Тропар на свети Константин-Кирил Философ

        От пелените още, ти с усърдие прие за сестра премъдростта, богогласни, защото я видя пресветла като чиста девица. Прие я, доведе я и украси с нея душата и ума си, като със златен наниз, и се разкри, блажени, като втори Кирил  по име и по разум, о премъдри!

Братя и сестри,           

            На днешния ден се е представил в Господа велик богоносен Божи угодник, създател на българската азбука, довел Словото Божие до славянските народи, а именно Константин Философ, брат на Методий, архиепископ Моравски, приел 40 дни преди кончината си монашеска схима с името Кирил. Почитаме го като истински светилник, който не може да се укрие, а свети високо в духовния свят.
              Прославяме го като мъдър наследник на богословското дело на свети Григорий Богослов, като истински втори Кирил, защото подобно на своя съименик свети Кирил Александрийски и Константин – Кирил се бори срещу ересите, отворили рана в снагата на Църквата. Неговите доводи в диспути със сарацините мюсюлмани и с евреите имат своята неотминаваща стойност и днес, неговата блестяща защита на правото всеки да ползва Свещеното Писание на роден език смайва със своята богомъдра сила.
             Прекланяме се на боговдъхновения книжовник, сторил за българите и за другите славянски народи повече от най-знаменитите царе. Защото създаването на азбуката и превода на Библията от гръцки на български е епохално дело, чийто плодове вкусваме ние – недостойните наследници на велики и прославени люде.
            Едва започнал 40 годишна възраст, достигнал съвършенство в кратко време, свети Кирил е призован от Господа и се представя на 14 февруари 869 година. Сам тогавашният папа Адриан извършва опелото му и той е погребан в църквата „Сан Клементе“ в Рим.
            По неговите молитви Бог да облагодати и просвети нашия народ, затънал в толкова много езически заблуди, окултни практики, незнание и нерадение.
            Затова днес се молим и казваме „Свети Кириле, комуто Господ изля премъдрост, застъпи се за нас“. Амин!

Похвала за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ

            Христолюбци,
            Ето, възсия за нас светлозарната памет на нашия преблажен отец Кирил, новия апостол и учител на всички страни.
            Със своето благочестие и красота той изгря на земята като слънце, просвещавайки целия свят чрез зарите на Триипостасния¹ Бог. Божията премъдрост си съгради храм в неговото сърце и върху неговия език като вьрху херувим² почиваше Светият Дух, който винаги раздава дарове според силата на вярата, както е казал апостол Павел: “На всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов“ (Еф. 4:7). Нали Господ е казал: “Който ме обича, и аз ще го възлюбя, и ще му се явя сам (Иоан. 14:21); ще си направя жилище в него и той ще ми бъде син, а аз ще му бъда баща“ (по Йоан. 14:23).
           Търсейки такова отечество, този преблажен отец и наш учител изостави цялата красота на този живот, слава, дом и богатство, баща и майка, братя и сестри. Още от младини той беше чист като ангел, отклоняваше се винаги и отбягваше от житейските наслади, прекарваше времето си винаги в пеене па псалми и славословия, и в духовно поучение, като следваше само оня път, по който се възлиза на небесата. И затова божията благодат се изля в устата му, както е казал премъдрият Соломон: “На устните на премъдрия се намира знанието (по Притч. 16:7), а на езика си той носи закон и милост“ (Притч. 3:16). Чрез това нашият учител затвори злохулните уста на еретиците.

Има още →

Тропар на св. Георги Софийски Нови

         С многоизкусно търпение, блажени мъчениче Георгие, си претърпял огнена смърт и след твоята кончина си приел нетленен венец от Христа заедно с мъченическите ликове. И сега, достойно въдворил се в земята на кротките, моли Христа Бога за нас, които с вяра се покланяме на честните твои мощи.

Кратко животоописание на св. Георги Кратовски

           Знае се че бил роден през 1497 г. в гр. Кратово, Македония, в благочестиво българското семейство. Родителите му Димитър и Сара починали рано. След като получил елементарна грамотност и станал изкусен майстор-златар, младият Георги потърсил прибежище и препитание чак в София. Намерил подслон в дома на поп Пейо и започнал да упражнява занаята си. Физическата красота и необикновеното майсторство на Георги впечатляват турците, които се опитват да го помохамеданчат. Привидно като клиент, а всъщност за да провокира младия българин, при него дошъл някакъв образован турчин. Той въвлякъл Георги в разговор по въпросите на вярата, но младият златар го заставил да млъкне засрамен. Тогава турчинът съобщил на онези, които го пратили, че Георги е опасен за мохамеданството и насила трябва да бъде потурчен.
           Кадията извикал Георги под предлог да му даде своя поръчка, като отново умишлено предизвикал спор за вярата. Отговорите на Георги, който смело защитавал християнството, озлобили присъствуващите мюсюлмани. По тяхно настояване властите го хвърлили в затвора.
           Духовния му наставник поп Пейо го посетил в затвора и му вдъхнал твърдост във вярата. Пред съда Георги се държал достойно и кадията в крайна сметка го намерил за невинен. Разярените мюсюлмани обаче търсели отмъщение. Те самоволно завлекли Георги на мегдана и хвърлили 18-годишният младеж в горяща клада. Когато той започнал да се моли, един турчин го ударил с голямо дърво в главата и го повалил мъртъв в пламъците.
           Това станало на 11 февруари 1515 г. По някакво чудо дървата от кладата изгорели, а тялото на мъченика останало цяло и невредимо. Смелото поведение в съда, жестоките изтезания и героичната гибел на младия българин разтърсили християнското население в града.
           Службата и житието на светеца били съставени от поп Пейо.
           „Този мъченик беше на осемнадесет години. Тънък и висок, възрус, с продълговато лице, високи и гъсти вежди, нос гърбав, пръсти на ръцете тънки и дълги. Кротък по нрав и препрост, той изпреварваше всички с поклона си и всекиго от познатите си наричаше „господине“. Никога не се разсмя безразсъдно, нито се чу глупава и неприлична дума от устата му, нито пък се похвали за каквото и да е, нито попречи някому“.
           През нощта на смъртта му благочестиви християни го отнесли и погребали в митрополитската църква „Св. Марина“ (тя се е намирала в двора на днешната Софийска митрополия). След известно време мощите на Георги били извадени от гроба и поставени в храма на всеобщо народно поклонение. Днес те са в неизвестност, като само една малка част от тях се съхранява в Драгалевския манастир „Св. Богородица“ край София, а друга част – Рилския манастир „Св. Иван Рилски“.
           Само 14 години след смъртта на мъченик Георги Нови, в далечен Новгород било сложено началото на църковното почитание към него, откъдето то се разпространило по цяла Русия. (Виж Прославата на светите Божии угодници от Св. Иоан (Максимович).
           Паметта на свети Георги Софийски Нови Църквата празнува на 11 февруари. 

