Тврдења без докази: македонската историография като постмодернистки проект^[1]

 Георги Станков

 Лаборатория по проблемите на Черноморския и Каспийския регион

      Резюме: Докладът развива тезата, че историографията на Република Северна Македония е постмодернистка по характер и нейният подход е основан на постмодернисткия подход към науката, който заличава разграниченията между “факт” и „ценност” и между “реалност” и “възприемане.” Запазването на този подход, обаче, носи риска от продължаваща криза в отношенията между Република Северна Македония и Република България.

      Ключови думи: постмодернизъм, социални науки, историография, Република Северна Македония

     Въведение в проблема

В продължение на три години Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователните въпроси, създадена съгласно Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, не може да достигне до “обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития”.^[2] Причината може да се открие във факта, че представителите на Република България и Република Северна Македония в Комисията^[3] имат различни гледни точки за общата история, която свързва двете държави и народите им.  Настоящият доклад разглежда историографския дебат между двете страни като спор между две парадигми: на модернизма и постмодернизма.

     Модернизъм и постмодернизъм в историографията

     Модернизмът е плод на философските и научните принципи на Просвещението, които постмодернизмът отхвърля.^{[4] [5]} Постмодернизмът е промяна в парадигмите: “от просвещенското вярване в относителната детерминираност както на природния свят, така и на социалния свят към – все по-широко разпространеното – следпросвещенско вярване в радикалната неопределеност на всички материални и символични форми на съществуване”.^[6] От хуманитаристиката на 20 в.^[7] постмодернизмът навлиза в социалните науки, в които води до “постмодерен обрат.“^[8] Ако модернизмът в социалните науки се стреми да изгради номотетични причинно-следствени обяснения чрез хипотетико-дедуктивно тестване на теорията и има установени стандарти за това какво представлява валидно изследване, то постмодернизмът предлага идиографски обяснения, формирани чрез абдукция и индукция и тепърва установява своите стандарти за валидност на изследване.^[9] Като социална наука, историята също носи ясно отчетливи различия между модернизма и постмодернизма.^[10]

     Таблица 1: разлики между модернизъм и постмодернизъм в историографията.

Модернизъм	Постмодернизъм
Модернистите си поставят за цел постигането на обективна истина и да представят точни и безпристрастни разкази за минали събития.	Постмодернистите са нормативни и твърдят, че разказите за миналото съдържат културно специфични интерпретации (вложените в тях смисъл, перспектива, интерес и власт).
Модернистите се стремят да обосноват своите разкази въз основа на това, което са открили. Разказите за за миналото трябва да са не само фактически точни, но и научно проверими.	Постмодернистите поддържат, че всички разкази по дефиниция са измислени. Разказите за миналото са конструирани от историците дискурсивно, а не са научно открити.
Модернистките подходи са базирани на факти. Техните разкази са изградени от основаното на факти проучване на истинските събития.	Постмодернистките подходи са фикционални. Описанието на минали събития – независимо колко е систематично – е почти равностойно на псевдонаучна вариация на литературата.
Модернистките подходи са се стремят да бъдат представителни (т.е. представително точни) и имат амбицията да предоставят хомологични разкази за минали събития.	Постмодернистките подходи смятат, че знанията за миналото са обременени от перспектива и изразяват определена гледна точка в определено пространствено-времево измерение. Това прави невъзможно съответствието между (историографския) “наратив” и (историческото) “минало.”
Модернизмът се фокусира върху социалното и изследва историческото развитие, преди всичко по отношение на релационни – особено обществени – модели, които определят от логиката на определена структурна необходимост.	Постмодернизмът акцентира върху социоонтологичното значение на културното и изследва историческото развитие като дискурсивни и поведенчески вариации, породени от непредвидени пространствено-времеви обстоятелства.
Модернистите изучават реалното, като настояват, че съществува физически установена реалност “там вън”, обективно съществуваща независимо от човешките възприятия.	Постмодернистите подчертават ключовата роля на текстуалното, като твърдят, че както методическото изследване, така и характерът на социалните констелации са опосредствани символично.
Модернистките подходи са обяснителни и търсят основните причинно-следствени механизми, които оформят или дори определят хода на историята, но убягват на хората, които не могат да схванат логиката на развиващите се пространствено-времеви реалности.	Постмодернистките подходи са интерпретативни. Настояват, че както обектът им на изследване – историята – така и предметът им на изследване – историографията – представляват символично опосредствани процеси, които са пропити с културно специфични практики и предпоставки.
Модернистките подходи са дедуктивни – движат се от “общото” към “частното”, като формулират “общи предпоставки”, през които разглеждат “конкретни събития.”	Постмодернистките подходи са индуктивни – движат се от “частното” към “общото”, като от изследването на “конкретни събития” формулират “общи предположения.”
Модернизмът има макро фокус и мотивация да разбере “голямата картина”, като разкрие макросоциалните (най-вече структурни и системни) движещи сили, лежащи в основата на историческите процеси от голям мащаб.	Постмодернизмът има микро фокус и мотивация да разбере многопластовите “малки картини”, като изучава микросоциалните (т.е. пряко преживени и необичайни) реалности от малък мащаб в историческите събития.
Модернизмът възприема пространствено-времевото развитие от гледна точка на необходимостта; от тази перспектива историята е структуриран и структуриращ хоризонт от неизбежни, предсказуеми, прогресивни, насочени и универсални развития.	Постмодернизмът възприема пространствено-времевото развитие от гледна точка на непредвидимостта; затова историята е отворен хоризонт от произволни, непредсказуеми, хаотични, безпосочни и несъкратими обстоятелства и развития.

