Тврдења без докази: македонската историография като постмодернистки проект[1]
Георги Станков
Лаборатория по проблемите на Черноморския и Каспийския регион
Резюме: Докладът развива тезата, че историографията на Република Северна Македония е постмодернистка по характер и нейният подход е основан на постмодернисткия подход към науката, който заличава разграниченията между “факт” и „ценност” и между “реалност” и “възприемане.” Запазването на този подход, обаче, носи риска от продължаваща криза в отношенията между Република Северна Македония и Република България.
Ключови думи: постмодернизъм, социални науки, историография, Република Северна Македония
Въведение в проблема
В продължение на три години Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователните въпроси, създадена съгласно Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, не може да достигне до “обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития”.[2] Причината може да се открие във факта, че представителите на Република България и Република Северна Македония в Комисията[3] имат различни гледни точки за общата история, която свързва двете държави и народите им. Настоящият доклад разглежда историографския дебат между двете страни като спор между две парадигми: на модернизма и постмодернизма.
Модернизъм и постмодернизъм в историографията
Модернизмът е плод на философските и научните принципи на Просвещението, които постмодернизмът отхвърля.[4] [5] Постмодернизмът е промяна в парадигмите: “от просвещенското вярване в относителната детерминираност както на природния свят, така и на социалния свят към – все по-широко разпространеното – следпросвещенско вярване в радикалната неопределеност на всички материални и символични форми на съществуване”.[6] От хуманитаристиката на 20 в.[7] постмодернизмът навлиза в социалните науки, в които води до “постмодерен обрат.“[8] Ако модернизмът в социалните науки се стреми да изгради номотетични причинно-следствени обяснения чрез хипотетико-дедуктивно тестване на теорията и има установени стандарти за това какво представлява валидно изследване, то постмодернизмът предлага идиографски обяснения, формирани чрез абдукция и индукция и тепърва установява своите стандарти за валидност на изследване.[9] Като социална наука, историята също носи ясно отчетливи различия между модернизма и постмодернизма.[10]
Таблица 1: разлики между модернизъм и постмодернизъм в историографията.
Модернизъм |
Постмодернизъм |
Модернистите си поставят за цел постигането на обективна истина и да представят точни и безпристрастни разкази за минали събития. |
Постмодернистите са нормативни и твърдят, че разказите за миналото съдържат културно специфични интерпретации (вложените в тях смисъл, перспектива, интерес и власт). |
Модернистите се стремят да обосноват своите разкази въз основа на това, което са открили. Разказите за за миналото трябва да са не само фактически точни, но и научно проверими. |
Постмодернистите поддържат, че всички разкази по дефиниция са измислени. Разказите за миналото са конструирани от историците дискурсивно, а не са научно открити. |
Модернистките подходи са базирани на факти. Техните разкази са изградени от основаното на факти проучване на истинските събития. |
Постмодернистките подходи са фикционални. Описанието на минали събития – независимо колко е систематично – е почти равностойно на псевдонаучна вариация на литературата. |
Модернистките подходи са се стремят да бъдат представителни (т.е. представително точни) и имат амбицията да предоставят хомологични разкази за минали събития. |
Постмодернистките подходи смятат, че знанията за миналото са обременени от перспектива и изразяват определена гледна точка в определено пространствено-времево измерение. Това прави невъзможно съответствието между (историографския) “наратив” и (историческото) “минало.” |
Модернизмът се фокусира върху социалното и изследва историческото развитие, преди всичко по отношение на релационни – особено обществени – модели, които определят от логиката на определена структурна необходимост. |
Постмодернизмът акцентира върху социоонтологичното значение на културното и изследва историческото развитие като дискурсивни и поведенчески вариации, породени от непредвидени пространствено-времеви обстоятелства. |
Модернистите изучават реалното, като настояват, че съществува физически установена реалност “там вън”, обективно съществуваща независимо от човешките възприятия. |
Постмодернистите подчертават ключовата роля на текстуалното, като твърдят, че както методическото изследване, така и характерът на социалните констелации са опосредствани символично. |
Модернистките подходи са обяснителни и търсят основните причинно-следствени механизми, които оформят или дори определят хода на историята, но убягват на хората, които не могат да схванат логиката на развиващите се пространствено-времеви реалности. |
Постмодернистките подходи са интерпретативни. Настояват, че както обектът им на изследване – историята – така и предметът им на изследване – историографията – представляват символично опосредствани процеси, които са пропити с културно специфични практики и предпоставки. |
Модернистките подходи са дедуктивни – движат се от “общото” към “частното”, като формулират “общи предпоставки”, през които разглеждат “конкретни събития.” |
Постмодернистките подходи са индуктивни – движат се от “частното” към “общото”, като от изследването на “конкретни събития” формулират “общи предположения.” |
