Свети княз Йоан-Владимир управлявал областите Зета и Далмация. По природа той бил миролюбив, благочестив и добродетелен. Във война с българския цар Самуил, който управлявал Западната българска държава, той бил взет в плен, но Самуил го оженил за своята дъщеря Теодора-Косара и го върнал на неговия престол. След трагичната смърт на цар Самуил, който умрял на 6 октомври 1014 г. от сърдечен удар, когато видял пленените и ослепени български войници, възцарил се син му Гавриил-Радомир, но византийското коварство подстрекало братовчеда му Иван-Владислав, който го убил и заел престола. Боейки се от отмъщение или от законните права на Йоан-Владимир, Иван Владислав го поканил при себе си чрез посредството на Охридския архиепископ Давид уж за мирни разговори. Кроткият и незлобив Йоан-Владимир повярвал на църковното пратеничество и приел поканата, но Иван-Владислав още при самото пристигане в столицата изпратил убийци да му отсекат главата. И понеже мечът поради някаква причина не могъл да уязви Йоан-Владимир, той кротко подал на убиеца своя меч с думите: „Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш. Ето моят меч! Готов съм да бъда убит, както Исак и Авел!“ Злодеят го посякъл. Тогава станало чудо. Светият мъченик се втурнал с посечената си глава в ръце и влязъл в близката църква, в която вече паднал и предал на Господа светата си душа на 22 май 1016 г. Жена му отнесла тялото му в неговите владения и тържествено го погребала в църквата, при която сама завършила живота си в пост и молитва. След две години убиецът Иван-Владислав умрял от внезапна страшна смърт чрез невидима ръка и България паднала под византийско робство за 168 години. Нетленните мощи на свети княз Йоан-Владимир са прославени с изтичане на целебно миро и с извършване на чудеса. Те се намират в град Елбасан (Албания).
Вменихте се като овце за заколение и мъки страшни претърпяхте за името Христово, старци, мъже, момци, младенци и майки, целомъдрени невести и девойки чисти: всехвални баташки мъченици — на българския род украса, молете Христа нашия Бог за нас, които с вяра и любов почитаме страданията ваши.
И тъй, дохожда Господ в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Йосифа. Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия. Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус и казва: дай Ми да пия. Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна. Жената самарянка Му казва: Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.) Иисус й отговори и рече: Да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: Дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива.
Като единонравни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, Владиката на всички молете, славянските народи да утвърди в православие и единомислие, да умири света и спаси нашите души.
Братя и сестри,
Възлюбени чада на Светата ни Църква, днес на 11 май, честваме светите братя Константин, в монашество наречен Кирил, и Методий – създатели на славянската азбука и преводачи на библейските книги от гръцки на говоримия език на тогавашните славяни. Знаем, че двамата равноапостоли са от града Солун, а в някои жития се съобщава името на баща им – друнгарият Лъв, заемал висока длъжност в града. А в краткото житие на свети Кирил се упоменава и името на майка им – Мария и се добавя, че са българи по род. Това особено ни радва, защото благословените от Бога трудове на светите братя Господ даде да умножат плод именно в България, но с решението и волята на великия и славен покръстител български – Борис-Михаил. И делото, което поради злобата и лукавството на немското духовенство беше унищожено във Великоморавия (а това са земите в днешна Словакия и Чехия, а също и около езерото Балатон) – това дело Бог благоволи да се утвърди в средновековна България, та християнската просвета на понятен за славяните език да достигне чак до сръбските, влашките и руските земи. Наричаме двамата братя равноапостоли, защото чрез начертанията на славянската азбука и чрез първите преводи, и създаване на преводаческа школа и грамотно славянско духовенство се изпълнява Божията воля за хиляди и милиони люде, за всички ония, за които апостол Павел казва „Как ще повярват ако не разберат?“. И още – „макар да зная повече от всинца ви езици, предпочитам да кажа в църквата пет думи разбрани.“ Защото голяма Божия милост е да чуваш и ползваш Божието слово на роден език. Затова са се потрудили мисионерите Кирил и Методий и техните ученици, и ние ползваме техните трудове. Общуване чрез писменост, създадена специално, за да възвести Божието слово на намиращите се доскоро в езическата тъма, разполагаме с писменост, чиято първообразна първа буква е представлявала кръст – свещена азбука за разпространението на Божието слово. Не може да не ликуваме духовно за това велико дело, което бе угодно Богу. Защото други народи имаха преводи на Библията – готи, беси, авари и перси, но до днес само знаем за тях от учебниците. А славянобългарската азбука на светите братя, благодатният дъжд от букви Божии и до днес е жив. И това е езикът на който говорим и пишем, език вече силно опетнен от скверни думи и чуждици, но все пак „език свещен на нашите деди“. Прекланяме се пред светите братя дали на „вси славене книга да четат“. Честит и благословен да е празникът за всички, които обичат родното слово и боговдъхновените истини, които то ни донесе! Амин!
