Бидейки свята издънка от благочестив сливенски род, Димитрие, мъчениче славни, ти си произрасъл обилни плодове на всяка добродетел, пазейки православната наша вяра и като си завършил мъченически живота си, посрамил си злочестивите агаряни, мъчениче славни, моли Христа Бога да ни дарува велика милост.
Свети мъченик Димитър Сливенски
Свети Димитър се родил в Сливен през 1818 година от бедни, но благочестиви родители. Той не получил образование, но слушайки в църква евангелските четива, се изпълнил с мъдростта на Свещеното Писание и с голяма ревност по Бога. Бил твърде млад, когато родителите му починали, скоро родната му къща се срутила и бил принуден да живее като слуга в дома на един турчин и с много труд да изкарва прехраната си. Той често в разговор хвалел Христовата вяра, а изобличавал заблужденията на мохамеданите. Разгневен, господарят му го изгонил без да му плати за труда. Когато от Одрин дошъл нов кадия, Димитър бил повикан да прислужва. Той бил снажен и красив момък и турците искали с помощта на новия кадия да го убедят да приеме мохамеданската вяра. Димитър подигравателно му отвърнал: „Олур ба, ефендим“ („Бива, бе, господин съдия!“). Турците взели сериозно тези думи и веднага един от тях се заловил да навие на главата му бяла чалма, каквато могъл да носи само правоверният мохамеданин. Но Димитър я хвърлил на земята и избягал, защото знаел, че това много ще озвери турците. След като се укривал известно време, бил посъветван от един благочестив селянин да отиде в митрополията в Русе. От русенския владика Димитър бил поучен във вярата и изпратен обратно в родното място, за да приеме мъченически подвиг за Христа. Младежът така и направил. В Жеравна той се предал на турската стража, която все още го търсела и когато се явил пред кадията смело изповядал Христовата вяра и похулил мохамеданската. Бил предаден на ужасни мъчения, които продължили повече от година, но останал твърд във вярата. В края на януари 1841 година светият мъченик бил обезглавен пред лицето на многоброен народ. Християните с възхищение гледали подвига на своя съгражданин и след обезглавяването му всеки искал да вземе от пръстта, напоена с кръвта на мъченика. Тялото му стояло, пазено от турската стража, цял ден непогребано. Турците искали да го хвърлят във водите на Тунджа, но християните го откупили и погребали в двора на Дохиарския метох в града.
След това Иисус влезе в Иерихон и минаваше през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст; и като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек. А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.
Братя и сестри,
Събрани по Божия милост днес в храма на светата божествена Литургия, Църквата ни припомни всемилостивото посещение на Господ Иисус Христос за спасение на един окаян грешник. Този окаян грешник, натрупал неправедно богатство, този жрец на сребролюбието е митарят Закхей от Йерихон. Тази случка е особено поучителна за всички нас. Макар и затънал в прегрешения, престъпил многократно закона, съсипал вдовици и сираци, митарят Закхей ще бъде избавен от греховния мрак, в който е потънал. Той не знае това. Той знае само, че иска да види великия Чудотворец, Който отваря очи на слепи, лекува парализирани и има слово с божествена власт. Развълнуван и притеснен, дребният Закхей не може да намери място сред огромното множество народ, дошло да срещне божествения Учител. Христос, обкръжен от Своите ученици, влиза в Йерихон, а Закхей знаейки пътя, не се колебае да Го пресрещне, качен на едно смокиново дърво, с желанието поне да зърне Спасителя. И не само ще Го зърне – Божествената милост е отредила спасение за Закхей и целия му род. Когато Господ слиза до дървото, Той се обръща към Закхей, като казва: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти!“ Неизказана милост, неочаквани и велики са тези думи за изненадания митар. Той бързо слиза от дървото и в покаяние заявява, че ще покрие всичко придобито неправедно и ще раздаде половината си имот на сиромаси. Колко е различен Закхей от богатия момък, който беше добър изпълнител на закона, праведен от младини, ала не намери сила да се раздели с богатството си. А грешният и сребролюбив митар днес се спасява. Така може да се спаси и всяка грешна душа, ако приеме Христа в дома си – в своето сърце. Но това може да стане само ако се разделим с неправедното си богатство – нашите натрупани с години греховни навици, скрити язви и недъзи, които съсипват духовния ни живот. Защото не само сребролюбието обезобразява душата. Мрачното подземие на нашето сърце е пълно с всевъзможни немощи – гняв, осъждане, леност, нерадение, завист, човекоугодие, суета, блудство… – греховен товар, от който трябва да се освободим, ако желаем Христос наистина да дойде да вечеря с нашата душа. Да настане спасение на този дом – на тази наша душа, където Господ не може да влезе поради нашите грехове – ето това е нужно за всеки християнин. Защото всеки от нас е чедо Авраамово, чедо на обещанието, всеки от нас е призван към Царството Божие, за всеки от нас Христос проля драгоценната Си кръв. А ние, поискали да срещнем Христа, ще бъдем подпомогнати от Неговата божествена благодат, за да извършим този духовен труд, това духовно преобразяване. Защото най-страшно от всичко в обозрението на духовната битка, най-страшното не са греховете ни – тях може да излекуваме с покайни сълзи. Най-страшна е заблудата, че сме праведни и добри хора, които не са направили нещо кой знае какво. Тази заблуда ни прави съучастници на фарисейското лицемерие и гордост, носители на фалшивото самомнение и показната и лъжлива праведност на онези, които разпнаха Спасителя. Братя и сестри, да даде Господ подобно на блажения митар Закхей и ние да се разделим с големия си греховен „капитал“, за да може да настане и за нас спасение на порутения дом на нашата душа. Божието благословение да е с всички вас! Амин!
Голяма е нашата отговорност като християни, защото носим най-светлото име – името на Христа, наричаме се с божествено звание – Христови приятели, Христови угодници, следващи Христа. Това значи названието „християнин“. А колко малко съответстват нашите мисли, ум и дела на това най-високо звание. И колко често Божието име се похулва заради нашите грехове … Не можем да се оправдаем с незнание, защото вече всички книги – Библията и много православна литература са ни достъпни. Можем, ако искаме, и електронно да слушаме православни беседи. Никой още не ни е забранил да посещаваме църквата. А колко топлохладни сме всъщност ние, ние, които редовно сме тук. Влизаме, за да поискаме някаква молитва, някаква треба, без да съзнаваме, пристъпили прага на храма, че сме вече в подножието на Тавор. Идем при Бога само когато сме в страдания и беди, и твърде често като 10-те прокажени, които Христос изцели, забравяме да благодарим Богу за всичките Му благодеяния. Не желаем да очистим мрачното и зловонно подземие на нашето сърце, за да може Светият Дух да заживее в него. Дори нещо повече, изобщо не съзнаваме, че сме големи грешници, изобщо не мислим за истинско покаяние. Нашата изповед е формална, а светото Причастие – закономерност, с която се срещаме 4 пъти годишно. Всичко това е много тъжно! Вкаменелото безчувствие изцяло е помрачило нашия духовен взор. Говорим за Бога, а не живеем за Бога. Отделяме по няколко сънливи минути за молитва, а често дори и това не правим. За окайване е нашият живот, който изтича и се стопява. Стопява се безценното време, дадено ни да научим най-важния урок – самопринуждението към духовен труд за придобиване Царството Божие. Да даде Господ, да даде Всемилостивият наш Спасител да се осъзнаем навреме – в дните на този наш кратък земен живот, за да смогнем да принесем плод на покаяние и сърдечна молитва. По застъпничеството на Майката Божия, на днес чествания светец Климент Анкирски и на мъчениците с него, придобили Царството след нечувани страдания, Господ да ни прости и помилва, да ни вразуми и облагодати. Амин!
