Днешната неделя, когато възпоменаваме Господнята притча за митаря и фарисея, днешната неделя е началото на нашата подготовка за благодатното, спасително и същевременно усилно време на Великия пост. Неслучайно Светата Църква премъдро възпоменава точно тази притча, която е изобличение на всички, които смятат себе си за праведни. Двама толкова различни люде влизат в храма. Фарисеят е образован, духовно вещ в свещените писания, стриктен изпълнител на Мойсеевия закон, уважаван и почитан от всички, истински духовен водач. Той застава, застава отделен от тълпата и се моли Богу. Но тази фарисеева молитва е пълна с гордост, самодоволство, егоизъм, лицемерие и презрение към всички други. Фарисеят благодари, че не е като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, че не е като този окаян митар, който в дъното на храма не смее да вдигне глава в покаяние и горест. Фарисеят дава десятък от всичко придобито, пости два пъти седмично, неговите отношения с Бога са отдавна уредени. Той е благодарен, че не е грешник, не е като другите, няма нищо общо с тях, далеч е от техните грехове, запазен е в чистота и праведност. Така си мисли този високомерен и тесногръд служител на закона. Митарят, „като стоеше надалеч“, както пише евангелист Лука, не смее да вдигне поглед към небето, но се удря в гърди и се моли: „Боже, бъди милостив към мене, грешника“. И ето, Господ Иисус Христос, Второто Лице на Света Троица, ни разкрива тайната, кой от двамата ще си тръгне повече оправдан. Затъналият в грехове, отстъпилият от закона, презреният от всички митар, служител на езическата власт, и прокълнат от мнозина, ще си отиде оправдан в по-голяма степен от високомерния фарисей. Защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат, казва Спасителят. Трябва добре да помним поуката от тази притча. Защото дори да мислим, че имаме изряден живот от младини, дори да постим, да благотворим, да се черкуваме и причастяваме, дори да живеем в храма, нищо не може да ни предпази от червея на гордостта, който ни въздига в собствените ни очи като големи праведници Нищо, нищо не ни ползват външните форми а християнско благочестие, ако в сърцата си сме похитени от демона на себелюбието и високомерието. Дори напротив, всичките ни старания ще идат за наша погибел, ако Затова и Църквата до днес се моли с молитвата на митаря. И до днес казваме на всяко богослужение, на всяка молитва: „Господи, помилуй“, „Господи, прости“, „Господи, бъди милостив към мене, грешния“. Ето тази молитва е нашата молитва, молитвата на каещия се грешник. Тази молитва е спасителна, ако е съпроводена със съзнанието, че от грешниците първият съм аз, както казваме в предпричастните молитви. Да се пазим от фалшивото самомнение, от мнима праведност. И когато дойдем в храма на богослужба, за да се потопим в неописуемото море на светлина и благодат, каквото е Светата Литургия, трябва да сме благодарни, че макар и грешници, Бог е отворил сърцата ни за присъствие на най-великото дело на този свят. И да измолим Божията благодат да освети скритите дори от самите нас тайни кътчета на сърцата ни, та да се покаем за трудно различимите, но гибелни недъзи – гордостта, самолюбието, тщестлавието и презрението към другите. Молим Божията сила да ни укрепи в това велико дело за спасение на нашите души, което собствено е делото на нашия живот. Призоваваме всички, които още не са гледали православния филм „Не затваряй очи“, да го направят. Още повече, че този филм е благословен от нашия патриарх. Филмът е вдъхновяващ разказ за пътя към Христа, за покаянието, чудото и светостта, при това филм, който запълни празнотата в този жанр – да разкаже на българите с художествените средства на кинематографията за тесния път на спасението. Божието благословение да е с всички нас, по молитвите на Майката Божия и на всички светии. Амин!
Християнската ни надежда не бива никога да угасва. Апостол Павел я нарежда на второ място след вярата. Нашата надежда е в нашия Премил Спасител и Изкупител Господ Иисус Христос, Който благоволи към молитвите на Своята Пречиста Майка, на ангелите и на светиите, угодили Му от века. Колкото и мрачен да е сегашният ни земен жребий, колкото и скръбни да са дните ни, каквито и изпитания да имаме, знаейки, че в живота скърби ще имаме, ние се уповаваме на всемилостивата Божия воля. Макар и невидим за телесните ни очи, за взора на нашите сърца е явен небесния свят, небесната ни прародина, от която ни дели единствено греха. Защото, оня, който се кае искрено, онзи, който прибягва към лечебната сила на покаянието и изповедта, знае какъв мир и радост спохождат сърцето на искрено каещия се. Онзи, който милее за светата богослужба, е усетил и усеща неописуемия покой, идещ от нея. В Светата Литургия отново се пресъздава тайната на Домостроителството, Кръстната жертва на Христа и Изкуплението на грехопадналия свят. Онзи, който се причастява с чиста съвест, пък е най-честитият човек от всички на света. Не че няма да бъде нападнат отново от поднебесните духове на злобата, не че спират неговите терзания и изкушения, не че намаляват скърбите му, но причастникът на божието естество, причастилият се християнин е вече обновен и осветен по неизказан и неописуем начин. Дори едното ни молитвено присъствие на Светата Литургия ни преобразява и ни въздига до висините на Таворската планина, където съзерцаваме тайнството на Човеколюбеца Христос, явил Своята божественост пред избраните апостоли – Петър, Яков и Йоан. Всичко това ни го дава единствено Църквата, единствено богослужението. Да не се леним да дойдем тук, в храма, на Света Литургия, да дойдем не само когато просим нещо от Бога, записваме някакви треби или искаме да вземем светена вода. Да бъдем тук, където само верните, т.е. кръстените в Христа могат да бъдат, и подобно на херувимите да възпяваме Триипостасния Бог. Да даде Господ това благодеяние да продължи и във вечността. Амин! Божието благословение да е с всички вас!
