От периода на подем на Втората българска държава и постепенното ѝ обезсилване след цар Иван – Асен II имаме достатъчно литературни образци, които могат да вдигнат завесата, закриваща от безпристрастния изследовател зрялото ни Средновековие. Без съмнение Йордан Иванов, Иван Дуйчев, в по-ново време Емил Георгиев, Куйо Куев, Климентина Иванова и други са сред изследователите, изложили събрания ръкописен материал, показващ именно пулса на онова сякаш неуловимо битие на обикновения човек от отдалечената епоха, за което толкова се стараха изследователите около Марк Блок и школата „Анали”. Конкретно приписките към ръкописите са сякаш най-благодатният материал на този тип анализ.

            Интерес в случая представляват типичните за ХIII столетие литературни форми на официалната църковна книжнина, каквито са проложните жития.

            Какво е Пролог? Буквалното значение отвежда към предисловие, но с това название се обозначат цели сборници с четива, които предшестват същностната част на църковната служба – Светата литургия.

            Пролозите са агиографски календарни сборници, сравнително устойчиви по състав, съдържащи кратки жития (наречени проложни жития) и четива за отделните празници (Sripta Bulgarica). Съответно на неподвижните дати може да има и няколко чествания. Това личи и от днешната подредба на неподвижните празници в църковния календар на Православната църква.

            Славянският вариант на тези сборници, наред с преводните чествания на ранно- християнски светии, е обогатен с оригинални текстове и паметуване на наши светци в различен брой и състав. Византийските пролози обикновено отбелязват значими събития от живота на Великата църква („Света София“ в Константинопол) – обновление на храма, избавление от епидемии и обсади, чрез литийни шествия с пренасяне на мощи и т.н. Съответно и в пролозите у нас се появяват тези чествания, но постепенно се редуцират, макар и не напълно.

            Чрез българската книжнина формата на проложното житие се прехвърля и у сърбите, и у русите, и в молдо-влашките ръкописи. Прави впечатление обаче, че българските и сръбските пролози не са съпътствани с нравоучителни четива, както е в руските пролози. Това ги прави по-близки до основния образец – византийския синаксар, възникнал през Х век по времето на император Василий II, дело на презвитер Илия и Константин Мокасийски.

            През ХII век, времето на политическото и културно възмогване на българската държава, този вид сборник наблиза широко у нас и вече са добавени кратки жития на български светии и на светци, свързани с Търново, като втори център на православния свят, като втори Константинопол. Тези тенденции се изразяват в грижливото събиране на мощи на светии в Търново, превръщайки престолнината в духовен стожер, поклонническо средище и естествена наследница на падналата през 1204 г. в латински ръце византийска столица, чийто блясък никога няма да е същият.

            Проложни жития намираме също в минеите – богослужебни книги, 12 на брой, по реда на месеците в календарната година, съдържащи четивата на неподвижните чествания. Но прологът обединява кратките жития в една самостоятелна книга. Е. Фет твърди, че прологът е по-късна версия на византийския синаксар. Различаваме два вида пролог – Прост пролог и Стишен пролог. За ХIII век са характерни житийните разкази от простите пролози, за разлика от Стишния пролог, където житието започва с два или три начални стиха (затова е и наречен стишен). Стишният пролог е показателен за литературата на ХIV столетие. Простият пролог следва Студийския богослужебен устав, който чак по времето на Патриарх Евтимий и книжовната реформа са заменя с Йерусалимския богослужебен устав, за който е характерен Стишния пролог (Sripta Bulgarica).

            Проложните жития се четат след шеста песен на канона на утренята. В днешно време например, мястото на пролога е след шеста песен, след кондака и икоса, където той се изчита по същия начин, макар и в още по-съкратен вид.

            Дометафрастовия модел на вписване на жития, отразен в т.н. народни жития, е отминал, проложните жития отразяват вече установени форми на утвърден литературен канон с въведение, изложение на живота и чудесата на светеца, както и разказ за пренасяне на мощите му от някоя точка на отвоюваната българска земя към столицата Търново и понякога завършват със съответната молитвена възхвала. За различните причини за пренасяне на мощи през Средновековието по-подробно е написано у архим. Авксентий (Авксентий 2012: 389), който обръща внимание точно на църковните празници, формирали се при пренасянето на мощи.

            В някои случаи обаче проложните жития (например на свети Прохор Пшински) са извънредно кратки текстове, близки до сегашните (Стара българска литература 1986: 166).

            Житийните текстове, посветени на свети Иван Рилски, са сякаш най-добре проучени, те са и най-много на брой (Дуйчев 1947).  Проложното житие на свети Иван Рилски от Драгановия миней е показателно за този тип литература на ХIII столетие -време на утвърждаване на народностното самосъзнание и възкресяване на българската държавност след близо двувековно византийско владичество (Дамянова 2014: 135). Смята се, че това житие е написано при съставянето на Драгановия миней, който представя добре българската химнографска традиция. В същия миней, разбира се присъстват и служби на светите братя Кирил и Методий, които са с по-ранен произход, както  и службата на света Петка Търновска, чийто мощи са се покоили близо два века в престолния град Търново.

            Интерес представлява и проложното житие на свети Иван Рилски в Норовия пролог. То е поместено в ръкопис, съдържащ Прост пролог – сборник с кратки жития за цялата богослужебна година от споменатия презвитер Илия. То също завършва с разказ за пренасянето на мощите на свети Иван в Търново и се смята, че е написано в последната четвърт на ХIII век. Тук има характеристики, сходни с Народното житие на свети Иван Рилски, описанието на битката на отшелника с демоните, които носят атмосферата на старинен патерик.

            Ценността на пролозите се увеличава с факта, че знаем за канонизацията на български светии от ХIII век, именно от проложните им жития. Става въпрос за патриарх Йоаким – един от канонизираните български светители, които не са толкова много в нашата агиографска традиция. За него е подчертано, че е „родом българин” (Божилов, Кожухаров 1987: 57) – една характеристика, която в Първото българско царство не срещаме изрично – там книжовниците са славяни или говорещи чисто славянски. „Родом българин“ е свети Кирил от „Успение Кирилово”, и свети Иван Рилски от житието в Драгановия миней, и свети Прохор Пшински в Народното житие, и свети Михаил Воин от Потука, в посветеното му проложно житие. Подчертаването на българския произход е характерно за светиите, чиито житийни текстове са свързани с времето на Асеневци.

            Така житията от ХIII век наблягат на българския произход и обикновено е упоменато при царуването на кой христолюбив български владетел са пренесени мощите на светеца. В това проложно житие на патриарх Йоаким, въпреки загубената му част, се споменава за възстановеното патриаршеско достойнство на българската църква през 1235 г. при Иван Асен II, като пръв патриарх е Йоаким – патриарх на „великата патриаршия на Царевград Търново” (Божилов, Кожухаров 1987: 58).  

            Търново е наследникът на Велики Преслав от Първата българска държава. Константинопол е в ръцете на латините, византийската империя е разпокъсана, но българската държава е в зенита на своята духовна, културна и политическа мощ. Затова и Търново е наречен „град на царете“, наследник на Константиновия град, център на православната империя, опряла на три морета, с автономна, автокефална, легитимна патриаршия, призната чрез подписите на всички древни катедри на изток, град, приютил мощите на светии-отшелници, войни  и светители, Търново е град под специалната закрила на свети Димитър, чийто баща е определен като „българин по род“ в „Мъчение на Димитър Солунски” (Стара българска литература 1986: 412). Търново е град, в който Царят на царете – Христос, чрез присъствието Си в чудотворната сила на мощите на Своите угодници, легитимира властта на възкресената българска държава – наследница по дух и по площ на Симеонова България, царство, постигнало мечтаната симфония между църква и държава, завещана като политически модел още от времето на Евсевий Кесарийски.

