Честит да бъде рожденият ден на апостолската ни църква!
Когато слезе и смеси езиците, Всевишният раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство повика всички, затова единогласно славим Всесветия Дух.
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Братя и сестри,
Велик Господски празник е Петдесетница, когато над главите на апостолите във вид на огнени езици се излива изпратения от Отца Свети Дух. Той е обещан от нашия Господ Иисус Христос, обещан да дойде не много дни след Христовото Възнесение. И наистина Господните ученици се обличат със сила отгоре в деня, когато юдеите честват старозаветната Петдесетница. За нас, християните, този велик празник е рожденият ден на Църквата. Петдесетница е и завършек, и начало на богослужебния кръг. Тя е край на 50-те тържествени пасхални дни, но и начало на времето на Христовата Невеста – Църквата. Вчера, след светата литургия, за пръв път след Пасха насам, коленичихме, като отправихме Богу с дух на покаяние молитви за живи и починали. Днес продължава този празник. Почитаме Третото Лице на Светата Троица, Божествения Дух, животрептящ в Божията Църква, която е една непрестанна, несвършваща Петдесетница. Петдесетница – слизането на Светия Дух продължава и до днес. Това не е отминало събитие, случило се единствено тогава – в Сионската горница. Ние сме във времето на Петдесетница и получаваме даровете на Духа, изливани от първите дни на Църквата. Така, със светото Миропомазание, ние получаваме даровете на Светия Дух и тази велика тайна носим в сърцата и душите си, призвани да се разгорят като истински духовни светилници, трептящи с добри дела. Призвани сме да станем като кандила, като живи духовни съсъди. И така ще стане, ако разпалим Светия Дух и не го угасим със скверни и страшни непокаяни грехове. Във всяка една молитва, всяко песнопение, дори в най-обикновената треба се излива щедро Светия Дух, а най-вече е преизобилна божествената благодат в Тайнството на Тайнствата – Светата Евхаристия (Светото Причастие), извършвано на всяка Литургия. Велико благословение, че можем да присъстваме на божествената служба и със сърцата си да усещаме преизобилната благодат на Светия Дух. А онези, които се причастяват не за осъждане, те чувстват силата на Божествения Дух, онази неописуема радост, която кара свети Петър да казва: „Господи, добре ни е да бъдем тук …“ в сиянието на Божията слава. На днешния ден – понеделник на Петде-сетница, празнуваме Пресветия, Животворящия и Всемогъщия Дух, Един от Светата Троица, имащ същата чест, природа и слава с Отца и със Сина – казва синаксара – празничния календар на деня. От Петдесетница почваме да четем кратката, но тъй силна и незаменима молитва, скъпа на всяко християнско сърце, която присъства сутрин и вечер в нашето молитвено правило: „Царю небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души“ Добре е да помним, че без специалното действие на Светия Дух не би могло и сърцата ни да се отворят за вярата. Затова трябва да благодарим ежедневно, казвайки: „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже! Благодарим Ти, Отче, Сине, Свети Душе! Защото велики са Божиите благодеяния към нас и подобава и ние да отдаваме Богу нашата благодарност. Самият Дух Свети нашепва това в човешките сърца с неизказани въздишки. Амин!
Избрани части от вечернята на Петдесетница
(стихири на „Господи воззвах“)
Празнуваме Петдесетница и пришествието на Духа, осъщественото обещание и изпълнението на надеждата. О, какво тайнство – толкова велико и досточтимо! Затова зовем към Тебе: Създателю на всичко, Господи, слава на Тебе!
Стих: Около мене ще се съберат праведните, кога ми сториш благодеяние. (Пс. 141:7Б)
С езиците на другородците, Христе, Ти обнови Своите ученици, за да Те проповядват пред тях като безсмъртно Слово и Бог, Който дава на душите ни велика милост.
Стих: От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми. (Пс. 129:1-2А)
Всичко предоставя Дух Свети: дава пророчества, свещениците усъвършенства, неграмотните научи на мъдрост, рибарите показа като богослови, създава тялото на Църквата. Утешителю, единосъщен и съпрестолен на Отца и Сина, слава Тебе!
Стих: Да бъдат ушите Ти внимателни към гласа на молбите ми. (Пс. 129:2Б)
Видяхме истинската светлина, приехме Духа небесен, намерихме истинската вяра, покланяйки се на неразделната Троица, защото Тя ни спаси.