Подир това имаше иудейски празник, и възлезе Иисус в Йерусалим. А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора. В тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат. Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: Искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: Да, господине, но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата, когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. Иисус му казва: Стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: Събота е, не бива да си дигаш одъра. Той им отговори: Който ме изцери, Той ми рече: Вземи одъра си и ходи. Попитаха го: Кой е Човекът, Който ти рече: Вземи одъра си и ходи? Но изцереният не знаеше, кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място. След това Иисус го срещна в храма и му рече: Ето, ти оздравя, недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо. Човекът отиде, та обади на иудеите, че Иисус е, Който го изцери.
Като освободител на пленници и на бедни защитник, на немощни лекар, на царе поборник, победоносни великомъчениче Георги, моли Христа Бога да се спасят нашите души.
Братя и сестри,
Днес честваният великомъченик – свети Георги Победоносец, е особено почитан от православната църква. И нашият народ тачи Божия угодник, извършил с помощта на Божията благодат дивни чудеса. Още в дните на своята младост, Георги, вдъхновен от примера на своя баща, също мъченик за вярата, се приготвя да изповяда Христовото име. Това се случва в края на второто столетие, в дните на император Диоклетиан – най-свирепият гонител на християните. Въпреки високия военен пост и завидното си богатство, Георги не се съблазнява да крие своята вяра. Той раздава имота си, подготвяйки се да наследи нетленно богатство. И на глас, пред всички сановници, изобличава царя и неговите заблуди. Следват дни на мъчения, които ни шокират, дори само като четем житията. Защото небивали и страшни изтезания понасят онези, които са наречени великомъченици. Сред тях сияе и младият военен Георги, който от любов към Бога се причисли към небесното войнство. Бичуване, изтезания, мъчения с разтягане на колело и Божий чудеса сред мъките ознаменуват последните дни на мъченика. Мнозина виждайки търпението му повярвали в Христа. Сред тях била императрицата. Оцелял по Божия милост и след като е хвърлен в яма с негасена вар, свети Георги е изтезаван с нагорещени ботуши, а след това е приканен от езическите жреци да възкреси покойник. И наистина, по неговата молитва, Бог възкресява починалия. Свирепият император, разярен от чудесата, станали пред очите на множеството, заповядал да екзекутират възкресения покойник. А при затворения в тъмницата Георги идвали хора за съвет и благословение. Така един земеделец бил утешен, защото по молитвите на свети Георги, неговият вол бил изцелен. Оттогава е останало преданието, че свети Георги е покровител на стадата. В навечерието на свято представяне в Господа, свети Георги е утешен от видението на Христа, който му обещава вечна радост. И наистина – свети Георги е обезглавен край Никомидия. Днес мощите му се покоят в Лида и поклонниците на светите земи могат да се помолят там, в знак на преклонение пред Божията благодат, която укрепява възлюбилия Бога човек. Защото свети Георги е заобичал Господ с цялото си сърце и душа. А Христос го е дарил с дара на мъченичеството и чудотворството. Много са храмовете, носещи името на великомъченика, и той е твърде прославен, особено във вековете на османската власт, когато християните особено много тачат мъчениците за вярата. И днес се молим, свети Георги да се застъпи за нас – та да имаме поне частица от неговото дръзновение при изповядване на вярата в Христа. Амин!
