Бидейки свята издънка от благочестив сливенски род, Димитрие, мъчениче славне, ти си произрасъл обилни плодове на всяка добродетел, пазейки православната наша вяра и като си завършил мъченически живота си, посрамил си злочестивите агаряни, мъчениче славни, моли Христа Бога да ни дарува велика милост.
Свети мъченик Димитър Сливенски
Свети Димитър се родил в Сливен през 1818 година от бедни, но благочестиви родители. Той не получил образование, но слушайки в църква евангелските четива, се изпълнил с мъдростта на Свещеното Писание и с голяма ревност по Бога. Бил твърде млад, когато родителите му починали, скоро родната му къща се срутила и бил принуден да живее като слуга в дома на един турчин и с много труд да изкарва прехраната си. Той често в разговор хвалел Христовата вяра, а изобличавал заблужденията на мохамеданите. Разгневен, господарят му го изгонил без да му плати за труда. Когато от Одрин дошъл нов кадия, Димитър бил повикан да прислужва. Той бил снажен и красив момък и турците искали с помощта на новия кадия да го убедят да приеме мохамеданската вяра. Димитър подигравателно му отвърнал: „Олур ба, ефендим“ („Бива, бе, господин съдия!“). Турците взели сериозно тези думи и веднага един от тях се заловил да навие на главата му бяла чалма, каквато могъл да носи само правоверният мохамеданин. Но Димитър я хвърлил на земята и избягал, защото знаел, че това много ще озвери турците. След като се укривал известно време, бил посъветван от един благочестив селянин да отиде в митрополията в Русе. От русенския владика Димитър бил поучен във вярата и изпратен обратно в родното място, за да приеме мъченически подвиг за Христа. Младежът така и направил. В Жеравна той се предал на турската стража, която все още го търсела и когато се явил пред кадията смело изповядал Христовата вяра и похулил мохамеданската. Бил предаден на ужасни мъчения, които продължили повече от година, но останал твърд във вярата. В края на януари 1841 година светият мъченик бил обезглавен пред лицето на многоброен народ. Християните с възхищение гледали подвига на своя съгражданин и след обезглавяването му всеки искал да вземе от пръстта, напоена с кръвта на мъченика. Тялото му стояло, пазено от турската стража, цял ден непогребано. Турците искали да го хвърлят във водите на Тунджа, но християните го откупили и погребали в двора на Дохиарския метох в града.
А когато Той се приближаваше до Иерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: Какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: Какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече: Прогледай! Твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала.
Братя и сестри,
Днешното литургийно евангелско четиво ни припомня велико чудо, сторено от нашия Господ Иисус Христос. Спасителят изцелява един слепец, който проси край пътя за Йерихон. Нещастникът, пребивавал в пълен мрак, усеща своето избавление. Неговата вяра в Месия, Който иде, за да спаси света, го кара да настоява, да проси и да моли: „Помилуй ме, Иисусе, Сине Давидов!“ Ето – точно незрящият вижда с очите на сърцето си, че край него минава Синът Божий, Избавителят на пленени, Освободителят от оковите на мрака, Чудотворецът и Възкресителят – минава Онзи, чрез Когото всичко е станало. А мнозина от зрящите с телесните си очи не ще повярват в Христос, въпреки чудесата, изцеленията и словото с Божествена власт. Не е ли това изобличение за множеството здрави, зрящи с телесните си очи, уж очакващи Месията юдеи? Нали точно онези, които съпровождат Иисус и са възхитени от Неговите чудеса и благодатна сила, са сред тълпата, която един ден ще вика: „Разпни Го!“. А прогледналият слепец – пише евангелист Лука – веднага тръгва след Христа. Така и ние, ако сме изцелени от мрака на езическите или атеистичните заблуждения, трябва да тръгнем след Христа по тесния път. Християнството не е само одежда, която обличаме, християнството е вътрешна промяна, излизане на вътрешния ни човек, който е богоподобен. Ето този вътрешен човек ликува, когато се молим, постим или извършваме доброделание. А колко много си вредим, когато заглушаваме гласа му, допускайки в сетивата си пяната и злобата на днешния ден да замъглява духовния ни взор. Не е ли нашето християнство верую само на думи? Живеем ли Христа? Христос обитава и в сърцата ни? Ето това е въпросът, който всеки от нас трябва да си зададе. И дано Бог ни умъдри да видим истинското си духовно състояние, да прозрем скритите недъзи на душата ни. Бог да ни вразуми и помилва по Своята велика милост и по застъпничеството на Пресветата Владичица Богородица и всички светии. Амин!