Pravoslavieto.com. На основата на „Българските светци“ от Пламен Павлов и Христо Темелски, http://www.aba.government.bg

Икона:www.plovdiv-press.bg

Прочетете още: 11.02.Св.Георги Софийски НовиИзтегляне

          Едва ли има друг български владетел, към когото историята да е толкова несправедлива, а личността и управлението му – така тенденциозно представяни от съвременните историци. Време е да покажем истинския му образ на Христов войн и достоен владетел, посветил живота си на Бога и своя народ. За мнозина, историята следва да бъде низ от славни военни победи: спечелени битки и противник, сломен от храбростта на войните ни. В съзнанието на поколенията като че ли остават повече онези владетели, които воюват със силата на меча. На добротворците и радетелите за мирно преуспяване, се отрежда скромната участ да бъдат споменавани  набързо в учебниците и историческите справочници.

Има още →

    Тропар на свети мъченик Димитър Сливенски

            Бидейки свята издънка от благочестив сливенски род, Димитрие, мъчениче славне, ти си произрасъл обилни плодове на всяка добродетел, пазейки православната наша вяра и като си завършил мъченически живота си, посрамил си злочестивите агаряни, мъчениче славни, моли Христа Бога да ни дарува велика милост.

Свети мъченик Димитър Сливенски

            Свети Димитър се родил в Сливен през 1818 година от бедни, но благочестиви родители. Той не получил образование, но слушайки в църква евангелските четива, се изпълнил с мъдростта на Свещеното Писание и с голяма ревност по Бога. Бил твърде млад, когато родителите му починали, скоро родната му къща се срутила и бил принуден да живее като слуга в дома на един турчин и с много труд да изкарва прехраната си.
             Той често в разговор хвалел Христовата вяра, а изобличавал заблужденията на мохамеданите. Разгневен, господарят му го изгонил без да му плати за труда. Когато от Одрин дошъл нов кадия, Димитър бил повикан да прислужва. Той бил снажен и красив момък и турците искали с помощта на новия кадия да го убедят да приеме мохамеданската вяра. Димитър подигравателно му отвърнал: „Олур ба, ефендим“ („Бива, бе, господин съдия!“). Турците взели сериозно тези думи и веднага един от тях се заловил да навие на главата му бяла чалма, каквато могъл да носи само правоверният мохамеданин. Но Димитър я хвърлил на земята и избягал, защото знаел, че това много ще озвери турците.
             След като се укривал известно време, бил посъветван от един благочестив селянин да отиде в митрополията в Русе. От русенския владика Димитър бил поучен във вярата и изпратен обратно в родното място, за да приеме мъченически подвиг за Христа. Младежът така и направил. В Жеравна той се предал на турската стража, която все още го търсела и когато се явил пред кадията смело изповядал Христовата вяра и похулил мохамеданската. Бил предаден на ужасни мъчения, които продължили повече от година, но останал твърд във вярата.  
            В края на януари 1841 година светият мъченик бил обезглавен пред лицето на многоброен народ. Християните с възхищение гледали подвига на своя съгражданин и след обезглавяването му всеки искал да вземе от пръстта, напоена с кръвта на мъченика. Тялото му стояло, пазено от турската стража, цял ден непогребано. Турците искали да го хвърлят във водите на Тунджа, но християните го откупили и погребали в двора на Дохиарския метох в града.

Прочетете повече: 30.01.Свети мъченик Димитър Сливенски    Изтегляне

Българи-мъченици, пострадали в началото на 9 век

           Това са българи, канонизирани от Вселенската патриаршия, във връзка с т.нар. антихристиянски гонения при кановете Крум (802-814), Дукум и Диценг (814-815) и Омуртаг (815-831). Имената им са известни от Синаксара на Патриаршията и други паметници, като най-често това са били византийски пленници в България. Тези гонения били главно на политическа основа, иначе българските владетели проявявали толерантност към християнството, а сестрата на Крум дори била омъжена за християнина Константин Пацикос – византийски аристократ, политически емигрант в Плиска.
          Става дума за светите мъченици Георги – епископ Загорски (на гр. Дебелт, близо до дн. Бургас, според някои автори от български произход), Пардос/Парод (вероятно от български произход, свещеник в Източна Тракия), Петър Мъгленски (свещеник в Мъглен, дн. в Гърция), Куперг (името му навярно е идентично с древнобългарското Кубер), Асфир (изопачен вариант на Аспар, Аспарух?), Любомир и Хотимир. Някои от тях били убити заедно с одринския митрополит свети Мануил през 813 година, а други по-късно, когато може би имало някакъв опит за бунт на византийските пленници в България. Присъствието на такива лица сред византийските пленници в България показва проникването на християнството сред българи и славяни, както и етническата пъстрота във византийска Тракия и Македония през 9-ти век. В тези земи наред с ромеите (основно гърци и преселници от Изтока – арменци, сирийци и др.) живеели славяни от българската група и потомци на Куберовите българи, вероятно и емигранти от самата Дунавска България след размириците в 8-ми век.
           Паметта на тези мъченици се отбелязва на 28 март.

