Тропар
Благословен еси, Христе Боже наш, Иже премудры ловцы явлей,
низпослав им Духа Святаго, и теми уловлей вселенную,
Человеколюбче, слава Тебе.

Благословен си, Христе, Боже наш, Който показа рибарите премъдри, като като им прати Светия Дух и чрез тях улови света. Човеколюбче, слава на Теб.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Братя и сестри,

          Реките от жива вода, които струят от сърцето на повярвалия, са благодатният дар на Светия Дух, Който честваме в днешния ден. В ден Петдесетница – деня, когато юдеите празнуват даденото свише на Моисей Синайско законодателство – Десетте Божии заповеди, в същия ден на Отца е угодно да изпрати обещаното от Сина съшествие на Светия Дух. Това се случва в Сионската горница и огнените езици на Духа, преизобилно излял се върху всички апостоли и ученици, а сетне и върху всички повярвали, е единият и същ Животворящ Дух, Който получихме в деня на нашето Кръщение, в мига на нашето Миропомазание.
          Защото и на нашите чела носим начертанието – печата на Дара на Светия Дух, носим потенциално божествения огън – възможността за горене във вярата и възрастване в добродетелта, която ни отличава като Христови следовници.
          За жалост обаче твърде тежки и безчувствени са глинените съдове, в които носим това безценно съкровище. И става въпрос не просто за нашите тела, които имат своите плътски навици и нужди. Става въпрос за безчувствието на нашите души, лишени от истински духовен живот. Защото вместо да личи, че сме носители на Божията светлина, която никой не ще скрие под крина, вместо разпалени лампади от вяра и усърдие към по-добрия дял, който няма да ни се отнеме, ние служим на тленни неща не по-малко от ония, които са некръстени и съвършено невярващи.
          Всичките ни усилия са насочени към земното устроение, към дружба със света и съвсем не даваме място за Светия Дух в нашите помрачени сърца.
          Да се молим, да жадуваме разпалване на благодатната искра на Светия Дух, Който пребивава в Божията Църква от деня на Петдесетница по обещанието на нашия Спасител, като знаем, че и ние сме носители на този Дух, Който живее в тайнствата на Църквата. Затова и апостолът съветва „Духа не угасяйте!“
          Днес е рожденият ден на едната апостолска и съборна Църква, новият Ноев ковчег, приютил жадуващите спасение. Да се молим, да се молим горещо да не отпаднем от Христовото стадо, да имаме стоене във вярата, да претърпим онова, което Бог е отредил за наше спасение, да не погубим с нерадение душите си. И да помним, че Всемилостивият Спасител ни е отредил точно това време за нашия земен живот.
          Благодатта на Бога и Отца и благословението на Сина – нашия Възлюбен Спасител Иисус Христос, и причастието на Божествения Дух да е с всички нас, по застъпничеството на Светата, облажавана от всички родове Дева Богородица, на всички ангели и светии. Амин!
          Честит и благословен празник на всички!

Иконата е копирана от http://www.easterngiftshop.com

Проповед на Петдесетница, 2024

          Дните на човека са като трева – понесе се над него вятърът и няма го и мястото му вече го не познава – казва псалмопевецът.

Братя и сестри,

          Човешкият живот е твърде кратък. А ние – въпреки неговата краткост безгрижно пилеем безценното време за спасение. След грехопадението на Адам смъртта влезе в света и всеки, който е създаден на този свят неминуемо ще вкуси от нея. Дори нашият Спасител за да я разруши, за да плени адовото царство, доброволно прие да вкуси смъртта като слезе в царството на мрака да строши портите му и да изведе от века свързаните там праведници.
          От човешките създания единствени Енох и Илия не са вкусили смърт и те един ден ще дойдат, за да изобличат антихриста и ще бъдат погубени от него.
          Всички, всички други – богати, бедни, млади, стари, толкова различни по начин на живот и мислене сме смъртни. И по думите на апостол Павел – човеку е дадено да изживее един единствен живот, а сетне иде съдът.
          Да, това е истината, която всеки християнин знае и не бива да забравя – че е смъртен, както бяха смъртни, отходилите преди нас наши отци, братя и сестри. Но знаем също, че в страшния смъртен час, който е и началото на нашия съд пред Бога – в този страшен час имаме молитвите и застъпничеството на Църквата. Бог не е Бог на мъртви, а на живи – защото у Господа всички са живи.
          За тези наши покойници, живи у Господа, ние се молим, за тях четем Псалтир, техните имена поменават свещениците при безкръвната жертва – Светата Литургия, за тях раздаваме милостиня, помнейки безсмъртните слова на Сираховия син „Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост.“ (Сир. 7:36)
          Ето това са заупокойните литургии на Църквата – благодатно застъпничество за нашите близки, за знайни и незнайни от века усопших, за починалите от създание мира досега.
          И като помним, че сме смъртни и ще отидем един ден в другия свят да се освободим от оковите на житейските грижи, от властолюбието, себелюбието, от всичките си амбиции, от дребнавите си страсти, от плътското си мъдруване. Защото единственото, което притежаваме е настоящето – пулса на нашата молитва към Всевишния. И това наше „Господи помилуй“ от съкрушените ни сърца – кой знае може да привлече Божествената благодат над нашите униващи, съсипани от скърби, уплашени от беззаконията и узаконеното отстъпление, слаби човешки души.
          Да се молим, братя и сестри, да се молим за Божия милост и за покойните ни близки, и за нас грешните. Та по молитвите на Майката Божия и тържествуващата църква, Бог да се смили над земната, войнстващата църква.
           Амин!