Това са българи, канонизирани от Вселенската патриаршия, във връзка с т.нар. антихристиянски гонения при кановете Крум (802-814), Дукум и Диценг (814-815) и Омуртаг (815-831). Имената им са известни от Синаксара на Патриаршията и други паметници, като най-често това са били византийски пленници в България. Тези гонения били главно на политическа основа, иначе българските владетели проявявали толерантност към християнството, а сестрата на Крум дори била омъжена за християнина Константин Пацикос – византийски аристократ, политически емигрант в Плиска. Става дума за светите мъченици Георги – епископ Загорски (на гр. Дебелт, близо до дн. Бургас, според някои автори от български произход), Пардос/Парод (вероятно от български произход, свещеник в Източна Тракия), Петър Мъгленски (свещеник в Мъглен, дн. в Гърция), Куперг (името му навярно е идентично с древнобългарското Кубер), Асфир (изопачен вариант на Аспар, Аспарух?), Любомир и Хотимир. Някои от тях били убити заедно с одринския митрополит свети Мануил през 813 година, а други по-късно, когато може би имало някакъв опит за бунт на византийските пленници в България. Присъствието на такива лица сред византийските пленници в България показва проникването на християнството сред българи и славяни, както и етническата пъстрота във византийска Тракия и Македония през 9-ти век. В тези земи наред с ромеите (основно гърци и преселници от Изтока – арменци, сирийци и др.) живеели славяни от българската група и потомци на Куберовите българи, вероятно и емигранти от самата Дунавска България след размириците в 8-ми век. Паметта на тези мъченици се отбелязва на 28 март.
Препечатано от книгата Българи светци, София: Тангра ТанНакРа ИК, 2010, автори: Пламен Павлов и Христо Темелски, с. 65
Житие на светите мъченици от Адрианополската и Девелската епархии, пострадали за Христа от езичниците през 814 година
В този ден – 22 януарий се чества паметта на св. мъченици Мануил, Георгий, Петър, Леонтий, Сионий, Гавриил, Йоан, Леонт, Парод и други на брой общо 377, пострадали за Христа от езичниците през 814 година. Мануил – великият архиерей на Адрианополската епархия с меч на две части бе разсечен, като запази Христовата вяра. Георгий – архиереят на Девелската епархия и Петър – епископ, едновременно убити, били посечени заради Владиката на общата благодат. Неизречено въжделение имал Леонтий, светият епископ Никейски, прободен в утробата с меч, който достигнал чак до тила му, неразделяйки го с Христа Спасителя. По-нататък пострадали Гавриил и Сионий, които не се побояли от меча, доблестните Йоан и Леонт, боговдъхновеният Парод, пребит от множеството с камъни, всички те благоговейни презвитери, служители до смъртта си на Самаго Бога. Пострадали за Христа още 368 миряни от тези епархии и всички придобили мъченически венец. Тези светии били от различни места на Адрианополската и Девелската епархии и живеели в Адриановия град (днешния град Одрин), околностите, и гости от Константинопол. Езичниците, неразумни и непознаващи истинския живот на Христа Бога, навлезли в Македония и Тракия и ги превзели, като нападнали и самия престолен град и го обсадили. После, като дошли в Адриановия град, обсаждали и него три месеца и пленили колкото намерили в него жители. Това станало, когато царувал над ромеите злочестивия Лъв V Арменец, който изповядвал иконоборската ерес и, поради това, зле завършил живота си. А над българите воеводствал Крум, който пленил 40 000 души от Тракия, и ги отвел отвъд Дунава, сред тях множество духовници. Той и неговите наследници извършили множество безчовечия над християните, които не искали да се отрекат от вярата, които изповядвали Христа Бога, и продължавали вярно да усърдствуват в благочестието и изпълнението на Христовите заповеди. Тези християни, които езичниците предадоха на смърт, придобиха живот вечен, Църквата се украси с чистотата им, а ние намерихме молитвени застъпници пред престола на Бога. По техните свети молитви, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!
