Евангелско четиво – Йоан 9:1-38

         Братя и сестри,

         Свети Йоан Богослов в своето евангелие разказва за дивното изцеление на един слепороден, сторено от нашия Господ Иисус Христос.
         В съботния ден, когато множество болни и немощни просят пред входа на Йерусалимския храм, Господ вижда слепородения, намазва с калчица очите му и го изпраща да се умие в къпалнята Силоам. Христос би могъл само с едно слово да изцели болния, но така се изпитва вярата, послушанието и търпението на клетника. И наистина, този страдалец е богат и на вяра, и на послушание, и на търпение. Призован от отмъстителните и изпълнени със злост към Христос юдеи, изцеленият слепороден не се страхува да нарече своя избавител пророк. Не се страхува да понесе неприятности, охулване, гонение и теготата на възможното отлъчване от синагогата. Родителите му, привикани да дадат обяснение, не смеят да кажат открито за стореното чудо, защото знаят, че могат да понесат отлъчване. А с отлъченият тогава никой не е говорил, никой не е общувал, дори е бил облечен с позорна дреха.
           Малцина са издържали този огромен психологически натиск на презрението на цялата общност. Затова и родителите на слепородения отклоняват всеки отговор, под предлог, че синът им е пълнолетен.
           Но виждаме как смело и мъдро изцеленият слепец защитава своя Божествен Лечител. Той дори не се страхува да иронизира силните на деня, питайки ги: „Дали и вие не искате да Му станете ученици?“, когато те многократно го разпитват.
           Неговата чиста вяра и голяма духовна смелост го карат да говори истината, без страх. Бившият слепец казва: „Открай век не се е чуло някой да е отворил очите на слепороден. Ако Изцелителят ми не е от Бога, не би могъл да направи нищо“.
           Заради тези думи той е изпъден от еврейските началници, а Господ, разбрал, че е понесъл притеснения заради Него, отново го намира и вече Му се разкрива като Син Божий. А блаженият по участ изцелен се покланя в нозете на Богочовека – там, където трябва да сме и всички ние  – християните.
           Ние, обикновените и най-последни Христови следовници надали имаме нравствената сила на слепородения. Трудно ни е да влизаме в конфликт със силните на деня. Трудно ни е да защитаваме устоите на вярата, трудно ни е да бъдем изповедници в нашето лукаво и вледенено от дъха на приближаващия антихрист време.
           Ние сме топлохладни хора на компромиса, на баланса, на нежеланието да си навлечем неприятности. Затова и молитвата, най-нужното за християнина дело, е вяла и формална.
           Молитва, братя и сестри, молитва до кървава пот, молитва в скришната ни стая, молитва и моление за целия свят, предаден на извратен ум, молитва за Божията Църква, носителка на спасителните тайнства, застрашена и заплашвана. Молитва за чадата ни, гаснещи пред монитори на компютри и телефони, молитва за бащите и майките ни, които умират непокаяни, молитва за цялото творение, което погива поради човешката греховна алчност и нерадение. Молитва за самите нас, наследници на мъченици, които не са отстъпвали от своя дълг, за разлика от нас – окаяните.
          И дано съзнанието за нашето недостойнство, дано нашето покаяние и усърдно моление ни върне отново в нозете Иисусови – там, където бе изцеленият слепороден, чиято съвест не му позволи да опетни своя Божествен Целител. Амин!

Проповед на Неделя на Слепия, 2024

Изображението е копирано от https://www.facebook.com/pg/ephremthesyrian/photos/

            От периода на подем на Втората българска държава и постепенното ѝ обезсилване след цар Иван – Асен II имаме достатъчно литературни образци, които могат да вдигнат завесата, закриваща от безпристрастния изследовател зрялото ни Средновековие. Без съмнение Йордан Иванов, Иван Дуйчев, в по-ново време Емил Георгиев, Куйо Куев, Климентина Иванова и други са сред изследователите, изложили събрания ръкописен материал, показващ именно пулса на онова сякаш неуловимо битие на обикновения човек от отдалечената епоха, за което толкова се стараха изследователите около Марк Блок и школата „Анали”. Конкретно приписките към ръкописите са сякаш най-благодатният материал на този тип анализ.

            Интерес в случая представляват типичните за ХIII столетие литературни форми на официалната църковна книжнина, каквито са проложните жития.

            Какво е Пролог? Буквалното значение отвежда към предисловие, но с това название се обозначат цели сборници с четива, които предшестват същностната част на църковната служба – Светата литургия.

            Пролозите са агиографски календарни сборници, сравнително устойчиви по състав, съдържащи кратки жития (наречени проложни жития) и четива за отделните празници (Sripta Bulgarica). Съответно на неподвижните дати може да има и няколко чествания. Това личи и от днешната подредба на неподвижните празници в църковния календар на Православната църква.

            Славянският вариант на тези сборници, наред с преводните чествания на ранно- християнски светии, е обогатен с оригинални текстове и паметуване на наши светци в различен брой и състав. Византийските пролози обикновено отбелязват значими събития от живота на Великата църква („Света София“ в Константинопол) – обновление на храма, избавление от епидемии и обсади, чрез литийни шествия с пренасяне на мощи и т.н. Съответно и в пролозите у нас се появяват тези чествания, но постепенно се редуцират, макар и не напълно.

            Чрез българската книжнина формата на проложното житие се прехвърля и у сърбите, и у русите, и в молдо-влашките ръкописи. Прави впечатление обаче, че българските и сръбските пролози не са съпътствани с нравоучителни четива, както е в руските пролози. Това ги прави по-близки до основния образец – византийския синаксар, възникнал през Х век по времето на император Василий II, дело на презвитер Илия и Константин Мокасийски.

            През ХII век, времето на политическото и културно възмогване на българската държава, този вид сборник наблиза широко у нас и вече са добавени кратки жития на български светии и на светци, свързани с Търново, като втори център на православния свят, като втори Константинопол. Тези тенденции се изразяват в грижливото събиране на мощи на светии в Търново, превръщайки престолнината в духовен стожер, поклонническо средище и естествена наследница на падналата през 1204 г. в латински ръце византийска столица, чийто блясък никога няма да е същият.

