Като видя на небето образа на Твоя Кръст, и както Павел, не от човеци бе призован, Твоят апостол между царете, Господи, положи в Твоята ръка царстващия град, който по молитвите на Богородица запазвай в мир, единствен Човеколюбче.
Братя и сестри,
Светата Православна Църква възпоменава днес равноапостолния император свети Константин, дал свобода на християнската вяра след цели 3 века гонения, и неговата майка – боголюбивата Елена, намерила по светите земи Кръста Господен и множество светини, свързани със земния живот на Спасителя. Затова и на иконата на днешния празник виждаме заедно майката и сина, допринесли тъй много за утвърждаването на Христовата вяра, а между тях е Кръстът Господен. Нека помним, че кръстното знамение се явило на небето и на император Константин и на цялата му войска преди битката с неговия конкурент – езичника император Максенций. Константин имал и сън, в който му се явил Самият Господ. По словата на Спасителя, той заповядва да се изобрази кръст върху оръжията, щитовете и шлемовете на войниците. До този момент кръстът е бил знак на позорна и безчестна смърт, знак на лоша поличба. От този миг, от тази победа, император Константин, утвърден още от младини в ценностите на християнската вяра от своя баща, започва да гради християнизацията на огромната Римска империя. Негово дело е преместването на столицата от Рим в Константинопол, който цели 10 века е център на християнската империя и култура . Той остава в историята и със знаменития Милански едикт от 313 година, с който обявява християнството за официална религия. Така Христовата Църква излиза от мрачината на катакомбите, за да въздигне прекрасните храмове на Живия Бог, където в огромните кръщелни стотици вярващи се приобщават към вярата. По желание на света Елена са въздигнати и множество храмове в Йерусалим, Витлеем и над местата, където се случват чудесата и беседите на Господ Иисус Христос из Палестина. В дните на богопротивните учения, разразили се през 4-ти век, свети Константин свиква Първия Вселенски събор, присъства на откриването му и моли всички епископи за мир и съгласие в Христа. На този събор се формулират основните верови истини на апостолската Църква, известни като „Символ на вярата“, който става общ за цялата Православна Църква. Чуваме го всеки път по време на света Литургия – той е молитва по-ярка от всяка друга, изповедание на нашата идентичност като християни, като Христови чада. Казвам „чуваме го“, ако в този момент не звъннат нашите телефони или не спрем да разговаряме. Защото сякаш забравяме къде сме попаднали и какво се случва. Църквата е пълна с ангели, съслужащи с нас, а ние сме улисани в делничните грижи и не съумяваме да въздигнем сърцата си нагоре и дори не се смущаваме, че пречим на общата молитва. Нека бъдем по-внимателни към делото на нашето спасение. По-благоговейни, по-съвестни, да се стремим към духовното небе, към този наш истински дом, където сияят увенчани светиите, сред които и днес честваните равноапостолни майка и син – светите Константин и Елена. По техните молитви, Господ да ни вразуми и помилва. Амин! Честит празник! Честито на всички именици!