Изображението е копирано от http://www.plovdiv-press.bg

     Възнесъл си се в слава, Христе, Боже наш, зарадвал учениците с обещанието за Светия Дух, уверил ги чрез благословението, че Ти си Син Божи, Спасител на света.

Братя и сестри,

        Днес е велик Господски празник. На четиридесетия ден от Своето Възкресение нашият Господ Иисус Христос се възнася от Елеонската планина към небето, където ще седне отдясно на Отца. Това изумително събитие става в присъствието на десетки, на стотици Господни ученици и следовници, а сред тях е и Майката Божия. Пред смаяните очи на множеството Господ се въздига в небето, благославяйки всички, и обкръжен със светъл облак, като се възнася, става невидим за човешките очи. А два ангела с бели дрехи напомнят на галилейските рибари, че Възнесеният Спасител ще дойде по същия начин, както е видян да отива на небето.
        Да, ангелите напомнят, че предстои Второто Пришествие на Господа, при което Господ вече няма да е в унизеност и кротост, няма да дойде с благо известяване и блага покана, а ще дойде в сила и слава голяма, при звук на тръба и глас на архангел. И се знае, че при това Второ пришествие Господ ще дойде вече като Съдия.
        Христос беше дошъл преди повече от две хиляди години като Изкупител, а предстои да дойде като Съдия. И не случайно онзи Божи съд, който ще разгледа делата и мислите на всички човеци от създание мира, онзи Божи съд е наречен Страшния съд. Той не е страшен за праведниците и за покаялите се грешници. Той е страшен за нас.
         Затова, братя и сестри, да побързаме, докле е ден да принесем покаяние, да оплачем греховете си, да смекчим злите си сърца, да загърбим нашата топлохладност, да възжелаем да бъдем причислени към работниците, дошли в единадесетия час. Спасителят възнесе на небето придобитата човешка природа, раят отново е отворен за нас, да се подвизаваме с добрия подвиг, да се молим, да правим милостиня, да просим избавление от нашето вкаменело безчувствие, да пожелаем да усетим съкрушението, за което само четем по книгите, но всъщност не познаваме.
         Защото знаем ведно с апостол Павел, знаем, че всинца много грешим, но сякаш не виждаме истинската ужасяваща бездна на греховете си. Дори напротив, мислим се за хора не по-лоши от всички други. А това показва липса на духовни сетива…
         Господ да се смили над нас и да ни помилва по  Своята велика милост, защото Той е казал: „Ще бъда с вас до свършека на света. А това ще рече, че Той – Изкупителят и Спасителят Христос ще бъде със Своето малко стадо до края на земния свят. И онези, които не са отстъпили от Неговите заповеди, ще бъдат с Господа във вечността.
         Това ни дава упование, че въпреки ужасните отстъпления, на които сме свидетели в нашето тревожно и страшно време, Бог не ще остави онези, които търсят Неговата помощ.
        Благодатта на възнеслия се Спасител и любовта на Бога и Отца, и причастието на Светия Дух да е с всички вас. Амин!
        Честит и благословен празник!

