Прочетете: Всички беседи

Сътворението на човека (Битие 2:1-9)

             Всичкото Писание е боговдъхновено – пише апостол Павел (2 Тим.3:16). Затова изследването на библейските текстове, свети Йоан Дамаскин нарича „най-прекрасно и душеполезно дело“.
          Насочваме поглед към възвишените истини, явени в първата книга на старозаветния корпус – „Битие“. 1-ва глава разказва за сътворението на целия универсум (беседа първа и втора), а тук – във 2-ра глава започва по-подробния разказ за създаването на последното творение – човека.
          Битиеписателят започва с кратко обобщение на предходния текст, за да разкаже в по-големи детайли за сътворението на човека:
          Битие 2:1 „Така бидоха свършени небето и земята и цялото им войнство.“
„Небето“ носи множество нива на смисли. „Небе“ е духовният, ангелският свят – светът на невеществените, вечни същности.
          Но под „небе“ разбираме не само невидимото творение, но и част от веществения свят.
          Свети Григорий Назиански подчертава в съгласие с Битие 1:6-8 , че „небе“ е означение и на твърдта. Под „твърд“ (ракиа) еврейският оригинал явява старинната представа за необятната повърхност, подобна на кристал. Небе е и целокупното въздушно пространство.
           Свети Йоан Дамаскин обяснява, че в еврейския език е честа употребата на множествено число – „небеса“. Знаем, че апостол Павел е отнесен на „третото небе“.
          Така че под „небе“ разбираме и духовния свят – обиталище на ангелите, и видимото с очи пространство над главите ни.

