Църквата и комунистическите лагери
(или още за потресаващите страници от недалечното ни минало)

„Страшни бяха срещите ми
с човешката жестокост”
свещ. К. Димитров – бивш лагерник

         Когато споменаваме ТВО (трудово-възпитателните общежития), наричани още лагери в годините на комунистическото управление, се обръщаме с лице към един в голяма степен табуизиран социален проблем. Всички помним картата на тези лагери, която стана публично достояние през есента на 1989 г. (в тях бяха включени и затворите). Към момента няма специализирано изследване на структурата, функционирането и социално-психологическите травматични следствия на тези специфични, създадени по съветски модел форми на репресия срещу остатъците от елитите на буржоазното общество, срещу инакомислещите и всички, които по някакъв начин попадат в тези категории. Темата за лагерите и духовенството в България е част от мащабната тема за отношенията между БПЦ (Българската Православна Църква) и държавата след 1944 г., още повече, че Църквата е една от структурите, които по определение ще понесат неизбежното гонение, натиск и опит за трансформиране в казионна структура. Това е така поради факта, че Църквата е носителка на идеологема – пълен контрапункт на диалектическия материализъм в марксистка редакция, който бе афиширан като официалната парадигма на новата власт. 
          Табуизирането на темата за лагерите иде и от факта, че живелите в това недалечно минало, дори пишещият тези редове не е имал и най-малка представа, че в хармонично устроеното общество, сякаш постигнало социалната справедливост, отвъд огряната от слънцето на нагледната агитация реалност, съществува задкулисно зловещото подземие на масово страдание, нечовешко насилие, садизъм и неоправдана с нищо смърт.
        Едва след излизането на томовете на Солженицин стана ясно, че и в България е съществувал наш, български ГУЛАГ, наша родна, страшна, дори не по-малко страшна „лагерна България”, България на екзекуции без съд и присъда, на изселвания и терор, на концлагери и безследно изчезнали, на погребани незнайно къде, укрити някъде отвъд лъчезарността на монумента с камбаните, петолъчките, петилетките на растеж и аления ветрец на пионерските връзки.

         Табуизирането на темата за лагерите е следствие  и от немногото на брой мемоари, често дело на Самиздат, които така и не придобиха широка известност в публичното пространство (Знеполски 2009: 17). Сред тях няма спомени на православни духовници били в лагер или пък в затвори, въпреки голямата, твърде голяма бройка на свещеници, монаси и монахини, на членове на свещенически семейства и църковнослужители, които са понесли точно тази форма на репресия. Познаваме атмосферата на лагерите от преживяното, споделено в спомени като „Сказание за концлагерна България” на Стефан Бочев.
          Разбира се, по темата вече има изчерпателни исторически изследвания (Калканджиева 1997, Методиев 2010, Чурешки 2004). Не е редно да пропуснем и високата информативна стойност на историческото изследване, показващо и гледната точка на Църквата – поредицата от 15 тома на игумения Валентина Друмева, посветена на българските духовници – свещеномъченици за вярата, убити, изтезавани, изчезнали, изселени, излежали присъди по затвори и лагери, малтретирани, прокудени от енориите си и морално ощетени в дните на комунистическия режим. Нейните изследвания, въпреки емоционалния тон, носят голямата достоверност от живия контакт с очевидците-наследници, съседи и познати на споминалите се вече свещеници, както и информация за храмовете и енориите, които те са обслужвали. Същевременно Друмева е ползвала и наличните архивни материали. Пред очите ни оживява потрисащата картина на системно, мащабно и жестоко гонение срещу Православната църква, която в най-тежки условия продължава просветителската си дейност, по съдържание, неизбежно е насочена срещу пролетарската власт.   
         Документите обобщават следното: ”прави впечатление, че в сравнение с православното духовенство, католическото и протестантско духовенство по-малко се проявява и злослови против народната власт“ (Чурешки 2004: 146 сл.). Съответно и репресиите срещу традиционното вероизповедание с най-голямо влияние и активност в страната са най-тежки (още повече, че БПЦ няма международната подкрепа, както е в случаите с католическите и протестантски мисионери).