Копирайте Проповед на Възнесение, 2024

Стенописът е копиран от http://www.orthodoxindiana.org

Евангелско четиво – Йоан 9:1-38

         Братя и сестри,

         Свети Йоан Богослов в своето евангелие разказва за дивното изцеление на един слепороден, сторено от нашия Господ Иисус Христос.
         В съботния ден, когато множество болни и немощни просят пред входа на Йерусалимския храм, Господ вижда слепородения, намазва с калчица очите му и го изпраща да се умие в къпалнята Силоам. Христос би могъл само с едно слово да изцели болния, но така се изпитва вярата, послушанието и търпението на клетника. И наистина, този страдалец е богат и на вяра, и на послушание, и на търпение. Призован от отмъстителните и изпълнени със злост към Христос юдеи, изцеленият слепороден не се страхува да нарече своя избавител пророк. Не се страхува да понесе неприятности, охулване, гонение и теготата на възможното отлъчване от синагогата. Родителите му, привикани да дадат обяснение, не смеят да кажат открито за стореното чудо, защото знаят, че могат да понесат отлъчване. А с отлъченият тогава никой не е говорил, никой не е общувал, дори е бил облечен с позорна дреха.
           Малцина са издържали този огромен психологически натиск на презрението на цялата общност. Затова и родителите на слепородения отклоняват всеки отговор, под предлог, че синът им е пълнолетен.
           Но виждаме как смело и мъдро изцеленият слепец защитава своя Божествен Лечител. Той дори не се страхува да иронизира силните на деня, питайки ги: „Дали и вие не искате да Му станете ученици?“, когато те многократно го разпитват.
           Неговата чиста вяра и голяма духовна смелост го карат да говори истината, без страх. Бившият слепец казва: „Открай век не се е чуло някой да е отворил очите на слепороден. Ако Изцелителят ми не е от Бога, не би могъл да направи нищо“.
           Заради тези думи той е изпъден от еврейските началници, а Господ, разбрал, че е понесъл притеснения заради Него, отново го намира и вече Му се разкрива като Син Божий. А блаженият по участ изцелен се покланя в нозете на Богочовека – там, където трябва да сме и всички ние  – християните.
           Ние, обикновените и най-последни Христови следовници надали имаме нравствената сила на слепородения. Трудно ни е да влизаме в конфликт със силните на деня. Трудно ни е да защитаваме устоите на вярата, трудно ни е да бъдем изповедници в нашето лукаво и вледенено от дъха на приближаващия антихрист време.
           Ние сме топлохладни хора на компромиса, на баланса, на нежеланието да си навлечем неприятности. Затова и молитвата, най-нужното за християнина дело, е вяла и формална.
           Молитва, братя и сестри, молитва до кървава пот, молитва в скришната ни стая, молитва и моление за целия свят, предаден на извратен ум, молитва за Божията Църква, носителка на спасителните тайнства, застрашена и заплашвана. Молитва за чадата ни, гаснещи пред монитори на компютри и телефони, молитва за бащите и майките ни, които умират непокаяни, молитва за цялото творение, което погива поради човешката греховна алчност и нерадение. Молитва за самите нас, наследници на мъченици, които не са отстъпвали от своя дълг, за разлика от нас – окаяните.
          И дано съзнанието за нашето недостойнство, дано нашето покаяние и усърдно моление ни върне отново в нозете Иисусови – там, където бе изцеленият слепороден, чиято съвест не му позволи да опетни своя Божествен Целител. Амин!

Проповед на Неделя на Слепия, 2024

Изображението е копирано от https://www.facebook.com/pg/ephremthesyrian/photos/

            От периода на подем на Втората българска държава и постепенното ѝ обезсилване след цар Иван – Асен II имаме достатъчно литературни образци, които могат да вдигнат завесата, закриваща от безпристрастния изследовател зрялото ни Средновековие. Без съмнение Йордан Иванов, Иван Дуйчев, в по-ново време Емил Георгиев, Куйо Куев, Климентина Иванова и други са сред изследователите, изложили събрания ръкописен материал, показващ именно пулса на онова сякаш неуловимо битие на обикновения човек от отдалечената епоха, за което толкова се стараха изследователите около Марк Блок и школата „Анали”. Конкретно приписките към ръкописите са сякаш най-благодатният материал на този тип анализ.

            Интерес в случая представляват типичните за ХIII столетие литературни форми на официалната църковна книжнина, каквито са проложните жития.

            Какво е Пролог? Буквалното значение отвежда към предисловие, но с това название се обозначат цели сборници с четива, които предшестват същностната част на църковната служба – Светата литургия.

            Пролозите са агиографски календарни сборници, сравнително устойчиви по състав, съдържащи кратки жития (наречени проложни жития) и четива за отделните празници (Sripta Bulgarica). Съответно на неподвижните дати може да има и няколко чествания. Това личи и от днешната подредба на неподвижните празници в църковния календар на Православната църква.

            Славянският вариант на тези сборници, наред с преводните чествания на ранно- християнски светии, е обогатен с оригинални текстове и паметуване на наши светци в различен брой и състав. Византийските пролози обикновено отбелязват значими събития от живота на Великата църква („Света София“ в Константинопол) – обновление на храма, избавление от епидемии и обсади, чрез литийни шествия с пренасяне на мощи и т.н. Съответно и в пролозите у нас се появяват тези чествания, но постепенно се редуцират, макар и не напълно.

            Чрез българската книжнина формата на проложното житие се прехвърля и у сърбите, и у русите, и в молдо-влашките ръкописи. Прави впечатление обаче, че българските и сръбските пролози не са съпътствани с нравоучителни четива, както е в руските пролози. Това ги прави по-близки до основния образец – византийския синаксар, възникнал през Х век по времето на император Василий II, дело на презвитер Илия и Константин Мокасийски.