Препечатано от книгата Българи светци, София: Тангра ТанНакРа ИК, 2010, автори: Пламен Павлов и Христо Темелски, с. 65

Житие на светите мъченици от Адрианополската и Девелската епархии, пострадали за Христа от езичниците през 814 година

            В този ден – 22 януарий се чества паметта на св. мъченици Мануил, Георгий, Петър, Леонтий, Сионий, Гавриил, Йоан, Леонт, Парод и други на брой общо 377, пострадали за Христа от езичниците през 814 година.
             Мануил – великият архиерей на Адрианополската епархия с меч на две части бе разсечен, като запази Христовата вяра.
             Георгий – архиереят на Девелската епархия и Петър – епископ, едновременно убити, били посечени заради Владиката на общата благодат.
            Неизречено въжделение имал Леонтий, светият епископ Никейски, прободен в утробата с меч, който достигнал чак до тила му, неразделяйки го с Христа Спасителя.
            По-нататък пострадали Гавриил и Сионий, които не се побояли от меча, доблестните Йоан и Леонт, боговдъхновеният Парод, пребит от множеството с камъни, всички те благоговейни презвитери, служители до смъртта си на Самаго Бога.
            Пострадали за Христа още 368 миряни от тези епархии и всички придобили мъченически венец. Тези светии били от различни места на Адрианополската и Девелската епархии и живеели в Адриановия град (днешния град Одрин), околностите, и гости от Константинопол.
     Езичниците, неразумни и непознаващи истинския живот на Христа Бога, навлезли в Македония и Тракия и ги превзели, като нападнали и самия престолен град и го обсадили.
             После, като дошли в Адриановия град, обсаждали и него три месеца и пленили колкото намерили в него жители.
             Това станало, когато царувал над ромеите злочестивия Лъв V Арменец, който изповядвал иконоборската ерес и, поради това, зле завършил живота си. А над българите воеводствал Крум, който пленил 40 000 души от Тракия, и ги отвел отвъд Дунава, сред тях множество духовници. Той и неговите наследници извършили множество безчовечия над християните, които не искали да се отрекат от вярата, които изповядвали Христа Бога, и продължавали вярно да усърдствуват в благочестието и изпълнението на Христовите заповеди.
             Тези християни, които езичниците предадоха на смърт, придобиха живот вечен, Църквата се украси с чистотата им, а ние намерихме молитвени застъпници пред престола на Бога.
             По техните свети молитви, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

Из Синаксар на Вселенската Патриаршия от Х век за светите мъченици от Адрианополската и Девелската епархии, пострадали за Христа от езичниците през 814 година

Повествование за убитите от езичниците пленници от Адрианополската и Девелска епархии през св. Четиридесетница на 814 година

            Братя и отци, в настоящето наставление искам чрез един разказ да ви ободря. Разказът е следният:
            В България, както разправят добре осведомените, излязло престъпно нареждане от тамошния владетел: заловените в плен наши братя християни да ядат месо през светата Четиридесетница. Тези, които склонят, щели да запазят живота си, а онези, които не се подчинят, щели да бъдат убити. Когато нареждането на безбожника влязло в сила, народът се събрал, настанал голям плач и ридание [между тях] и жените и децата им. От една страна те отстоявали християнския закон, а от друга страна се страхували от телесна смърт.
            Накрая, о, печална вест, те били победени, подчинявайки се на безбожната заповед. Прочее, четиринадесет от тях се откъснали и се противопоставили, казвайки, че не трябва нито да се подчиняват, нито да ядат месо против християнския закон. Народът се спускал към тях и ги увещавал да отстъпят пред необходимостта, да не отиват напусто на смърт, а [после] отново чрез покаяние да се обезвинят. Но увещанията и разколебаването нямали никакво въздействие над тях, които били насочили поглед към Бога и към обещаваното блаженство.
            Прочее, езичниците като видели, че упорството на мъжете е несломимо, решили чрез едного да надвият останалите и, като го умъртвили, веднага направили децата и жената му роби, та по този начин останалите да се разколебаят и да се подведат. Но те останали по-непреклонни, викайки: „Ние сме християни и ще споделим съдбата на нашия убит брат.“ Прочее, с тази изповед те претърпели мъченическа смърт и се преставили пред Господа.
             Гледайте, прочее, братя, че и сега има сила евангелието за царството Божие: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37). И пак: „не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:28).
             Прочее, те послушали евангелските наставления, подчинили се на Господа и се увенчали с мъченически венец, подражавайки на светите Макавеи, и удвоили броя им – ония били седем, а тия – четиринадесет; онези – загдето не вкусили свинско месо против закона, а тези – понеже не яли никакво месо против християнския закон. Тази постъпка изглежда някак по-съвършена, понеже онези изобщо не ядели свинско месо, а тези поради необходимост можели да ядат някакво месо, без да бъдат осъдени, както казва св. Василий. Но понеже нареждането от страна на езичниците целяло да унищожи вярата, те не се съгласили, а от любов към Христа сметнали, че всичко друго е второстепенно.
             О, блажени мъже! О, блажено дело! В един миг да спечелиш вечен покой!
             Какво казват за това ония, които твърдят, че общуването с еретиците не е нарушение [на вярата]? Ако там яденето на месо е престъпване [на християнския закон] от народа, колко по-голямо е то тук, поради общуването с нечестивци?
             А къде са тези, които казват, че няма мъченичество за образа Христов? Защото, ако в тези случаи мъчениц и са тези, които не яли месо, колко по-славни мъченици са онези, които не са се отрекли [от Христа]! Но онези като тъмни хора припяват тъмни слова, като се опитват да увлекат и други в своите жалки деяния.

Из сборника „Малък катехизис“ на преподобния наш отец Теодор – игумен на Студийския манастир в Константинопол

Икона:  www.doxologiainfonews.com

22.01.Св.свщмчк Петър Български и др. Изтегляне

Източник на втори и трети текст: http://www.pravoslavieto.com

Тропар на свети Евтимий, патриарх Търновски

        Просиял с пустиннически подвиг, достойно си се изкачил на престола на първосветителството,
откъдето си озарил всички с лъчите на богопознанието и си изпил чашата на безкръвното мъченичество. Сега предстоейки пред престола в горния Йерусалим, Евтимие, моли Христа нашия Бог за тези, които почитат твоята памет.

