Братя и сестри,

        Днешното литургийно евангелско четиво (Лк.16:19-31) предава Господнята притча за богаташа и бедния Лазар. Подобно на другите Христови притчи и тази се отнася не само за Христовите слушатели, но за всички хора във всички времена.
        Един безгрижен богаташ пирува бляскаво. Целият му житейски път е низ от удоволствия и наслади. При вратите му, незабелязан от богатия, лежи бедният и болен Лазар, измъчван от тежко и будещо погнуса заболяване. Лазар е окаян не само защото е болен, но и защото е в крайна, унизителна варварска нищета. Той е сам, напълно сам, изключен от човешкото общество, поради отвратителното си заболяване. Цялото му тяло е в струпеи и единствено кучетата доближават нещастника, за да ближат гноящите му рани. Нищо повече не ни казва евангелието за този беден Лазар. Но най-вероятно Лазар наред със своята нищета и окаяност е бил смирен и кротък, не е роптаел и не е проклинал Бога, Който допуска тъй различно съществуване за богаташа и бедняка.
        Откъде разбираме, че Лазар не е роптаел?
        Разбираме това, че е кротък и смирен, от неговата задгробна участ. Ангелите го занасят след кончината му в лоното Авраамово – там, където пребивават патриарсите и праведниците от създание мира.
        А безсърдечният богаташ, който дори не беше забелязал струпавия Лазар пред портите си, трябваше да отиде в ада.
        И когато богаташът се моли на Авраам, Лазар да бъде допуснат, за да му помогне, Авраам му отвръща: „Чедо, спомни си, че ти получи доброто си приживе, а Лазар – злото. Сега той тук се утешава, а ти се мъчиш.“
        Братя и сестри, да не ламтим да вземем доброто приживе. Да не съжаляваме, че имаме толкова изпитания, болести и немощи.
        Да не скърбим, че не сме в числото на преситените и лекомислени люде, които имат здраве, успехи, почести, кариера, слава и благоденствие.
        Да не роптаем, преди всичко да не роптаем, че в скърби, лишения и терзания минават дните ни. От нас Господ иска само едно – да претърпим, да претърпим изпратените за наше спасение изпитания.
        Защото Лазар, изхвърленият и окаян Лазар, получи райското блаженство единствено поради своето търпение и кротост. И сълзите, които проля приживе, се превърнаха в скъпоценна нетленна сватбена одежда за брачния пир на божествената любов.
        Затова и ние нека да имаме него за пример, да гледаме с духовен взор и да не роптаем. Защото завистта и ропотът ще погубят и без това малката ни възможност за спасение. Нека помним, че Господ иска да се спасим и да достигнем до познание на истината. И Той – Всемогъщият и Всезнаещ наш Създател знае колко са нашите слаби човешки сили. И по мярата на тия сили, които само Нему са известни, Той изпраща изпитанията, за да ни смири и устрои нашето спасение.
        Да даде Господ скърбите и болките, и злощастията да ни бъдат за спасение и за добра отсъда в часа на Съда. Амин.
         Божието благословение да е с всички вас.

Изображение: Богаташът и бедният Лазар – стенопис от манастира Kykkos в Кипър, изт. catholicsstrivingforholiness.com
Копирайте: Проповед на Неделя 5та след Неделя подир Въздвижение, 2024

           Господи, Който с дълбока мъдрост човеколюбиво всичко устройваш, и полезното на всички подаваш, Единствен Създателю, упокой душите на Твоите раби, защото упованието си възложиха на Тебе – Творец и Създател, и Бог наш.