          Методиев излага списъци от наличните в архивите молби за помилване – дело на митрополитите, които са се опитвали да защитят подведомствените си свещеници (Методиев 2010: 180 сл.) като добавя, че не е ясно дали това са пълните списъци за изчерпателната сводка. За евентуално обобщение на пострадалите в институциите свещеници трябва да се говори тепърва …
          Вече е известно, че първите часове и дни след 9 септември 1944 г., когато нашият народ посреща Червената армия с цветя и манифестации (Спасов 2008: 78) (стават и първите случаи на изчезване на хора, арестувани и екзекутирани без следствие. Говори се, че 18 000 души са пострадали септември и октомври 1944 г. в дните на произвола. Техният брой днес е трудно да бъде установен – една част от тях са безследно изчезнали – свещ. Страхил Сотиров от Брезник, свещ. Георги Кирилов от кв. Надежда в София, свещ. Евстатий Витошки, предстоятел на Боянската църква, свещ. Рафаил Раев от с. Стражица, Горноряховско, чийто гроб е неизвестен, и др. (Чурешки 2004: 70 сл.).
         Други са зверски убити като свещ. Лука Юруков от Панагюрище, свещениците Йордан Иванов и Атанас Димитров, убити край село Негован, Радомирско (Чурешки 2004: пак там). Висшият клир също не е пощаден от саморазправа. Архимандрит Ириней, протосингел на Екзарх Стефан е убит при неизяснени обстоятелства (той е преводач на книгата „Християнство и комунизъм” от свещ. Йорданеску, една от забранените книги в комунистическия период). Кулминацията обаче в сплашването на висшия клир е убийството на митрополит Борис Неврокопски, 1948 г.,  режисирано от новата власт  (Ангелов 1997: 55 сл.). Върволицата от насилия над висши духовници обаче започва още през есента на 1944 г., когато е и началото на първата репресивна вълна срещу църквата. Арестувани са двама от членовете на Светия Синод -митрополитите Паисий Врачански и Кирил Пловдивски – бъдещият български патриарх, които престояват в ареста до март 1945 г., където са подложени на нечувани за духовния им ранг унижения и гаври, а през 1948 г. е арестуван Сливенският митрополит Филарет под предлог за финансова ревизия.
          Присъдите на Народния съд не отминават висшия клир. Архимандритите Йосиф Диков, бивш началник на културно-просветния отдел на Светия Синод, Стоян Николов, бивш главен редактор на Църковен вестник, Николай Кожухаров, бивш ректор на Софийската семинария, са осъдени на различни години затвор и глоби заради това, че през 1943  г. са участвали в комисията, назначена от германска страна, която заключава, че масовото избиване на полски офицери през 1940 г. във Виница е дело на съветски войски.
           По Наредбата – закон за съдене от Народния съд са били осъдени 152 православни духовници, от които 13 на смърт, други 13 на доживотен затвор, като останалите получават различни срокове затвор, а  една част са амнистирани през 1947 г. по случай приемането на новата конституция, наречена Димитровска. Това не  е малка цифра пред вид на това, че общият брой на духовенството в България не е значително по-голяма от 2000 души. Прилагаме списък на убитите, огласен от Спас Райкин, в неговата книга „Проблеми пред българската емиграция в чужбина”, С.,1993 дословно предаден от Чурешки (Чурешки 2004: 76 – Приложение №1).
          Но до драматичните събития от 1947 г. – процесът срещу Никола Петков и опозицията и окончателното ликвидиране на „фасадната демокрация”, все още е съществувала надеждата, че с дипломация и такт БПЦ ще съумее да запази позициите си с оглед на естествените си религиозни, просветни и социални функции, както би могла, макар и затормозена, да продължи да изпълнява. Такива, изглежда, са били и надеждите на Екзарх Стефан, когато пише прословутото си писмо до Георги Димитров, в което изразява желанието на църквата да продължи историческата си мисия за просперитет на българския народ, мисия, съгласувана с новите условия (Калканджиева 1997: 62-64).