           

     Македонската историография като постмодернистки проект

     Възгледите на изследователите от Република Северна Македония, включително на членовете на Съвместната комисия, изразяват постмодернистките подходи към миналото. Тази тенденция се характеризира с релативизъм, аисторичност, политизация и дори антинаучност. Ето няколко примера:

• Отхвърля се наличието на утвърдена и ясно демонстрирана българска идентичност на населението на историческия регион Македония през 19-20 в.^[11] Спекулира се, че населението на Македония през този период се нарича българско заради принадлежността си към Българската екзархия.^[12] В тази хипотеза македонските историци се позовават на миллетската система на Османската империя, като пропускат, че от гледна точка на православното християнство Екзархията е етническа църква. Тя е в схизма именно заради своя етнофилетизъм, който е обявен за ерес през 1872 г. В същата епоха например власите в Македония също продължават да се наричат власи, дори когато са под юрисдикцията на Вселенската патриаршия, т.е. миллетската система в случая далеч не е водеща категория за идентифициране на населението.

• Твърди се, че братя Миладинови наричат сборника си “Български народни песни” под натиска на епископ Щросмайер поради неговите панславянски подбуди и заради няколко десетки песни от районите на София и Панагюрище, включени в изданието.^[13] При това напълно се ингорира документалното наследство на Миладинови, като например кореспонденцията между Константин Миладинов и Георги Раковски, в която по-малкият от братята фолклористи нарича Македония “Западна България”, а местното население “болгари.”^[14]

• Вангелов и Ристевски, членове на Съвместната комисия, не приемат тезата за българския държавен и народностен характер на държавата на цар Самуил с аргумента, че няма достатъчно вътрешни източници, например документи от царската канцелария, за да се направи категорично точно заключение за характера на тази държава и нейното население, както и че основният корпус от запазени чужди средновековни извори са писани век по-късно.^[15] Затова те приветстват “критичкиот однос кон постојните концепти на разни колективни идентитети.” Действително, няма документи от царския двор на цар Самуил, но всички други източници за него, за наследниците му и за поданиците му недвусмислено ги идентифицират като българи, а държавата като България. Други северномакедонски историци прокарват тезата, че няма връзка между съвременната българска нация, сформирана през 19 век, и средновековната българска народност и държава.^[16] Твърди се още, че с разширяването на българската държава през Средновековието терминът “българи” престава да бъде етноним и се превръща в наднационална категория като “ромеи”, т.е. в политоним.^{[17] [18]} По този начин отново се прави опит да се заобиколи фактът, че всички средновековни източници ясно посочват държавата на цар Самуил като българска, а българите като неин държавотворен народ. Световната медиевистика отдавна споделя становището, че цар Самуил е цар на България и определя спора за характера на държавата му като аисторичен, тъй като проектира съвременните етнически различия върху миналото.^[19] Северномакедонските историци така проявяват една от основните черти на постмодернизма – неговата аисторичност.^[20]

