Страшният съд – външен стенопис от Воронец

Църквата в манастира на Сучевица

Дърво Иесеево – външен стенопис от Сучевица

          Алена Шекерджийска – Кильова 

            Повечето вярващи българи обвързваме Румъния с мощите на свети Димитър Басарбовски в Букурещ и на света Петка в Яш. Това е напълно естествено – ние сме емоционално, мистически, духовно единени с тези прославени светии, преживели в целомъдрие и святост целия си земен път, свързани с нашия род и земя. Свети Димитър е българин, селянин от с. Басарбово край Дунав, а света Петка е от Епиват и мощите й цели два века пребивават в Търново. Нашият майстор на „плетение словес“ свети патриарх Евтимий пише прекрасно житие на преподобната. След завземането на Търново от турците, мощите заминават във Видинското царство, сетне в Крушевец, в Белград и за половин век са в Истанбул, докато влашкият владетел Василий Лупу (1641г.) ги откупува и ги отнася в манастира „Голия“ в Яш.
             Със своето пътуване мощите на светиите освещават многострадалните земи на балканските народи, разорени от чумата и османското нашествие. Прави впечатление, че след своята кончина светиите сякаш пътуват повече, отколкото през всички дни на земното си странстване……

             Прочетете пътеписа  Византия след Византия – пътуване към светините на румънската земя

Тропар

           Ето, Женихът иде в полунощ и блажен е оня раб, който намери бдящ, недостоен е пък оня, който намери заспал. Гледай, душо моя, да не бъдеш налегната от сън и затворена вън от Царството, но отрезви се и викай: свят, свят, свят си Боже наш, заради Богородица помилуй ни.

        В неделя вечерта на Цветница, Велики понеделник вечерта и Велики вторник вечерта, Църквата отслужва Последование на Жениха. Женихът е Христос, Небесният Цар, девиците са приготвените и украсени с добродетели и милост души на покаялите се Христови следовници; темата е заимствана от евангелската притча за 10-те девици. На страниците на евангелието често Господ Иисус Христос си служи с този образ. Господарят (Бог) кани на вечеря, т.е. на брачния пир на божествената любов. Всеки, който отнася Христовите притчи към себе си, желае да сподели участта на разумните девици, т.е. богомъдрите души, оказали се достойни да влязат  в Небесния чертог.

 би могло да е заглавието на мащабно изследване, напомнящо епохалния труд на Йордан Иванов „Български старини из Македония“. Понякога изглежда, че съвременните българи сякаш не знаем и не желаем да знаем нищо за своите корени. А ето – нашите корени са простряни там където дори и специалистите знаят малко – територията на днешна Албания – една непозната земя, свързана с вицове и насмешки, синоним на упадък и застой в годините на тоталитарното минало (Не пиша за днешна Албания – дънки, интернет, кока кола, английски говор, сносни пътища, стари и нови мерцедеси, добро обслужване, добра храна, бункери  и автомивка от тоталитарно време. Пиша за онзи духовен потенциал, който разгръща тази древна християнска страна, и който може би ще продължи да съществува – семинарията „Свети Власий“ и сиропиталището го доказват).
          Албания, всъщност е областта Епир, свързана с династията на Александър Македонски; Албания е древната Илирия, където римските императори винаги са държали гарнизони; тя е Епирското деспотство, наследник на Византия; тя е част от владенията на Али Паша Янински, описан от Байрон. Албания е осеяна с безценните съкровища на българското християнско наследство, православна, древна и свята…

Има още →

Из „Пътепис на Егерия“ (4 век)

          Тук привеждаме откъс от известния исторически и литургичен паметник  на 4 век, препечатан от гръцки източник, който включва описание на Страстната и Светлата седмица, чествани по светите места в споменатия период.
           Ето някои сведения за този известен извор (познат като „Пътепис на Егерия“). През 1884 г. проф. Гамурини открива в библиотеката на обителта Арензо, Италия, ръкопис от 74 листа, като след труда на Иларий за тайнствата и химните следва непознато нему описание. Ръкописът идва от препис на Монтекаси от 11 век. Използван е от дякон Петър за труда му „Пътуване по светите земи“, съставен в първата половина на 12 век.
          Запазените са фрагменти от текста на Егерия. Описват се служби от всекидневния, седмичния и годишния богослужебен цикъл в Йерусалим от 4 век. За жалост не са запазени описанията на останалите поклоннически пътувания по светите земи.
Пътеписът е документ с изключителна стойност, защото е най-старото и детайлно описание на поклонничество по светите земи. Датировката на текста е между 281 – 384 г. Епископът на Йерусалим, споменат анонимно, е свети Кирил, автор на 18 катехизични беседи и 5 мистагогии.
          Авторът на пътеписа е жена – монахиня Егерия, и целта на описанието е осведомяване на сестрите  монахини от нейната обител в Бордо за празничните обичаи на йерусалимските християни при посрещане на Възкресение Христово.

