С троен венец увенча те Христос: на постничеството, на мъченичеството и на девството божествено, което ти докрай запази, славни свети Игнатие; затова и мощите ти прогонват страстите и всички лоши болести и рани.

            На 8 октомври Българската Православна Църква чества прославен светия, просиял сред сонма на новомъчениците от османската епоха – българинът свети Игнатий Старозагорски, чието житие* е излязло изпод перото на свети Никодим Светогорец и преведено от гръцки от покойния епископ Партений.

            Този нов Христов войник и мъченик се роди в град Стара Загора, Търновска епархия. Баща му се наричаше Георги, а майка му Мария. Те се преселиха в Пловдив и дадоха сина си Иван, както той се наричаше по кръщение, да се учи на Свещените Писания. И толкова напредваше, че за малко време изучи първоначалната наука на славянски език, а после и по-горната наука. И понеже още от детинство обичаше безмълвието и монашеския живот, след време остави родителите си и отиде в Рилската планина, в тамошния манастир, като служеше шест години на един гневлив старец. А отиде в Рилския манастир, защото там се подвизавал братът на баща му или майка му, Иван Калпакчиев по кръщение, а Игнатий в монашество, който бил разбойник, но се покаял, приел монашески постриг в Рилския манастир, със свои средства изградил постницата и църквата “Свети апостол и евангелист Лука” и украсил стените ѝ с прекрасна стенопис през 1799 г., седем години след своето покаяние. Затова и този син на брата или сестрата по подражание бил наречен Иван в кръщението, а Игнатий в монашество.

Има още →

 Братя и сестри,

            Днес честваме свети апостол Тома, наречен Близнак, един от дванадесетте най-близки Христови ученици, слушател на Божиите слова, участник в Тайната вечеря, пламенен, меланхоличен и същевременно възторжен Христов следовник. С какво е известен той? Ако разгърнем неговото житие и ако погледнем тези моменти от Евангелието, които правят известно името на свети Тома, ще направи впечатление, че Неделята след Пасха, след Възкресение, е наречена Томина. Тя е свързана с онзи знаменателен миг, когато апостолът заявява, че не ще повярва във Възкресението Христово, докато не види и не докосне раните на Възкръсналия Спасител. И Църквата облажава това Томино неверие, защото заради това неверие Господ произнася безсмъртните слова – утеха и подтик на всяко вярващо сърце: „Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блажени , които не са видели и са повярвали“. Тези Христови думи са началото на нашата вяра, защото „с вяра ходим, а не с виждане“.
           По Божи промисъл Тома отсъства и в деня на Успението и погребението на Божията Майка в Йерусалим. Знаем от Свещеното Предание, че три дни по-късно, когато със скръб, че не е могъл да изпрати света Богородица, Тома иде в Йерусалим, апостолите отварят гробницата, за да може той да Ѝ се поклони. Така пък получаваме уверението, че Майката Божия е взета с тяло от Своя Син на небето, защото гробницата в Гетсиманската градина е празна.
           Труд, скърби, благодат и мъченическа кончина е жребият на апостол Тома, който проповядва в далечната част на Азия и в Индия. Там той занася Христовото учение и се знае, че превежда Евангелието на индийски език. Чудотворец и блестящ проповедник, свети Тома наравно с другите апостоли изпива пълната чаша на благодатните скърби, в име Христово. Той успява да обърне в Христа царе, велможи и езически жреци и да основе църква в Индия, за която португалците в 15-ти век документират, че местното население пази спомена, знанието, че вярата там е утвърдена от свети апостол Тома и учениците му.
            Апостол Тома е пронизан с копия в Калурмин, на висока скала, на която често е отивал за молитва. Оттогава онзи, който изповядва Христос с думите „Господ мой и Бог мой“, предстои пред Божия престол и се моли за укрепяване на вярата ни, за сила на нашата молитва и устояване в доброто в нашето лукаво и страшно време.

Икона: http://www.proseyxi.com

Проповед на 6 октомври – св. ап. Тома, 2022     Изтегляне

Лука 6:31-36

       И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.