            През ХII век, времето на политическото и културно възмогване на българската държава, този вид сборник наблиза широко у нас и вече са добавени кратки жития на български светии и на светци, свързани с Търново, като втори център на православния свят, като втори Константинопол. Тези тенденции се изразяват в грижливото събиране на мощи на светии в Търново, превръщайки престолнината в духовен стожер, поклонническо средище и естествена наследница на падналата през 1204 г. в латински ръце византийска столица, чийто блясък никога няма да е същият.

            Проложни жития намираме също в минеите – богослужебни книги, 12 на брой, по реда на месеците в календарната година, съдържащи четивата на неподвижните чествания. Но прологът обединява кратките жития в една самостоятелна книга. Е. Фет твърди, че прологът е по-късна версия на византийския синаксар. Различаваме два вида пролог – Прост пролог и Стишен пролог. За ХIII век са характерни житийните разкази от простите пролози, за разлика от Стишния пролог, където житието започва с два или три начални стиха (затова е и наречен стишен). Стишният пролог е показателен за литературата на ХIV столетие. Простият пролог следва Студийския богослужебен устав, който чак по времето на Патриарх Евтимий и книжовната реформа са заменя с Йерусалимския богослужебен устав, за който е характерен Стишния пролог (Sripta Bulgarica).

            Проложните жития се четат след шеста песен на канона на утренята. В днешно време например, мястото на пролога е след шеста песен, след кондака и икоса, където той се изчита по същия начин, макар и в още по-съкратен вид.

            Дометафрастовия модел на вписване на жития, отразен в т.н. народни жития, е отминал, проложните жития отразяват вече установени форми на утвърден литературен канон с въведение, изложение на живота и чудесата на светеца, както и разказ за пренасяне на мощите му от някоя точка на отвоюваната българска земя към столицата Търново и понякога завършват със съответната молитвена възхвала. За различните причини за пренасяне на мощи през Средновековието по-подробно е написано у архим. Авксентий (Авксентий 2012: 389), който обръща внимание точно на църковните празници, формирали се при пренасянето на мощи.

            В някои случаи обаче проложните жития (например на свети Прохор Пшински) са извънредно кратки текстове, близки до сегашните (Стара българска литература 1986: 166).

            Житийните текстове, посветени на свети Иван Рилски, са сякаш най-добре проучени, те са и най-много на брой (Дуйчев 1947).  Проложното житие на свети Иван Рилски от Драгановия миней е показателно за този тип литература на ХIII столетие -време на утвърждаване на народностното самосъзнание и възкресяване на българската държавност след близо двувековно византийско владичество (Дамянова 2014: 135). Смята се, че това житие е написано при съставянето на Драгановия миней, който представя добре българската химнографска традиция. В същия миней, разбира се присъстват и служби на светите братя Кирил и Методий, които са с по-ранен произход, както  и службата на света Петка Търновска, чийто мощи са се покоили близо два века в престолния град Търново.

            Интерес представлява и проложното житие на свети Иван Рилски в Норовия пролог. То е поместено в ръкопис, съдържащ Прост пролог – сборник с кратки жития за цялата богослужебна година от споменатия презвитер Илия. То също завършва с разказ за пренасянето на мощите на свети Иван в Търново и се смята, че е написано в последната четвърт на ХIII век. Тук има характеристики, сходни с Народното житие на свети Иван Рилски, описанието на битката на отшелника с демоните, които носят атмосферата на старинен патерик.

            Ценността на пролозите се увеличава с факта, че знаем за канонизацията на български светии от ХIII век, именно от проложните им жития. Става въпрос за патриарх Йоаким – един от канонизираните български светители, които не са толкова много в нашата агиографска традиция. За него е подчертано, че е „родом българин” (Божилов, Кожухаров 1987: 57) – една характеристика, която в Първото българско царство не срещаме изрично – там книжовниците са славяни или говорещи чисто славянски. „Родом българин“ е свети Кирил от „Успение Кирилово”, и свети Иван Рилски от житието в Драгановия миней, и свети Прохор Пшински в Народното житие, и свети Михаил Воин от Потука, в посветеното му проложно житие. Подчертаването на българския произход е характерно за светиите, чиито житийни текстове са свързани с времето на Асеневци.

            Така житията от ХIII век наблягат на българския произход и обикновено е упоменато при царуването на кой христолюбив български владетел са пренесени мощите на светеца. В това проложно житие на патриарх Йоаким, въпреки загубената му част, се споменава за възстановеното патриаршеско достойнство на българската църква през 1235 г. при Иван Асен II, като пръв патриарх е Йоаким – патриарх на „великата патриаршия на Царевград Търново” (Божилов, Кожухаров 1987: 58).  