Из Синаксар на Вселенската Патриаршия от Х век за светите мъченици от Адрианополската и Девелската епархии, пострадали за Христа от езичниците през 814 година
Повествование за убитите от езичниците пленници от Адрианополската и Девелска епархии през св. Четиридесетница на 814 година
Братя и отци, в настоящето наставление искам чрез един разказ да ви ободря. Разказът е следният: В България, както разправят добре осведомените, излязло престъпно нареждане от тамошния владетел: заловените в плен наши братя християни да ядат месо през светата Четиридесетница. Тези, които склонят, щели да запазят живота си, а онези, които не се подчинят, щели да бъдат убити. Когато нареждането на безбожника влязло в сила, народът се събрал, настанал голям плач и ридание [между тях] и жените и децата им. От една страна те отстоявали християнския закон, а от друга страна се страхували от телесна смърт. Накрая, о, печална вест, те били победени, подчинявайки се на безбожната заповед. Прочее, четиринадесет от тях се откъснали и се противопоставили, казвайки, че не трябва нито да се подчиняват, нито да ядат месо против християнския закон. Народът се спускал към тях и ги увещавал да отстъпят пред необходимостта, да не отиват напусто на смърт, а [после] отново чрез покаяние да се обезвинят. Но увещанията и разколебаването нямали никакво въздействие над тях, които били насочили поглед към Бога и към обещаваното блаженство. Прочее, езичниците като видели, че упорството на мъжете е несломимо, решили чрез едного да надвият останалите и, като го умъртвили, веднага направили децата и жената му роби, та по този начин останалите да се разколебаят и да се подведат. Но те останали по-непреклонни, викайки: „Ние сме християни и ще споделим съдбата на нашия убит брат.“ Прочее, с тази изповед те претърпели мъченическа смърт и се преставили пред Господа. Гледайте, прочее, братя, че и сега има сила евангелието за царството Божие: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37). И пак: „не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:28). Прочее, те послушали евангелските наставления, подчинили се на Господа и се увенчали с мъченически венец, подражавайки на светите Макавеи, и удвоили броя им – ония били седем, а тия – четиринадесет; онези – загдето не вкусили свинско месо против закона, а тези – понеже не яли никакво месо против християнския закон. Тази постъпка изглежда някак по-съвършена, понеже онези изобщо не ядели свинско месо, а тези поради необходимост можели да ядат някакво месо, без да бъдат осъдени, както казва св. Василий. Но понеже нареждането от страна на езичниците целяло да унищожи вярата, те не се съгласили, а от любов към Христа сметнали, че всичко друго е второстепенно. О, блажени мъже! О, блажено дело! В един миг да спечелиш вечен покой! Какво казват за това ония, които твърдят, че общуването с еретиците не е нарушение [на вярата]? Ако там яденето на месо е престъпване [на християнския закон] от народа, колко по-голямо е то тук, поради общуването с нечестивци? А къде са тези, които казват, че няма мъченичество за образа Христов? Защото, ако в тези случаи мъчениц
и са тези, които не яли месо, колко по-славни мъченици са онези, които не са се отрекли [от Христа]! Но онези като тъмни хора припяват тъмни слова, като се опитват да увлекат и други в своите жалки деяния.
Из сборника „Малък катехизис“ на преподобния наш отец Теодор – игумен на Студийския манастир в Константинопол
Просиял с пустиннически подвиг, достойно си се изкачил на престола на първосветителството, откъдето си озарил всички с лъчите на богопознанието и си изпил чашата на безкръвното мъченичество. Сега предстоейки пред престола в горния Йерусалим, Евтимие, моли Христа нашия Бог за тези, които почитат твоята памет.