            Проложни жития намираме също в минеите – богослужебни книги, 12 на брой, по реда на месеците в календарната година, съдържащи четивата на неподвижните чествания. Но прологът обединява кратките жития в една самостоятелна книга. Е. Фет твърди, че прологът е по-късна версия на византийския синаксар. Различаваме два вида пролог – Прост пролог и Стишен пролог. За ХIII век са характерни житийните разкази от простите пролози, за разлика от Стишния пролог, където житието започва с два или три начални стиха (затова е и наречен стишен). Стишният пролог е показателен за литературата на ХIV столетие. Простият пролог следва Студийския богослужебен устав, който чак по времето на Патриарх Евтимий и книжовната реформа са заменя с Йерусалимския богослужебен устав, за който е характерен Стишния пролог (Sripta Bulgarica).

            Проложните жития се четат след шеста песен на канона на утренята. В днешно време например, мястото на пролога е след шеста песен, след кондака и икоса, където той се изчита по същия начин, макар и в още по-съкратен вид.

            Дометафрастовия модел на вписване на жития, отразен в т.н. народни жития, е отминал, проложните жития отразяват вече установени форми на утвърден литературен канон с въведение, изложение на живота и чудесата на светеца, както и разказ за пренасяне на мощите му от някоя точка на отвоюваната българска земя към столицата Търново и понякога завършват със съответната молитвена възхвала. За различните причини за пренасяне на мощи през Средновековието по-подробно е написано у архим. Авксентий (Авксентий 2012: 389), който обръща внимание точно на църковните празници, формирали се при пренасянето на мощи.

            В някои случаи обаче проложните жития (например на свети Прохор Пшински) са извънредно кратки текстове, близки до сегашните (Стара българска литература 1986: 166).

            Житийните текстове, посветени на свети Иван Рилски, са сякаш най-добре проучени, те са и най-много на брой (Дуйчев 1947).  Проложното житие на свети Иван Рилски от Драгановия миней е показателно за този тип литература на ХIII столетие -време на утвърждаване на народностното самосъзнание и възкресяване на българската държавност след близо двувековно византийско владичество (Дамянова 2014: 135). Смята се, че това житие е написано при съставянето на Драгановия миней, който представя добре българската химнографска традиция. В същия миней, разбира се присъстват и служби на светите братя Кирил и Методий, които са с по-ранен произход, както  и службата на света Петка Търновска, чийто мощи са се покоили близо два века в престолния град Търново.

            Интерес представлява и проложното житие на свети Иван Рилски в Норовия пролог. То е поместено в ръкопис, съдържащ Прост пролог – сборник с кратки жития за цялата богослужебна година от споменатия презвитер Илия. То също завършва с разказ за пренасянето на мощите на свети Иван в Търново и се смята, че е написано в последната четвърт на ХIII век. Тук има характеристики, сходни с Народното житие на свети Иван Рилски, описанието на битката на отшелника с демоните, които носят атмосферата на старинен патерик.

            Ценността на пролозите се увеличава с факта, че знаем за канонизацията на български светии от ХIII век, именно от проложните им жития. Става въпрос за патриарх Йоаким – един от канонизираните български светители, които не са толкова много в нашата агиографска традиция. За него е подчертано, че е „родом българин” (Божилов, Кожухаров 1987: 57) – една характеристика, която в Първото българско царство не срещаме изрично – там книжовниците са славяни или говорещи чисто славянски. „Родом българин“ е свети Кирил от „Успение Кирилово”, и свети Иван Рилски от житието в Драгановия миней, и свети Прохор Пшински в Народното житие, и свети Михаил Воин от Потука, в посветеното му проложно житие. Подчертаването на българския произход е характерно за светиите, чиито житийни текстове са свързани с времето на Асеневци.

            Така житията от ХIII век наблягат на българския произход и обикновено е упоменато при царуването на кой христолюбив български владетел са пренесени мощите на светеца. В това проложно житие на патриарх Йоаким, въпреки загубената му част, се споменава за възстановеното патриаршеско достойнство на българската църква през 1235 г. при Иван Асен II, като пръв патриарх е Йоаким – патриарх на „великата патриаршия на Царевград Търново” (Божилов, Кожухаров 1987: 58).  

            Търново е наследникът на Велики Преслав от Първата българска държава. Константинопол е в ръцете на латините, византийската империя е разпокъсана, но българската държава е в зенита на своята духовна, културна и политическа мощ. Затова и Търново е наречен „град на царете“, наследник на Константиновия град, център на православната империя, опряла на три морета, с автономна, автокефална, легитимна патриаршия, призната чрез подписите на всички древни катедри на изток, град, приютил мощите на светии-отшелници, войни  и светители, Търново е град под специалната закрила на свети Димитър, чийто баща е определен като „българин по род“ в „Мъчение на Димитър Солунски” (Стара българска литература 1986: 412). Търново е град, в който Царят на царете – Христос, чрез присъствието Си в чудотворната сила на мощите на Своите угодници, легитимира властта на възкресената българска държава – наследница по дух и по площ на Симеонова България, царство, постигнало мечтаната симфония между църква и държава, завещана като политически модел още от времето на Евсевий Кесарийски.

            Споменатото житие е уникално и с факта, че патриарх Йоаким е единствения архиерей от 13 век, който е канонизиран. Причината да не е широко известен в славянските литератури е отсъствието на житието в състава на Стишния пролог, за разлика от проложните жития на света Петка, свети Михаил Воин и разказа за пренасяне мощите на свети Иларион Мъгленски (Стишният пролог е преписван в много славянски литургични сборници). Ценността на житието се увеличава и с факта, че научаваме за просиял в святост архиерей, на фона на липсващата информация за имената на повечето български архиереи на XIII век.