          Реалността обаче добива съвсем други измерения. След 1948 г. ОФ се освобождава от своите инакомислещи партньори, от правителството са отстранени десните и умерените елементи (нека помним, че възможността отново църквата да води вероучение в училището става реалност с решенията на Костурков, които впоследствие са отменени).
         От юли 1948 г. под председателството на Георги Димитров се провежда XVI пленум на ЦК на БРП (к), чийто решения са съобразени дословно с резолюцията на Коминформбюро от юни. Започва безапелационно, решително и безотказно налагане на съветския модел на социализма в България. Тези години до 1953 г. стават известни с култа към личността на Сталин. Те са време на разгръщане на Сталиновия постулат за класовата борба. Ще рече – време на най-ужасно гонение за църквата и всички, които са й съпричастни.
          Отделянето на църквата от държавата на практика означава лишаване на църквата от нейното влияние в обществения живот. В областта на образованието това става чрез премахване на вероучението, като този въпрос окончателно приключва с оставката на Екзарх Стефан на 6.11.1948 г. Законът за вероизповеданията (1949 г.) пък съдържа вече пълна забрана на вероучението, а това е окончателната стъпка към изолацията на църквата от обществото.
         Въвеждането на задължителния граждански брак (Калканджиева 1997: 98) въпреки протестите на църквата и опитите й да предложи за преразглеждане този въпрос в проекта за нова конституция завършва безуспешно. На църквата са отнети 65% от земеделската й собственост, както и всичките й църковни  и манастирски гори. Слагането на ръка върху имотите й естествено възпрепятства благотворителната й дейност. Гонението обхваща и отчуждаването на сградния й фонд. Сградата на Софийската семинария е превърнат в Дворец на пионерите, а семинарията (вече само една) е преместена за кратки срокове и при крайно лоши битови условия в Черепишкия манастир.
          Нужно  е да се отбележи, че на всички етапи от стесняване правата и дейността на църквата, тя се опитва институционално да се бори и засипва всички инстанции с жалби и писма. Парализирането на църквата в социалното пространство не става изведнъж. То  е съпроводено  с внушителна документална преписка, която онагледява етапите на тази неравна борба. Тя е неравна, защото заслугите на църквата за българския народ са признати за роля, която е останала вече в миналото. Пред църквата в новото общество стои въпросът на отстъпление от своята исконна позиция в социалното пространство, отстъпление от контактите с хора и най-вече с младежта и единствено литургично съществуване зад стените на храма, твърде често саботирано от екзалтирани привърженици на новата власт по места.
          Колкото и парадоксално да изглежда, вдигането на схизмата (22.02.1945 г.) и въздигането на БПЦ в Патриаршески ранг (10.05.1953 г.), когато тя възвръща достойния си статут от най-забележителните периоди в църковната си история, са съпроводени не с радост, а с усещане за крах – краха на превърнатата едва ли не в музеен паноптикум църква, обезкръвена, омаломощена и изолирана от хората – нейния жив градеж. Тя е поставена под контрола на тоталитарната държава, въпреки че формално новия Устав на БПЦ има силата на държавен закон.
          Чурешки, който използва изцяло архивите на МВР, пише, че под графа „православно духовенство” в периода 1944-1957 г. са налични следните данни: осъдени от Народния съд – 97, 1 – умрял, 13 осъдени на смърт, в затвори към 1957 г. – 12, освободени бивши затворници -71, от тях 21 – продължаващи да бъдат под наблюдение и готвени за повторни арести, въдворени в ТВО – 19, а към 1957 г. – останали само 4. Добавя се обаче, че периодично изготвяните справки не отчитат динамиката на арестите за всяка година поотделно. Извън тези сумарни данни остава факта, че той е събрал устна информация за арестувани духовници през периода 1945-1960 г., надвишаващи бройката 400 души. (Чурешки 2004: 92). Тази цифра изглежда по-близка до реалността, тъй като е значително по-сходна с изнесените данни от поредицата „Българските свещеномъченици” на игумения Валентина Друмева, сродница на митрополит Климент (Васил Друмев), която освен архивни материали и наличните да момента публикации е ползвала и системно проучване на терен.