Похвално слово за свети Евтимий

(от Григорий Цамблак)

            Ако Аарон, древен свещеник от Стария завет, чрез жертвите на безсловесните, поръсвайки с кръв от юнци и козли и с пепел от юници осквернените, ги освещаваше за телесно очистване и поради това е удостоен с помен, естествен за слугите Божи, за да го споменава винаги в църква пророкът, като казва в книгата на псалмите: „Мойсей и Аарон между Неговите свещеници“; и пак: „Изпрати Мойсея, своя раб, и Аарона, когото си избра“; и пак: „Извел Си като овце Своя народ чрез ръката на Мойсей и Аарон“; не е ли много повече достоен за похвали Евтимий, изпълнител на неведомите тайнства и съпричастник на апостолската слава, свещеник на онази велика жертва и учител на истината, в която ангелите желаят да вникнат и която прочее той чисто спази и непорочно преживя; и най-сетне светителят чрез многообразните страдания сам себе си принесе в свещена жертва, благоугодна на Господа?
         Но какви похвали от слово да въздадем на този, който, макар да беше вития на съвършеното слово, учеше любословните да възхваляват добродетелта с мълчание вместо със слово; който надминаваше измеренията на самото естество; който, обхванат изцяло от съзерцание на божественото, твърдеше, че животът не е в тялото, а в изучаването на божия език; за когото певецът, като плетеше словото, казваше: „Езикът ми е перо на книжник бързописец.“
         И тъй, ще дръзнем ли да го възхвалим?
         Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече. Не защото за нас, които се наричаме чада на такъв баща, не е беда да мълчим; не че с нашите похвали ще бъде по-знаменит – та и как, когато той се числи всред апостолите и увеличава техния брой; но слушателите към старание да подтикнем и подобни желания да възпламеним. И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът, както някой би рекъл: орелът – по перата, по ноктите – лъвът.

Има още →

04.01.Свети Онуфрий3ИзтеглянеБратя и сестри,

          Преподобномъченик Онуфрий Габровски е сред сонма на прославените с мъченически подвиг в годините на османското владичество. Същевременно той е и сред атонските монаси, причислени към  Христовите изповедници – всички онези, които са покрили своето отречение от Христа, подобно на апостол Петър, с добродетелен път на покаяние, сълзи и накрая с мъченичество за Христа. Да не забравяме, че на Атон са се подвизавали духовници, подготвящи мъченици за вярата.
          Такъв е бил монах Никифор от Предтечанския скит на Атон, за когото става въпрос в житието на св. Онуфрий.