            Безсъмнено е обаче, че когато говорим за литературата на XIII век не можем да посочим автори – гениални майстори на словото, като свети Климент Охридски, преподобни Наум с неговия „Канон за епископ Андрей” или Йоан Екзарх (последният също е споменат в числото на светиите (Георгиев 1977: 157). Нямаме и житиеписци и химнографи като свети Евтимий, Патриарх Търновски, чийто стил „плетение словес” е най-високата точка на късносредновековното омилетично, химнографско и дидактично слово и чиято личност е тъй широко известна в тогавашния православен свят (не без похвалните слова на неговите ученици – сами блестящи ерудити и книжовници).

            Тринадесетото столетие остава сякаш в сянка, но някак незаслужено – неговата литература е свързващото звено между достиженията на Златния век с неговата Преславско – Охридска книжнина и блестящите постижения на литераторите от 14 век и Евтимиевата школа. Но с това не се изчерпва стойността на тази литература. ХIII век, явен в своите образци, показва изключително разгръщане на просветната дейност на църквата в тъканта на естественото ѝ литургично измерение.

            Неслучайно в споменатия Драганов миней, който е забележителен и със своето невмено писмо, са събрани и поместени службите на светите братя Кирил и Методий, на свети цар Петър, свети Иван Рилски, света Петка Търновска, свети Михаил Воин, които съществуват редом с всеправославните чествания. А последните три жития възникват в Търново през ХIII век.

            Разбира се, Драгановия миней не е единствен, но той е може би най-представителен за епохата (Божилов, Кожухаров 1987: 29).

            Това, което прави впечатление, е наличието на голям брой проложни (кратки) жития в различните източници, а както стана ясно те са свързани изключително с литургичното дело. Пространното житие, което включва в пълнота високите изисквания на следметафрастовата епоха, е предмет на четене в домашна обстановка.

            Всъщност пренасянето на мощите на светиите в престолния град е онова празнично събитие, което вълнува християнина, става повод за възхвала и обогатява житийната традиция в периода. Мощите на светиите са безценен „капитал”, неоценимо съкровище, чудодейна реликва, която има и апотропейни функции над царския град-сърцето на държавата. Светиите, пребиваващи чрез своите мощи тук, са застъпници пред Божия престол за благоденствието на царя и България. Търново се превръща в истинския наследник на Константинопол. Към това се стремят Асеновци, както и всеки средновековен владетел – към укрепяването на столицата с повече реликви и светини. За да има благоденствие в социален план, трябва да има благоволение в небесния порядък. Това е мисленето, характерно за християнския светоглед, който е основополагащ в европейското средновековие. Естествено, от ренесансовото време насетне, особено в епохата на просвещението, после – в отрицателната критика на Тюбингентската школа, а сетне и при Фойербах и в марксистката историопис, светоусещането на средновековния човек е погледнато сякаш през оптиката на обърнат бинокъл, мотивите и действията на средновековния човек са толкова причудливи и странни, че нищо друго не остава освен описвайки ги да им се дивим и присмиваме (Янакиев 2012: 28). А често нашето мислене в следствие на идеологическата щампа, че религията е опиум на народите, напълно предрешава осмислянето на средновековния светоглед като примитивен. В най-добрия случай за средновековния човек е поверено правото на изява на културен деец (книжовник), който ще извърши историческа мисия – да не предаде на забравата някой исторически факт, например отвоюването на Мизия, Тракия и Македония при Асеневци или ще предостави на Новото време постиженията на гръко-римската античност, които довеждат до всеобщо възхищение изследователите още от ренесансово време. Религиозността на водещите лица на средновековното време, които са забележителни в редица отношения, се свежда до вид политическа мотивация. Така Асеневци, събирайки благоговейно мощите, всъщност искат да увеличат политическия си престиж, а въздигането на българската църква в ранг патриаршия е истински политически триумф. В този контекст църквата се осмисля като един прогресивен за тогавашното време, положителен за културния живот политически инструмент, с който си служат владетелите, за да увеличават своята мощ. Това виждане напълно отговаря на наложилите се представи за доминиращия на изток цезаропапизъм. Така и Арнълд Тойнби – некоронованият монарх на днешната хуманитаристика представя църквата на изток като послушно ведомство на византийската държава удобно забравяйки за периоди като иконоборството, в които повече от век и половина църквата се съпротивлява яростно на иконоборческата върхушка. Може да се изтъкне колко различни от идеята за истина са стереотипите, през които виждаме Средновековието.

            „А Бог искаше да издигне падналата скиния….”  (Стара българска литература 1986: 131) пише неизвестният автор на проложното житие на свети Иван Рилски. Държавата е уподобена на свещената скиния, преносимия храм на старозаветните свещеници, скинията е била несправедливо поругана и съборена, така и Преславската църква е била унищожена и въпреки че Охридската епископия е имала привилегии, дадени от император Василий II, българската държавност е печално стъпкана в праха. Този факт Тойнби коментира като началото на големия крах на православната цивилизация на изток (Тойнби 1995: 26). Именно в контекста на византийската правна теория държава и църква са две страни на една цялост, чийто център са царят и патриархът.

            Подчертаването на националното самосъзнание в нашата литература от ХIII век иде във време, когато приелият преди 3 века християнството български род възстановява своята политическа и религиозна самостоятелност. Последната дори се връща на исконните смислови хоризонти – източното православие, след годините на униатска политика от времето на цар Калоян. Връща се чрез съборно решение, което не  е свързано с насилие, войни и натиск, а със събор при Понтийското море за „ вечно поменание” (Божилов, Кожухаров 1987: 114).  „Заради това прочие писахме тези неща за всички православни” завършва ръкописният текст в Синодика на цар Борил, който е основен източник за политическата и църковна история на втората българска държава от периода.

            Емблематичен за умонастроенията на епохата е разказът за кончината на Зографските мъченици, който макар и с неуточнена жанрова форма – житие с изобилни исторически податки, спада към вида на проложните жития, толкова характерни за българския  ХIII век, при все че някои отнасят текста към по-късна дата (Стара българска литература 1986: 602-604).