Братя и сестри,

     Бъдете милосърдни, както вашият Отец е милосърден. Тези думи Спасителят Христос произнася непосредствено след Своята заповед да обичаме враговете си и да им правим добро. В Стария Завет, който беше само сянка на бъдещите блага, е положена заповедта за любов към ближния. За старозаветните хора ближните са винаги и само единоверците, онези, които са от нашия народ и вяра.
      А ето – Христос, Който дойде за да изпълни закона, повелява да обичаме всички, всички хора по света, да обичаме дори и враговете си, и не просто да не им пакостим, но и дори да им отвръщаме с добро.
     Това е същината на този божествен морал, на който ние, според вярата си и мярата на нашата благодат, трябва да бъдем изповедници и носители.
     Носители на този морал, но не на думи, а на дела. Как да обичаме този, който ни обижда? Как да благославяме този, който ни се подиграва и хули? Как да претърпим злите дела на онези, които не спират да враждуват срещу нас? Как да обърнем злото в добро? И можем ли да го обърнем?
     Ние сме слаби и немощни, далеч от смирение и кротост. Едва помисляме, че можем да се сдържим, и веднага се случва нещо, което предизвиква гнева ни.
     Как да изпълним на дело закона на любовта към враговете?
     За нас това е невъзможно, но за Божията благодат в нас всичко е възможно. И на първо време – да ги благославяме, колкото пъти се сетим за тях – да ги благославяме, да ги поменаваме в молитвите си и ако можем – да търсим да им сторим добро.
     Ако това не беше възможно, Бог не би ни дал тази заповед, ведно с наредбата да обърнем и другата страна, ако ни удрят.
     Самата благословия, когато я произнесем, ще потуши яростта ни и ще преломи огнения пламък на гнева и укора.
     Редно е и да си спомним, че дори сега да сме прави, то е имало хиляди пъти, когато не сме били прави или сме служили за съблазън на ближните.
     Милостта да се възцари в нашите сърца и да ги смекчи и облагодати, и тази милост да не дава да говорим дори и една скверна дума за грешника събрат, паднал като нас.
     Да оставим съденето на чуждите грехове на Бога, а наш дял да бъде милостта, като се надяваме Бог да прости безчислените ни съгрешения.
     Бог на любовта и молосърдието да е с всички нас!
     Амин!

             Днес ние, благоверните люде, светло празнуваме, осенявани от твоето идване, Божия Майко, и като отправяме взор към твоята пречиста икона, казваме с умиление: закриляй ни с твоя честен покров и ни избавяй от всякакво зло, молейки твоя Син, Христос нашия Бог, да спаси душите ни.

За великия Богородичен празник Покров (1 октомври)

             Царицата Небесна, Майката Божия, превъзхождаща по чест ангели и светии, непрестанно се моли за грехопадналото човечество. Нерядко богоугодни люде са били удостоени да зърнат Нейната молитва. Окръжени от сарацините, стеснени от превъзхождащи военни сили, константинополските християни се молят във Влахернския храм, посветен на света Богородица, когато свети Андрей Юродиви, заедно с ученика си Епифаний са удостоени да лицезрат величествено видение. По-славната от херувимите Дева е разпростряла своя покров над молещите се в храма. Сарацините отстъпват, Божият град, сърцето на християнската държавност, е спасен през 10 век и е установен днешният празник, в чест на тази велика милост на Всемилостивата Ходатайка и Застъпница за всички християни.
            Когато паднем в дъното на бездната, когато сме отвсякъде окръжени от врагове – духовни и физически, в беди и скърби, страдания и опасности, в болести и немощи, прибягваме към Нея – по-светлата от небесата и по-ярка от слънчевия блясък, Владичицата, осиновителка на възроденото в Христа човечество. Покланяме се на облажаваната от всички родове. Не сме сами, имаме Майка, по-драгоценна от светиите, преподобните и мъчениците, по-дръзновена от чистите като пламък ангели, покриващи лицата си край Божия престол. Покланяме се и се молим: Майко Божия, и днес сме обкръжени от врагове и нашите кости се сипят в преизподнята. Майко Божия, заплашени сме от измами, от зловерие, от принуда и страхове, които отвсякъде просъскват под нечестивите маски на извратените днешни веения. Не знаем защита, убежище и покров, освен Тебе Пречиста. В лукавото наше време само упованието в Господа и Твоето застъпничество е това, което ни крепи. Искаме да запазим за Бога нашия Константинопол – храма на душите си от ограбването и злодействата на тоя измамен век. Усещайки ледения полъх на антихристовото време, време на компромиси в името на привидно благоденствие, само на Тебе се уповаваме. Боим се да не изменим на Христа, копнеем да стоим във вярата, защото единственото, което е ценно в нашия живот, е Твоят Син и наш Бог. Моли Го с Твоята майчина свобода да ни покриеш с пречестния си покров, за да не отстъпим, да не погасим Духа, да не погубим душите си – единствената ни истинна ценност, която притежаваме в Христа. Защото само в Христа сме свободни. Без Него и Твоята помощ сме загубени, без Христа сме окаяни, без Христа сме немощни, без Христа сме нищо. Всемилостива Приснодево, Ковчеже, позлатено от Духа, на Тебе се уповаваме, защити ни под Своя покров, за да останем в Христа до края…
           Помним словата Му: „защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат.16:26)
           Всеблага Богородителко, покрий ни със Своя покров, и така както майка скърби за немощите и грешките на злонравно дете, но не го отхвърля, така и Ти не отхвърляй нас.

