Матей 18:23-35

          Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Когато почна той да разчистя сметката, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта, а понеже тоя нямаше, с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати.
         Тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: Господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга.
          Слугата пък, като излезе, намери едното от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: Изплати ми, което ми дължиш.
Тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: Имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя.
          Но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга.
Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило.
Тогава господарят му го повика и казва: Рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли, не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?
И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг.
Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.

Братя и сестри,

           Знаменателна притча за опрощението и спасението, разказана от нашия Господ Иисус Христос, ни предава свети евангелист Матей в днешното литургийно евангелско четиво.
          Като поучава свети апостол Петър за безкрайния брой на опрощенията – седемдесет пъти по седем да прощаваме, а не изискваното по закона седемкратно прощение – като поучава така апостолите, Господ разказва притчата за Царя, Който опрощава огромния дълг на своя слуга.
          Царят – това е Господ, разчистването на сметките със слугите е нелицеприятният Божи съд.
          Слугата, който дължи неизмеримо много, изказано с хиляда таланта дълг, този слуга е целият човешки род, а също и всеки един от нас, всеки грешник. Защото никой няма достойни и праведни дела, с които да заплати дълга си към Небесния Цар. А този огромен, чудовищно голям дълг са нашите грехове.
          Но как постъпва Небесният Цар от притчата. Той опрощава на разкаялия се длъжник, опрощава на молещия Го грешник. Така и ние, ако прибегнем към покаяние и изповед, можем да бъдем опростени.
          А какво става сетне? Опростеният длъжник, комуто Царят тъй милостиво е простил, излиза навън, намира някой човечец, който му дължи малка сума и най-безмилостно започва да го притеснява. Окаяникът се моли, но закоравялото сърце на опростения слуга не се смилява. Той решава да хвърли своя другар в тъмница. Забележете – опростеният слуга изобщо не смекчава сърцето си. Той току-що е помилван, току-що е спасен, току-що е почувствал Божието опрощение.
           Но вместо, вече знаейки всичко това, да се постави на мястото на длъжника, той най-жестокосърдно се възползва от правата си и го погубва.
           И виждаме как Царят, научил за неговото коравосърдечие, го изобличава с думите: „Рабе лукави, Аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли, не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?“
        И, разгневен, Царят предал на мъчители немилостивия слуга. Такава участ ще споделят всички, които не простят от сърце съгрешенията на ближните си.
            Да гледаме, братя и сестри, да не се уподобим на жестокосърдечния длъжник! Защото всички като него имаме хиляди таланти дълг – ще рече безбройни, неизброими, неизчислими – збравени, потулени, неразбрани дори от нас самите прегрешения към Бога. Всички сме с огромен дълг – огромен греховен товар, който дори не можем да осмислим, поради духовната си безчувственост.
            А същевременно не сме склонни да простим малкия дълг, малките прегрешения на нашия брат спрямо нас. И заради това наше немилосърдие може да загубим Царството Небесно.
            Още повече, че винаги се мислим за прави, за праведни, имаме се за добри хора, които не са сторили нещо кой знае колко лошо, мислим, че като пребиваваме цял живот в Църквата, това ще ни осигури безпрепятствено влизане в рая. Обаче грешим, защото често се занимаваме със собствените си обиди, със своето накърнено самочувствие, с раните, които нашата гордост ни е нанесла.
           Ние трудно прощаваме. И най-вече поради факта, че не осъзнаваме огромния си греховен товар, огромния си дълг към Бога. Ако го осъзнаваме искрено, сигурно нямаше да се занимаваме постоянно с уязвеното си самолюбие и да пресмятаме наши истински и мними духовни щети. И тогава от устните и сърцата нямаше да изчезва молитвата на разкаяния митар: „Боже, бъди милостив към мене, грешния!“
           Господ да ни вразуми, по молитвите на днес чествания покаял се разбойник, просиял в святост – свети Мойсей Мурин. Господ да даде да се уподобим на свети Мойсей, поне в малка степен – да се уподобим нему в покаянието и смирението. Амин!
           Божието благословение да е с всички вас!