          Методиев подчертава, че в интернет, както и в други издания има списъци на затворени и въдворени, но те не винаги цитират своите източници и това прави точната информация за броя на лежалите в лагери и/или затвори трудна за обобщаване. Справката, която той публикува (Методиев 2010: 179-189) напълно съвпада с изнесените факти от биографичните данни в поредицата на игумения В. Друмева, но при Друмева имаме допълнителни данни за престоя и формите на наказанието, както и много информация за духовни лица, неотбелязани в списъка на Методиев.
           Интерес в случая представляват лагерите. Знаем, че още преди 1944 г. е имало лагери. За лагери след 1944 г. със сигурност може да се говори от 11.01.1945 г., когато с Указ №8 на регентите по предложение на А. Югов тяхната официална поява вече е факт. Така прокараната през 1945 г. Наредба-закон за защита на народната власт, макар и насочена като закон срещу фашизма, визира всяка съпротива срещу ОФ власт. Вече могат да бъдат подведени под съдебна отговорност дори онези, които разпространяват слухове. Прави впечатление, че точно форма на някаква фашистка дейност, участие в легионерски и контрареволюционни организации, възпрепятстване на мероприятията на народната власт, кулачество са сред най-честите обвинения, които намираме в архивите на МВР спрямо арестуваните духовници. (Чурешки 2004: 96 сл., Методиев 2010: пак там).  Калканджиева допълва и за обвинение на духовници в спекула и черноборсаджийство, без да се отчита факта, че те са набавяли нужните за богослужението восък, брашно и червено вино. Тя разглежда детайлно трите вълни на репресии срещу духовенството. Първата е през септември 1944 г. – май 1945 г., както бе споменато, са арестувани са митрополитите Кирил и Паисий, а в преписките на Светия Синод се споменава за 45 души, задържани без заповед, от които 25 са безследно изчезнали. Втората вълна на репресии започва със задържането на архим. Калистрат, обвинен в подпомагане на горянското движение, както и със свалянето на Екзарх Стефан (1948 г.), когато ОФ започва кампания срещу над 200 свещеници с „противоотечественофронтовски” прояви. (Калканджиева 1997: 277). Тогава постоянно се пишели анкети, в които епархийските митрополити събирали документи, за да докажат невинността на разследваните свещеници, като твърде често алтернативата за тях са лагерите (ТВО) в Белене, мина Перник, Ножарево Росица, Куциян, Зелендол, Свети Врач, Дупница, Богданов дол, Батановци, Николаево, Заград, кариерата край Ловеч (Знеполски и др. 2009а: 19). По данни на игумения Друмева имаме сведение за свещ. Павел Илиев Гоцев, пребивавал в лагер в село Белимирци (Друмева 2012: 125). Смята се, че в периода 1945-1962 г. в България е имало 44 ТВО, които не са функционирали с еднаква интензивност.
