Сведенията за този светец са твърде оскъдни. Бил роден в средата на XV в. в с. Зъхне, Солунско, чието население било предимно българско. Подобно на редица други български духовници от бивша Византия в онази епоха и Теофил израснал в лоното на Цариградската Вселенска патриаршия. Той бил много просветен свещеник, прочут със своята ученост и в самия Цариград. Цариградският Вселенски патриарх Нифонт II (1497-1499; 1502) го изпратил с особена мисия заедно с Радомския епископ Акакий при Йерусалимския и Александрийския патриарси. След това, през времето на Вселенския патриарх Пахомий (1503-1504; 1505-1514), той станал нотарий и екзарх при Вселенската патриаршия.
          Скоро след това Теофил се оттеглил във Ватопедския манастир на Света гора. По-късно се преместил в Иверския манастир, където се прочул със своето подвижничество. Когато бил вече доста възрастен, му предложили Солунската митрополитска катедра, но той отказал поради старческа немощ. Наскоро след това починал – 8 юли 1548г.
          Българската православна църква тачи паметта на преподобния на 8 юли.

          Източник текст и икона: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.157 и 161

          Давид е най-големият от братята Комитопули, синовете на комит Никола, оглавили борбата срещу византийското завоевание след падането на столицата Велики Преслав и източните български земи под византийска власт (971 г.). Българското болярство, вярно на изконната древна българска традиция държавата да се управлява от „царския род“ ( в случая т.нар. Крумова династия), избрало четиримата Комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) за наместничество. Както изглежда, синовете на комит Никола били най-близките роднини на династията, може би по линия на Гаврил, брат на цар Симеон Велики. През 976 г., използвайки неочакваната смърт на император Йоан I Цимисхи и избухналата във Византия гражданска война, Комитопулите преминали в решително настъпление. Давид ръководел направлението към Солун – в конкретната ситуация най-важният византийски център за агресия срещу свободните български земи. За нещастие, Давид загинал още в началото на настъплението и това станало в местността Красивите дъбрави по пътя между Костур (дн. Кастория, Гърция) и Преспа. На връщане от една военна кампания в Солунско той бил коварно нападнат и убит от скитници власи, които явно сътрудничели с византийските власти. Няма достоверни данни Давид и братята му да са носели царски титли – те признавали легитимния владетел цар Борис II (намиращ се от 971 г. във византийски плен).
          Св. Давид е един от типичните примери за т.нар. народна канонизация, усвоена и от църквата. Негови образи се срещат в десетки църкви от XIX в. 

          Източник текст и икона: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.83 – 84

          Прокопий се родил в последната четвърт на XVIII в. във Варна в семейството на благочестиви родители. Когато станал на 20 години, решил да се замонаши. За целта отишъл в Света гора и там обиколил и разгледал разните манастири, скитове и килии и се запознал с различните видове монашески обети. В края на краищата избрал аскетизма (отшелничеството) и станал послушник в Иверския скит „Св. Йоан Предтеча“. След известно време бил постриган в монашество.
          След време, по неизвестни причини, младият монах получил психическо разстройство и напуснал своеволно Света гора, като започнал да се скита из пределите на Османската империя. Така се озовал в далечна Смирна (дн. Измир). Явил се в мирски дрехи, но с брада при тамошния кадия и заявил, че желае да приеме исляма. Кадията го огласил за приемник на новата вяра и след 15 дни го обрязали. И тогава станало чудото – вероотстъпникът дошъл в нормално психическо съзнание и осъзнал греха си. В продължение на две седмици тайно посещавал един изповедник, който духовно го укрепил. Прокопий се явил пред кадията, свалил чалмата си и я захвърлил на пода. Смело започнал да критикува вярата на своите съдници и да хули нейния основател. Турците го били и затворили, а след това започнали да му предлагат всевъзможни блага, високи длъжности и почести. Той категорично отказал да промени решението си  и бил обезглавен на 25 юни 1810г. Наскоро след това било съставено житието му  в Смирна от свещеноучителя Хрисант. Паметта му църквата отбелязва на 25 юни.

