На 7 декември почитаме света Филотея Търновска, прославена с нетленни и чудотворни мощи, родена в Поливот, (Южна Тракия), целомъдрена и преподобна отшелница. Нейното житие е съставил св. патриарх Евтимий, а цели два века, от времето на цар Калоян, мощите ѝ украсяват старопрестолния град Търново. След 1393г., когато османците завладяват Търново, мощите ѝ са пренесени в сръбските земи, а сетне – и във Влашко. Днес те се намират в град Арджеш, Румъния. Тук публикуваме житието ѝ, а пренасянето на чудотворните ѝ мощи от Търново във Видин е описано от съвременника на патриарх Евтимий – Видинския митрополит Йосиф.
          Въпреки че не знаем нищо конкретно за годините на нейния живот, дори само двувековното ѝ пребиваване в нашите земи я прави наша молитвена застъпница.
          Бог да се смили над българския народ по молитвите на света Филотея!

Пространно житие на Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий 

          Пътят, който води към добродетелта, е предназначен да наставлява добре душата на боголюбезните и да я отвежда в небесните селения. Защото словото облажава ония, които са се устремили към добродетел и са очистили душевните си сетива. И какво друго ще бъде по-блажено или по-достойно за похвала от ония души, които вседушно са се отдали на Бога и следват Неговите заповеди? Поради това похвала спечелват ония мъдри девици, които всичко презряха и душевните си светилници подготвиха за посрещането на Жениха; така те и с Жениха празнуват, и на неизразима слава се наслаждават(1). Като им подражаваше усърдно, блажената Филотея бе удостоена да проникне в онова блаженство. Тя е, която и днес ни е събрала и ни е приготвила обилна трапеза от многото си чудеса. Нейните молитви призовавам, та да ни подкрепи и помогне да завършим и докрай добре да съградим това слово, посветено на нея, [словото], за което вие ни помолихте. Защото то ще принесе немалка полза и ще подтикне към ревност желаещите да вникнат в него с прилежно усърдие!
          Понеже в началото на сътворението злобният враг бе подмамен от завистта, той не изтърпя човек да живее в Рая.  И като нямаше как да излее своята злоба, намери жената, най-неразумната част, най-крехкото вместилище, неопитна за неговите лукавства и я прелъсти с равнобожие(2). А тя – неопитна за лукавствата му – повярва, подчинявайки се на смъртоносния съвет, поради което получи подобаващо възмездие за престъплението и се лиши от райската храна; и бе, прочее, отлъчена от Бога и от Рая. Затова бе наказан целият човешки род, затова има различни пороци и изкушения, затова жената бе подчинена на мъжа, затова той, [жено], те владее, затова жената бе осъдена да ражда в мъки; и така целият женски род получи възмездие. Има още →

           На 3  ноември почитаме един от най-великите синове на българския народ – прославен с чудеса, постник, иконописец, просветител и храмостроител на 16-тото столетие – равноапостолния монах св. Пимен Зографски. Неговото колосално духовно дело бе в голяма степен забравено, за наш срам, но в последните години се направиха стъпки в посока на припомняне живота и значението на Пименовото дело за отстояване на единния ценностен свод у нашия народ във време на османско подтисничество и прозападна (католическа) пропаганда.
           Дълго време на житиеписния текст за свети Пимен, научната общност не е гледала с подобаващо внимание, поради споменатия в „Достопаметната бележка“ след житието Паисий Хилендарски, счетен за анахронизъм, навяващ съмнения за автентичността на житието. През 2021г излезе от печат изследването на богослова Георги Тодоров „Равноапостолът св. Пимен Зографски. Дълбокото Възраждане на България“, където, съпоставяйки обемен изворов материал, по убедителен начин авторът доказва, че посоченият Паисий Хилендарски не е, разбира се, широко известният будител Паисий, съставителя на „История славянобългарская“, живял доста по-късно, а схимонах Паисий Хилендарски Българин (1820 – 1910г), съвременник и връстник на Гаврил Кръстевич, родом от Свищов, вуйчо на Алеко Константинов, хилендарски монах, държащ в края на живота си келия в Карея, където в началото на 20в. развива книжарска и книгоиздателска дейност. Прозвището „Българин“, което поставя редом с името си върху издадените от него книги, показва родолюбивата му нагласа.
           Така „камъкът за препъване“ – мнимият анахронизъм в достопаметната бележка след житието, в чието осмисляне се провалят и крупни изследователи, най-сетне е отстранен, за да може този блестящ житиеписен текст да заеме своето истинско място като най-съществената българска книжовна творба от 17в. и дори най-важна за цели два века – след житието на свети Николай Софийски (1555г) до „История славянобългарская“ (1762г).
           Да почетем с преклонение и обич достигналия святост праведник св. Пимен, който отдаде целия си живот на изпълнение Божията воля и опазване на словесното стадо.

Житие
на преподобния наш отец Пимен, просиял в Зографския монастир на Света Гора Атонска в лето от Христа 1510

          Този свети Пимен (в света Павел) бе от град Средец (сега наричан София в България). Родителите му нямали чеда и често правели прилежна молитва към Пресвета Богородица да им дари чедо, което обещали да дадат в служение на Бога. На стари години, майка му една нощ стояла в молитва пред иконата на пресвета Богородица и плачела за това. Поради дългата отруденост тя седнала и задрямала с лек сън и ето, идва към нея една жена, облечена в бели царски одежди, а зад нея следвали множество монаси, които, паднали на колене, Я молели да изпълни желанието на тая жена, защото тя бе дала обет да дари роденото от нея да служи Богу и да бъде монах като тях. След това прилежно моление монасите станали и изпели чудна песен на Пресвета Богородица, а Тя пристъпила към седящата му майка и възложила ръка върху нея, казвайки: „Не плачи, о жено, ето, по благодатта на Моя Син, Господ Иисус Христос, ще родиш на тези си години син.“ Като ѝ казала това, Тя тутакси станала невидима с целия оня сонм монаси, а онази, като се пробудила, станала и въздала благодарение Богу и на Пресвета Богородица, и на утринта разказала на мъжа си това видение. Той като добър раб Христов притичал в църквата на светия великомъченик Георгий и разказал на своя духовен отец Тома Иконописец видението на жена си.

