Явяване на св. Акилина (Ангелина)

Десет дни след откриването на мощите на св. Кирана една благочестива жена с нейното име от с. Ормилия, п-в Халкидики, и дългогодишна поклонница в храма на светицата в с. Осса, видяла насън мъченицата да й казва: „Не съм сама в храма на светите Архангели. С мен е и приятелката ми Ангелина“. Жената уведомила ефимерия на храма свещ. Тома Фардис, също и митрополита на Лангада, Лете и Рендини Йоан, но те се отнесли крайно предпазливо към думите й. Още повече, че името Ангелина не говорело никому нищо.

Вдъхновен от увенчаните с успех проучвания по намирането мощите на св. Кирана, митрополит Никодим също кани отец Максим Иверит, за да съдейства в с. Загливери за намирането мощите и на св. Акилина. Светогорецът откликва с готовност и заедно с протосингела на епархия Йерисос, Света Гора и Ардамерион архим. Хризостом Майдонис посещават селото през октомври 2011 г. Отец Максим предлага да бъдат изследвани едно по едно всички места, за които имало вероятност да е погребана светицата, според запазените устни предания, и съответно да се потвърдят или отхвърлят предположенията на местните жители. Според най-популярното измежду тях, след смъртта си св. Акилина била погребана в турските гробища на селото, но през нощта трима младежи откраднали тялото й и го погребали на друго място, уговаряйки се да държат всичко в пълна тайна.

Домът на св. Акилина, намиращ се в началото на с. Загливери, стоял запазен и бил обновен. В съседство живееща, една възрастна жена, Мария Гунда, им показала стар семеен минеологий от 1845 г., където на стр. 442, на датата 27 септември, с черно мастило означено се четяло: „27 септември ­ ден на св. Ангелина (на този ден се чества св. Акилина)“, а името Акилина било зачеркнато. Тази подробност подчертава и приснопаметният отец Атанасий Теологос (ярка личност в селото, оставил незаличима следа в църковния живот, и ктитор на новопостроения храм „Св. Акилина“), в книгата си „Св. Акилина от Загливери“. А именно, че името Акилина на местния диалект се произнася Ангелина. (Уместно е тук да се отбележи, че местният диалект е българско наречие и не без основание може да се направи смелото преподложение, че светата новомъченица Ангелина има и български родов произход, като се вземе още предвид, че във времето на турското робство тамошното ортодксално население е смесено българо-гръцко под общо наименование рая, бел. ред.)

Няколко месеца по-късно, през януари 2012 г., друга жена от Солун имала следното сънно видение. Явила й се висока руса девойка, с изключителна красота. Тя се нарекла с името Ангелина и й заръчала да чете Молебен канон на св. Партений Лампсакски, поради предстоящата тежка операция на митрополит Никодим. Факт, който бил пазен в пълна тайна от близките на митрополита! Също така явилата се наредила да не се търсят мощите й по други места, защото вече е известно къде са скрити, и показала точното им място ­ в двора на стария храм „Св. Архангели“ в с. Осса, на седем стъпки от южната врата при светия олтар, мерено от старинен вграден в стената кръст. Земята при мястото, което светицата показала, станала прозрачна и се видели костите й, в присвита поза. Освен това добавила: „И костите са наранени от горчива червена вода“.

След това разказала какви нечовешки мъчения е претърпяла. Била повесена на ръцете си и я удряли с пръчки, с набити по тях гвоздеи, които потапяли предварително в гърне, пълно с червена отрова. После я привързали към приспособление за мъчения, където ръцете и краката й били стегнати върху железни остри колела, а ребрата ­ остъргвани от остри гвоздеи, поставени отстрани на това устройство. Колелата се движели и разкъсвали плътта й. Крайниците й се разрязали и почти откъснали от тялото. Отровата, с която поливали раните, изгаряла плътта й. Болките били непоносими. Виковете й се чували по цялото село. Така я били и измъчвали безкрайни часове наред. От безмилостното мъчение цялата земя се обагрила в червено. Цялото й тяло се превърнало в една голяма страшна рана.