Модернизмът има макро фокус и мотивация да разбере “голямата картина”, като разкрие макросоциалните (най-вече структурни и системни) движещи сили, лежащи в основата на историческите процеси от голям мащаб. |
Постмодернизмът има микро фокус и мотивация да разбере многопластовите “малки картини”, като изучава микросоциалните (т.е. пряко преживени и необичайни) реалности от малък мащаб в историческите събития. |
Модернизмът възприема пространствено-времевото развитие от гледна точка на необходимостта; от тази перспектива историята е структуриран и структуриращ хоризонт от неизбежни, предсказуеми, прогресивни, насочени и универсални развития. |
Постмодернизмът възприема пространствено-времевото развитие от гледна точка на непредвидимостта; затова историята е отворен хоризонт от произволни, непредсказуеми, хаотични, безпосочни и несъкратими обстоятелства и развития. |
Македонската историография като постмодернистки проект
Възгледите на изследователите от Република Северна Македония, включително на членовете на Съвместната комисия, изразяват постмодернистките подходи към миналото. Тази тенденция се характеризира с релативизъм, аисторичност, политизация и дори антинаучност. Ето няколко примера:
-
Отхвърля се наличието на утвърдена и ясно демонстрирана българска идентичност на населението на историческия регион Македония през 19-20 в.[11] Спекулира се, че населението на Македония през този период се нарича българско заради принадлежността си към Българската екзархия.[12] В тази хипотеза македонските историци се позовават на миллетската система на Османската империя, като пропускат, че от гледна точка на православното християнство Екзархията е етническа църква. Тя е в схизма именно заради своя етнофилетизъм, който е обявен за ерес през 1872 г. В същата епоха например власите в Македония също продължават да се наричат власи, дори когато са под юрисдикцията на Вселенската патриаршия, т.е. миллетската система в случая далеч не е водеща категория за идентифициране на населението.
-
Твърди се, че братя Миладинови наричат сборника си “Български народни песни” под натиска на епископ Щросмайер поради неговите панславянски подбуди и заради няколко десетки песни от районите на София и Панагюрище, включени в изданието.[13] При това напълно се ингорира документалното наследство на Миладинови, като например кореспонденцията между Константин Миладинов и Георги Раковски, в която по-малкият от братята фолклористи нарича Македония “Западна България”, а местното население “болгари.”[14]
-
Вангелов и Ристевски, членове на Съвместната комисия, не приемат тезата за българския държавен и народностен характер на държавата на цар Самуил с аргумента, че няма достатъчно вътрешни източници, например документи от царската канцелария, за да се направи категорично точно заключение за характера на тази държава и нейното население, както и че основният корпус от запазени чужди средновековни извори са писани век по-късно.[15] Затова те приветстват “критичкиот однос кон постојните концепти на разни колективни идентитети.” Действително, няма документи от царския двор на цар Самуил, но всички други източници за него, за наследниците му и за поданиците му недвусмислено ги идентифицират като българи, а държавата като България. Други северномакедонски историци прокарват тезата, че няма връзка между съвременната българска нация, сформирана през 19 век, и средновековната българска народност и държава.[16] Твърди се още, че с разширяването на българската държава през Средновековието терминът “българи” престава да бъде етноним и се превръща в наднационална категория като “ромеи”, т.е. в политоним.[17] [18] По този начин отново се прави опит да се заобиколи фактът, че всички средновековни източници ясно посочват държавата на цар Самуил като българска, а българите като неин държавотворен народ. Световната медиевистика отдавна споделя становището, че цар Самуил е цар на България и определя спора за характера на държавата му като аисторичен, тъй като проектира съвременните етнически различия върху миналото.[19] Северномакедонските историци така проявяват една от основните черти на постмодернизма – неговата аисторичност.[20]
-
Българската историческа позиция се атакува с ненаучния аргумент, че е формулирана при управлението на Тодор Живков в България.[21] При това се пропуска, че българската историография (включваща и миналото на Македония), е създадена много по-рано, докато северномакедонската историография наистина е формирана по времето на комунистическата диктатура на Тито и Колишевски. Още със зараждането си македонската историография е идеологически крайно лява по характер (например с твърдението, че богомилството е македонско социално движение, народна реакция на българското феодално потисничество). По същия начин е формиран образът на македонския народ като обект на три съседски пропаганди (българска, гръцка и сръбска), при което се загърбва или неглижира фактът, че народът свободно е изявил своята принадлежност и че всички изтъкнати просветни и революционни деятели са били част от движението, наричано “българска пропаганда.” Представянето на македонското население като безгласна и онеправдана жертва на могъщата българска пропаганда е илюстрация на постмодернистката тенденция, при която “хуманитарните науки и голяма част от социалните науки се превърнаха в постмодерни неомарксистки площадки за радикали.”[22] По този начин северномакедонските историци демонстрират друга черта на постмодернизма – неговата политизация, и то най-вече в духа на левите идеи сред представителите на социалните науки.[23]