Има още →

Житие на свети Димитър Басарбовски

         Преподобни Димитър Басарбовски се родил в село Басарбово, което се намира на 8-9  километра от град Русе. Преподобни Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарска“ сочи 1685 г. навярно като година на смъртта му.
         Според свети Паисий той бил цивилно лице. Живеел просто. Имал няколко овци. Засадил си малко лозе до една река. Там си направил малка колиба. Прекарал целия си живот сам. Със светия си живот угодил на Бога. На същото място умрял и там бил погребан. По-късно Бог открил на някои човеци неговите мощи. Последните били пренесени в село Басарбово, Русенско. Край тях ставали изцеления. Така с простото си житие свети Димитър просиял всред българския народ. Бог го прославил посмъртно с много чудеса.
           Според румънския синаксар той бил селски пастир на животни. Бил с чувствителна съвест. Имал страх Божи. Веднъж, като изкарвал животните на полето, от невнимание стъпкал едно птиче гнездо с птиченцата. Този случай така му подействувал, че за наказание три години ни  зиме, ни лете не обул виновния крак.
            Друго предание говори, че бил женен, но без деца. Подир смъртта на жена си постъпил в пещерния манастир до родното си село. Там бил постриган за монах. Подвизавал се усърдно. Възпитал в себе си всички възвишени добродетели на истински монах. Предвидил смъртта си. Излязъл от манастира, легнал между два камъка на брега на близката река Лом и там предал на  Господа душата си. Подир някое време паднал пороен дъжд. Водата свлякла тия два камъка заедно със светите мощи на преподобния в реката. Мощите лежали известно време във водата. Преподобни Димитър се явил на една бесновата девица от село Басарбово и й казал, че ще я излекува от болестта й, щом като извади мощите му от реката. Мощите били извадени и положени в селската църква. Бесноватата девица била излекувана. Такова благодатно изцеление получавали и много други болни от различни болести.
           Две боголюбиви сестри от близкото село Червена вода благоговейно почитали преподобния. Поискали тайно да си откраднат от мощите му частица за новопостроения от тях храм. Но колата им не могла да тръгне, докато не се разкаяли и не върнали откраднатата частица.
           Търновският митрополит Никифор дошъл да се поклони на мощите с група духовници. В тая група бил и монах Лаврентий. Той се опитал като целува мощите, да си отхапе частица. Но устата му останала отворена до момента, докогато със сълзи на очи се покаял.
           Преславският епископ Йоаникий тежко заболял. Поискал да го занесат при преподобни Димитър. Положили го при ковчега му. След като била отслужена божествена литургия, той оздравял напълно.
          Турчин решил една нощ да ограби църквата на преподобния. Докоснал се до сребърните кандила. Нозете му се схванали. Сутринта богомолци го изнесли на ръце из църквата. Този човек до края на живота си пълзял по улиците на град Русе и просел милостиня.
          Угро-влахийски воевода пожелал да има мощите на преподобни Димитър Басарбовски в своята домашна църква. С такава мисия изпратил в Басарбово боляри и свещеници. Но светецът не разрешил да пренесат мощите му през Дунава. Удивени, пратениците решили да разберат волята на Божия угодник. Поставили мощите в кола с невпрягани дотогава юнци. Оставили животните свободни. Юнците отишли с колата направо в Басарбово и спрели пред църквата.
           В 1774 г., когато бушувала една от руско-турските войни, руският генерал Петър Салтиков наредил мощите на преподобни Димитър да бъдат отнесени в Русия. Букурещкият българин Димитър Поклонник, който служел за преводач при генерала, го помолил да ги остави в Букурещ като обезщетение срещу загубите на румънския народ във войната. Генералът се съгласил. Оттогава тези свети мощи почиват в Букурещ, в църквата „Три светители“.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Прочетете още за Басарбовския скален манастир и мощите на преподобни Димитър Басарбовски:

Икона: http://www.bg.wikipedia.org

          Възлюбила своя Небесен Жених, не си се изплашила от мъченията на злочестивия агарянин и си проляла кръв и си пострадала до смърт, Злато всехвална, Мъгленска похвало. Затова сега приемаш твоята достойна награда – вечно веселие в чертозите на Христа, Нашия Бог. Него моли да се спасят нашите души.

Житие и страдание на св. великомъченица Злата Мъгленска

           Тази дева-мъченица и непорочна невеста на Небесния Цар Христос Бог – Злата (1) – бе родом от едно село на име Слатина от Мъгленската епархия (2) в България. Бедна по произход, защото беше дъщеря на един неизвестен сиромах християнин, който освен нея имаше още три дъщери, Злата беше богата със своето предизбрание и с природната си красота. Предизбрана бе от Бога заради горещата си вяра в Него и заради своето девство и целомъдрие, надарена бе и с природна красота, която стана повод блажената да завърши живота си със славна и доблестна мъченическа кончина.