Жената уведомила свещ. Тома Фардис за своя толкова жив сън, в който сама светицата посочвала точно къде са нейните мощи. Свещеникът и митрополит Йоан отново се отнесли предпазливо към казаното, защото в продължение на години вече много хора сънували св. Акилина, но мощите й не се откривали. Все пак отец Тома решил да огледа двора на храм „Св. Архангели“. Направило му силно впечатление, че въпреки обилния снеговалеж, на посоченото от жената място снегът винаги се топял. Нямало причина това да се дължи на минаващи отдолу тръби или други подобни фактори. Това явление отдавна било забелязано и известно на местните жители.

По благословено стечение на обстоятелствата в с. Осса пристигнал и митрополит Йоан, придружаван от отец Максим Иверит, както и от архим. Игнатий Ригана, главен архиерейски наместник в епархия Йерисос, Света Гора и Ардамерион. Отец Игнатий разказал, че подобно явление се е наблюдавало и на стълбището в сградата на Светия Кинотис на Света Гора в Карея. На онези стъпала, където било извършено убийството на православни монаси от латинците, при патриарх Йоан Век, също по подобен начин не се задържал сняг, дори когато цялото стълбище е било обилно заснежено.

Откриване мощите на девицата Ангелина

Така не оставало друго, освен да разкопаят това място. И наистина, Бог увенчал с успех усилията на Своите раби, които презрели късния час и минусовите температури и изгаряли от свят копнеж да се поклонят на онази, която 248 години като оставен под крина светилник очаквала да заблести и озари душите и сърцата на верните.

Светите мощи на св. Акилина били открити късно вечерта на 8 февруари 2012 г., на неголяма дълбочина, точно както посочила светицата в съня на жената от Солун. Костите й били с жълтокехлибарен цвят, като някои от тях били обагрени в розово-червено.

Митрополит Йоан и сега изискал да се направи медицинска експертиза за определяне на пола, възрастта и времето на смъртта на намерените останки. Господ устроил така, че съдебният лекар при Медицинската академия в Солун, д-р Н. Василиадис, се намирал в епархията по това време и веднага дошъл на мястото. Той установил пола и възрастта, а с метода въглерод С14 било определено и времето на смъртта. Всичко напълно съответствало на житието на св. Акилина. Не могло да се даде научно обяснение за розово-червеното оцветяване на някои от костите ­ най-вече теменната кост, лявата хълбочна кост и лявата лакътна кост, което категорично не се дължало на външни фактори (евентуално оцветяване от багрилни вещества в почвата). Можело да се обясни единствено чрез съня, който разкривал ужасните мъчения на светицата, че това е червената отровна течност, с която поливали раните й и която проникнала дори до костите, запазили се до днес като вечно свидетелство за изобличаване на извършеното престъпление и за осъждане на беззаконниците.

Доказателствата

Въпреки намирането на светите мощи на св. Акилина, митрополит Йоан не бързал да обяви официално находката. Защото трябвало първо убедително да се обясни каква е причината мъченицата да бъде погребана на десетки километри от село Зангливери, където тя, според написаното й от св. Никодим Светогорец житие, била пострадала.

В нейното най-ново житие, съставено от отец Анастасий Теологос „Св. Акилина от Загливери“ и издадено през 1984 г., се отбелязва едно местно предание, според което турците, бидейки победени от крехката девица, за да скрият срама си, я погребали в своето турско гробище. Но християните решили да не оставят тялото й в поругание, поради което трима младежи (Циоплас, Калимерис и Буклас) дали клетва в пълна тайна да откраднат тялото на светата девойка и да го отнесат на неизвестно място. Турците така и не разбрали за тази кражба, тъй като според обичая си те никога не отваряли гроб след погребението на покойника (докато християните извършват т.нар. пренасяне на мощи). Затова и св. Никодим Светогорец, когато само 30 години по-късно описва мъченичеството на св. Акилина не споменава нищо за горния факт, нито къде е била погребана светицата. Така, според свидетелството на местното предание, става ясно, че тялото й било погребано в с. Загливери, но по-късно то било отнесено на друго място.

Възможно ли е било това друго място да е село Осса и има ли причина тялото на св. Акилина да е било пренесено на толкова отдалечено място?

