Небесният събор на небесните ангели надникна към земята, за да види как донасят в храма Младенеца, Първороден спрямо всички твари, роден от Майка, непознала мъж, и с радост пеят заедно с нас песента на предпразненството.
Братя и сестри,
На днешния ден, по стародавна традиция Църквата благославя трудовете на лозарите и тяхната подготовка за отглеждания още от времето на Ной благословен лозов плод. Днес е денят на свети лечител, чудотворец и мъченик Трифон, към когото се обръщаме за молитвено застъпничество в житейските ни дела. Защото знаем, че без Божие благословение напразен и безсмислен, неспасителен ще е целият ни труд под слънцето. Молим се на свети Трифон да се застъпи пред Божия престол, та духовната лозница – драгоценната ни душа, за която Жизнеподателят проля Своята кръв – драгоценната ни душа да принесе плод стократен. Да бъдем истинско духовно лозе, угодно Господу – ето това трябва да е нашият стремеж като християни. И както сме практични за житейските дела, така нека обърнем внимание и на душите си. Нека се умием във водите на покаянието, за да се облечем в одеждата на смирението, да се потрудим в делото на молитвата и милостинята, да се постараем да намалим осъждането и гнева, и светските навици, които ни пречат. Защото светиите се молят за нас, но и нашата свободна воля трябва да е обърната към истинските ни потреби, а това е придобиването на духовни добродетели, чрез покаяние и смирение. Това е нашият път – пътят на християните в това лукаво време. Господ да ни благослови и умиротвори, по Своята велика милост и по молитвеното застъпничество на Владичицата Дева и всички светии. Амин! Честит празник! Честито на всички именици!
Трите превелики светила на трисияйния Бог, просветили света с лъчите на божествените догмати, медоточните реки на премъдростта, напоили цялото творение с водите на богопознанието, Василий Велики, Богослова Григорий, заедно със славния Йоан, с език златословесен – нека всички, които обичаме словата им, да се съберем и с песни да ги почетем, защото те винаги се молят за нас на Светата Троица.
След това Иисус влезе в Иерихон и минаваше през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст. И като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: Отби се при грешен човек. А Закхей застана и рече Господу: Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Тогава Иисус рече за него: Днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.
Братя и сестри,
Днешното литургийно евангелско четиво ни разказва за обръщането и спасението на един окаян грешник, за неговото спасение и на целия му дом. Кой е митарят Закхей? Митарите са богата и привелигирована прослойка от юдейското население, бирници – откупвачи на данъци, служещи на презряната от юдеите езическа римска власт, грабители, които често са взимали многократно по-големи такси от хората. Неслучайно названието „митар“ – такъв, който събира митата – „митар“ в представите на обикновения човек е алчен грабител и грешник, още повече, че митарите са родоотстъпници, доколкото служат на езичниците – римляни.
А когато Той се приближаваше до Иерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: Какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: Какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече: Прогледай! Твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала.
Братя и сестри,
Днешното литургийно евангелско четиво ни припомня велико чудо, сторено от нашия Господ Иисус Христос. Спасителят изцелява един слепец, който проси край пътя за Йерихон. Нещастникът, пребивавал в пълен мрак, усеща своето избавление. Неговата вяра в Месия, Който иде, за да спаси света, го кара да настоява, да проси и да моли: „Помилуй ме, Иисусе, Сине Давидов!“ Ето – точно незрящият вижда с очите на сърцето си, че край него минава Синът Божий, Избавителят на пленени, Освободителят от оковите на мрака, Чудотворецът и Възкресителят – минава Онзи, чрез Когото всичко е станало. А мнозина от зрящите с телесните си очи не ще повярват в Христос, въпреки чудесата, изцеленията и словото с Божествена власт. Не е ли това изобличение за множеството здрави, зрящи с телесните си очи, уж очакващи Месията юдеи? Нали точно онези, които съпровождат Иисус и са възхитени от Неговите чудеса и благодатна сила, са сред тълпата, която един ден ще вика: „Разпни Го!“. А прогледналият слепец – пише евангелист Лука – веднага тръгва след Христа. Така и ние, ако сме изцелени от мрака на езическите или атеистичните заблуждения, трябва да тръгнем след Христа по тесния път. Християнството не е само одежда, която обличаме, християнството е вътрешна промяна, излизане на вътрешния ни човек, който е богоподобен. Ето този вътрешен човек ликува, когато се молим, постим или извършваме доброделание. А колко много си вредим, когато заглушаваме гласа му, допускайки в сетивата си пяната и злобата на днешния ден да замъглява духовния ни взор. Не е ли нашето християнство верую само на думи? Живеем ли Христа? Христос обитава и в сърцата ни? Ето това е въпросът, който всеки от нас трябва да си зададе. И дано Бог ни умъдри да видим истинското си духовно състояние, да прозрем скритите недъзи на душата ни. Бог да ни вразуми и помилва по Своята велика милост и по застъпничеството на Пресветата Владичица Богородица и всички светии. Амин!