Проповед на Неделя единадесета след Петдесетница, 2022

Матей 17:14-23

         Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми, по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода. Водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят.
          А Иисус отговори им рече: О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете Ми го тука.
          И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето, и то от оня час оздравя. Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и Му рекоха: Защо не можахме ние да го изгоним? Има още →

Тропар
           Такъв първосвещеник ни трябваше: свят, незлобив и станал по-висок от небесата, великославния Божий архиерей Симеон Самоковски, принесъл себе си в жертва приятна, благоугодна Богу и положил душата си за своите словесни овце. Приеми и нас, почитащите светлата ти памет към твоето богоспасяемо стадо, свещеномъчениче, та по твоите молитви Пастиреначалникът Христос да спаси душите ни.

Кондак
           Дойдете верни да възхвалим великославния Божий първосвещеник Симеон Самоковски, защото той като замени архиерейската корона с трънен венец, а светителския омофор с вериги, си придоби скъпоценния Бисер Христа. На Него сега и се молѝ за почитащите светлата му памет.

          За свети свещомъченик Симеон Самоковски получаваме сведения от приписка от 1737г. към панегирик от началото на XVI в.: проф. Б.Цонев, опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, 1910г, с.236.
          „Още докато турците воюваха против московците, немците дойдоха срещу Ниш и го превзеха, и изгониха турците от Ниш и от околните градове. А тогава владичествуваше и държеше престола на Самоковската епархия всесвещеният кир Симеон, който в тези люти времена се беше озовал в градчето, наречено Дупница. А агаряните се втурнаха и разграбиха дома му, така че в него нищо не остана, и като хванаха владиката, не го заведоха при хегемона, ами го оковаха с много железни вериги и го хвърлиха в тъмницата, където остана двадесет и три дни, после го отведоха в София пред пашата, наречен Чупрли огли, а той заповяда да го мъчат, за да се откаже от Христос. Но той изтърпя като добър страдалец на Спасителя. После го обесиха в двадесет и първия ден на месец август. Това се случи през 1731 година.
          Ох, струва ми се, че както по това време страдаха християните, не е било и по Диоклетианово време!“         

          Текстът е по изложения в: Стара българска литература, т. 3, С.1983, с.120

          В линка по-долу представяме житието на свети свещеномъченик Симеон Самоковски по информация от сайта на Община Самоков:

Житие на свети свещеномъченик Симеон Самоковски

          На 20 август Църквата почита свети пророк Самуил. Българската православна църква на този ден прославя паметта  на светите 37 пловдивски мъченици и пострадалите с тях свети мъченици Севериан, Мемнон и Дионисий Станимашки.  
          По време на 10-тото гонение срещу християните, предприето от император Диоклетиан, във Филипопол (днешния Пловдив) 37 мъже – християни и изповедници на вярата, пострадали за Христа през 304 г., заедно с други двама пловдивски мъченици – светите Севериан и Мемнос и свети мъченик Дионисий Станимашки, чиято памет почитаме на 20 август.
          Хванати от римския управител на Филипопол – Апелиан, те били подложени на жестоки мъчения в подземията на укрепителната и охранителната система на вътрешния град, намираща се при източната порта, известна като Хисар капия.
          След многократни увещания, когато мъчителите видели, че не могат да принудят 37-те християни да се отрекат от вярата си в Христос, те прибегнали към друго средство. Запалили огромна пещ и започнали да отсичат главите, краката и ръцете на изповедниците и да ги хвърлят в огъня.
          Н. Алваджиев в книгата си „Старинни черкви в Пловдив” посочва, че светите мъченици Севериан и Мемнон били траки, воини в римската армия, оставени живи да гледат нечовешките мъчения на 37-те пловдивски мъченици, за да се изплашат и отрекат от Христовата вяра. Но напразно!
          В житията намираме описание на тяхното мъченичество: „Севир, родом от Тракия, Мемнон стотник,  пострадали за Христа във Филипопол, заедно с тридесет и седемте мъченици пловдивски. Севир бил стърган с железни остриета, след това на гърдите му сложили нагорещени пръстени, след това бил препасан с железен пояс, нагорещен в огън и накрая отсекли главата му. Стотникът Мемнон бил разтегнат на два стълба и предаден на мъчение, при което мъчителите отрязали от кожата му три ремъка от главата до петите; след това отсекли ръцете и нозете на Мемнон и на другите тридесет и седем мъченици, запалили голяма пещ и хвърлили всички Христови страдалци в огъня.“
          Свети мъченик Дионисий, родом от Станимака (днешния Асеновград), впоследствие станал част от сомна на християнските светци като св. Дионисий Станимашки. Сведения за светия мъченик открива протопсалт Аргир Малчев през 1996 година в библиотеката на Солунската духовна академия, в книгата на френския писател и изследовател Делле.
          От направения превод става ясно, че Дионисий бил млад мъж от Станимака, който произхождал от богат род. Бил твърд последовател на християнството и когато станал свидетел на екзекуциите и мъченията на други християни, той не останал равнодушен и започнал да се моли за тях, като смело и открито изповядал вярата си в Христа. Това не останало безнаказано за него и заедно с останалите 37 души той бил изгорен на клада.
          На лобното място била издигната малка бяла черквица, в която намират покой душите на първите мъченици – християни на древния Пловдив. След канонизирането на император Константин за светец, жителите на града решават да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така той остава през вековете с името „Св. равноапостолни царе Константин и Елена”.
          През 2001 г. в него е поставена за поклонение икона в чест на 37-те пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а върху каменния зид, ограждащ християнската църква, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт.

