Небесният събор на небесните ангели надникна към земята, за да види как донасят в храма Младенеца, Първороден спрямо всички твари, роден от Майка, непознала мъж, и с радост пеят заедно с нас песента на предпразненството.

Като претърпя страданията на плътта, блажени Трифоне, ти наследи божествената и безболезнена сладост на рая и прие от Христа венеца на безсмъртието. Затова изливаш реки на изцеления за тези, които с любов прибягват към твоята защита.

          Иконата е копирана от сайта на храм „Свети Йоан Богослов“, град Карнобат – http://hramkarnobat.blogspot.bg. В иконата са вградени частици от мощите на светеца.

    Тропар на свети мъченик Димитър Сливенски

            Бидейки свята издънка от благочестив сливенски род, Димитрие, мъчениче славни, ти си произрасъл обилни плодове на всяка добродетел, пазейки православната наша вяра и като си завършил мъченически живота си, посрамил си злочестивите агаряни, мъчениче славни, моли Христа Бога да ни дарува велика милост.

Свети мъченик Димитър Сливенски

            Свети Димитър се родил в Сливен през 1818 година от бедни, но благочестиви родители. Той не получил образование, но слушайки в църква евангелските четива, се изпълнил с мъдростта на Свещеното Писание и с голяма ревност по Бога. Бил твърде млад, когато родителите му починали, скоро родната му къща се срутила и бил принуден да живее като слуга в дома на един турчин и с много труд да изкарва прехраната си.
             Той често в разговор хвалел Христовата вяра, а изобличавал заблужденията на мохамеданите. Разгневен, господарят му го изгонил без да му плати за труда. Когато от Одрин дошъл нов кадия, Димитър бил повикан да прислужва. Той бил снажен и красив момък и турците искали с помощта на новия кадия да го убедят да приеме мохамеданската вяра. Димитър подигравателно му отвърнал: „Олур ба, ефендим“ („Бива, бе, господин съдия!“). Турците взели сериозно тези думи и веднага един от тях се заловил да навие на главата му бяла чалма, каквато могъл да носи само правоверният мохамеданин. Но Димитър я хвърлил на земята и избягал, защото знаел, че това много ще озвери турците.
             След като се укривал известно време, бил посъветван от един благочестив селянин да отиде в митрополията в Русе. От русенския владика Димитър бил поучен във вярата и изпратен обратно в родното място, за да приеме мъченически подвиг за Христа. Младежът така и направил. В Жеравна той се предал на турската стража, която все още го търсела и когато се явил пред кадията смело изповядал Христовата вяра и похулил мохамеданската. Бил предаден на ужасни мъчения, които продължили повече от година, но останал твърд във вярата.  
            В края на януари 1841 година светият мъченик бил обезглавен пред лицето на многоброен народ. Християните с възхищение гледали подвига на своя съгражданин и след обезглавяването му всеки искал да вземе от пръстта, напоена с кръвта на мъченика. Тялото му стояло, пазено от турската стража, цял ден непогребано. Турците искали да го хвърлят във водите на Тунджа, но християните го откупили и погребали в двора на Дохиарския метох в града.

Прочетете повече: 30.01.Свети мъченик Димитър Сливенски    Изтегляне

Лк. 19:1-10

След това Иисус влезе в Иерихон и минаваше през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст; и като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек. А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.