Като си подражавал на нрава на ревностния Илия и последвал правите пътеки на Кръстителя, отче Антоние, станал си жител на пустинята и опора на света с твоите молитви. Затова моли Христа Бога да се спасят нашите души.
Братя и сестри,
Днес честваме свети Антоний, наречен от църквата „Велики“ – прославен аскет и чудотворец от четвъртото столетие, родоначалник на отшелничеството в Египет, стожер на православието и пример за достигнал богоуподобяване Христов воин. Знаем, че неговият произход е скромен – той е копт, съвсем необразован, не е знаел гръцки, което не му пречи да се издигне на висотата на истински църковен авторитет. Така свети Атанасий Велики по време на вълненията, предизвикани от арианската ерес, вика в Александрия свети Антоний. Вика го, за да може прославеният пустиножител със своя авторитет да заяви отново истините на Христовото учение. От древните египетски патерици са останали някои кратки слова и съвети, произнесени от свети Антоний пред негови ученици, защото мнозина, мнозина светилници на православието са просияли през онова време в кръга на отшелниците, живели в монашеската общност около свети Антоний. Това е времето на свети Павел Тивейски, когото честваме наскоро, времето на блажени Макарий и мнозина други подвижници, известни ни от съчиненията, наречени патерици. Патериците още не са жития в сегашния смисъл на думата, като цялостно систематично изложение в изящно слово на живота и делата на даден светия. Те съдържат кратки, непринудени бележки, споделени от някой ученик на отшелник, разказал чудо, станало по молитвите на неговия старец. Свети Антоний е съветвал винаги да държим в ума си мисълта за смъртта. Защото онзи, който мисли за смъртта, ще бъде предпазен от грях. Вечер да лягаме с мисълта, че утре може и да не се събудим. Сутрин да ставаме с нагласата, че може да не дочакаме залеза. Вижте колко мъдро и правилно учи свети Антоний – да помним нашата преходност, обратното на цялото онова безгрижие, което ни внушава света – да живеем така, сякаш тук на земята сме вечни. И ние наистина сме вечни, но не в този изменчив свят. Вечни сме, защото сме създадени за блажената вечност. А свети Антоний е един от сподобилите се да идат там. И отходил в Небесното Царство, той се моли за грешния свят, разкъсван от грях, болка и смърт. По неговите свети молитви, Господ да ни вразуми и помилва. Амин! Честито на всички именици! Божието благословение да е с всички вас!
