Братя и сестри,

        Днешното литургийно евангелско четиво (Лк.16:19-31) предава Господнята притча за богаташа и бедния Лазар. Подобно на другите Христови притчи и тази се отнася не само за Христовите слушатели, но за всички хора във всички времена.
        Един безгрижен богаташ пирува бляскаво. Целият му житейски път е низ от удоволствия и наслади. При вратите му, незабелязан от богатия, лежи бедният и болен Лазар, измъчван от тежко и будещо погнуса заболяване. Лазар е окаян не само защото е болен, но и защото е в крайна, унизителна варварска нищета. Той е сам, напълно сам, изключен от човешкото общество, поради отвратителното си заболяване. Цялото му тяло е в струпеи и единствено кучетата доближават нещастника, за да ближат гноящите му рани. Нищо повече не ни казва евангелието за този беден Лазар. Но най-вероятно Лазар наред със своята нищета и окаяност е бил смирен и кротък, не е роптаел и не е проклинал Бога, Който допуска тъй различно съществуване за богаташа и бедняка.
        Откъде разбираме, че Лазар не е роптаел?
        Разбираме това, че е кротък и смирен, от неговата задгробна участ. Ангелите го занасят след кончината му в лоното Авраамово – там, където пребивават патриарсите и праведниците от създание мира.
        А безсърдечният богаташ, който дори не беше забелязал струпавия Лазар пред портите си, трябваше да отиде в ада.
        И когато богаташът се моли на Авраам, Лазар да бъде допуснат, за да му помогне, Авраам му отвръща: „Чедо, спомни си, че ти получи доброто си приживе, а Лазар – злото. Сега той тук се утешава, а ти се мъчиш.“
        Братя и сестри, да не ламтим да вземем доброто приживе. Да не съжаляваме, че имаме толкова изпитания, болести и немощи.
        Да не скърбим, че не сме в числото на преситените и лекомислени люде, които имат здраве, успехи, почести, кариера, слава и благоденствие.
        Да не роптаем, преди всичко да не роптаем, че в скърби, лишения и терзания минават дните ни. От нас Господ иска само едно – да претърпим, да претърпим изпратените за наше спасение изпитания.
        Защото Лазар, изхвърленият и окаян Лазар, получи райското блаженство единствено поради своето търпение и кротост. И сълзите, които проля приживе, се превърнаха в скъпоценна нетленна сватбена одежда за брачния пир на божествената любов.
        Затова и ние нека да имаме него за пример, да гледаме с духовен взор и да не роптаем. Защото завистта и ропотът ще погубят и без това малката ни възможност за спасение. Нека помним, че Господ иска да се спасим и да достигнем до познание на истината. И Той – Всемогъщият и Всезнаещ наш Създател знае колко са нашите слаби човешки сили. И по мярата на тия сили, които само Нему са известни, Той изпраща изпитанията, за да ни смири и устрои нашето спасение.
        Да даде Господ скърбите и болките, и злощастията да ни бъдат за спасение и за добра отсъда в часа на Съда. Амин.
         Божието благословение да е с всички вас.

Изображение: Богаташът и бедният Лазар – стенопис от манастира Kykkos в Кипър, изт. catholicsstrivingforholiness.com
Копирайте: Проповед на Неделя 5та след Неделя подир Въздвижение, 2024

           Господи, Който с дълбока мъдрост човеколюбиво всичко устройваш, и полезното на всички подаваш, Единствен Създателю, упокой душите на Твоите раби, защото упованието си възложиха на Тебе – Творец и Създател, и Бог наш.