Братя и сестри,

          Събрани по Божия милост днес в храма на светата божествена Литургия, Църквата ни припомни всемилостивото посещение на Господ Иисус Христос за спасение на един окаян грешник. Този окаян грешник, натрупал неправедно богатство, този жрец на сребролюбието е митарят Закхей от Йерихон. Тази случка е особено поучителна за всички нас.
          Макар и затънал в прегрешения, престъпил многократно закона, съсипал вдовици и сираци, митарят Закхей ще бъде избавен от греховния мрак, в който е потънал. Той не знае това. Той знае само, че иска да види великия Чудотворец, Който отваря очи на слепи, лекува парализирани и има слово с божествена власт.
          Развълнуван и притеснен, дребният Закхей не може да намери място сред огромното множество народ, дошло да срещне божествения Учител. Христос, обкръжен от Своите ученици, влиза в Йерихон, а Закхей знаейки пътя, не се колебае да Го пресрещне, качен на едно смокиново дърво, с желанието поне да зърне Спасителя.
          И не само ще Го зърне – Божествената милост е отредила спасение за Закхей и целия му род.
          Когато Господ слиза до дървото, Той се обръща към Закхей, като казва: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти!“
          Неизказана милост, неочаквани и велики са тези думи за изненадания митар. Той бързо слиза от дървото и в покаяние заявява, че ще покрие всичко придобито неправедно и ще раздаде половината си имот на сиромаси. Колко е различен Закхей от богатия момък, който беше добър изпълнител на закона, праведен от младини, ала не намери сила да се раздели с богатството си. А грешният и сребролюбив митар днес се спасява.
          Така може да се спаси и всяка грешна душа, ако приеме Христа в дома си – в своето сърце. Но това може да стане само ако се разделим с неправедното си богатство – нашите натрупани с години греховни навици, скрити язви и недъзи, които съсипват духовния ни живот.
          Защото не само сребролюбието обезобразява душата. Мрачното подземие на нашето сърце е пълно с всевъзможни немощи – гняв, осъждане, леност, нерадение, завист, човекоугодие, суета, блудство… – греховен товар, от който трябва да се освободим, ако желаем Христос наистина да дойде да вечеря с нашата душа.
          Да настане спасение на този дом – на тази наша душа, където Господ не може да влезе поради нашите грехове – ето това е нужно за всеки християнин.
          Защото всеки от нас е чедо Авраамово, чедо на обещанието, всеки от нас е призван към Царството Божие, за всеки от нас Христос проля драгоценната Си кръв.
          А ние, поискали да срещнем Христа, ще бъдем подпомогнати от Неговата божествена благодат, за да извършим този духовен труд, това духовно преобразяване.
          Защото най-страшно от всичко в обозрението на духовната битка, най-страшното не са греховете ни – тях може да излекуваме с покайни сълзи. Най-страшна е заблудата, че сме праведни и добри хора, които не са направили нещо кой знае какво.
          Тази заблуда ни прави съучастници на фарисейското лицемерие и гордост, носители на фалшивото самомнение и показната и лъжлива праведност на онези, които разпнаха Спасителя.
          Братя и сестри, да даде Господ подобно на блажения митар Закхей и ние да се разделим с големия си греховен „капитал“, за да може да настане и за нас спасение на порутения дом на нашата душа.
          Божието благословение да е с всички вас! Амин!

Иконата е копирана от http://www.ekklisiaonline.gr

Иконата е копирана от pravlife.org

Братя и сестри,

        Голяма е нашата отговорност като християни, защото носим най-светлото име – името на Христа, наричаме се с божествено звание – Христови приятели, Христови угодници, следващи Христа. Това значи названието „християнин“.
        А колко малко съответстват нашите мисли, ум и дела на това най-високо звание. И колко често Божието име се похулва заради нашите грехове …
        Не можем да се оправдаем с незнание, защото вече всички книги – Библията и много православна литература са ни достъпни. Можем, ако искаме, и електронно да слушаме православни беседи. Никой още не ни е забранил да посещаваме църквата.
       А колко топлохладни сме всъщност ние, ние, които редовно сме тук. Влизаме, за да поискаме някаква молитва, някаква треба, без да съзнаваме, пристъпили прага на храма, че сме вече в подножието на Тавор.
       Идем при Бога само когато сме в страдания и беди, и твърде често като 10-те прокажени, които Христос изцели, забравяме да благодарим Богу за всичките Му благодеяния.
      Не желаем да очистим мрачното и зловонно подземие на нашето сърце, за да може Светият Дух да заживее в него. Дори нещо повече, изобщо не съзнаваме, че сме големи грешници, изобщо не мислим за истинско покаяние. Нашата изповед е формална, а светото Причастие – закономерност, с която се срещаме 4 пъти годишно.
       Всичко това е много тъжно! Вкаменелото безчувствие изцяло е помрачило нашия духовен взор. Говорим за Бога, а не живеем за Бога. Отделяме по няколко сънливи минути за молитва, а често дори и това не правим.
        За окайване е нашият живот, който изтича и се стопява. Стопява се безценното време, дадено ни да научим най-важния урок – самопринуждението към духовен труд за придобиване Царството Божие.
        Да даде Господ, да даде Всемилостивият наш Спасител да се осъзнаем навреме – в дните на този наш кратък земен живот, за да смогнем да принесем плод на покаяние и сърдечна молитва.
        По застъпничеството на Майката Божия, на днес чествания светец Климент Анкирски и на мъчениците с него, придобили Царството след нечувани страдания, Господ да ни прости и помилва, да ни вразуми и облагодати. Амин!