Родно място на преподобни Ромил е бил град Бдин (Видин). Майка му била българка, а баща му – грък. При св. Кръщение бил наречен Руско. Заможността на родителите и неговата даровитост му дали възможност да получи добро образование, с което възхищавал всички около себе си. Когато пораснал, родителите му поискали да го задомят, но той избягал тайно от тях в столицата Търново и в манастира „Св. Богородица Пътеводителка“ бил постриган за монах с името Роман. Неговото безпрекословно послушание и благоговението му пред Бога, неговото мъдро смирение и любов към всички и най-вече към болните били известни на всички братя в търновската „Света Гора“ и в местността „Устие“, обитавани от множество монаси, та всички започнали да го наричат „Калороман“ по гръцки или „Добрият Роман“ по български. Той чул, че великият подвижник на благодатното безмълвие (исихазъм) и богосъзерцание св. Григорий Синаит преминал да живее на българска земя в местността „Парория“ („пригранична“ – на границата между България и Византия). Роман оставил всичко и дошъл тук, където бил приет добре и обучаван във високите добродетели на истинския духовен живот: получил дара на постоянната молитва, на постоянното вдъхновение, на постоянните покайни сълзи, на боговдъхновеното поучение. Турските нашествия, разбойническите нападения, смъртта на св. Григорий Синаит го заставили да се завърне във вътрешността на България, но жаждата за парорийното усамотение и безмълвие го върнали отново в Парория, гдето приел велика монашеска схима с името Ромил. После той заминал с ученика си Григорий (който написва житието му) за Атонска св. Гора, гдето в местността Мелания се подвизавал много време и събрал монашеско братство. След злополучната за християните битка с турците при река Марица на 26 септември 1371 г. св. Ромил – като мнозина други – бил принуден да напусне Атон, да се пресели с учениците си в Авлона (близо до Драч), а оттам – в Раваница (Сърбия), в манастира „Св. Възнесение“, гдето скоро и починал на 16 януари 1375 година.
Свети свещеномъченик Дамаскин, родом от Габрово, бил Хилендарски монах и игумен. По уреждане на манастирски работи отишъл в Свищов в Светогорския метох. Турци, имащи парични задължения към манастира, вместо да се издължат, наклеветили преп. Дамаскина, че имал връзки с една туркиня. Изправен пред съда, кадията разбрал, че е невинно обвинен. Но събралата се тълпа турци поискали да бъде потурчен или да се обеси. Преп. Дамаскин твърдо изповядвал вярата си в Христа. Вързали му ръцете отзад, повели го и го обесили – 1771 година. На мястото на тогавашния метох сега се намира манастирът „Св. св. Петър и Павел“, дето се сочи издънка от дървото на обесването и гробът му.
† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.
Той беше от Варнейската митрополия. И той, като остави областта на своята митрополия и излезе, засели се в планината Козяк. И много пакости прие от бесовете. И така, благодарейки на Бога, предаде своя дух на Бога. Като чуха благоверните християни за неговото успение, дойдоха, та взеха мощите му. И съградиха на негово име църква на реката, наречена Пшина. И положиха в нея мощите на светеца, които дават изцеление и до ден дннешен.
„И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси.” (Лука 17:12-19)
Братя и сестри,
Днешното литургийно свето евангелие разказва за дивното изцеление, сторено от нашия Господ Иисус Христос. Спасителят изцелява десетима, които го молят горещо „Иисусе, Наставниче, помилуй ни”. Ала от десетте единствен излекуваният другородец-самарянин се връща да Му благодари. Ето това е човешката природа. Знаем да искаме, да просим, да настояваме, знаем да дирим нужното. Ала веднъж получили го, малцина се сещат да благодарят. Тъжна гледка е грешният човешки род. Приемаме за даденост всички Божии благодеяния и милости. Небрежни и бавни сме обаче за благодарение. И ние като деветимата прокажени, изобщо не мислим да се връщаме към нозете Иисусови. Изобщо не се сещаме да благодарим за всичко, което Бог ни дава. И чак когато изгубим нещо от онова, което сме мислили за изконно наше, чак тогава се обръщаме към Господ. Да бъдем като самарянина, който не е от богоизбраните. Не е благочестив юдеин. Не е сред тия, с които юдеите общуват и се молят. И точно този другородец излезе благодарния, достойния, обичащия! Затова и Господ казва, че на трапезата Господня не ще седнат поканените височайши, а хромите, куците, недъгавите, убогите ….. Защото Бог не гледа на лице. По Божия милост да бъдем като благодарния самарянин. За всичко да благодарим, както съветва апостолът. Защото точно на самарянина Господ казва: „Иди си смиром. Твоята вяра те спаси”. Да имаме такава силна и чиста вяра – ето копнежът на всяко християнско сърце! Да даде Бог всекиму спасение според вярата! Амин! Честит възкресен ден! Божието благословение да е с всички вас!