Проблемът за покръстването на княз Борис и поверения нему народ през 9 век е средищен на редица изследвания, доколкото именно чрез този акт и последвалите го събития България заявява своя цивилизационен избор – тя става градиво в тъканта на византийско-славянската цивилизация. Чрез покръстването България става част от семейството на християнските народи, тогава се осъществява тази светогледна трансформация сред управляващите, а по техния пример и сред обикновените хора. Разбира се, християнизация е имало много време преди покръстването по нашите земи, списъците с епископски и презвитерски имена фиксират точките на християнските центрове[1], но покръстването обичайно е свързано с приемането на Христа от елита, който не просто е властовият център на общността, но е и образецът за подражание, доколкото владетелската институция е носител на по-особени прерогативи за средновековния човек[2]. Проблемът за покръстването е осветлен в немалко исторически извори – хрониката известна като „Продължителят на Теофан“, текстовете на Скилица-Кедрин, Йоан Зонара, бл. Теофилакт Охридски, Мавро Орбини, Йосиф Асемани, а сетне и св. Паисий Хилендарски в своята История. Като основен източник за епохата и конкретно за събитията около покръстването могат да се посочат отговорите на папа Николай до княз Борис, Бертинските летописи, а също и кореспонденцията на св. патр. Фотий с българския княз. Безсъмнено като първокласен епиграфски източник е камъкът от Балши (Албания), чийто надпис също датира това събитие. Може да се заключи, че е наличен немалък изворов материал, който улеснява историческите изследвания за движение в посока излизане от неясната сфера на догадките към безвъпросната яснота на обективизацията. Тъй като в изследването по темата са работили утвърдените класици в историографията – В. Златарски, П. Мутафчиев, В. Гюзелев и др., редно е да заключим, че има достатъчно материал, който би ни представил условия за вникване в духа на епохата, в онези процеси – политически, социално-икономически, религиозни, ментални, които са съдействали за решението за покръстване от страна на княз Борис. Интерес представлява един специфичен аспект, свързан с покръстването в средата на 9 век, а именно представата за масовото унищожение на (прото) българската аристокрация вследствие туширането на езическата реакция – болярския бунт ….
[1]Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса – В:ГДА,5,1955-6
[2]Комсталова, Р. Елит и власт в средновековна България, С., 2014, с.107-114
На днешната Неделя на светите Мироносици възпоменаваме събитията от първите часове на Христовото Възкресение. В ранните часове на неделния ден, призори след юдейския празник Пасха, близките сподвижници и следовници на Господа – жените, станали известни като мироносици, бързат към гроба Господен. Те са купили аромати, в желанието си да изпълнят докрай погребалния обичай, който повелява да се облее тялото на покойника с благовонни масла. Разбира се, жените не ще намерят Възкръсналия Спасител в гроба. Камъкът е отвален, вътре са само гробните повивки, а приготвеното благоухание не ще стигне Божествения покойник. Защото Той вече е възкръснал. Но Църквата възпоменава привързаността, обичта и липсата на страх у жените мироносици. Те са под Кръста край Майката Божия, те гледат как полагат Христа в гроба, те бързат за помазанието, което не се случва, защото Спасителят е възкръснал. Тези жени са като благоуханни цветя. Макар и съвсем откъслечно упоменати, ние се впечатляваме от тяхната обич, кротост и вярност, те въплъщават съвършената любов, у която страх няма. Те са Христовите следовнички, които са пример за всички християни от всички времена. Затова и са удостоени с дара на апостоли и благовестнички. Защото тогава, когато никой не беше в нозете Иисусови, там бяха жените – преданите и боголюбивите, способните да обичат докрай, до съвършената саможертва. Тези първи часове след Разпятието са страшни. Учениците, поради страх от юдеите, стоят при заключени врати, очакват се всеки миг репресии и гонения, отлъчване от общността и затвор. Възможни са бичуване и екзекуции. Пастирът е поразен, а овците са разпръснати. Тайните ученици на Христа стават явни. Никодим и Йосиф Ариматейски, когото Църквата възпоменава като „благообразни Йосиф“, бързат да уредят подобаващо погребение на Божествения Учител. Мироносиците и Майката Божия Го оплакват, оплакват Живота, Който слиза в царството на смъртта. И до край земя се говори за тях, за жените мироносици, като удостоени първи да зърнат неописуемата гледка на празния гроб, където ангелът в бяло ги упътва за Спасителя, Който осъществи Своята мисия. Днешният ден е празник на всички вярващи жени, призвани да следват мироносиците, ще рече да следват Христа в страданията и в скръбта, да отдадат цялото си сърце Нему, така както е присъщо на богоозарената вярваща жена, която не се страхува да е под Кръста и до гроба на Спасителя. Честит празник на всички християнки, които искат да се уподобят на жените мироносици! Божието благословение да е с всички вас, по молитвите на Майката Божия и на всички светии. Христос воскресе!