Презентация за свети Патриарх Евтимий

Свети Антоний Велики – родоначалникът на отшелническото монашество

Матей 4:12-17

           А като чу Иисус, че Йоан е предаден, отиде в Галилея; и като остави Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски, в пределите Завулонови и Нефталимови, за да се сбъдне реченото чрез пророк Исаия, който казва: „земята Завулонова и земята Нефталимова, на крайморския път, отвъд Йордан, езическа Галилея, народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина“. 
          Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: Покайте се, защото се приближи царството небесно.

„Покайте се, защото се приближи Царството Небесно“

Братя и сестри,

        След убийството на Господния Предтеча, нашият Спасител се заселва в града Капернаум, в езическа Галилея, и начева своята божествена проповед. Забележете, Той също ни насочва към покаянието, така както говореше и Кръстителят.
        От момента на идването на Спасителя Христос, вярващите знаят, че е близо Царството Божие. Да, минали са повече от 2 хиляди години от Рождението на Христа, но какво са за Господ 2 хиляди години. За Него 1000 години са като един ден. И ние и досега стоим прави на богослужбата в знак на нашето очакване на Спасителя, Който ще дойде не в смирение и кротост, както беше при Боговъплъщението, а в сила и слава голяма.
       Как ще застанем пред цялото човечество, пред Господ, Майката Божия, ангелите и светиите с всичките свои ужасни грехове. Защото „всинца много грешим“. И всички имаме нужда от очистителната баня на покаянието, която може да умие греховете ни, сторени след Светото Кръщение.
       Покаянието е основа на духовния живот. В патериците четем за душата на един праведен старец, която се издига високо към Небесното Царство. Злите духове не могат да я приближат, но не спират да викат: „Ето, ти успя, вече влизаш в Царството Божие“. А праведникът казва: „Не още“. Тези думи са израз на смирение и покаяние, което той не е забравил през всичките години на своя отруден подвижнически живот. „Не, далеч съм още от рая, уповавам се само на добрия Господ“ – казват отшелниците, просияли в святост.
        А как ние, светските хора, потънали в суетни грижи, объркани и безпомощни, можем да се спасим? Как да усетим лечебната сила на истинското покаяние? И как да знаем дали не само си мислим, че стоим, а всъщност да сме паднали? Паднали в самомнение, гордост, отстъпление, тщеславие, самолюбие, високоумие и лукавство.
        Имаме нашия Господ Иисус Христос, Който в един и същ е вчера, и днес, и утре. Имаме Майката Божия, ангелите и светиите – нашето истинско небесно семейство, в което няма изменение и сянка на промяна.
        Имаме и Църквата, в която обаче е нахлул светският дух и е разкъсвана от вътрешните недъзи на своите физически носители – хората. Но това е същата наша Църква, в която живее Светият Дух, в която Месията каза, че портите адови няма да ѝ надделят.
        Имаме и нашето поприще, нашето призвание – молитвата, която е мерило на истинския духовен живот.
        Да молим Господ да ни изпрати покаяние, за да можем да оплачем греховете си преди края – този край, който древните християни са искали да приближат с думите: „Да, дойди, Господи Иисусе!“.
        Защото краят на нашия живот е начало на нашия съд. Дано в онзи страшен час нашият ангел-пазител да може да покаже за оправдание повече часове в молитва, повече нелицемерно милосърдие и милостиня от чисто сърце, повече съчувствие и състрадание, повече покайни сълзи, за да може да се оправдаем, ведно с покаялите се грешници.
        Защото, каква полза от всичките ни земни усилия, ако не построим безсмъртното жилище за нашата безсмъртна душа?
        Братя и сестри, да молим Всемилостивата Владичица да ни дари разсъдителност, нелицемерно покаяние и съкрушение на сърцето, та да можем да оплачем греховете си приживе. Амин!
        Божието благословение да е с всички вас!

Икона: Христос Вседържител (Димитър Христов Зограф, 19-ти век) – bg.wikipedia.org

Копирайте: Проповед на Неделя след Богоявление, 2025

към Начало