Иконата на светите пловдивски мъченици е изложена за поклонение в пловдивската църква „Св.св. Константин и Елена“.

Източници:

Св. 37 мъченици Пловдивски + 304 година, http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=27534

Честваме празника на светите 37 пловдивски мъченици, https://dobrotoliubie.com/2021/08/20

Св. Дионисий Станимашки, https://www.facebook.com/

         Основа на покаяние, пример на умиление, образ на утешение и духовно съвършенство бе твоят равноангелски живот, преподобне. Kато си пребивавал в молитви, постничество и сълзи, отче Йоане, моли Христа Бога за нашите души.

          На 18 август 946 година се представя в Господа дивният пустиножител и чудотворец, великият рилски отшелник, родоначалникът на българското монашество, възвишеният пример за поколения аскети, като св. Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски, Прохор Пшински, застъпникът за българския народ пред Божия престол, основателят на Рилската обител – знаменито духовно средище с непрестанен богослужебен живот, прославилият се преподобен с нетленни мощи, по Божия милост, оставени в нашата земя за утешение и поклонение – свети Йоан Рилски.
          Известни са няколко житийни текста, от които добиваме представа за неговия чуден живот и за ранното му прославление, но тук привеждаме откъса от най-завършената и словесно благоукрасена житийна творба, излязла изпод перото на св. патриарх Евтимий, съставил жития за всички светии, чиито мощи са се покоили тогава в просиялия в древност столичен град Търново.

          „Прекара прочее блаженият Иван на това място общо седем години и четири месеца, без да прояви нито за един час отпускане или униние, но прибавяйки към ревността още повече ревност и към усърдието – усърдие и казано накратко, в старческа възраст показваше юношеско старание. Мнозина идваха при него, като донасяха своите болни, и получили ги чрез молитвите му здрави, отиваха си. Когато голямата му слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнаха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той, като пасеше добре стадото си, и преведе мнозина към Господа, и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. И когато разбра за своето преселение при Господа, отдаде се на молитва и изливаше от очи топли сълзи, и прегънал колене към земята, говореше: „Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостойния свой раб и ме причисли към ликовете на Твоите избраници. Понеже нищо добро не направих на земята, добри, затова и моля Тебе добрия, да дойде ангел добър, та духовете на лукавството да не попречат на възлизането ми!“ И прибавяйки: „Господи, в Твоите ръце предавам духа си!“, веднага предаде дух в ръцете Божии, след като бе живял приблизително чак до 70 години. И тук бе погребан от своите ученици.(1)
          Беше изминало немалко време, а от гроба се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност.“(2)(3)   
          Ето така описва успението на великия всеправославен светия  житиеписецът св. Евтимий – последният български патриарх от дните на Втората българска държава, светител и книжовник, прославил се в святост.