            Текстът е показателен за новите тенденции на ХIII век – обръщането на поглед към запада, към римската катедра, в опит  да се решат все по-тежки политически и геополитически проблеми. Цар Калоян също търси легитимация на титлата си чрез сключване на уния с Римската църква (Ангелов 2020: 168-169). Тук вече, без съмнение в действията на българския владетел, личи ясно желанието за извличане на политически дивиденти. По-подробно за тези отношения – приписката с папа Инокентий, цар Калоян и примас Василий има данни у Р. Поптодоров (Поптодоров 2012: 47).

А доказателство, че унията има само външен характер, който не променя православния облик на българските земи, е фактът, че още на следващата година латинските рицари са разбити при Адрианопол. Латинският император е пленен, а застъпничеството на папата за неговото освобождаване е напълно безуспешно. Така или иначе Римската катедра и като цяло западния свят имат все по-осезаемо влияние и все по-големи амбиции на изток.

            Сключването на уния от Михаил VIII Палеолог през 1274 е безуспешен опит да се решат външнополитическите проблеми на империята. Унията неизбежно среща съпротивата на атонското монашество, което от X век насетне (след поглъщането на източните провинции в ислямската сфера) се превръща в сърцевина на православния живот, коректив и ревностен носител на ортодоксалните традиции. През 1275 г. папско пратеничество обикаля светогорските манастири на проверка как се изпълнява унията. Проверката включва разбира се и извършване на обща литургия, а знаем, че общото богослужение е напълно неприемливо от гледна точка на догматите, каноните и апостолските правила на Православната църква. 22-ма монаси от българския манастир Зограф, начело с игумена Тома, заедно с четирима миряни, чийто имена са неизвестни, са изгорени живи в кулата, строена с ктиторството на цар Асен, защото отказват да излязат и съслужат с католиците. „Латините воюваха, както си личи и срещу други обители. Така сетне дойдоха и срещу манастира на светия и славен великомъченик и проповедник Георги, наречен Зографски. Понеже не бяха пуснати в този манастир от монасите, които тогава се намираха там, те влязоха насила и го завладяха на десетия ден на месец октомври … И запалиха кулата на цар Асен, и тя изгоря напълно с църквата; и заедно с тях изгоряха и 193 книги и църковни съдове, и златни епитрахили, и много ценни завеси и всички други църковни утвари, що бяха от благочестивите и приснопаметни царе, сиреч от светия цар Петър, от великия Иван-Асен и от Симеон, – едни бяха взети от нечестивците, а други – изгорени. Заедно с тях изгоряха и 21 иноци и 4 миряни” (Стара българска литература 1986: 284). Следват имената на монасите и съобщение за еклисиарха Партений, който скача от кулата, проживява още 30 дни, като вероятно подробностите на това събитие дължим именно нему. Точността на описанието на погрома, изброените унищожени ценности и точният брой на ръкописите, както и имената на монасите говорят недвусмислено за картина, предадена от непосредствен свидетел (да не забравяме, че гръцкият вариант на думата свидетел има значение и на мъченик).

            Въпреки своята краткост, житието има точна триделна композиция. Започва с увод с библейски съпоставки, отвеждащи към Юда Макавей и тримата отроци в пещта, съпоставени с добродетелните братя, които заради правоверието завършват земния си път, умирайки в огъня.  

            Следва стегнато изложение за политическата обстановка и действията на нечестивия византийски император – униат, които предизвикват този брутален натиск върху светогорските манастири. Описанието на мъченическия подвиг изобилства с конкретни факти, а преподобномъчениците са сравнени с древните саваитски отци, избити от варварите – бедуини. А тук врагът на човешкото спасение – дяволът, довежда варвари в не по-малка степен – „безсрамния и жесток народ франки”.

            Заключителната част на житието е възхвала на мъченическия подвиг на зографските отци и молитва към тях за застъпничество пред Божия престол за нашите „благочестиви и православни царе” и омиротворение на целия свят. „Това се написа за спомен, за да не бъдат помрачени такива неща в дълбината на забравата, но да се споменават винаги в бъдните поколения” – пише житиеписецът. Това би могло да послужи за надслов на всяка историопис, непреходната стойност на тези думи на анонимния житиеписец не се отнасят само към ХIII век – времето на коренно различни условия от предхождащото византийско господство, време на ярка изява на авторитета на българската държава на фона на липсващ водещ византийски център и по-близък досег със запада. Последното често носи трагичен заряд.

            Както бе споменато, проложните жития се четат на утренята преди началото на литургията в деня на честване на дадения светец. При огромната посещаемост на храмовете тогава, е ясно, че слушането на четивата от редовия енориаш, който макар и неграмотен умее да слуша и да се задълбочава в чутото, може би много повече от бомбардирания с разнопосочна повърхностна информация съвременник, става ясно, че църковното четиво е основният, ако не и единствен източник на знание за средновековния човек.

Ето защо ролята на житията и службата на светията е решаваща при формирането на единния ценностен свод на човека от онази епоха. Житийният текст е решаващ за вчувстването в битието на онзи, който носи своята изключителност – светията. Светостта е изключителна, тя не е обичайна за ежедневието  в социума, но пък тя задава образеца, спрямо който се определят и се съотнасят обикновените хора, тя е моделът, който следва средновековният човек. Затова и житията, макар да показват изключителния случай на аскетика, добротворство и съвършенство, са пример за подражание на същия този обикновен човек, който ни се явява в приписките (Божилов, Кожухаров 1987: 194-198), самоописващ се като покаяник, грешник, премръзнал при преписа на богослужебните книги, благославящ за парче хляб, измъчван от тежки предчувствия за обсада и война, борещ се да свърши своята обемна работа на книжовник, който със своя тих труд разказва за небесния живот на древните християни, разказва на своите съвременници и на следващите след тях – ето човека във възможния фокус на „Анали”.

