Тези раннохристиянски мъченици намерили гибелта си по време на гоненията, предприети от император Юлиан Отстъпник (361-363г.). Това били епископите Тимотей и Теодор, свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, Сократ, Комасий и Евсевий.
Поместваме житието на светите 15 Тивериополски мъченици, написано от Охридския архиепископ Теофилакт, преразказано от епископ Партений (със съкращения).
Свети 15 Тивериополски – струмишки свещеномъченици и мъченици
… Юлиан Отстъпник продължавал да лицемери, че е православен християнин, а тайно наредил на градоначалника в град Никея да оскверни водните извори и продуктите на пазара с кръв от идолски жертви, и то през първата седмица на Великия пост. Но Бог не допуснал да се изпълни желанието му. Затова свети великомъченик Теодор Тирон се явил на епископ Евдоксий да го предупреди за злото намерение и по тоя начин целта не била постигната. Но християните били лишавани от имотите им, били насилствено изселвани от родни места и роднини дори ги предавали на изтезания и смърт. Управителят на Никея бил твърде усърден да изпълни волята на царя, затова разгласил по целия град: християните да се отричат от вярата си и да се покланят на езическите идоли.
Немалко хора се поддали на заплахата, но други силно се възпротивили. Но тяхната смелост възбудила гнева на тиранина, който заповядал на стражите си да наказват и убиват упоритите. Тогава мнозина избягали в гори и пустини или по разни страни, като оставили милите родни места, роднини, познати, имоти, само от Христа да не се отрекат.
Така постъпили Тимотей и Комасий (който се наричал още Етимасий), Евсевий и Теодор, като напуснали Никея и се преселили в Солун. Но като намерили и тук същата обстановка, преместили се в Тивериопол, който лежи на север от Солун и сега се нарича по славянски Струмица. Тук те със словото и добродетелта си разработили за Христа богата нива. Тимотей станал епископ Тивериополски; Комасий бил по-рано войник, а сега приел монашески чин и проповядвал Христовата истина в тивериополските села; Евсевий също приел монашество и проповядвал словото Христово, а с благодатта и с простодушието си бил баща на сираци и помощник на вдовици; а Теодор бил епископ и един от 318-те Отци на Първия вселенски събор в Никея. И понеже не е възможно да се укрие град, който стои навръх планина, тяхното слово и добродетел привлекли местни граждани. Такива били свещениците Петър, Иоан, Сергий, Теодор и Никифор; дяконите Василий и Тома; монасите Иеротей, Даниил и Харитон, и мирянинът Сократ – войник, богат човек, но отърсил всичко това от себе си и влязъл в тяхното общество. Всички тия петнадесет живеели ангелски живот, денонощно се поучавали в Божия закон, просвещавали местните жители със светлината на Евангелието, и с молитвата си лекували душевни немощи и телесни болести. И това правело все повече да преуспява поучението им.
Мълвата за тях се разнесла по всички околни краища и стигнала в Солун: че не останало в Тивериопол и околностите му идолопоклонство, че всички местни жители станали поклонници на Христа, че били унищожени древните обичаи и че там вече не зачитали царските повеления. Тогава двама най-високо поставени началници на Солун и областта му дошли в Тивериопол, сами да разследват работата. Арестували и докарали светците пред тяхното съдилище и започнало следствието. Обвинителната реч се състояла в следното:
– Когато цялата земя се покорява на божествената царска заповед, да се почитат за богове ония, които древните учени са предали, как само вие – като че ли сте вън от границите на нашата империя и сте по-мъдри от императора, на когото всички учени отстъпват първенство – се кланяте на един човек, роден в Палестина от една бедна жена, като на Бог и цар?