Братя и сестри,

               След грехопадението на нашите прародители, престъпили първата Божия заповед за въздържание от плода на забраненото дърво, Бог повели първите хора, а след тях и всички ние – техните наследници, да напуснем рая. И нещо повече – вкусили от забранения плод всички ние наследяваме греха, болестите, старостта и смъртта. Всички ние – потомци Адамови, а заедно с нас и цялото живо творение, цялата природа ставаме смъртни. 
          Затова, призвани за безсмъртие и вечен живот, ние имаме една и съща участ – след седемдесет или осемдесет години да вкусим смърт.
          А което е още по-важно – тази смърт не е край, мрак, забвение – тя е врата, която всеки от нас отваря, за да премине във вечния живот или във вечното осъждане. От създание мира досега са отходили в другия живот стотици хиляди, милиони хора, сред тях са нашите предци, а един ден и ние също ще се представим пред Господа. Затова и апостол Павел казва „на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд“.
          Затова и ние християните, Христовите следовници, знаейки че имаме един-единствен живот, се стараем тук да подготвим добра отсъда в часа на Съда.
          Но често добрите ни дела са нищожни, а греховете – страшни и ние прибягваме до молитвите на Църквата – земна и небесна, Съкровищница, която да се застъпи за покойните преди нас.
          „Милост за даване да имаш към всички човеци, но и починалите не лишавай от милост“ – съветва Иисус, син Сирахов в своята безсмъртна книга – неотменна част от Стария завет.
          Какво значи да не лишаваме починалите от милост? – Значи да не спираме да се молим за тях, да записваме в църква техните имена, които свещениците произнасят, отделяйки частици от просфората в олтара и тогава знаем – лъч светлина достига до нашите покойници.
          Казват, че както затвореният в тъмница очаква свиждане и се радва да се срещне със своите близки, така е и за онази душа, на която е устроена църковна панихида и чието име е упоменато в заупокойна литургия, каквато е днешната.
          И колкото сме се грижили за нашите близки приживе, толкова повече трябва да се грижим сега, когато те вече не могат да направят нищо за себе си, защото времето им за покаяние е безвъзвратно отминало. Затова, да четем Псалтир заупокой, да храним и обличаме гладни, да записваме имената на покойните на службите в църквата, особено на тези, за които знаем, че няма кой да направи тази милост, да се молим и да просим Всемилостивия Владика, по молитвите на Майката Божия и на всички светии, да им прости прегрешенията, сторени волно и неволно.
          Защото не е достатъчно да направим надгробни паметници и да печатаме некролози – грижата ни трябва да е духовна, защото починалите са души, не в материалния свят, паметниците, цветята и некролозите не променят тяхната задгробна участ.
          Единствено и само застъпничеството на църквата може да даде светлина и покой на нашите починали сродници.
          А дано и на нас да има кой да даде имената заупокой и да ни приготви панихида.
          Мнозина се питат защо трябва винаги да има варено жито на поменната трапеза? Житото символизира възкресението, възкресението, което всички ние очакваме, възкресението, при което праведните ще посрещнат Господа на облаци, за да бъдат винаги с Него.
          Да даде Господ и нашите близки, и самите ние – бедни откъм добродетели, богати на грехове, но грехове, за които сме принесли покаяние – всички да наследим обещания небесен Йерусалим, където вместо слънце сияе нашият Триединен Бог.
          Амин!

           На 1 ноември възпоменаваме будителите – всички достойни за уважение българи, способствали за отстояване на нашето християнско самосъзнание и на българщината, за опазване на родния език, традиция и култура.
          Честваме всички тях, някои от които неизвестни за широкия кръг читатели – като свети Пимен Зографски от 16 век, съградил, обновил и изписал ведно със своята школа над 300 църкви и манастири в България. Честваме великия Паисий, Хилендарският монах, който разкри вкратце родната история и я отърси от праха на забравата. Честваме всички негови следовници – книжовници, екзарси, преводачи, публицисти, поети, революционери и монаси, титани на духа и делото (макар и с най-различни нагласи и убеждения), отдали живота си за неугасимия блян да зърнат една свободна, лишена от гнет, заблуди, чуждопоклонничество и упадък, силна и славна България, държава на духа, носителка на великите идеали, завещани от предците.
          Честит да е празникът, на всички, които дишат и живеят с тези идеали!