Дните на човешкия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила – осемдесет години, а най-доброто от тях е труд и болест, казва псалмопевецът. Това е начертанието на нашия живот след грехопадението, когато поради греха на Адам в света навлизат болестите, старостта, грехът и смъртта. Животът на днешния човек въпреки научните постижения не е дълъг, за разлика от старозаветните праотци, които, знаем, са живели със стотици години. Но никой, с изключение на Енох и Илия, не ще отбегне смъртния час. Ние обичаме нашите близки, скърбим за тях, а ето – в дните, които Бог е отредил да останем още малко време тук, в земния живот, за да се потрудим за нашето спасение, в тези дни трябва да продължим нашата грижа за тях, за онези, които вече не са при нас. Защото връзките на любовта, с които сме свързани взаимно, са неразтържими, раздялата ни е временна, а молитвата ни е една – да даде Господ и на тях и на нас – останалите живи, да даде един ден добра отсъда. Затова и пишем имената на починалите на всяка литургия, защото свещеникът ги поменава преди службата, заедно с цялата небесна Църква. Смята се, че дори душата да е на скръбно място, това отделяне на частица просфора с името на покойника е съпроводено с лъч благодатна светлина за тази душа. Така и на всяка панихида, на всеки помен, молитвата на свещеника, призван да отправя просби и моления за всички човеци, в тази молитва Божията благодат сътворява утешителна среща между нас и починалите. Приготвяме жито в съгласие с думите на свети апостол Павел, че житното зърно трябва да умре в земята, за да възкръсне като клас пшеница, така както ние умираме, за да възкръснем за пролетта на вечния живот. Раздаваме храна за милостиня, не защото духът се храни, духът е нематериален, а за да сторим милост, да нахраним някой гладен в името на опрощение греховете на починалия. Да не забравяме и четивата от книга Псалтир. Ако може всеки ден да отваряме безсмъртните Давидови псалми и да прочитаме от тях заупокой, като знаем, че те имат чудното свойство да прогонват злите сили. Ето така можем да помогнем на нашите близки, а и на всички, за които няма кой да се помоли и да направи панихида. Да не се леним в този наш духовен труд и да не спираме да обгрижваме починалите, говоря за обгрижване духовно. Защото грижата не е само да поддържаме гроба и да печатаме некролози, грижата е преди всичко насочена към духа, а това са заупокойните молитви на Църквата и нашите, слети в едно, помените и милостинята, сторени в тяхно име. Господ да упокои всички починали в място злачно, блажено и спокойно, а нас да помилва, настави и вразуми. Амин!
В днешната неделя седма след Пасха, след Възкресението на нашия Спасител Господ Иисус Христос, честваме паметта на Светите отци от Първия Вселенски събор. Това са 318 боговдъхновени мъже – епископи, презвитери и дякони, събрани от богоумъдрения равноапостолен император Константин в град Никея, срещу столицата Константинопол. Те са свикани, за да изслушат злочестивото учение на еретика Арий и неговите привърженици, да го изслушат, да изложат Христовата вяра така, както е разкрита от Господ на апостолите, да приканят към покаяние съгрешилите и паднали в ерес, а непоправимите да отлъчат от Божието стадо. Те не са се събрали с Арий и неговите следовници в името на компромиса. Те са събрани, за да устояват истината, за да опазят Христовото стадо. Сред тях изпъкват имената на свети Осий Кордобски, свети Спиридон Чудотворец, свети Николай Мирликийски, бъдещият Атанасий Велики, дошъл като дякон на епископ Александър от Египет. Те и мнозина други православни светители установяват текста на Символа на вярата, така както го произнасяме и до днес. Всяка една дума, всяко понятие в това наше изповедание е списано с помощта на Светия Дух, съдействал на 318-те облагодатени мъже, дошли от всички краища на християнския свят. Затова и съборът е наречен „вселенски“, защото от целия тогавашен цивилизован свят пристигат епископи, които съвместно решават как да формулират веровите истини, за да бъдат предпазени бъдещите поколения от еретически лъжеучения. И ние днес изповядаме вярата така, както преди 17 века са я описали в слова отците на Първия Вселенски събор. А че е събор на правда и законност, угоден на Светия Дух, е видно и от техния подпис под съборните решения, подпис като на апостолския събор от 51 г. – „Угодно бе на Светия Дух и нам“. И като имаме предвид, че в числото на тези боговдъхновени мъже е имало и не малко изповедници – ослепени, осакатени, обезобразени от езическите гонения на Диоклетиан и другите императори-езичници, защитили вярата с кръв и мъченичество, вече знаем какъв светъл сомн на правоправещи и живеещи в Христа църковни люде са били там. Те решават и въпроса за празнуването на Пасха – въпрос, който е разделял тогавашния християнски свят. Те решават да празнуваме Пасха така, както го прави Православната Църква до днес – в първия неделен ден след пролетното равноденствие, след еврейската Пасха. Скъпо е и завещанието на Светите отци