Похвално слово за свети Евтимий
(от Григорий Цамблак)
Ако Аарон, древен свещеник от Стария завет, чрез жертвите на безсловесните, поръсвайки с кръв от юнци и козли и с пепел от юници осквернените, ги освещаваше за телесно очистване и поради това е удостоен с помен, естествен за слугите Божи, за да го споменава винаги в църква пророкът, като казва в книгата на псалмите: „Мойсей и Аарон между Неговите свещеници“; и пак: „Изпрати Мойсея, своя раб, и Аарона, когото си избра“; и пак: „Извел Си като овце Своя народ чрез ръката на Мойсей и Аарон“; не е ли много повече достоен за похвали Евтимий, изпълнител на неведомите тайнства и съпричастник на апостолската слава, свещеник на онази велика жертва и учител на истината, в която ангелите желаят да вникнат и която прочее той чисто спази и непорочно преживя; и най-сетне светителят чрез многообразните страдания сам себе си принесе в свещена жертва, благоугодна на Господа? Но какви похвали от слово да въздадем на този, който, макар да беше вития на съвършеното слово, учеше любословните да възхваляват добродетелта с мълчание вместо със слово; който надминаваше измеренията на самото естество; който, обхванат изцяло от съзерцание на божественото, твърдеше, че животът не е в тялото, а в изучаването на божия език; за когото певецът, като плетеше словото, казваше: „Езикът ми е перо на книжник бързописец.“ И тъй, ще дръзнем ли да го възхвалим? Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече. Не защото за нас, които се наричаме чада на такъв баща, не е беда да мълчим; не че с нашите похвали ще бъде по-знаменит – та и как, когато той се числи всред апостолите и увеличава техния брой; но слушателите към старание да подтикнем и подобни желания да възпламеним. И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът, както някой би рекъл: орелът – по перата, по ноктите – лъвът.
Като си подражавал на нрава на ревностния Илия и последвал правите пътеки на Кръстителя, отче Антоние, станал си жител на пустинята и опора на света с твоите молитви. Затова моли Христа Бога да се спасят нашите души.
Братя и сестри,
Днес честваме свети Антоний, наречен от църквата „Велики“ – прославен аскет и чудотворец от четвъртото столетие, родоначалник на отшелничеството в Египет, стожер на православието и пример за достигнал богоуподобяване Христов воин. Знаем, че неговият произход е скромен – той е копт, съвсем необразован, не е знаел гръцки, което не му пречи да се издигне на висотата на истински църковен авторитет. Така свети Атанасий Велики по време на вълненията, предизвикани от арианската ерес, вика в Александрия свети Антоний. Вика го, за да може прославеният пустиножител със своя авторитет да заяви отново истините на Христовото учение. От древните египетски патерици са останали някои кратки слова и съвети, произнесени от свети Антоний пред негови ученици, защото мнозина, мнозина светилници на православието са просияли през онова време в кръга на отшелниците, живели в монашеската общност около свети Антоний. Това е времето на свети Павел Тивейски, когото честваме наскоро, времето на блажени Макарий и мнозина други подвижници, известни ни от съчиненията, наречени патерици. Патериците още не са жития в сегашния смисъл на думата, като цялостно систематично изложение в изящно слово на живота и делата на даден светия. Те съдържат кратки, непринудени бележки, споделени от някой ученик на отшелник, разказал чудо, станало по молитвите на неговия старец. Свети Антоний е съветвал винаги да държим в ума си мисълта за смъртта. Защото онзи, който мисли за смъртта, ще бъде предпазен от грях. Вечер да лягаме с мисълта, че утре може и да не се събудим. Сутрин да ставаме с нагласата, че може да не дочакаме залеза. Вижте колко мъдро и правилно учи свети Антоний – да помним нашата преходност, обратното на цялото онова безгрижие, което ни внушава света – да живеем така, сякаш тук на земята сме вечни. И ние наистина сме вечни, но не в този изменчив свят. Вечни сме, защото сме създадени за блажената вечност. А свети Антоний е един от сподобилите се да идат там. И отходил в Небесното Царство, той се моли за грешния свят, разкъсван от грях, болка и смърт. По неговите свети молитви, Господ да ни вразуми и помилва. Амин! Честито на всички именици! Божието благословение да е с всички вас!