Този човек, този книжовник, не е деец на културата. Той е винаги със съзнание за своето дело като посветено Богу, с начертанието на своята грешна ръка, той предава подвига на увенчаните с небесна слава, те пък ще го измолят, ще измолят и слушателите на това житие…, идещите след него християни ще благославят и прощават. Защото всички ни чака вечния живот в Божието царство – там, където са отходилите преди нас застъпници за българския род – родните светии.

Книжовникът от онази епоха не се съзнава като културтрегер, нито като интелектуалец в днешния смисъл на думата, той е раб Божий, съработник Богу за оплевяването нивата на човешката душа, къде по-добре, къде по-зле предал с грешната си ръка безгрешната истина, която ние – съвременните алиенирани хора можем да оглеждаме, оразмеряваме, детерминираме, съпоставяме, преразглеждаме, естетизираме, обективираме, детайлизираме и структурираме в контекста на всевъзможните философско-исторически, историко-философски, литературоведчески, антропологични и диалектически анализи, а кой знае, може в някакъв момент да доближим като истина отправена лично към самите нас (ако разбира се щампата на наукообразния светоглед ни позволи да отхвърлим религиозността като право на самоопределяне на необразованите).

Като цяло официалната църковна книжнина на ХIII век защитава високите цели на литургичната и просветна дейност на църквата и е достойна продължителка на книжнината на Златния век, и не по-малко достойна предшественица на епохалното дело на Евтимиевата школа и ХIV век.

Литература:

Авксентий 2012: архим. Авксентий. Еортология. Пловдив, 2012.

Ангелов 2020: П. Ангелов. Българското Средновековие. София, 2020.

Божилов, Кожухаров 1987: Ив. Божилов, Ст. Кожухаров. Българска литература и книжнина през XIII век. София, 1987.

Георгиев 1977: Литература на Втората българска държава. Литература на XII век. София, 1977.

Дамянова 2014: Е. Дамянова. Рецензия на старозаветните библейски текстове през Втората българска държава. В: Дни на науката, 2013. Велико Търново, 2014.

Дуйчев 1947: Ив. Дуйчев. Рилският светец, София, 1947.

Поптодоров 2012: Р. Поптодоров. Търновският архиепископ Василий (1185 – 1234) – неизвестен и непознат. София, 2012.

Стара българска литература 1986: съставителство и редакция Климентина Иванова. Стара българска литература. том 4. Житееписни творби. София, 1986.

Тойнби 1995: А. Тойнби. Изследване на историята, т.2, София, 1995.

Янакиев 2012: К. Янакиев. Светът на Средновековието. София, 2012.

Sripta Bulgarica: съставители: Институт за литература и Софийски университет. Пролог. http://scripta-bulgarica.eu/bg/terms/prolog (достъпен на 22.05.2024)

            На преполовението на празника, жадуващата ми душа напой с водите на благочестието, защото на всички, Спасителю, си възгласил: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие!“ Източниче на нашия живот, Христе Боже, слава на Тебе!

            Празникът Преполовение е в средата на петдесетдневния период  между двата големи празника – Възкресение Христово и Петдесетница. На литургията се чете евангелския текст, който разказва как Христос дошъл в Иерусалим на празника  на шатрите. Когато евреите празнували този празник, те изграждали шатри (палатки) от палмови и миртови клонки като памет за четиридесетгодишното странстване в пустинята на израелския народ и неговия живот в шатри. Празникът продължавал 7 дни, през който се извършвал особен обред – свещениците излизали от Иерусалимския храм, отправяли се към извора Силоам, черпели вода в златен съд  и след като я внасяли в храма, първосвещеникът я изливал пред жертвеника. В последния ден на празника, който бил негова кулминация и затова се наричал велики, Господ произнесъл думите, които се споменават на този ден от Църквата: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан 7:37). Жадуващи са душите на хората, които търсят Бога. Водата, която Бог дава, е извор на вечен живот и вечни блага.

Стенописът е копиран от http://www.annunciation.ca.goarch.org

Йоан 5:1-15

           Подир това имаше иудейски празник, и възлезе Иисус в Йерусалим. А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора. В тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.
          Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години.
          Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: Искаш ли да оздравееш?
          Болният му отговори: Да, господине, но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата, когато пък аз дойда, друг слиза преди мене.
          Иисус му казва: Стани, вземи одъра си и ходи.
          И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше.
          А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: Събота е, не бива да си дигаш одъра.
          Той им отговори: Който ме изцери, Той ми рече: Вземи одъра си и ходи.
          Попитаха го: Кой е Човекът, Който ти рече: Вземи одъра си и ходи?
          Но изцереният не знаеше, кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място.
          След това Иисус го срещна в храма и му рече: Ето, ти оздравя, недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.
          Човекът отиде, та обади на иудеите, че Иисус е, Който го изцери.     