Изображение: https://primorsko.bg

       Ето как един от най-изявените будители, човек с ярък възрожденски дух – митрополит Климент Търновски, по-известен като Васил Друмев, описва историческата насоченост на изстрадалия български народ от следосвобожденската епоха:

      Има Православие у нас, има български народ; няма Православие — няма български народ!

            Великомъчениче, ти който надвиваш езичниците, откри се на света като велик победител в беди. Както срина гордостта на Лий и вдъхнови Нестор за смел подвиг, така свети Димитрие, моли Христа Бога да ни дарува велика милост.     

        На 25 октомври, в навечерието на празника на свети великомъченик Димитър Мироточиви, храм „Свети Димитър“ посрещна вярващите с тържествения звън на празнична вечерня. На празника – 26 октомври, утринната служба започва в 8 часа.
        Да помолим свети Димитър да се застъпи пред Бога за душевното ни здраве и спасение!

Братя и сестри,

         В днешното литургийно евангелско четиво (Лука 8:26-39) Църквата ни припомня изцерението на Гадаринския бесноват, сторено от нашия Господ Иисус Христос. Легион зли духове обитавали в този нещастен бесноват, който дори дреха не е обличал и не е живял сред хората. И свети Лука добавя, че дълго време така се е мъчил обсебения човек – чак до момента, когато нашият Спасител и Изкупител го среща и го изцелява. А бесовете, излезли из клетия болен, са толкова много и тъй страшни, че когато влезли в пасящото наблизо стадо свини, цялото стадо се втурнало надолу по стръмнината във водите на Галилейското езеро.
        Потресаваща е картината на действие на тъй злокобните Божии и наши врагове – демоните. По Божия милост те са скрити от телесните ни очи, защото техният безобразен вид плаши човеците. Ние обаче виждаме техните действия в поведенческите проявления на хората около нас и върху самите нас.
        Когато в нечий дом настане прелюбодеяние, то не е от естествения повик на плътта, а е пряко действие на блудния бяс върху някой от съпрузите. Когато говорим страшни неща в пристъп на необуздан гняв, това пак е демонично действие върху нас.
        Дори когато ни се приспи, дойде ли време за вечерните молитви, а сме бодри и свежи да гледаме телевизия, и това е действие на поднебесните духове на злобата.
        За съжаление, ние самите не опазваме своите сетива от външните злокобни въздействия. Не се пазим от разговори, пълни с клюки и осъждане, гледаме непристойни неща, които изобилват в интернет, не се изповядваме, не се причастяваме, не се каем за прегрешенията си и така ставаме лесна плячка за нашия противник.
        Молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния“ трябва да е винаги в нашата уста. Когато сме в интернет, да слушаме беседи на духоносни старци, а не да гледаме мерзостите на света, ако четем, да четем евангелието, светоотеческите напътствия и житията. И най-вече да осъзнаваме собствената си немощ, да не се възгордяваме и тщеславим. Защото гордостта и тщеславието са същност на богопротивния дух, който поиска да завземе Божия престол, и беше сринат в преизподнята още преди създаването на човека.
         Ние, християните, не бива да забравяме, че водим битка с този древен враг, прелъстил нашите прародители в рая. И нашето упование в тази тежка битка (защото това е най-тежката битка в нашия живот – битката за спасението на човешката душа), в тази битка ние, макар и немощни като мравчици, ние – Божието творение, удостоено с Божия образ и призвано към богоподобие, ние сме закриляни и подпомагани от всемогъщата Божия благодат. И тази всесилна Божия благодат призоваваме, за да може Господ на силите да се пребори с лукавия дух. А арената на тази битка, на тази война, е човешката душа. Защото Бог ни е създал със свободна воля, и по силата на тази свобода ние копнеем за Бога, копнеем за избавление от злото, копнеем за мира, радостта и светлината на Светия Дух, копнеем да се намерим облечени с избелена от покаяние кръщелна одежда и със здрав разум в нозете Иисусови, копнеем единение с небесния свят, чиито благодатни лъчи усещаме понякога и тук, на земята.
        И трябва да знаем, че тази битка с враговете на нашето спасение ще бъде до сетния ни дъх.
        Господ да се смили над нас, да ни помилва и вразуми, и да ни подкрепи свише в битката за нашето спасение. Амин!