Светците единодушно отговорили:
– Преди всички противозаконно е да отговаряме пред вас, които сте не само наши съдии, но и обвинители. Предварително ни е ясно, че лъжата ще надделее над истината. Не е вярно, че само ние сме приели Христа, защото безброй хиляди в света са сторили същото. А колкото до древните учени, те са, които говорят, че вашият върховен бог Зевс е блудник и крадец, че мами и се измамва, и ако се отричаме от такива божества, ние повече вярваме на древните учени, отколкото вие. А царят се отрече от Христа, което ние не можем да направим. И ако той чрез своето отстъпничество е погубил себе си, ние няма да се погубваме заради него. Христос за нас е истински Бог, роден от Бога Отца преди всички векове, както се ражда словото от ума. После от милост към човеците пожела да приеме от една Девица човешко естество, за да го освети с Божеството Си. Но човешката завист Го прикова на кръст, Той умря и бе погребан, но възкръсна тридневен и се възнесе на небесата, откъдето беше слязъл.
Тук съдиите ги прекъснали, като казали:
– Дадена ви е думата да отговаряте като подсъдими пред съдийската трибуна, а вие като оратори искате да покажете силата на своето слово. Съгласни ли сте да принесете жертва на боговете, или не
Мъчениците отговорили
– В никой случай!
Разярени съдиите веднага ги осъдили на смърт чрез посичане с меч. Те отивали на лобното място с неизказана радост, задето оставят злосторния цар с неговите палачи и отиват при човеколюбивия цар Христа, в Църквата на първородните, които са записани на небесата и при тържестуващи хиляди ангели.
Скърбели само за едно: за самоволната слепота на тираните спрямо светлината на истината и затова, че някои по-слаби във вярата ще се разколебаят от тяхното осъждане, защото ще помислят, че щом са осъдени на смърт, сигурно наистина са виновни, макар че противозаконно е проведено следствието и е произнесена присъдата. Затова един от мъчениците, свещеникът Петър, от божествена ревност рекъл на тираните:
– О, врагове на истината, как смеете противозаконно да проливате невинната кръв на праведници, които не са сторили нищо достойно за смърт, но напротив – достойно за почит и награда?!
Тираните пламнали от гняв и заповядали да го прострат на земята гол и да го бият с тояги, да му отсекат ръцете и най-после да го посекат с меч. Отсечените ръце били захвърлени на кучетата. Но една сляпа от рождение жена присъствала и усетила, че една ръка паднала в краката ѝ, тя я грабнала, завила я в забрадката си и побързала за вкъщи. Прегръщала я, целувала я, слагала я на очите си, и о чудо – отворили се очите ѝ! Радостна, че видяла светлината, тя с висок глас започнала да прославя Бога и Неговите светии. След няколко дни тя заминала за Солун и положила в храма „Света Анастасия“ чудотворната ръка на светия мъченик Петър.
На 28 ноември били убити и останалите мъченици, а телата им били захвърлени без погребение, за да ги разкъсат кучетата, зверовете и птиците. Но Бог ги запазил непокътнати. След като двамата тирани си заминали за Солун, местните християни обвили телата в чисти плащаници, извършили им християнско опело и ги погребали в Тивериопол – Струмица, като положили всяко тяло в отделен ковчег с надпис на името, сана, описание на живота им. И от мощите им започнали да стават поразителни чудеса – изцеления на телесни и душевни немощи, и останалите езичници, като виждали тия чудесни проявления, приемали божествено Кръщение, така че вече не останали езичници в Тивериопол и околностите му. Нещо повече, чрез чудесата на тези светии християнството се разпространило и в останалите западни предели, а Тивериопол се превърнал в някакъв Светилник, който предавал на другите западни (в Балканския полуостров) градове светлината на вярата.
Но след много години в Тивериополските предели нахълтали от юг едни варвари, които се наричали авари. Те опустошили града и много други градове, а от жителите едни избили, други отвели в робство. Тогава много хубави здания и храмове били разрушени. А ковчезите на светите мъченици били затрупани от развалините на храма и останали неизвестни за следните поколения.