Житието на св. Акилина (Ангелина)

Съгласно житието на св. Акилина (Св. Никодим Светогорец, Нов мартирологий) светицата пострадала през 1764 г. на 18 г. възраст. Тоест, тя се родила през 1746 г. и била единствено дете на своите родители. Около 1747 г. баща й Георги се отрекъл от Христовата вяра, за да се спаси от смърт, тъй като убил свой съсед турчин при някаква разпра. Съпругата му, християнка, не понесла този срам и не приемала мъжа си ­ отстъпник от вярата. Фактът, че те нямали други деца, показва, че бащата напуснал дома си, изоставяйки жена си и дъщеря си, и най-вероятно живеел с туркиня в турската махала на с. Загливери. Четири години по-късно всички в селото били потресени от новината за смелото мъченическо изповедничество на една слаба девойка от околността ­ Кирана от с. Осса. Това събитие предизвиквало възхищение и укрепило вярата на поробените християни.

Но то наскърбило още повече християните от Загливери, спомняйки си как преди четири години техният съселянин, здрав и силен мъж, в страха си пред смъртта се отрекъл от Христос. Този срам за майката на Акилина бил непоносим. Същевременно тя виждала в подвига на младата мъченица Кирана светъл пример за всички жени християнки ­ пример, който тя и дъщеря й може би трябвало да последват. Така майката посветила живота си да възпита св. Акилина с този светъл пример, като често й говорела за св. Кирана и жалкото отстъпничество на родния й баща. И когато дошъл онзи час, осемнадесетгодишната девойка да изповяда вярата си, тя показала същата смелост, каквато и св. Кирана. Света Акилина претърпяла ужасните мъки и преди да издъхне, уверила своята майка, че е опазила вярата в Христос така, както си били говорели.

Святата душа на Акилина се възнесла на небето и срещнала там тържествуваща св. Кирана. Но много-страдалното й тяло понесло ново оскърбление ­ то било погребано в турските гробища. Със сигурност, майката на светата девойка, а и други християни от селото, станали свидетели на чудесата след смъртта на мъченицата, не можели да понесат това поругание с благоуханните й свети мощи. Затова, презирайки всички опасности, те откраднали тялото, за да го погребат тайно на подобаващо място. И това място било именно в близост до св. Кирана, с която душите им били заедно на небесата, за да са и телата им заедно в земята.

Сега обаче трябвало да се даде обяснение – как е било осъществено пренасянето на тялото?

Според архим. Ириней Делидимос, проучвател на църковната история на епархия Йерисос, когато се проследят старите пътища между селата Осса и Загливери, разстоянието възлиза на 47-48 км. С нормален ход от 5 км. в час всеки пешеходец и товарно животно (магаре, кон и др.) биха изминали това разстояние за 10 часа. Пътуването лесно е могло да се осъществи за два дни от по пет часа преход със спиране за почивка и храна. Следователно пренасянето на тялото на светицата било напълно осъществимо по този начин. Още повече, че пътищата в района били използвани оживено от населението, тъй като в Загливери, като плодородно село в равнината със средоточие на турската власт, ставал голям пазар. На него се събирало населението от цялата околност, за да търгува, да обменя информация, за създаване на приятелски и роднински взаимоотношения. Там пристигали и много рибари, ловящи риба по двете езера в района ­ Агиос Василиос и Корония, като пренасяли улова си с големи плетени кошове върху товарни животни. Именно по този начин е могло да бъде пренесено и тялото на светицата ­ в голям плетен кош. Това обяснява и разположението на мощите при намирането им, свити сякаш в ембрионална поза ­ защото кошът е изгнил, а тялото е останало, както си е било поставено вътре.

Така разстоянието не представлявало проблем, но как все пак е станало пренасянето, след като районът бил под постоянно наблюдение, поради голямо концентриране на турски власти? За да се запази всичко в тайна, би трябвало да са използвали тъмнината на нощта. Но за да виждат, би трябвало да използват и фенери, които обаче от далеч биха били забелязани и биха изложили на опасност начинанието. Единствено решение е могло да бъде пълнолунието, когато естествената лунна светлина би спомагала да се извърши предприетото дело.