            Споменатото житие е уникално и с факта, че патриарх Йоаким е единствения архиерей от 13 век, който е канонизиран. Причината да не е широко известен в славянските литератури е отсъствието на житието в състава на Стишния пролог, за разлика от проложните жития на света Петка, свети Михаил Воин и разказа за пренасяне мощите на свети Иларион Мъгленски (Стишният пролог е преписван в много славянски литургични сборници). Ценността на житието се увеличава и с факта, че научаваме за просиял в святост архиерей, на фона на липсващата информация за имената на повечето български архиереи на XIII век.

            Безсъмнено е обаче, че когато говорим за литературата на XIII век не можем да посочим автори – гениални майстори на словото, като свети Климент Охридски, преподобни Наум с неговия „Канон за епископ Андрей” или Йоан Екзарх (последният също е споменат в числото на светиите (Георгиев 1977: 157). Нямаме и житиеписци и химнографи като свети Евтимий, Патриарх Търновски, чийто стил „плетение словес” е най-високата точка на късносредновековното омилетично, химнографско и дидактично слово и чиято личност е тъй широко известна в тогавашния православен свят (не без похвалните слова на неговите ученици – сами блестящи ерудити и книжовници).

            Тринадесетото столетие остава сякаш в сянка, но някак незаслужено – неговата литература е свързващото звено между достиженията на Златния век с неговата Преславско – Охридска книжнина и блестящите постижения на литераторите от 14 век и Евтимиевата школа. Но с това не се изчерпва стойността на тази литература. ХIII век, явен в своите образци, показва изключително разгръщане на просветната дейност на църквата в тъканта на естественото ѝ литургично измерение.

            Неслучайно в споменатия Драганов миней, който е забележителен и със своето невмено писмо, са събрани и поместени службите на светите братя Кирил и Методий, на свети цар Петър, свети Иван Рилски, света Петка Търновска, свети Михаил Воин, които съществуват редом с всеправославните чествания. А последните три жития възникват в Търново през ХIII век.

            Разбира се, Драгановия миней не е единствен, но той е може би най-представителен за епохата (Божилов, Кожухаров 1987: 29).

            Това, което прави впечатление, е наличието на голям брой проложни (кратки) жития в различните източници, а както стана ясно те са свързани изключително с литургичното дело. Пространното житие, което включва в пълнота високите изисквания на следметафрастовата епоха, е предмет на четене в домашна обстановка.

            Всъщност пренасянето на мощите на светиите в престолния град е онова празнично събитие, което вълнува християнина, става повод за възхвала и обогатява житийната традиция в периода. Мощите на светиите са безценен „капитал”, неоценимо съкровище, чудодейна реликва, която има и апотропейни функции над царския град-сърцето на държавата. Светиите, пребиваващи чрез своите мощи тук, са застъпници пред Божия престол за благоденствието на царя и България. Търново се превръща в истинския наследник на Константинопол. Към това се стремят Асеновци, както и всеки средновековен владетел – към укрепяването на столицата с повече реликви и светини. За да има благоденствие в социален план, трябва да има благоволение в небесния порядък. Това е мисленето, характерно за християнския светоглед, който е основополагащ в европейското средновековие. Естествено, от ренесансовото време насетне, особено в епохата на просвещението, после – в отрицателната критика на Тюбингентската школа, а сетне и при Фойербах и в марксистката историопис, светоусещането на средновековния човек е погледнато сякаш през оптиката на обърнат бинокъл, мотивите и действията на средновековния човек са толкова причудливи и странни, че нищо друго не остава освен описвайки ги да им се дивим и присмиваме (Янакиев 2012: 28). А често нашето мислене в следствие на идеологическата щампа, че религията е опиум на народите, напълно предрешава осмислянето на средновековния светоглед като примитивен. В най-добрия случай за средновековния човек е поверено правото на изява на културен деец (книжовник), който ще извърши историческа мисия – да не предаде на забравата някой исторически факт, например отвоюването на Мизия, Тракия и Македония при Асеневци или ще предостави на Новото време постиженията на гръко-римската античност, които довеждат до всеобщо възхищение изследователите още от ренесансово време. Религиозността на водещите лица на средновековното време, които са забележителни в редица отношения, се свежда до вид политическа мотивация. Така Асеневци, събирайки благоговейно мощите, всъщност искат да увеличат политическия си престиж, а въздигането на българската църква в ранг патриаршия е истински политически триумф. В този контекст църквата се осмисля като един прогресивен за тогавашното време, положителен за културния живот политически инструмент, с който си служат владетелите, за да увеличават своята мощ. Това виждане напълно отговаря на наложилите се представи за доминиращия на изток цезаропапизъм. Така и Арнълд Тойнби – некоронованият монарх на днешната хуманитаристика представя църквата на изток като послушно ведомство на византийската държава удобно забравяйки за периоди като иконоборството, в които повече от век и половина църквата се съпротивлява яростно на иконоборческата върхушка. Може да се изтъкне колко различни от идеята за истина са стереотипите, през които виждаме Средновековието.

            „А Бог искаше да издигне падналата скиния….”  (Стара българска литература 1986: 131) пише неизвестният автор на проложното житие на свети Иван Рилски. Държавата е уподобена на свещената скиния, преносимия храм на старозаветните свещеници, скинията е била несправедливо поругана и съборена, така и Преславската църква е била унищожена и въпреки че Охридската епископия е имала привилегии, дадени от император Василий II, българската държавност е печално стъпкана в праха. Този факт Тойнби коментира като началото на големия крах на православната цивилизация на изток (Тойнби 1995: 26). Именно в контекста на византийската правна теория държава и църква са две страни на една цялост, чийто център са царят и патриархът.

            Подчертаването на националното самосъзнание в нашата литература от ХIII век иде във време, когато приелият преди 3 века християнството български род възстановява своята политическа и религиозна самостоятелност. Последната дори се връща на исконните смислови хоризонти – източното православие, след годините на униатска политика от времето на цар Калоян. Връща се чрез съборно решение, което не  е свързано с насилие, войни и натиск, а със събор при Понтийското море за „ вечно поменание” (Божилов, Кожухаров 1987: 114).  „Заради това прочие писахме тези неща за всички православни” завършва ръкописният текст в Синодика на цар Борил, който е основен източник за политическата и църковна история на втората българска държава от периода.

            Емблематичен за умонастроенията на епохата е разказът за кончината на Зографските мъченици, който макар и с неуточнена жанрова форма – житие с изобилни исторически податки, спада към вида на проложните жития, толкова характерни за българския  ХIII век, при все че някои отнасят текста към по-късна дата (Стара българска литература 1986: 602-604).

            Текстът е показателен за новите тенденции на ХIII век – обръщането на поглед към запада, към римската катедра, в опит  да се решат все по-тежки политически и геополитически проблеми. Цар Калоян също търси легитимация на титлата си чрез сключване на уния с Римската църква (Ангелов 2020: 168-169). Тук вече, без съмнение в действията на българския владетел, личи ясно желанието за извличане на политически дивиденти. По-подробно за тези отношения – приписката с папа Инокентий, цар Калоян и примас Василий има данни у Р. Поптодоров (Поптодоров 2012: 47).

А доказателство, че унията има само външен характер, който не променя православния облик на българските земи, е фактът, че още на следващата година латинските рицари са разбити при Адрианопол. Латинският император е пленен, а застъпничеството на папата за неговото освобождаване е напълно безуспешно. Така или иначе Римската катедра и като цяло западния свят имат все по-осезаемо влияние и все по-големи амбиции на изток.