Копирайте: Проповед на Неделя 6-та след Неделя подир Въздвижение, 2024

Стенописът е копиран от http://www.doxologia.ro

Братя и сестри,

         По велика Божия милост и в нашата многострадална земя Бог дава да просияе прославен чудотворец и знаменит подвижник, чиито мощи и до днес се покоят тук, сред нашия народ. Това е свети Йоан Рилски, наричан свети Иван, основателят на прочутата Рилска обител. Целият живот на този наш небесен покровител представлява молитва и угода Богу, които превръщат светеца в благодатен съсъд, изпълнен с плодовете на Духа – мир, любов, радост, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост и въздържание.
        Роден няколко десетилетия след покръстването на България от свети Борис, свети Йоан след смъртта на родителите си напуска родното си място. А в по-старите жития пише, че бил прокуден от някои свои съселяни. И това не бива да ни учудва, защото няма пророк в родината си, както Сам Господ казва.
        А родина за светеца става непроходимата и дива Рилска планина, където той прекарва земния си път в подвизи и молитва и битка срещу поднебесните духове на злобата.
        Почетен от благочествия цар Петър, внука на свети Борис–Покръстителя, и сторил множество чудеса на изцеления, свети Йоан споделя смирено в своя „Завет“ – своето писмено завещание към следовниците си монаси и към всички нас: „Бог ми оказа помощ да претърпя всичко, не аз, но силата Христова, която е в мене“.
         Ето тази сила Христова, тази божествена благодат превръща смирения Йоан в знаменит отшелник, чудотворец и най-известния светия на българския род.
         И колко актуално звучат днес думите му: „Завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от никакво злословие, без да я примесвате с чужди и различни учения.“
         Тези думи са отправени към нашия съвременник, който е потопен в чужди и наши безблагодатни учения. Потопени сме в окултизъм, астрология, екстрасенство, дъновизъм, йога, баене и гадаене, леене на куршум, почитание към лъжеучители като Ванга, Стойна, дядо Влайчо, вяра в прераждането и всевъзможни заблуди.
         Затова свети Йоан съветва своите ученици и послушници: “Людете от единокръвния си народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят нелепите езически обичаи и зли нрави.“
         А днес към заблудите и лъжеученията е прибавено от най-високи места, от медии и интернет, прибавено е агресивното налагане на богоотстъпничество и извращения, които се превръщат в норма. Да не забравяме, че тези нови „ценности“ са всъщност смъртни грехове, които библейският светоглед винаги е отхвърлял. А светиите, сред които сияе дивният и смирен Рилски пустиножител, не спират да се молят пред Божия престол за нашия окаян, потънал в грехове, страсти и отстъпление свят.
         А в края на своя „Завет“ свети Йоан наставлява да не прекъсваме молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“, да се поучаваме в закона Господен и светоотеческите книги и, забележете, да се молим за него, грешния. Ето истинското смирение, на истинския християнин, прославения чудотворец, основател на Рилската обител, отшелник и съветник на царе. Той проси молитвите на своите чада, защото се осъзнава като грешен и несторил нищо добро на земята.
         Към тази духовна зрялост трябва да се стремим – да виждаме собствените си грехове, а не както е обичайното – да пребъдваме в лъжливото усещане за своята мнима праведност.
         Господ да ни съхрани, да ни опази, да ни покрие със Своя покров, да опази чадата ни от злините на нашето лукаво време, по молитвите на Своята Пречиста Майка и на преподобния наш отец Йоан Рилски Чудотворец, почитан от всички православни. Амин!