Особено поучително за нас, християните, е днешното литургийно евангелско четиво. Ние поменаваме беседата на Господ Иисус Христос с жената самарянка, обърнала се в ревностна Христова следовничка, а сетне и в предана възвестителка на Божието слово. В тази беседа с жена другородна, от презрян за юдеите народ, Христос благоволява да разкрие Своето месианско достойнство. И тази жена, която е водила съвсем обикновен, а според това, което казва, и не твърде добродетелен живот, тази жена самарянка възприела със своята добронамерена и любознателна душа Христовото благодатно учение по-бързо от законоучителя Никодим, тайния Господен ученик. Дошла да начерпи вода в пладнешката жега, към нея се обръща Онзи, Който Сам е извор на живата и несекваща благодат на учението, което единствено ни връща в рая. До Иакововия извор е приседнал в човешки образ Онзи, Който е сътворил небето и земята, станали чрез Него. Жаден, по силата на човешкото Си естество, е Спасителят, Помазаникът Княз, предвещан още от прародителите, дошъл да смаже главата на змията и да изтръгне грехопадналото човечество от неизбежната примка на греха, смъртта и дявола. Живата вода на Своето божествено учение Христос предоставя на презрените и отхвърлените, недостойните за общение самаряни, които сега, по свидетелството на жената се обръщат във вярата и горещо молят Господ да постои при тях. Тези самаряни не са като гадаринците, които умоляват Христос да си отиде час по-скоро от техните предели. И забележете, дори без чудеса, само по силата на Христовото слово, което има власт, цялата общност на онзи град е обърната към вярата. Затова те казват на света Фотиния, това е името на жената самарянка, казват: „ние вярваме не вече поради твоето казване, защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“ „Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина“, казва Господ на самарянката. Да, Бог е дух, и поклонението Нему не е свързано с определено място, пък било то и планината Гаризин, както мислеха самаряните. Бог е истина, защото изповядването на Христа не е вече с образи и символи на бъдещите блага, както беше при юдеите. С дух и истина следва да се покланят всички Христови следовници, ще рече – с деяние на добродетели и със съзерцание на спасителните истини. Защото Сам Христос рече: „Аз Съм Пътят, Истината и Животът“. Но как се покланяме на истината, като я смесваме с отровата на лъжата? Как почитаме Христа, като продължаваме да бъдем подобни на самаряните, преди да Го бяха срещнали. Защото не можем да пием от живителната вода на Светия Дух и същевременно от тинята на лъжеученията и окултизма. Как сме Христови, как се причастяваме, как изповядваме Христа, като редом с Него – Абсолютната Истина изповядваме всевъзможни заблуди. Четем псевдодуховна литература, почитаме Ванга и дядо Влайчо, цитираме Дънов, покланяме се на Стойна, практикуваме йога, вълнуваме се от астрология, от талисмани, от врачуване и баене. Как се случва това? Може ли в чашата с чиста вода да се смеси капка отрова? Нали веднага тази вода става негодна за пиене. Защо продължаваме, мислейки се за прави, в това упорство? Нима е редно да прибавяме към Истината лъжа? И дали изповядваме Христа „с дух и истина“? Или сме християни, забравили Христа, забравили, че Истината е Една, Една и Единствена? И, че имаме само краткото време на нашия земен живот, за да заживеем по Нейните заповеди, подготвящи ни за блажената вечност. Дълго ли ще куцаме на две колена? И така ще ни завари смъртния час, който за нас е час на Съда. „Човек живее един път, а после – съд“ – казва свети апостол Павел, отдал целия си живот на служение Богу и на ближните. Не разполагаме с много време. И онова, което мислим за дребно и незначително прегрешение, може да натежи при отсъдата в часа на въздушните митарства, когато след кончината ни душата дава отговор за това, как е живяла. Не можем да служим на много господари. Не можем да сме в дружба със света и неговите заблуди. Приличаме на туземци, които разменят скъпоценни камъни за стъклени дрънкулки – многоцветните дрънкулки на гъделичкащите слуха лъжеучения, които не сме прогонили от своя живот, въпреки увещанията на Църквата и заповедите на Нейния Създател – Христа. Дано Господ да даде да се отворят очите на сърцата ни, та да отсечем гибелните заблуди, докато е време. Покаянието, искреното покаяние лекува всичко, но то е възможно само тук, тук, в този ни живот. Да даде Господ да вкусим от плода на покаянието и да се спасим. Амин! Божието благословение да е с всички вас, по молитвите на света Богородица, света Фотиния и всички светии.
Обогатен със сиянието на благодатта, о славний, и чрез него получил смелост, ти мъжествено изповяда единосъщната Троица пред съдилището; когато с камъни те убиваха, ти пак не се покори, когато с огън те изгаряха, ти пак изобличи безбожната заблуда, многострадални свети Николае. Затуй те молим: изпроси за душите ни велика милост!
Кондак
На благочестието истинския поборник и непобедимия помощник всред бедите, божествения Николай нека с песни да възхвалим, защото той в последно време се яви звезда пресветла, която просвещава на верните сърцата; и като стои заедно с ангелите пред Светата Троица, той не престава да се моли за всички нас.