За проверка на тези си предположения архим. Ириней направил справка в официалната страница на НАСА, където са публикувани таблици и за лунните фази през годината на мъченичеството на св. Акилина. Светата мъченица е пострадала на 27 септември 1764 г. според стария Юлиански календар. Тогава разликата между двата календара била 11 дни, а не 13 както сега. Тоест 27 септември по стария календар съответства на 8 октомври по новия. С радост архим. Игнатий установил, че според таблиците на НАСА наистина имало пълнолуние вечерта на 9 октомври ­ точно след мъченическата смърт на св. Акилина, което е благоприятствало осъществяването на майчиния копнеж ­ дъщеря й да бъде погребана в с. Осса до изповедницата Кирана.

Неведоми са Твоите пътища, Господи, и Твоите съдби ­ велика бездна! Предположенията на немощния човешки ум с обърканите разсъждения на ограничената от тленните измерения логика се оказват жалки пред величието на Небесния спасителен Божий промисъл. Душите ни ликуват в светла радост, защото Господ ни открива Своите тайни. Живеем в пълнота единството в Христа, в което престават да съществуват време, място и смърт. Ставаме живи свидетели на отдавна отминали събития и възлюбваме отдавна отминали във вечността личности. Защото те са живи в Господа, живеят с нас и стават наши най-близки и обични братя и сестри. Именно в това живо единство се съставлява и чудото на православната вяра. Така възлюбихме и св. новомъченици Кирана Солунска и Акилина-Ангелина, разкрили ни се в тези трудни дни, за да укрепят вярата ни. Нека им се поклоним и ги почитаме с признателност, защото новомъчениците от турското робство обединяват балканските ни народи чрез вярата в Христос, в Когото няма ни иудеин, ни елин, но всички сме едно в Христа Иисуса.

 Анна ПАРАЛИНГОВА

Ред.: А. Хр.

 По „Хроника на откриването светите мощи на светата прославена новомъченица Акилина-Ангелина“ на Лангадския митрополит Йоан

„Църковен вестник“, бр. 6, 2013 г.

Икона: http://www.naosagiasbarbaras.gr

          На 20 август Църквата почита свети пророк Самуил. Българската православна църква на този ден прославя паметта  на светите 37 пловдивски мъченици и пострадалите с тях свети мъченици Севериан, Мемнон и Дионисий Станимашки.  
          По време на 10-тото гонение срещу християните, предприето от император Диоклетиан, във Филипопол (днешния Пловдив) 37 мъже – християни и изповедници на вярата, пострадали за Христа през 304 г., заедно с други двама пловдивски мъченици – светите Севериан и Мемнос и свети мъченик Дионисий Станимашки, чиято памет почитаме на 20 август.
          Хванати от римския управител на Филипопол – Апелиан, те били подложени на жестоки мъчения в подземията на укрепителната и охранителната система на вътрешния град, намираща се при източната порта, известна като Хисар капия.
          След многократни увещания, когато мъчителите видели, че не могат да принудят 37-те християни да се отрекат от вярата си в Христос, те прибегнали към друго средство. Запалили огромна пещ и започнали да отсичат главите, краката и ръцете на изповедниците и да ги хвърлят в огъня.
          Н. Алваджиев в книгата си „Старинни черкви в Пловдив” посочва, че светите мъченици Севериан и Мемнон били траки, воини в римската армия, оставени живи да гледат нечовешките мъчения на 37-те пловдивски мъченици, за да се изплашат и отрекат от Христовата вяра. Но напразно!
          В житията намираме описание на тяхното мъченичество: „Севир, родом от Тракия, Мемнон стотник,  пострадали за Христа във Филипопол, заедно с тридесет и седемте мъченици пловдивски. Севир бил стърган с железни остриета, след това на гърдите му сложили нагорещени пръстени, след това бил препасан с железен пояс, нагорещен в огън и накрая отсекли главата му. Стотникът Мемнон бил разтегнат на два стълба и предаден на мъчение, при което мъчителите отрязали от кожата му три ремъка от главата до петите; след това отсекли ръцете и нозете на Мемнон и на другите тридесет и седем мъченици, запалили голяма пещ и хвърлили всички Христови страдалци в огъня.“
          Свети мъченик Дионисий, родом от Станимака (днешния Асеновград), впоследствие станал част от сомна на християнските светци като св. Дионисий Станимашки. Сведения за светия мъченик открива протопсалт Аргир Малчев през 1996 година в библиотеката на Солунската духовна академия, в книгата на френския писател и изследовател Делле.
          От направения превод става ясно, че Дионисий бил млад мъж от Станимака, който произхождал от богат род. Бил твърд последовател на християнството и когато станал свидетел на екзекуциите и мъченията на други християни, той не останал равнодушен и започнал да се моли за тях, като смело и открито изповядал вярата си в Христа. Това не останало безнаказано за него и заедно с останалите 37 души той бил изгорен на клада.
          На лобното място била издигната малка бяла черквица, в която намират покой душите на първите мъченици – християни на древния Пловдив. След канонизирането на император Константин за светец, жителите на града решават да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така той остава през вековете с името „Св. равноапостолни царе Константин и Елена”.
          През 2001 г. в него е поставена за поклонение икона в чест на 37-те пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а върху каменния зид, ограждащ християнската църква, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт.