          Необятността на небесата е свидетелство за всемогъществото на Бог – Творец. Факт е и, че първата сътворена същност от стих 1-ви, глава 1-ва на Битие е „небе“.
           Земята е упомената като втора – видимият свят е всичко прилежащо. Неслучайно в края на 1-ви стих, 2-ра глава пише – „небето и земята с цялото им войнство“. „Войнство“ се разбира двояко – в духовен смисъл – ангелските небожители, а в телесен – звездите като украшение и блясък на небесния свод.
           За сътворението разказва и пророк Исаия (45:12) „Аз създадох земята и сътворих на нея човека; Аз – Моите ръце простряха небесата, и на цялото им войнство Аз дадох закон.“
Битие 2:2  гласи: “И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши.“
           Какво значи, че Бог си почива? Ясно е, че това е антропоморфизъм – приписване на Бог на човешки качества – защото само немощната сетивна природа има нужда от почивка.
          Но е указано изрично, че в седмия ден Бог почива, установен е покой (шабат) – Бог почива от делата, които е извършил, ще рече,  че Той е приключил с творческата си дейност, Той е сътворил всичко, което е пожелал – цялото мироздание вече е завършено, готово, приведено към битие, създадено „твърде добро“.
            Творческата дейност е приключила, но промисълът на Бога не може да е приключил. Бог продължава да промисля, ще рече – да се грижи и за най-дребното Свое творение. За Бога 7- мия творчески ден не е приключил, защото промисълът Божий за творението е нескончаем. Още повече, че знаем от Спасителя, че и едно врабче не пада от стрехата без Божия воля.
           Битие 2:3. „Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал.“ Благословението Божие е върху същност, която носи радост, достойна за почит и възпоменание. Освещаването е насочено към хората – в библейски смисъл освещаването на определени времена и места показва предназначението им за богослужба и прослава на Твореца.
           Битие 2:4. Ето обобщението на цялата праистория:
„Ето, тъй станаха небето и земята, при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето“ – има се предвид  неописуемото, непредставимо за нас, извънвремево, надпространствено „тогава“, когато Бог е благоволил да приведе от небитие към битие света и човека.
          А ето и картината на първоначалния свят, лишен от човешко присъствие, напълно неуреден и неустроен за човешки живот: “ и всякакво полско храсте, което го нямаше още на земята, и всякаква полска трева, що не бе още никнала; защото Господ Бог не пращаше дъжд на земята, и нямаше човек, който да я обработва, но пара се вдигаше от земята и оросяваше цялото земно лице“ (Битие 2:5-6). Навява усещането, че Бог устройва целия свят именно като дом на човека, поканен да властва и да се грижи за него.
           Следва описание на създаването на човека и това описание е твърде различно от предходните разкази за създаването на природните елементи. Бог нарежда, казва, заповядва на земята да произрасте злак, създава земните зверове, но тук, във 2-ра глава вече е даден начина на създаване на човека – небесен и земен, от пръст и дух, слаб и силен, микрокосмос, сроден с животните по телесно устроение, но по призвание жител на небето: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Битие 2:7).
           В този стих за първи път по библейските страници Бог е наречен освен с името си Бог – превод от Елохим и Яхве (Йехова), с превод Господ. В първа глава на Битие е предпочетено името Елохим, защото акцентът е върху творческата дейност на Бога, с тук е Яхве, защото при това название на непостижимата Божия същност се акцентира върху вечното Божие съществувание като Промислител. (С това име – Яхве, Бог е вписан най-често и в пророческите книги, поради насочеността на общия им контекст.)
           Ето в този 7-ми стих се разкрива онова, което не беше доизказано в началото – казва свети Ефрем Сирин, великолепният коментатор на старозаветните книги. Създадени сме от земна пръст – какво по-ясно указание за постигане на нашето смирение от това да знаем преходността и инертността на нашата съставност (тялото). В еврейския оригинал пише „вдъхна в ноздрите му дихание за живот“ – това е и старинната представа, че душата е влязла и ще напусне човека именно през ноздрите.
           Основната идея е разкриването на двусъставността на човека – съставен от груба материя като пръстта и същевременно едине́н с „диханието“ вдъхнато от Твореца. Целият стих показва едновременното създаване на последното творение – без наличие на различни последователни етапи.
           „Жива душа“ става човекът именно защото е причастен на своя Създател, защото душата му е искрица на Божественото, без да е тъждествена с Твореца, тя има обаче всички прерогативи на висшия духовен свят.
            Следва описание на рая: „И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде“ (Битие 2:8).
            Еврейският оригинал е „градината Едем“ – място, градина, парк, отделено с ограда.
           След като Бог създава човека по Свой образ, създава го от видима и невидима природа, като Господар на всичко, Той създава и своеобразен царски дворец, място на насладата, великолепна градина, където човекът да пребивава в богообщение и богосъзерцание.
         Раят е на изток, на изток от Палестина – в цветущата земя на Месопотамия, в басейна на Тигър и Ефрат. Разбира се библейската топография не включва напълно буквално разбиране.
          Някои от отците – тълкуватели си представят рая сетивен, а други – изцяло духовен. А свети Йоан Дамаскин добавя, че както човекът е съчетание от материална и духовна природа, тъй е и неговото първоначално обиталище – раят е с двояка същност и присъствайки в описаната градина тялом, Адам духом е вкусвал богосъзерцанието. Така свети Йоан Дамаскин казва, че „раят е разположен на изток – над земята, обгърнат от благовонен и ослепително чист въздух, облян от светлина, излъчващ благоухания, несравним с никоя сетивна представа за красота, той наистина е Божие място, достойно за създадения по образ Божи“.*
          Първо е създаден човека, а после достойното място за неговото пребиваване и предназначение.
          Описанието на райската градина продължава в стих 9 „ И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота по сред рая, и дървото за познаване добро и зло“ (Битие 2:9).
          Дори природата около нас, низпаднала заедно с човека, е прекрасна, а колко ли по-неописуемо прекрасна е самата райска градина? Още повече, че за древните семити – номади, свикнали с жестокия пустинен климат прекрасното, спасителното, жадуваното, е оазиса – градината с течаща вода и зелени сенки.
          Втората част на стиха описва двете най-важни, средищни по място, съдбоносни за първите хора и за човешката история природни същности – дървото на живота и дървото за познаване на добро и зло.
           Дървото на живота има тайнствено, мистическо предобразно значение, относимо към кръстното дърво, на което Господ Иисус Христос прикова нашите грехове, за да ни дари вечен живот. (Предобраз – лице или събитие от Свещената старозаветна история, което предуказва за Христос и новозаветните послания, например 3-те дни прекарани от пророк Йона в утробата на кита са предобраз на 3-те дни, които Господ Иисус Христос прекарва в гроба след Своето Разпятие (Мат.12:40).
            Свети Йоан Дамаскин обобщава, че дървото на живота дарява живот.
            Дървото на познанието е изпитание и проверка за свободната воля на човека – дали ще бъде насочена към послушание или към противене на Бога. Вкусилите го добиват познание за собствената си природа, което е добре за съвършените, но е опасно за несъвършените, както твърдата храна е опасна за кърмачетата.
           Дървото за познаване на добро и зло носи познание за собствената ни природа, то е прекрасно за съвършените и неотклонни към божествено съзерцание, чрез което разпознават в себе си великолепието на Твореца, но не и за хората, водени от сластолюбиви желания, заети със себе си и грижата за собственото си тяло, понеже не пребивават неотстъпно във висшето.
           Според свети Йоан Дамаскин, който сумира целия светоотечески свод на тълкувания, може да приемем дървото на живота като божествена мисъл, вплетена в сетивните неща, за насочване на ума чрез тези сетивни същности към техния Създател.
           Дървото за познаване на добро и зло следва да приемаме като материално и доставящо удоволствие ядиво, приятно на вид, което накрая ще вкара човека в общение със злото. Това ще видим от библейския текст, следващ нататък…

*Точно изложение на православната вяра, преп. Йоан Дамаскин, 1996, с.99
Подова мозайка “Раят” от абсидата на базиликата “Света София“ в град София.