Иконата е копирана от https://www.orthodoxmonasteryicons.com

           На 1 октомври Православната Църква възпоменава църковен певец, композитор, теоретик на църковната музика, реформатор на певческата традиция, основател на прочутата вокално-изпълнителска школа на 13 век, обогатил невмената нотопис, наричан от съвременниците си „магистър на магистрите“, „божествен, „втори извор на музиката след свети Йоан Дамаскин“ – ангелогласния българин от Драч – свети Йоан Кукузел.

Житие на преподобни Иоан Кукузел

           Преподобни Иоан се роди в град Дирахия (Дирахия – Дирахион; сега Драч – град на източния бряг на Адриатическо море), който се намираше в областта на Охридската архиепископия (1). По произход той бе българин, но още от рано остана без баща. Майка му, благочестива и богобоязлива жена, се погрижи да му даде християнско възпитание и го изпрати да изучава Свещеното Писание.        
          Иоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха „ангелогласният“. По същото време царете имаха обичай да избират надарени и разумни момчета, и да ги пращат да се образоват в най-авторитетните тогавашни училища – едни пращаха да изучават философия, други – краснопис. По тази причина взеха и Иоан, който имаше прекрасен глас, и го изпратиха в царското училище да се възпитава и да изучава музикалното изкуство. Младият юноша, схватлив и разумен по природа, в скоро време изключително много напредна и овладя до съвършенство музикалното изкуство, тъй че всички се удивяваха на неговите необикновени способности. Някои от съучениците му шеговито го питаха:
          – Иоане, какво яде днес?
           А той, понеже все още не знаеше добре гръцки език, отговаряше им на гръцко-български:
           – Кукия ке зелия (боб и зеле).
           Затова момчетата го нарекоха Кукузел.
           Не след дълго Иоан изучи гръцкия език и надмина в музиката всички свои връстници. Удивен от неговото наистина прекрасно пеене, византийският император (Преподобни Иоан Кукузел е живял по времето когато Българското царство се намирало под византийско робство (1018-1185), а във Византия властвала династията на Комнините) много го обикна, радваше се за него и го убеждаваше да се ожени. Но той му отговори:
           – Прося и моля твое царско величество да ми позволиш да отида и да видя майка си! А после нека бъде волята на Бога и на царя.
            Императорът уважи желанието му и незабавно го изпрати с подобаващи почести.
            Като набли­жи родния дом, чу странно пеене. Но не беше позната песен, а нареждане през сълзи. Майка му изплакваше мъката си по него с думите: „Йоане, где си мое мило дете?” Йоан силно се раз­вълнува и веднага записа тъжната мелодия на ноти. Жал­бата на своята майка и на всяка майка за детето отрази в известната до днес творба „Полиелей на българката”(2).
            Известно време той остана при своята майка, а след това отново се върна в столицата при царя.
            В Константинопол Иоан бе обграден с много внимание и почести. Но всичко това само отегчаваше неговата смирена душа. Друго желаеше той. Възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот.
            Бог, чрез Своя дивен промисъл, не се забави да изпълни молбата му. Веднъж в царския дворец дойде по някаква работа игуменът на Атонската лавра и след като свърши всичко необходимо, тръгна обратно за своя монастир. Щом узна това, св. Иоан намери удобно време, облече се в бедняшки дрехи и почерни лицето си за да не бъде разпознат, взе една просешка тояга и с радост последва отдалеч игумена докато пристигнаха на св. Гора.
            Скоро дойдоха до Лаврата. Игуменът влезе, а той остана вън и седеше пред портите като някакъв чужденец. Пазачът, застанал при монастирските врати, го попита:
           – Какво желаеш, че си дошъл тук? И какъв занаят умееш да работиш?
           – Зная – отвърна му св. Иоан – да паса кози и искам да стана монах.
            Като чу това, пазачът отиде и извести на игумена, а той много се зарадва, че се е намерил пастир на козите, защото тъкмо по това време се случи да нямат такъв човек. Незабавно заповяда да въведат юношата в монастира и се зае да го обучава в духовния живот. Не след дълго го пострига за монах, а после го изпрати да пасе козите.
            Оттогава св. Иоан живееше в планината, усърдно и с радост изпълняваше послушанието си и пасеше монастирските кози.
           Императорът силно скърбеше заради неочакваното изчезване на сладкогласния и боговдъхновен певец. Той не знаеше какво се е случило с него и бе в недоумение. Изпрати хора да търсят старателно навсякъде. Те обиколиха много места, крепости, пустини и монастири, но не можаха да го намерят. Дойдоха също и на света Гора, и там проверяваха прилежно на всички места, но – отново безуспешно. Но дори и да го бяха видели, едва ли щяха да го познаят: св. Иоан се бе облякъл във вехта и изпокъсана дреха, а и видът на лицето му се беше изменил от изнурителния пост и въздържание.