• Българската историческа позиция се атакува с ненаучния аргумент, че е формулирана при управлението на Тодор Живков в България.^[21] При това се пропуска, че българската историография (включваща и миналото на Македония), е създадена много по-рано, докато северномакедонската историография наистина е формирана по времето на комунистическата диктатура на Тито и Колишевски. Още със зараждането си македонската историография е идеологически крайно лява по характер (например с твърдението, че богомилството е македонско социално движение, народна реакция на българското феодално потисничество). По същия начин е формиран образът на македонския народ като обект на три съседски пропаганди (българска, гръцка и сръбска), при което се загърбва или неглижира фактът, че народът свободно е изявил своята принадлежност и че всички изтъкнати просветни и революционни деятели са били част от движението, наричано “българска пропаганда.” Представянето на македонското население като безгласна и онеправдана жертва на могъщата българска пропаганда е илюстрация на постмодернистката тенденция, при която “хуманитарните науки и голяма част от социалните науки се превърнаха в постмодерни неомарксистки площадки за радикали.”^[22] По този начин северномакедонските историци демонстрират друга черта на постмодернизма – неговата политизация, и то най-вече в духа на левите идеи сред представителите на социалните науки.^[23]

     Тези примери показват какво имат предвид северномакедонските историци, когато се застъпват за множество интерпретации и “мултиперспективност” по разглежданите въпроси. Те настояват “наместо држење до „консензуалниот канон“ во историографијата, на учениците да им се нуди мултиперспективност.”^[24] Те предлагат вместо “авторитетен” и „ригиден“ процес на учене, основан само на “извори и факти” за разглежданите исторически личности и събития, да се приложи “дискурсивен анализ.” Всъщност никой не задължава преподавателите да прилагат ригидни форми и средства на преподаване, а придържането към изворите и фактите не противоречи на задълбочените дискусии, стимулиращи анализирането и разбирането на безкрайната сложност на социалните и историческите процеси. По същество предложеният от северномакедонските историци подход отрича възможността учените да достигат до заключения по пътя на научния метод, който включва формулиране на хипотези (каузални прогнози) въз основа на предварителни знания, спекулации и случайни или систематични наблюдения.^[25] Ако хипотезите са били потвърдени след проверка, като краен резултат “историците формулират закони и ги използват в причинно-следствени обяснения.”^[26] Ако една хипотеза не е била потвърдена, научният метод налага да се преразгледат нейните основните предположения и логиката, която ги свързва, за да се намерят алтернативи.^[27] Отказът от този подход и приемането на множество възможни интерпретации всъщност е отказ от конструктивния диалог, при който чрез обмяна на идеи учените са стигали до консенсус  по различни въпроси. Вместо това, историците от РСМ обвиняват българските си колеги в агресивна амбиция да наложат своята истина, тоест те възприемат и/или представят основания на определени стандарти “конзензуален канон” като стремеж за доминация от българска страна. Тенденцията на постмодернизма чрез дискурсивен анализ да разглежда историческите събития от гледна точка на “текстове” и “интертекстуалност” води до преформулиране на историята като анализ на текстови разработки.^[28] Историята обаче не e художествена литература.^[29] Целта на историографията е да изследва специфичните пространствено-времеви условия, при които се случват историческите събитията, а не да прави реторични упражнения и интерпретации върху съдържанието на един или друг исторически текст. По принцип е вярно, че могат да съществуват “безкраен брой начини за възприемане и тълкуване на ограничен брой явления.”^[30] Категорично не е вярно, обаче, допускането, че всички интерпретации са равнопоставени и еднакво легитимни, така че нито една от тях не може да бъде поставена над останалите. Колкото и голям брой потенциални интерпретации или перспективи по отношение на историческите събития да има, те не са еднакво жизнеспособни.^[31] Различните интерпретации, перспективи и хипотези са иманентно присъщи на науката, при което много учени съпоставят своите мнения, за да стигнат до консенсус и да се обединят около нещо, което изглежда логично и най-вероятно. Именно научният метод води до приемането на дадена интерпретация като консенсусна (а не компромисна) научна позиция по изследвания въпрос.