Дните на Светлата седмица са по-особен богослужебен период. Цялата седмица до Томина неделя, Църквата смята за един единствен ден на Възкресението, изобразяващ осмия век – блажената вечност, преобразения свят, деня без залез. В тази седмица е нестихваща радостта от Христовото Възкресение, райските двери са отворени, ние сме поканени на брачния пир на божествената любов. Затова и дверите към олтара са непрекъснато отворени. Поведението на християните през Светлата седмица е определено с 66 правило на Шестия вселенски събор: „През цялата седмица – от светия ден на Възкресението на Христа, нашия Бог, до новата света неделя (Томина неделя, б.а.), верните* трябва без пропускане да прекарват свободното си време в светите църкви, веселейки се с псалми, химни и духовни песни, радвайки се и тържествувайки в чест на Христа, слушайки четенето на Божествените Писания и наслаждавайки се на светите тайни, понеже по такъв начин, ние ще възкръснем заедно с Христа. Затова занапред в тия дни по никой начин да не стават конски надбягвания или някакво друго народно зрелище.“ През Светлата седмица не се извършват помени и панихиди, с изключение на погребения и панихида по случай 40-тия ден от представянето в Господа на починалия. Дано пасхалната радост да не отшуми с края на Светлата седмица. Да даде Бог благодатният Му мир винаги да е с нас, непрогонен от нашите грехове. Амин!
Христос воскресе! С „Христос воскресе!“ се поздравяваме не само тази седмица, но и целия следпасхален период, чак до Възнесение.
*верните – така се наричат всички кръстени християни
Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка, и на тия, които са в гробовете, живот дарува.
Макар и в гроб да слезе, Безсмъртне, обезсили силата на ада, и възкръсна като Победител, Христе Боже, като на жените мироносици извика: Радвайте се, и на Твоите апостоли мир дарува, а на умрелите даде възкресение.
Патриаршеско и синодално пасхално послание
Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,
Радостната вест за Възкръсналия от мъртвите Господ Иисус Христос и тържеството на живота сгрява сърцата и просвещава умовете ни, прогонва далеч от нас всяка тревога, мъка и отчаяние, укрепва и утвърждава вярата ни, и озарени от Светлината на Възкресението, ние отново ликуваме с пасхалния поздрав:
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
Възкръсна Христос и смъртта завинаги изгуби властта, която имаше над човешкия род! Възкръсна Христос и мракът отстъпи пред Светлината, която не можеше да обземе! Възкръсна Христос и животът се възцари! И макар в нашия свят и днес да сме свидетели на изблиците на злото, ние обаче знаем, че неговото тържество е само привидно, защото цялата му власт беше „погълната с победа“ (1 Кор. 15:54). И затова вече не скърбим като такива, „които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13), защото: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, живот подари!“ (Тропар на Пасха).