            Търново е наследникът на Велики Преслав от Първата българска държава. Константинопол е в ръцете на латините, византийската империя е разпокъсана, но българската държава е в зенита на своята духовна, културна и политическа мощ. Затова и Търново е наречен „град на царете“, наследник на Константиновия град, център на православната империя, опряла на три морета, с автономна, автокефална, легитимна патриаршия, призната чрез подписите на всички древни катедри на изток, град, приютил мощите на светии-отшелници, войни  и светители, Търново е град под специалната закрила на свети Димитър, чийто баща е определен като „българин по род“ в „Мъчение на Димитър Солунски” (Стара българска литература 1986: 412). Търново е град, в който Царят на царете – Христос, чрез присъствието Си в чудотворната сила на мощите на Своите угодници, легитимира властта на възкресената българска държава – наследница по дух и по площ на Симеонова България, царство, постигнало мечтаната симфония между църква и държава, завещана като политически модел още от времето на Евсевий Кесарийски.

            Споменатото житие е уникално и с факта, че патриарх Йоаким е единствения архиерей от 13 век, който е канонизиран. Причината да не е широко известен в славянските литератури е отсъствието на житието в състава на Стишния пролог, за разлика от проложните жития на света Петка, свети Михаил Воин и разказа за пренасяне мощите на свети Иларион Мъгленски (Стишният пролог е преписван в много славянски литургични сборници). Ценността на житието се увеличава и с факта, че научаваме за просиял в святост архиерей, на фона на липсващата информация за имената на повечето български архиереи на XIII век.

            Безсъмнено е обаче, че когато говорим за литературата на XIII век не можем да посочим автори – гениални майстори на словото, като свети Климент Охридски, преподобни Наум с неговия „Канон за епископ Андрей” или Йоан Екзарх (последният също е споменат в числото на светиите (Георгиев 1977: 157). Нямаме и житиеписци и химнографи като свети Евтимий, Патриарх Търновски, чийто стил „плетение словес” е най-високата точка на късносредновековното омилетично, химнографско и дидактично слово и чиято личност е тъй широко известна в тогавашния православен свят (не без похвалните слова на неговите ученици – сами блестящи ерудити и книжовници).

            Тринадесетото столетие остава сякаш в сянка, но някак незаслужено – неговата литература е свързващото звено между достиженията на Златния век с неговата Преславско – Охридска книжнина и блестящите постижения на литераторите от 14 век и Евтимиевата школа. Но с това не се изчерпва стойността на тази литература. ХIII век, явен в своите образци, показва изключително разгръщане на просветната дейност на църквата в тъканта на естественото ѝ литургично измерение.

            Неслучайно в споменатия Драганов миней, който е забележителен и със своето невмено писмо, са събрани и поместени службите на светите братя Кирил и Методий, на свети цар Петър, свети Иван Рилски, света Петка Търновска, свети Михаил Воин, които съществуват редом с всеправославните чествания. А последните три жития възникват в Търново през ХIII век.

            Разбира се, Драгановия миней не е единствен, но той е може би най-представителен за епохата (Божилов, Кожухаров 1987: 29).

            Това, което прави впечатление, е наличието на голям брой проложни (кратки) жития в различните източници, а както стана ясно те са свързани изключително с литургичното дело. Пространното житие, което включва в пълнота високите изисквания на следметафрастовата епоха, е предмет на четене в домашна обстановка.

            Всъщност пренасянето на мощите на светиите в престолния град е онова празнично събитие, което вълнува християнина, става повод за възхвала и обогатява житийната традиция в периода. Мощите на светиите са безценен „капитал”, неоценимо съкровище, чудодейна реликва, която има и апотропейни функции над царския град-сърцето на държавата. Светиите, пребиваващи чрез своите мощи тук, са застъпници пред Божия престол за благоденствието на царя и България. Търново се превръща в истинския наследник на Константинопол. Към това се стремят Асеновци, както и всеки средновековен владетел – към укрепяването на столицата с повече реликви и светини. За да има благоденствие в социален план, трябва да има благоволение в небесния порядък. Това е мисленето, характерно за християнския светоглед, който е основополагащ в европейското средновековие. Естествено, от ренесансовото време насетне, особено в епохата на просвещението, после – в отрицателната критика на Тюбингентската школа, а сетне и при Фойербах и в марксистката историопис, светоусещането на средновековния човек е погледнато сякаш през оптиката на обърнат бинокъл, мотивите и действията на средновековния човек са толкова причудливи и странни, че нищо друго не остава освен описвайки ги да им се дивим и присмиваме (Янакиев 2012: 28). А често нашето мислене в следствие на идеологическата щампа, че религията е опиум на народите, напълно предрешава осмислянето на средновековния светоглед като примитивен. В най-добрия случай за средновековния човек е поверено правото на изява на културен деец (книжовник), който ще извърши историческа мисия – да не предаде на забравата някой исторически факт, например отвоюването на Мизия, Тракия и Македония при Асеневци или ще предостави на Новото време постиженията на гръко-римската античност, които довеждат до всеобщо възхищение изследователите още от ренесансово време. Религиозността на водещите лица на средновековното време, които са забележителни в редица отношения, се свежда до вид политическа мотивация. Така Асеневци, събирайки благоговейно мощите, всъщност искат да увеличат политическия си престиж, а въздигането на българската църква в ранг патриаршия е истински политически триумф. В този контекст църквата се осмисля като един прогресивен за тогавашното време, положителен за културния живот политически инструмент, с който си служат владетелите, за да увеличават своята мощ. Това виждане напълно отговаря на наложилите се представи за доминиращия на изток цезаропапизъм. Така и Арнълд Тойнби – некоронованият монарх на днешната хуманитаристика представя църквата на изток като послушно ведомство на византийската държава удобно забравяйки за периоди като иконоборството, в които повече от век и половина църквата се съпротивлява яростно на иконоборческата върхушка. Може да се изтъкне колко различни от идеята за истина са стереотипите, през които виждаме Средновековието.