На 17 май почитаме свети великомъченик Николай Софийски, чието житие е написано от дякон Матей Граматик, лампадарий1 на Сардикийската (Софийска) църква. Въпреки споменаваната от житиеписеца „грубост в думите и немощ, и низплъзновение на ума“ (Стара българска литература, т.4, стр.310), творбата показва задълбочената богословска подготовка на автора, както и изобилие от факти за живота и мъченическата кончина на свети Николай и за църковния живот в тогавашна Сердика, дал множество мъченици и просияли в святост боговдъхновени мъже, както и мощи на Божии угодници. Свети Николай е родом от град Янина2, Тесалия, чадо на богосъчетаните Мартин и Ефросиния, които от любов към Мирликийския чудотворец, го наричат Николай. Закърмен с евангелското слово, младият Николай работел като обущар и след смъртта на родителите си напуска родния си град и се преселва в София (Сердика). Той води благочестив живот в чистота и святост и по молба на своите съграждани, които обикват христолюбивия и работлив момък, се жени. И в брак той остава усърден в милостинята, с постоянство в грижата за болните, грижовен към всички. За три години свети Николай е извикан на служба при угровлашкия воевода Мирча, но поради жестокостите и тиранията на господаря си, той се връща в Сердика. След време, в Господа се представят и двамата синове на добродетелния Николай. Житиеписецът пише, че той като нов Иов претърпява това тежко изпитание. Наближава и часа на неговите мъчения за Христа, които ще го увенчаят с мъченически венец. Мнозина от мюсюлманите – негови събратя по занаят, се сближават с Николай, показват привързаност и желание да вникнат в тайните на занаята, в който Николай е достигнал голяма изкусност. Те го канят на угощение и без да подозира нищо, Николай отива с тях. Поради завист и злоба агаряните опиват мъченика и го обрязват, за да се приобщи, дори без да желае, към тяхната вяра. Съсипан и поруган, светият мъченик се оттегля вкъщи и не излиза цяла година от дома. Там живее в „тъга и голямо изпитание с непрестанни сълзи“ (пак там, стр. 339). Цяла година той извършва духовни подвизи, понася печал и укори от сродници. А „кроткият Николай понасяше и благодареше, … считайки себе си виновен“ (пак там, стр. 339). Идва празник Възнесение, свети Николай изпраща съпругата си в храма, а в дома си се моли. На следващия петъчен ден, когато мюсюлманите са на обща молитва, идва му на гости един ревнител на измаилтянската вяра, който беседва с него, като иска да го склони да се откаже от съпругата си, защото тя е християнка. Блаженият го изобличава с думите: „Аз съм християнин, син на православни баща и майка и с Христовата благодат съм наречен при светото кръщение Николай“. Като вълци се насъбират агаряни, а Николай гласно изповядва вярата Христова. Следва побой и влачене към съдилището. С молитва на уста, свети Николай е изправен пред съда. Но ръководещият съда не смее да произнесе окончателна присъда, защото чакат нов съдия. Пред всички Николай гласно изповядва вярата си. Настава смут, защото извършилите насилствено обрязване, ще бъдат уличени. Затворен в тъмница, светецът чака новия съдия и своята окончателна присъда. Отново е изведен на съд и измъчван – един от стоящите наблизо с удар чупи челюстта му и така изскача окото на страдалеца, дори за малко да го заколи, показвайки се ревнител за вярата си. На няколко пъти тълпата озверели убийци иска да екзекутира Николай, дори без решение на съда. Идва вест, че иде новият съдия, а Николай разбира, че предстои да премине от земята при Бога. Изцелен свише в тъмницата, с богодарувано око, той се моли денонощно. Посещават го боголюбци в тъмницата, които търсят неговата благословия и го подкрепят за мъченически подвиг. С един от тях, който живее наблизо до тъмницата, мъченикът беседва често и от думите му се подкрепя в страданията за Христа. Свети Николай е изправен пред новия съдия, защитава вярата си и едвам е спасен от ръцете на фанатизираната тълпа. Съдията дори провежда поверителен разговор с мъченика, като го увещава да се спаси, като приеме формално исляма. Но един освирепял богоборец, виновен за смъртта на свети Георги Нови, се впуска да организира мъченичеството и на свети Николай. Той го заплашва с изгаряне. Но достохвалният Николай отхвърля заплахите с неустрашимост „Ако ли се безпокоите за дървата, аз сам ще заплатя цената им“ (пак там, стр. 370) Страдалецът е изведен от тъмницата, освободен от оковите, вързан с въже и поведен сред беснеещото множество. По Божи промисъл, в