Братя и сестри,

               След грехопадението на нашите прародители, престъпили първата Божия заповед за въздържание от плода на забраненото дърво, Бог повели първите хора, а след тях и всички ние – техните наследници, да напуснем рая. И нещо повече – вкусили от забранения плод всички ние наследяваме греха, болестите, старостта и смъртта. Всички ние – потомци Адамови, а заедно с нас и цялото живо творение, цялата природа ставаме смъртни. 
          Затова, призвани за безсмъртие и вечен живот, ние имаме една и съща участ – след седемдесет или осемдесет години да вкусим смърт.
          А което е още по-важно – тази смърт не е край, мрак, забвение – тя е врата, която всеки от нас отваря, за да премине във вечния живот или във вечното осъждане. От създание мира досега са отходили в другия живот стотици хиляди, милиони хора, сред тях са нашите предци, а един ден и ние също ще се представим пред Господа. Затова и апостол Павел казва „на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд“.
          Затова и ние християните, Христовите следовници, знаейки че имаме един-единствен живот, се стараем тук да подготвим добра отсъда в часа на Съда.
          Но често добрите ни дела са нищожни, а греховете – страшни и ние прибягваме до молитвите на Църквата – земна и небесна, Съкровищница, която да се застъпи за покойните преди нас.
          „Милост за даване да имаш към всички човеци, но и починалите не лишавай от милост“ – съветва Иисус, син Сирахов в своята безсмъртна книга – неотменна част от Стария завет.
          Какво значи да не лишаваме починалите от милост? – Значи да не спираме да се молим за тях, да записваме в църква техните имена, които свещениците произнасят, отделяйки частици от просфората в олтара и тогава знаем – лъч светлина достига до нашите покойници.
          Казват, че както затвореният в тъмница очаква свиждане и се радва да се срещне със своите близки, така е и за онази душа, на която е устроена църковна панихида и чието име е упоменато в заупокойна литургия, каквато е днешната.
          И колкото сме се грижили за нашите близки приживе, толкова повече трябва да се грижим сега, когато те вече не могат да направят нищо за себе си, защото времето им за покаяние е безвъзвратно отминало. Затова, да четем Псалтир заупокой, да храним и обличаме гладни, да записваме имената на покойните на службите в църквата, особено на тези, за които знаем, че няма кой да направи тази милост, да се молим и да просим Всемилостивия Владика, по молитвите на Майката Божия и на всички светии, да им прости прегрешенията, сторени волно и неволно.
          Защото не е достатъчно да направим надгробни паметници и да печатаме некролози – грижата ни трябва да е духовна, защото починалите са души, не в материалния свят, паметниците, цветята и некролозите не променят тяхната задгробна участ.
          Единствено и само застъпничеството на църквата може да даде светлина и покой на нашите починали сродници.
          А дано и на нас да има кой да даде имената заупокой и да ни приготви панихида.
          Мнозина се питат защо трябва винаги да има варено жито на поменната трапеза? Житото символизира възкресението, възкресението, което всички ние очакваме, възкресението, при което праведните ще посрещнат Господа на облаци, за да бъдат винаги с Него.
          Да даде Господ и нашите близки, и самите ние – бедни откъм добродетели, богати на грехове, но грехове, за които сме принесли покаяние – всички да наследим обещания небесен Йерусалим, където вместо слънце сияе нашият Триединен Бог.
          Амин!

           На 1 ноември възпоменаваме будителите – всички достойни за уважение българи, способствали за отстояване на нашето християнско самосъзнание и на българщината, за опазване на родния език, традиция и култура.
          Честваме всички тях, някои от които неизвестни за широкия кръг читатели – като свети Пимен Зографски от 16 век, съградил, обновил и изписал ведно със своята школа над 300 църкви и манастири в България. Честваме великия Паисий, Хилендарският монах, който разкри вкратце родната история и я отърси от праха на забравата. Честваме всички негови следовници – книжовници, екзарси, преводачи, публицисти, поети, революционери и монаси, титани на духа и делото (макар и с най-различни нагласи и убеждения), отдали живота си за неугасимия блян да зърнат една свободна, лишена от гнет, заблуди, чуждопоклонничество и упадък, силна и славна България, държава на духа, носителка на великите идеали, завещани от предците.
          Честит да е празникът, на всички, които дишат и живеят с тези идеали!

Изображение: https://primorsko.bg

       Ето как един от най-изявените будители, човек с ярък възрожденски дух – митрополит Климент Търновски, по-известен като Васил Друмев, описва историческата насоченост на изстрадалия български народ от следосвобожденската епоха:

      Има Православие у нас, има български народ; няма Православие — няма български народ!