Житие и страдание на новия преподобномъченик Онуфрий

         Родно място на светия нов преподобномъченик Онуфрий бил град Габрово, Търновска епархия. Той произхождал от богати родители християни, българи, и в светото кръщение бил наречен Матей. Когато Матей достигнал възраст, на която да може да разбира книжовното учение, родителите го дали да се учи и той преминавал учението с голям успех. По това време веднъж се провинил, за което бил наказан от своите родители, и това внушително родителско наказание породило в детския му ум мисъл за отмъщение, която, по действие на врага, клоняла към собствената му погибел. Изпитвайки гняв към родителите си за наказанието, казал пред турците, които били там, че желае да приеме мохамеданската вяра. Това детско намерение лесно можело да се осъществи, ако родителите му не били успели да го изтръгнат от ръцете на Мохамедовите служители. Но очевидно любовта на Небесния Отец, заради вярата и благочестието на родителите, не оставила момчето, изявило, поради своето неразумие, желание да се отрече от християнската вяра. Защото, когато Матей достигнал пълнолетие и започнал да разбира нещата самостоятелно, тогава се отдалечил на Светата Атонска Гора и постъпил в братството на Хилендарския манастир. Тук скоро приел монашески образ с името Манасий и преминавал духовните подвизи с внимание и ревност. След известно време той, за своя добродетелен и подвижнически живот, бил ръкоположен за йеродякон(1). В този свещен сан Манасий прибавял трудове към трудовете, ревнувайки за добродетелите на Христовите подвижници, и така преминавал от сила в сила. Но опитът и писанията на светите Отци свидетелстват, че колкото повече човек преуспява в добродетелите, толкова повече се украсява със смирение, и тогава и най-малките грехове му изглеждат големи, и той сърдечно се съкрушава за тях, принасяйки покаяние. Така и Манасий: преуспявайки в добродетелите и разглеждайки целия си минал живот, с ужас видял своето падение, т.е. отричането от Христа, станало в детството му, което като някакъв таен изобличител постоянно се въртяло в ума му. И в сърцето му нямало покой от прочетените думи, казани от Спасителя в Божественото Евангелие: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и аз ще се отрека от него пред Моя Небесен Отец“ (Мат. 10:32, 33). Носейки постоянно в ума си тези свещени слова, Манасий скърбял, и цялата му душа била обзета от страх. Какво ще стане, мислел той, ако аз не принеса достойни плодове на покаяние за своето отричане, и в деня на великия съд Христос, от Когото се отрекох пред човеците, се отрече от мен пред Небесния Отец? Сърцето му не било спокойно, в него не царял онзи радостен мир, който всещедрият Бог изпраща за подкрепа и утешение на подвижниците и затова извършваните от него подвизи му изглеждали съвсем недостатъни, за да се очисти от дълбокото, както му се струвало, падение и да умилостиви Бога; при това постоянно мислел, че е възможно да примири сърцето си с небесния Творец само чрез изповядването Му пред неверните. Затова той се решил, за своето отричане от Христа, да Го изповяда пред турците и като пролее кръвта си за Него в мъченически страдания, да очисти своето падение, и така да се примири с Бога. Това свято и в същото време трудно намерение не го оставяло ден и нощ; но като не се доверявал на себе си, той със сърдечна и смирена молитва молел Бога да му открие има ли Негова воля за това, угодна и съвършена, както говори за това свети апостол Павел (Рим.12:2). И ако желанието му е угодно на Него, тогава да утвърди мисълта му непоколебимо и да го укрепи със Своята благодат, за да изповяда мъжествено християнската вяра пред Христовите врагове и да приеме мъченическа смърт. Но тъй като според думите на Свещеното Писание: „Боязливи са помислите на смъртните, погрешни са техните замисли“ (Прем.9:14 – слав.), то и Манасий не се решил без съветване с опитни старци да встъпи във великия подвиг на мъченичеството, и затова със смирение и кротост открил своето желание на духовните старци и поискал техния благоразумен съвет. Но старците го посъветвали добре да обмисли своето намерение и не познавайки своите сили, да не се решава на толкова страшен подвиг.
          Манасий охотно приел съвета на опитните мъже, и започнал още повече да се подвизава в пост, бдение, молитва и трудове; при това желанието да пострада за Христа не само не охладнявало в сърцето му, но още повече се възпламенявало, особено когато узнал за неотдавнашното страдание на новите преподобномъченици Евтимий, Игнатий и Акакий(2).
          Като узнал, че те, подготвяйки се за мъченически подвиг, са се ползвали от съветите и ръководството на духовника Никифор, той се отправил към Предтеченския скит, където чистосърдечно изповядал своето намерение пред опитния духовник Никифор, помолил го да го приеме в своята келия и да го подготви за страдалческия подвиг, подобно на Евтимий, Игнатий и Акакий.
          – Съгласен съм, чедо, да те приема при себе си – казал му ласкаво духовникът Никифор, – но така, че никой да не знае за твоето намерение да пострадаш за Христа, и ти да използваш цялото време на твоята подготовка за мъченичество така, както че вече се намираш в страдания за Христа, пред жестоките мъчители. Приемаш ли това?
          – Приемам го, свето отче – с радост отговорил блаженият.
          И така, получил желаното, да бъде ученик на опитен мъж, Манасий се върнал в своя манастир, разпоредил се с вещите и парите си, от които една час раздал като милостиня, а друга оставил за полза на манастира, за да се грижи за препитанието на родния му баща, който по това време живеел заедно с него в Хилендарския манастир, в пълно монашеско пострижение.
          След това, под предлог, че иска да отиде в Иерусалим на поклонение на светите места, той се скрил от всички и дошъл при духовника Никифор, който с отческа любов приел блажения и го настанил в отделна келия, при което му заповядал да не общува с никого, а да се моли на Бога в уединение.
          Затворил се в тъмна тясна келия, Манасий започнал да се подвизава в продължително бдение и молитва; при това смирявал тялото си със земно поклони, като правел по 3500 в денонощието, а поясни – безброй. Молитвата със сълзи му станала толкова близка, че била постоянно на устата и в ума му, и така блаженият подвижник в тази тясна келия, подобно на злато, се изпитвал в търпението и мъжеството. За подкрепа на тялото си употребявал хляб и вода през два, а понякога и през три дни; а варена храна вкусвал само в съботите и в неделните дни.
          След четири месеца в душата му, вече очистена и горяща с пламенна любов към пресладкия Иисус, се явила решимост да встъпи в отдавна желания подвиг да пострада за православната вяра и да приема мъченическа смърт. По това време старецът Никифор го постригал във великия ангелски образ с името Онуфрий, и духовникът, и другите старци решили да го изпратят на остров Хиос, който блаженият Онуфрий е трябвало да избере за поприще на мъченическите подвизи. И така, напътстван от общите молитви и благословения, мъжественият Христов войн заедно с монах Григорий, същият, който преди това придружавал тримата Христови мъченици: Евтимий, Игнатий и Акакий – със същия любвеобилен Григорий, Онуфрий напуснал светата Атонска Гора. Тръгнали на път и ръководени от Божия промисъл, скоро пристигнали благополучно в Хиос. Тук те отседнали в дома на един християнин, където в отделна стая прекарали седем дни в пост, бдение и молитва, подкрепяйки душата си с често причастяване със Светите Христови Тайни. И така, въоръжил се с всички духовни оръжия, преподобният решил следващия петък, като ден на спасителните страдания на нашия Господ Иисус Христос, да излезе на борба против духа на злобата и да пролее кръвта си за Христа. Като за подкрепа и утеха в една от прекараните в молитва нощи, блаженият Онуфрий седнала да си почине, и уморен, потънал в лек и тънък сън. В това време той видял лик на стоящи пред него архиереи, свещеници и воини, които му казали:
          – Стани и иди при Царя, Който иска да те види.
          – Защо – отговорил им блаженият със стеснение – желае да ме види Царят, и що за човек съм, е да Му трябвам? Умолявам ви, оставете ме.
          – Не може – казали му небесните посетители, – стани и върви след нас.
          Съпътстван от тези светоносни мъже, блаженият станал и тръгнал след тях. Те стигнали до едно открито и обширно място, цялото залято с необикновена светлина, където на прекрасен и блестящ като от слънчеви лъчи трон, величествено седял Царят, и към Когото блаженият се приближил и се поклонил до земята. В това време Царят се обърнал към предстоящите и посочвайки с ръка едно светло място, казал: „Ето, неговото жилище вече е готово“. При тези думи тънкият сън се прекратил и блаженият се събудил, чувствайки небесна радост в сърцето си. Като прославил Бога, Който го утешил с чудно видение, той усърдно се молел и на свети Василий Велики, понеже тази нощ се чествала неговата памет, за да ходатайства и той за него пред Божия престол със своите благоприятни молитви. Но каква печал изпълнила сърцето му, когато на другата нощ вече не чувствал тази небесна радост, и вместо нея настъпил страх и трепет, и той започнал да се страхува от нещо. Виждайки се в такова състояние, той със сълзи се обърнал към стареца Григорий:
