Неслучайно първата неделя след Възкресение Христово е наречена Томина. Евангелският разказ ни разкрива случката с Томиното неверие. В деня на Своето Възкресение, неделя вечер, Господ Иисус Христос влиза при учениците при заключени врати. Той им показва раните по обновеното си Тяло и ги подготвя за идването на Светия Дух. Иисус Христос овластява апостолите със свещената власт на връзване и развързване на грехове, която те сетне предават на първите епископи и така до наши дни. На тази първа среща на Възкръсналия Спасител със Своите ученици отсъства апостол Тома. Когато му разказват за срещата с Господа, Тома заявява: “Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам!“(Ин. 20:25). Това Томино неверие Църквата нарича „блажено“. Защо? – Защото благодарение на скръбта, песимизма и емоционалния срив на апостол Тома, Господ Иисус Христос ни завещава великото блаженство на повярвалите, които не се нуждаят от сетивно уверение. Когато след 8 дни Господ се явява отново на апостолите, Тома е вече с тях. Господ, Всезнаещ и Всевиждащ, вика Тома да сложи ръка в раните Му. „Не бъди невярващ, а вярващ“ – наставлява Спасителят смаяния и поразен от радост и боязън Свой ученик. „Господ мой и Бог мой!“ – възкликва Тома, отдавайки почит на божествената и човешката природа на Богочовека Христос. Велика е тази случка в поучението за всички нас. Защото постоянно чуваме от невярващите: „Никой не знае какво е там, на оня свят“ или „Кой знае какво е там“ или „Дали наистина е така, както учи Църквата?“ А ние, без да слагаме ръка в раните Христови, сме блажени дори само поради факта, че не сме видели, а сме повярвали. Повярвали сме с очите на сърцата си. Често сме доведени от Христа в Църквата в зряла възраст, без да имаме възпитание във вярата. Кръстени сме, но не сме оглашени, тоест не сме научени на истините на Христовата вяра. Защото, съгласете се, не е достатъчно за възрастване в Христа знанието кога се боядисват яйца и какво да сложим на масата на Рождество. Но въпреки всичко, по силата на невидим и благодатен духовен закон сме в Църквата, в лечебницата, поднесли на Христа своите оплакани в покайни сълзи грехове. Ние не сме мъжествени във вярата, както бяха първите християни, дали толкова мъченици. Ние не сме просветени във вярата, както бяха християните само преди 70 години, преди богоненавистния атеистичен държавен строй да унищожи напълно вероучението и религиозната просвета. Но най-лошото не е, че сме недостатъчно просветени във вярата. Най-лошото е, че не искаме да се просветим. Задоволяваме се да знаем каквото са ни казвали баби и прабаби за църковния живот, а то невинаги е достоверно. Не искаме да ни смятат за прекалени светци – искаме да сме в дружба със света. Отегчаваме се да казваме редовно молитви, въпреки че това е най-същностният признак на духовния живот. Молитвата е най-важният труд в живота ни като християни. Малцина четат Свещеното Писание (Библията) и светоотеческите тълкувания, макар те да са пред нас (православните книги днес са достъпни за всеки). Но много от нас знаят „сънищата на света Богородица“, които не са част от православната литература, а се разпространяват като апокрифи. А най-лошото е, че от суеверията никак не бягаме, а ги считаме за част от вярата. Повярвали сме, а още куцаме на две колена. Дори и ние, които сме редовни в църквата, споделяме толкова безсмислени заблуди и недопустимо поведение. И първо – спазваме ли мълчание по време на Светата Божествена Литургия? Нима не знаем, че светът съществува заради Светата Литургия, на която принесените от нас даровете – хляб и вино се претворяват в Тяло и Кръв Христови, с Които се причастяваме? Десетки ангели невидимо кръжат в олтара и храма след песнопението „Иже херувим …“, а ние си позволяваме да се разхождаме, да се ръкуваме, да говорим, да шумим с торбички, да бъдем неблагоговейни пред Царя на царете – Самия Господ, раздробляем и неразделяем в Светата Чаша! Не помним ли, че говоренето в храма принася скърби? Свещопродавците при четенето на Евангелието, на „Тебе поем“ (когато се претворяват Светите Дарове) и на „Отче наш“ не бива да продават свещи. Ако сме закъснели, можем и след края на службата да запалим свещ. Да се молим благоговейно, със събран ум в словата на молитвата – това е смисълът на нашето стоене на службата. Стоейки тук в храма, показваме готовността си да посрещнем в Деня на Съда нашия Изкупител и Съдия – Господ Иисус Христос. Жените, в женски дрехи и без червило, да се молят, като помнят, че „верният в малкото е верен и в многото“ (Лк. 16:10). Има древен канон, който ни забранява да се обличаме в дрехи на другия пол. Много ли усилия ще положим, ако поне на църква сме така, както ни учи църквата. И не може ли да се сдържим да разменяме приятелски думи, точно в момента, когато са сведени небесата? Не знаем ли, че обръщайки гръб на Светата Чаша, за да излезем, се подлагаме на осъждане? Неслучайно апостол Павел казва: „Всичко да става с приличие и ред“ (1Кор. 14:40). Всеки разговор може да се отложи след края на службата. Не може да има спешност, когато е „времето, в което Бог твори“. Това се отнася за всички, за всички! Разбира се, певците могат да кажат дума или знак във връзка с пеенето, но всеки разговор и разходка по време на служба от „Иже херувим“ до „С миром изидем“ (С мир да излезем) само ни прибавя осъждане. Дошли сме в лечебницата, но да не си отидем неизцелени. Да не служим на човекоугодието и от човекоугодие да не смеем да дадем знак, че не можем да говорим. Пред Бога и ангелите предстоим. И тези неща, които мислим за дребни, могат да ни навлекат осъждане. Да се молим Милостивият Бог да ни дарува благоговение, без което спасението е невъзможно. И с едно сърце и душа да славим Триединния Бог – Отца и Сина, и Светия Дух, събрани в общата молитва на светата богослужба. Възкръсналият Спасител да ни настави, вразуми и облагодати, по молитвите на Своята Пречиста Майка и всички светии. Амин!
Светлината на Храма 