близост до него е и един юноша от православните, комуто е дадено да води светеца на заколение. Така по Божия милост, свети Николай е съпроводен от свой единоверен брат. Но и онзи, който бе дошъл да беседва с него в тъмницата, отхвърля страха и върви край него в блъсканицата. Поглеждайки се, те изразяват любовта си в Христа. Обущарят-мъченик бърза пред всички, покланя се пътьом пред храма „Възнесение Господне“ и, подкрепен от Светия Дух, вижда Горния Йерусалим. Но преди да стигне мястото, един от богопротивните с голям камък го удря по главата. Епархът3, който предвожда шествието, иска да накаже този своеволен нарушител на реда. На мястото Юч бунар (Три кладенци), западно от тогавашните предели на Средец, светият мъченик за последен път с поглед предава благослов на съпътстващия го християнин. „И докато молитвите са още на устните, внезапно бива пребит с камъни, като първомъченика Стефан“ (пак там, стр. 373). А един от убийците взема голям камък и с всичка сила го удря по темето. Така Бог приема пресветата му душа. Наблизо се търкулва част от черепа му с мозъка на светеца, а върху него все още стои малката червена шапка от коприна, която светецът много обичал да носи. Християнинът, който е беседвал с него в тъмницата и сега го наблюдава, веднага поръчва на едно момче от православните, което незабелязано грабва тези мощи и му ги донася. Развилнялата се тълпа беснее над мъртвото и многострадално тяло. Дори децата хвърлят камъни върху трупа. Накрая го завлачват към намиращите се в близост християнски гробове. Но мюсюлманите решават да изгорят с огън останките от тялото на светеца, за да лишат християните от светите му мощи. Вързано на два кола, мъртвото тяло е ударено с голямо дърво, така че вътрешностите изтичат в огъня. Всичко изгаря, а останалата пепел разпръскват във въздуха и в течащия наблизо поток. Житиеписецът добавя, че димът от изгарянето на мощите, се разпростира първо над християните, които скупчени гледат отдалеч, сетне се издига нагоре като благовонно кадило към Божия престол. Това се случва в четвъртъчен ден, на 17 май, 1555 г., в един часа по пладне, в дните на Сюлейман, син на султан Селим. Господ да ни вразуми по молитвите на свети великомъченик Николай Софийски!
1.лампадарий – служител в църквата, който се грижи за светилниците. 2.град, който днес се намира в Гърция 3.епарх – наместник, управител на област.
Източник: Стара българска литература, т. 4, С.,1986
Скоро след кончината на св. Николай Софийски, Средецкият митрополит Яков обявил канонизацията му на специално свикан за целта събор. Той приел запазените мощи на светеца (части от черепа и костите му), положил ги първоначално в ковчега с мощите на св. крал Милутин в църквата „Св. Архангел Михаил“. По-късно част от св. мощи били прибрани в дървен храм. Гробът на св. Николай Софийски е един от малкото известни гробове на български светци. Днес той се намира в центъра на София, в квартала „Три кладенци“. На триста метра от него (в градинката между улиците „Пиротска“ и „Опълченска“), се извисява красивият храм, посветен на светия мъченик, който е един от най-големите храмове в България. Храмът е бил издигнат по проект на архитект Антон Торньов и на 3 декември 1900 е бил осветен от софийския митрополит Партений. В новоизградения храм положили в сребърна мощехранителница част от мощите на светеца. Друга част била предадена на храм „Св. София“. В началото на 70-те години на XX век на гроба на светеца бил издигнат малък параклис. Той се намира в малко дворче на днешната улица „Цар Симеон“ 125 и е отворен за посещение в ранния следобед всеки делничен ден. В края на 70-те години на XX век изящната мощехранителница била открадната заедно с мощите от храма, посветен на светеца. Тогава църковното настоятелство на храм „Св. София“ подарило пазената там частица от светите му мощи на храм „Св. Николай Софийски“. Сега мощите на св. Николай Нови се съхраняват в храма и се изнасят за поклонение от вярващите на 16 и 17 май и на някои по-големи празници. В навечерието на храмовия празник, след Великата вечерня, литийно шествие начело със св. мощи на св. Николай води поклонниците до параклиса, като и в двата дни мощите са изложени за поклонение от вярващите. Софийският книжовник дякон Матей Граматик, съвременник на св. Николай и очевидец на неговите страдания и смърт, написал служба и пространно житие на светеца. Днес ръкописът се съхранява в Църковно-историко археологическия институт към Българската православна църква-Българска патриаршия.