Иконата на светите пловдивски мъченици е изложена за поклонение в пловдивската църква „Св.св. Константин и Елена“.

Източници:

Св. 37 мъченици Пловдивски + 304 година, http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=27534

Честваме празника на светите 37 пловдивски мъченици, https://dobrotoliubie.com/2021/08/20

Св. Дионисий Станимашки, https://www.facebook.com/

          Знаменитият старобългарски писател не е пряк ученик на св.св. Кирил и Методий. По всяка вероятност е завършил Магнаурската школа или висшето училище към Студийския манастир в Цариград. Произлязъл от знатен род и може би е бил един от онези млади българи, изпратени от княз Борис за обучение във византийската столица по споразумение с патриарх Фотий. Според една хипотеза св. Йоан е сред онези българи, които са получили образование и в Рим във времето на най-активните контакти на България с Папството. След завръщането си в България Йоан станал един от най-активните строители на младата българска църква. Отначало той бил презвитер, а по-късно заемал извънредно важната служба на „екзарх“. За такъв той бил определен от цар Симеон Велики (893-927) и отговарял за църковния живот в царството – един съвременник го нарича „Йоан, черковен строител на българската земя“. Йоан Екзарх има огромен принос за изграждането на старобългарската литература, богословие, философски и естествено-научни знания. Най-известни остават неговите произведения „Небеса“ (въз основа на Йоан Дамаскин) и „Шестоднев“, изграден върху византийски творби с оригинални авторски части. Наред с това големият писател е написал и няколко празнични слова, посветени на големи християнски празници. Някои големи преводни съчинения (например старобългарският превод на „Историята на Юдейската война“ от Йосиф Флавий) може би също са негово дело.
          С право Йоан Екзарх е смятан за един от „строителите“ на старобългарския литературен и богослужебен език, превърнал се в третия класически език на средновековна Европа. И днес понятията, създадени от даровития българин, присъстват в езиците на руси, сърби, украинци, белоруси и др. Вероятно Йоан Екзарх е бил канонизиран скоро след смъртта си, т.е. още към средата на X в. – надали е случайно, че презвитер Козма сочи „новия презвитер Йоан, който беше екзарх…“ като пример за подражание на българското висше духовенство. Основателно е допускането, че под името на „Св. Йоан, патриарх Търновски“ всъщност се крие именно св. Йоан Екзарх, тъй като за Паисий Хилендарски и другите възрожденски дейци Търново е неизменната столица на България през цялата ѝ история. В руските преписи на неговите съчинения големият старобългарски писател най-често е представян именно като светец. Пак в руските месецослови е запазена и датата на календарната прослава на св. Йоан Екзарх – 31 юли.
          