            „А Бог искаше да издигне падналата скиния….”  (Стара българска литература 1986: 131) пише неизвестният автор на проложното житие на свети Иван Рилски. Държавата е уподобена на свещената скиния, преносимия храм на старозаветните свещеници, скинията е била несправедливо поругана и съборена, така и Преславската църква е била унищожена и въпреки че Охридската епископия е имала привилегии, дадени от император Василий II, българската държавност е печално стъпкана в праха. Този факт Тойнби коментира като началото на големия крах на православната цивилизация на изток (Тойнби 1995: 26). Именно в контекста на византийската правна теория държава и църква са две страни на една цялост, чийто център са царят и патриархът.

            Подчертаването на националното самосъзнание в нашата литература от ХIII век иде във време, когато приелият преди 3 века християнството български род възстановява своята политическа и религиозна самостоятелност. Последната дори се връща на исконните смислови хоризонти – източното православие, след годините на униатска политика от времето на цар Калоян. Връща се чрез съборно решение, което не  е свързано с насилие, войни и натиск, а със събор при Понтийското море за „ вечно поменание” (Божилов, Кожухаров 1987: 114).  „Заради това прочие писахме тези неща за всички православни” завършва ръкописният текст в Синодика на цар Борил, който е основен източник за политическата и църковна история на втората българска държава от периода.

            Емблематичен за умонастроенията на епохата е разказът за кончината на Зографските мъченици, който макар и с неуточнена жанрова форма – житие с изобилни исторически податки, спада към вида на проложните жития, толкова характерни за българския  ХIII век, при все че някои отнасят текста към по-късна дата (Стара българска литература 1986: 602-604).

            Текстът е показателен за новите тенденции на ХIII век – обръщането на поглед към запада, към римската катедра, в опит  да се решат все по-тежки политически и геополитически проблеми. Цар Калоян също търси легитимация на титлата си чрез сключване на уния с Римската църква (Ангелов 2020: 168-169). Тук вече, без съмнение в действията на българския владетел, личи ясно желанието за извличане на политически дивиденти. По-подробно за тези отношения – приписката с папа Инокентий, цар Калоян и примас Василий има данни у Р. Поптодоров (Поптодоров 2012: 47).

А доказателство, че унията има само външен характер, който не променя православния облик на българските земи, е фактът, че още на следващата година латинските рицари са разбити при Адрианопол. Латинският император е пленен, а застъпничеството на папата за неговото освобождаване е напълно безуспешно. Така или иначе Римската катедра и като цяло западния свят имат все по-осезаемо влияние и все по-големи амбиции на изток.