На преполовението на празника, жадуващата ми душа напой с водите на благочестието, защото на всички, Спасителю, си възгласил: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие!“ Източниче на нашия живот, Христе Боже, слава на Тебе!
Празникът Преполовение е в средата на петдесетдневния период между двата големи празника – Възкресение Христово и Петдесетница. На литургията се чете евангелския текст, който разказва как Христос дошъл в Иерусалим на празника на шатрите. Когато евреите празнували този празник, те изграждали шатри (палатки) от палмови и миртови клонки като памет за четиридесетгодишното странстване в пустинята на израелския народ и неговия живот в шатри. Празникът продължавал 7 дни, през който се извършвал особен обред – свещениците излизали от Иерусалимския храм, отправяли се към извора Силоам, черпели вода в златен съд и след като я внасяли в храма, първосвещеникът я изливал пред жертвеника. В последния ден на празника, който бил негова кулминация и затова се наричал велики, Господ произнесъл думите, които се споменават на този ден от Църквата: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан 7:37). Жадуващи са душите на хората, които търсят Бога. Водата, която Бог дава, е извор на вечен живот и вечни блага.
Като единонравни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, Владиката на всички молете, славянските народи да утвърди в православие и единомислие, да умири света и спаси нашите души.
Братя и сестри,
Възлюбени чада на Светата ни Църква, днес на 11 май, честваме светите братя Константин, в монашество наречен Кирил, и Методий – създатели на славянската азбука и преводачи на библейските книги от гръцки на говоримия език на тогавашните славяни. Знаем, че двамата равноапостоли са от града Солун, а в някои жития се съобщава името на баща им – друнгарият Лъв, заемал висока длъжност в града. А в краткото житие на свети Кирил се упоменава и името на майка им – Мария и се добавя, че са българи по род. Това особено ни радва, защото благословените от Бога трудове на светите братя Господ даде да умножат плод именно в България, но с решението и волята на великия и славен покръстител български – Борис-Михаил. И делото, което поради злобата и лукавството на немското духовенство беше унищожено във Великоморавия (а това са земите в днешна Словакия и Чехия, а също и около езерото Балатон) – това дело Бог благоволи да се утвърди в средновековна България, та християнската просвета на понятен за славяните език да достигне чак до сръбските, влашките и руските земи. Наричаме двамата братя равноапостоли, защото чрез начертанията на славянската азбука и чрез първите преводи, и създаване на преводаческа школа и грамотно славянско духовенство се изпълнява Божията воля за хиляди и милиони люде, за всички ония, за които апостол Павел казва „Как ще повярват ако не разберат?“. И още – „макар да зная повече от всинца ви езици, предпочитам да кажа в църквата пет думи разбрани.“ Защото голяма Божия милост е да чуваш и ползваш Божието слово на роден език. Затова са се потрудили мисионерите Кирил и Методий и техните ученици, и ние ползваме техните трудове. Общуване чрез писменост, създадена специално, за да възвести Божието слово на намиращите се доскоро в езическата тъма, разполагаме с писменост, чиято първообразна първа буква е представлявала кръст – свещена азбука за разпространението на Божието слово. Не може да не ликуваме духовно за това велико дело, което бе угодно Богу. Защото други народи имаха преводи на Библията – готи, беси, авари и перси, но до днес само знаем за тях от учебниците. А славянобългарската азбука на светите братя, благодатният дъжд от букви Божии и до днес е жив. И това е езикът на който говорим и пишем, език вече силно опетнен от скверни думи и чуждици, но все пак „език свещен на нашите деди“. Прекланяме се пред светите братя дали на „вси славене книга да четат“. Честит и благословен да е празникът за всички, които обичат родното слово и боговдъхновените истини, които то ни донесе! Амин!