Родно място на преподобни Ромил е бил град Бдин (Видин). Майка му била българка, а баща му – грък. При св. Кръщение бил наречен Руско. Заможността на родителите и неговата даровитост му дали възможност да получи добро образование, с което възхищавал всички около себе си. Когато пораснал, родителите му поискали да го задомят, но той избягал тайно от тях в столицата Търново и в манастира „Св. Богородица Пътеводителка“ бил постриган за монах с името Роман. Неговото безпрекословно послушание и благоговението му пред Бога, неговото мъдро смирение и любов към всички и най-вече към болните били известни на всички братя в търновската „Света Гора“ и в местността „Устие“, обитавани от множество монаси, та всички започнали да го наричат „Калороман“ по гръцки или „Добрият Роман“ по български. Той чул, че великият подвижник на благодатното безмълвие (исихазъм) и богосъзерцание св. Григорий Синаит преминал да живее на българска земя в местността „Парория“ („пригранична“ – на границата между България и Византия). Роман оставил всичко и дошъл тук, където бил приет добре и обучаван във високите добродетели на истинския духовен живот: получил дара на постоянната молитва, на постоянното вдъхновение, на постоянните покайни сълзи, на боговдъхновеното поучение. Турските нашествия, разбойническите нападения, смъртта на св. Григорий Синаит го заставили да се завърне във вътрешността на България, но жаждата за парорийното усамотение и безмълвие го върнали отново в Парория, гдето приел велика монашеска схима с името Ромил. После той заминал с ученика си Григорий (който написва житието му) за Атонска св. Гора, гдето в местността Мелания се подвизавал много време и събрал монашеско братство. След злополучната за християните битка с турците при река Марица на 26 септември 1371 г. св. Ромил – като мнозина други – бил принуден да напусне Атон, да се пресели с учениците си в Авлона (близо до Драч), а оттам – в Раваница (Сърбия), в манастира „Св. Възнесение“, гдето скоро и починал на 16 януари 1375 година.
Свети свещеномъченик Дамаскин, родом от Габрово, бил Хилендарски монах и игумен. По уреждане на манастирски работи отишъл в Свищов в Светогорския метох. Турци, имащи парични задължения към манастира, вместо да се издължат, наклеветили преп. Дамаскина, че имал връзки с една туркиня. Изправен пред съда, кадията разбрал, че е невинно обвинен. Но събралата се тълпа турци поискали да бъде потурчен или да се обеси. Преп. Дамаскин твърдо изповядвал вярата си в Христа. Вързали му ръцете отзад, повели го и го обесили – 1771 година. На мястото на тогавашния метох сега се намира манастирът „Св. св. Петър и Павел“, дето се сочи издънка от дървото на обесването и гробът му.
† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.
Той беше от Варнейската митрополия. И той, като остави областта на своята митрополия и излезе, засели се в планината Козяк. И много пакости прие от бесовете. И така, благодарейки на Бога, предаде своя дух на Бога. Като чуха благоверните християни за неговото успение, дойдоха, та взеха мощите му. И съградиха на негово име църква на реката, наречена Пшина. И положиха в нея мощите на светеца, които дават изцеление и до ден дннешен.
„И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси.” (Лука 17:12-19)
Братя и сестри,
Днешното литургийно свето евангелие разказва за дивното изцеление, сторено от нашия Господ Иисус Христос. Спасителят изцелява десетима, които го молят горещо „Иисусе, Наставниче, помилуй ни”. Ала от десетте единствен излекуваният другородец-самарянин се връща да Му благодари. Ето това е човешката природа. Знаем да искаме, да просим, да настояваме, знаем да дирим нужното. Ала веднъж получили го, малцина се сещат да благодарят. Тъжна гледка е грешният човешки род. Приемаме за даденост всички Божии благодеяния и милости. Небрежни и бавни сме обаче за благодарение. И ние като деветимата прокажени, изобщо не мислим да се връщаме към нозете Иисусови. Изобщо не се сещаме да благодарим за всичко, което Бог ни дава. И чак когато изгубим нещо от онова, което сме мислили за изконно наше, чак тогава се обръщаме към Господ. Да бъдем като самарянина, който не е от богоизбраните. Не е благочестив юдеин. Не е сред тия, с които юдеите общуват и се молят. И точно този другородец излезе благодарния, достойния, обичащия! Затова и Господ казва, че на трапезата Господня не ще седнат поканените височайши, а хромите, куците, недъгавите, убогите ….. Защото Бог не гледа на лице. По Божия милост да бъдем като благодарния самарянин. За всичко да благодарим, както съветва апостолът. Защото точно на самарянина Господ казва: „Иди си смиром. Твоята вяра те спаси”. Да имаме такава силна и чиста вяра – ето копнежът на всяко християнско сърце! Да даде Бог всекиму спасение според вярата! Амин! Честит възкресен ден! Божието благословение да е с всички вас!