            Един ден, обаче, докато пасеше козите в пустинята, той пожела да изпее на Господа някоя духовна песен от псалмопенията. Огледа се наоколо за да се увери, че няма кой да го чуе, и започна да пее с голямо майсторство и умиление. Но в някаква пещера наблизо живееше един подвижник – той чу пеенето и помисли, че то е ангелско, а не човешко. Излезе от пещерата и отиде да види. Тогава пред очите му се разкри дивна картина: видя младия пастир да пее, а козите бяха спрели да пасат и го слушаха с радост и сякаш с внимание. Подвижникът си помисли, че това ще да е Иоан Кукузел, когото императорът търси, а сега Сам Бог го открива. Той побърза да отиде в Лаврата и насаме разказа на игумена всичко, каквото бе видял. Игуменът веднага изпрати да повикат козаря и щом той пристигна, каза му:
             – Бог ми откри, че ти си Иоан Кукузел. И защо толкова време си крил това от мен? Заклевам те в Бога да ми кажеш истината!
              Тогава преподобният падна в нозете му, молеше за прошка и със сълзи му отвърна:
            – Да, аз съм, грешният и недостоен раб на твоя светиня. Когато видях, че всичко в този свят е суетно, аз го презрях заради Бога и го оставих. Затова много те моля и прося от теб да ме пуснеш на същото смирено служение, което си ми дал отначало – да паса козите, за да не би царят да узнае че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението.
            – Чедо мое – рече му игуменът, – не се безпокой за това! Ти само прояви послушание и остани в килията, която ще ти дам тук в монастира, а аз ще отида да моля царя да ти прости и да те освободи от всичко.
            Така, по нареждане на игумена, св. Иоан остана да живее в монастира, а сам игуменът се погрижи да уреди това, което се отнася до него.
            Щом пристигна в Константинопол, игуменът отиде при императора и му каза:
           – Царю, моля и прося твое величество да ми подариш един човек заради неговото и твоето спасение на душата, и ако е оскърбил твое величество – да му простиш.
            Царят се учуди и попита за името на въпросния човек, но игуменът му отвърна:
           – Ако не ми дадеш предварително твоя милостив отговор писмено, няма да ти съобщя.
           Тогава царят му даде своето писание, а той му извести за св. Иоан Кукузел и му разказа всичко за него. Царят се удиви, много се зарадва и прослави Бога. Но сам в себе си бе раздвоен – не искаше да се раздели окончателно с добродетелния юноша, а от друга страна, вече беше дал на игумена своето писмено съгласие. Тогава нареди да приготвят кораби и заедно с игумена отиде на Атон в Лаврата. Там императорът се срещна със св. Иоан, поздрави го и устрои тържество. После той се върна в Константинопол, а св. Иоан, скъсал и последните си връзки със света, остана в Лаврата, където безпрепятствено служеше на Бога, пееше в църква и благославяше Този, Когото възхваля всяко дихание (Пс.150:6).
            След известно време той построи недалеч от Лаврата малка църква на името на светите Архангели и килия, в която остана да живее в безмълвие. Шест дни в седмицата той пребъдваше в килията си и, останал сам с Бога, грижеше се за очистването на душата си от греха. А в неделя и на празник отиваше в голямата монастирска църква, заставаше на десния клирос и пееше на Бога с голяма любов и умиление.
           Един ден, през светата Четиридесетница, в Акатистната събота, той по обичая си изпя с умиление самогласните стихири и канона на св. Богородица. След края на бдението и Акатиста към Божията Майка той седна срещу Нейната икона, но се почувства твърде уморен и задряма както се бе опрял на мястото си. (Бдението на св. Гора започва при залез слънце и завършва при изгрев – затова е понятна умората и дрямката на светеца.) Тогава видя пред себе си Царицата на Небесата, сияеща от слава и Божествена светлина. Тя се обърна към него и кротко му каза:
           – Радвай се, Иоане!
            И добави:
          – Пей и не преставай да Ме възпяваш. Аз няма да те оставя!
           При тези думи Пресветата Дева постави в ръката му една златна монета и стана невидима.
           Щом се събуди, той намери златницата в дясната си ръка – тогава душата му се изпълни с неизказна радост и той със сълзи благодареше на Божията Майка и Я възпяваше. Златницата бе прикрепена към иконата на Пресвета Богородица, и оттогава ставаха дивни чудеса и знамения както от иконата, така и от самата златна монета. (Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена „Кукузелиса“, се е прославила с чудеса и знамения особено от 1796 г.)
           Утешен от необикновеното видение, св. Иоан не остави служението си като певец на десния клирос в голямата монастирска църква. След известно време на единия му крак се появи болезнена рана, която се възпали и силно загнои. Но скоро Сама Пречистата Божия Майка го излекува по чудесен начин, както някога св. Иоан Дамаскин. Яви му се и му каза:
           – Бъди здрав отсега нататък!
           При тези Нейни думи той напълно оздравя, благодареше на своята Покровителка и отправяше към Нея песни и славословия. Оттогава и до края на живота си той не страдаше от болести.
            Св. Иоан Кукузел живееше в пост и бдение, трудеше се в добродетели и най-вече се стараеше да придобие смирение. По откровение свише той узна предварително приближаването на своята кончина и каза за нея на всички братя. След това се помоли за тях и им завеща да го погребат в църквата „Св. Архангели“, построена от самия него.
            Така св. Иоан завърши земния си живот и се всели във вечните Небесни обители за да възпява Христа Бога в Неговото Царство заедно с Ангелите и всички Светии.