Историята на една чудотворна икона на свети Николай
По времето, когато били пренесени мощите на свети Николай в Бари, далеч от този град се случило едно дивно чудо, което утвърдило вярата в Бога и милостивото застъпничество на светителя Николай. Благочестиво семейство от Киев имало едничък син, още бебе. Със своето малко дете те отишли на поклонение пред мощите на светите мъченици Борис и Глеб във Вишгород. На връщане от поклонението те плавали с лодка по река Днепър. Уморената майка задрямала и изпуснала своето бебе в реката. Невъзможно е да си представим мъката на бедните родители! Те веднага започнали да викат свети Николай за помощ и в скръбта си дори отправяли упреци към него, че е допуснал това да стане, след като знае колко много го обичат и почитат. Скоро нещастните хора дошли на себе си и като решили, че явно са разгневили Бог по някакъв начин, се обърнали към Чудотвореца с гореща молитва, молейки за прошка и утеха за сполетялата ги скръб. На следващата сутрин клисарят на катедралата „Св. София“ в Киев, идвайки в църквата, чул детски плач, а вратата била заключена. Когато влязъл вътре, видял пред иконата на свети Николай бебе да лежи цялото мокро, сякаш току-що извадено от водата. Новината за намереното бебе бързо стигнала до родителите. Те веднага хукнали към църквата и тук наистина разпознали своето дете. Радостни, те се върнали у дома, благодарейки на Бога и Неговия велик Чудотворец. Образът на светеца, пред който е намерено спасеното бебе, започнали да наричат „Никола Мокрия“.
изт. Н.В. Верещагина. Чудотворный образ Николы Мокрого в восточнославянской культурной традиции
На днешния ден Църквата поменава велики светии. Свети пророк Исая е един от четиримата „големи“ пророци от Стар Завет, наред с пророците Иеремия, Иезекил и Даниил. Наричат го с право „пети евангелист“, защото твърде ясно описва последните дни на Спасителя Христос и Неговите страдания. Честваме днес и пренасяне мощите на свети Николай, Мирликийски чудотворец, от Азия в град Бари, Италия, където тогава пребивава огромна православна общност. Това се случва, защото през 11 век градчето Мира, област Ликия, вече попада под ислямска власт. Днешният ден затова е и наречен „летен Никулден“. В същата година, когато са пренесени мощите, а това е 1087 г., свети Николай се прославя с още едно чудо – чудотворно спасение на удавено в морето дете. Днес поменаваме и светите новоселски мъченици. Това са двама свещеници, неколцина монахини и една мирянка, които приемат мъченическа смърт по време на трагичните Баташки кланета. Това се случва в манастир „Света Троица“ край село Априлци. Тяхната канонизация е обявена заедно с канонизацията на светите Баташки мъченици. На днешния ден се чества и победата над хитлерофашизма, едно сатанинско, човеконенавистно учение, чиято убийствена злост погубва стотици и хиляди човеци в дните на Втората Световна война. Да се помолим и за безчисленото множество православни, отдали живота си за тази победа. Бог да помене всички праведници в Своя Небесен Чертог. Амин!
Като освободител на пленените
и защитник на бедните,
като лекар на болните и победител на царете,
победоносче, великомъчениче Георгие,
моли Христа Бога да се спасят душите ни.