в техните правила – на този събор се решава, че духовенството може да не е безбрачно и част от духовниците да са свързани в честен брак, както мнозина от апостолите, които са били семейни. (У нас, за свещениците в мирската църква е дори задължително да са семейни.) А тези, които доброволно изберат безбрачието, могат да се подвизават като монаси. Решенията на този Първи Вселенски събор през 325 г. са тъй важни и поради победата на християнството по целия тогавашен свят. От руините на езическа Римска империя възкръсва християнската вероизповед, вече не скрита в катакомбите, а въплътена в тържествена литургичност, в прекрасни храмове. Тачим 318-те отци на Първия Вселенски събор, като устояващи истината, като възгласители на Светия Дух, като оръдия на Божията воля. Те са пример за нас, защото не с компромиси са водели своята битка за истината, ще рече за Христа. За тях най-важното е било сразяването на лъжата, защото зад всяка лъжа стои бащата на лъжата – човекоубиецът дявол. И всеки от тези достойни църковни водачи е бил готов да даде и живота си за истината, ще рече и за Църквата, която е невеста Христова. Нека добре да помним това в днешното време на съглашателства, компромиси и избягване на истинските означения на нещата. Да помним това в нашия свят, където на каноните, а често и на догматите, се гледа едва ли не като на отживелица, останала от средновековието. Да не забравяме, че Христос не се променя. Той е Един и Същ и вчера, и днес, и утре. И онова, което е завещал на апостолите, е предадено на светителите, запечатано с кръвта на мъчениците, засвидетелствано от изповедниците и въплътено в подвизите на аскетите. Онова стоене в истината, ще рече стоене в Христа, стоене в Църквата, е повече от всички измамни миролюбиви съглашателства, действащи под флага на разбирателство, единение и подаване на ръце. Светите отци не са подали ръце на Арий, слушайки кощунствените му думи. Защо трябва да се подава ръка на днешните отстъпници от Христа? И докъде ние, знаещите истината, ще отстъпваме в угода на княза на този свят и неговата свита? Нали е казано: „Не участвайте в безплодните дела на мрака, а напротив – изобличавайте ги“. Така мислят познаващите Единия Истински Бог и пратения от Него Иисуса Христа. Божията благодатна помощ да е с всички нас – членовете на едната свята, съборна и апостолска Църква, и сега и винаги и във вечни векове. Амин!
По стародавна традиция днешният велик Господски празник е наречен Спасовден. Наречен е така, защото днес Божието спасително дело по изкупление на света е завършено. Възкръсналият Спасител, пред очите на Майката Божия и на множество Свои ученици, се възнася от планината Елеон към Царството на Отца. Възнася и тази човешка природа, която Той доброволно прие при Своето Въплъщение. По-високо от небесата, по-високо от райската обител, на самия престол встъпва човешката природа, приета от Божия Син, обожена и спасена. От най-ниската точка на Своето понижение, от ада, Спасителят Христос се възкачва сред ликуващите ангелски хорове, за да седне отдясно на Отца. Велико е това Възнесение Христово, велико заради Божията милост към нас. Защото знаем, че по силата на Своята божествена природа Господ Иисус Христос никога не се е отлъчвал от небето. Приемайки плът и живеейки като човек, Словото – Христос не е слизало от божествения престол. Но възкачването Му към Царството е дивно, защото се въздига човешката природа, която Той – Всевластният придоби и изкупи. И тази човешка природа, съзерцавана от ангелите в трепет и изумление, чрез божествената благост сяда отдясно на Отца. Христос, Главата на Църквата, се въздига до небето. Така и Тялото Христово – Църквата, чрез Своите членове, които са станали подобни Нему, може да се въздигне до Царството Божие. Спасението е налично. Грехопадналият Адам е възвърнат. И ние, наследници на съгрешилите прародители, можем да придобием Царството Божие. Христос срази смъртта, обезсили дявола, строши портите адови, отвори ума на учениците да разбират Писанията. И днес, на 40-тия ден от Възкресението Си, се възнася при Отца. И ние, всички, всички, по Божия милост Христови по кръщение, по принадлежност в Неговата Църква, всички ние, ако се избелим в покаяние и милост, можем да поемем по този път. Дверите небесни са отворени за нас. Да се възползваме от тази велика радост, велика привилегия да живеем в дните след Боговъплъ-щението и Възкресението Христово! И не само това, но и да сме повикани в Христовата Църква с обещание за бъдещите блага. Колко велико и колко задължаващо е това! Да даде Бог да сме достойни за званието „християни“, дадено на Христовите следовници в дните на ранната Антиохийска община. И щом сме християни, то и делата, и мислите, и чувствата ни, трябва да са огряни от Христовата светлина. Ще рече – да се очистим в покаянието – ето начинът да възрастнем в Христа. И макар да сме били и най-големи грешници, след като сме се покаяли, можем да наследим Царството Божие, което Премилият наш Спасител отвори за малцината избрани. Амин!