1.Текстът в цялост е написан по Чети-Минеите на св. Димитрий Ростовски, източник: manastir.narod.ru

2.В тази творба думите на майката са на български, но са записани с гръцки букви, което е доказателство за българския произход на свети Йоан Кукузел (като монах от Великата Лавра св. Йоан Кукузел пише всичките си творби на гръцки), изт. Жития на българските светии, изд. Манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, С., 2002 г., с. 53.

01.10..Св.Йоан Кукузел, 2022Изтегляне

             Свети Михаил, митрополит Киевски и на цяла Русия, светителства през 10-ти век в дните на равноапостолния княз Владимир. Знаем от Йоакимовата летопис, един от най-древните църковно-исторически източници на Руската църква, че свети Михаил е по произход българин, Преславски епископ, поставен от константинополския патриарх Николай II Хрисоверг за митрополит на Русия, изпратен за покръстването народа на руската земя. Епископ Михаил се прославя със свят живот, премъдър по разум и с дарба да преподава истините на вярата. В отговор на молбата на княз Владимир, изпратена от Херсон, където князът се кръщава и венчава за византийската принцеса Ана, патриарх Николай изпраща епископ Михаил с други църковни пастири от България и Византия, за да осъществят делото на кръщението на руския народ.
            Свети Михаил е съпроводен от шестима епископи и многоброен клир, посрещнат е от княза тържествено и шествието на новопоставения епископ Михаил се отправя към престолния град Киев. Духовенството носи многобройни светини и мощи.
            Времето на митрополитското служение на свети Михаил не е дълго – от 988 до 992 година, но той остава в паметта на Църквата с блестяща и неуморна евангелска проповед сред езичниците, с кръщаване и утвърждаване на новопросветените във вярата. В службата на светителя се казва: „той донесе от царстващия град Христовото Евангелие и го дарува на обхванатата от нищета на неверието руска земя.“(1)
           Още с идването си в Киев светителят Михаил кръщава синовете на княза, а после и болярите. „И до днес град Киев блести с ризата на кръщението, облечен от теб, светителю“ (пак там) – възпяват химнографските текстове. Жителите на град Киев, събрани на брега на река Днепър, се кръщават от свети Михаил и оттук Христовата вяра става вяра на цялата руска земя – и в Новгород и в Ростов, където светителят пътува за своето покръстителско дело – разрушаване на идолски капища, масово покръстване, строеж на храмове и ръкополагане на духовенство. Митрополит Михаил е изтребвал „тръните на многобожието и е посял плодородно семе в руската земя.“(пак там)
            Когато на 15 юни, 992 г. свети Михаил се представя в Господа, равноапостолният княз Владимир е безутешен, защото се лишава не само от велик духовен пастир, но и от мъдър съветник в държавното управление.
            Единадесет години след кончината на светителя е разкопан гроба му, а мощите са намерени нетленни. През 12 век са пренесени в Киево-Печерската лавра, в пещерата на свети Антоний, а оттам, през 1730 г. са положени във Великата Успенска църква на лаврата, където се покоят и досега. Оттогава денят на честването на митрополит Михаил е на 30 септември
            Бог да омиротвори православната земя по неговите свети молитви!

Източници:

1. Жития на светиите. Септември, изд. „Св. вмчк Георги Зограф“, 2007
   
2. Жития на светиите, СИ, С., 1991 г.

30.09.Св.Михаил, митр.Киевски,2022    Изтегляне

Лука 5:1-11

          Веднъж, когато народът се притискаше към Него, за да слуша словото Божие, а Той стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото, а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа.
          А когато престана да говори, рече Симону: Отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба.
          Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме, но по Твоята дума ще хвърля мрежата.
           Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше.
И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ, и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат.
          Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова и Йоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона.
          И рече Иисус на Симона: Не бой се, отсега ще ловиш човеци.
          И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.

Братя и сестри,

          Свети евангелист Лука разказва за едно от чудесата на нашия Спасител, а именно преумножаването на рибата в мрежата на галилейските рибари. Единствен той споменава този знаменателен момент, когато Зеведеевите синове и братята Петър и Андрей са призовани да станат ловци на човеци.
          По време на проповед на брега на Генисаретското езеро Господ Иисус Христос вижда двете лодки на неговите познати братя Симон Петър и Андрей, а също и на Иаков и Йоан. Рибарите, излезли от лодките, изпират мрежите си след уморителната и безсънна нощ на безуспешен улов.
          Христос влиза в един от корабите и за радост на Симон Петър корабът се превръща в амвон на Христовата проповед, защото от кораба Господ говори на събралия се на брега народ.
          Сетне Спасителят повелява на Петър да отплува към дълбокото и там отново да хвърлят мрежите. Тук мнозина от светите отци тълкуват отплаването към дълбоката част на езерото като път към вътрешната непрестанна молитва, когато умът се потапя в скришната стаичка на сърцето.
           Макар и уморен от безуспешния нощен лов, Симон Петър се смирява и казва: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме, но по Твоята дума ще хвърля мрежата“.
          Ето това е искрената пламенна вяра на чистия по сърце. Щом Христос повелява, въпреки умората, въпреки човешката логика, че на това място не ще има улов след толкова опити, въпреки интуицията на дългогодишния рибар, който знае, че е безуспешен днешния ден, Симон Петър хвърля мрежата, по думите на Господа.
          И става чудо! Уловът е толкова голям, че раздира мрежите, така че дори двете лодки едва не потъват.
          Всичко това е тъй изумително  за духовните сетива на Симон Петър с неговата чиста вяра и страхопочитание към божествената мощ на Спасителя. Той пада на колене и казва: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.“ Да, Петър моли от благоговение Христос да си отиде. Величието на Богочовека е немислимо в греховния порядък на Петровия живот. Духовната чистота на бъдещия апостол го кара да вижда собствената си греховност и в ужас да осъзнава, че не е достоен за Божието благоволение. Всички свидетели са ужасени и смаяни от това Божие чудо. Но Петър най-бързо и точно изразява своето благоговение.
          Забележете – този чист и достоен човек има съзнание за своето недостойнство да бъде озарен от божествената помощ на Богочовека.
          А ние – напротив – ние се имаме за добри, за достойни християни, за праведни, които не са сторили кой знае какво лошо. Ние имаме лъжлива представа за себе си, като достойни или най-малкото с нищо по-лоши от другите. Ние съзираме чуждите грехове и сравняваме с нашите, радваме се, че не сме сторили нещо толкова лошо на останалите. Приличаме на фарисея, който благодари, че не е като митаря грешен и окаян.
          Апостол Петър се вижда като грешен, а ние – не. Ето това е духовната самоизмама, която ни е донесла безчувствената вкаменелост на сърцето. Нека се молим, горещо да молим Божията благодат да смекчи нашите вкоравени в тщеславие и безчувствие сърца. Да се молим да отроним сълза на искрено покаяние, преди да отроним сълзите на безнадеждното скърцане със зъби в часа на Съда.
          Да даде Господ да имаме искреното благоговение и страх Божий на апостолите, да даде Бог приживе да оплачем греховете си. Амин!