            Сключването на уния от Михаил VIII Палеолог през 1274 е безуспешен опит да се решат външнополитическите проблеми на империята. Унията неизбежно среща съпротивата на атонското монашество, което от X век насетне (след поглъщането на източните провинции в ислямската сфера) се превръща в сърцевина на православния живот, коректив и ревностен носител на ортодоксалните традиции. През 1275 г. папско пратеничество обикаля светогорските манастири на проверка как се изпълнява унията. Проверката включва разбира се и извършване на обща литургия, а знаем, че общото богослужение е напълно неприемливо от гледна точка на догматите, каноните и апостолските правила на Православната църква. 22-ма монаси от българския манастир Зограф, начело с игумена Тома, заедно с четирима миряни, чийто имена са неизвестни, са изгорени живи в кулата, строена с ктиторството на цар Асен, защото отказват да излязат и съслужат с католиците. „Латините воюваха, както си личи и срещу други обители. Така сетне дойдоха и срещу манастира на светия и славен великомъченик и проповедник Георги, наречен Зографски. Понеже не бяха пуснати в този манастир от монасите, които тогава се намираха там, те влязоха насила и го завладяха на десетия ден на месец октомври … И запалиха кулата на цар Асен, и тя изгоря напълно с църквата; и заедно с тях изгоряха и 193 книги и църковни съдове, и златни епитрахили, и много ценни завеси и всички други църковни утвари, що бяха от благочестивите и приснопаметни царе, сиреч от светия цар Петър, от великия Иван-Асен и от Симеон, – едни бяха взети от нечестивците, а други – изгорени. Заедно с тях изгоряха и 21 иноци и 4 миряни” (Стара българска литература 1986: 284). Следват имената на монасите и съобщение за еклисиарха Партений, който скача от кулата, проживява още 30 дни, като вероятно подробностите на това събитие дължим именно нему. Точността на описанието на погрома, изброените унищожени ценности и точният брой на ръкописите, както и имената на монасите говорят недвусмислено за картина, предадена от непосредствен свидетел (да не забравяме, че гръцкият вариант на думата свидетел има значение и на мъченик).

            Въпреки своята краткост, житието има точна триделна композиция. Започва с увод с библейски съпоставки, отвеждащи към Юда Макавей и тримата отроци в пещта, съпоставени с добродетелните братя, които заради правоверието завършват земния си път, умирайки в огъня.  

            Следва стегнато изложение за политическата обстановка и действията на нечестивия византийски император – униат, които предизвикват този брутален натиск върху светогорските манастири. Описанието на мъченическия подвиг изобилства с конкретни факти, а преподобномъчениците са сравнени с древните саваитски отци, избити от варварите – бедуини. А тук врагът на човешкото спасение – дяволът, довежда варвари в не по-малка степен – „безсрамния и жесток народ франки”.

            Заключителната част на житието е възхвала на мъченическия подвиг на зографските отци и молитва към тях за застъпничество пред Божия престол за нашите „благочестиви и православни царе” и омиротворение на целия свят. „Това се написа за спомен, за да не бъдат помрачени такива неща в дълбината на забравата, но да се споменават винаги в бъдните поколения” – пише житиеписецът. Това би могло да послужи за надслов на всяка историопис, непреходната стойност на тези думи на анонимния житиеписец не се отнасят само към ХIII век – времето на коренно различни условия от предхождащото византийско господство, време на ярка изява на авторитета на българската държава на фона на липсващ водещ византийски център и по-близък досег със запада. Последното често носи трагичен заряд.

            Както бе споменато, проложните жития се четат на утренята преди началото на литургията в деня на честване на дадения светец. При огромната посещаемост на храмовете тогава, е ясно, че слушането на четивата от редовия енориаш, който макар и неграмотен умее да слуша и да се задълбочава в чутото, може би много повече от бомбардирания с разнопосочна повърхностна информация съвременник, става ясно, че църковното четиво е основният, ако не и единствен източник на знание за средновековния човек.

Ето защо ролята на житията и службата на светията е решаваща при формирането на единния ценностен свод на човека от онази епоха. Житийният текст е решаващ за вчувстването в битието на онзи, който носи своята изключителност – светията. Светостта е изключителна, тя не е обичайна за ежедневието  в социума, но пък тя задава образеца, спрямо който се определят и се съотнасят обикновените хора, тя е моделът, който следва средновековният човек. Затова и житията, макар да показват изключителния случай на аскетика, добротворство и съвършенство, са пример за подражание на същия този обикновен човек, който ни се явява в приписките (Божилов, Кожухаров 1987: 194-198), самоописващ се като покаяник, грешник, премръзнал при преписа на богослужебните книги, благославящ за парче хляб, измъчван от тежки предчувствия за обсада и война, борещ се да свърши своята обемна работа на книжовник, който със своя тих труд разказва за небесния живот на древните християни, разказва на своите съвременници и на следващите след тях – ето човека във възможния фокус на „Анали”.

Този човек, този книжовник, не е деец на културата. Той е винаги със съзнание за своето дело като посветено Богу, с начертанието на своята грешна ръка, той предава подвига на увенчаните с небесна слава, те пък ще го измолят, ще измолят и слушателите на това житие…, идещите след него християни ще благославят и прощават. Защото всички ни чака вечния живот в Божието царство – там, където са отходилите преди нас застъпници за българския род – родните светии.

Книжовникът от онази епоха не се съзнава като културтрегер, нито като интелектуалец в днешния смисъл на думата, той е раб Божий, съработник Богу за оплевяването нивата на човешката душа, къде по-добре, къде по-зле предал с грешната си ръка безгрешната истина, която ние – съвременните алиенирани хора можем да оглеждаме, оразмеряваме, детерминираме, съпоставяме, преразглеждаме, естетизираме, обективираме, детайлизираме и структурираме в контекста на всевъзможните философско-исторически, историко-философски, литературоведчески, антропологични и диалектически анализи, а кой знае, може в някакъв момент да доближим като истина отправена лично към самите нас (ако разбира се щампата на наукообразния светоглед ни позволи да отхвърлим религиозността като право на самоопределяне на необразованите).

Като цяло официалната църковна книжнина на ХIII век защитава високите цели на литургичната и просветна дейност на църквата и е достойна продължителка на книжнината на Златния век, и не по-малко достойна предшественица на епохалното дело на Евтимиевата школа и ХIV век.

Литература:

Авксентий 2012: архим. Авксентий. Еортология. Пловдив, 2012.

Ангелов 2020: П. Ангелов. Българското Средновековие. София, 2020.

Божилов, Кожухаров 1987: Ив. Божилов, Ст. Кожухаров. Българска литература и книжнина през XIII век. София, 1987.

Георгиев 1977: Литература на Втората българска държава. Литература на XII век. София, 1977.

Дамянова 2014: Е. Дамянова. Рецензия на старозаветните библейски текстове през Втората българска държава. В: Дни на науката, 2013. Велико Търново, 2014.

Дуйчев 1947: Ив. Дуйчев. Рилският светец, София, 1947.

Поптодоров 2012: Р. Поптодоров. Търновският архиепископ Василий (1185 – 1234) – неизвестен и непознат. София, 2012.

Стара българска литература 1986: съставителство и редакция Климентина Иванова. Стара българска литература. том 4. Житееписни творби. София, 1986.

Тойнби 1995: А. Тойнби. Изследване на историята, т.2, София, 1995.

Янакиев 2012: К. Янакиев. Светът на Средновековието. София, 2012.