          След смъртта на Сталин (1953 г.) и последвалото разведряване, с протокол А №135 от 5.9.1953 г. Политбюро на ЦК на БКП закрива лагера в Белене, превърнал се в символ на най-ужасното унищожение на инакомислещите. Но има данни, че някои въдворени лица продължават да пребивават там през 1954-1955 г. След унгарските събития, с протокол Б №9 се възстановява лагера в Белене, където са въдворени хора от опозицията, а през 1958 г. са поселени „хулигани и рецидивисти”. През 1959 г. под международен натиск лагерът в Белене е закрит, като останалите 166 „непоправими” са преместени в каменната кариера край Ловеч, филиал на затвора в Белене, станала печално известна със 155-те садистични убийства и тайно погребаните трупове, пренесени и заровени на остров Предела в Белене. Тези факти нашумяват по време на съдебния процес през 90-те години, завършил без ефективни присъди за палачите, сами вече грохнали  и треперещи сенки, заболели и в пределна възраст, избегнали човешкото правосъдие. Мирчо Спасов, организаторът на лагера в Ловеч, умира по време на процеса, а палачите Газдов, Ръжгева, Гогов и др. така и не са осъдени (Христов 1999).
         Колко са православните духовници и членове на техните семейства, църковни настоятели и хора с ясно изразена православна идентичност, които са изпили горчивата чаша на репресиите в някои от лагерите на България? (По-известен факт е убийството в лагера край Ловеч на Йордан Дренков, пламенно вярващ член на добросамарянското движение, организатор на строежа на храм „Света Троица” на Кръстова гора, близък на цар Борис III, който умира, заровен до шия там).
           Лагерите функционират при пълна секретност, а след 1988 г. част от материалите в архивите, свързани с тях са унищожени, за да не се хвърли светлина върху тази зловеща страница от съвременната ни история. Дори липсва официален документ за закриването на Ловешкия лагер след скандалните разкрития за извършените престъпления (Христов 1999: 100 сл.)
           Към днешна дата почти всички от потърпевшите са или покойници, или в напреднала възраст. Усилията да се осветли темата за духовенството в лагерите очертава цял сомн на неканонизирани светии, подобни на мъчениците от древните жития. Поредицата на Друмева, разгледана в тази светлина, би дала данни за евентуални бъдещи канонизации.
          Обратното на сводките от АМВР, които посочват обвинения в противодържавна дейност, събраната от близките информация от игумения Друмева преобладава в посока, очертаваща липсата на политически изяви на репресираните свещеници. Обикновено арестуваните и въдворените са хора с изрядно служение, без криминални прояви, загрижени за паството и православното образование, старателни в поддържането на храмовете и енорийския живот. Твърде често им се приписват политически пристрастия, които те изобщо не са афиширали. Митрополитите въпреки своите опити рядко успяват да ги защитят, репресиите върху нисшия клир са безконтролни, стихийни по места, още повече, че властта не се бои от отрицателна международна реакция, какъвто е случаят с широко известните в чужбина митрополити. Онова, което епархийските митрополити правят, е да издирват изселените семейства на духовници  и да им изпращат парична помощ, често тези семейства оцеляват точно благодарение на тази помощ, тъй като „народните врагове” са отхвърлени при кандидатстване за работа. Обикновено след приключване на наказанието свещениците са назначавани от митрополитите в предишните си църковни енории.
           Разполагаме с няколко имена на православни свещеници, пребивавали в лагера Белене (wikipedia 2023) – свещ. Григорий Попалександров, свещ. Димитър Бирев, свещ. Иван Георгиев Пинтев, свещ. Михаил Апостолов, свещ. Никола Цвятков Василев, свещ. Христо Устабашиев, убит през 1962 г. в Белене, водач на отцепилото се от Православната църква Общество за духовна обнова. Както споменахме, трудно се намират спомени за престоя в лагерите, написани от православен свещеник. Знае се, че през периода 1949-1953 г. в Белене е имало цяла свещеническа бригада (50 човека), в края на 1951 г. там пребивават 22 православни свещеници, а през 1958 г. са изпратени още четирима с решението на Протокол А № 344 на Политбюро.
