софийски Нови, излязло изпод перото на поп Пейо. Ето какво пише поп Пейо за тоя прославен с благоуханни мощи праведник (1):
         „И ето, друго дивно чудо ще разкажа на ваша милост. Някой си презвитер Стефан от село Пенковци край София, оставил поради турското насилие родното си място, дойде със съпругата си и живя в моя дом. И с него ние много се поучихме за добро. Той тръгна оттук, та премина в Угровлахийската земя (2)  и бе приет от великия воевода Радул. И там, понеже съпругата му се пресели при Бога, стана йеромонах Софроний. След смъртта на воеводата, той пак премина Дунава и като решава, заселва се в манастир (3), близо до селото, наречено Русе, огражда се с пост и молитва и се подкрепя с труд, търпение и милостиня. Тук живя малко време. Но дяволът не претърпя да гледа подвизите му, а се преименува в един от неговите слуги, удари го със секирата по главата и го лиши от живот. И беше погребан, но след три години се яви на живеещите в манастира. И така, те отварят гроба му и го намират като заспал. Уханието на благовонието, що излизаше от тялото му, удиви всички. И го положиха в ковчег. Той прави благоуханна цялата онази област чрез чудеса и изцеления. А който не вярва на това, да отиде, та сам да види и да се увери.“
          Днес не знаем къде се покоят светите мощи на преподобни Софроний.
          Бог да ни прости и да ни помилва по неговото молитвено застъпничество!

(1) Ползван е текстът на „Мъчение на Георги Нови Софийски от поп Пейо“, Стара българска литература, т.4, С.1986, с.294
(2) Угровлахия – територията на днешна Румъния, Радул – влашки воевода
(3) Възможно е да се е подвизавал в някой от скалните манастири край Иваново или в Басарбовския скален манастир

Копирайте: 28.05.Св.преп.Софроний Български,2022

Икона: http://www.pravoslavieto.com   

         Свети мъченик Георги Софийски Най-нови почитаме на 26 май. Това е денят на многострадалната му кончина – 26 май, 1530 година. Той е син на благочестивите и знатни българи Иван и Мария. Наречен е Най-нови, в отличие от другия мъченик – свети Георги Софийски Нови*, златар, убит и изгорен от турците, чиято памет се чества на 11 февруари.

Житие на свети мъченик Георги Софийски Най-нови

          Юношата Георги се научил да чете и пише и любимо негово занимание било да чете Светото Писание.
          На 25 години той осиротял от баща си. Понеже момъкът се славел с необикновена красота и добродетелност, турците – както обикновено постъпвали в такива случаи – пожелали да го привлекат към мохамеданската вяра. Като не успели да постигнат това с лицемерна благост, те насила навили на главата му свещената за мохамеданите чалма и го провъзгласили за мохамеданин. Оскърбеният Георги хвърлил на земята натрапената му чалма и я стъпкал.
          Тогава озлобената мохамеданска тълпа го предала на кадията. Нито съблазнителните обещания за високо служебно положение, нито жестоките мъчения не могли да сломят непоклатната твърдост на неговата християнска вяра. Съдията заповядал да режат тялото му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със запалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му. Но всички усилия се оказали напразни.
         Последвала окончателната присъда на съдията – Георги да бъде обесен на главната стъгда в тогавашна София, където имало пещ за топене на желязна и медна руда. Заповедта гласяла още – тялото му да остане на бесилката три денонощия, за да започне то да се разлага, та да бъде оборена вярата на християните в нетленните мощи на светиите и във възкресението на мъртвите. Обаче изтощен от дотогавашни страдания, страдалецът умрял в ръцете на палачите преди да го обесят. Въпреки това те го окачили на въжето, за да изпълнят присъдата.
        Три денонощия тялото висяло на бесилката, без да настъпи разлагане, а напротив – по стъгдата се носело необикновено благоухание от светите мощи на мъченика. Майка му седнала под бесилката и прегърнала в скута си нозете на сина си. Така тя прекарала трите денонощия. Обесването станало на 26 май 1530 година.
         Подир изтичането на присъденото време, кадията предал тялото на мъченика да бъде погребано по християнски и погребението било извършено тържествено от тогавашния софийски митрополит Йеремия в църквата „Свети великомъченик Георги Победоносец“. Сега тези мощи се намират в неизвестност. Майката на мъченика починала на 40-я ден от смъртта на Георги и била погребана при нозете на сина си.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев)  – изт. http://www.pravoslavieto.com

* Често мъченичеството на свети Георги Софийски Нови, родом от Кратово (11 февруари, 1515 г.), също се отнася към датата 26 май. В житието на този мъченик, написано от поп Пейо, има кратки редакции, залегнали в основата на руския житиен текст, включен в Макариевите Чети-минеи, където се посочва 26 май като дата за почитане на този мъченик, и така е възприета в руската православна традиция (виж „Мъчение на Георги Нови Софийски от поп Пейо“, Стара българска литература, 4 том, Житиеписни творби, С., 1986, с.610). Но всъщност 26 май е денят на почитане на свети мъченик Георги Софийски Най-нови, родом от София.

Иконата е копирана от http://www.svetabogorodiza.com

Копирайте: 26.05.Св.Георги Софийски Най-нови,2022