          (1) Рилската пустиня
          (2) Гробът на св. Йоан Рилски е в църквичката под пещерата, където е пребивавал. Мощите са днес пред иконостаса на главния храм, под иконата на Спасителя.
          (3) Текстът е по Пространно житие от патриарх Евтимий в: „Стара българска литература“, т.4, С.1986, с.135-148

Снимката е копирана от https://rilskimanastir.org

Свети преподобни Йоаким Осоговски

            На 16 август честваме успението на свети Йоаким Осоговски – прославен отшелник от 12 в., наследил заедно със свети Гавриил Лесновски и свети Прохор Пшински духовното дело на родоначалника на българското монашество – свети Иван Рилски. Сведенията за свети Йоаким черпим от Пространното житие, създадено в Осоговската обител. От средата на 14 в. неговата памет се отбелязва и в Търновската редакция на месецослова, а от края на 14 в. – и в Русия.
           Първоначалните текстове на службата и житието, списани покрай прославлението му, не са известни. Има преписи на службата от 13 в. и на житието – от 15 в. Не е открито кратко /проложно/ житие, съставено за изчитане по време на богослуженията.
           Запазеното житие е близко по жанр до т.нар. Народно житие на свети Иван Рилски и носи белезите на житийната литература отпреди времето на Симеон Метафраст. Преписва се обикновено в сборници, където се прославят посочените по-горе светии, просияли в западните български земи. Има преписи, към днешна дата вече неизвестни, но обнародвани от Д. Маринов /Скопски препис/ и Теодосий Леков /Хилендарски препис/.
            Към днешна дата има само един препис, съхранен  в ЦИАМ-София под номер 47. Друг препис е публикуван от Й. Иванов в БСМ 2, с.401-418, и се смята за най-доброто издание.
            Тук привеждаме части от текста на Пространното житие по „Стара българска литература“, т.4, С.1986, с.176-188.
             Житието на свети Йоаким Осоговски /Сарандапорски/ започва с типично за християнската книжнина изложение на Божественото Домостроителство за спасението на света.
             Сред Христовите приятели са „чудните и истинни новопросвещени наши отци и пустиножители, небесни човеци и земни ангели, Христовите приятели Иван и Прохор, заедно с Гавриил, а с тях и преподобният наш отец Йоаким – честна четворица, богоизбрано съдружие, трудолюбиви труженици на Христа, излезли с рало да прокарат браздата на вярата и да засеят духовно семе, та пожънали стократен клас, да поднесат на Христа добродетелни плодове“.
              Устремил се като многосветла звезда от запад към изток, свети Йоаким идва в околностите на пустинната Осоговска планина. Това ни разкрива житието за неговия произход – че е от западните български предели.
              Свети Йоаким пристига в дома на благоверен болярин – в село Градец /в близост до днешна Крива паланка/ и споделя, че търси място за уединение. Боляринът го насочва към река Скупица, където има труднодостъпна пещера, подходяща за отшелничество. Така свети Йоаким „дойде на мястото, приготвено му от Бога, в местността, наречена Сарандапор, и тук прекара всички години на живота си, подвизаваше се с добър подвиг, измъчваше се с коленопреклонения, с непрестанни всенощни бдения, с безсънни молитви и топли сълзи, беседвайки с Бога ден и нощ. Поради това се удостои от Бога, Господаря на всичко, с велик дар да прогонва духове от хората“.