Свети великомъченик Потит Сердикийски – първият раннохристиянски мъченик на София
В края на месец февруари 2020 г. Българската православна църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от 2 в. до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива, само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.
Почитането на свети Григорий, епископ Български от Българската православна църква на 8 януари според някои източници започва скоро след неговото канонизиране. Историческите извори относно времето и мястото, където е живял, както и относно катедрата, която е заемал, са твърде разнопосочни. Според едни автори, свети Григорий е живял по времето на българските царе Симеон и Петър през 10-ти век и бил епископ на Пелагония (Битоля) и Прилеп, а според други – епископ Охридски, като в някои случаи се посочва годината на кончината му 1012 г., а в други – това се отнася към първата половина на 14 век. С датата 8 януари се свързва и почитането на свети Григорий Мизийски, който според изследователите може да се отъждестви и с един от Преславските патриарси. Някои руски изследователи посочват, че свети Григорий, епископ Мизийски е изиграл голяма роля за просвещението на народа на Киевска Рус. Възможно е зад името на свети Григорий Български да се крият различни светци. По една или друга причина да е станало припокриване на личностите им, вероятно поради факта, че е била избрана една дата за тяхното почитане. Предоставяме на вниманието ви материали на различни изследователи.
Свети Григорий, епископ Български
Сведенията за този светец са оскъдни. Предполага се, че това е „презвитер и монах Григорий, клирик на всички български църкви“, който е живял по времето на българските царе Симеон Велики (893-927) и Петър (927-969). Св. Григорий е един от изявените старобългарски книжовници, особено като преводач и преписвач. Той превежда хрониката на Йоан Малала (VІ в.), като я допълва с бележки от библейските книги и други исторически паметници. Допуска се, че е превел и известната „Хроника“ на Георги Амартол. Вероятно е ръкоположен за епископ на Пелагония (Битола) и Прилеп. Канонизиран скоро след смъртта му, а в катедралата „Св. София“ в Охрид дори е имало малък престол, посветен на него. Българската православна църква тачи паметта на светеца на 8 януари.
Христо Темелски, Българи светци, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2010 г.
Патриарх Григорий
В Бориловия синодик са изброени като преславски патриарси Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий. Тъй като са посочени като патриарси, ако действително са имали този сан, то най-вероятно са заемали този пост след патриарх Дамян в периода 927-971 г., т.е. между признаването на патриаршеския сан на българския църковен глава и превземането на Силистра. В една преписка към превод на Стария завет е посочено, че е тя е писана по времето на „княз Симеон, син на Борис” от „презвитер и мних Григорий, църковник на всички български църкви”. Посочването „църковник на всички български църкви” може да означава, че Григорий е глава на българската църква. Титлата пък на Симеон – княз, означава да се отнесе времето на неговото архиерейство в периода между 893 г. и 913 г. Следователно дори да се приеме застъпваната от някои теза, че българският църковен глава е бил провъзгласен за патриарх по същото време, когато Симеон е приел царска титла, то и тогава ако споменатия в преписката Григорий е идентичен с този от Бориловия синодик, неговия сан ще е бил архиепископ. В Месецослова на Остромировото евангелие е отбелязано, че на 8 януари се чества паметта на „свети Григорий, епископа на Мизия” (л. 262). Филарет (Святие южних славян, стр. 12-13) предполага, че е възможно да става дума за някой от охридските архиепископи, но тези с име Григорий са живели след написването на Остромировото евангелие (1056-1057 г.) – от 1325 г. насетне. Филарет отъждествява този епископ и с Григорий Пелагонийски и Прилепски, който бил направил превод на Метафраст и бил починал през 1012 г. Той е починал преди дякон