          Източник текст и снимка: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с. 79

          За живота на този свещеномъченик се знае твърде малко. През втората половина на XVII век той бил епископ на Средните Родопи, а седалището му било Смолен (дн. с. Смилян, Смолянско). Тогава оттам преминала основната вълна на помохамеданчването на Родопската област. В т. нар. „Исторически бележник“, воден от светогорски монаси, се разказва по-подробно за това трагично събитие. “ В царуването на Мохамед IV  (1648-1687), през месец юли 1669г., когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха из горите… Турците поискаха да заловят епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Раково (дн. квартал на гр. Смолян).“  
          В ранното утро на 29 юли 1670 г. епископ Висарион тръгнал от с. Долно Езерово за с. Горно Езерово. Придружавали го десетина въоръжени конници. „Но ненадейно… в долината излезе голяма въоръжена чета от турци и помохамеданчени. След голям и кървав бой заловиха епископа и неговите телохранители.“ Откарали го в Смолен, където му предложили да приеме тяхната вяра. Той обаче бил непреклонен и го подложили на жестоки мъчения. С клещи късали парчета месо от тялото му, били го с железни пръчки, мушкали го с ножове, а след това го разхождали гол из селото. „Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож прободе гърдите на епископа Висарион. Той се повали на земята и започна да се моли. Освирепелите турци помислиха, че той говори нещо обидно за тях, затова злобно се нахвърлиха върху него с камъни – обезобразиха го и тялото му направиха на пита.“ Погребали го в една градина, близо до хорището (мястото за хорото) в Смолен.
          Българската православна църква празнува паметта му на 29 юли. В село Смилян (старото Смолен) се издига паметник на свещеномъченика, а в град Смолян е построена величествена църква носеща неговото име.

          Източник текст и икона: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.162 и 166

          Този Христов новомъченик бил роден през последното десетилетие на XVIII в. в град Осман пазар (дн. Омуртаг) в имотно и благочестиво семейство. Около 1812г. баща му, който бил търговец, фалирал, след което починал. Наскоро починала и майката. Така Йоан останал кръгъл сирак и без никакво състояние. Потърсил препитание в Търново при един майстор керемидар, като по-късно станал хайдутин в една чета. Бил заловен и без съд и присъда изправен пред бесилката. От страх припаднал и като се свестил, турците го придумали да приеме тяхната вяра. Той приел и станал Мехмед, като търновският войвода Али бей го оженил за вдовицата на майстора му (който бил убит от някакви злосторници), която също се потурчила.
          След осем месеца двамата вероотстъпници осъзнали греха си и започнали горко да се вайкат. На Петровден (29 юни) 1822г. Йоан потърсил помощ и съвет от търновския протосингел Дионисий, но те му били отказани. Намесил се йеромонах Йеротей, таксидиот от светогорския манастир Каракал. Вместо пари той му дал да продаде една сребърна мощехранителница и го посъветвал да се посели в далечно място, където не го познават. Обаче местните турци видели скъпата вещ и започнали разследване. Тогава Йоан публично изповядал граха си и прокълнал мохамеданския пророк Мехмед. По заповед на Али бей го измъчвали и държали във вериги. След седмица го изправили на съд и с ласки и обещания се опитали да го върнат към мохамеданството. Опитали се да го подкупят с цял куп злато, но Йоан не се поддал на изкушението и възхвалил своя Бог Иисус Христос. След нови сатанински мъчения отново го извели пред съдията и три пъти го питали какъв е, християнин или мохамеданин. И трите пъти той твърдо отговарял, че бил християнин и „желая да умра за Христа!“. Тогава съдът го осъдил на смърт чрез обесване.
          В събота на 16 юли 1822г. по обяд, мъченикът бил обесен извън града. На втората нощ тялото му било свалено от бесилката и погребано от благочестиви християни. Малко по-късно йеромонах Йеротей и неговият духовен събрат Никифор съставили житието на мъченика и го подвързали в един свой ръкописен сборник.
          Българската православна църква тачи паметта на този свети мъченик на 16 юли.