Трето намиране на честната глава на свети Йоан Предтеча
….. След победата на иконопочитанието, по времето на управлението на имп. Михаил III (842-867) и неговата майка св. Теодора, на патр. Игнатий Константинополски във видение му е посочено къде е скрита главата на св. Йоан. Той изпраща хора на посоченото място и те я откриват. Това се е случило в 843 г. Главата е била тържествено пренесена в Константинопол, в църквата на императорския дворец. За това свидетелства едно слово, приписвано на св. Теодор Студит. Това е Третото откриване главата на св. Йоан Предтеча и то се празнува от Православната църква на 25 май – деня, когато главата на светеца е тържествено пренесена в Константинопол. До този момент главата на св. Йоан е била с ненарушена цялост. Едва след това трето нейно намиране, по време на управлението на имп. Константин IХ Мономах (1042-1055), тя е разделена на 2 или 7 части (според различните версии). Лицевата част от главата на светеца се е намирала в църквата на Св. Богородица във Влахерна, горната част от черепа – в Студийския манастир, където също са се пазели коси на св. Йоан, негов зъб и части от пръстите или негов пръст. След превземането и разграбването на Константинопол от кръстоносците части от главата на св. Йоан Кръстител се изпращат в Западна Европа, където се съхраняват и до днес. Особен интерес за нас представлява гр. Амиен (Франция), където през 1206 г. от Константинопол е изпратена и до днес се съхранява лицевата част от главата на светеца, която продължава да извършва множество чудеса. Също така, в Париж, Мюнхен, Рим, Венеция, Лион, в музея „Топ Капъ“ в Истанбул, в атонските манастири „Хилендар“, „Дохиар“, „Ставроникита“ и др. Нека сега се върнем към реликвария от Созопол. Според археолози и изкуствоведи той е датиран в периода 5-6 в. От изворовия материал видяхме, че до 11 в. главата на св. Йоан Предтеча е запазена в цялост. В нашето изложение споменахме, че в реликвария са открити девет частици от кости: три от животни и шест – от мощи на светец. Между тях има зъб и част от лицева кост, за които се приема, че са на св. Йоан Кръстител. Филосторгий, в своята Църковна история ни е оставил важно и подробно описание на събитията в Севастия от 361-362 г., а именно как точно езичниците са разрушили гробницата на св. Йоан Предтеча, както и тази на св. прор. Елисей. Разпръснали, а след това смесили мощите на двамата и към тях прибавили животински кости… Като изхождаме от това важно свидетелство и датировката на реликвария от Созопол, смятаме, че в него може би са пренесени именно част от оцелелите мощи на двамата светци, съгласно описаните събития в Севастия по времето на Юлиан Отстъпник. Само така можем да обясним и наличието на животински кости в реликвария. Най-вероятно откритите зъб и лицева кост принадлежат не на св. Йоан Предтеча, а тъкмо на св. прор. Елисей поради основанията, които вече посочихме. В допълнение към това ще повторим, че в гр. Амиен, Франция, се пази цялата лицева част на светеца (древността е доказана и няма съмнение за автентичността) и въпреки че е трудно да се прецени с точност – поради формата на реликвария – изглежда, че от нея не липсват никакви части. Частиците, от които бе извлечен материалът за въглеродния и ДНК анализи, също показаха принадлежност на човек, живял по времето на Христос, с което се подкрепя хипотезата, че става дума за мощи на св. Йоан Кръстител. Смятаме, че изворите, които свидетелстват за съвместно съхранение на мощите на св. Йоан Предтеча и св. прор. Елисей, ни дават немалко основание да твърдим, че в реликвария от островния манастир край Созопол се пазят мощи от тези двама големи старозаветни пророци. Сега с още по-голяма увереност можем да кажем: „Благословен Бог наш, Който ни дарува със Своята велика милост, като ни даде за утеха и радост в тези трудни времена мощите на двама велики светци и чудотворци – св. Йоан Кръстител и св. прор. Елисей“.