Има още →

https://vseh-svjatih.blogspot.com               Има възпоменания в дни на мъченици, които са по-показателни, по-знакови за една или друга епоха. Честваните на 10 октомври 26 Зографски преподобномъченици са знакови за нашето време на съглашателства, компромиси и политическа дипломация, прехвърлена в църковното поле. Отстояването на православието срещу западните нововъведения и заблуди показва високия духовен ръст на зографските монаси, които отхвърлят приетата, по политически причини, от императорския двор уния и защитават чистотата на вярата с живота си. Тяхната кончина е най-яркият пример за принципната невъзможност на заличаване на най-същностни различия, противни на Христовото учение – нещо, което в днешно време хора на модерните „вярващи“ е съгласен да пренебрегне. Ето и тяхното житие, както е изложено в „Жития на светиите“ изд. “Св.вмчк Георги Зограф“, 2001, с.287-290.
            Добавяме и историческия текст „Мъчение на Зографските монаси“, Стара българска литература т.4, с.283-285 със съответните текстово-критически бележки. Този текст е в основата на днешното житие, поместен е в сборник с други жития от 16 век, произхождащ от Света Гора, но е писан в края на 13 век. Ръкописът му сега е в Москва, ГБЛ, сбирка на Григорович, №1706.

          В древните писания се известява, прочее, такава повест: Юда Макавей, воювайки в града на великия цар – в Сион – с иноплеменните, понеже видя много от своите хора умъртвени, претърсвайки прилежно пазвите им, намери кумири; и като показа братолюбието си направи за тях очистителни жертвоприношения и молитви към щедрия и готов за милосърдие Господ(1). Ако, прочее, той така състрадаваше за неверниците, понеже му бяха сънародници, и това бе записано, та да се помни, колко повече подобаваше, щото благочестивите и благолепни монаси сега да се постараят за единоверните и единомислещи, и общожителни, и в една обител пребиваващи, а заедно с това – и добродетелни свои братя и да запишат края на живота им. В добродетел, и ревност на правоверието, и в отречение от света, и от всички светски неща те завършиха живота си, умирайки от огъня! И като ония трима отроци, които не поискаха да послушат вавилонския цар(2), така и тези, които не искаха да послушат прежестоките и свирепи латини, бидоха изгорени от тях, макар и да не получиха избавление като ония, древните, но за да получат, според апостола, по-доброто(3).
          Някога, когато нечестивият и суетнословният оня Матеолог(4) царува над гърците, а разсъждаваше и славеше по латинските вярвания, вдигнаха се латините от Италия и Рим, за да дойдат в Цариград при единомишленика си – споменатия Палеолог. При преминаването те воюваха с намиращите се в Атонската планина, наречена още и Света поради техния свят и добродетелен, и богопредан живот, а освен това – понеже измежду всички други места тя е избрана в жребий на Пресветата и Пречиста Богородица.
          Латините воюваха, както се рече, и срещу други обители. Така сетне дойдоха и срещу манастира на светия и славен великомъченик добропобедник Георги, наречен Зографски. И понеже не бяха пуснати в този манастир от монасите, които тогава се намираха там, те влязоха насила и го завладяха на 10-ия ден на месец октомври; тогава беше 6784 година от сътворението на света (1275). И запалиха кулата на цар Асен, и тя изгоря напълно с църквата.; и и заедно с тях изгоряха 193 книги и църковни съдове, и златни епитрахили(5), и многоценни завеси. И всички други църковни утвари, що бяха от благочестиви и приснопаметни царе – сиреч от светия цар Петър, от великия Иван-Асен и от Симеон, – едни бяха взети от нечестивците, други – изгорени. Заедно с тях изгоряха и двадесет и един иноци и четирима миряни. Имената на изгорелите иноци са следните: Тома, Варсунуфий, Кирил, Михей, Симон, Иларион, Яков, Мартимиан, Козма, Йов, Киприан, Сава, втори Яков, Сергей, Мина, Йосиф, Йоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Дометиан. А еклисиархът(6) Партений като виждаше пренасилствената и горчива смърт на братята, както и своята, която приближаваше, хвърли се от кулата долу, но не умря веднага, а изкара тридесет дена и на 8 ноември се пресели и той при Господа във вечния и безкраен живот.
          Общият ни враг, доброненавистник и завиждащ на нашето спасение, открай време не престава да подбужда царе и князе, и народи срещу живеещите благочестиво. Както подбуди той преди варварите срещу преподобните отци на Лаврата на свети Сава, та ги избиха, а паметта им се чества в църквата на 20 март(7); и после срещу отците в Синай и Раита, избити от „глазатите“(8), така и срещу тези тук доведе безсрамния и жесток народ франки и той извърши зло срещу тях; и за нещата що извърши, за тях е добре ние да говорим, понеже така понесоха смърт, не по-малка от смъртта на мъчениците. Макар и за някои да изглежда дързостно, но както прочее ония умряха за изповеданието, така и тези – за добродетелния и богоугоден живот и още – за вярата си, та да не се приобщят към служещите с безквасие(9) латини.
          И нека им кажем достойноподобаващо:
          „Жертви одушевени, всесъжения(10) словесни, страстопобедители и венценосци Господни. Вас земята не ще ви скрие, сиреч ние, живеещите върху нея, вярваме, че небето ще ви приеме(11), че ще се отворят за вас райските врати в бъдещия живот и след като сте вътре, ще се наслаждавате на Христос – дървото на живота, а не на това, заради което изпадна Адам(12). Помолете се , прочее, преподобни наши отци, та и ние, когато си отидем от този многоболезнен свят, да бъдем приютени заедно с вас при водата на покоя, в недрата Авраамови(13), в незалязващата светлина, в зеленината на райската храна, защото вашата ограда е вече недостъпна за вълците(14), а нашата е временна и изисква много пазители поради неведението на бъдещето. Молете се, прочее, да бъде запазено това малко стадо от вълците, що го погубват, сиреч надигащите се ереси и нападащите народи.“
          Поминаха се в Господа споменатите наши отци през текущата, както по-горе казахме, 6784 година от сътворението на света на 10-ия ден на месец октомври (1275). Това се написа за спомен та да не бъдат помрачени такива неща в дълбината на забравата, но да се споменават винаги в бъдните поколения. С техните молитви Господ Бог да съхрани нашите благочестиви и православни царе и да покори под нозете им варварските народи и всеки враг и противник и да умири този свят, а нас да укрепи в любовта си, амин!