     Постмодернисткият подход на представителите на северномакедонската историческа наука е безполезен за достигане до очакваното обективно научно тълкуване на историческите събития, заложено в двустранния договор. Вместо характерните за модернизма принципи на обективност и стремеж към научен консенсус, този подход предлага релативистки интерпретации на историческите извори. Северномакедонската страна потвърждава наблюдението, че постмодернизмът отхвърля разграниченията между “факт” и “ценност” и между “реалност” и “възприемане” и по този начин отхвърля фундаментите на съвременната наука.^[32] Потвърждава се оценката, че постмодернизмът е “в най-добрия случай остарял обект на разследване, принадлежащ към историята на интелектуалната мисъл, или, в най-лошия случай, езотеричен обект на разследване, който никога не заслужава да бъде възприет сериозно.“^[33]

     Защо РСМ използва постмодернисткия подход в историографията?

     Историческата наука в РСМ се обръща към постмодернистките подходи, защото те могат да служат на политическата цел, обявена от министър председателя на държавата Зоран Заев, според когото историческите въпроси трябва да се решат по начин, който “да биде прифатлив за двете страни.”^[34] Неговата позиция е, че “за македонскиот идентитет и македонскиот јазик не се преговара” и че червените линии на Република Северна Македония са въпросите за идентичността и езика. Мотивацията на македонското правителство гласи: “секогаш, ама баш секогаш во овие претходни три години, сме се воделе до она коjа што претставува наш дигнитет и достоинство и за коe што не треба и не смее никој да преговара. Тоа е нашиот македонски јазик и идентитет. Ако нашиот македонски јазик и нашиот македонски идентитет е признает како реалност и се спори минатото, минатото е исто така мое право на самоопределување. Тоа е мое идентитетско прашање и овде нема одстапка. Тоа треба да го разберат сите, значи кога и да се отвори – сега и во идни генерации после сто години – тоа е филинг, тоа е чувство… Ние сме македонци и сакаме тоа да ни се почитува. Корењата исто така е наше право на самоопределување. Историjата нека ги каже сите детаjли внатре.”^[35]

     По този начин политическото ръководство на Република Северна Македония продължава старата традиция на югославска Македония да проектира своето настоящо самоопределение върху минали поколения и епохи. Историографията на РСМ повече от 70 години извършва ретроактивно приписване на идентичност на други личности. Заев си противоречи, като твърди, че миналото е работа на историците, но пък е право на съвременниците да определят идентичността на миналите генерации, защото ставало въпрос за “чувство.” 