Има още →

Наука и религия – няколко думи към една стара тема…

          Наскоро един интелигентен и образован човек сподели, че не би могъл да се обърне към вярата, защото науката притежава силни неопровержими аргументи срещу религиозното съзнание.
           Дали наистина е така? Съществува ли противоборство „наука – религия*“? Не е ли прекалено старомодно придържането към подобно схващане? Или повсеместното разпространение на този предразсъдък му придава очертанията на истинност (това напомня времето, когато марксистката теза, че „религията е опиум на народите“ се схващаше като постулат). Или по-скоро противопоставянето на религията ще рече противопоставяне на религиозната институция, т.е. просто афиширане на антиклирикална* позиция.
            Нима наука и религия са несъвместими? Нима боравенето с относителните истини е несъвместимо с полето на Абсолютната Истина?
             Религията, в частност християнството, обяснява света от първи причини, а науката – от последни причини, религията дава отговор на „Защо?“, а науката на „Как?“ Науката борави с относителни истини в сферата на единичностите, а религията – с изложението на Абсолютната Истина, спрямо Която всеки човек взема отношение.
            А когато науките се опитват да обяснят първите причини, те излагат хипотези. Ето – за сътворението на света имаме креационизъм* (в частност „библейски креационизъм“) срещу еволюционизъм*. Но изборът на хипотезата, към която да се придържаме, също ни отвежда в сферата на вярата. Защо приемаме еволюционизъм от дарвинов вид като естествен, аксиоматичен научен възглед, възглед сякаш научен в най-висша степен? Приемаме го само защото тази хипотеза ни е представена като единствена в учебниците от дните на детството, когато са формирани представите ни.

Има още →

         Кръщението ни в православната църква съвсем не е формален акт по спазването на традиция, настойчиво подкрепяна от някоя благочестива леля (каквато се намира във всяка фамилия ). За съжаление, мнозина от кръстените в зряла възраст (например притока на новопокръстените след промените през 1989 г.), мнозина бяха кръстени без да са огласени*, без да са подготвени, без да са наясно с най-основните истини на Христовото учение. Така те са затруднени да положат живота си в попрището на новото учение – Христовата вяра, чийто „печат дара” вече носят.

Има още →

„… и ний сме дали нещо на света,
и на вси славяни книга да четат“
Ив. Вазов

          „Успение“ Църквата нарича блажената кончина на праведника – честваме 1100 години от успението на свети Климент Охридски чудотворец.
Свети Климент Охридски и неговото дело са неразривно свързани с епохалното събитие за славянския свят, а именно – създаването на славянската азбука от свети Кирил Философ и преводаческата и просветителска дейност на неговия брат Методий и учениците им. Всички тях – светите Кирил, Методий, Климент, Сава, Наум, Горазд и Ангеларий наричаме свети Седмочисленици.
            Дали наистина отдаваме заслуженото на тези богомъдри съзидатели на цял един нов духовен свят, спасили от асимилация славянството? Знаем ли достатъчно за тези хора, на чийто духовен ръст дължим неповторимото светоусещане за баграта и дълбината на родното слово?  Смятаме ли се за достойни наследници на светители, чиято мъдрост и святост е сравнима само с просветното дело на християнската книжнина от 4 -ти век – „златния век“ на патристиката*? Осъзнаваме ли, че цяла вселена, оросена от благодатния дъжд на Божиите букви, е родена и живее  благодарение на светите братя и техните ученици!

Има още →

         Православие и духовност

         Какво значи духовност, какво ще рече духовен човек? Нуждата за разяснение на това понятие произтича от факта, че обикновено под понятието „духовност” се влагат съвсем различни смисли. На езика на обикновения човек от посткомунистическото общество, каквото е нашето, „духовен” е човек, който е интелигентен, образован, но най-вече артистичен, с формиран критерий за театър, опера, балет и елитарна поезия.
          В контекста на православния светоглед „духовен” е човекът, който е вярващ, който е причастен към Светия Дух във възможната за него степен, човекът който се стреми към Бога, човекът, който изповядва Христос с дух и истина. Духовен човек е онзи, който се опитва с всички сили да даде поле на Светия Дух да заживее в него. За тази цел изтънченият вкус към жанровете на „високото” изкуство нито може да помогне, нито може да попречи. И неслучайно знаем от литературната традиция, че за хора с подобни артистични вкусове и възпитание се казва, че са с „изтънчена душевност”. Да, но тази изтънчена душевност и естетизъм не са равнозначни на духовността.
          В религиозен смисъл (а тук целеполагаме точно този смисъл) – духовността е безотносителна към светогледни нагласи и вкусове, подвластни на времето, образованието и т.н. Затова духовният човек може да не е чел Шекспир, да не познава Макс Фриш и дори да не е зървал Тинторето и от това няма да е по-малко духовен.
          Както и обратното – незнанието или ниската ни образованост не ни правят по-духовни, не ни доближават до чистите по сърце, които ще видят Бога, нито ни причисляват към „нищите духом” (Но за съотношението „душевно-духовно” е най-добре да познаваме свети апостол Павел).
           Нерядко е възможно човек с изтънчена душевност да изповядва най-див атеизъм, сякаш дошъл от недрата на 50-те години на болшевишкия СССР, а всъщност политически да е с определено десни убеждения. Това е нашенски парадокс.
          Митът, че образованието и религиозността са чужди, взаимоизключващи се понятия, обаче е тъжно наследство точно от онези времена.
          Ако спомогнем, поне малко, да се разбие тази пагубна илюзия, значи не сме се трудили напразно.