1. 2 Мак.12:39-45
2. Става дума за тримата отрока, които отказват да се подчинят на вавилонския владетел Навуходоносор, поради което биват хвърлени в пещ, но остават живи по чудо. Дан.1-3
3. Евр. 11:40; 10:34
4. Матеолог – пустослов, суетнослов. Прозвище на император Михаил Палеолог, съставено по аналогия с Палеолог, използвано за подигравка от противниците на унията.
5. Епитрахилът е златотъкана одежда във форма на тясна престилка, която се надява на шията на свещеника по време на служба.
6. Еклисиарх – иконом на църквата и манастира.
7. Става дума за монасите от Йерусалимския манастир „Свети Сава Освещени“, един от най-големите общежителни манастири в околностите на Йерусалим. Те са били нападнати и избити от арабите в 796г.
8. Отците от Синай (на Арабския полуостров) и Раита са отшелници мъченици, пострадали за вярата. Според гръцките месецослови монасите от Синай са били нападнати и избивани неколкократно. Тук авторът има предвид едно нападение над Синай през V век. Нападателите са принадлежали към аравийското племе „blemii“, чието наименование гръцките извори асоциират с думата „βλέμμα“ (очи, поглед). При превода на славянски (вероятно на староруски) на Простия пролог името на племето се преосмисля и преводачът употребява формата „глазати“. С това значение тя се възприема и от старобългарските книжовници, когато става дума за събитията на Синай. Раита е място на източния бряг на Червено море на два дни път от Синай. Тамошните монаси са подложени на гонение около 373г. при император Валент. Авторът на житието поставя събитията в обратен ред и споменава първо мъченичеството на йерусалимските монаси, а после – избиването на отците от Раита и Синай.
9. Безквасие, т.е. да се употребява при причастие хляб без квас. Така е прието в обряда на Западната църква, докато в обряда на Източната хлябът за причастие се смесва с квас.
10. Всесъжения са старозаветните жертвоприношения, при които се е предписвало принасянето на жертвени животни, които са се изгаряли. По-късно в християнската литература „жертва за всесъжение“ се употребява символично.
11. Пасажът е заемка от похвала за Четиридесет мъченици от Василий Велики.
12. Противопоставяне на Дървото на познанието, заради което Адам и Ева са изгонени от рая, т.е. старозаветното дърво и Дървото на живота Христос, т.е. новозаветната благодат.
13. Пазвите Авраамови или лоното Авраамово – мястото на праведниците в рая.
14. Т.е. за изкушенията и греховете.

Родни светии – 10.10. Свети преподобномъченици Зографски, 2022

26 преподобномъченици Зографски

Изображения: vseh-svjatih.blogspot.com и sveta-gora-zograf.com

Явяване на св. Акилина (Ангелина)

Десет дни след откриването на мощите на св. Кирана една благочестива жена с нейното име от с. Ормилия, п-в Халкидики, и дългогодишна поклонница в храма на светицата в с. Осса, видяла насън мъченицата да й казва: „Не съм сама в храма на светите Архангели. С мен е и приятелката ми Ангелина“. Жената уведомила ефимерия на храма свещ. Тома Фардис, също и митрополита на Лангада, Лете и Рендини Йоан, но те се отнесли крайно предпазливо към думите й. Още повече, че името Ангелина не говорело никому нищо.

Вдъхновен от увенчаните с успех проучвания по намирането мощите на св. Кирана, митрополит Никодим също кани отец Максим Иверит, за да съдейства в с. Загливери за намирането мощите и на св. Акилина. Светогорецът откликва с готовност и заедно с протосингела на епархия Йерисос, Света Гора и Ардамерион архим. Хризостом Майдонис посещават селото през октомври 2011 г. Отец Максим предлага да бъдат изследвани едно по едно всички места, за които имало вероятност да е погребана светицата, според запазените устни предания, и съответно да се потвърдят или отхвърлят предположенията на местните жители. Според най-популярното измежду тях, след смъртта си св. Акилина била погребана в турските гробища на селото, но през нощта трима младежи откраднали тялото й и го погребали на друго място, уговаряйки се да държат всичко в пълна тайна.

Домът на св. Акилина, намиращ се в началото на с. Загливери, стоял запазен и бил обновен. В съседство живееща, една възрастна жена, Мария Гунда, им показала стар семеен минеологий от 1845 г., където на стр. 442, на датата 27 септември, с черно мастило означено се четяло: „27 септември ­ ден на св. Ангелина (на този ден се чества св. Акилина)“, а името Акилина било зачеркнато. Тази подробност подчертава и приснопаметният отец Атанасий Теологос (ярка личност в селото, оставил незаличима следа в църковния живот, и ктитор на новопостроения храм „Св. Акилина“), в книгата си „Св. Акилина от Загливери“. А именно, че името Акилина на местния диалект се произнася Ангелина. (Уместно е тук да се отбележи, че местният диалект е българско наречие и не без основание може да се направи смелото преподложение, че светата новомъченица Ангелина има и български родов произход, като се вземе още предвид, че във времето на турското робство тамошното ортодксално население е смесено българо-гръцко под общо наименование рая, бел. ред.)