Възлюбени чеда на Светата Църква,
Щастливи сме, че заедно честваме светия великомъченик Георги, прославен по целия християнски свят. И го честваме точно в дните, когато не е отшумял най-светлият празник за всички нас – Христовото Възкресение. И ако се вгледаме в житията на светиите, виждаме колко е голяма вярата и дръзновението им – до степен, че претърпяват не само материални щети, не само подигравки и изгнание, прогонване от престижна работа, но претърпяват чудовищни страдания и умират за Христа, увенчани с най-светлите венци на мъченическия подвиг. Сред дръзновените и прославени мъченици е и свети Георги, на когото младостта и благородният произход не са попречили да се откаже от всяка привързаност към земния живот.
Неслучайно дните и седмиците след Възкресение Христово наричаме Цветен Триод. Това е названието на богослужебната книга, която се ползва от Църквата през това време. Ние сме потопени в пасхалната радост, в преизобилието на цветовете на победата Христова над гробния мрак. А днес възпоменаваме жените мироносици – преданите Христови ученички, последвали Христа още от Галилея. Те са всички ония, които в ранното утро на Възкресението бързат към гроба Господен. Те бяха заедно с Майката Божия и под Кръста Господен на Голгота. В тяхната любов страх няма – тя е съвършена, както казва свети Йоан Богослов – „в съвършената любов страх няма“. Тези богоумудрени и любещи своя Божествен Учител следовнички остават и при погребението и гледат как Йосиф Ариматейски и тайният Господен ученик Никодим обвиват Христовото Тяло в плащаница и Го полагат в новия гроб, изсечен в скала. Съсипани от скръб, изтерзани от ужасяващата гледка на смъртта на Праведника, подкрепящи всяка минута Майката Божия, на която меч пронизва душата, тези предани чада Божии са удостоени да видят първи празния гроб Господен. Най-великото чудо е станало. Богочовекът побеждава смъртта. Древното проклятие е заличено. Адът е съсипан. Но забързани в отстъпващия здрач на ранното утро, жените мироносици, водени от обич и привързаност, се стремят да сторят последното, по обичая, подобаващо за своя Наставник – помазанието с миро на Великия Покойник. Те идат с драгоценното миро разтревожени, че няма да отвалят големия камък от вратите гробни. Те искат да почетат Онзи, Който създаде света, Онзи, Който ги освободи от бесовете, Онзи, Който Сам е Истина и озарява с истината на богопознанието човешките сърца. Те не се страхуват от юдеите. Женското сърце е цялостно в обичта и себеотдаването. Неслучайно само те и любимият ученик, младият Йоан, стоят под Разпятието Христово. И неслучайно именно те първи виждат празния гроб и белия като светлина ангел, който им известява чудната вест, за която бяха слушали учениците от Самия Христос, но смазани от мъка, бяха забравили: „Иисуса Назарееца, Разпнатия, възкръсна“ Възкръсна Великият Човеколюбец Христос, Който пое крайната степен на Своето понижение, слизайки в ада. Възкръсна Онзи, Който жалеше пред гроба на Лазар за целия изстрадал, болен от греха, съсипан от тление и уязвен от смъртта човешки род. Възкръсна Победителят, Който смаза главата на змията, възкръсна Възкресителят на Лазар, възкръсна според Своето обещание. Божествената Му сила не можа да бъде удържана в лоното на смъртта. А ето – иде часът, когато мироносиците и апостолите, подкрепени от Светия Дух ще отнесат вестта за нашето изкупление до краищата на земята. В трепет и ужас жените побягват от гроба. Великото чудо, обещано от Спасителя се случи. А благословени от рода в род са жените мироносици, в своята извечна грижа към Страдащия и Погребан Богочовек, станали проповедници и равни на апостолите. Сред тях са Мария от града Магдала, наречена Магдалина, Мария, майката на Иаков и Иуда, братята Господни, и Саломия, и някои други, чиито имена евангелистите не са упоменали. Дано Господ даде духовни сили на всички жени, на всички християнки, да се уподобят на тях – на жените мироносици. Защото днес е истинският празник на вярващата жена, на онази, която няма да предаде Господ, онази, която няма да се уплаши от гонителите Христови, онази, която трябва да научи децата си на благодатното и единствено спасително Христово учение. Да даде Господ всички вярващи жени да възрастнат в преданост и обич Христова до мярата на жените мироносици. Честит и благословен да е празника на всички жени, които подобно на древните праведници поставят Христа в центъра на своя живот и с препълнени от обич сърца се молят Богу. Защото не бяха толкова далечни времената, когато в дните на атеистичния режим в празните църкви неколцина възрастни жени бяха останали в нозете Христови. Те помагаха в църквата и служеха Богу тогава, когато това беше забранено. И бяха истински мироносици! Днес живеем в свободен свят, изкушенията са други. Но жената християнка винаги носи своя кръст, бранейки децата си и молейки се Богу за тях до кървава пот – да защити Господ най-свидното им от разтлението, мерзостта и езическите заблуди на нашето гибелно антихристово време. Божията благодатна помощ да е с всички чада на Христовата Църква! Амин!