Sripta Bulgarica: съставители: Институт за литература и Софийски университет. Пролог. http://scripta-bulgarica.eu/bg/terms/prolog (достъпен на 22.05.2024)

          Онези, които са били на поклонение с ясното съзнание, че то е различно от обикновената екскурзия с разглеждане на забележителности, се досещат, че Кипър и духовните съкровища там са бленувана мечта за всеки християнин. Досегът е множество светини в рамките на няколко дни е невъзможен, натоварването в опита да се посетят повече църкви и манастири не е малко, но пък духовният заряд от тези срещи е неописуем.
          Самолетът се сниши над острова, огрян от слънце, с море без вълни, накъдрено от пяна в студеното мартенско утро на първия ден на нашето поклонение – студено и дъждовно в София, слънчево и приветливо в Кипър.
          С какво е известен този остров? Част от него носи названието Саламин, вероятно пренесено от антични колонисти, поселили се тук от древния Саламин на Сароническия залив, известен с победата на гърците над персите в гръко-персийските войни през 5 в. преди Христа.
          Историческите превратности в Кипър го свързват в най-голяма степен с християнската история. От Кипър е апостол Варнава, чийто племенник е евангелист Марк, в чиито къща в Йерусалим е Тайната вечеря. В Кипър проповядва и апостол Павел. От Кипър е един от най-преданите ученици на Павел и Варнава – свети Ираклиди, на когото е посветен величествен манастир. Тук цели 30 години, в древния Китион (сега Ларнака) светителства възкресеният четиридневен Лазар, Господният приятел, братът на Марта и Мария. Тук света равноапостолна Елена строи църкви и дарява частици от Честния Господен Кръст. Тук е единствената по рода си светиня, незнайно как оцеляла от грабежите на кръстоносците – въжето, с което Господ е привързан на Кръста. Тук светителства свети Епифаний Кипърски, един от знаменитите богослови на 4 век, чието сведено в молитва лице разпознаваме по древните стенописи. Тук е роден свети Спиридон Чудотворец. Тук се покоят безчислено множество светини – чудотворни икони, частици от Господния Кръст, мощи в реликварии и раки, докосвани от стотици хиляди устни, шепнещи молитви …

          Островът е подстъп за поклонничество към Светите земи, зает от гърци, перси, араби, кръстоносци, османци, колонизиран от британци и днес, свободен православен свят, чиято северна част обаче (с поетичната Фамагуста) принадлежи на Турция след драматичните събития от 70-те години на миналия век.
          И ето – първата ни спирка е църквата в Гироскипу – невероятен каменен храм, със стенописи от 9 – 14 в., посветен на света Параскева Римлянка, с 5 купола, тъй различни от нашите, с пристройка от по-късно време и камбанарията във венециански стил. А от пътеводителя научаваме, че първият многокуполен храм в Кипър е на свети Епифаний в Саламин (дн. Констанция), който няма да можем да видим.
          Тук, в „Света Параскева“, цели стени със стенописи, предаващи живота на Господа и Майката Божия грейват към смаяния ни взор.
          От централния купол ни гледа Света Богородица Оранта с вдигнати ръце – лицето ѝ е запазено, околовръст са пророците, държащи в ръце свитъците с месианските предвещания. Изискан и достолепен, византийският стил от 15 век покорява с хармоничността на багри и мистичния заряд на лицата. Виждаме Христос да умива краката на учениците, Христос, целунат от Юда, виждаме и войниците, дошли да го арестуват, изобразени с латински шлемове и въоръжението на кръстоносците – исконните врагове на православния свят.

         Разпятието Христово сред кръстовете на разбойниците (в итало-византийски стил) заема цялата северна стена, там виждаме фрагмент от друг живописен слой – Успение Богородично.

         А иконостасните икони силно напомнят нашите възрожденски образци.
         С благ и проницателен лик Света Богородица Одигитрия (Пътепоказателница) от двустранната икона, а от другата страна се вижда запазен фрагмент от Разпятието – поразителна тъга блика от ликовете на жените под Кръста.
         Зашеметени, излязохме от хладината на църквата на площадчето, искрящо в слънчеви блясъци.
         Следващата ни спирка беше посветена на събитие от благовестническото пътешествие на свети апостол Павел. За неговия престой в Кипър знаем от 13 глава от книга „Деяния на светите апостоли“, писана от свети евангелист Лука. По време на пости в Антиохийската църква, Дух Светий нарежда Варнава и Павел да бъдат отделени от другите учители и да отпътуват за Селевкия, а после за Кипър. Те пристигат в Саламин, проповядват в синагогите (още отдавна има голямо еврейско поселение на острова). Заедно с тях е апостол Марк. („Йоан, наречен Марк..“). Те прекосяват целия остров и стигат до Пафос, където се срещат с проконсул Сергий Павел „мъж умен“.

          Спряхме пред останките от римския дворец на проконсула, там е обозначена колоната, където апостол Павел, след като изобличил тамошния лъжепророк Елима, е бичуван 40 удара без един (2 Кор. 11:24). Но по Божия милост сърцето на проконсула се отваря за словото и той е първият римски управител, приел Христа. Днес до разрушената колонада се възвисява каменна базилика, с типичния за кипърските църкви романски привкус.
          Няма как да забравим, че доста време, от 1260 г. до 1570 г. Кипър е владение на латинските рицари, завладян от Ричард Лъвското сърце, по-късно той е продаден на тамплиерите, те пък го продават на франкската династия на Луизианите. Така че не само византийски и източни влияния, но и латински се съчетават в уникални каменни ансамбли, потънали в маслинови и портокалови горички под жаркото южно слънце.
          Автобусът ни отведе до катакомбите на света Соломония. Съкрушението и готовността за мъченичество на древните християни бе стаено в хладните сводове на подземието.

           Тук са служили тайно литургии, тук юдеохристиянката Соломония е убита, заедно със 7-те си деца, подобно на старозаветната Соломония от Макавейските книги. Изтрити стъпала водеха към притихнали аязмени води.
           Беше следобед, когато спряхме до величествените стени на манастира на свети Неофит Затворник, един от най-прославените аскети на 12-то столетие. За кипърци той има същото значение и важност, каквото има свети Иван Рилски за нас.

            12-то столетие (Комнинова епоха) е разцвет на духовния живот във Византия. Тогава ние все още сме под византийско владичество, а на островите кипи висок културен и духовен живот. В близост до Пафос, високо в планината се поселва младият Неофит, кипърец, за когото няма Божия воля да тръгне на поклонение по Светите земи, уединил се в безмълвие и богомислие в скална пещера – църква, където сам изкопава гроба си. Този най-известен тукашен отшелник се научава на късна възраст да чете и пише, но става един от най-плодовитите църковни писатели  от края на 12-то, началото на 13-то столетие, чийто манускрипти се съхраняват днес в най-големите музеи и книгохранилища.
          Приведени пристъпваме в неговата килийка с изписани сводове, откъдето той е слушал богослужбите. А над нас, съвсем близо, могат да се докоснат с ръка, сияят византийски стенописи, които руският монах – пътешественик от 17 век Барский нарича „странни, необичайни, потрисащи и привеждащи към умиление всеки благочестив поклонник“ (книга Барский, М., 2005, с.238-240). Смята се, че тук рисува прочутият Теодор Апсидиос, едно от най-известните имена сред немалкото блестящи кипърски зографи, стенописвал и много други старинни църкви и манастири, завършил живота си като монах.
          За съжаление времето не стига да идем до църквите в Асину, Палехори и Лагудера, където са запазени още блестящи образци на византийската живопис от периода.

          A преди да посетим пещерната църква и килията на свети Неофит, влязохме в голямата съборна църква на манастира. Там, близо до входа, вляво, се покоят целите мощи на свети Неофит в сребърна рака, където развълнуваните странници могат да преклонят глава и да се помолят. Иконата на свети Неофит е полузакрита от сърмовезани червени завеси – отличителен знак за особено почитани светини в Кипър.     