Икона:https://www.blessedmart.com/shop/hand-painted-icons/st-john-of-rila-icon/

Копирайте: Проповед на 19 октомври – св. Йоан Рилски, 2024

             Достославна Параскево, ти обикна пустинническия и безмълвен живот и с усърдие последва твоя Жених Христа, ти прие Неговото благо иго още в младостта си и мъжествено се въоръжи с кръстния знак срещу невидимите врагове, ти угаси жарта на страстите с постнически подвизи, пост, молитви и сълзи. И сега заедно с мъдрите девици, като предстоиш пред Христа в Небесния чертог, моли Го за нас, които почитаме твоята свята памет.

   Братя и сестри,    

       На днешния ден, когато честваме преподобната Параскева, известна у нас като Петка Българска, на днешния ден Църквата ни припомня евангелското четиво, в което Господ разказва притчата за 10-те девици.
      Както всички Господни притчи, и тази е преизпълнена с божествена премъдрост и поучение свише. Десетте    девици, които чакат да дойде Жениха – Христа, са всички люде по света, които неизбежно след кончината си ще се срещнат на Съда със своя Създател. 
      Царството Небесно е сватбен чертог, в който ще влязат само мъдрите – тоест онези, които са поддържали своите духовни лампади с горенето на милосърдието, добри дела и светла вяра. Те са добре подготвени за внезапното дохождане на Младоженеца – Христа, дохождане, което за всички нас е свързано с нашия смъртен час – незнаен за нас, но неизбежен, когато ще се изправим пред Божия престол, за да дадем отчет за всички дела, думи и мисли от нашия земен път.
      Така, със силно сияещ светилник на вяра и милосърдие е влязла в небесния чертог и света Петка, прославената българка, по род от Епиват, която още преди да се отдаде на отшелничество е обличала със скъпите си дрехи просяците и просякините. А после, в уединение, в молитвени подвизи и въздишки, в коленопреклонение и борба с невидимите врагове, Божията благодат е увенчала мъдрата дева Петка с неувяхващия венец на Божията слава.
       Нетленни и благоуханни, източващи чудеса, нейните мощи са извадени от епиватската земя, а по-късно донесени в Търново, по искане на христолюбивия цар Иван Асен, където престояват цели два века. Затова смело можем да наричаме света Петка българска светица – не само защото в Епиват през 11 век живее българско население, но и защото тя е закриляла молитвено и Втората българска държава чрез своите мощи. Днес източващата чудеса рака с нейните мощи е в Румъния, в града Яш, и мнозина от целия православен свят отиват на поклонение и просят нейните молитви.
       Днес се молим, украсената с добродетели и милости света Петка да се застъпи за всички нас. Да се застъпи, та да се окажем в часа на Съда с пълен и горящ от вяра и милосърдие духовен съсъд, да се окажем в числото на разумните, на онези, които имат ум Христов и не са пропилявали напразно скъпоценното време на земния живот, дадено ни за покаяние и възрастване в доброто.
       Защото ние  не знаем кога ще дойде краят. И точно защото не знаем края на нашия живот, трябва да полагаме усилия да сме винаги подготвени, по своите слаби сили, разбира се. Да не пропускаме молитвите си, да не отсъстваме от служба, да се покайваме и изповядваме – не формално, а от дън душа, да правим милостиня с разсъдителност, да помним, че всичко, дори нашите мисли ще се открият в съдния ден, да бъдем милосърдни и да прощаваме, както казваме ежедневно на Бога: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Да не забравяме целта на нашия живот, а именно подготовката за блажената вечност.
       И по молитвите на Майката Божия, на ангелите и светиите, сред които и преподобната наша Петка Българска, дано да бъде отсъдата ни от дясната страна, страната на покаялите се, удостоени с богосъзерцание вовеки. Амин!

Копирайте Проповед на Петковден, 2024

Иконата е копирана от m.filckr.com

Братя и сестри, 

            На 10 октомври Църквата възпоменава величествения подвиг на мъченичество, заради чистотата на вярата – възпоменава 26-те Зографски преподобномъченици, предали живота си на Господа, изгорени живи от католиците латинци на 10 октомври, 1284 година.
Как и защо се случва това? Тогавашният византийски император, като искал да закрепи властта си и като търси съюзници срещу арабите, решил да въвлича насила православна Византия в уния с Римския престол. Уния ще рече съглашателство и приемане на отхвърлените преди векове, по време на схизмата, а и по-рано, отстъпления на западните вярващи.
            По давление на императора такава уния – църковен съюз с отпадналите през 11 век латини се сключва на Лионския събор през 1274 година.