Откъс от публикацията „Свети Йоан Предтеча – по следите на неговите свети мощи“, Венцислав Каравълчев
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (100), 2015, с. 21-30
На 24 май честваме с празничен дух радостното събитие на деветото столетие – оросяване на седящите в тъма и смъртна сянка славяни с „дъжда на Божиите букви“. Честваме боговдъхновения създател на азбуката свети Константин Кирил – Философ, възпоменаваме и свети Методий – преводачът и проповедникът, светителят, положил душата си за словесните овце, възпламенил разбирането на Божието слово сред западните славяни; тачим епохалното дело на създаването на една писменост, която е душата на славянските народи. Днес с кирилица – наследницата на първоначалните глаголически букви пишат българи, сърби, руси, а до XVIII век и в днешна Румъния се пише на кирилица. Хърватско пък до средата на XIII век ползва глаголицата и днес там правят опити за възраждане и опазване на глаголическото писмо. „Устата, неусещащи вкуса на сладостта, човека правят да е като камък, но много повече безкнижната душа във человеците е мъртво нещо“¹. На това епохално събитие – създаването на българската азбука и религиозната, и светска писменост на славянските народи, не е отсъдена забрава. Свещената азбука, създадена за да даде словото Божие на роден език, пребъдва не просто като символ на национална идентичност, пребъдва не само като културно наследство или книжовен праксис на много народи. Мисионерското дело на светите братя, насърчени от богомъдрия свети Фотий, патриарх Константинополски става за нас българите онази нематериална, неунищожима сплав – „езика, вярата, писмеността“², които не позволяват на чуждите завоеватели да унищожат нашата „държава на духа“. В днешно време, когато някои пишат на български с латински букви, езикът ни е разводнен от чуждици, когато вярата ни е сведена до двукратно посещение на църква – Великден и Рождество, когато прочита ни на текстове е твърде фрагментарен – толкова, колкото е публикацията в интернет – в днешно време е редно да се обърнем всецяло към нашата богохранима писменост – наше съкровище, наше духовно наследство, наш невеществен дом. И да помним, че сме човеци дотолкова, доколкото имаме вярата, езика, писмеността, знанието за рода и ценностите наши. А те са ценностите на онези достойни мъже, преди 11 века, които изписаха първото начертание на първата буква на новата азбука като кръст – азбука, създадена за да преведе свещените текстове на библейския корпус и богослужебните книги. Честито на всички, които си служат с кирилските букви, с богоначертаната кирилица!
Като видя на небето образа на Твоя Кръст, и както Павел, не от човеци бе призован, Твоят апостол между царете, Господи, положи в Твоята ръка царстващия град, който по молитвите на Богородица запазвай в мир, единствен Човеколюбче.
Братя и сестри,
Светата Православна Църква възпоменава днес равноапостолния император свети Константин, дал свобода на християнската вяра след цели 3 века гонения, и неговата майка – боголюбивата Елена, намерила по светите земи Кръста Господен и множество светини, свързани със земния живот на Спасителя. Затова и на иконата на днешния празник виждаме заедно майката и сина, допринесли тъй много за утвърждаването на Христовата вяра, а между тях е Кръстът Господен. Нека помним, че кръстното знамение се явило на небето и на император Константин и на цялата му войска преди битката с неговия конкурент – езичника император Максенций. Константин имал и сън, в който му се явил Самият Господ. По словата на Спасителя, той заповядва да се изобрази кръст върху оръжията, щитовете и шлемовете на войниците. До този момент кръстът е бил знак на позорна и безчестна смърт, знак на лоша поличба. От този миг, от тази победа, император Константин, утвърден още от младини в ценностите на християнската вяра от своя баща, започва да гради християнизацията на огромната Римска империя. Негово дело е преместването на столицата от Рим в Константинопол, който цели 10 века е център на християнската империя и култура . Той остава в историята и със знаменития Милански едикт от 313 година, с който обявява християнството за официална религия. Така Христовата Църква излиза от мрачината на катакомбите, за да въздигне прекрасните храмове на Живия Бог, където в огромните кръщелни стотици вярващи се приобщават към вярата. По желание на света Елена са въздигнати и множество храмове в Йерусалим, Витлеем и над местата, където се случват чудесата и беседите на Господ Иисус Христос из Палестина. В дните на богопротивните учения, разразили се през 4-ти век, свети Константин свиква Първия Вселенски събор, присъства на откриването му и моли всички епископи за мир и съгласие в Христа. На този събор се формулират основните верови истини на апостолската Църква, известни като „Символ на вярата“, който става общ за цялата Православна Църква. Чуваме го всеки път по време на света Литургия – той е молитва по-ярка от всяка друга, изповедание на нашата идентичност като християни, като Христови чада. Казвам „чуваме го“, ако в този момент не звъннат нашите телефони или не спрем да разговаряме. Защото сякаш забравяме къде сме попаднали и какво се случва. Църквата е пълна с ангели, съслужащи с нас, а ние сме улисани в делничните грижи и не съумяваме да въздигнем сърцата си нагоре и дори не се смущаваме, че пречим на общата молитва. Нека бъдем по-внимателни към делото на нашето спасение. По-благоговейни, по-съвестни, да се стремим към духовното небе, към този наш истински дом, където сияят увенчани светиите, сред които и днес честваните равноапостолни майка и син – светите Константин и Елена. По техните молитви, Господ да ни вразуми и помилва. Амин! Честит празник! Честито на всички именици!