            Сключването на уния от Михаил VIII Палеолог през 1274 е безуспешен опит да се решат външнополитическите проблеми на империята. Унията неизбежно среща съпротивата на атонското монашество, което от X век насетне (след поглъщането на източните провинции в ислямската сфера) се превръща в сърцевина на православния живот, коректив и ревностен носител на ортодоксалните традиции. През 1275 г. папско пратеничество обикаля светогорските манастири на проверка как се изпълнява унията. Проверката включва разбира се и извършване на обща литургия, а знаем, че общото богослужение е напълно неприемливо от гледна точка на догматите, каноните и апостолските правила на Православната църква. 22-ма монаси от българския манастир Зограф, начело с игумена Тома, заедно с четирима миряни, чийто имена са неизвестни, са изгорени живи в кулата, строена с ктиторството на цар Асен, защото отказват да излязат и съслужат с католиците. „Латините воюваха, както си личи и срещу други обители. Така сетне дойдоха и срещу манастира на светия и славен великомъченик и проповедник Георги, наречен Зографски. Понеже не бяха пуснати в този манастир от монасите, които тогава се намираха там, те влязоха насила и го завладяха на десетия ден на месец октомври … И запалиха кулата на цар Асен, и тя изгоря напълно с църквата; и заедно с тях изгоряха и 193 книги и църковни съдове, и златни епитрахили, и много ценни завеси и всички други църковни утвари, що бяха от благочестивите и приснопаметни царе, сиреч от светия цар Петър, от великия Иван-Асен и от Симеон, – едни бяха взети от нечестивците, а други – изгорени. Заедно с тях изгоряха и 21 иноци и 4 миряни” (Стара българска литература 1986: 284). Следват имената на монасите и съобщение за еклисиарха Партений, който скача от кулата, проживява още 30 дни, като вероятно подробностите на това събитие дължим именно нему. Точността на описанието на погрома, изброените унищожени ценности и точният брой на ръкописите, както и имената на монасите говорят недвусмислено за картина, предадена от непосредствен свидетел (да не забравяме, че гръцкият вариант на думата свидетел има значение и на мъченик).

            Въпреки своята краткост, житието има точна триделна композиция. Започва с увод с библейски съпоставки, отвеждащи към Юда Макавей и тримата отроци в пещта, съпоставени с добродетелните братя, които заради правоверието завършват земния си път, умирайки в огъня.  

            Следва стегнато изложение за политическата обстановка и действията на нечестивия византийски император – униат, които предизвикват този брутален натиск върху светогорските манастири. Описанието на мъченическия подвиг изобилства с конкретни факти, а преподобномъчениците са сравнени с древните саваитски отци, избити от варварите – бедуини. А тук врагът на човешкото спасение – дяволът, довежда варвари в не по-малка степен – „безсрамния и жесток народ франки”.

            Заключителната част на житието е възхвала на мъченическия подвиг на зографските отци и молитва към тях за застъпничество пред Божия престол за нашите „благочестиви и православни царе” и омиротворение на целия свят. „Това се написа за спомен, за да не бъдат помрачени такива неща в дълбината на забравата, но да се споменават винаги в бъдните поколения” – пише житиеписецът. Това би могло да послужи за надслов на всяка историопис, непреходната стойност на тези думи на анонимния житиеписец не се отнасят само към ХIII век – времето на коренно различни условия от предхождащото византийско господство, време на ярка изява на авторитета на българската държава на фона на липсващ водещ византийски център и по-близък досег със запада. Последното често носи трагичен заряд.

            Както бе споменато, проложните жития се четат на утренята преди началото на литургията в деня на честване на дадения светец. При огромната посещаемост на храмовете тогава, е ясно, че слушането на четивата от редовия енориаш, който макар и неграмотен умее да слуша и да се задълбочава в чутото, може би много повече от бомбардирания с разнопосочна повърхностна информация съвременник, става ясно, че църковното четиво е основният, ако не и единствен източник на знание за средновековния човек.

Ето защо ролята на житията и службата на светията е решаваща при формирането на единния ценностен свод на човека от онази епоха. Житийният текст е решаващ за вчувстването в битието на онзи, който носи своята изключителност – светията. Светостта е изключителна, тя не е обичайна за ежедневието  в социума, но пък тя задава образеца, спрямо който се определят и се съотнасят обикновените хора, тя е моделът, който следва средновековният човек. Затова и житията, макар да показват изключителния случай на аскетика, добротворство и съвършенство, са пример за подражание на същия този обикновен човек, който ни се явява в приписките (Божилов, Кожухаров 1987: 194-198), самоописващ се като покаяник, грешник, премръзнал при преписа на богослужебните книги, благославящ за парче хляб, измъчван от тежки предчувствия за обсада и война, борещ се да свърши своята обемна работа на книжовник, който със своя тих труд разказва за небесния живот на древните християни, разказва на своите съвременници и на следващите след тях – ето човека във възможния фокус на „Анали”.

Този човек, този книжовник, не е деец на културата. Той е винаги със съзнание за своето дело като посветено Богу, с начертанието на своята грешна ръка, той предава подвига на увенчаните с небесна слава, те пък ще го измолят, ще измолят и слушателите на това житие…, идещите след него християни ще благославят и прощават. Защото всички ни чака вечния живот в Божието царство – там, където са отходилите преди нас застъпници за българския род – родните светии.

Книжовникът от онази епоха не се съзнава като културтрегер, нито като интелектуалец в днешния смисъл на думата, той е раб Божий, съработник Богу за оплевяването нивата на човешката душа, къде по-добре, къде по-зле предал с грешната си ръка безгрешната истина, която ние – съвременните алиенирани хора можем да оглеждаме, оразмеряваме, детерминираме, съпоставяме, преразглеждаме, естетизираме, обективираме, детайлизираме и структурираме в контекста на всевъзможните философско-исторически, историко-философски, литературоведчески, антропологични и диалектически анализи, а кой знае, може в някакъв момент да доближим като истина отправена лично към самите нас (ако разбира се щампата на наукообразния светоглед ни позволи да отхвърлим религиозността като право на самоопределяне на необразованите).