     Постмодерният релативизъм и призивът за множество интерпретации влиза в употреба, защото македонските историци ясно осъзнават несъстоятелността на своята наукообразна историческа школа. В продължение на няколко десетилетия те са са имали пълния монопол в страната си да представят своите съчинения като основана на научните принципи историография, тоест са заявявали претенцията, че следват научните принципи на модернизма. В действителност техният прочит от самото начало на македонската историография много повече отговаря на принципите на постмодернизма. Техният подход се радва на скромен успех главно в рамките на бивша Югославия и няколко други бивши социалистически страни, при това главно по политически причини, но огромната маса от световни учени не приема северномакедонската историческа мистификация. Проблемът на македонската история тогава и сега остава и той е, че никъде в източниците не се посочва наличието на македонци като етнос през времето от 9 до 19 век. Ако преди историците са могли да фалшифицират свободно изворите и да създават “псевдо-история”,^[36] днес това става невъзможно и затова те търсят нов инструментариум, който намират в някои от вярванията на постмодерността. Затова целта на северномакедонските историци с релативисткия подход не е да опонират на македонския национален мит, който и без това е недоказуем, а на българския, затова правят опити да се отрече наличието на каквото и да е българско народностно съзнание на населението в Македония през Средните векове и Възраждането. При това, обаче, учените от РСМ не успяват или дори отказват да представят валидни и основани на доказателства обяснения за хронотопните фактори, които обуславят формирането, функционирането и развитието на историческите процеси на тази територия и сред това население.

     Налага се изводът, че “мултиперспективостта” е тактически ход на северномакедонските политици и историци, който би им позволил да поддържат в своята образователна система държавотворния мит на РСМ, при който проектират миналото на своята идентичност назад към Възраждането и дори към Средновековието.^[37] Например в случая с цар Самуил това означава, че историографията на Република Северна Македония ще продължи да го представя като македонски цар, като същевременно ще отбелязва, че историците в България и някои други учени в чужбина го смятат за български цар.^[38] Политиците и историците на РСМ очакват, при това с основание, че гражданите на държавата ще продължат да вярват на тяхната версия, особено при продължаващото медийно очерняне на България. “Мултиперспективността” – така, както я разбират северномакедонските представители в Съвместната комисия – ще позволи македонистката историография да запази своя политизиран монопол върху образователната система в Република Северна Македония и да неутрализира прилагането на принципите на научния метод в историята на нейната територия.

     Следователно прилагането на постмодерния подход не е решение – напротив, той вещае продължаваща криза. Двете страни винаги са осъзнавали конфликтността между двата държавни наратива. Настояването за мултиперспективност или “два наратива” всъщност предполага вечен конфликт. Не може да се прави паралел между полско-германския и българо-македонския случай, както го прави полският историк Игор Каколевски.^[39] Полша и Германия може да имат противоречиви гледни точки за събитията, довели до Втората световна война, както и за събитията по време на самата война, но нямат различия в оценката си за това кой е поляк и кой – германец. Допускането на двойствена интерпретация на личностите и делата на цар Самуил или св. Климент Охридски, както и на етническата принадлежност на братя Миладинови и Гоце Делчев, обаче, няма нищо общо с полско-германския случай. Подобно “решение” за “два наратива” носи в себе си семето на продължаваща и изтощителна криза на отношенията между Република Северна Македония и България, защото предполага страните, вместо чистосърдечно да работят за добросъседство, постоянно да търсят съюзници и поддръжници на своята теза – нещо, което югославска Македония правеше например на полето на лингвистиката чрез Хорас Лънт и Виктор Фридман. Следователно противопоставянето ще остане и ще нараства, дори в рамките на ЕС.

    Заключение

     Разминаването в подходите и интерпретациите на българската и северномакедонската част от Съвместната комисия не е научен, а политически проблем с псевдонаучно обяснение. Това разминаване е политически направлявано и се превръща в ключов проблем в македонско-българските отношения. За България няма да е ход с мащабите на национална катастрофа, ако се откаже от своето историческо наследство в Македония, защото има достатъчно богато минало, но подобно отстъпление няма да е научно обосновано, а политически продиктувано, както след 1944 г. Обратно, за политическия елит на РСМ неговата интерпретация за миналото е жизненоважна и никога не е била друго, освен политическа кауза, на която със съмнителен успех е давана наукообразна фасада. Факт е, че в световен план няма случай друга държава да подменя ретроактивно етническата идентичност на миналите герои и събития. Още от времето на Югославия македонската историография замества обективната фактическа истина, която изследва реалността и търси отговор на въпроса “какво е било?” с емоционалния нагон на желанието, което пита “какво искам да е било?”. С други думи, налице е постмодернисткото сливане на “факт” и “ценност” и на “реалност” и “възприемане.” По този начин македонската историография се превръща в най-забележителния постмодерен историографски проект на 20 и 21 век и в политически инструмент за изграждане на съвременната македонска национална идентичност.