           Манастирът е мъжки, с многобройно братство, с музей, където се намира най-прекрасната плащаница на света, но липсата на време не ни позволи да съзерцаваме изложените икони – истински триумф на православната иконопис.
          Икономическа стабилност на Кипърската църква не е демонстративна и показна, тя е подсигурена от голяма църковна собственост, дори известен завод за цимент на острова се стопанисва от църквата в днешно време и това е повод за надежди, че тук не биха се взели решения под политически или икономически диктат. Още повече, че през вековете на разнородно политическо присъствие, кипърци са устоявали православната си идентичност.
          Чак по тъмно стигнахме Ларнака, където на метри от хотела блестеше осветеният силует на базиликата „Свети Лазар“. Тук, в древния Китион, братът на Марта и Мария, възкресеният от Господа четиридневен Лазар е бил епископ. След повторната му смъртт, той е бил положен в каменен ковчег. Мощите му са се покояли тук чак до 9 век, до момента, когато Лъв VI ги изисква за поклонение в Константинопол.
          На следващия ден, неделя, камбанният звън ни събуди. Въпреки ранния час храмът беше пълен. Огромната базилика с мощни колонади събираше стотици богомолци, които се покланяха на сребърната рака с частта от мощите на свети Лазар, която никога не е напускала храма. Вдясно на входа, откъм север, под олтарната апсида, се потапяме в хладината на криптата с каменния гроб на свети Лазар и още един каменен саркофаг на неизвестен епископ – също празен. Капакът на ковчега на свети Лазар, където пише „Четиридневни Лазар, приятелят Господен“, отдавна не е тук.
           Над криптата, църквата тържествуваше в представителното източно пение на мъжкия хор. Множество, множество хора се причастиха, при все, че не е постен период.
          Отвън, под издигащото се слънце, туристи правеха снимки на базиликата, камбанарията във венециански стил и външния притвор, спомен от католическия период, придаващ малко вид на абатство.

         Точно по това време е загубен спомена за гроба и мощите на свети Лазар. Чак през 19 век намират ковчега и още частици от мощите.
         След литургията потеглихме за манастира „Света Текла“, чийто живот е известен от апокрифа „Деяния Павлови“. Манастирът е основан от света Елена, която е ктитор на поне още няколко обители на острова. Кипър е близо до Светите земи, където императрицата е издирвала следите от Христовия живот и чудеса. Всъщност, света Елена, майката на равноапостолния император Константин, утвърдил християнството като официална религия, света Елена е първият църковен археолог и първият най-мащабен строител на храмове и манастири. Тя открива Господния Кръст в Йерусалим, както и много други светини, свързани с Разпятието и Рождеството на нашия Господ и с важни събития от земния Му живот, тя строи благолепни храмове в Светите земи над всяко място, пазещо спомена за Спасителя, тя въздига и част от старите кипърски манастири.
       „Света Текла“ е малко манастирче в близост до Ларнака и донякъде прилича на нашите закътани обители. Потънала в маслинови дръвчета, двускатната базилика не е зографисана.
         Преданието разказа, че след корабокрушение света Елена и нейните спътници се спрели в тази живописна, но безводна местност. И когато императрицата се обърнала с молитва към Света Богородица, избликнало аязмо. Там света Елена, по напътствие свише, построила църква на името на света първомъченица Текла – вярната ученичка и спътница на свети апостол Павел.

        Днес манастирът е девически и посреща много поклонници, дошли да принесат молитва и да получат изцеление от лечебната калчица на аязмото. Пред дверите на храма има снимки на изцелени деца.
       Тръгнахме отново на път, минавайки през портокалови горички, превити от зрели плодове. Неслучайно островът е бил многожелан и за египтяни, и за финикийци, перси, гърци. Неслучайно древният му културен пласт е от минойската цивилизация, а за християните най-затрогващо е посещението тук на Света Богородица.
        Древната Кипърска църква още на II вселенски събор (381 г.) получава автокефалия и има редица привилегии от времето на император Зенон – кипърският архиепископ да се подписва с червено мастило, да служи в порфира и вместо архиерейски жезъл да има императорски. Единствената зависимост до 12 век е плащането на данъци на Византия и на Арабския халифат. После идват времената на кръстоносците, а след тях – през 1570 г., с 60 хилядна армия нахлуват османците. Столетията на перипетии и съпротива срещу чуждите влияния закаляват кипърските християни в устояване на православието.
         Следващата ни спирка е манастирът Ираклиди, в околностите на столицата Никозия. Свети Ираклиди е светец от апостолско време, син на езически жрец, изпратен от баща си да съпровожда и показва пътя за Пафос на апостолите Павел и Варнава. По дългия път младежът е огласен и кръстен в река Соли. Той не се разделя с апостолите, докато са на острова. Ръкоположен е за епископ на Тимасос, където в подземие, по време на гоненията, тайно е отслужвал литургии. Сподобен с мъченическа смърт от ръката на освирепял езичник, когато е на 60 годишна възраст. Чудотворецът Ираклиди е погребан в криптата, над която днес се издига величествен двукорабен храм с уникален иконостас.

          От 13 век манастирът е девически, а по католическо време, когато православните епархии са съкратени от 14 на 4, замира и тази митрополия на Тимасос, за да се възроди отново през 14 век. Оттогава е сегашният вид на обителта. Но има части от криптата, които са от 6 век. За съжаление, поради ремонтни дейности, монахините не можаха да отключат криптата с гроба на Ираклиди, на неговия приемник Мнесон и други раннохристиянски светии. В притвора ни посрещнаха величествени икони и изумителен стенопис, дело на монах Филарет (17-18 век).
         Грижливо поддържаната горичка наоколо свидетелства за неуморния труд на монахините.
         След манастира на свети Ираклиди се отправихме към огромна руска катедрала, с изграден монументален архитектурен комплекс около нея – планетариум с мозайки по фасадата, места за отдих и забавления за деца и дървена църквичка на Румънската църква сред големи кипариси. Импозантната катедрала в руски стил е част от митрополията на Тимасос.

         Пред катедралата има статуя на Максим Грек – талантливият боговдъхновен преводач от гръцки на руски на богослужебните книги, чиято участ илюстрира трагизма на византизма на руска почва.
         Беше привечер, когато достигнахме манастира Махера (или Махеоритиса). Една от най-славните обители с чудотворна икона, дело на свети Лука, е сгушена високо в планината сред горски масив. Строгият манастирски устав датира от 12 век, а още през иконоборческия период иконата, за да бъде спасена, е пренесена от Константинопол в Кипър, където е укрита в пещера и след време се явява на двама отшелници. По чуден начин, с даден им нож (махера), те разчистват входа на пещерата и намират безценната светиня. Света Богородица е изобразена сама, с молитвено прострени ръце. Днес тя е в съборния храм, където можахме да влезем малко преди вечернята. Посрещна ни мистичното пение на грузински поклонници, влезли преди нас.
        Неземният лик на Богоматер ни гледаше с благост и печал. Оскъдният светлик на догарящия ден и трептящите кандила, заедно с Нейното присъствие и пението на грузинците създаваха толкова притегателна атмосфера, сякаш изразена с думите на апостол Петър: „Господи, добре ни е да бъдем тук“. Тропотът на клепалото известяваше за приближаващото повечерие. Бавно, приведени от трудове и молитви, монасите се запътваха към храма. Валеше дъжд. Сбогувахме се с отец Махера (едноименен на светата икона благолепен старец) и с мъка се откъснахме от това благословено място.
        После разбрахме, че от братството на „Махера“ са били двама монаси и още четирима населници, всички в числото на 13-те мъченици, изтезавани и убити от католическите власти през 1231 г. в Никозия, в годините на франкското владичество, когато католическата пропаганда е изострена, а православната общност е в гонение. Това ни напомни за кончината на 26-те зографски мъченици – българи, изгорени живи, заради отказа да съслужат с папистите. Това се случва в същия период на латинско господство и попълзновение на изток. А днес колко безгрижно се удавят тези спомени, при все че западният свят изобщо не са отстъпили от своите нововъведения – „филиокве“ и чудовищния „догмат“ за непогрешимостта на папата.
        На следващия ден, след нощувка в Ларнака, се отправихме към най-известната кипърска обител „Света Богородица Кикска“. Казват, че названието „кикос“ иде от специфично растение в този район на планината Троодес. Грандиозен и величав, възобновяван след многократни земетресения и пожари, Кикския манастир е сякаш най-представителния църковен градеж, приютил в себе си дивни светини.