Няколко месеца по-късно, през януари 2012 г., друга жена от Солун имала следното сънно видение. Явила й се висока руса девойка, с изключителна красота. Тя се нарекла с името Ангелина и й заръчала да чете Молебен канон на св. Партений Лампсакски, поради предстоящата тежка операция на митрополит Никодим. Факт, който бил пазен в пълна тайна от близките на митрополита! Също така явилата се наредила да не се търсят мощите й по други места, защото вече е известно къде са скрити, и показала точното им място ­ в двора на стария храм „Св. Архангели“ в с. Осса, на седем стъпки от южната врата при светия олтар, мерено от старинен вграден в стената кръст. Земята при мястото, което светицата показала, станала прозрачна и се видели костите й, в присвита поза. Освен това добавила: „И костите са наранени от горчива червена вода“.

След това разказала какви нечовешки мъчения е претърпяла. Била повесена на ръцете си и я удряли с пръчки, с набити по тях гвоздеи, които потапяли предварително в гърне, пълно с червена отрова. После я привързали към приспособление за мъчения, където ръцете и краката й били стегнати върху железни остри колела, а ребрата ­ остъргвани от остри гвоздеи, поставени отстрани на това устройство. Колелата се движели и разкъсвали плътта й. Крайниците й се разрязали и почти откъснали от тялото. Отровата, с която поливали раните, изгаряла плътта й. Болките били непоносими. Виковете й се чували по цялото село. Така я били и измъчвали безкрайни часове наред. От безмилостното мъчение цялата земя се обагрила в червено. Цялото й тяло се превърнало в една голяма страшна рана.

Жената уведомила свещ. Тома Фардис за своя толкова жив сън, в който сама светицата посочвала точно къде са нейните мощи. Свещеникът и митрополит Йоан отново се отнесли предпазливо към казаното, защото в продължение на години вече много хора сънували св. Акилина, но мощите й не се откривали. Все пак отец Тома решил да огледа двора на храм „Св. Архангели“. Направило му силно впечатление, че въпреки обилния снеговалеж, на посоченото от жената място снегът винаги се топял. Нямало причина това да се дължи на минаващи отдолу тръби или други подобни фактори. Това явление отдавна било забелязано и известно на местните жители.

По благословено стечение на обстоятелствата в с. Осса пристигнал и митрополит Йоан, придружаван от отец Максим Иверит, както и от архим. Игнатий Ригана, главен архиерейски наместник в епархия Йерисос, Света Гора и Ардамерион. Отец Игнатий разказал, че подобно явление се е наблюдавало и на стълбището в сградата на Светия Кинотис на Света Гора в Карея. На онези стъпала, където било извършено убийството на православни монаси от латинците, при патриарх Йоан Век, също по подобен начин не се задържал сняг, дори когато цялото стълбище е било обилно заснежено.

Откриване мощите на девицата Ангелина

Така не оставало друго, освен да разкопаят това място. И наистина, Бог увенчал с успех усилията на Своите раби, които презрели късния час и минусовите температури и изгаряли от свят копнеж да се поклонят на онази, която 248 години като оставен под крина светилник очаквала да заблести и озари душите и сърцата на верните.

Светите мощи на св. Акилина били открити късно вечерта на 8 февруари 2012 г., на неголяма дълбочина, точно както посочила светицата в съня на жената от Солун. Костите й били с жълтокехлибарен цвят, като някои от тях били обагрени в розово-червено.

Митрополит Йоан и сега изискал да се направи медицинска експертиза за определяне на пола, възрастта и времето на смъртта на намерените останки. Господ устроил така, че съдебният лекар при Медицинската академия в Солун, д-р Н. Василиадис, се намирал в епархията по това време и веднага дошъл на мястото. Той установил пола и възрастта, а с метода въглерод С14 било определено и времето на смъртта. Всичко напълно съответствало на житието на св. Акилина. Не могло да се даде научно обяснение за розово-червеното оцветяване на някои от костите ­ най-вече теменната кост, лявата хълбочна кост и лявата лакътна кост, което категорично не се дължало на външни фактори (евентуално оцветяване от багрилни вещества в почвата). Можело да се обясни единствено чрез съня, който разкривал ужасните мъчения на светицата, че това е червената отровна течност, с която поливали раните й и която проникнала дори до костите, запазили се до днес като вечно свидетелство за изобличаване на извършеното престъпление и за осъждане на беззаконниците.

Доказателствата

Въпреки намирането на светите мощи на св. Акилина, митрополит Йоан не бързал да обяви официално находката. Защото трябвало първо убедително да се обясни каква е причината мъченицата да бъде погребана на десетки километри от село Зангливери, където тя, според написаното й от св. Никодим Светогорец житие, била пострадала.

В нейното най-ново житие, съставено от отец Анастасий Теологос „Св. Акилина от Загливери“ и издадено през 1984 г., се отбелязва едно местно предание, според което турците, бидейки победени от крехката девица, за да скрият срама си, я погребали в своето турско гробище. Но християните решили да не оставят тялото й в поругание, поради което трима младежи (Циоплас, Калимерис и Буклас) дали клетва в пълна тайна да откраднат тялото на светата девойка и да го отнесат на неизвестно място. Турците така и не разбрали за тази кражба, тъй като според обичая си те никога не отваряли гроб след погребението на покойника (докато християните извършват т.нар. пренасяне на мощи). Затова и св. Никодим Светогорец, когато само 30 години по-късно описва мъченичеството на св. Акилина не споменава нищо за горния факт, нито къде е била погребана светицата. Така, според свидетелството на местното предание, става ясно, че тялото й било погребано в с. Загливери, но по-късно то било отнесено на друго място.