     Използвани източници:

Държавен вестник (2018, 2 март), Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония. Държавен вестник, бр.19. [онлайн]. [посетен на 5 май 2021]. https://dv.parliament.bg/DVWeb/showMaterialDV.jsp?idMat=123506.

Вангелов, О., Љ. Ристевски (2021, 14 април). Обединување околу „историски вистини“ или околу различности? [публикация в сайт]. [посетен на 12 май 2021].

https://respublica.edu.mk/mk/blog/2021-04-15-08-57-59.

Крамариќ, З. (2010). Идентитет, текст, нација, интерпретации на црнилата на македонската историја. Скопје: Табернакул, стр.13.

Маргиналия [Marginalia] (1 март 2021). Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие? [онлайн]. [посетен на 10 май 2021].

Наумов, С. [Kanal 7] (24 октомври 2020). Стадион на Канал 77 – 24.10.2020 [онлайн]. [посетен на 12 май 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=Q88Sp1wjfFw.

Наумов,С. [Kanal 77] (5 декември 2020). Стадион на Канал 77 – 05.12.2020 [онлайн]. [посетен на 12 май 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=I3H4ROpk9ik.

Поповска-Божиновска, Ж. (2021, 26 април). Наместо борба за компромис дали некој бил Македонец или Бугарин, подобро решение е да има два наративи. [онлайн]. [посетен на 1 май 2021].

https://respublica.edu.mk/mk/intervju/2021-04-26-12-32-21.

Трайков, Н. (ред.) (1964). Братя Миладинови – преписка. София: Издателство на БАН.

Barraclough, G. (1966). Scientific Method and the Work of the Historian. Studies in Logic and the Foundations of Mathematics, 584–594.

Benson, L. (2001). Yugoslavia: A Concise History. Houndmills, Basingstoke, Palgrave Macmillan.

Butler, C., 2002, Postmodernism: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press.

Canada Strong and Free Network (2017, april 6). Censorship on Campus |Taking the lead on freedom of expression. [retrieved may 10, 2021]. https://youtu.be/30U1AAuo_wE, 30:41 – 20:47.

Gross, N., S. Simmons (2013). The Social and Political Views of American College and University Professors. In: Gross, N., S. Simmons (eds). Professors and Their Politics. Baltimore, Johns Hopkins University Press, pp. 19 – 49. 

Hicks, S, 2004, Explaining Postmodernism. Tempe: Scholargy Publishing.

Hogg, M., G. Vaughan (2018). Social Psychology. New York: Pearson.

ideacity (2017, September 12), Jordan Peterson | Political Correctness and Postmodernism. [online]. [retrieved 12 May 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=f5rUPatnXSE.

Kazhdan, A. (ed.) (1991). The Oxford Dictionary of Byzantium,Vol. 3. Oxford: Oxford University Press.

Rogers, W. (2003). Social Psychology: Experimental and Critical Approaches. Maidenhead: Open University Press.

Rusinow, D. (1968). The “Macedonian Question“ Never Dies. Southeast Europe Series, 14(3), pp. 1 – 17. https://www.cia.gov/library/readingroom/docs/CIA-RDP08C01297R000400240004-0.pdf.

Susen, S., 2015. The ‘Postmodernist Turn’ in the Social Sciences. London: Palgrave Macmillan.

Topolski, J. (1977). Methodology of History. Dordrecht: D. Reidel Publishing Company.

^[1] Заглавието е заемка от изказване, приписвано на северномакедонския политик Михайло Апостолски: “Немам доказ, али тврдам.”