        За наша радост бяхме посрещнати от наш сънародник, с безупречен български, йеромонах на име Максим, с високо положение в администрацията на манастира. Той беше така добър да отдели време специално на нас и да ни разкаже за историята на чудотворната икона Кикска и за манастира, както и да ни заведе до параклиса, където са изложени за поклонение десетки, десетки реликварии с мощи на светци от ранно и по-късно време. Сред тях забелязахме частица от мощите на света Димитра Доростолска – една велика пред Бога, но малко известна у нас българка, достигнала святост.
        С благоговение и трепет се поклонихме и целунахме сребърния обков, покрил ръцете на иконата Кикска Света Богородица. Лицето ѝ, както и лицето на Богомладенеца са закрити с червено покривало. Отец Максим ни предупреди, разказвайки за антиохийския епископ, дръзнал да вдигне покрова от свещения образ и загубил зрение.
         Единствено в дни на суши и бедствия Кикската икона, рисуваната от свети Лука светиня, донесена от Константинопол, се изнася с литийно шествие до издигнат на най-високия връх ротонда (наречена Трон). Монасите, без да гледат, откриват Лицето ѝ и обърната към небето, Тя измолва милост и пощада за изгарящия в зной остров. Така са правили от древността и до днес.
         На същия ред в иконостаса на съборната църква, отец Максим сочи още една Богородична икона, започнала да пролива сълзи преди няколко години. Да, има защо да плаче Майката Божия…
         Църковният музей беше сам по себе си произведение на изкуството, с цветни подови мозайки и украсени тавани, приютил множество стари реликварии и икони, богослужебни книги, утвар и одежди. Видяхме и фермана, в който по времето на Танзимата Абдул Азис потвърждава стародавните свободи на този уникален императорски манастир, съграден от Алекси Комнин.
         Отец Максим ни покани в големия архондарик, където по светогорски обичай се почерпихме с местно сладко и глътка ракия, произведена в манастира. Трогателно бе желанието му да получим спомени от обителта – иконичка с Кикската Богоматер и памуче, докоснато до чудотворната светиня.

         Макар и нови, мозайките навсякъде бяха в издържан византийски стил и представяха най-доброто възможно продължение на традицията. И като цяло – престижът, тежестта и блясъкът на Кикската обител бяха несъмнено внушителни.
        Заради дъжда не можехме да се изкачим до Трона, нито да видим паметника на архимандрит Макарий – първият президент на Кипър, и се отправихме по планинския път към манастира, наречен Богородица Троодитиса. Троодос е името на планински масив, където са разположени и Кикския манастир, и тази Богородична обител, прославена със своята чудотворна икона.
         В следобедната тишина влязохме в храма съвсем сами и се поклонихме.

        Тази чудотворна икона също е била скрита в пещера за цели 25 години, а когато е намерена, пред нея е продължавало да гори кандило. Така е открита – с горящо кандило пред светия образ.
        Опожаряван и възстановяван, в днешния си вид този манастир е от 1842 г. Стенописите са нови, но издържани във византийски стил. Както е обичайно, и тук има мозайки – знак, че традицията на мозаечното платно е много силна.
         След кратка почивка в този, трети ден от нашето поклонническо пътуване, достигнахме Омодос, сега енорийска църква, добила слава със своите светини – въжето, с което Христос е привързан към Кръста, напоено с кръвта Му, и множество реликварии с мощи, сред които главата на свети апостол Филип.
          Наближаваше 17 ч. – време за затваряне на църквата, но гостолюбивият отец Неофит, запазил добри спомени от своето пътуване в Рилския манастир, реши да ни извади светините за поклонение отблизо. Частта от въжето е вписана в голям кръст, изложен зад стъкло на иконостаса до иконата на Господа. Пеейки тропара на Кръста, о. Неофит влезе в олтара, сне светинята и я изнесе в центъра на храма. Той извади и реликвария с главата на свети апостол Филип, за да можем да целунем мощите. Прикани ни да изпеем на български тропара и кондака на Кръста – имаше осанка и поведение на благородник.
           Зашеметени и смаяни, едва забелязахме, че иконите на красивия свeтъл дърворезбен иконостас бяха с църковнославянски надписи.

        Напоеното с кръв въже на Разпятието Христово е единствената в света реликва и се съхранява там, в тази църква. На това се дължи голямата слава на Омодос и затова света Елена дарява още 3 частици от кръстното дърво. Излишно е да споменавам, че вълнението ни бе неописуемо.
       Това бе последната ни нощувка в Ларнака, на сутринта рано успяхме да влезем за последен път в базиликата „Свети Лазар“ и да се поклоним на мощите и на гроба на свети Лазар.
       Качихме се на автобуса и потеглихме за „Ангелоктиси“, древната църква, чийто основи са пренесени от ангели по чуден начин, встрани от започнатия градеж. Затова е и наречена „Строена от ангели“.

        Там ни чакаха ранни стенописи и мозайки още от 6 век. А възхитителната мозаична стена – Света Богородица между Арх. Михаил и Арх. Гавриил, напомняше незабравимите ранни мозайки от Равена. Имаше стенописи и от по-късно време – изискани византийски разкази за небесния свят и неговите жители.
        По Божия милост успяхме да влезем и в келията „Свети Антоний“ – древен храм със стенописи от 9, 10 и 13 век.

         Тръгнахме въодушевени, съпроводени от натрапливо ухание на босилек, насаден под палмите от двете страни на входа.
        Последната ни спирка бе манастирът „Свети Мина“ до село Като Дрис, който е бил притежание на ордена на доминиканците, сетне на францисканците, сетне на маронитите и върнат през 18 век от османската власт на Кипърската църква, днес действащ девически манастир. Най-голямата му светиня е чудотворната икона на свети Мина. Вътрешността на църквата напомняше нашите храмове.

        Предвид голямата почит на нашия народ към свети Мина, бе твърде символно, че завършихме нашето пътуване точно с поклонение в обителта на този велик, всеправославен светия.
       Облагодатени и щастливи, въпреки умората, се завърнахме късно вечерта с полета до София.

          Иконата на света Дева Мария с Младенеца в манастира Кикос в планините Троодос, Кипър, която през 1997 г. стана известна с това, че от очите на Божията Майка и Богомладенеца започнаха да се стичат сълзи от благоуханно миро.