              В края на духовния подвиг, с наближаване на представянето в Господа, при свети Йоаким идат двама ловци, несполучили с лова – едничкото им препитание. Преподобният им разкрива къде ще намерят лов, благославя ги и ги кани да го посещават.
              Когато ловците наскоро се връщат, вече го намират упокоил се в Господа. Плачейки, те го погребват пред пещерата му – безмълвен свидетел на аскетическите му подвизи, при ангелско песнопение и дивно благоухание. Така те се убеждават, че блаженопочиналият е наистина Божи угодник.
             До края на дните си двамата ловци идват на гроба му, поменавайки преподобния.
             В дните на император Мануил Комнин /1143-1180/, Бог пожелава да прослави свети Йоаким. Един овдовял йерей иска да последва предобния в  аскетическия подвиг – „Стана и отиде в Осоговската планина на мястото, наречено Сарандапор, понеже бе чувал за преподобния отец Йоаким и че на това място му се е отдало да прекара постнически и равноангелски живот“. В дивно видение той е благословен от свети Йоаким като първи игумен на тази обител. След известно време игуменът започва да строи църква на свети Йоаким. По чуден начин му се явява неизвестния гроб на светеца. „И веднага, в същия миг, като блеснала светлина на мълния, яви се гробът, където лежеше преподобното му тяло, пръстта се надигна и се обкръжи с различни мироблагоуханни цветя. Игуменът и всички, които бяха с него, бяха много уплашени, защото ги осия облак от светлина“.
              Това чудо изтръгва молитвени хваления у братството – очевидци на появата на гроба. След време насън на игумена се явява свети Йоаким и му нарежда да извади мощите от гроба му (в различните преписи – 8 или 50 години пребивавали в земята – разминаването иде от различното цифрово означение на буквите и=8, н=50).
              След всенощно бдение, при приготвената рака, с песнопения и свещи мощите на свети Йоаким са извадени. Мнозина слепи, недъгави и бесновати са изцелени. От близо и далеч започват да се стичат хора на поклонение.
              Оттук насетне житиеписецът разказва за чудесата на свети Йоаким -наказанието над дръзкия велможа, дръзнал да притеснява игумена, негодувайки, че са извадени наяве светите мощи, разкриване на кражбата на еклесиарха и изричното разпореждане на светеца да не се внася откритото крадено злато в църквата, избавлението и вразумлението на гневливия свещеник, изобличението на непостещите /тайноядци/ сред братята, наказанието на закоравелия в грехове манастирски домакин.
              Особено впечатлява разказът за прегрешението на монах Арсений от Велес, който дошъл на поклонение в обителта и тайно откраднал частица от мощите на преподобния. За да вразуми прегрешилия, свети Йоаким му се явява насън и му казва – „Щях да покажа страшно знамение върху ти, но се смилих над тебе, понеже си дал обет да ме тачиш през целия си живот. Затова бях търпелив с тебе, иди си прочее с мир“.
             Има още случаи на чудеса, описани в Скопския и Хилендарския препис на житието. А в края на Пространното житие четем: „Дано аз, грешният и написалият това, с молитвите на светеца да получа в съдните дни от вечните блага, в името на Христа, Иисуса, нашия Господ“.
            Дано и ние, четящите тези редове, да бъдем опростени по молитвите на свети Йоаким Осоговски.

