– ето сърцевината на християнския морал. Защо толкова често вместо да сме милостиви, вместо да се молим за съгрешилия, изпадаме в осъждане, гневни упреци и дори злорадство. Знаем от житията, че древните отци са плачели, виждайки греховете на своя брат. А ние сякаш се насърчаваме в злоба и злорадство, в обиди и насмешки, сякаш в някаква наслада разказваме и показваме чуждите грехове.
Какво ни ползва това като християни? Немилосърдието показва нисък духовен ръст или изобщо липса на духовен ръст.
Немилосърдието не подобава на човек, който е тръгнал по стъпките на Всемилостивия.
Немилосърдието изобличава всеки, който е чул не само с телесните си уши евангелската повеля: „Не съдете, за да не бъдете съдени“(Матей 7:1-6).
Немилосърдието е стрела, насочена към самите нас.
Немилосърдието показва, че ние, незнайно защо, се имаме за нещо повече от падналия в грях престъпник, прелюбодеец или крадец.
Бързи на гняв и лишени от милост, ние сякаш показваме на дело, че не следваме закона на любовта.
Последното нещо, за което се сещаме, е молитвата за падналия брат.
А първото е злорадството, кипящо от грехопадналото ни сърце.
Трябва да помним, че Бог ще бъде милостив с нас в степента, в която сме били милостиви с всички, които подлежат на същия съд Божи – всички човеци.
Нека не бързаме да хулим и сплетничим. Нека не заемаме ролята на съдници и отмъстители.
Да имаме милост към грешника – още повече, че самите ние също сме грешници, и макар не точно в този грях, но много други грехове, укрити за света, живеят в нас.
Най-добре би било, разбира се, да отбягваме всеки разговор и ситуация, които ни водят до разкриване на чуждия грях. Но това не винаги е възможно. Дори пред телевизора насищаме сетивата си с толкова много мерзост, насилие и злоба, че трудно можем да бъдем равнодушни.
Но Христос ни призовава да оставим Съда на Него – Безгрешния, Който стана човек и добре познава човешкия свят и човешките немощи.
Да не забравяме, че сатаната три пъти дръзна да се доближи и да изкушава Спасителя. И ние, разбира се, сме подложени ежеминутно на изкушения.
Но на това изкушение – дали да проявим милост и състрадание или ще се включим към хора на оплювателите и самозваните съдници – това изкушение твърде често ни връхлита.
Да имаме ясен и готов отговор. А той е:„Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ни!“
Иисусовата молитва ще даде мира, който ни е отнет от тъжната вест за нечие голямо и гибелно прегрешение. Молитвата ще ни върне благодатта, така както тихо езеро се успокоява след хвърлен в него камък.
Най-главното, най-необходимото за християнина е: борба, борба, непрекъсната борба със себе си. Защото, ако човек започне да се следи – а трябва непрестанно да следим себе си – той все ще намери нещо недобро. Защо? – Защото дяволът не престава да ни изкушава. Ние сме пълни със страсти и около нас непрекъснато има бесове – нападат ни ту с един помисъл, ту с друг. С тях трябва да се борим. Ако приемем беса, наскърбяваме Господа.
Нашите оръжия са непрекъсната борба със себе си и постоянна молитва, молитва и молитва. Защото ако разчитаме на своите сили, ще има провали, а с Божията помощ всичко е възможно. А когато ни се случи да отстъпим, веднага трябва да започнем отначало….
Нашата цел е да си спасим душите. Изворът на доброто е Сам Господ, а раят – това е да бъдем непрекъснато с Господа. Злоба, завист, ревност, пристрастие към земното – това са все гнусни страсти и трябва да се махат. Трябва да се стремим към Господа. А при Него се отива с труд. Без старание няма спасение. Старанието се заключава в борба, молитва и вършене на добро под най-различен вид, но все заради Господа. Ако правиш добро заради Господа, то ще бъде одухотворено.
От нас се изисква и друг подвиг – да придобием крайно необходимото и крайно далечното от нас смирение. Какво е смирението? Авва Доротей учи, че смирението е винаги да бъдем готови да кажем „Простете!“ Какво означава това? – Означава „Виновна съм!“ А ние все не сме виновни, все другите са виновни. Трябва не да се самооправдаваме, а когато дойде случай, да се смирим, да претърпим и да бъдем кротки. Това не става така лесно, защото нашата природа е горда и ни се иска да отвърнем на другия. А с гордостта трябва борба. Тази борба е много дълга, упорита и трудна, но без това няма да очистим сърцето си …
Без борба не можем да придобием нито една добродетел. Без молитва – също. Борбата и молитвата заедно могат да победят малко по малко всички пороци. Ако не победим нашите пороци, няма да влезем в царството Небесно… А целта на нашия живот е да бъдем с Господа. За да можем да бъдем с Господа, и то вечно, както Той ни е обещал, трябва да положим всички усилия да очистим нашите сърца от всякаква лошотия, от страстите. За голямо съжаление, те са много силни и ние много ги обичаме и не искаме да се разделим с тях. А когато малко по малко с Божията помощ – защото ние сами не можем нищо – се маха една страст, после друга, тогава на душата става по-леко, по-мирно, по-спокойно.
Из книгата „Православието е правилна вяра и живот според вярата“ на монахиня Серафима (Ливен), духовно чедо на свети Серафим Соболев, Софийски Чудотворец.
Сам Бог живее в Своята Църква. Всеки кръстен православен християнин има право да се ползва от спасителната благодат на Църквата. Ще рече – всеки кръстен може да се причастява.
Светлината на Храма 