Има още →

Лука 7:11-16

           На другия ден Иисус отиваше в града, наречен Наин, и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица и много народ вървеше с нея от града.
           Като я видя Господ, смили се над нея и рече и: Не плачи. И като се приближи, допря се до носилото, носачите се спряха, и Той рече: Момко, тебе думам, стани!
           Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори и Иисус го предаде на майка му.
           И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: Велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ.

 Братя и сестри,

       В днешното литургийно евангелие свети евангелист Лука разказва за велико чудо, сторено от нашия Господ Иисус Христос, а именно възкресяването на едничкия син на една нещастна вдовица. Неслучайно свети Лука подчертава, че съсипаната майка е вдовица. Тя е можела да се омъжи след смъртта на съпруга си, Мойсеевият закон разрешава това, но тя не го е сторила, за да се посвети изцяло на своя обичан син. А сега чедото ѝ, носено в погребално ложе, се отправя към мястото, което никой от нас не може да избегне – мястото на погребалния покой, в очакване на Второто пришествие и Страшния Господен съд.
       Но Христос се смилява над страдащата майка. Смилява се, защото е Всемилостив нашият Създател, който не иска никой да погине. Всеки знае колко е велика любовта на родителя към чедото му. А колко неизмеримо по-велика е любовта Господня към всяко човешко същество, което Той е призовал към битие!
      Затова нека не забравяме, че Бог ни обича, обича всички – праведните обича, грешните милва и всички призовава към спасение.
      Срещата на Христа с погребалното шествие след минута ще се превърне в голяма радост. „Момко, тебе думам, стани!“ – ще чуе гласа на Своя Създател потъналият в обятията на смъртта младеж. Воплите на майката и на оплаквачите ще се обърнат във викове на удивление и възторг. Пред очите на смаяните близки смъртта – извечният човешки враг, похитил ни след грехопадението – смъртта е победена.
      Възкресителят е сред нас! Всемилостивият Избавител от робството на греха, смъртта и дявола е сред нас. Затова всички присъстващи казват, че Бог посети Своя народ.
      И не само починалият младеж възкресява Спасителят. Знаем – Той въздига за три дни и неръкотворния храм на Своето Тяло, на Своята човешка природа.
      Христос строшава портите адови, опустошава мрачното подземно царство, за да изведе към райската светлина праведниците, похитени от общия ни враг – дявола. И след Христовото Възкресение и Възнесение райската обител отново е достъпна за човеците, за ония, за които бе създаден рая.
      Велика, велика е Божията милост, че всички ние, наследниците на Адамовия грях и непослушание, можем да се въздигнем до висините на първосъздаденото блаженство.
     Защото Христос дойде, за да ни изкупи. И страданията на този век, подсейвани от човешкия враг – бащата на лъжата, и от собствената ни греховна воля – страданията на този век са мрачна сянка в сравнение с преизобилната небесна светлина на райските обители.
      Да даде Бог да се покаем навреме, да смекчим сърцата си, да принесем плод на покаяние, та да заслужим с последните макар най-последното кътче на новата земя, където обитава правда. Амин!
      Божието благословение да е с всички вас!

Изображенията са копирани от http://www.ortodoxia.md и http://www.presstv.bg 

             Днес ние, благоверните люде, светло празнуваме, осенявани от твоето идване, Божия Майко, и като отправяме взор към твоята пречиста икона, казваме с умиление: закриляй ни с твоя честен покров и ни избавяй от всякакво зло, молейки твоя Син, Христос нашия Бог, да спаси душите ни.

Иконата е копирана от http://virginmuseum.narod.ru