Но след този народ от Скития през Дунава нахлул друг народ, наречен българи. Те не познавали името Христово, а служели на слънцето, на луната и звездите и принасяли кучета в жертвоприношение. Покорили цяла Илирия, древна Македония до Солун, древна Тракия с Филипопол (Пловдив) и по-горните краища, задържали ги като постоянни обитатели, а заварените жители размествали от едни градове в други и ги използвали като роби. Но покорените християни държали пречистата си християнска вяра и в разговори с тях откривали им евангелската светлина. Когато българският цар Крум превзел много византийски градове, в това число и прочутия Одрин, и изселил жителите му по други градове, тогава сред изселниците се намерил един мъж на име Кинамон, хубав по външния си вид, а още по-хубав по душа. При подялбата на пленниците, той се паднал на Крумовия син, цар Омуртаг. Обикнат от своя господар за неговите превъзходства, той само с едно го огорчавал – че не бил съгласен с тяхната религия. След едно тяхно езическо жертвоприношение, Омуртаг сложил богата трапеза и заповядал на Кинамон да яде заедно с другите началници, но той твърдо отказал да седне на такава обредна езическа трапеза. Тогава Омуртаг, разгневен, заповядал да го бият безмилостно и да го хвърлят в затвора. И там Христовият раб престоял до смъртта му.
Омуртаг оставил трима синове, от които най-големият се наричал Енравота-Боян, следващият Звиница, а най-малкият Маломир. Последният наследил престола на баща си. Княз Енравота си спомнил за християнина Кинамон и поискал от Маломир да го открие в затворите и да му го изпрати. Маломир изпълнил молбата на брат си и му изпратил Кинамон, когото Енравота не можел да познае поради крайното му изтощение. Но Кинамон станал проповедник на християнството пред княза, в резултат на което Енравота възлюбил сладчайшия Иисус, изучил великата тайна на християнското благочестие, отрекъл се от езическото злочестие и приел истинско богопочитание и кръщение. Оттогава се предал на пост и молитва и станал искрен християнин.
Научил се за това брат му Маломир, повикал го при себе си и се отнесъл към него не като към брат (и то по-голям от него), а като към отстъпник от праотеческата вяра, и му рекъл:
– Или ще се откажеш от чуждия Бог, или още днес ще те предам на стоящите тук палачи!
А Боян вече бил избрал смъртта на Христа като свой жребий и жадувал за нея повече, отколкото брат му жадувал за неговата кръв, затова веднага отговорил:
– Никой не може да ме отлъчи от Христовата любов – нито огън, бич, нито меч, нито друга някоя мъка. По-добре да умра за Христа, отколкото да живея с нечестивци, както е казано: Намразих сборището на лукавстващите и няма да седна сред нечестивците. И още: Предпочитам да бъда пред прага на Божия дом, отколкото да живея в селенията на грешниците и да бъда във връзка с безверници. Но защо да говорим много? С една дума: Гнуся се от езическите идоли и от всичкото им служение, а почитам Христа като истински Бог и Му отдавам подобаващо поклонение!
Като го изслушал, брат му веднага издал присъда да бъде посечен с меч. А когато го водели към лобното място, княз Енравота-Боян, изпълнен с божествен Дух, пророкувал за бъдещето:
– Тази вяра, за която аз днес умирам, ще се разпространи по цялата българска земя, макар и да мислите, че ще я ограничите с моята смърт. Кръстът ще бъде издигнат навсякъде, ще бъдат изградени Божии храмове и свещеници чисто ще служат на чистия Бог. И ще се възнасят на Света Троица хвалебни жертви и изповедание. А идолите с техните олтари и храмове ще се срутят и унищожат, като да не са били. Но и ти самият, – обърнал с той към брат си Маломир, – след немного години зле ще изхвърлиш злочестивата си душа, без да получиш никаква полза от своята жестокост!
Като казал това с висок глас, Христовият страдалец преклонил глава пред палача и приел живоносна смърт, а чистата си душа предал в ръцете на Бога. Животът на Маломир след това продължил само три години и бил безвременно пожънат от сърпа на Божието правосъдие, а българската власт наследил неговият племенник Пресиан, син на княз Звиница. След него вече се възцарил синът му, дивният Борис.