Литература: Стара българска литература, т. 4, С.1986, с.176-188.

16.08. Свети преподобни Йоаким Осоговски

    При раждане си съхранила девството,
при смъртта не си изоставила света, Богородице,
представила си се пред Живота,
ти, която си майка на Живота,
и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.

Братя и сестри,

           Велик християнски празник честваме днес. Велика Божия милост е представянето на Владичицата, Майката на Спасителя Христос – представяне в Господа, наречено Успение – сладка, блажена кончина, с която са удостоени най-праведните. Не е ден за скърби, а за радост – радост за целия свят, че Богоматер вече лице в лице ще умолява Своя Божествен Син за грешния свят.
           Ние помним – Той стори първото си чудо на сватбата в Кана Галилейска, по нейна молба. През целия си земен път Пречистата благоугождаваше Богу с дума, дело и помисъл, бидейки истинско съвършенство на добродетелта.
           Свободна дори от сянката на грях, по силата на своята воля, света Богородица е сърцето, средището на ранната Христова Църква. Апостолите и благочестивите жени, които следвали Господа, виждат в нейно лице чертите на Възлюбения Учител. Умирени от смирението ѝ, първите християни с възторг говорят за блаженството от срещата с Онази, Която се удостои да стане Вместилище на Невместимия. Тя присъства на Петдесетница, когато Светият Дух слиза над апостолите в Сионската горница. Тя е удостоена с нежната синовна грижа на най-младия, любимия Христов ученик, облегнал се на гърдите на Господа в часа на Тайната вечеря. Ние помним, че на Кръста Спасителят я повери в ръцете на свети Йоан, казвайки: „Майко, ето сина ти“. И така, осиновявайки свети Йоан Богослов, Пренепорочната Дева осиновява нас – цялото грехопаднало човечество.
           И както свети архангел Гавриил ѝ извести, че ще роди Божия Син, така пак светият архангел, съзерцателят на Божиите тайни, е пратен при Владичицата преди нейното Успение. Той ѝ казва радостната вест, че скоро, съвсем скоро тя ще бъде при своя Син и наш Бог, за да царува с Него в блажената вечност. Архангел Гавриил ѝ дава райско клонче, което ще бъде носено пред смъртното ѝ ложе в деня на Успението на светата Дева.
           По чуден начин, от близо и далеч, са събрани апостолите пред дома на свети Йоан Богослов в Йерусалим в деня на Успение Богородично. Всички присъстващи съзират небесата отворени, а Владиката Христос, ведно с безчислено множество светли ангели, слиза от небесата, за да приеме душата на Своята Майка по плът.
           Така я виждаме на иконата Успение Богородично. Дванадесетте апостоли, сред които са и свети апостол Павел, заедно със свети Иаков, брат Господен, свети Тимотей, блажени Йероним и свети Дионисий Ареопагит, са около украсеното ложе, а при ангелско пение е понесена към гроба в Гетсиманската градина Пресвятата Майка на Въплътилия се Бог. Дивни чудеса съпровождат погребалното шествие. След три дни свети апостол Тома идва, закъснял, и иска да се поклони на положената в гроб скиния на Бог-Слово. Гробницата обаче се оказва празна, защото Господ Иисус Христос е взел Своята обична Майка с тяло на небето.
           Там Тя, по-горе от серафими и херувими, в блясъка на невеществената Божия слава, ходатайства и се застъпва за света. И кой знае колко пъти, именно по нейните молитвени въздишки, Вседържителят отлага края и прибавя дни за покаяние на многогрешния ни свят.
            Тя е нашата Майка, Тя е облажаваната от всички родове Владичица, Царицата Небесна, застъпницата за грешниците, гореща молителка за страдащите, утешителката на скръбните, поборницата-воевода, избавителка от злото, преславната, Пресвятата победителка на мрака, чието семе смаза главата на змията.
            Да не спираме да ѝ се молим: „Пресветая Богородица, спаси нас!“, защото по нейните молитви Господ може да ни помилва.
            Няма майка, която да не обича чадата си, а всички ние – Христовите сме нейни чада. Затова да не спираме да се обръщаме към нашата небесна Майка, та по нейните молитви да намерим милост и спасение. Амин!
            Божието благословение да е всички вас, по молитвите на Майката Божия. Честито на всички, носещи това най-благословено име!

Стенопис „Успение Богородично“, снимка: Симона Василева.

Проповед на Успение Богородично, 2022 Изтегляне

Евангелско четиво

Матей 14:22-34

          И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа. И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме, и вечерта остана там самичък.
           А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен. И на четвърта стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето. А учениците, като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: Това е привидение, и от страх извикаха.
          Но Иисус веднага заговори с тях и рече: Дерзайте! Аз съм, не бойте се!
          Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.
          А Той рече: Дойди.
          И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса, но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме!
          Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: Маловерецо, защо се усъмни?
          И щом влязоха в кораба, вятърът утихна. А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: Наистина си Божий Син!
           И като преплуваха, пристигнаха в земята Генисаретска.