                                                                            А. Кильова

Копирайте: Досег до светините на Кипър

   Към въпроса за покръстването на българите

          Проблемът за покръстването на княз Борис и поверения нему народ през 9 век е средищен на редица изследвания, доколкото именно чрез този акт и последвалите го събития България заявява своя цивилизационен избор – тя става градиво в тъканта на византийско-славянската цивилизация.
          Чрез покръстването България става част от семейството на християнските народи, тогава се осъществява тази светогледна трансформация сред управляващите, а по техния пример и сред обикновените хора. Разбира се, християнизация е имало много време преди покръстването по нашите земи, списъците с епископски и презвитерски имена фиксират точките на християнските центрове[1], но покръстването обичайно е свързано с приемането на Христа от елита, който не просто е властовият център на общността, но е и образецът за подражание, доколкото владетелската институция е носител на по-особени прерогативи за средновековния човек[2]. 
          Проблемът за покръстването е осветлен в немалко исторически извори – хрониката известна  като „Продължителят на Теофан“, текстовете на Скилица-Кедрин, Йоан Зонара, бл. Теофилакт Охридски, Мавро Орбини, Йосиф Асемани, а сетне и св. Паисий Хилендарски в своята История. Като основен източник за епохата и конкретно за събитията около покръстването могат да се посочат отговорите на папа Николай до княз Борис, Бертинските летописи, а също и кореспонденцията на св. патр. Фотий с българския княз. Безсъмнено като първокласен епиграфски източник е камъкът от Балши (Албания), чийто надпис също датира това събитие.
          Може да се заключи, че е наличен немалък изворов материал, който улеснява историческите изследвания за движение в посока излизане от неясната сфера на догадките към безвъпросната яснота на обективизацията.
          Тъй като в изследването по темата са работили утвърдените класици в историографията – В. Златарски, П. Мутафчиев, В. Гюзелев и др., редно е да заключим, че има достатъчно материал, който би ни представил условия за вникване в духа на епохата, в онези процеси – политически, социално-икономически, религиозни, ментални, които са съдействали за решението за покръстване от страна на княз Борис.
           Интерес представлява един специфичен аспект, свързан с покръстването в средата на 9 век, а именно представата за масовото унищожение на (прото) българската аристокрация вследствие туширането на езическата реакция – болярския бунт ….

[1] ^{Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса – В:ГДА,5,1955-6}

[2] ^{Комсталова, Р.  Елит и власт в средновековна България, С., 2014, с.107-114}

Целият текст прочетете по-долу:

Прочетете: Житие на свети цар Борис-Михаил, Покръстител

Икона: https://www.bgsever.info

Из „Пътепис на Егерия“ (4 век)

          Тук привеждаме откъс от известния исторически и литургичен паметник  на 4 век, препечатан от гръцки източник, който включва описание на Страстната и Светлата седмица, чествани по светите места в споменатия период.
           Ето някои сведения за този известен извор (познат като „Пътепис на Егерия“). През 1884 г. проф. Гамурини открива в библиотеката на обителта Арензо, Италия, ръкопис от 74 листа, като след труда на Иларий за тайнствата и химните следва непознато нему описание. Ръкописът идва от препис на Монтекаси от 11 век. Използван е от дякон Петър за труда му „Пътуване по светите земи“, съставен в първата половина на 12 век.
          Запазените са фрагменти от текста на Егерия. Описват се служби от всекидневния, седмичния и годишния богослужебен цикъл в Йерусалим от 4 век. За жалост не са запазени описанията на останалите поклоннически пътувания по светите земи.
Пътеписът е документ с изключителна стойност, защото е най-старото и детайлно описание на поклонничество по светите земи. Датировката на текста е между 281 – 384 г. Епископът на Йерусалим, споменат анонимно, е свети Кирил, автор на 18 катехизични беседи и 5 мистагогии.
          Авторът на пътеписа е жена – монахиня Егерия, и целта на описанието е осведомяване на сестрите  монахини от нейната обител в Бордо за празничните обичаи на йерусалимските християни при посрещане на Възкресение Христово.

Има още →

Тропар

           Ето, Женихът иде в полунощ, и блажен е оня раб, когото намери бдящ; недостоен е пък оня, когото намери заспал. Гледай, прочие, душо моя, да не бъдеш налегната от сън и затворена вън от Царството, но отрезви се, викайки: Свят, свят, свят си Боже наш, заради Богородица, помилуй ни.

        В неделя вечерта на Цветница, Велики понеделник вечерта и Велики вторник вечерта, Църквата отслужва Последование на Жениха. Женихът е Христос, Небесният Цар, девиците са приготвените и украсени с добродетели и милост души на покаялите се Христови следовници; темата е заимствана от евангелската притча за 10-те девици. На страниците на евангелието Господ Иисус Христос често си служи с този образ. Господарят (Бог) кани на вечеря, т.е. на брачния пир на божествената любов. Всеки, който отнася Христовите притчи към себе си, желае да сподели участта на разумните девици, т.е. богомъдрите души, оказали се достойни да влязат  в Небесния чертог.

Иконата е копирана от http://www.churchpop.com

     „Повече от който и да е друг, вярващият човек трябва да бъде политически човек …“
Валериу Гафенку

     С тези думи на един от неканонизираните мъченици на Румънската църква, жертва на тоталитарния режим, напомняме за темата, която вълнува мнозина в тези съдбоносни дни. За никого, дори за бегло запознатия с родната история след Освобождението, не е тайна, че българските политически кръгове не успяват да защитят националните ни интереси. С надежда тази тъжна практика да не се повтори, привеждаме доклада в областта на социалната психология от конференцията по национална и международна сигурност (13 ноември 2020г), информативен точно за корените и развитието на пропагандното умонастроение, което заплашва, благодарение на родната апатия, да заеме трайно мястото на историческата правда.
     Същевременно се прекланяме пред страданията на десетките, стотиците „криптобългари“ в Македония, неможещи да изразят своята идентичност.

НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ В МАКЕДОНИЯ – ТЕОРИЯ ЗА ДИФУЗИЯ И ТЕОРИЯ ЗА РЕВЕРСИЯ

Георги Станков, Лаборатория по проблемите на Черноморския и Каспийския регион

THE NATIONAL IDENTITY IN MACEDONIA – A DIFFUSION THEORY AND A REVERSION THEORY

Georgi Stankov, Laboratory on the Problems of Black Sea and Caspia Region

Abstract: The author proposes a model of the diffusion of the Macedonian national identity, which he calls a „diffusion theory.“ The factors that influenced the formation and diffusion of Macedonism in different historical periods are traced. The text ends with a „reversion theory“, which discusses the potential restoration of the Bulgarian identity among the inhabitants of the Republic North Macedonia.

Key words: Macedonian question, Macedonian identity, Macedonian history, Bulgarian history, nation-building, Macedonian–Bulgarian history dispute, Macedonism  

Въведение

          Темата за идентичността на населението на Република Северна Македония и въобще на славяноезичното население в по-голямата географската област Македония стана особено актуална покрай работата на съвместната българо-македонска комисия по историческите и образователните въпроси, създадена съгласно Договора за приятелство и добросъседство между Република България и Република Македония. Достигането до съгласие за исторически обективен прочит на историята на днешните македонци и българи остава непостижима цел в продължение на десетилетия, тъй като Република България и Република Северна Македония развиват коренно противоположни и конфликтуващи национални разкази. През септември 2020 г. българската страна представи своята позиция за миналото на Македония пред останалите страни – членки на Европейския съюз чрез Разяснителен меморандум относно отношенията на Република България с Република Северна Македония в контекста на разширяването на ЕС и на процеса на асоцииране и стабилизиране [БГНЕС 2020]. Впоследствие българското правителство предупреди европейските си партньори, че няма готовност да подкрепи процедурата за започване на преговори за членство на Република Северна Македония в ЕС.
            Като имам предвид важността на темата, ще представя процеса на разпространение на македонската национална идентичност чрез модел, който наричам „теория за дифузия.”