Източник: Пламен Павлов, Христо Темелски „Българи светци“, издателство Тангра ТанНакРа ИК, 2010 с.176
Иконата е копирана от http://www.desant.net

Евангелско четиво на Неделя трета след Петдесетница
Матей 6:22-33

           Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?
           Никой не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.
           Затова казвам ви, не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?
          Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?
          Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?
          Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат, а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. И ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!
         И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.

Проповед на Неделя трета след Петдесетница

Братя и сестри,  

           Да търсим първо Царството Божие и Неговата правда, като знаем, че останалото ще ни се придаде – учи Спасителят Христос.
          Чухме днешното литургийно евангелие, където нашият Господ казва категорично, че не можем да служим на двама господари.
           Какво ще рече това. Не се ли опитваме да балансираме всички страни на нашия живот? Не се ли опитваме да угодим Богу, и същевременно да угодим на света и неговите страсти? Не се ли задушаваме от житейски грижи? А често тези грижи не са грижите за болен родител, болно чадо или изпълнение на наш дълг. Често тези грижи са напълно суетни, грижи да подобрим външния си вид, да подновим мебелите си, да сме в крак с последната мода или да направим кариера на всяка цена.
           Човешкият живот е твърде кратък. И ако не успеем да осъзнаем какво е истински важно, този наш безценен живот – безценен, защото ни е даден за подготовка за вечността – този наш безценен живот може да мине безцелно в суета и грижи, които няма да доведат до спасение.
            Когато Христос ни посочва за пример полските кринове и птиците небесни, Той не изисква от нас да се отдадем на безделие и безгрижие.
            Не, Той изисква от нас да осъзнаваме, че всичко се случва по Божия воля, да търсим душеспасителното и да отхвърляме суетното и празното, което само ще увеличи нашата привързаност към земните неща.
            Нашите човешки сили не са много. Но те са достатъчни, при призоваване на Божията благодат, с отхвърляне на онова, което ни пречи на духовния път, тези сили, подпомогнати свише, са достатъчни да ни доведат до истинско одухотворяване. А това ще рече, да дадем място на Светия Дух в нашите сърца. Да се молим, да правим милостиня скришом, да четем Свещеното Писание, съчиненията на светите отци и житията на светиите. Да не прахосваме времето си в гледане на телевизия, безцелни разговори, клюки и раздори, да отбиваме всичко, което води до осъждане.
           А когато някой падне в грях, да си спомним, че и ние сме грешни не по-малко и да се молим за него и за нас. Слънце да не ни залязва гневни, да простим от сърце на всички, всички ония, които в течението на нашия живот са ни оскърбили и ощетили. Да милеем за истински духовен път, белязан с истинско покаяние.
           Да не се обиждаме и самооправдаваме, което също е форма на вездесъщата и страшна гордост, която мори всички човеци.
           Да гледаме към небето с очите на сърцата си, да гледаме към небесното си семейство – Господ, Майката Божия, ангелите и светиите, като помним, че Господ иска всички човеци да се спасят и да достигнат познание за истината.
           И да се борим със суетата – суета за нашата външност, за нашия ум, за нашата работа, че сме красиви, умни, перфектни в делата си, да се борим с тези мисли, които на мнозина са попречили в духовния живот.
           И да призоваваме на помощ за грешния свят Единия и Троичен Бог – нашето упование, нашата надежда и нашата любов. Да призоваваме Господ да отмахне от окаяните ни и объркани умове всяка мисъл за земното и вещественото, която ни отдалечава от Него.
            Божието благословение да е с всички вас, по молитвите на светите Доростолски мъченици и на всички праведници и светии. Амин!

Копирайте: Събор на светите Доростолски мъченици

Копирайте: Проповед на Неделя трета след Петдесетница, 2023

Иконата на светите Доростолски мъченици е копирана от http://www.hristiqni.com

към Начало

Светите Седмочисленици, Свети Йоан Владимир и Свети Еразъм, българска икона от XIX век

          Този раннохристиянски мъченик е включен сред българските светци от св. Паисий Хилендарски (1762г.). Родом от Антиохия, той покръстил мнозина, като станал инициатор на разрушаването на езическите жертвеници. Заловен по заповед на император Максимиан (286-308), св.Еразъм устоял на мъченията и според преданието се спасил след чудодейна намеса. Завършил живота си като отшелник.
          Пещерата, в която някога е живял св. Еразъм, съществува и днес край Охридското езеро, почитана от местните българи като свято място. През Средновековието бил изграден красив храм на светеца, една от светините край старопрестолния Охрид.
          Паметта му се празнува на 2 юни.