          – Отче! Божественият огън, който сгряваше сърцето ми, угасна! Защо аз, окаяният, се лиших от това утешение?
          – Заради гордостта – отговорил му Григорий – ти възмечта за себе си нещо велико и затова Божията благодат се скри от тебе.
          – Горко ми, окаяния! – с ридание и стон казал Онуфрий. – От какъв драгоценен дар се лиших! Какво ще кажат сега светите отци и Атонските братя, когато, вместо да чуят за новия мъченик и да се зарадват за моето спасение, ще чуят за повторното ми отричане от Христа. Горко на мен, грешния! Горко ми, нещастния!
          Като изплакал своята мъка, той паднал в нозете на Григорий и укорявал себе си за това, че не е могъл да съхрани Божественото утешение. След това застанал на молитва и я изливал пред Сърцеведеца дотогава, докато отново не почувствал в сърцето си угасналата топлина, която почти го била оставила.
          Чувствайки се в мирно устроение, той с детска простота се обърнал към стареца с радостни сълзи в очите и казал:
          – Отче! Благословен Бог, сега отново ми е добре.
          На сутринта Григорий взел мерки блаженият да не падне отново в духовна гордост, тъй като коварствата на злобния враг са силни, и той, рикайки като лъв, търси кого да погълне, и още по-силно се въоръжава срещу тези, които мъжествено отблъскват всичките му нападения. Древната злоба не спи и е готова да повдигне облаците на своите коварства веднага щом намери в Христовите подвижници макар и малко слабост. Затова опитният старец, за да смири всички помисли на Онуфрий и той да не се надява на себе си, му заповядал да проси от всички, намиращи се в този дом, молитви за себе си, падайки в нозете им и целувайки ги. След това същия ден блаженият се затворил в църквата, където започнал да се моли с вопли, изливайки пред Сърцеведеца скръбта на тъгуващата си душа.
          Старецът, чувайки го да се моли с вопли, този път не му попречил явно да излива своята печал пред небесния Отец, защото виждал, че неговата гласна молитва излизала от сърце, сгрято от Божествената топлина, но после, когато блаженият свършил своята молитва, за да го предпази, му казал:
          – Нима ти не си чувал какво е казал Господ в Евангелието: „Нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“ (Мат. 6:3). Защо се тщеславиш и извършваш молитвата си на глас? Разбира се, за да те чуват всички и да те хвалят. О, нещастни! Ти отново си паднал в гордост и си погубил своя труд. Духовната гордост отново те е заслепила!
          Блаженият, слушайки тези думи от стареца, с кротост му отговорил: „Съгреших, отче! Прости ми и се помоли за мен на Бога да ме избави от дяволските мрежи“. Но опитният Григорий, виждайки дълбокото смирение на преподобния, в душата си се радвал за него, тъй като упрекът му бил отправен за това – да води блажения към мъченически подвиг по пътя на смирението и така да посрами всезлобния и горд дявол. Целта му била постигната и сега той започнал да го подготвя за приемането на страдания за изповядване на Христовото име. Цялата предшестваща нощ те прекарали заедно в молитва, след това, като се причастили със светите Тайни, Григорий облякъл преподобния в светски дрехи (косите на главата му и брадата били обръснати още от вечерта) и с настъпването на утрото го отпуснал с пожелание благополучно да извърши мъченическия подвиг.
          По пътя Онуфрий срещнал един християнин, и виждайки, че е добронамерен, в разговора с него му открил желанието си да пострада за Христа. Добрият християнин се зарадвал и при това забелязал, че за завършването на цялото турско облекло не му достигат червени обувки, които в този случай били необходими, и му ги купил. След това те отишли в храма на Пресвета Богородица, наречена Зарадвана, и на света Матрона Хиоска, където отслужили молебен на небесната Царица, просейки подкрепа и помощ от Божията Майка, и оттук Онуфрий отишъл в Мекхемето (съдилището).
          Като пристигнал, той попитал пазача:
          – Може ли да видя председателя?
          – За какво ти е? – отговорил пазачът.
          – Имам да му заявя дава(3).
          – А имаш ли фетуфа?
          – Не – объркано отговорил Онуфрий.
          – В такъв случай не можеш да видиш председателя – отговорил му пазачът сурово.
          Непостигнал целта, Онуфрий натъжен се върнал обратно в дома на същия добър християнин, който му купил обувките. Но последният го успокоил и го посъветвал пак да отиде в Мекхемето, и там, без да казва нищо на никого, да повдигне завесата, отделяща присъстващите от просителите, и така ще може да проникне на тяхното заседание.
          Като изслушал съвета, блаженият отишъл в Мекхемето, където безстрашно постъпил според съвета на добрия християнин, влязъл вътре и се обърнал към съдиите със следните думи:
          – Преди 15 години, на това място получих опасна рана, и оттогава, като обходих различни места и лекари, не получих изцеление, и всички, сякаш съгласни помежду си, казаха, че никой не може да излекува тази моя рана, освен мястото, където съм я получил, и затова отново съм дошъл тук, за да я излекувам напълно.
          – Каква е твоята рана – попитал го кадията (съдията), – и какво искаш да получиш от нас?
          – Моята рана – отговорил мъченикът – е от такъв род: когато бях момче, аз, поради своето неразумие, се отрекох от християнската вяра пред вашите мюсюлмани, впрочем никога не последвах мюсюлманската вяра, винаги съм бил истински християнин и съм изпълнявал всички християнски обреди. Но когато станах пълнолетен, тогава ясно, като в ден, пред мен се откри моето падение, което смятах за дълбоко нанесена рана в душата ми. След това обходих много свети места, за да се излекувам с покаяние, но помислите ми не се успокоиха, а сърцето ми и досега не намира покой. И така, аз проклинам вашата вяра с вашия лъжлив пророк Мохамед и дръзновено изповядвам пред вас, че съм християнин.
          Казвайки това, хвърлил зелената чалма и една част от нея паднала в лицето на кадията, а друга – на мюфтията.
          Съдиите, виждайки дръзновението на светеца, се удивили как един християнин може да се реши на такава дързост; и един от тях с гняв започнал да му говори: „Какво правиш, нещастни? Вдигни тази свята вещ и отново я сложи на главата си“. Но мъченикът, усмихвайки се, започнал да хули всички техни вещи, наричани от тях свети, и самата им вяра с всичките им обреди.
          Чувайки хулата срещу своята вяра, съдиите гневно закрещели: „Смърт на този човек!“ И заповядали да го хвърлят в тъмница, и да оковат ръцете му в пранги. Когато светият мъченик бил въведен в мрачната тъмница, някои от измъчваните във вериги християни със съчувствие го питали за неговото име и отечество, но Христовият страдалец, скривайки истината, за да не събуди подозрения, че е монах, им отговарял, че е от Търново и се казва Матей. На светецът не се наложило дълго да стои в тъмницата, защото съдиите още същия ден го осъдили на смърт.
          Когато извели светия затворник от тъмницата, съдиите още веднъж го попитали какво мисли за себе си, и когато узнали, че мъжественият страдалец е непоколебим в своето изповядване, заповядали да му отсекат главата, а тялото заедно с дрехите да бъде хвърлено в морето.
          След това повели свети Онуфрий към смъртното наказание. Като дошъл на мястото, където скоро преди това бил обезглавен новият преподобномъченик Марк, светецът преклонил колене и бил заклан с нож в гърлото, подобно на кротко агне, а чистата му и непорочна душа отлетяла в небесните обители на 4 януари 1818г., в петък, в девет часа през деня. Той бил на 32 години.
          Така бил извършен дивният подвиг на светия страдалец Онуфрий, който той така дълго чакал, за да се примри с пресладкия Иисус, за Когото пролял кръвта си, умивайки от себе си петното, което някога измъчвало душата му. Едва сега била напълно излекувана смъртоносната рана, за която преподобномъченикът говорил пред турските съдии.
          След смъртното наказание светите мощи на мъченика били сложени в чувал, а в друг чувал насипали пръстта, на която са лежали мощите, за да не могат християните да вземат нещо за освещаване; качили ги на една лодка, откарали ги в открито море и там ги хвърлили в морската дълбочина. Какво е станало със светите мощи след хвърлянето им в морето, за нас е останало тайна. Знаем само, че Този, за Когото той пострадал, ги е запазил невредими и в морските вълни, защото в Писанието е казано: „Господ пази всички негови кости; ни една от тях не ще се строши (Пс.33:21), и че той се е удостоил да получи мъченически венец от Христа Бога за изповядването Му пред мохамеданите. По молитвите на светия преподобномъченик Онуфрий, Христе Боже, удостой и нас да получим християнски край и небесното царство, което Ти си приготвил за Твоите последователи от сътворението на света. Амин.