^[2] Държавен вестник (2018, 2 март), Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония. Държавен вестник, бр.19. [онлайн]. [посетен на 5 май 2021]. https://dv.parliament.bg/DVWeb/showMaterialDV.jsp?idMat=123506. 

^[3] Тук и по-долу в текста се използват кратките форми “Комисията” и “Съвместната комисия.”

^[4] Hicks, S. (2004). Explaining Postmodernism. Tempe: Scholargy Publishing, p. 14.

^[5] Susen (2015), p. 21

^[6] Susen, S. (2015), p.1.

^[7] Butler, C. (2002). Postmodernism: A Very Short Introduction. Oxford University Press.

^[8] Susen, S. (2015). The ‘Postmodernist Turn’ in the Social Sciences. London: Palgrave Macmillan, p. 1.

^[9] Rogers, W. (2003). Social Psychology: Experimental and Critical Approaches. Maidenhead: Open University Press, p.58.

^[10] По Susen (2015).

^[11] Огнен Вангелов: “Тежко е да се каже дека постои некаква национална консолидациjа на бугарски идентитет на населението кон краjот на 19 век и почетокот на 20 век на териториjата на Македониjа.” Наумов, С. [Kanal 7] (24 октомври 2020). Стадион на Канал 77 – 24.10.2020 [онлайн]. [посетен на 12 май 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=Q88Sp1wjfFw, 50:14 – 50:27.

^[12] Петар Богоjески, пак там, 1:07:41 – 1:08:17.

^[13] “Своевиден македонски Јад Вашем е Зборникот на браќата Миладиновци! Токму името / насловот на тој Зборник произведува цела серија недоразбирања, затоа што она што следува зад тоа име / наслов / потпис воопшто не одговара на неговата содржина… Соочени сме со парадокс: некој ставил потпис на нешто што во најголема мера не кореспондира со она што всушност се потпишува (тоа биле самите автори на Зборникот или тогашните меѓународни политички односи, но токму тоа “туѓо” име можеби се вклопувало во “постилирската” / јужнословенска политичко-културна визија на бискупот Ј.Ј. Штросмаер, па авторите, по негов наговор, се согласиле “Зборникот” да го именуваат со “туѓо” име).” Крамариќ, З. (2010). Идентитет, текст, нација, интерпретации на црнилата на македонската историја. Скопје: Табернакул, стр.13.

^[14] Трайков, Н. (ред.) (1964). Братя Миладинови – преписка. София: Издателство на БАН.

^[15] Вангелов, О., Љ. Ристевски (2021, 14 април). Обединување околу „историски вистини“ или околу различности? [публикация в сайт]. [посетен на 12 май 2021]. https://respublica.edu.mk/mk/blog/2021-04-15-08-57-59. 

^[16] Изказване на Стоjко Стоjков: “современата бугарска нациjа по ни една форма и начин не постоела во Средниот век. Таа се изградува во 19 век, земаjки славно име од минатото. Тоа е тоа. Не е дека тие постоили како нациjа, дека поимот бугари значи бугари како што ние денеска го сфаќаме.”  Наумов, С. [Kanal 77] (5 декември 2020). Стадион на Канал 77 – 05.12.2020 [онлайн]. [посетен на 12 май 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=I3H4ROpk9ik., 1:58:03 – 1:58:16.

^[17] Пак там.

^[18] Изказване на Стоjко Стоjков, Маргиналия [Marginalia] (1 март 2021). Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие? [онлайн]. [посетен на 10 май 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=vO6T9fYA8-k.

^[19] Kazhdan, A. (ed.) (1991). The Oxford Dictionary of Byzantium,Vol. 3. Oxford: Oxford University Press, p.1838.

^[20] Susen (2015), p. 244.

^[21] Стоjко Стоjков в Наумов,С. [Kanal 77] (5 декември 2020). Стадион на Канал 77 – 05.12.2020 [онлайн]. [посетен на 12 май 2021.