          Източник текст: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.181-182
           Иконата е копирана от: http://www.boliarinews.bg

          Сведенията за този светец са твърде оскъдни. Бил роден в средата на XV в. в с. Зъхне, Солунско, чието население било предимно българско. Подобно на редица други български духовници от бивша Византия в онази епоха и Теофил израснал в лоното на Цариградската Вселенска патриаршия. Той бил много просветен свещеник, прочут със своята ученост и в самия Цариград. Цариградският Вселенски патриарх Нифонт II (1497-1499; 1502) го изпратил с особена мисия заедно с Радомския епископ Акакий при Йерусалимския и Александрийския патриарси. След това, през времето на Вселенския патриарх Пахомий (1503-1504; 1505-1514), той станал нотарий и екзарх при Вселенската патриаршия.
          Скоро след това Теофил се оттеглил във Ватопедския манастир на Света гора. По-късно се преместил в Иверския манастир, където се прочул със своето подвижничество. Когато бил вече доста възрастен, му предложили Солунската митрополитска катедра, но той отказал поради старческа немощ. Наскоро след това починал – 8 юли 1548г.
          Българската православна църква тачи паметта на преподобния на 8 юли.

          Източник текст и икона: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.157 и 161

          Давид е най-големият от братята Комитопули, синовете на комит Никола, оглавили борбата срещу византийското завоевание след падането на столицата Велики Преслав и източните български земи под византийска власт (971 г.). Българското болярство, вярно на изконната древна българска традиция държавата да се управлява от „царския род“ ( в случая т.нар. Крумова династия), избрало четиримата Комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) за наместничество. Както изглежда, синовете на комит Никола били най-близките роднини на династията, може би по линия на Гаврил, брат на цар Симеон Велики. През 976 г., използвайки неочакваната смърт на император Йоан I Цимисхи и избухналата във Византия гражданска война, Комитопулите преминали в решително настъпление. Давид ръководел направлението към Солун – в конкретната ситуация най-важният византийски център за агресия срещу свободните български земи. За нещастие, Давид загинал още в началото на настъплението и това станало в местността Красивите дъбрави по пътя между Костур (дн. Кастория, Гърция) и Преспа. На връщане от една военна кампания в Солунско той бил коварно нападнат и убит от скитници власи, които явно сътрудничели с византийските власти. Няма достоверни данни Давид и братята му да са носели царски титли – те признавали легитимния владетел цар Борис II (намиращ се от 971 г. във византийски плен).
          Св. Давид е един от типичните примери за т.нар. народна канонизация, усвоена и от църквата. Негови образи се срещат в десетки църкви от XIX в. 

          Източник текст и икона: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.83 – 84

          Прокопий се родил в последната четвърт на XVIII в. във Варна в семейството на благочестиви родители. Когато станал на 20 години, решил да се замонаши. За целта отишъл в Света гора и там обиколил и разгледал разните манастири, скитове и килии и се запознал с различните видове монашески обети. В края на краищата избрал аскетизма (отшелничеството) и станал послушник в Иверския скит „Св. Йоан Предтеча“. След известно време бил постриган в монашество.
          След време, по неизвестни причини, младият монах получил психическо разстройство и напуснал своеволно Света гора, като започнал да се скита из пределите на Османската империя. Така се озовал в далечна Смирна (дн. Измир). Явил се в мирски дрехи, но с брада при тамошния кадия и заявил, че желае да приеме исляма. Кадията го огласил за приемник на новата вяра и след 15 дни го обрязали. И тогава станало чудото – вероотстъпникът дошъл в нормално психическо съзнание и осъзнал греха си. В продължение на две седмици тайно посещавал един изповедник, който духовно го укрепил. Прокопий се явил пред кадията, свалил чалмата си и я захвърлил на пода. Смело започнал да критикува вярата на своите съдници и да хули нейния основател. Турците го били и затворили, а след това започнали да му предлагат всевъзможни блага, високи длъжности и почести. Той категорично отказал да промени решението си  и бил обезглавен на 25 юни 1810г. Наскоро след това било съставено житието му  в Смирна от свещеноучителя Хрисант. Паметта му църквата отбелязва на 25 юни.

Източник: Пламен Павлов, Христо Темелски „Българи светци“, издателство Тангра ТанНакРа ИК, 2010 с.176
Иконата е копирана от http://www.desant.net

Евангелско четиво на Неделя трета след Петдесетница
Матей 6:22-33

           Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?
           Никой не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.
           Затова казвам ви, не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?
          Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?
          Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?
          Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат, а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. И ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!
         И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.