Възможно ли е било това друго място да е село Осса и има ли причина тялото на св. Акилина да е било пренесено на толкова отдалечено място?

Житието на св. Акилина (Ангелина)

Съгласно житието на св. Акилина (Св. Никодим Светогорец, Нов мартирологий) светицата пострадала през 1764 г. на 18 г. възраст. Тоест, тя се родила през 1746 г. и била единствено дете на своите родители. Около 1747 г. баща й Георги се отрекъл от Христовата вяра, за да се спаси от смърт, тъй като убил свой съсед турчин при някаква разпра. Съпругата му, християнка, не понесла този срам и не приемала мъжа си ­ отстъпник от вярата. Фактът, че те нямали други деца, показва, че бащата напуснал дома си, изоставяйки жена си и дъщеря си, и най-вероятно живеел с туркиня в турската махала на с. Загливери. Четири години по-късно всички в селото били потресени от новината за смелото мъченическо изповедничество на една слаба девойка от околността ­ Кирана от с. Осса. Това събитие предизвиквало възхищение и укрепило вярата на поробените християни.

Но то наскърбило още повече християните от Загливери, спомняйки си как преди четири години техният съселянин, здрав и силен мъж, в страха си пред смъртта се отрекъл от Христос. Този срам за майката на Акилина бил непоносим. Същевременно тя виждала в подвига на младата мъченица Кирана светъл пример за всички жени християнки ­ пример, който тя и дъщеря й може би трябвало да последват. Така майката посветила живота си да възпита св. Акилина с този светъл пример, като често й говорела за св. Кирана и жалкото отстъпничество на родния й баща. И когато дошъл онзи час, осемнадесетгодишната девойка да изповяда вярата си, тя показала същата смелост, каквато и св. Кирана. Света Акилина претърпяла ужасните мъки и преди да издъхне, уверила своята майка, че е опазила вярата в Христос така, както си били говорели.

Святата душа на Акилина се възнесла на небето и срещнала там тържествуваща св. Кирана. Но много-страдалното й тяло понесло ново оскърбление ­ то било погребано в турските гробища. Със сигурност, майката на светата девойка, а и други християни от селото, станали свидетели на чудесата след смъртта на мъченицата, не можели да понесат това поругание с благоуханните й свети мощи. Затова, презирайки всички опасности, те откраднали тялото, за да го погребат тайно на подобаващо място. И това място било именно в близост до св. Кирана, с която душите им били заедно на небесата, за да са и телата им заедно в земята.

Сега обаче трябвало да се даде обяснение – как е било осъществено пренасянето на тялото?

Според архим. Ириней Делидимос, проучвател на църковната история на епархия Йерисос, когато се проследят старите пътища между селата Осса и Загливери, разстоянието възлиза на 47-48 км. С нормален ход от 5 км. в час всеки пешеходец и товарно животно (магаре, кон и др.) биха изминали това разстояние за 10 часа. Пътуването лесно е могло да се осъществи за два дни от по пет часа преход със спиране за почивка и храна. Следователно пренасянето на тялото на светицата било напълно осъществимо по този начин. Още повече, че пътищата в района били използвани оживено от населението, тъй като в Загливери, като плодородно село в равнината със средоточие на турската власт, ставал голям пазар. На него се събирало населението от цялата околност, за да търгува, да обменя информация, за създаване на приятелски и роднински взаимоотношения. Там пристигали и много рибари, ловящи риба по двете езера в района ­ Агиос Василиос и Корония, като пренасяли улова си с големи плетени кошове върху товарни животни. Именно по този начин е могло да бъде пренесено и тялото на светицата ­ в голям плетен кош. Това обяснява и разположението на мощите при намирането им, свити сякаш в ембрионална поза ­ защото кошът е изгнил, а тялото е останало, както си е било поставено вътре.

Така разстоянието не представлявало проблем, но как все пак е станало пренасянето, след като районът бил под постоянно наблюдение, поради голямо концентриране на турски власти? За да се запази всичко в тайна, би трябвало да са използвали тъмнината на нощта. Но за да виждат, би трябвало да използват и фенери, които обаче от далеч биха били забелязани и биха изложили на опасност начинанието. Единствено решение е могло да бъде пълнолунието, когато естествената лунна светлина би спомагала да се извърши предприетото дело.

За проверка на тези си предположения архим. Ириней направил справка в официалната страница на НАСА, където са публикувани таблици и за лунните фази през годината на мъченичеството на св. Акилина. Светата мъченица е пострадала на 27 септември 1764 г. според стария Юлиански календар. Тогава разликата между двата календара била 11 дни, а не 13 както сега. Тоест 27 септември по стария календар съответства на 8 октомври по новия. С радост архим. Игнатий установил, че според таблиците на НАСА наистина имало пълнолуние вечерта на 9 октомври ­ точно след мъченическата смърт на св. Акилина, което е благоприятствало осъществяването на майчиния копнеж ­ дъщеря й да бъде погребана в с. Осса до изповедницата Кирана.