^[22] Изказване на Джордън Питърсън. Canada Strong and Free Network (2017, april 6). Censorship on Campus |Taking the lead on freedom of expression. [retrieved may 10, 2021]. https://youtu.be/30U1AAuo_wE, 30:41 – 20:47.

^[23] В САЩ 58% от университетските преподаватели в социалните науки са либерали (в северноамериканската политическа терминология това означава леви, често дори социалистически възгледи) и едва 5% са консерватори, а в хуманитаристиката 52% са либерали и 4% са консерватори. Gross, N., S. Simmons (2013). The Social and Political Views of American College and University Professors. In: Gross, N., S. Simmons (eds). Professors and Their Politics. Baltimore, Johns Hopkins University Press, pp. 19 – 49.

^[24] Вангелов, О., Љ. Ристевски, пак там.

^[25] Hogg, M., G. Vaughan (2018). Social Psychology. New York: Pearson.

^[26] Topolski, J. (1977). Methodology of History. Dordrecht: D. Reidel Publishing Company, p. 671.

^[27] Hicks (2004).

^[28] Susen (2015), p. 243.

^[29] “Очевидно е, че историята не попада в същата категория като литературата с въображение – или че, ако го направи, ще бъде лоша история.” – Barraclough, G. (1966). Scientific Method and the Work of the Historian. Studies in Logic and the Foundations of Mathematics, p. 584.

^[30] Изказване на Джордън Питърсън, ideacity (2017, September 12), Jordan Peterson | Political Correctness and Postmodernism. [online]. [retrieved 12 May 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=f5rUPatnXSE, 7:39 – 7:43.

^[31] Пак там.

^[32] Butler, C. (2002). Postmodernism: A very short introduction. Oxford: Oxford University Press, p.38.

^[33] Susen (2016), pp.429-430.

^[34] Наумов,С. [Kanal 77] (5 декември 2020). Стадион на Канал 77 – 05.12.2020 [онлайн]. [посетен на 12 май 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=I3H4ROpk9ik., 43:12 – 43:35.

^[35] Наумов,С. [Kanal 77] (5 декември 2020). Стадион на Канал 77 – 05.12.2020 [онлайн]. [посетен на 12 май 2021]. https://www.youtube.com/watch?v=I3H4ROpk9ik, 38:01 – 39:00.

^[36] Benson, L. (2001). Yugoslavia: A Concise History. Houndmills, Basingstoke, Palgrave Macmillan, p. 89.

^[37] Rusinow, D. (1968). The “Macedonian Question“ Never Dies. Southeast Europe Series, 14(3), pp. 1 – 17. [online] [retrieved May 10. 2021]. https://www.cia.gov/library/readingroom/docs/CIA-RDP08C01297R000400240004-0.pdf.

^[38] Всъщност дори и днес в статията за цар Самуил в македонската Уикипедия има подобно съдържание: “Цар Самоил или цар Самуил (958 – 6 октомври 1014) — средновековен македонски владетел кој на преминот од X кон XI век формирал пространо царство на територијата на Балканскиот Полуостров.

Државата која ја создал е позната како Самоилово Царство, а еден дел од историчарите, за да направат јасна разлика помеѓу новата држава која ја создал Самуил и царството на бугарскиот цар Симеон I (Прво Бугарско Царство), го нарекуваат Македонско словенско царство, Македонско царство или Западно бугарско царство. Поголемиот дел од бугарските и еден дел од светските историчари го сметат за Бугарско Царство, според некои историчари Самоил бил владетел на Првото Бугарско Царство.” https://mk.wikipedia.org/wiki/цар_Самоил.

^[39] Поповска-Божиновска, Ж. (2021, 26 април). Наместо борба за компромис дали некој бил Македонец или Бугарин, подобро решение е да има два наративи. [онлайн]. [посетен на 1 май 2021].

https://respublica.edu.mk/mk/intervju/2021-04-26-12-32-21.