(1)Може би той не изповядал на духовника за своето някогашно отричане от Христа или духовникът не го сметнал за пречка за приемането на дяконски сан. Но според 10-о правило на Ι Вселенски събор не могат да бъдат удостоени със свещенически сан отреклите се от християнската вяра и принасялите жертви на идолите.
(2) Пострадали в 1816г.; паметта им се чества на 1 май.
(3) Дава – процес на съдещи се за нещо лица, разглеждан от нисшите съдебни места; когато едното от съдещите се лица е недоволно от решението на това място и иска да прехвърли своето дело в по-висш съд, за удостоверяване на това право, от нисшия съд му се издава фетуфа (свидетелство).

Източник: „Атонски патерик или животоописания на светиите, просияли на Светата Атонска Гора“, част 1, издава манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, с.19-30

Иконата е копирана от: https://www.desant.net/

04.01.Свети Онуфрий Габровски       Изтегляне

             На 23 декември отбелязваме паметта на св. Наум Охридски, погребан в притвора на църквата „Св. Архангели“, изграден с богатството и по повелята на благочестивия „български цар Михаил-Борис и на неговия син цар Симеон.“ (1) И до днес неговите мощи се покоят там – от 23 декември 910 г., когато се представя в Господа, този най-близък съратник на св. Климент, неуморен труженик на нивата на християнското благочестие, преводач и писател, приел монашески подстриг непосредствено преди смъртта си, подобно на св. Кирил.
          Достигнали са до нас две жития, като изрично е уточнено, че събратът и състрадалец на св. Климент е родом от Мизия (както наричат тогава българските земи) и е син на благородни и знатни родители. Св. Наум е в числото на Светите Седмочисленици. Той поема основна роля по просвещението на новия престолен град Преслав, а сетне и югозападните български земи.
          В първия житиен текст пише, че св. Наум – българинът, украсен с девство, прекарва в учителство след ръкополагането на св. Климент за епископ, а след това преживява 10 години в съградения манастир на „оттока на Бялото езеро“. (2) Преди това той е участник в моравската мисия, ръкоположен е за презвитер в Рим и заедно с другите Методиеви ученици претърпява страданията и гоненията от немското духовенство, докато стигне до българското царство.
          Краткият житиеписен текст е съставен по почин на Марко, ученик на блажения Климент, епископ в Деволската епископия, четвърти след св. Климент.
          Знаем, че малко е от останало от писмовното дело на св. Наум. Той превежда Цветния триод, а св. Климент – Постния триод. Стефан Кожухаров открива в библиотеката на Зографския манастир „Канон за апостол Андрей“ с доказано авторство на св. Наум, което личи от акростиха, вплетен в канона – „Първият Христов посланик хвали нищия Наум“. Канонът най-вероятно е писан още при престоя в Рим, а св. Андрей е покровител на славяните, защото получава като „апостолски дял“ страните, поселени със славяни.
          Канонът на св. Андрей, писан от преподобни Наум, е зряла, завършена, високопоетична химническа творба, възпяваща първозвания апостол. (3)
          Мощите на св. Наум почиват и до днес неоткрити, защото колкото пъти се опитвали да отворят гроба му, преподобният не позволявал това. Те са непресекващ извор на изцеления и чудеса. (А на някои благочестиви поклонници дори се дава да чуят туптенето на неговото сърце.)