Неведоми са Твоите пътища, Господи, и Твоите съдби ­ велика бездна! Предположенията на немощния човешки ум с обърканите разсъждения на ограничената от тленните измерения логика се оказват жалки пред величието на Небесния спасителен Божий промисъл. Душите ни ликуват в светла радост, защото Господ ни открива Своите тайни. Живеем в пълнота единството в Христа, в което престават да съществуват време, място и смърт. Ставаме живи свидетели на отдавна отминали събития и възлюбваме отдавна отминали във вечността личности. Защото те са живи в Господа, живеят с нас и стават наши най-близки и обични братя и сестри. Именно в това живо единство се съставлява и чудото на православната вяра. Така възлюбихме и св. новомъченици Кирана Солунска и Акилина-Ангелина, разкрили ни се в тези трудни дни, за да укрепят вярата ни. Нека им се поклоним и ги почитаме с признателност, защото новомъчениците от турското робство обединяват балканските ни народи чрез вярата в Христос, в Когото няма ни иудеин, ни елин, но всички сме едно в Христа Иисуса.

 Анна ПАРАЛИНГОВА

Ред.: А. Хр.

 По „Хроника на откриването светите мощи на светата прославена новомъченица Акилина-Ангелина“ на Лангадския митрополит Йоан

„Църковен вестник“, бр. 6, 2013 г.

Икона: http://www.naosagiasbarbaras.gr

          На 20 август Църквата почита свети пророк Самуил. Българската православна църква на този ден прославя паметта  на светите 37 пловдивски мъченици и пострадалите с тях свети мъченици Севериан, Мемнон и Дионисий Станимашки.  
          По време на 10-тото гонение срещу християните, предприето от император Диоклетиан, във Филипопол (днешния Пловдив) 37 мъже – християни и изповедници на вярата, пострадали за Христа през 304 г., заедно с други двама пловдивски мъченици – светите Севериан и Мемнос и свети мъченик Дионисий Станимашки, чиято памет почитаме на 20 август.
          Хванати от римския управител на Филипопол – Апелиан, те били подложени на жестоки мъчения в подземията на укрепителната и охранителната система на вътрешния град, намираща се при източната порта, известна като Хисар капия.
          След многократни увещания, когато мъчителите видели, че не могат да принудят 37-те християни да се отрекат от вярата си в Христос, те прибегнали към друго средство. Запалили огромна пещ и започнали да отсичат главите, краката и ръцете на изповедниците и да ги хвърлят в огъня.
          Н. Алваджиев в книгата си „Старинни черкви в Пловдив” посочва, че светите мъченици Севериан и Мемнон били траки, воини в римската армия, оставени живи да гледат нечовешките мъчения на 37-те пловдивски мъченици, за да се изплашат и отрекат от Христовата вяра. Но напразно!
          В житията намираме описание на тяхното мъченичество: „Севир, родом от Тракия, Мемнон стотник,  пострадали за Христа във Филипопол, заедно с тридесет и седемте мъченици пловдивски. Севир бил стърган с железни остриета, след това на гърдите му сложили нагорещени пръстени, след това бил препасан с железен пояс, нагорещен в огън и накрая отсекли главата му. Стотникът Мемнон бил разтегнат на два стълба и предаден на мъчение, при което мъчителите отрязали от кожата му три ремъка от главата до петите; след това отсекли ръцете и нозете на Мемнон и на другите тридесет и седем мъченици, запалили голяма пещ и хвърлили всички Христови страдалци в огъня.“
          Свети мъченик Дионисий, родом от Станимака (днешния Асеновград), впоследствие станал част от сомна на християнските светци като св. Дионисий Станимашки. Сведения за светия мъченик открива протопсалт Аргир Малчев през 1996 година в библиотеката на Солунската духовна академия, в книгата на френския писател и изследовател Делле.
          От направения превод става ясно, че Дионисий бил млад мъж от Станимака, който произхождал от богат род. Бил твърд последовател на християнството и когато станал свидетел на екзекуциите и мъченията на други християни, той не останал равнодушен и започнал да се моли за тях, като смело и открито изповядал вярата си в Христа. Това не останало безнаказано за него и заедно с останалите 37 души той бил изгорен на клада.
          На лобното място била издигната малка бяла черквица, в която намират покой душите на първите мъченици – християни на древния Пловдив. След канонизирането на император Константин за светец, жителите на града решават да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така той остава през вековете с името „Св. равноапостолни царе Константин и Елена”.
          През 2001 г. в него е поставена за поклонение икона в чест на 37-те пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а върху каменния зид, ограждащ християнската църква, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт.

Иконата на светите пловдивски мъченици е изложена за поклонение в пловдивската църква „Св.св. Константин и Елена“.

Източници:

Св. 37 мъченици Пловдивски + 304 година, http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=27534

Честваме празника на светите 37 пловдивски мъченици, https://dobrotoliubie.com/2021/08/20