Братя и сестри,

          В деветата неделя след Петдесетница Църквата ни припомня чудото на нашия Господ Иисус Христос, когато Той тръгва по водите на Галилейското езеро към учениците Си. 
          Като знаем, че Богочовека съществува преди времето, като знаем, че чрез него всичко е станало, че Той е Стария по дни, ние приемаме това чудо на Спасителя съвсем естествено. Нима за Онзи, Който сътвори небето и земята представлява трудност да ходи по вода?
          Но в очите на учениците това е дивно чудо, явна проява на Божествената природа на техния любим Учител.
          Те имат нужда от това уверяване, от тази видимост на божествената сила на пребиваващия с тях ежедневно Богочовек.
          И ето – апостол Петър, най-пламенен сред тях, възжелава да дойде по водата при своя Наставник.
          Голяма, велика, възторжена е вярата на апостола. Не може да не го похваляваме за тази искрена и чиста вяра.
          Но в мига, когато той отклонява своя взор от Христос, от мига когато поглежда към бездната на вълните, бушуващи от силния вятър, от този миг апостол Петър започва да потъва.
          Така и нашата вяра, нашата вяра, която ни води към Христа, може да бъде разводнена от шума и бурята на житейското море. И тогава започваме да потъваме.
          Потъването не са бедите и страданията, потъването е забравата на Христа, забравата, че в този живот сме твърде кратко, че ни предстои съд, на който ще даваме отчет за делата си. Ето това е нашето потъване. То може да е безметежност, може да е здраве, успешна кариера, охолство и благополучие.
          Но всъщност, забравили Христа, непознали Христа, ние вече потъваме в нерадението и погибелта.
          Нашата вяра, неуязвима за съмнение, трябва да ни води в житейския път – вярата, че всичко се случва по спасителния Божи промисъл, че Бог е отредил най-доброто за всеки от нас, че единственото и най-голямо зло е греха.
          Ето така не бихме потънали в забравата на житейските грижи.
          Дано Господ се смили над нас и да ни просвети, да усили в нас вярата и да укрепи християнската ни съвест.
          Защото времето ни на тая земя е твърде, твърде кратко.
          По Божия милост имаме застъпничеството на Майката Божия, чийто най-голям празник е утрешният ден – денят на нейното Успение. Света Богородица е наша най-милостива ходатайка, Владичица и утешителка, облажавана от всички родове, майка на Христовите чада.
          Да не забравяме да я призоваваме в молитви и благодарения, знаейки че Майката има прошка и обич дори и за най-злонравните си чеда.
           По нейното застъпничество, Бог да ни вразуми! Амин!