(1) Второ житие на Наум Охридски – в: „Стара българска литература“, т.4, С. 1986, с.83
(2) Първо (най-старо) житие на Наум Охридски – в: „Стара българска литература“, т.4, С. 1986, с.80
(3) Св. Наум Охридски „Канон на св. Андрей“ – в: „Тържество на словото. Златният век на българската книжнина“ С.1995, с. 33-37

Икона: http://www.blagovestnik.bg

        На 7 декември почитаме света Филотея Търновска, прославена с нетленни и чудотворни мощи, родена в Поливот, (Южна Тракия), целомъдрена и преподобна отшелница. Нейното житие е съставил св. патриарх Евтимий, а цели два века, от времето на цар Калоян, мощите ѝ украсяват старопрестолния град Търново. След 1393г., когато османците завладяват Търново, мощите ѝ са пренесени в сръбските земи, а сетне – и във Влашко. Днес те се намират в град Арджеш, Румъния. Тук публикуваме житието ѝ, а пренасянето на чудотворните ѝ мощи от Търново във Видин е описано от съвременника на патриарх Евтимий – Видинския митрополит Йосиф.
          Въпреки че не знаем нищо конкретно за годините на нейния живот, дори само двувековното ѝ пребиваване в нашите земи я прави наша молитвена застъпница.
          Бог да се смили над българския народ по молитвите на света Филотея!

Пространно житие на Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий 

          Пътят, който води към добродетелта, е предназначен да наставлява добре душата на боголюбезните и да я отвежда в небесните селения. Защото словото облажава ония, които са се устремили към добродетел и са очистили душевните си сетива. И какво друго ще бъде по-блажено или по-достойно за похвала от ония души, които вседушно са се отдали на Бога и следват Неговите заповеди? Поради това похвала спечелват ония мъдри девици, които всичко презряха и душевните си светилници подготвиха за посрещането на Жениха; така те и с Жениха празнуват, и на неизразима слава се наслаждават(1). Като им подражаваше усърдно, блажената Филотея бе удостоена да проникне в онова блаженство. Тя е, която и днес ни е събрала и ни е приготвила обилна трапеза от многото си чудеса. Нейните молитви призовавам, та да ни подкрепи и помогне да завършим и докрай добре да съградим това слово, посветено на нея, [словото], за което вие ни помолихте. Защото то ще принесе немалка полза и ще подтикне към ревност желаещите да вникнат в него с прилежно усърдие!
          Понеже в началото на сътворението злобният враг бе подмамен от завистта, той не изтърпя човек да живее в Рая.  И като нямаше как да излее своята злоба, намери жената, най-неразумната част, най-крехкото вместилище, неопитна за неговите лукавства и я прелъсти с равнобожие(2). А тя – неопитна за лукавствата му – повярва, подчинявайки се на смъртоносния съвет, поради което получи подобаващо възмездие за престъплението и се лиши от райската храна; и бе, прочее, отлъчена от Бога и от Рая. Затова бе наказан целият човешки род, затова има различни пороци и изкушения, затова жената бе подчинена на мъжа, затова той, [жено], те владее, затова жената бе осъдена да ражда в мъки; и така целият женски род получи възмездие. Има още →

              Тези раннохристиянски мъченици намерили гибелта си по време на гоненията, предприети от император Юлиан Отстъпник (361-363г.). Това били епископите Тимотей и Теодор, свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, Сократ, Комасий и Евсевий.
              Поместваме житието на светите 15 Тивериополски мъченици, написано от Охридския архиепископ Теофилакт, преразказано от епископ Партений (със съкращения).

 Свети 15 Тивериополски – струмишки свещеномъченици и мъченици

             … Юлиан Отстъпник продължавал да лицемери, че е православен християнин, а тайно наредил на градоначалника в град Никея да оскверни водните извори и продуктите на пазара с кръв от идолски жертви, и то през първата седмица на Великия пост. Но Бог не допуснал да се изпълни желанието му. Затова свети великомъченик Теодор Тирон се явил на епископ Евдоксий да го предупреди за злото намерение и по тоя начин целта не била постигната. Но християните били лишавани от имотите им, били насилствено изселвани от родни места и роднини дори ги предавали на изтезания и смърт. Управителят на Никея бил твърде усърден да изпълни волята на царя, затова разгласил по целия град: християните да се отричат от вярата си и да се покланят на езическите идоли.
               Немалко хора се поддали на заплахата, но други силно се възпротивили. Но тяхната смелост възбудила гнева на тиранина, който заповядал на стражите си да наказват и убиват упоритите. Тогава мнозина избягали в гори и пустини или по разни страни, като оставили милите родни места, роднини, познати, имоти, само от Христа да не се отрекат.
               Така постъпили Тимотей и Комасий (който се наричал още Етимасий), Евсевий и Теодор, като напуснали Никея и се преселили в Солун. Но като намерили и тук същата обстановка, преместили се в Тивериопол, който лежи на север от Солун и сега се нарича по славянски Струмица. Тук те със словото и добродетелта си разработили за Христа богата нива. Тимотей станал епископ Тивериополски; Комасий бил по-рано войник, а сега приел монашески чин и проповядвал Христовата истина в тивериополските села; Евсевий също приел монашество и проповядвал словото Христово, а с благодатта и с простодушието си бил баща на сираци и помощник на вдовици; а Теодор бил епископ и един от 318-те Отци на Първия вселенски събор в Никея. И понеже не е възможно да се укрие град, който стои навръх планина, тяхното слово и добродетел привлекли местни граждани. Такива били свещениците Петър, Иоан, Сергий, Теодор и Никифор; дяконите Василий и Тома; монасите Иеротей, Даниил и Харитон, и мирянинът Сократ – войник, богат човек, но отърсил всичко това от себе си и влязъл в тяхното общество. Всички тия петнадесет живеели ангелски живот, денонощно се поучавали в Божия закон, просвещавали местните жители със светлината на Евангелието, и с молитвата си лекували душевни немощи и телесни болести. И това правело все повече да преуспява поучението им.

Има още →