            Братя и сестри,

         В четвъртата неделя след Възкресението на нашия Господ и Спасител, Църквата представя пред очите ни евангелското четиво с разказа за изцерението на един парализиран от 38 години човек. Нещастният болен от младини е в това тежко и мъчително състояние – резултат от неговата греховност. Разбираме за това, защото Неговият Изцелител – Господ Иисус Христос, след стореното чудо го съветва: „Ето, ти оздравя; недей греши повече, за да не те сполети нещо по-лошо.“
          От тези думи ние разбираме, че разслабленият се е разболял вследствие на своите грехове, извършени на младини. Така тази тежка и тягостна болест го е предпазвала вероятно от още по-големи грехове и пороци.
          Но Господ Иисус Христос по Своето всемилосърдие спасява и тялото, и душата на парализирания. Той не само го изцелява, но го и предупреждава да не греши повече.
          Тези думи са насочени и към всички нас, които четем Словото Божие. Да не грешим вече, да не повтаряме своите прегрешения, да се борим с тях усърдно, с молитва, с изповед, с настояване до кървава пот, с призоваване Бог да ни укрепи в тоя труден и скръбен път на битка срещу нашите немощи – ето това е пътят на християнина. И ако се задълбочим в изправлението на собствената си душа, ще придобием зрение за своята разслабленост, за своята греховност. И най-вече, по Божия милост ще намалее нашата склонност да виждаме чуждите грехове. Ужасният навик да следим кой какво е направил, съсипва духовния ни живот. Той ни вкарва в непрестанно осъждане, което се е превърнало в един от най-коварните ни спътници. Осъждането е спътник, който разрушава духовните ни трудове, обърква духовния ни живот, отнема вътрешния ни мир.
         И тъй като не се молим достатъчно, не зовем постоянно: „Господи, помилуй“, изповядваме се рядко, причастяваме се рядко, ние ставаме лесна плячка на нашите невидими врагове. Неслучайно апостол Павел казва: „Слънце да не ви залязва гневни“.
        Изцелението на собствената ни разслаблена душа е най-важното дело – делото на целия ни живот, осъществимо единствено с благодатната помощ на Онзи, Който е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо“. И е добавил: „Бъдете съвършени като Вашия Отец  Небесен“.
         Лошото е обаче, че въпреки своята разслабленост, някои виждат себе си като безпогрешни, праведни, добри хора, съкрушението им е само на думи, дори не знаят какво толкова имат да изповядват. С една дума, всичко това прилича на духовното състояние на фарисея от притчата. Ето от това трябва да се боим като от смъртна опасност – да се боим от прелъстителното самомнение, което ни представя фалшива, идеална представа за себе си, а увеличава до крайност чуждите грехове и заблуди.
        Господ да се смили над нас грешните, разслаблени и окаяни души. И да ни помилва по Своята велика и богата милост.
       Божията благодатна милост да е с всички вас. Амин!

Иконата е копирана от http://www.newliturgicalmovement.org

            Като видя на небето образа на Твоя Кръст, и както Павел, не от човеци бе призован, Твоят апостол между царете, Господи, положи в Твоята ръка царстващия град, който по молитвите на Богородица запазвай в мир, единствен Човеколюбче.

Братя и сестри,

          На днешния празничен ден – честването на светите равноапостолни цар Константин и неговата благочестива майка света Елена, на днешния ден Църквата възпоменава в апостолското четиво чудото с ослепяването и проглеждането на свети апостол Павел.
          Той бил свиреп гонител на християните, ревностен защитник на юдейския закон, ученик на прославен равин и сам готвен за равин. Но Господ обръща сърцето му чрез видението свише по пътя за Дамаск, където Савел (или Шаул по еврейски) пътува, за да иде и арестува тамошните християни. Заслепен от ярка светлина, по-ярка от слънце, бъдещият апостол чува Господните слова: „Савле, Савле, що Ме гониш? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен.“ От този момент гонителят на християните Савел става усърдния проповедник и неустрашим Христов апостол, призван свише от нашия Господ Иисус Христос.
         С такова призоваване свише, със силна светлина и ярки звезди посред бял ден, изписали огромен кръст в небето, е удостоен и великият император Константин, превърнал християнството в официална религия в тогавашната Римска империя. От този момент гонената и преследвана Христова Църква, дала толкова мъченици, става разрешена и равноправна. Това се случва през 313 година. А преди този указ е величественото видение на сияещия кръст в небето, точно преди битката с неговия противник Максенций, който бил застъпник за езичеството. Цар Константин накарал войниците да изобразят по знамена и щитове кръстния знак. И така, под спасителния знак на кръста, богоизбраният владетел, основателят на Константинопол, победил врага.
          А света Елена, пламенна и усърдна във вярата, не пожалила труд и средства, за да открие множество места в Светите земи, свързани със земния живот на Спасителя. По неин почин, навсякъде, където Господ е сторил Своите чудеса, там, където е роден, там, където е погребан, а и на много други места благочестивата царица издига величествени храмове. Тя намира и честния Кръст Господен, заровен заедно с гвоздеите, гъбата с оцет, дъсчицата с надписа и въжето, с което е привързан Спасителя за Кръста.
          Така целият православен свят се докосва до най-свещените реликви, които впоследствие дълго време са били в Йерусалим и в Константинопол. Но през 12 век, когато идват латините – кръстоносци, които нападат Константинопол, настава голямо ограбване и търгуване със светини и реликви в историята на Църквата. Затова днес малко светини са останали в ръцете на православните, но пък се молим Христовият дух, Божествената благодат да е с нас. Защото „с нами Бог“ – „с нас е Бог“, както пее Църквата в дните на Великите пости.
          Господ да ни укрепява и вразумява, да укротява страстите и да насочва взора ни към порутената скиния на собствената ни душа, за да можем с помощ свише отново да се въздигнем.
          Благодатта на нашия Троичен Бог, на Светата Богоматер и на всички светии да е с всички вас. Амин!

          Копирайте: Проповед на празника на свв. Константин и Елена, 2024

          На 17 май почитаме светите Баташки новомъченици, канонизирани през 2011 година, а просияли с мъченичеството си – изгорени, насечени, изтезавани по най-ужасен начин деца, жени и мъже. Ето имената на някои от тях: отците Петър Баташки и Нейчо Баташки, великомъченик Трендафил (Тошев), който е печен жив, селските първенци Ангел Кавака, Петър Горанов, Никола Поп Петров, пеленачетата Иван Георгев, Петра Вранкова, Петър Димитров, Илия Кърколячов, Ангел Илиев, Яна Митева, Искра Георгиева, Писа Димитрова, Катерина Димитрова, Катерина Станкова, Райна Стефанова и много други младенци и деца на възраст 1-15 години (Нено, Рад, Цвета, Петко, Нона, Никола, Рада, Станислав, Елена, Дина, Стойно, Парашкева, Милко, Андон, Галина, Лулчо, Цанко, Ванчо, Стоянка, Дяля, Недяля), както и мнозина новомъченици, чиито имена са скрити от нас.