Като цяло официалната църковна книжнина на ХIII век защитава високите цели на литургичната и просветна дейност на църквата и е достойна продължителка на книжнината на Златния век, и не по-малко достойна предшественица на епохалното дело на Евтимиевата школа и ХIV век.

Литература:

Авксентий 2012: архим. Авксентий. Еортология. Пловдив, 2012.

Ангелов 2020: П. Ангелов. Българското Средновековие. София, 2020.

Божилов, Кожухаров 1987: Ив. Божилов, Ст. Кожухаров. Българска литература и книжнина през XIII век. София, 1987.

Георгиев 1977: Литература на Втората българска държава. Литература на XII век. София, 1977.

Дамянова 2014: Е. Дамянова. Рецензия на старозаветните библейски текстове през Втората българска държава. В: Дни на науката, 2013. Велико Търново, 2014.

Дуйчев 1947: Ив. Дуйчев. Рилският светец, София, 1947.

Поптодоров 2012: Р. Поптодоров. Търновският архиепископ Василий (1185 – 1234) – неизвестен и непознат. София, 2012.

Стара българска литература 1986: съставителство и редакция Климентина Иванова. Стара българска литература. том 4. Житееписни творби. София, 1986.

Тойнби 1995: А. Тойнби. Изследване на историята, т.2, София, 1995.

Янакиев 2012: К. Янакиев. Светът на Средновековието. София, 2012.

Sripta Bulgarica: съставители: Институт за литература и Софийски университет. Пролог. http://scripta-bulgarica.eu/bg/terms/prolog (достъпен на 22.05.2024)

Братя и сестри, 

          В петата неделя след Пасха възпоменаваме забележителната беседа на Господ Иисус Христос с жената-самарянка. Тази случка ни предава любимия ученик на Господа – свети Йоан Богослов (Йоан 4:5-42).
          Показателно е, че точно това място Самария юдеите са заобикаляли, за да не осквернят стъпките си от докосването до нечистата според тях самарийска земя. Самаряните са считани за езичници и дори самото име самарянин е било презрително и обидно.
          Но Господ, Който не гледа по лице, се разкрива като Месия не в разговор с Никодим или Натанаил – с някои от правоверните юдеи. Той се разкрива като Помазания Избраник пред жена – при това самарянка.
          Чудни са тайните Божии! Онова, що е високо у човеците, е мерзост пред Бога. Онова, което е възвисено пред света, често е отхвърлено от Божието благоволение.
          Пред тази жена с любознателна душа, Христос разкрива великата тайна на Божието домостроителство – това че Месия е дошъл. Дошъл е Спасителят на света. Дошъл е Този, чрез Когото ще се дарят благодатните извори на Светия Дух. Дошъл е Този, Който ще ни освободи от робството на греха, смъртта и дявола. Проповядва ни Този, Който ще ни избави от древното проклятие. Дошъл е Този, Комуто се покланяме с дух и истина, защото и еретиците се покланят със съзнанието за Духа, но не са в истината.
          Христовият следовник, онзи който е причастен на Извора с живата вода, се покланя с дух и истина, с деяние и съзерцание, с благодарение и съкрушение, с богопознание и любов.
          И забележете – колко бързо Божията проповед жъне узрелите ниви, които Духа Божи, чрез пророците, е посял сред самаряните. Защото целият самарянски град, подбуден от думите на жената-самарянка, иде в нозете Иисусови. Целият самарянски град Го моли да постои при тях. А колко различно беше в Гадаринската страна. Помните, след чудото с изцелението на бесноватия и прогонването на бесовете в стадото свине, гадаринските жители молят Христа да си отиде от пределите им.
          А презираните като езичници самаряни, узрели за жетвата на Божията спасителна проповед, дори не се нуждаят от свидетелството на Божите чудеса, за да повярват.
          Чухме думите им към жената-самарянка: „Ние вярваме не вече поради твоето казване. Сами чухме и знаем, е Този наистина е Спасителя на света Христос.“
          Братя и сестри, да даде Господ да бъдем като тези самаряни от Сихар, които приеха и спазиха словото Божие. Да даде Бог и у нас да струят божествените извори с жива вода, които израстват духа ни към вечен живот.
          Бог да ни помилва и спаси по Своята велика милост. И да прости многобройните ни прегрешения.
          Амин!
          Божието благословение да е с всички вас! 

Копирайте: Проповед на Неделя на Самарянката, 2022

Изображението е копирано от bg-patriarshia.bg