А като чу Иисус, че Йоан е предаден, отиде в Галилея; и като остави Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски, в пределите Завулонови и Нефталимови, за да се сбъдне реченото чрез пророк Исаия, който казва: „земята Завулонова и земята Нефталимова, на крайморския път, отвъд Йордан, езическа Галилея, народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина“. Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: Покайте се, защото се приближи царството небесно.
„Покайте се, защото се приближи Царството Небесно“
Братя и сестри,
След убийството на Господния Предтеча, нашият Спасител се заселва в града Капернаум, в езическа Галилея, и начева своята божествена проповед. Забележете, Той също ни насочва към покаянието, така както говореше и Кръстителят. От момента на идването на Спасителя Христос, вярващите знаят, че е близо Царството Божие. Да, минали са повече от 2 хиляди години от Рождението на Христа, но какво са за Господ 2 хиляди години. За Него 1000 години са като един ден. И ние и досега стоим прави на богослужбата в знак на нашето очакване на Спасителя, Който ще дойде не в смирение и кротост, както беше при Боговъплъщението, а в сила и слава голяма. Как ще застанем пред цялото човечество, пред Господ, Майката Божия, ангелите и светиите с всичките свои ужасни грехове. Защото „всинца много грешим“. И всички имаме нужда от очистителната баня на покаянието, която може да умие греховете ни, сторени след Светото Кръщение. Покаянието е основа на духовния живот. В патериците четем за душата на един праведен старец, която се издига високо към Небесното Царство. Злите духове не могат да я приближат, но не спират да викат: „Ето, ти успя, вече влизаш в Царството Божие“. А праведникът казва: „Не още“. Тези думи са израз на смирение и покаяние, което той не е забравил през всичките години на своя отруден подвижнически живот. „Не, далеч съм още от рая, уповавам се само на добрия Господ“ – казват отшелниците, просияли в святост. А как ние, светските хора, потънали в суетни грижи, объркани и безпомощни, можем да се спасим? Как да усетим лечебната сила на истинското покаяние? И как да знаем дали не само си мислим, че стоим, а всъщност да сме паднали? Паднали в самомнение, гордост, отстъпление, тщеславие, самолюбие, високоумие и лукавство. Имаме нашия Господ Иисус Христос, Който в един и същ е вчера, и днес, и утре. Имаме Майката Божия, ангелите и светиите – нашето истинско небесно семейство, в което няма изменение и сянка на промяна. Имаме и Църквата, в която обаче е нахлул светският дух и е разкъсвана от вътрешните недъзи на своите физически носители – хората. Но това е същата наша Църква, в която живее Светият Дух, в която Месията каза, че портите адови няма да ѝ надделят. Имаме и нашето поприще, нашето призвание – молитвата, която е мерило на истинския духовен живот. Да молим Господ да ни изпрати покаяние, за да можем да оплачем греховете си преди края – този край, който древните християни са искали да приближат с думите: „Да, дойди, Господи Иисусе!“. Защото краят на нашия живот е начало на нашия съд. Дано в онзи страшен час нашият ангел-пазител да може да покаже за оправдание повече часове в молитва, повече нелицемерно милосърдие и милостиня от чисто сърце, повече съчувствие и състрадание, повече покайни сълзи, за да може да се оправдаем, ведно с покаялите се грешници. Защото, каква полза от всичките ни земни усилия, ако не построим безсмъртното жилище за нашата безсмъртна душа? Братя и сестри, да молим Всемилостивата Владичица да ни дари разсъдителност, нелицемерно покаяние и съкрушение на сърцето, та да можем да оплачем греховете си приживе. Амин! Божието благословение да е с всички вас!
Икона: Христос Вседържител (Димитър Христов Зограф, 19-ти век) – bg.wikipedia.org
Светлината на Храма 