Сега, докато още не е отшумяла пасхалната радост – радостта ни от най-големия Господски празник, празникът на празниците – Христовото Възкресение, Църквата ни услажда с още едно честване. Днес, 1 май, честваме свети пророк Иеремия, син на свещеник, живял през 6-ти век преди Христа. Ако погледнем житията на старозаветните пророци, ще видим, че всички, всички са били изтерзани и измъчвани за служението си Богу. Пророк значи не само възвестител на Богооткровената истина, но пророк ще рече изобличител на неправдите, бичуващ социалните недъзи, отстъплението от вярата и липсата на морал. Участта на пророците е тежка, защото са мразени от управляващи и народ, развратен от идолопоклонство. Пророците са гонени, като пророк Илия от нечестивите Иезавел и Ахав, като пророк Йона, пребивавал в утробата на кита, който първоначално се е боял да изпълни Божията воля, разтърсвани от скърби и горести като пророк и цар Давид, като пророк Исаия, прерязан с трион, изгнаници като пророк Иезекиил, като захвърления в лъвовата яма пророк Даниил, посечени с меч като свети Йоан Кръстител, когото облажаваме като последен пророк, показал ни Спасителя Христос. Сред целия пророчески сомн сияе и дивният пророк Иеремия, който по нареждане на Господ изобличавал отстъпилите от вярата в Единия Бог жители на Йерусалим. На Йеремия Бог открива ужасната истина, че Йерусалим ще бъде превзет и опожарен от вавилонците, а храмът на Соломон ще бъде разграбен и голямо множество юдеи ще поемат тежкия път на преселение и изгнаничество в далечния езически Вавилон цели 70 години. На Иеремия Бог нарежда да остане с юдеите в Йерусалим и да ги утешава за тази катастрофа. Знаем също, че Иеремия скрива Божията скиния, преносимия храм – палатка, спомен от номадския живот на юдеите. На безстрашния пророк е открито, че Бог ще сключи с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, не като онзи, който Бог сключи, когато изведе юдеите от Египетската земя, и който народът наруши. Този нов завет няма да е върху каменни скрижали, а ще е написан в човешките сърца и позналите Бога ще носят в сърцата си богопознанието и ще бъдат Божий народ. Да, с идването на Иисуса Христа се осъществи това пророчество, Господ даде новия завет, завета на любовта, милостта и правдата, явени от Богочовека Христос. Ние, християните го носим в сърца, очистени от призоваващата Божия милост молитва. И Христос живее в нашите сърца по Божие обещание, заживява в нас, когато се причастим неосъдно. Така причастени, ние ставаме причастни на Божието естество, ставаме богове по благодат, единяваме се с Небесното Царство, сред което сияе свети Иеремия сред пророческия лик. В един краен квартал на София има храм, посветен на свети пророк Иеремия. Стари хора разказват, че по време на бомбардировките, когато София е срината от американските бомбардировачи, мнозина са виждали с очите си свети пророк Иеремия в небето, прострял ръце за прогонване на вражеските самолети. И наистина, нито храмът, нито кварталът са пострадали от въздушното нападение. По молитвите на Майката Божия, на всички ангели и светии, сред които сияе и днес чествания свети пророк Иеремия, Господ да ни прости и помилва. Амин!
Светлината на Храма 