Проповед на Неделя трета след Петдесетница

Братя и сестри,  

           Да търсим първо Царството Божие и Неговата правда, като знаем, че останалото ще ни се придаде – учи Спасителят Христос.
          Чухме днешното литургийно евангелие, където нашият Господ казва категорично, че не можем да служим на двама господари.
           Какво ще рече това. Не се ли опитваме да балансираме всички страни на нашия живот? Не се ли опитваме да угодим Богу, и същевременно да угодим на света и неговите страсти? Не се ли задушаваме от житейски грижи? А често тези грижи не са грижите за болен родител, болно чадо или изпълнение на наш дълг. Често тези грижи са напълно суетни, грижи да подобрим външния си вид, да подновим мебелите си, да сме в крак с последната мода или да направим кариера на всяка цена.
           Човешкият живот е твърде кратък. И ако не успеем да осъзнаем какво е истински важно, този наш безценен живот – безценен, защото ни е даден за подготовка за вечността – този наш безценен живот може да мине безцелно в суета и грижи, които няма да доведат до спасение.
            Когато Христос ни посочва за пример полските кринове и птиците небесни, Той не изисква от нас да се отдадем на безделие и безгрижие.
            Не, Той изисква от нас да осъзнаваме, че всичко се случва по Божия воля, да търсим душеспасителното и да отхвърляме суетното и празното, което само ще увеличи нашата привързаност към земните неща.
            Нашите човешки сили не са много. Но те са достатъчни, при призоваване на Божията благодат, с отхвърляне на онова, което ни пречи на духовния път, тези сили, подпомогнати свише, са достатъчни да ни доведат до истинско одухотворяване. А това ще рече, да дадем място на Светия Дух в нашите сърца. Да се молим, да правим милостиня скришом, да четем Свещеното Писание, съчиненията на светите отци и житията на светиите. Да не прахосваме времето си в гледане на телевизия, безцелни разговори, клюки и раздори, да отбиваме всичко, което води до осъждане.
           А когато някой падне в грях, да си спомним, че и ние сме грешни не по-малко и да се молим за него и за нас. Слънце да не ни залязва гневни, да простим от сърце на всички, всички ония, които в течението на нашия живот са ни оскърбили и ощетили. Да милеем за истински духовен път, белязан с истинско покаяние.
           Да не се обиждаме и самооправдаваме, което също е форма на вездесъщата и страшна гордост, която мори всички човеци.
           Да гледаме към небето с очите на сърцата си, да гледаме към небесното си семейство – Господ, Майката Божия, ангелите и светиите, като помним, че Господ иска всички човеци да се спасят и да достигнат познание за истината.
           И да се борим със суетата – суета за нашата външност, за нашия ум, за нашата работа, че сме красиви, умни, перфектни в делата си, да се борим с тези мисли, които на мнозина са попречили в духовния живот.
           И да призоваваме на помощ за грешния свят Единия и Троичен Бог – нашето упование, нашата надежда и нашата любов. Да призоваваме Господ да отмахне от окаяните ни и объркани умове всяка мисъл за земното и вещественото, която ни отдалечава от Него.
            Божието благословение да е с всички вас, по молитвите на светите Доростолски мъченици и на всички праведници и светии. Амин!

Копирайте: Събор на светите Доростолски мъченици

Копирайте: Проповед на Неделя трета след Петдесетница, 2023

Иконата на светите Доростолски мъченици е копирана от http://www.hristiqni.com

към Начало

Светите Седмочисленици, Свети Йоан Владимир и Свети Еразъм, българска икона от XIX век

          Този раннохристиянски мъченик е включен сред българските светци от св. Паисий Хилендарски (1762г.). Родом от Антиохия, той покръстил мнозина, като станал инициатор на разрушаването на езическите жертвеници. Заловен по заповед на император Максимиан (286-308), св.Еразъм устоял на мъченията и според преданието се спасил след чудодейна намеса. Завършил живота си като отшелник.
          Пещерата, в която някога е живял св. Еразъм, съществува и днес край Охридското езеро, почитана от местните българи като свято място. През Средновековието бил изграден красив храм на светеца, една от светините край старопрестолния Охрид.
          Паметта му се празнува на 2 юни.

Иконата е копирана от https://bg.wikipedia.org/