Има още →

Тропар
Гл. 4
Твоят мъченик Господи, Райко-Иоан, като просия със силата и славата на древните мъченици, се показа и втори Иосиф, посрамил коварството на бесовете и тяхната развратна слугиня и нова египтянка. Заради неговите молитви Христе Боже, спаси нашите души!

Кондак
Гл.2
Златар по занаят и чист по сърце като трижди претопено злато, ти си станал златен съсъд на Светия Дух, многострадални Райко-Иоане, и с това си наследил Рая, древната наслада, откъдето се молиш за спасението на нашите души!

Величание
Величаем те, страстотерпче свети Райко-Иоане, и почитаме твоите честни страдания, които си претърпял за Христа!

          На 14 май Църквата поменава свети Райко Шуменски – новомъченик от българския род, сподобил се на този ден с мъченическа кончина. Това се случва през 1802 година в родния му град Шумен. Знаем мъченическия му подвиг благодарение на йеромонах Никифор от остров Хиос, записал от очевидец изповедничеството и страданието на 18-годишния юноша. Левкийският епископ Партений – един от най-ерудираните йерарси на нашата църква, потрудил се много в преводи и събиране на жития на родни светии, е превел от гръцки мъченичеството на свети Райко.
          Младият българин бил по занаят златар. Работил е в центъра на Шумен, наречен в житието „голям град“. Красив и добродетелен, той привлича вниманието на една неомъжена туркиня, живееща точно срещу работилницата му. Един ден тя слиза на улицата, повиква Райко, сякаш е с намерение да му възложи поръчка за златен пръстен. Въпреки неговото смущение, туркинята го задърпала вкъщи. Младежът изтръгва ръката си, за да избяга и тя отблъсната, пада по гръб. Любовта ѝ се превръща в ненавист и туркинята с крясъци обвинява Райко, че искал да я насили.
          Следва съд, а на Райко е предложено да се потурчи и да вземе девойката за жена. В противен случай ще умре пребит до смърт. Младият момък, уподобил се на целомъдрения Иосиф в дома на фараона, отказва да предаде Христа. До свършека на мъченията той повтаря „Аз съм християнин“. 
          Бащата на дръзката и безсрамна девойка всякак се опитва да го уговори, че ще бъде почетен зет и наследник на голям имот.
          Но Райко отказва да се потурчи. Следват жестоки, дълги и страшни побои, окачване на куки, изтезания с огън и желязо. За два дни е прибран в затвора. А житиеписецът йеромонах Никифор добавя: „Що са му сторили тия два дни в затвора, остава неизвестно и не се чу навън“*.
          Нито увещанията, нито зверствата успяват да разколебаят добропобедния страдалец. Целият в рани, с изрязани ремъци кожа, посипан в сол и обгарян със свещи, св.Райко повтаря: „Аз съм християнин. Няма да се потурча“.
          Изпитан като злато в горнило, младият златар е обезглавен на 14 май 1802г.
          Не се знае какво е станало с многострадалното му тяло.
          В Царството Небесно той предстои ведно с мъчениците в бели одежди, които идат от голямата скръб (срв. Откр.7:14)
          Молим се да се застъпва за грешния и вече отдалечен от Бога и от вярата български род. Молим се по неговите молитви за вразумление, просветление и спасение.
          Отправяме молитва към него за застъпничество за нашите чада – за да се спасят от сквернотата, извращенията и злобата на тоя век – да ги опази Господ в тайното убежище на своето спасение.

*цитат от „Житие и акатист на свети мъченик Райко-Йоан Шуменски“, изд. Витезда, с.8

Молитви към свети Райко Шуменски

Молитва първа

             Към тебе, свети мъчениче Райко-Йоане, молитвено прибягваме ние, грешните, като се каем за прегрешенията си. Като пострадал за Христа Господа, дори до проливане на кръвта си, ние ти се молим да ни укрепиш в светата Православна вяра, да живеем според нейните наредби и изисквания и да умрем в нея. Като живял в съвършена чистота и целомъдрие, ние изпросваме от тебе закрила за нашите деца, юноши и девойки срещу множеството изкушения и съблазни, с които ги прелъстява светът. Бидейки изкушаван, но не и победен, ти и на изкушаваните можеш да помогнеш. Бидейки златен съсъд на Светия Дух и носил райски покой в сърцето си, ти направѝ и нас причастници на Божията благодат и унищожи в нас всяко греховно движение на плътта.
            О, свети мъчениче Райко-Йоане, избави нас, немощните, от връхлитащите ни беди, от човешки клевети и тежки болести, като пазиш душите ни от осъждане на ближния и от всяко зло. Вложи в сърцата ни дух на страх Божий, дух на всяко добро намерение. На твоите свети молитви връчваме себе си до края на дните си, в смъртния ни час, на митарствата и на Страшния съд. Амин.

Молитва втора

             О, велики угодниче Христов, свети мъчениче Райко-Йоане! Облажаваме те заради твоята равноангелска чистота, с която си благоугодил на Христа Бога и ти се молим да бъдеш крепък щит и ограда на нашите деца срещу коварствата на блудния бяс, за да получат и те като тебе наградата на Седмото блаженство, което гласи: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. Помоли се и на пречистата Дева и Богородица да ги вземе под своя покров и ги защити от зли човеци и развратители, от насилници и лукави прелъстители. Застъпи се за тях пред Всеподателя Бога да живеят съгласно Неговата свята воля, да ходят в Неговите заповеди и да благоукрасят душите си с целомъдрие, трудолюбие, дълготърпение, честност и всяка друга добродетел. А когато, било поради незнание, било поради лекомислие, породени от младата им възраст, съгрешат срещу Божия закон, възбуди в сърцата им покаяние и ходатайствай за тях пред небесния наш Отец да прости съгрешенията им.
              О, свети мъчениче Райко-Йоане, простри ръце към преблагия Господ и спомени с твоите пречисти уста имената на нашите скъпи деца, за които ти се молим, та по твоите молитви те да се опазят от всяка сквернота на света, да растат в познание на доброто и да им бъдат дарувани сили и здраве за полза на Църквата и отечеството ни.