През неговото царуване (864) България била нападната от франките, а от друга страна, настанал голям глад поради слабо плодородие. Борис се принудил да предложи на византийския император Михаил III – син на иконобореца Теофил – мирен договор, в който между другото обещавал да приеме християнството заедно със своя народ, и молел да му изпратят нужния брой свещеници за тази цел. Византийците с радост посрещнали тази постъпка на Борис и извършили всичко с нужната бързина. При кръщението Борис приел името на Византийския император Михаил, който се съгласил да му стане кръстник. Заедно с него били кръстени и много други знатни българи, а след това и всички останали. Някои се възпротивили, но той с немного войска лесно ги поразил и заставил да приемат божественото Кръщение. Оттогава се поставят епископи, ръкополагат се свещеници, въздигат се храмове и българите стават „царствено свещенство, народ свет, люде придобити“, „една вяра, едно кръщение, един Бог над всички и чрез всичко“.
Царуването на Борис-Михаил преминало в траен мир и немалко народи му се покорили. След като царувал 36 години и утвърдил вярата в България, той пострадал от тежка болест, постригал се в монашество, предал на Бога ума си, а царството поверил на първия си син Владимир. След това преживял немалко години в монашество и преминал в безсмъртния живот, а Господ го прославил с чудеса на изцеления, които ставали от мощите му. В негово време се явил на българска земя свети Герман. В негово време се проявили и тези светци, чиито живот е предмет на нашия разказ…
Те започнали да се явяват в Тивериопол – Струмица, на мястото, гдето били положени телата им: ту ги виждали нощно време да ходят по градската стена, ту раздавали на всички нуждаещи се от многобройни изцеления. Така мълвата за тях стигнала до българския цар Борис-Михаил. И той, какъвто си бил горещ в божествените работи, веднага заповядал да се построи храм на тяхно име в Брегалнишката епископия и там да бъдат пренесени светите им мощи. Тази заповед била издадена на името на местния болярин Тарадин, благороден и деятелен българин. Храмът бил построен с голяма бързина, понеже боляринът наел много работници. После отишли на мястото, дето се явявали светците, помолили се и започнали да копаят. Копали дълго време, докато попаднали на ковчезите. Те били покрити с мраморни плочи, а на плочите било описано името на всеки, живота му, сана му и чертите на лицето му. Мраморните плочи вдигнали и изпратили в Брегалнишката епископия, за да бъдат отново покрити светите мощи, когато бъдат пренесени там. А самите мощи обвили с чисти нови плащаници и ги положили в дървени ковчези, направени нарочно за пренасянето.
Но тъкмо се готвели да вдигнат ковчезите, един църковен четец, който след някаква болест останал съвсем без глас, изведнъж оздравял и като не на себе си се затекъл към светите мощи и с висок глас разгласял полученото благодеяние. Народът, като видял как четецът проговорил след дългогодишно безгласие, се затекли към светите ковчези, прегръщали ги, целували ги и не искали да се разделят с тях. Струмичани особено сега разбирали от какво духовно съкровище се лишават и силно се възпротивили на пренасянето, като дори били готови да умрат в своята съпротива. Боляринът с помощта на епископите едва успял да уталожи големия шум на тълпата:
– Какво правите, бе братя? Ако аз от себе си предприемах тази работа, би имало оправдание от вашата съпротива. Но щом такава е заповедта на нашия боголюбив цар, как смеете вие по-нищите да не се покорявате на неговите повеления. Внимавайте да не би с вашата дързост да разгневите против себе си нашия кротък и благ цар и да го принудите да отстъпи от своята естествена благост! Гледайте да не се натъкнете сами на ножове и мечове! Не правете на гробища това свещено място и не осквернявайте светия храм с кръвта на една междуособица!