На днешния ден Църквата възпоменава двамата свидетели и вдъхновени глашатаи на радостния, най-радостния за човечеството факт – раждането на Месия. Месия от еврейски значи „Помазан“ и се превежда с названието „Христос“. Четиридесетдневният Богомладенец, донесен от Светата Дева и Обручника Йосиф, е посрещнат в храма от двама праведници – престарял благоговеен мъж и благочестива вдовица. Това са свети Симеон, поел на ръце Спасителя, и света Ана пророчица, Фануилова дъщеря. И двамата праведници разпознават в невръстния Младенец Стария по дни, разпознават в Него Божия Син, приел плът за спасението на света. Свети Симеон, наречен Богоприимец, отдавна чака да зърне Изкупителя, защото знае чрез Светия Дух, че не ще вкуси смърт, докле не види с телесните си очи Христа Господен. И ето – престарял отдавна, стигнал старческа седина, останал жив само, за да възвести дивното чудо, свети Симеон свидетелства с думите, станали неизменна част от вечерното богослужение: „Сега отпускаш Своя раб , Владико, според думата си, смиром, защото очите ми видяха Твоето спасение, което си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля“. Да, сега след като се е изпълнило обещанието на Духа, че ще види с очите си Спасителя, благоговейният Богоприимец може да се отправи към лоното Авраамово. Неговият глас се слива с гласа на пророчица Ана, праведната вдовица от Асирово коляно, служеща Богу с пост и молитва, а сега и с възвестяването за великата милост на Боговъплъщението. Защото Христос казва: „Не да наруша съм дошъл, а за да изпълня“. И Неговата мисия, целият Му земен път, е точно изпълнение на Божествения закон. А според Мойсеевия закон трябва за свидетелство да пристъпят двама души. За свидетелство пред човеците, защото на Рождеството присъстваха ангелски хорове. Но смиреният Богомладенец съблюдава дадения от Самия Него Мойсеев закон. Двамата свидетели – благочестивите праведници Симеон и Ана пророчица възвестяват, говорят, увещават, че вече е дошъл Христос. Възвестено е на юдеите в Йерусалим, че Месия е дошъл. И през целия земен път на Спасителя чудесата на Божествената Му власт и дори гласът на Отца отново и отново говорят: „Бог дойде в плът. Дойде часа за спасение на изтерзания свят.“ Дали всички са чули? Дали всички са разбрали? Не, разбира се. Единокръвният на Спасителя народ Го отхвърли. Затова малкото Христово стадо сме длъжни да изповядваме Спасителя не само на думи, а с дела на светлина и правда. Божието благословение да е с всички вас по молитвите на Майката Божия, свети Симеон Богоприимец и света Ана пророчица. Честито на всички именици!
Небесният събор на небесните ангели надникна към земята, за да види как донасят в храма Младенеца, Първороден спрямо всички твари, роден от Майка, непознала мъж, и с радост пеят заедно с нас песента на предпразненството.
Като претърпя страданията на плътта, блажени Трифоне, ти наследи божествената и безболезнена сладост на рая и прие от Христа венеца на безсмъртието. Затова изливаш реки на изцеления за тези, които с любов прибягват към твоята защита.
Иконата е копирана от сайта на храм „Свети Йоан Богослов“, град Карнобат –http://hramkarnobat.blogspot.bg. В иконата са вградени частици от мощите на светеца.
След това Иисус влезе в Иерихон и минаваше през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст; и като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек. А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.