Копирайте Проповед на Неделя първа след Неделя подир Въздвижение, 2022

Копирайте Проповед на Неделя първа след Недела подир Въздвижение, 2019

Копирайте Проповед на Неделя първа след Неделя подир Въздвижение, 2016

Братя и сестри,

          На днешния ден 22 септември, светата Православна Църква почита велик монах, аскет и чудотворец, за съжаление малко известен дори в църковните среди, а именно българинът свети Козма Зографски, просиял в святост на Света гора и представил се в Господа на 22 септември 1323г. 
          Виден представител на търновската аристокрация, великолепно образован, младият Козма отрано възжелал монашески живот, отказал да се ожени и се оттеглил в Зографския манастир – прославеното средище на българското монашество.
          Смирен и усърден в послушанията си, св. Козма е постриган за монах и удостоен с първото си величествено видение. Открива му се самата Майка Божия, Царицата небесна, която той вижда на празник Благовещение в манастира Ватопед.
          Чист по сърце и душа, младият Козма е удивен и смутен, че монасите в манастира са допуснали жена да присъства на трапезата (Знаем, че на Света гора жени е се допускат изобщо). Разкрил пред изповедника си странната случка, св. Козма разбира, че е удостоен да види света Богородица сама обгрижваща манастира.
          Заради добродетелните си подвизи, св. Козма е надарен с прозорливост, виденията свише продължават до края на земния му път. По Божие указание той се поселва в пустинна пещера, безмълвен свидетел на аскетическите му трудове. Тази пещера става известна с неговото име – „пещерата на преподобни Козма“, а след време в нея ще се посели и подвизава още един прославен атонски монах, знаменит иконограф, храмостроител и духовен наставник, а именно равноапостолният св. Пимен Зографски.
          Заради ревностния си духовен живот свети Козма е нападан от злите сили и физически нараняван от тях – така както знаем от житията на древните пустиножители.
          В молитва, славословие и причастие със Светите Тайни, свети Козма отхожда във вечните обители – да съзерцава вече лице в лице небожителите, които беше удостоен да види приживе.
          Честваме го с молитви и тропари, има и написана специална служба за великия безмълвник и прозорливец.
          Молим се за неговото молитвено застъпничество. Дано Бог ни вразуми по молитвите на Своята Пречиста Майка и на Своя смирен угодник – преподобни Козма Зографски. Амин!

Иконата е копирана от sveta-gora-zograph.com

          На 22 септември честваме преподобни Козма Зографски (+1323г), аристократ от Търново по произход и наследник на Царството по призвание, аскет, чудотворец, прозорливец и тайновидец, удостоен с величествени видения, изряден постник и усърден деятел на непрестанната молитва, пустиножител, наследил вечната обител. Твърде малко известен дори сред средите на вярващите, свети Козма е пример на мнозина, дирещи спасение в Света гора и извън нея. Знаем, че в неговата пещера, в по-късно време, ще наследи постническите и отшелническите му подвизи още един знаменит българин, просиял в святост – иконографът и храмостроителят, равноапостолният по дело свети Пимен Зографски.
         Умоляваме го да се застъпва пред Божия престол за прощение и изправление на българския род.
         Тук излагаме преведеното от гръцки житие на свети Козма според източника sveta-gora-zograph.com.
         Налично е и по-кратко житие, преведено от руски, изложено в „Жития на светиите, Септември“, „Св. вмчк. Георги – Зограф“, Атон 2007, с.391-399, а също и житиен текст в еднотомните жития, СИ, С.1991г, с.463-465. 