Най-сетни двете страни на спора се съгласили да дигнат само тримата от петнадесетте светци – Тимотей, Комасий и Евсевий, а другите да останат в Струмица.
И така, вдигнали светите мощи на тримата светци и тръгнали за Брегалница с песнопения и благоухания. На 20 стадии от града ги посрещнал сакат човек с криви крака, който започнал да вика:
– Смилете са над мене, Божии светии!
Носачите сложили на земята светите ковчези и сакатият човек паднал върху тях с плач и молитва, и станало чудото – сакатите му крака се изправили! Човекът благодарил на Бога, Който е дивен в Своите светии на всяко време и място. Най-после пристигнали в Брегалница и положили светите ковчези отдясно в храма, въздигнат в тяхна чест. Това станало на 28 ноември, на която дата се празнува паметта на светите петнадесет Струмишки мъченици и до днес. За този божествен храм бил назначен особен свещенически клир, който да извършва на български език богослуженията и свещените песнопения.
Но излекуваният човек, като се завърнал у дома си, съблазнил и отвлякъл чужда жена от нейния законен съпруг, като се преселили двамата в друг град. Обаче Божието правосъдие му наложили наказание: краката му отново се изкривили. Тогава той осъзнал греха си, върнал жената на първия ѝ мъж и прибягнал отново към помощта на същите светци. Като изповядал греха си, много се молел със съкрушено сърце и със смирен дух да получи прошка и да се оправят нозете му. Бог приел искреното му покаяние и нозете му пак се оправили. Тогава той се отрекъл от света с неговите съблазни, отишъл на Света Гора, приел монашество в един от най-големите тамошни манастири и се предал на Бога.
Друг човек много години бил измъчван от нечист дух, така щото неговите роднини го връзвали с железни вериги за врата и за нозете. И така вързан го зваели в храма на светците. Понеже не можели да го удържат, го вързали вън от храма за едно голямо дърво, където престоял така три дни. Но един от пазачите заспали, други се пръснали някъде и тогава той разкъсал веригите и с викове се втурнал в храма. Затекъл се към ковчега на свети Евсевий и се заловил да вдигне мраморната му плоча. Обаче от ковчега се показал един страшен мъж, целият огнен, който така се скарал на нечистия дух:
– Как смееш да влезеш в Божия дом и да измъчваш Божието създание така жестоко?
Като казал това, пак влязъл в ковчега си, а бесноватият изцерен, прославял Бога и Неговите светии.
Друг път един разслабен, който никак не можел да се движи и всичките си естествени нужди извършвал на мястото си, бил донесен от роднините му и положен пред ковчега на свети Евсевий. Само от дишането му се виждало, че е още жив. Светецът му се явявал три нощи поред и мажел цялото му тяло с някакъв осветен елей и най-после му казал:
– Ето, ти оздравя! Иди у дома си по милостта на Господа, Който някога изцери разслабения и му рече: Вземи одъра си и си върви!
Той станал пред всички здрав и силен, като че ли съблякъл болестта от себе си като износена дреха.
Друг човек бил измъчван от нечист дух на пристъпи. Веднъж бил изпратен на работа по време на болестта му. Той влязъл в храма, с рев и лаене нападнал ковчега на свети Евсевий, вдигнал мраморната плоча и я подпрял на стената. Но Божията благодат не закъсняла: човекът веднага се укротил, дошъл на себе си и започнал да слави Бога. Такива големи чудеса вършел Бог чрез Своите светии.
Борисовият син Владимир – както казахме – приел царството от баща си, но живял като цар само 4 години и умрял. Държавните работи поел по-малкият му брат Симеон. По негова заповед боляринът Дистър пренесъл от Струмица в Брегалница мощите на свети Сократ и Теодор и ги положил в същия храм. Оттогава се извършвали още повече чудеса, които разнасяли славата на светиите навсякъде.