Свети великомъченик Потит Сердикийски – първият раннохристиянски мъченик на София
В края на месец февруари 2020 г. Българската православна църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от 2 в. до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива, само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.
Почитането на свети Григорий, епископ Български от Българската православна църква на 8 януари според някои източници започва скоро след неговото канонизиране. Историческите извори относно времето и мястото, където е живял, както и относно катедрата, която е заемал, са твърде разнопосочни. Според едни автори, свети Григорий е живял по времето на българските царе Симеон и Петър през 10-ти век и бил епископ на Пелагония (Битоля) и Прилеп, а според други – епископ Охридски, като в някои случаи се посочва годината на кончината му 1012 г., а в други – това се отнася към първата половина на 14 век. С датата 8 януари се свързва и почитането на свети Григорий Мизийски, който според изследователите може да се отъждестви и с един от Преславските патриарси. Някои руски изследователи посочват, че свети Григорий, епископ Мизийски е изиграл голяма роля за просвещението на народа на Киевска Рус. Възможно е зад името на свети Григорий Български да се крият различни светци. По една или друга причина да е станало припокриване на личностите им, вероятно поради факта, че е била избрана една дата за тяхното почитане. Предоставяме на вниманието ви материали на различни изследователи.
Свети Григорий, епископ Български
Сведенията за този светец са оскъдни. Предполага се, че това е „презвитер и монах Григорий, клирик на всички български църкви“, който е живял по времето на българските царе Симеон Велики (893-927) и Петър (927-969). Св. Григорий е един от изявените старобългарски книжовници, особено като преводач и преписвач. Той превежда хрониката на Йоан Малала (VІ в.), като я допълва с бележки от библейските книги и други исторически паметници. Допуска се, че е превел и известната „Хроника“ на Георги Амартол. Вероятно е ръкоположен за епископ на Пелагония (Битола) и Прилеп. Канонизиран скоро след смъртта му, а в катедралата „Св. София“ в Охрид дори е имало малък престол, посветен на него. Българската православна църква тачи паметта на светеца на 8 януари.
Христо Темелски, Българи светци, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2010 г.
Патриарх Григорий
В Бориловия синодик са изброени като преславски патриарси Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий. Тъй като са посочени като патриарси, ако действително са имали този сан, то най-вероятно са заемали този пост след патриарх Дамян в периода 927-971 г., т.е. между признаването на патриаршеския сан на българския църковен глава и превземането на Силистра. В една преписка към превод на Стария завет е посочено, че е тя е писана по времето на „княз Симеон, син на Борис” от „презвитер и мних Григорий, църковник на всички български църкви”. Посочването „църковник на всички български църкви” може да означава, че Григорий е глава на българската църква. Титлата пък на Симеон – княз, означава да се отнесе времето на неговото архиерейство в периода между 893 г. и 913 г. Следователно дори да се приеме застъпваната от някои теза, че българският църковен глава е бил провъзгласен за патриарх по същото време, когато Симеон е приел царска титла, то и тогава ако споменатия в преписката Григорий е идентичен с този от Бориловия синодик, неговия сан ще е бил архиепископ. В Месецослова на Остромировото евангелие е отбелязано, че на 8 януари се чества паметта на „свети Григорий, епископа на Мизия” (л. 262). Филарет (Святие южних славян, стр. 12-13) предполага, че е възможно да става дума за някой от охридските архиепископи, но тези с име Григорий са живели след написването на Остромировото евангелие (1056-1057 г.) – от 1325 г. насетне. Филарет отъждествява този епископ и с Григорий Пелагонийски и Прилепски, който бил направил превод на Метафраст и бил починал през 1012 г. Той е починал