Особено поучително за нас, християните, е днешното литургийно евангелско четиво. Ние поменаваме беседата на Господ Иисус Христос с жената самарянка, обърнала се в ревностна Христова следовничка, а сетне и в предана възвестителка на Божието слово. В тази беседа с жена другородна, от презрян за юдеите народ, Христос благоволява да разкрие Своето месианско достойнство. И тази жена, която е водила съвсем обикновен, а според това, което казва, и не твърде добродетелен живот, тази жена самарянка възприела със своята добронамерена и любознателна душа Христовото благодатно учение по-бързо от законоучителя Никодим, тайния Господен ученик. Дошла да начерпи вода в пладнешката жега, към нея се обръща Онзи, Който Сам е извор на живата и несекваща благодат на учението, което единствено ни връща в рая. До Иакововия извор е приседнал в човешки образ Онзи, Който е сътворил небето и земята, станали чрез Него. Жаден, по силата на човешкото Си естество, е Спасителят, Помазаникът Княз, предвещан още от прародителите, дошъл да смаже главата на змията и да изтръгне грехопадналото човечество от неизбежната примка на греха, смъртта и дявола. Живата вода на Своето божествено учение Христос предоставя на презрените и отхвърлените, недостойните за общение самаряни, които сега, по свидетелството на жената се обръщат във вярата и горещо молят Господ да постои при тях. Тези самаряни не са като гадаринците, които умоляват Христос да си отиде час по-скоро от техните предели. И забележете, дори без чудеса, само по силата на Христовото слово, което има власт, цялата общност на онзи град е обърната към вярата. Затова те казват на света Фотиния, това е името на жената самарянка, казват: „ние вярваме не вече поради твоето казване, защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“ „Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина“, казва Господ на самарянката. Да, Бог е дух, и поклонението Нему не е свързано с определено място, пък било то и планината Гаризин, както мислеха самаряните. Бог е истина, защото изповядването на Христа не е вече с образи и символи на бъдещите блага, както беше при юдеите. С дух и истина следва да се покланят всички Христови следовници, ще рече – с деяние на добродетели и със съзерцание на спасителните истини. Защото Сам Христос рече: „Аз Съм Пътят, Истината и Животът“. Но как се покланяме на истината, като я смесваме с отровата на лъжата? Как почитаме Христа, като продължаваме да бъдем подобни на самаряните, преди да Го бяха срещнали. Защото не можем да пием от живителната вода на Светия Дух и същевременно от тинята на лъжеученията и окултизма. Как сме Христови, как се причастяваме, как изповядваме Христа, като редом с Него – Абсолютната Истина изповядваме всевъзможни заблуди. Четем псевдодуховна литература, почитаме Ванга и дядо Влайчо, цитираме Дънов, покланяме се на Стойна, практикуваме йога, вълнуваме се от астрология, от талисмани, от врачуване и баене. Как се случва това? Може ли в чашата с чиста вода да се смеси капка отрова? Нали веднага тази вода става негодна за пиене. Защо продължаваме, мислейки се за прави, в това упорство? Нима е редно да прибавяме към Истината лъжа? И дали изповядваме Христа „с дух и истина“? Или сме християни, забравили Христа, забравили, че Истината е Една, Една и Единствена? И, че имаме само краткото време на нашия земен живот, за да заживеем по Нейните заповеди, подготвящи ни за блажената вечност. Дълго ли ще куцаме на две колена? И така ще ни завари смъртния час, който за нас е час на Съда. „Човек живее един път, а после – съд“ – казва свети апостол Павел, отдал целия си живот на служение Богу и на ближните. Не разполагаме с много време. И онова, което мислим за дребно и незначително прегрешение, може да натежи при отсъдата в часа на въздушните митарства, когато след кончината ни душата дава отговор за това, как е живяла. Не можем да служим на много господари. Не можем да сме в дружба със света и неговите заблуди. Приличаме на туземци, които разменят скъпоценни камъни за стъклени дрънкулки – многоцветните дрънкулки на гъделичкащите слуха лъжеучения, които не сме прогонили от своя живот, въпреки увещанията на Църквата и заповедите на Нейния Създател – Христа. Дано Господ да даде да се отворят очите на сърцата ни, та да отсечем гибелните заблуди, докато е време. Покаянието, искреното покаяние лекува всичко, но то е възможно само тук, тук, в този ни живот. Да даде Господ да вкусим от плода на покаянието и да се спасим. Амин! Божието благословение да е с всички вас, по молитвите на света Богородица, света Фотиния и всички светии.
Обогатен със сиянието на благодатта, о славний, и чрез него получил смелост, ти мъжествено изповяда единосъщната Троица пред съдилището; когато с камъни те убиваха, ти пак не се покори, когато с огън те изгаряха, ти пак изобличи безбожната заблуда, многострадални свети Николае. Затуй те молим: изпроси за душите ни велика милост!