Братя и сестри,
Събрани по Божия милост днес в храма на светата божествена Литургия, Църквата ни припомни всемилостивото посещение на Господ Иисус Христос за спасение на един окаян грешник. Този окаян грешник, натрупал неправедно богатство, този жрец на сребролюбието е митарят Закхей от Йерихон. Тази случка е особено поучителна за всички нас. Макар и затънал в прегрешения, престъпил многократно закона, съсипал вдовици и сираци, митарят Закхей ще бъде избавен от греховния мрак, в който е потънал. Той не знае това. Той знае само, че иска да види великия Чудотворец, Който отваря очи на слепи, лекува парализирани и има слово с божествена власт. Развълнуван и притеснен, дребният Закхей не може да намери място сред огромното множество народ, дошло да срещне божествения Учител. Христос, обкръжен от Своите ученици, влиза в Йерихон, а Закхей знаейки пътя, не се колебае да Го пресрещне, качен на едно смокиново дърво, с желанието поне да зърне Спасителя. И не само ще Го зърне – Божествената милост е отредила спасение за Закхей и целия му род. Когато Господ слиза до дървото, Той се обръща към Закхей, като казва: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти!“ Неизказана милост, неочаквани и велики са тези думи за изненадания митар. Той бързо слиза от дървото и в покаяние заявява, че ще покрие всичко придобито неправедно и ще раздаде половината си имот на сиромаси. Колко е различен Закхей от богатия момък, който беше добър изпълнител на закона, праведен от младини, ала не намери сила да се раздели с богатството си. А грешният и сребролюбив митар днес се спасява. Така може да се спаси и всяка грешна душа, ако приеме Христа в дома си – в своето сърце. Но това може да стане само ако се разделим с неправедното си богатство – нашите натрупани с години греховни навици, скрити язви и недъзи, които съсипват духовния ни живот. Защото не само сребролюбието обезобразява душата. Мрачното подземие на нашето сърце е пълно с всевъзможни немощи – гняв, осъждане, леност, нерадение, завист, човекоугодие, суета, блудство… – греховен товар, от който трябва да се освободим, ако желаем Христос наистина да дойде да вечеря с нашата душа. Да настане спасение на този дом – на тази наша душа, където Господ не може да влезе поради нашите грехове – ето това е нужно за всеки християнин. Защото всеки от нас е чедо Авраамово, чедо на обещанието, всеки от нас е призван към Царството Божие, за всеки от нас Христос проля драгоценната Си кръв. А ние, поискали да срещнем Христа, ще бъдем подпомогнати от Неговата божествена благодат, за да извършим този духовен труд, това духовно преобразяване. Защото най-страшно от всичко в обозрението на духовната битка, най-страшното не са греховете ни – тях може да излекуваме с покайни сълзи. Най-страшна е заблудата, че сме праведни и добри хора, които не са направили нещо кой знае какво. Тази заблуда ни прави съучастници на фарисейското лицемерие и гордост, носители на фалшивото самомнение и показната и лъжлива праведност на онези, които разпнаха Спасителя. Братя и сестри, да даде Господ подобно на блажения митар Закхей и ние да се разделим с големия си греховен „капитал“, за да може да настане и за нас спасение на порутения дом на нашата душа. Божието благословение да е с всички вас! Амин!
Голяма е нашата отговорност като християни, защото носим най-светлото име – името на Христа, наричаме се с божествено звание – Христови приятели, Христови угодници, следващи Христа. Това значи названието „християнин“. А колко малко съответстват нашите мисли, ум и дела на това най-високо звание. И колко често Божието име се похулва заради нашите грехове … Не можем да се оправдаем с незнание, защото вече всички книги – Библията и много православна литература са ни достъпни. Можем, ако искаме, и електронно да слушаме православни беседи. Никой още не ни е забранил да посещаваме църквата. А колко топлохладни сме всъщност ние, ние, които редовно сме тук. Влизаме, за да поискаме някаква молитва, някаква треба, без да съзнаваме, пристъпили прага на храма, че сме вече в подножието на Тавор. Идем при Бога само когато сме в страдания и беди, и твърде често като 10-те прокажени, които Христос изцели, забравяме да благодарим Богу за всичките Му благодеяния. Не желаем да очистим мрачното и зловонно подземие на нашето сърце, за да може Светият Дух да заживее в него. Дори нещо повече, изобщо не съзнаваме, че сме големи грешници, изобщо не мислим за истинско покаяние. Нашата изповед е формална, а светото Причастие – закономерност, с която се срещаме 4 пъти годишно. Всичко това е много тъжно! Вкаменелото безчувствие изцяло е помрачило нашия духовен взор. Говорим за Бога, а не живеем за Бога. Отделяме по няколко сънливи минути за молитва, а често дори и това не правим. За окайване е нашият живот, който изтича и се стопява. Стопява се безценното време, дадено ни да научим най-важния урок – самопринуждението към духовен труд за придобиване Царството Божие. Да даде Господ, да даде Всемилостивият наш Спасител да се осъзнаем навреме – в дните на този наш кратък земен живот, за да смогнем да принесем плод на покаяние и сърдечна молитва. По застъпничеството на Майката Божия, на днес чествания светец Климент Анкирски и на мъчениците с него, придобили Царството след нечувани страдания, Господ да ни прости и помилва, да ни вразуми и облагодати. Амин!
Светлината на Храма 