Със Своето славно Възкресение Господ победи смъртта не за Себе Си, а заради нас, за да имаме ние живот. Той затова се въплъти, живя между нас, яви ни Своята божественост и светът видя „славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Йоан. 1:14) – защото такава беше Божията свята воля: „… всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“ (Йоан. 3:15).
Христовото Възкресение е фундаментът на нашата спасителна вяра. Върху него се основава нашата светла и от нищо непомрачима надежда. А нашата вяра и надежда намират осъществяването си и се проявяват по най-добрия начин в любовта, на която пръв Христос ни научи. Тази любов Той ни завеща като неотменим белег за принадлежността ни към Неговото ново общество – Неговата свята Църква.
Като принадлежащи към Църквата Христова, ние познаваме и притежаваме Откровението за Божията воля – най-съвършеното и достъпно за човеците, затова Господ очаква от нас да принасяме и нашите плодове (срв. Йоан. 15:16). А своите плодове ние принасяме тогава, когато изпълняваме и най-важната Христова заповед към всички нас: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан. 15:12). Без любовта към другия, към нашия ближен, християнството ни е само привидно и ние не сме Христови.
Христовото Възкресение, в чиято радост живеем днес и чрез което имаме надежда и вяра да наследим живот вечен, е резултат и плод на Божията любов към нас, човеците. Спасителят Господ Иисус Христос пръв ни възлюби и ни възлюби „докрай“ (Йоан. 13:1), а затова и нашият път към Възкресението и вечния живот в лоното на Отца е път, който не може да бъде извървян без истински жертвената, безкористна любов, която е венецът на християнските добродетели и на християнското съвършенство.
Днес тази съвършена христоподражателна любов е по-нужна отвсякога. Днес, когато изпитанията и пред християните, и пред цялото човечество се увеличават неимоверно, когато живеем във все по-голяма несигурност и страхове, когато природни бедствия и военни конфликти осъждат стотици и милиони на изгнаничество и лишения, а преждевременно погубените човешки животи са безброй, в света все повече се засилва тягостното усещане за безсилие и безпомощност.
Неспособността ни като хора да живеем в траен мир и благоволение, в смирение, взаимно разбирателство и взаимопомощ, отсъствието на състрадание и милосърдие в отношението на човек към човека, а също така и нежеланието за осъществяването на Божията свята и съвършена воля – всичко това все по-видимо определя облика на съвременния свят и заплашва да ни лиши от увереност в самия смисъл на нашия живот и съществуване.
Като християни ние знаем, че единственото, което е в състояние да промени тази нерадостна картина, да върне и да укрепи увереността ни в смисъла на спасението, а с това да промени и реалността, в която живеем, това е упованието ни в Бога и в Неговия благ промисъл за света и човека. Като християни ние не забравяме, че по Божий промисъл човекът е създаден не за смърт, а за живот (срв. Прем. Сол. 2:23); че тъкмо за да имаме живот (срв. Йоан. 10:10), Сам Бог влезе в света, за да може чрез Своето Възкресение да върне човека на пътя към неговото богоуподобяване.
Тази е единствената наша истинска утеха и затова днес, независимо от всичко, на което сме свидетели в света, радостта ни е пълна. Христовото Възкресение е дивен плод на безпределната Божия любов към нас. Възкръсналият Господ е начало за всеобщото възкресение на всички, „които са Христови“ (1 Кор. 15:23).
Нека в деня на Христовото Възкресение, прославяйки победата над смъртта и тържеството на живота, да отправим още по-усърдни молитви към Всеподателя за всички, чийто живот е бил отнет във война или при друго злощастие, както и за всички страдащи, угнетени и онеправдани, и да придружим молитвите си с дела на милосърдие и добротворство, на онази съвършена любов, която води до славата на Кръста и светлината на Възкресението.
Отечески всесърдечно поздравяваме всички чеда на светата ни Православна църква, в Родината и далеч от нея, с благопожелание за чиста и светла пасхална радост!
Мирът и благодатта на Възкръсналия Господ и Спасител наш Иисус Христос да бъдат с всички вас!
Светлината на Храма 