          Истинно е Господнето слово, че паметта за праведника ще бъде вечна. Поради това и ние трябва да положим старание, добродетелта на честно и богоугодно живелите мъже да остане незабравима во веки. И понеже силата на добродетелта никога не умира, и по словото Божие, когато праведникът се похвалява, то неговата памет е безсмъртна. Обикновено в много книги се разказва как някои са превзели непристъпни градове, как са победили множества и са пленили народи, как са въздигнали великолепни здания. Но нерядко би било по-полезно, когато всичко това бива предадено на вечна забрава: защото цялата онази слава е съединена със скърби за човечеството, с нарушаване на пресладкия мир и с потискане и измъчване на бедните смъртни човеци. А добродетелта е човеколюбива, благодетелна и дълготърпелива, както се казва в Притчите: Дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове. Поради това и този, който е успял да победи пожеланията и страстите си, е несравнимо по-мъжествен от този, които е разорил непристъпни градове, този, който наново е въздигнал паднали домове и е дал подслон на странници и сиромаси, е стократно по-славен от този, които е построил великолепни здания, след като е разрушил други, за да насити ненаситното си славолюбие. Затова е и достойно и праведно да почитаме и прославяме първите, а не последните, и да проповядваме житието им, като достойно за всяко подражание. Но би било и за наше осъждане, че богоугодните мъже са преминали с много трудове и страдания великия подвиг на добродетелта, а ние не само че не се подвизаваме, но и се леним да възвестим със слово или писание готовите чужди и полезни нам трудове.       

Има още →

Евангелско четиво на Неделя след Въздвижение – Марк 8:34-9:1

          И като повика народа с учениците Си, рече им: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели.
         И рече им: Истина ви казвам, тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.

Братя и сестри,

             Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?
             Чухме тези Господни слова от днешното литургийно евангелско четиво, според евангелист Марк. Сам Христос казва „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“.
             Възпоменаваме тези думи на Спасителя точно след Кръстовден, след като почетохме Честния и Животворящ Кръст, на Който Господ прикова нашите грехове.
             Да се отречем от себе си, ще рече да се разделим от всяка представа за комфорт, преуспяване и устройване във временния свят. Да се отречем, значи доброволно, заради Христа да се откажем от миражите на светското битие, а те са състезанието, домогването до власт, богатство, влияние, желанието всичко да ни е наред, да сме успели, да сме се подсигурили грижливо, сякаш не знаем, че този ни живот отминава като сън.
            Да вземем кръста си, значи да вървим по пътя на страданията и скърбите, да вървим по тесния път на ясното съзнание, че това е единствения ни път към Христа. Сам Той мина по Голготския път, за да ни изкупи, и ние , ако искаме да Го следваме, трябва осъзнато да пием горчивата чаша на скърбите и страданията, които ни се поднасят. Защото през много скърби се влиза в Царството Божие. Да не роптаем и хулим, да не проклинаме и осъждаме, да не се сравняваме с други, които благоденстват, защото Господ различно устройва спасението на всеки един от нас.
            Нищо не ни ползва, ако имахме всичко, цялата слава на този свят, всички земни блага, а пък не сме с Христа.
           Ето Сам Той казва: „Какъв откуп човек ще даде за душата си?“  Не ще можем да си помогнем в страшния час на Съда, нищо земно не ще ни помогне, затова разчитаме на застъпничеството на Църквата, на Майката Божия и светиите.
            Да даде Господ, братя и сестри, да вървим без ропот, без гняв по нашия си скръбен житейски път, като се молим за едно – да следваме Христа, да пребиваваме в небето на земята – Църквата, да си прощаваме и да се обичаме с Христова любов. И да помним, че единственото и най-страшно нещо е грехът, а не скърбите, болките и страданията.
           Господ да ни прости и помилва, да ни укрепи със силата на Своя Честен и Животворящ Кръст, Който спасява от всяко зло. Амин!

Копирайте Проповед на Неделя след Въздвижение, 2019

Прочетете и копирайте Проповед на Неделя след Въздвижение, 2017