Изображението е копирано от http://www.radiovera.ru

Свети новомомъченик Трендафил от Загора на Пелион

           Голяма част от новомъчениците са били малки деца, момчета и момичета, които, въпреки своята незряла възраст, са заложили твърдата си вяра в истинския Триединен Бог, срещу езическите османски тирани, които са искали да ги обърнат към исляма и да загубят гръцкото си самосъзнание. Един от тях бил свети новомъченик Трендафил.
           Той е роден през 1663 г. в Загора на Пелион, в мрачните години, когато нашият народ и всички православни народи на Балканите са живели в един от най-тираничните периоди в историята. Родителите му били прости и бедни хора, но богобоязливи, които го отгледали и възпитали в наставление Господне. Те вдъхнали в детската му душа вярата в Единия истински Триединен Бог, научили го да бъде предан на Неговата свята Църква – безопасното убежище на всяка душа. Затова често го водели на църква. И той отивал с радост и с радост помагал на свещеника и певеца в църквата на селото. Научил се да обича Христос и светиите, да ги смята за свои приятели, да бъбри с тях с часове. Той особено уважавал и обичал нашата Богородица и свети Георги, който пострадал героично за своята вяра в Христос.
           Трендафил загубил любимите си родители и останал сирак, когато бил още малък. Бог го подкрепял в този труден период от живота му. За да оцелее, той потърсил работа като моряк. Наистина един капитан го взел и направил моряк на своя търговски кораб, който пътувал по северното Егейско море и превозвал стоки. Младият Трендафил му благодарил и му обещал, че никога няма да съжалява, че го е наел на своя кораб, показвайки необичайна съвестност, честност, трудолюбие и доброта.
           Някои моряци обаче, се държали грубо с младия Трендафил, когото закачали непрестанно. Между тях имало и турци, които му се подигравали за неговото благочестие, като го виждали да се моли често и да говори за Христос и светиите. Той отклонявал техните закачки с доброта и неосъждане и продължавал да се моли с плам и вяра в Бога и да възлага надеждите си на Него. Молел се и за тях, защото знаел, че са жертви на дявола, който ги използвал, за да го дразнят и да го отвличат от благочестието му.
            Времето минавало и морякът Трендафил печелел все повече и повече симпатиите на своите събратя християни моряци. Но не и мюсюлманите, които го мразели до смърт и търсели повод да му отмъстят. Такава възможност им се предоставила на пътуването с кораба до Константинопол. След като хвърлили котва, група моряци – мюсюлмани предизвикали спор с Трендафил, с цел да го хванат в капан. Те измислили ужасна клевета, че той уж им доверил, че възнамерява да се потурчи и да приеме исляма, а след това променил решението си.
            Използваме случая да подчертаем, че най-разпространеният начин за отмъщение на турците срещу гърците – християни е клеветата за предполагаемо намерение за помохамеданчване. Според шериата, т.е. ислямския закон, това е много тежко престъпление, което е равнозначно на насилствено потурчване на обвиняемия или неговата смърт! С тази клевета загинали много новомъченици.
            И така, тези ужасни клеветници отишли при упълномощения от султана по религиозните въпроси, печално известния Мустафа паша. Пред него те го заклеймили като отричащ исляма, като добавили и обвинението, че уж е обидил тяхната религия и Мохамед. В края на краищата, самият отказ да се приеме исляма, означавал богохулство срещу исляма. След кратко време пристигнал отряд озверели войници, които арестували и вързали Трендафил и го отвели при турския командир на града, за да му се извини.
            Следователят първоначално използвал много ласкателства, за да го изкуши и да го накара да промени решението си. Той го похвалил за младостта му и му предложил богатства, почести и добра служба, ако се отрече от вярата си и приеме исляма. Той обаче отказал с необичайна смелост и заявил: „Аз никога няма да приема да се отрека от моя истински Бог и Спасител Исус Христос”!
            След този смел отговор, следователят започнал със заплахи и предупреждения, че за да избегне наказанието и смъртта, трябва да приеме исляма. Но той останал твърд във вярата си и извикал силно: „Аз съм християнин и искам да умра като християнин”! След това започнали с мъчения, надявайки се, че Трендафил, който бил все още твърде млад, почти дете, ще се огъне пред мъченията и ще промени вярата си. Предали го на свирепи мъчители, които безмилостно го биели и изтезавали ужасно. Но мъченикът остана твърд, въпреки непоносимите болки.
           Когато видели, че не могат да го убедят, решили да го убият. Завели го до хиподрума на Константинопол, където хиляди християни проливали кръвта си за вярата си в Христос. Те искали тълпата да гледа екзекуцията като пример, за да се всее страх в подчинените християни и те да не помислят да надигат глава. Палачът се приближил до едва седемнадесетгодишния мъченик и му отсякъл главата. Това станало на 8 август 1680 г.

Λάμπρου Κ. Σκόντζου, Θεολόγου  – Καθηγητοῦ, Ἅγιος Νεομάρτυρας Τριαντάφυλλος ἐκ Ζαγορᾶς τοῦ Πηλίου, изт: http://www.orthodoxia-ellhnismos.gr/2020/08/blog-post_48.html; 08.08.2022 г.

Чудното насищане на 5 хиляди души с пет хляба и две риби

Матей 14:14-22

           И като излезе Иисус, видя много свят и смили се над тях и изцели болните им. А на мръкваме приближиха се до Него учениците Му и рекоха: Тук мястото е пусто, и времето вече напредна, разпусни народа, за да идат по селата и си купят храна.
            Но Иисус им рече: Няма нужда да отиват, дайте им вие да ядат.
            А те му казват: ние имаме тук само пет хляба и две риби.
            Той рече: Донесете Ми ги тука.
            И след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците – на народа.
            И ядоха всички и се наситиха, и дигнаха останали къшеи дванайсет пълни коша, а ония, които ядоха, бяха около пет хиляди души, освен жени и деца.
            И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа.

Братя и сестри,

           Чудото, сторено от Господа – насищането на 5000 души с 5 хляба и 2 риби, това чудо е тъй поразително, че и четиримата евангелисти го отразяват. Изумително е разкриването на Божията милост. Творецът на небето и земята, Онзи чрез Когото всичко е станало, милее за всеки от нас. Мнозина, донесли своите болни, голямо множество народ – жени, деца старци ожидат Божието снизхождение, търсят Христовата проповед и Христовите изцеления.
             Господ знае, че ние сме плът. Сам приел плът за нашето спасение, Синът Божи не ще остави дошлите за помощ и просещите озарение.

Има още →