Майчинството и последните времена

         Да заченеш и родиш – ето триумфа на женската природа. Неописуемо е да усещаш как човечето, носещо Божия образ, зрее притаено дълбоко в недрата ти, как носиш потрепващия живот в себе си.
          Това е изпълнението на естествения закон, даден от Господа на всяка сътворена жива твар: „…плодете се и множете се…“ (Бит.1:28). Имаме пред очи и думите на безбрачния апостол Павел, тъй ясно прозрял в същината на брачните отношения – жената… ще се спаси чрез раждане деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие(1Тим.2:15).
            Отглеждането на дете е исконно вложено в нас – хората, поели по пътя на семейния живот с неговите изпитания, клопки, радости и нерадости.
             Бог ни дарува малкото човече, но трудностите тепърва идат. Не само трудности в материален план, те са повсеместни и очевидни – работа на две места, съпрузи в чужбина, скайп-поколение, което гледа близките си през хиляди километри, безрадостна борба за място в държавна ясла и градина, училищен живот, превърнал се в риск …
             Има обаче и заплахи за крехкия духовен свят на детето, и те са може би най-ужасните по силата на своето коварство.

              Първите заплахи, първите поражения, които атакуват мощно душата на малкото човече, за съжаление, идат от самите нас.
               Натоварени и изморени, често лишени от подкрепата на по-възрастните близки, подхвърляме таблета още в детската количка. Поддаваме се на общоприетата заблуда, че това е безобидно забавление и сигурно средство за осигуряване на глътка въздух на съсипания родител. А може би допускаме, че това е велик подвиг, съвършено „обучение“ за невръстния, което го прави адекватен на нашия свят.
             Ясно е, че прекарвайки часове пред таблета, всмуквайки виртуалния поток като майчино мляко, малкото ще расте без ясна граница между дигиталния и реалния свят. Но за това сме виновни ние.
             Дори да отбегнем ранното взиране в екран, то първите филми двегодишните деца ще гледат в яслата. И тези детски филми, за съжаление, са лишени от естетическата рамка на „романтичната“ и поучителна анимация от предходните десетилетия.
             Култът към абнормното отдавна се тиражира и чрез всички играчки – куклите и женските филмови персонажи са анорексични Барбита, наред с извънземни с триъгълни глави и герои с хипертрофирали мускули и страшни оръжия – ето каква естетическа перспектива формира съзнанието на малкото човече.
           Може би все още не е късно да я предварим с четене на приказки и с класическите анимации от старото време, макар че всъщност първите филмчета детето трябва да гледа едва на 3-годишна възраст, когато мозъкът е достатъчно развит, а дотогава са достатъчни красивите илюстрации от старите издания на приказките, когато художниците все още рисуваха без улеснението на компютърната мишка.
            Но както безгрижно тъпчем децата с хранителни сурогати и производствена храна (без да четем етикетите, без да се замислим какво им даваме), както ги свикваме на снакс и кола, вместо плод и мляко, така правим още по-страшното – лишаваме ги от основни исконни нравствени ценности, изграждащи устоите на личността.
             За оправдание на младите родители може да се каже много. Не им даваме Христос, защото самите ние не Го познаваме. Не водим децата на църква, защото  самите ние не ходим на църква. Не ги водим за Свето Причастие, защото не знаем нищо за Причастието.
            Грижим се малката да се яви на конкурс „Мини мис“, взимаме най-удачните дрехи на детската мода, обикаляме моловете, но изобщо забравяме да изградим ценности, защото за нас това не е важно.
            Следваме руслото на обстоятелствата – рамки на обучение, образователни критерии, занималня, спорт, без да вземем отношение към това на какво се учи детето, какво детето приема за нормално.
              Редакция на приказката за житената питка, която се търкулнала и срещнала един лъскав джип, не е анекдот, а реален абсурд в помагало от началното образователно ниво.
               Ние сме поколението на прехода. Израстнахме сред чалга, убийства на мутри, организирана престъпност и копнеж за пари. Ние сме днешните родители – следваме духа на нашето време.
               Но докато предходните поколения бяха все още закърмени с нормалните ценности, защото живееха в свят, където институциите бяха силни, а моралът строг и на покварата не се гледаше с добро око, то ние – поколението на прехода, израстнахме като растения, като безсловесни, загубени в джунглата, опипващи в мрака неясните очертания на неща, които никога не виждаме …
               А ето – вече сме родители – законодатели, ковачи на ценностите на нашите деца.
                Но понеже сами нямаме ясен нравствен център, не можем и не виждаме нужда да го създаваме у децата.
                 Безразлични сме или дори зарадвани, когато в българското училище – храма на знанието от възрожденско време, трескаво се готвят за Хелоуин.
                 Не осъзнаваме вредността на чуждите традиции, не знаем, че келтския празник на мъртвите е неотделим от езическите мистерии, че в момента на слагане на маската на вампир, вещица или джудже, ние доброволно отстъпваме от исконно човешкото, преотстъпваме себе си за поле на тъмни сили, привикваме детето на безгрижно трансформиране на доброто в зло, на умаляване на злото до комикс, свикване с лекота с прескачането от „добро“ в „зло“, от човешко в не-човешко. Това игрово прехвърляне, релативизиране на фундаментални перспективи – доброто става зло и т.н. ни настройва постепенно, подготвя ни за свикване с подобни трансмисии.
               Вече не сме особено скандализирани дори когато „джендър – идеологията“ ще преобразува същностни човешки характеристики – ще преобразува пола на детето.
               В Швеция от 2-годишни децата гледат в помагалата си 3 вида същества – момченце, момиченце и „третия вид“. В европейските страни, приели преди няколко години тази идеология, статистиката сочи, че броят на 11-12 годишните, които пият лекарства за промяна на пола, драстично се е увеличила.
                И това минава покрай нас, случва се с нас, без да усетим, че атакува пряко нашите деца (в софийските училища вече има джендър-инструктори).
                Извращението се превръща в норма.
                Няма да забележим това до кошмарния миг, когато нашето дете ще пожелае другостта – алтернативната другост, осигурена ни от доброто развитие на медицината и тоталната ни манипулируемост в сферата на духа.
                Колко е трагично майчинството в нашето време … Как да предпазим мъничето, когато от етапа на начеващото разбиране му се предлага извратеността като основна истина.
                Няма път нататък. Застанали сме неразбиращо пред самите порти адови.
                Какво да сторим, има ли достатъчно гъста гора, където да побегнем? Ще устоим ли в придържането към общочовешките ценности? Ще устоим ли вярата, верността към библейския светоглед, вярност към Онзи, Който „мъж и жена ги сътвори“ (Бит.1:27).
                  Знаем и от евангелския текст „… който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина(Мат.18:6).
                  Майки от нашето време, ако имаме вяра, да потърсим упование във вопъла на нашата майчина молитва, та по застъпничеството на Майката Божия, Бог да отложи тази горчива и скръбна чаша …
към Начало

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s