Иконата е копирана от https://bg.wikipedia.org/

Публикацията можете да прочетете тук:
https://wordpress.com/post/svetlinata-na-hrama.com/20757

Житие на свети мъченик княз Йоан-Владимир

           Свети княз Йоан-Владимир управлявал областите Зета и Далмация. По природа той бил миролюбив, благочестив и добродетелен. Във война с българския цар Самуил, който управлявал Западната българска държава, той бил взет в плен, но Самуил го оженил за своята дъщеря Теодора-Косара и го върнал на неговия престол.
             След трагичната смърт на цар Самуил, който умрял на 6 октомври 1014 г. от сърдечен удар, когато видял пленените и ослепени български войници, възцарил се син му Гавриил-Радомир, но византийското коварство подстрекало братовчеда му Иван-Владислав, който го убил и заел престола. Боейки се от отмъщение или от законните права на Йоан-Владимир, Иван Владислав го поканил при себе си чрез посредството на Охридския архиепископ Давид уж за мирни разговори.
             Кроткият и незлобив Йоан-Владимир повярвал на църковното пратеничество и приел поканата, но Иван-Владислав още при самото пристигане в столицата изпратил убийци да му отсекат главата. И понеже мечът поради някаква причина не могъл да уязви Йоан-Владимир, той кротко подал на убиеца своя меч с думите: „Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш. Ето моят меч! Готов съм да бъда убит, както Исак и Авел!“ Злодеят го посякъл.
             Тогава станало чудо. Светият мъченик се втурнал с посечената си глава в ръце и влязъл в близката църква, в която вече паднал и предал на Господа светата си душа на 22 май 1016 г. Жена му отнесла тялото му в неговите владения и тържествено го погребала в църквата, при която сама завършила живота си в пост и молитва.
            След две години убиецът Иван-Владислав умрял от внезапна страшна смърт чрез невидима ръка и България паднала под византийско робство за 168 години. Нетленните мощи на свети княз Йоан-Владимир са прославени с изтичане на целебно миро и с извършване на чудеса. Те се намират в град Елбасан (Албания).

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Иконата е копирана от http://voanerges.rs

Прочетете повече: 22.05.Свети мъченик Йоан-Владимир, княз Български

Тропар, глас 1.

          Вменихте се като овце за заколение и мъки страшни претърпяхте за името Христово, старци, мъже, момци, младенци и майки, целомъдрени невести и девойки чисти: всехвални баташки мъченици — на българския род украса, молете Христа нашия Бог за нас, които с вяра и любов почитаме страданията ваши.

Родни светии – 17.05.Свети Баташки мъченици
Родни светии – 17.05.Свети мъченик Николай Софийски

      Икона е копирана от bg.wikipedia.org

          Като единонравни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, Владиката на всички молете,  славянските народи да утвърди в православие и единомислие, да умири света и спаси нашите души.