Така една жена от Брегалнишката епископия имала едничък син на 7 години, който обаче бил глухоням. С вяра в светците, тя взела детето си и въпреки женската немощ и дългия път, дошла в храма. Там денонощно им се молела със сълзи да избавят детето от немотата, а нея от тежката скръб. Една нощ, след като се уморила от горещото си моление, тя прегърнала детето и полегнала да спи в самата църква. Но в един момент момчето се отскубнало от обятията ѝ и хукнало да бяга. Тя се събудила и смутена запитала какво му е станало. А то с ясен глас отговорило:
– Мамо, мамо, един страшен човек искаше да ме грабне от тебе!
Тя била поразена и не могла да повярва станалото, а си мислела, че е сън. Със закъснение разбрала чудото и благодарила на Божията благодат.
Друга жена, луда, бягала от място на място и обитавала самотна в пусти места. Веднъж по Божие усмотрение се озовала в храма на тези светци и живяла известно време в притвора. Там насън ѝ се явили двама светли старци, които ѝ казали:
– Влез и ти заедно с другите в храма и който свещеник видиш да пали кандилата, дай му забрадката си да ти прочете над нея молитва за здраве!
Тя веднага направила това и получила изцеление.
Един бедняк бил сакат и ходел с патерици от къща на къща да проси насъщния си хляб. Обаче той и родът му били богати на вяра. Най-после убедил домашните си да го заведат при светиите. Там той се молил със сълзи и с голяма вяра, и се сбъднали над него думите на пророка: „Хромият ще скочи като елен“, и се завърнал здрав у дома си, а патериците оставил в храма като трофеи и доказателства за силата на светиите. Бил излекуван и друг един парализиран и сляп. И въобще чудесата на светиите течали като пълноводна река.
Един човек, който живеел край река Вардар, бил обладан от зъл дух, който го карал да изговаря сквернословия, без да съзнава това. Той, доведен при светиите, оздравял, просветил се умът му и от благодарност останал да прислужва в храма три години, после се завърнал вкъщи и до края на живота си помнил благодеянието на светиите.
Друг човек дошъл чак от Мъглен, тялото му било покрито от проказа, а краката му били сакати. Молел се да бъде излекувана една от двете му болести. Но Господ по ходатайството на светиите го избавил и от двете. Друг един, няма по рождение, стигнал напреднала старост и изгубил всяка надежда да се излекува, и прекарвал цялото си време вкъщи и в очакване да го излекува смъртта. Но светиите три пъти му се явявали насън и го подканяли да посети храма им, за да бъде изцелен. Той повярвал на обещанието и пристигнал в храма им точно на Великден. След като прочели Евангелието, немият старец пристъпил да целуне светата книга и веднага с ясен глас се провикнал: „Господи, помилуй!“ И така излекуван, се завърнал у дома си, и прекарал истински пасхални дни не само на празника, но и през целия си останал живот.
Една богата жена изгубила зрението си от някаква течност. От очите ѝ пък изтичала някаква отвратителна мокрота, така че тази нещастница била гнусно зрелище не само за чуждите, но и за собствения ѝ мъж. Изхарчила много средства по лекари напразно. Тогава пристъпила към мощите на светиите с молба да спре поне отвратителната мокрота от очите. Но вижда сън, както сама разказвала: „Стори ми се, че се спусна орел от висините, кацна на главата ми и ме покри с крилата си. Като се събудих, не видях орела, но вече виждах добре и ясно.“
Но и този случай не е за отминаване… Някакви войници, които живеели разпътно и имали небрежно поведение, нападнали храма на светиите с голяма дързост. Пазачите заключили вратата на църквата. Но един от тях, конник, успял да влезе в църквата с коня си. Но още в притвора станал невидим заедно с коня си пред очите на присъстващите. Това стреснало останалите и те напуснали манастира.