Св. Дионисий Станимашки, https://www.facebook.com/

          Знаменитият старобългарски писател не е пряк ученик на св.св. Кирил и Методий. По всяка вероятност е завършил Магнаурската школа или висшето училище към Студийския манастир в Цариград. Произлязъл от знатен род и може би е бил един от онези млади българи, изпратени от княз Борис за обучение във византийската столица по споразумение с патриарх Фотий. Според една хипотеза св. Йоан е сред онези българи, които са получили образование и в Рим във времето на най-активните контакти на България с Папството. След завръщането си в България Йоан станал един от най-активните строители на младата българска църква. Отначало той бил презвитер, а по-късно заемал извънредно важната служба на „екзарх“. За такъв той бил определен от цар Симеон Велики (893-927) и отговарял за църковния живот в царството – един съвременник го нарича „Йоан, черковен строител на българската земя“. Йоан Екзарх има огромен принос за изграждането на старобългарската литература, богословие, философски и естествено-научни знания. Най-известни остават неговите произведения „Небеса“ (въз основа на Йоан Дамаскин) и „Шестоднев“, изграден върху византийски творби с оригинални авторски части. Наред с това големият писател е написал и няколко празнични слова, посветени на големи християнски празници. Някои големи преводни съчинения (например старобългарският превод на „Историята на Юдейската война“ от Йосиф Флавий) може би също са негово дело.
          С право Йоан Екзарх е смятан за един от „строителите“ на старобългарския литературен и богослужебен език, превърнал се в третия класически език на средновековна Европа. И днес понятията, създадени от даровития българин, присъстват в езиците на руси, сърби, украинци, белоруси и др. Вероятно Йоан Екзарх е бил канонизиран скоро след смъртта си, т.е. още към средата на X в. – надали е случайно, че презвитер Козма сочи „новия презвитер Йоан, който беше екзарх…“ като пример за подражание на българското висше духовенство. Основателно е допускането, че под името на „Св. Йоан, патриарх Търновски“ всъщност се крие именно св. Йоан Екзарх, тъй като за Паисий Хилендарски и другите възрожденски дейци Търново е неизменната столица на България през цялата ѝ история. В руските преписи на неговите съчинения големият старобългарски писател най-често е представян именно като светец. Пак в руските месецослови е запазена и датата на календарната прослава на св. Йоан Екзарх – 31 юли.
          

          Източник текст и снимка: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с. 79

          За живота на този свещеномъченик се знае твърде малко. През втората половина на XVII век той бил епископ на Средните Родопи, а седалището му било Смолен (дн. с. Смилян, Смолянско). Тогава оттам преминала основната вълна на помохамеданчването на Родопската област. В т. нар. „Исторически бележник“, воден от светогорски монаси, се разказва по-подробно за това трагично събитие. “ В царуването на Мохамед IV  (1648-1687), през месец юли 1669г., когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха из горите… Турците поискаха да заловят епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Раково (дн. квартал на гр. Смолян).“  
          В ранното утро на 29 юли 1670 г. епископ Висарион тръгнал от с. Долно Езерово за с. Горно Езерово. Придружавали го десетина въоръжени конници. „Но ненадейно… в долината излезе голяма въоръжена чета от турци и помохамеданчени. След голям и кървав бой заловиха епископа и неговите телохранители.“ Откарали го в Смолен, където му предложили да приеме тяхната вяра. Той обаче бил непреклонен и го подложили на жестоки мъчения. С клещи късали парчета месо от тялото му, били го с железни пръчки, мушкали го с ножове, а след това го разхождали гол из селото. „Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож прободе гърдите на епископа Висарион. Той се повали на земята и започна да се моли. Освирепелите турци помислиха, че той говори нещо обидно за тях, затова злобно се нахвърлиха върху него с камъни – обезобразиха го и тялото му направиха на пита.“ Погребали го в една градина, близо до хорището (мястото за хорото) в Смолен.
          Българската православна църква празнува паметта му на 29 юли. В село Смилян (старото Смолен) се издига паметник на свещеномъченика, а в град Смолян е построена величествена църква носеща неговото име.

          Източник текст и икона: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.162 и 166

          Този Христов новомъченик бил роден през последното десетилетие на XVIII в. в град Осман пазар (дн. Омуртаг) в имотно и благочестиво семейство. Около 1812г. баща му, който бил търговец, фалирал, след което починал. Наскоро починала и майката. Така Йоан останал кръгъл сирак и без никакво състояние. Потърсил препитание в Търново при един майстор керемидар, като по-късно станал хайдутин в една чета. Бил заловен и без съд и присъда изправен пред бесилката. От страх припаднал и като се свестил, турците го придумали да приеме тяхната вяра. Той приел и станал Мехмед, като търновският войвода Али бей го оженил за вдовицата на майстора му (който бил убит от някакви злосторници), която също се потурчила.
          След осем месеца двамата вероотстъпници осъзнали греха си и започнали горко да се вайкат. На Петровден (29 юни) 1822г. Йоан потърсил помощ и съвет от търновския протосингел Дионисий, но те му били отказани. Намесил се йеромонах Йеротей, таксидиот от светогорския манастир Каракал. Вместо пари той му дал да продаде една сребърна мощехранителница и го посъветвал да се посели в далечно място, където не го познават. Обаче местните турци видели скъпата вещ и започнали разследване. Тогава Йоан публично изповядал граха си и прокълнал мохамеданския пророк Мехмед. По заповед на Али бей го измъчвали и държали във вериги. След седмица го изправили на съд и с ласки и обещания се опитали да го върнат към мохамеданството. Опитали се да го подкупят с цял куп злато, но Йоан не се поддал на изкушението и възхвалил своя Бог Иисус Христос. След нови сатанински мъчения отново го извели пред съдията и три пъти го питали какъв е, християнин или мохамеданин. И трите пъти той твърдо отговарял, че бил християнин и „желая да умра за Христа!“. Тогава съдът го осъдил на смърт чрез обесване.
          В събота на 16 юли 1822г. по обяд, мъченикът бил обесен извън града. На втората нощ тялото му било свалено от бесилката и погребано от благочестиви християни. Малко по-късно йеромонах Йеротей и неговият духовен събрат Никифор съставили житието на мъченика и го подвързали в един свой ръкописен сборник.
          Българската православна църква тачи паметта на този свети мъченик на 16 юли.

          Източник текст: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.181-182
           Иконата е копирана от: http://www.boliarinews.bg