преди дякон Григорий да напише Остромировото евангелие, но пък като епископ на Пелагония и Прилеп едва ли е щял да бъде титулуван епископ на Мизия, тъй като това понятие се е използвало за земите между Балкана и Дунава или от българските архиепископи като синоним на България. Все пак не е изключено да става дума и за него, тъй като епархията му е влизала в Охридската архиепископия и в този смисъл той се е явявал български епископ. Доколкото обаче, за да бъдат разграничавани охридските архиепископи са били наричани български, а търновските архиепископи и патриарси мизийски, то последното е малко вероятно. Сред владиците от Охридската архиепископия има и други с името Григорий, напр. серският митрополит и синкел Григорий (около 1050 г., Laurent, Corpus V.1 no. 776; Nesbitt – Oikonomides I no. 42. 3), тъй че ако се приеме едно толкова широко определяне на понятието „Мизийски“, то ще е трудно да бъде направена някаква по-конкретна идентификация. Възможно е да е някой от духовниците екзекутирани като ответна мярка заради покушението срещу Крум, чиято памет се отбелязва на 21 януари, но в Санаксира на Цариградската църква (ГИБИ, т. 5, стр. 287-288) и Месецослова на Василий ІІ (ГИБИ, т. 6, стр. 55) не е споменато такова име. Във ІІ книга, гл. 15 на съчинението „За церемониите“ на Константин VІІ Багренородни сред лицата от свитата на киевската княгиня Олга при посещението й в Цариград е посочен и свещеника Григорий, който е получил като подарък 8 милиарсии (т.е. толкова, колкото получили и нейните прислужнички). Някои въз основа на името предполагат, че е възможно да става дума за българският духовник, но липсват каквито е и да е допълнителни данни за неговия произход. С оглед малката сума, която е получил като подарък, то той едва ли е заемал висока позиция (Известия государственной академии метериальной культуры. № 91, М, ОГИЗ, 1934).
Григорий най-вероятно е ученик на големия византийски учен Максим Плануд.[1] Той заема охридската катедра след Макарий, последните сведения за когото са от 1299 г. Името му е споменато в гръцки тухлен надпис върху западната стена на добавения по негово време към църквата „Света София“ двуетажен притвор: …Григорий…, като издигна храм, всемъдро поучава мизийския народ на богописания закон. Година 6825 [1317 г. от Р.Х.][2] Запазени са три негови писма до различни лица[3] и съчинена от него църковна служба за отците от Седмия вселенски събор.[4] Вероятно до Григорий се отнася и молитвеното посвещение върху една дарена на Охридската архиепископия плащаница: „Помени при светите жертви, пастирю на българите, цар Андроник Палеолог„.[5] През 1327 г. Григорий преговаря от името на византийския император с претендента Андроник III Палеолог.[6] Неизвестно е кога точно умира или напуска архиепископската длъжност, но това е станало с положителност преди 1341 г.[7]
Бележки
Chrysochoou, S. Maximos Planoudes and the Diagram of Ptolemy. – In: T. Kolias, K. Pitsakis, C. Synelli (eds.), Aureus: τόμος αφιερωμένος στον καθηγητή Ευάγγελο Κ. Χρυσό, Athens, 2014, 113 – 129.
Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996. № 91716.
София, НИМ, инв. № 29231; Бойчева, Ю. Функционални и иконографски особености на плащаницата през ХІV-ХV век. Византийски плащаници в България. – Проблеми на изкуството, 38, 2005, № 4, 15 – 26.
Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996. № 91716.
Свети Григориј Охридски е христијански светец и епископ Охридски. Благoчестив учител и пастир на Христoвотo стадo, се упoкoил во 1012 година. Во еден натпис во црквата “Св. Сoфија” во Охрид се нарекува “Григориј премудриот”[1]. Во православната црква неговиот ден се слави на 8 јануари.
«ИзслѢдования и замѢтки княза М. А. Оболенскаго по русскимъ и славянскимъ древностямъ» (приложенiя къ сочиненiю его: “о первоначальной русской лѢтописи”. Москва. 1870 г., и др. статьи) – с материала може да се запознаете в сайта www.academia.edu, преводач: Веселин Тракийски
Икона: Българи светци, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2010 г.