Не мога да не разкажа и друго едно чудотворство на светците. Един човек можел да изяжда осем големи хляба (както ги правят българите) и пак оставал гладен. Някога изяждал цял овен и пак усещал глад. Даже се хвалел, че един бик не му стигал за ядене. Един ден изял цяла каца грозде. Човекът съзнавал страстта си и се срамувал, но нямало какво да прави. Обиколил всички места, където имало чудотворни свети мощи; дори ходил в Рим и призовавал помощта на върховния апостол Петър; молил се и на свети Ириней, който се славел с чудесата си. Но понеже не получил полза, най-сетне се сетил за нашите светци и се запътил към тях. Видял отдалеч стените на града и храма на светиите, но се отбил до един извор, където срещнал благолепен старец с хубава бяла брада и пред него малък хляб. Старецът го поканил да закусят двамата с хляба, но той измервал малкия хляб със своята ненаситна страст и отлагал да приеме любезната покана. Старецът разчупил хляба на две, после всяка половина още на две, и му подал една четвъртинка. Гладникът ял, наситил се и му останала една част. Старецът изчезнал, а той влязъл в манастира изцерен от своята сатанинска страст и оттогава не престанал да благодари на Бога и на светците за това благодеяние.
Но аз приличам на човек, който се мъчи да изчерпи морската бездна с шепата си, да преброи звездите на небето, капките на дъжда или морския пясък. Защото същото е да се заловиш да разказваш подред чудесата на светците, които са безспирна река и неизчерпаем извор. Затова тук поставям край на разказа си. А на Господа Иисуса Христа, Който така е прославил Своите светии, да бъде чест и слава във всички безкрайни векове! Амин!
от книгата „Жития на българските светии“, изд. Църногорски манастир; публикация в https://svparaskeva.com
28.11.Свети 15 свещеномъченици Тивериополски-Струмишки, 2022Изтегляне
Свети мъченик Христо, българин
Житието на светия новомъченик Христо е от гръцкия „Неон мартирологион“, където е дадена датата на смъртта и паметта му 12 февруари, 1748 г. Житието е написано от свети Никодим Светогорец, но истинският автор, от когото е взето, е монахът Кесарий Дaпонтес, бележит автор и поет, живял от 1714 до 1784 г.
Този Христов мъченик бил българин от Албания. Когато станал на възраст 40 години, напуснал родината си, дошъл в Цариград и там станал градинар. Един ден, продавайки ябълки на пазара, започнал пазарлък с един турчин да му продаде ябълки. Обаче в пазарлъка неусетно започнали да спорят и да се карат помежду си. Тогава турчинът, за да си отмъсти, наклеветил благословения Христо, че уж обещал да се потурчи. Затова веднага го повлякъл и завел в съдилището на чаушпашата (полицейски пристав, бел.ред.), като представил и лъжесвидетели, че наистина обещал да се потурчи.
Чаушпашата попитал мъченика истина ли е това. Но той с голяма смелост отговорил, че си е християнин и че такава дума не е казвал, и че по никакъв начин няма да смени вярата си, пък ако ще това да му струва хиляди страдания. Тогава чаушпашата заповядал да го бият силно с тояги. После го вързали и го удряли по главата, докато шурнала много кръв, и тогава го хвърлили в затвора, а краката му забили в клада.
По това време в затвора бил преподобният Кесарий Дапонтес (който и написал това житие на мъченика) и като го гледал в това положение, съчувствал му. Затова намерил начин да го освободи тайно от кладата и му предложил храна, за да се подкрепи. Но мъченикът не пожелал да вкуси, като казал: „Защо да ям, когато няма да ме оставят жив? Следователно нека умра за моя Христос гладен и жаден!“
И дал на поменатия Кесарий един брус – точило от челик, който имал в пояса си, като помолил да го даде където трябва, за да отслужат няколко литургии подир смъртта му. След това извели мъченика от затвора и същия ден – 28 ноември 1748 г. – го обезглавили и така мъченикът получил венеца на мъченичеството от Иисуса Христа, на Когото да бъде слава во веки! Амин.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски, публикация в http://www.pravoslavieto.com
Светлината на Храма 