Григорий да напише Остромировото евангелие, но пък като епископ на Пелагония и Прилеп едва ли е щял да бъде титулуван епископ на Мизия, тъй като това понятие се е използвало за земите между Балкана и Дунава или от българските архиепископи като синоним на България. Все пак не е изключено да става дума и за него, тъй като епархията му е влизала в Охридската архиепископия и в този смисъл той се е явявал български епископ. Доколкото обаче, за да бъдат разграничавани охридските архиепископи са били наричани български, а търновските архиепископи и патриарси мизийски, то последното е малко вероятно. Сред владиците от Охридската архиепископия има и други с името Григорий, напр. серският митрополит и синкел Григорий (около 1050 г., Laurent, Corpus V.1 no. 776; Nesbitt – Oikonomides I no. 42. 3), тъй че ако се приеме едно толкова широко определяне на понятието „Мизийски“, то ще е трудно да бъде направена някаква по-конкретна идентификация. Възможно е да е някой от духовниците екзекутирани като ответна мярка заради покушението срещу Крум, чиято памет се отбелязва на 21 януари, но в Санаксира на Цариградската църква (ГИБИ, т. 5, стр. 287-288) и Месецослова на Василий ІІ (ГИБИ, т. 6, стр. 55) не е споменато такова име. Във ІІ книга, гл. 15 на съчинението „За церемониите“ на Константин VІІ Багренородни сред лицата от свитата на киевската княгиня Олга при посещението й в Цариград е посочен и свещеника Григорий, който е получил като подарък 8 милиарсии (т.е. толкова, колкото получили и нейните прислужнички). Някои въз основа на името предполагат, че е възможно да става дума за българският духовник, но липсват каквито е и да е допълнителни данни за неговия произход. С оглед малката сума, която е получил като подарък, то той едва ли е заемал висока позиция (Известия государственной академии метериальной культуры. № 91, М, ОГИЗ, 1934).
Григорий най-вероятно е ученик на големия византийски учен Максим Плануд.[1] Той заема охридската катедра след Макарий, последните сведения за когото са от 1299 г. Името му е споменато в гръцки тухлен надпис върху западната стена на добавения по негово време към църквата „Света София“ двуетажен притвор: …Григорий…, като издигна храм, всемъдро поучава мизийския народ на богописания закон. Година 6825 [1317 г. от Р.Х.][2] Запазени са три негови писма до различни лица[3] и съчинена от него църковна служба за отците от Седмия вселенски събор.[4] Вероятно до Григорий се отнася и молитвеното посвещение върху една дарена на Охридската архиепископия плащаница: „Помени при светите жертви, пастирю на българите, цар Андроник Палеолог„.[5] През 1327 г. Григорий преговаря от името на византийския император с претендента Андроник III Палеолог.[6] Неизвестно е кога точно умира или напуска архиепископската длъжност, но това е станало с положителност преди 1341 г.[7]
Бележки
Chrysochoou, S. Maximos Planoudes and the Diagram of Ptolemy. – In: T. Kolias, K. Pitsakis, C. Synelli (eds.), Aureus: τόμος αφιερωμένος στον καθηγητή Ευάγγελο Κ. Χρυσό, Athens, 2014, 113 – 129.
Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996. № 91716.
София, НИМ, инв. № 29231; Бойчева, Ю. Функционални и иконографски особености на плащаницата през ХІV-ХV век. Византийски плащаници в България. – Проблеми на изкуството, 38, 2005, № 4, 15 – 26.
Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996. № 91716.
Свети Григориј Охридски е христијански светец и епископ Охридски. Благoчестив учител и пастир на Христoвотo стадo, се упoкoил во 1012 година. Во еден натпис во црквата “Св. Сoфија” во Охрид се нарекува “Григориј премудриот”[1]. Во православната црква неговиот ден се слави на 8 јануари.
«ИзслѢдования и замѢтки княза М. А. Оболенскаго по русскимъ и славянскимъ древностямъ» (приложенiя къ сочиненiю его: “о первоначальной русской лѢтописи”. Москва. 1870 г., и др. статьи) – с материала може да се запознаете в сайта www.academia.edu, преводач: Веселин Тракийски
Икона: Българи светци, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2010 г.
Светлината на Храма 