Кондак
На благочестието истинския поборник и непобедимия помощник всред бедите, божествения Николай нека с песни да възхвалим, защото той в последно време се яви звезда пресветла, която просвещава на верните сърцата; и като стои заедно с ангелите пред Светата Троица, той не престава да се моли за всички нас.
На 17 май почитаме свети великомъченик Николай Софийски, чието житие е написано от дякон Матей Граматик, лампадарий1 на Сардикийската (Софийска) църква. Въпреки споменаваната от житиеписеца „грубост в думите и немощ, и низплъзновение на ума“ (Стара българска литература, т.4, стр.310), творбата показва задълбочената богословска подготовка на автора, както и изобилие от факти за живота и мъченическата кончина на свети Николай и за църковния живот в тогавашна Сердика, дал множество мъченици и просияли в святост боговдъхновени мъже, както и мощи на Божии угодници. Свети Николай е родом от град Янина2, Тесалия, чадо на богосъчетаните Мартин и Ефросиния, които от любов към Мирликийския чудотворец, го наричат Николай. Закърмен с евангелското слово, младият Николай работел като обущар и след смъртта на родителите си напуска родния си град и се преселва в София (Сердика). Той води благочестив живот в чистота и святост и по молба на своите съграждани, които обикват христолюбивия и работлив момък, се жени. И в брак той остава усърден в милостинята, с постоянство в грижата за болните, грижовен към всички. За три години свети Николай е извикан на служба при угровлашкия воевода Мирча, но поради жестокостите и тиранията на господаря си, той се връща в Сердика. След време, в Господа се представят и двамата синове на добродетелния Николай. Житиеписецът пише, че той като нов Иов претърпява това тежко изпитание. Наближава и часа на неговите мъчения за Христа, които ще го увенчаят с мъченически венец. Мнозина от мюсюлманите – негови събратя по занаят, се сближават с Николай, показват привързаност и желание да вникнат в тайните на занаята, в който Николай е достигнал голяма изкусност. Те го канят на угощение и без да подозира нищо, Николай отива с тях. Поради завист и злоба агаряните опиват мъченика и го обрязват, за да се приобщи, дори без да желае, към тяхната вяра. Съсипан и поруган, светият мъченик се оттегля вкъщи и не излиза цяла година от дома. Там живее в „тъга и голямо изпитание с непрестанни сълзи“ (пак там, стр. 339). Цяла година той извършва духовни подвизи, понася печал и укори от сродници. А „кроткият Николай понасяше и благодареше, … считайки себе си виновен“ (пак там, стр. 339). Идва празник Възнесение, свети Николай изпраща съпругата си в храма, а в дома си се моли. На следващия петъчен ден, когато мюсюлманите са на обща молитва, идва му на гости един ревнител на измаилтянската вяра, който беседва с него, като иска да го склони да се откаже от съпругата си, защото тя е християнка. Блаженият го изобличава с думите: „Аз съм християнин, син на православни баща и майка и с Христовата благодат съм наречен при светото кръщение Николай“. Като вълци се насъбират агаряни, а Николай гласно изповядва вярата Христова. Следва побой и влачене към съдилището. С молитва на уста, свети Николай е изправен пред съда. Но ръководещият съда не смее да произнесе окончателна присъда, защото чакат нов съдия. Пред всички Николай гласно изповядва вярата си. Настава смут, защото извършилите насилствено обрязване, ще бъдат уличени. Затворен в тъмница, светецът чака новия съдия и своята окончателна присъда. Отново е изведен на съд и измъчван – един от стоящите наблизо с удар чупи челюстта му и така изскача окото на страдалеца, дори за малко да го заколи, показвайки се ревнител за вярата си. На няколко пъти тълпата озверели убийци иска да екзекутира Николай, дори без решение на съда. Идва вест, че иде новият съдия, а Николай разбира, че предстои да премине от земята при Бога. Изцелен свише в тъмницата, с богодарувано око, той се моли денонощно. Посещават го боголюбци в тъмницата, които търсят неговата благословия и го подкрепят за мъченически подвиг. С един от тях, който живее наблизо до тъмницата, мъченикът беседва често и от думите му се подкрепя в страданията за Христа. Свети Николай е изправен пред новия съдия, защитава вярата си и едвам е спасен от ръцете на фанатизираната тълпа. Съдията дори провежда поверителен разговор с мъченика, като го увещава да се спаси, като приеме формално исляма. Но един освирепял богоборец, виновен за смъртта на свети Георги Нови, се впуска да организира мъченичеството и на свети Николай. Той го заплашва с изгаряне. Но достохвалният Николай отхвърля заплахите с неустрашимост „Ако ли се безпокоите за дървата, аз сам ще заплатя цената им“ (пак