Хипотези за развитието на македонската национална идентичност

               Националният разказ на Република Северна Македония търси корените на македонската национална идентичност в края на 18 в. В духа на северномакедонската историография Фридман  представя развитието на съвременната македонска национална идентичност и на македонския език в четири етапа:

1. От 1794 г. до средата на 40-те години на 19 в. Периодът се характеризира с пробуждане на славянското съзнание и с появата на първите писмени текстове на македонски диалекти. Ако преди опозицията във самовъзприемането и идентичността е християнин – мюсюлманин, сега тя се преориентира към славянин – грък. Ключовите личности на този период са Даниил Москополец, Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович.
   

2. От 40-те на 19 в. до 1870 г. Доминиращата тенденция е борбата за църковна независимост. Много македонски интелектуалци се обявяват за създаването на общ македонско-български език. Ключовите личности на този период са братя Миладинови, Йордан Хаджиконстантинов – Джинот и Кузман Шапкарев.

3. От 1870 г. до 1913 г. Това е периодът на първите граматики и националистически текстове. Основните събития в този период са учредяването на Българската екзархия, Илинденското въстание, разделянето на Македония през Балканските войни и противопоставянето на македонската национална идентичност на българските, сръбските и други интереси. Ключовите личности на този период са Георги Пулевски, Димитър Чуповски, Кръстьо Мисирков, Петър Попарсов и други фигури от ВМРО^[1].

4. От 1913 г. до 1944 г. Периодът се отличава с развитието на македонска литература в Югославия и България, което води до изкристализирането и окончателното установяване на македонски литературен език [Friedman 1986; 2000].

Има още →

Тврдења без докази: македонската историография като постмодернистки проект^[1]

 Георги Станков

 Лаборатория по проблемите на Черноморския и Каспийския регион

      Резюме: Докладът развива тезата, че историографията на Република Северна Македония е постмодернистка по характер и нейният подход е основан на постмодернисткия подход към науката, който заличава разграниченията между “факт” и „ценност” и между “реалност” и “възприемане.” Запазването на този подход, обаче, носи риска от продължаваща криза в отношенията между Република Северна Македония и Република България.

      Ключови думи: постмодернизъм, социални науки, историография, Република Северна Македония

     Въведение в проблема

В продължение на три години Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователните въпроси, създадена съгласно Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, не може да достигне до “обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития”.^[2] Причината може да се открие във факта, че представителите на Република България и Република Северна Македония в Комисията^[3] имат различни гледни точки за общата история, която свързва двете държави и народите им.  Настоящият доклад разглежда историографския дебат между двете страни като спор между две парадигми: на модернизма и постмодернизма.

Има още →

„Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят на едно! То е като драгоценен елей върху глава, който се стича по брада, брадата Ааронова, който се стича по краищата на одеждата му;“
Пс. 132:1-2

     Без да се впускаме в динамичното злободневие на политическия живот, предлагаме на вниманието на тревожната християнска съвест, която винаги копнее за истината, изложение по въпроса за миналото и бъдещето на нашите единонравни и единоверни братя от Северна Македония.
     Приложеният текст на доц. Георги Станков е в областта на социалната психология и е изключително стойностен с конкретните препоръки и предложени решения за изглаждане на продължилите деситилетия противоречия между България и Македония по най-фундаментални въпроси.
     Публикуваме статията със съкращения.

Към помирение: можем ли да изграждаме бъдеще, без да изцелим травмите от миналото?

Георги СТАНКОВ
Лаборатория по проблемите на Черноморския и Каспийския регион

     Резюме: Докладът разглежда историческото помирение в Република Северна Македония като необходимо условие за прекратяване на етническото противопоставяне, преследванията и нарушенията на правата на гражданите с българска етническа идентичност, и за създаване на нов модел на отношения в страната. Предложени са конкретни мерки, насочени към постигането на помирение.

     Ключови думи: помирение, възстановително правосъдие, Комисия за истина и помирение

“…остави дара си там пред жертвеника

и иди първом се помири с брата си,

и тогава дойди и принеси дара си.”

Евангелие от Матея, 5:24[1]

      В прехода от тоталитаризъм към демокрация, Република Северна Македония е изправена пред предизвикателството да разреши неуредените проблеми от своето близко минало, като например нарушенията на правата на човека, основани на етническа принадлежност. Резолюцията на Европейския парламент от 25 март 2021 г. относно докладите на Комисията за Северна Македония за 2019 – 2020 г., посочва необходимостта държавата и обществото да стигнат до историческо помирение между етническите и националните групи в РСМ^[2], при това изрично подчертавайки гражданите с българска идентичност.^[3] Постигането на помирение в северномакедонското общество ще спомогне да се преодолеят неразрешените и болезнени травми от комунистическото югославско минало, да се изградят искрени и устойчиви добросъседски отношения между РСМ и РБ и да се повиши регионалната стабилност в Западните Балкани.

Помирението – дефиниция и същност

     Помирението е процес на “възстановяване на приятелството и хармонията между враждуващите страни след разрешаване на конфликта или трансформиране на отношенията на враждебност и негодувание към приятелски и хармонични.”^[4] То е резултат от възстановителни и преходни практики, прилагани най-често след края на конфликт или тоталитарен режим, и се състои от “взаимно признаване и приемане, инвестирани интереси и цели в развитието на мирни отношения, взаимно доверие, положителни нагласи, както и чувствителност и съобразяване с нуждите и интересите на другата страна.”^[5] То не е еднократен акт, а “дълъг и дълбок процес, който цели радикални промени в сърцата и умовете на общностите, участващи в конфликт на идентичността.”^[6]
Мерките, водещи до помирение, търсят отговор на въпросите “как ще продължим да живеем след това; как ще споделяме едно пространство; можем ли да възстановим разрушеното доверие и да гарантираме, че миналото няма да се повтори; какво да направим, за да не останем завинаги в миналото.”^[7]
В този смисъл процесът на помирение има пет направления:

1. Разработване на споделена визия за взаимозависимо и справедливо общество;

2. Признаване и справяне с миналото;

3. Изграждане на положителни взаимоотношения;

4. Значителни промени в културата и нагласите;

5. Значителни социални, икономически и политически промени.^[8]

Има още →

            Започнала е седмицата на Христовите страдания – Страстната седмица („страст“ ще рече страдание). Възпоменаваме последните дни от земния път на Спасителя. В сряда, два дни преди Пасха*, синедрионът* взема решение за арестуването на Иисус Христос. А в четвъртък – денят преди Пасха, Господ събира най-близките си ученици (дванадесетте апостоли) на прощална вечеря.
На вечерята Господ дава великия пример на смирено служение, като измива нозете на Своите ученици, показвайки на дело примера, който те трябва да следват. А този пример важи и за християните на всички времена – без показност да се стремим към смирено дело и смирена мисъл, лишена от всяко тщеславие.

Има още →

Братя и сестри,

            В делничните дни на Великия пост Православната църква отслужва древно богослужебно последование. Това е днешната Преждеосвещена литургия. Преждеосвещена – ще рече, че Тялото Христово е претворено още на неделната служба, а днес се извършва молитва с това претворено Тяло Христово, за да може, който реши и е подготвен, да пристъпи към Причастие. Виждаме, че службата е различна.
           При звъна на звънчето всички трябва да коленичат, защото претвореният вече Агнец се пренася от жертвеника на престола и от северната част на олтара през централните двери, които символизират рая.
Преди всичко, да имаме благоговение, а онова, което не знаем, ще научим. Важното е да не губим съзнанието, че сме в Божия дом, че ангелите невидимо съслужат със свещеника, че присъстваме на най-великото Тайнство – установената от Господ безкръвна жертва.
         Защото Сам Той казва:
         „Който не яде Моята плът и не пие Моята кръв, не ще има живот вечен“.
         Да даде Господ да пристъпваме към Причастие за спасение и вечен живот, а не за гибел, осъждане и трупане на още грехове. Амин!

Копирайте За Преждеосвещената литургия