             Господи Иисусе Христе, по молитвите на свети мъченик Райко-Йоан, смили се над нашите деца (имената), очисти ума им от суетни помисли и ги насочи към изпълнение на Твоите заповеди, за да се избавят от вечните мъки и да наследят Твоето Небесно царство. Амин!

Молитви от „Житие и акатист на свети мъченик Райко-Йоан Шуменски“, изд. Витезда, с.36-40       

Копирайте: 14.05.Свети мъченик Райко Шуменски                                                                            

Иконата е копирана от https://sveticarboris.net/

          Макар да беше запечатан гробът, Ти Животе,  Христе Боже, Възкресение на всички, от гроба възсия, и при заключени врати застана пред учениците, като чрез тях ни даде истинския Дух, по Твоята велика милост.

    Братя и сестри,

           Днешната първа неделя след Възкресение възпоменаваме блаженото Томино неверие. Спомняме си за явяването на Възкръсналия Спасител пред учениците в отсъствието на апостол Тома в деня на Христовото Възкресение. Христос влиза в горницата, най-вероятно същата горница, където е била Тайната вечеря, влиза при заключени врата. Единствен Тома отсъства тогава. Когато апостолите му казват, че Господ е дошъл, той заявява: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам!“
         Тези думи на апостол Тома са израз на безкрайната му скръб, на болезнената му печал от последните мъчителни и страшни за всички събития. Но Господ снизхожда към тъгата на апостол Тома. След 8 дни, пак при заключени врати, Христос иде при учениците. Сега и свети Тома е с тях. Веднага след благословения поздрав, чрез който Христос преподава мира на Небесното Царство, Той вика апостол Тома, за да сложи ръка в раните Му и да се увери сетивно, така както беше казал, във факта на Възкресението.
         Обожената и претърпяла Разпятие плът вече е надмогнала човешката ограниченост. Богочовекът не е подчинен на пространствените граници – Той влиза при заключени врати. Но Христос носи върху Си петте рани, с които извърши делото на Изкуплението. И в тези страшни и спасителни за нас рани Тома слага своята десница. Затова и Църквата възпява блаженото Томино неверие. Затова и ние всички сме облагодетелствани от уверението на Тома. Защото Господ казва: „Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блажени са тези, които не са видели и са повярвали“.
          Да, по Божия милост, по благодат Божия са отключени сърцата ни, та и ние се нареждаме сред блажените, които вярват в Христа, без да са Го видели и без да са сложили ръка в раните Му. Дано тая вяра ни се вмени за оправдание, защото съвсем нямаме дела на благочестие, нито трудове, нито подвизи, каквито имаха древните християни. Но тая наша вяра да ни оправдава, да ни просвещава, да ни вразумява, да ни въздига, та и ние, макар и последните, ако е рекъл Господ, да наследим добрия дял с овците, застанали отдясно.
         Но за това е нужно и нашето покаяние. Защото, макар да не сме като древните християни, нищо не пречи да принесем Богу това, което имаме – съкрушението на препълнени с грехове сърца.
         Благодатта на Възкръсналия Спасител и любовта на Бога и Отца, и причастието на Светия Дух да е с всички вас!
         Честит и благословен празник на всички!
         Христос воскресе!

Копирайтe Проповед на Томина неделя, 2024

Иконата е копирана от http://www.iconandlight-WordPress.com

          Като единонравни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, Владиката на всички молете,  славянските народи да утвърди в православие и единомислие, да умири света и спаси нашите души.

Братя и сестри,

            Днес честваме нашите прославени просветители – светите братя Кирил и Методий –  създателите на славянобългарската азбука.
           Редно е да не забравяме защо се случва това епохално дело. Защо Константин Философ, патриаршески секретар към Великата Църква „Света София“, изнамира, написва начертанията на първата азбука.
           Защо патриарх Фотий, който е и светец, провижда с векове напред – новопокръстените народи трябва да имат Словото Божие на свой роден език. Ето за това се създава азбуката – за да се преведе Библията и богослужебните книги на езика на солунските славяни, на езика на моравските славяни, за да имат познание за Бога онези, които доскоро са били в мрак и заблуди.
           Светите братя Кирил и Методий и техните ученици не правят това, за да възтържествува българската култура или за да създадат литературен разцвет. Тяхната цел е религиозна, верова – да дадат Библията и литургичните текстове на понятен език, в съгласие с думите на апостол Павел: „Макар да говоря повече от всинца ви езици, предпочитам да кажа в Църква пет думи разбрани“.
             Разцветът на книжовността е преди всичко разцвет на религиозната книжнина. Неслучайно свети Климент превежда Постния Триод – най-важната богослужебна книга за Великия пост, а свети Наум – Цветния Триод – богослужебна книга, с която Църквата служи от Великден до Петдесетница. И неслучайно още свети Методий превежда книга Псалтир, като една от най-важните богослужебни и душеспасителни книги, нужни на българите.
            Добре е да не забравяме, че това духовно явление – създаване на азбука и преводи е преди всичко религиозно дело на мисионери, на вярващи, на покръстители, дело на Христовия дух, който е изпълвал тези богомъдри учители.
            Когато те създават азбуката по поръка на византийския патриарх, те не мислят за духовност, култура, образование, самосъзнание, писменост, просвета, те не мислят в абстрактни понятия – те мислят за Бога, за това, че трябва да дадат Словото Божие и на други, множество свои братя, които са напуснали езическата тъма.
            Ето това е техният стремеж, тяхното дело. Да преклоним коленете на сърцата си пред това богоприятно грандиозно събитие – написването на азбука, чиято първа буква е имала очертанията на кръст – ще рече свещена, християнска азбука.
           По молитвите на светите братя Методий и Кирил и на техните ученици, Господ да ни просвети и вразуми. Амин!

Иконата е копирана от http://www.migrantheritage.com