там, стр. 370) Страдалецът е изведен от тъмницата, освободен от оковите, вързан с въже и поведен сред беснеещото множество. По Божи промисъл, в близост до него е и един юноша от православните, комуто е дадено да води светеца на заколение. Така по Божия милост, свети Николай е съпроводен от свой единоверен брат. Но и онзи, който бе дошъл да беседва с него в тъмницата, отхвърля страха и върви край него в блъсканицата. Поглеждайки се, те изразяват любовта си в Христа. Обущарят-мъченик бърза пред всички, покланя се пътьом пред храма „Възнесение Господне“ и, подкрепен от Светия Дух, вижда Горния Йерусалим. Но преди да стигне мястото, един от богопротивните с голям камък го удря по главата. Епархът3, който предвожда шествието, иска да накаже този своеволен нарушител на реда. На мястото Юч бунар (Три кладенци), западно от тогавашните предели на Средец, светият мъченик за последен път с поглед предава благослов на съпътстващия го християнин. „И докато молитвите са още на устните, внезапно бива пребит с камъни, като първомъченика Стефан“ (пак там, стр. 373). А един от убийците взема голям камък и с всичка сила го удря по темето. Така Бог приема пресветата му душа. Наблизо се търкулва част от черепа му с мозъка на светеца, а върху него все още стои малката червена шапка от коприна, която светецът много обичал да носи. Християнинът, който е беседвал с него в тъмницата и сега го наблюдава, веднага поръчва на едно момче от православните, което незабелязано грабва тези мощи и му ги донася. Развилнялата се тълпа беснее над мъртвото и многострадално тяло. Дори децата хвърлят камъни върху трупа. Накрая го завлачват към намиращите се в близост християнски гробове. Но мюсюлманите решават да изгорят с огън останките от тялото на светеца, за да лишат християните от светите му мощи. Вързано на два кола, мъртвото тяло е ударено с голямо дърво, така че вътрешностите изтичат в огъня. Всичко изгаря, а останалата пепел разпръскват във въздуха и в течащия наблизо поток. Житиеписецът добавя, че димът от изгарянето на мощите, се разпростира първо над християните, които скупчени гледат отдалеч, сетне се издига нагоре като благовонно кадило към Божия престол. Това се случва в четвъртъчен ден, на 17 май, 1555 г., в един часа по пладне, в дните на Сюлейман, син на султан Селим. Господ да ни вразуми по молитвите на свети великомъченик Николай Софийски!
1.лампадарий – служител в църквата, който се грижи за светилниците. 2.град, който днес се намира в Гърция 3.епарх – наместник, управител на област.
Източник: Стара българска литература, т. 4, С.,1986
Скоро след кончината на св. Николай Софийски, Средецкият митрополит Яков обявил канонизацията му на специално свикан за целта събор. Той приел запазените мощи на светеца (части от черепа и костите му), положил ги първоначално в ковчега с мощите на св. крал Милутин в църквата „Св. Архангел Михаил“. По-късно част от св. мощи били прибрани в дървен храм. Гробът на св. Николай Софийски е един от малкото известни гробове на български светци. Днес той се намира в центъра на София, в квартала „Три кладенци“. На триста метра от него (в градинката между улиците „Пиротска“ и „Опълченска“), се извисява красивият храм, посветен на светия мъченик, който е един от най-големите храмове в България. Храмът е бил издигнат по проект на архитект Антон Торньов и на 3 декември 1900 е бил осветен от софийския митрополит Партений. В новоизградения храм положили в сребърна мощехранителница част от мощите на светеца. Друга част била предадена на храм „Св. София“. В началото на 70-те години на XX век на гроба на светеца бил издигнат малък параклис. Той се намира в малко дворче на днешната улица „Цар Симеон“ 125 и е отворен за посещение в ранния следобед всеки делничен ден. В края на 70-те години на XX век изящната мощехранителница била открадната заедно с мощите от храма, посветен на светеца. Тогава църковното настоятелство на храм „Св. София“ подарило пазената там частица от светите му мощи на храм „Св. Николай Софийски“. Сега мощите на св. Николай Нови се съхраняват в храма и се изнасят за поклонение от вярващите на 16 и 17 май и на някои по-големи празници. В навечерието на храмовия празник, след Великата вечерня, литийно шествие начело със св. мощи на св. Николай води поклонниците до параклиса, като и в двата дни мощите са изложени за поклонение от вярващите. Софийският книжовник дякон Матей Граматик, съвременник на св. Николай и очевидец на неговите страдания и смърт, написал служба и пространно житие на светеца. Днес ръкописът се съхранява в Църковно-историко археологическия институт към Българската православна църква-Българска патриаршия.
Светлината на Храма 