Братя и сестри,

            Възлюбени чада на Светата ни Църква, днес на 11 май, честваме  светите братя Константин, в монашество  наречен Кирил, и Методий – създатели на славянската азбука и преводачи на библейските книги от гръцки на говоримия език на тогавашните славяни. Знаем, че двамата равноапостоли са от града Солун, а в някои жития се съобщава името на баща им – друнгарият Лъв, заемал висока длъжност в града. А в краткото житие на свети Кирил се упоменава и името на майка им – Мария и се добавя, че са българи по род. Това особено ни радва, защото благословените от Бога трудове на светите братя Господ даде да умножат плод именно в България, но с решението и волята на великия и славен покръстител български – Борис-Михаил. И делото, което поради злобата и лукавството на немското духовенство беше унищожено във Великоморавия (а това са земите в днешна Словакия и Чехия, а също и около езерото Балатон) – това дело Бог благоволи да се утвърди в средновековна България, та християнската просвета на понятен за славяните език да достигне чак до сръбските, влашките и руските земи.
          Наричаме двамата братя равноапостоли, защото чрез начертанията на славянската азбука и чрез първите преводи, и създаване на преводаческа школа и грамотно славянско духовенство се изпълнява Божията воля за хиляди и милиони люде, за всички ония, за които апостол Павел казва „Как ще повярват ако не разберат?“. И още – „макар да зная повече от всинца ви езици, предпочитам да кажа в църквата пет думи разбрани.“
          Защото голяма Божия милост е да чуваш и ползваш Божието слово на роден език. Затова са се потрудили мисионерите Кирил и Методий и техните ученици, и ние ползваме техните трудове. Общуване чрез писменост, създадена специално, за да възвести Божието слово на намиращите се доскоро в езическата тъма, разполагаме с писменост, чиято първообразна първа буква е представлявала кръст – свещена азбука за разпространението на Божието слово.
          Не може да не ликуваме духовно за това велико дело, което бе угодно Богу. Защото други народи имаха преводи на Библията – готи, беси, авари и перси, но до днес само знаем за тях от учебниците. А славянобългарската азбука на светите братя, благодатният дъжд от букви Божии и до днес е жив. И това е езикът на който говорим и пишем, език вече силно опетнен от скверни думи и чуждици, но все пак „език свещен на нашите деди“.
          Прекланяме се пред светите братя дали на „вси славене книга да четат“.
          Честит и благословен да е празникът за всички, които обичат родното слово и боговдъхновените истини, които то ни донесе! Амин!          

          Иконата е копирана от http://www.archaiologia.gr

   Към въпроса за покръстването на българите

          Проблемът за покръстването на княз Борис и поверения нему народ през 9 век е средищен на редица изследвания, доколкото именно чрез този акт и последвалите го събития България заявява своя цивилизационен избор – тя става градиво в тъканта на византийско-славянската цивилизация.
          Чрез покръстването България става част от семейството на християнските народи, тогава се осъществява тази светогледна трансформация сред управляващите, а по техния пример и сред обикновените хора. Разбира се, християнизация е имало много време преди покръстването по нашите земи, списъците с епископски и презвитерски имена фиксират точките на християнските центрове[1], но покръстването обичайно е свързано с приемането на Христа от елита, който не просто е властовият център на общността, но е и образецът за подражание, доколкото владетелската институция е носител на по-особени прерогативи за средновековния човек[2]. 
          Проблемът за покръстването е осветлен в немалко исторически извори – хрониката известна  като „Продължителят на Теофан“, текстовете на Скилица-Кедрин, Йоан Зонара, бл. Теофилакт Охридски, Мавро Орбини, Йосиф Асемани, а сетне и св. Паисий Хилендарски в своята История. Като основен източник за епохата и конкретно за събитията около покръстването могат да се посочат отговорите на папа Николай до княз Борис, Бертинските летописи, а също и кореспонденцията на св. патр. Фотий с българския княз. Безсъмнено като първокласен епиграфски източник е камъкът от Балши (Албания), чийто надпис също датира това събитие.
          Може да се заключи, че е наличен немалък изворов материал, който улеснява историческите изследвания за движение в посока излизане от неясната сфера на догадките към безвъпросната яснота на обективизацията.
          Тъй като в изследването по темата са работили утвърдените класици в историографията – В. Златарски, П. Мутафчиев, В. Гюзелев и др., редно е да заключим, че има достатъчно материал, който би ни представил условия за вникване в духа на епохата, в онези процеси – политически, социално-икономически, религиозни, ментални, които са съдействали за решението за покръстване от страна на княз Борис.
           Интерес представлява един специфичен аспект, свързан с покръстването в средата на 9 век, а именно представата за масовото унищожение на (прото) българската аристокрация вследствие туширането на езическата реакция – болярския бунт ….

[1] ^{Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса – В:ГДА,5,1955-6}

[2] ^{Комсталова, Р.  Елит и власт в средновековна България, С., 2014, с.107-114}

Целият текст прочетете по-долу:

Прочетете: Житие на свети цар Борис-Михаил, Покръстител

Икона: https://www.bgsever.info