           Имаме факти, че духовното служение не е преставало дори и в лагерите. Това показват данните от посочения източник, които съвпадат напълно със събраната информация на игумения Друмева. Ето как посрещат Великден през 1957 година в лагера край Белене. Смразените от еднотипния непосилен труд, глад и жестокости лагерници решават да посрещнат Възкресение Христово. Свещеник Иван Пинтев от Алфатар и свещеник Христо Минчев от Свищов, заедно с други вярващи, в полунощ, събрани край варела, където се кладе огън, запалват, закупените от лавката свещи, и започват пасхалните песнопения, въпреки угрозата от нечовешките условия в карцера. Те заплащат пасхалната радост с жестоки побои. По подобен начин, начело с двамина свещеници, чийто имена не знаем, е отпразнуван Великден в мина Николаево по спомени на Пенчо Бояджиев. В пасхалната нощ през 1945 г. в мина Бобов дол е убит и лагерник (Друмева 2008: 87-93). 
        Интерес представлява богослужебната дейност от периода след 1944 г. на духовниците, които са извън репресивните институции. Имаме интересна документалистика от свещ. Даниил Мусински „Дневникът на един свещеник”, който в периода 1942 – 1960 г. е водил отчети за присъствието на хората в храма, честотата на службите и отношението към проповедите. През 1942 г. при посрещането на Рождество Христово е отбелязал, че енорийската му църква е посетена от 50 жени и около 10 мъже и е имало дълга проповед за Христовото Рождество (Мусински 2009: 27). А ето как се посреща в църквата Рождество Христово през 1950 г.: „начало 6 часа, не служих и не говорих (няма певци – б.м.). Богомолци само 4 жени. Снощи три пъти бях викан в общината” (Мусински 2009: 155).
          Така само за няколко години от 1944 до 1950 г. новите условия, новите закони, конкретният натиск върху църквата и мащабите на атеистичната пропаганда дава картината на обезлюдяването в църквата. Няма как да е другояче, тъй като страхът от ДС и органите на властта е тегнел над всички, носещи по определение своето различие. Не случайно авторът на дневниците споделя, че дори когато е имало хора в църквата свещеникът се е страхувал да проповядва.
          Ето и някои от имената на свещенослужителите, попаднали в лагерите на комунистическата власт, като този списък няма претенции за изчерпателност.
     . свещ. Методи Попцветанов – служил в с. Станчов дол, Тревненско, въдворен в лагер  „Тертер” в Ножарево (Друмева 2007: 30)      
     . свещеници Атанас Николов Христов и Михаил Попцветков – въдворени в лагер в Белене от 1950 до 1952 г. (Друмева 2007: 99-103)
. свещ. Мануил Генчев Манолов – пребивавал в ТВО, Ножарево, Тутраканско (Друмева 2007: 144)
. свещ. Борис Попов Луков от с. Твърдица, Новозагорско – пребивавал в лагер в Белене за периода 1951-1952 г. След освобождението си отново служи в Твърдица.
. свещ. Борислав Попкръстев – с. Гъмзово. Прекарал 225 дни като следствен, три месеца във вериги със смъртна присъда и 10 години затвор (Шуменски, Плевенски), лагери в Белене и в каменната кариера с. Самоводене, Търновско,  освободен 1961 г. и възстановен от митрополит Неофит на енорийска служба (Методиев 2010: 181, Друмева 2007: 213 сл.)
. свещ. Димитър Ангелов Туцов от с. Ново село, въдворен в Белене през 1950 -1952 г., после продължил да служи (Друмева, т.3, с.227)
. свещ. Константин Димитров от с. Гълъбовци,  Софийско, пребивавал в лагерите в Белица, Свети Врач, Дупница, Богданов дол, остров Персин (Белене), като на последния лагер е бил два пъти. Той е един от малкото, които са оставили писмени бележки за преживяното в лагерите – „Изповеди”, публикувани от дъщеря му (Друмева 2007: 241 сл.).
. свещ. Васил Ненов Минчев – бил в лагер, а после с петгодишна присъда в затвора (Друмева 2008: 26, сл.).
. свещ. Антон от с. Станчов хан, Тревненско – малтретиран нееднократно. Неговата съпруга  като депутатка от опозиционния БЗНС е въдворена в лагер в Босна, той е интерниран, а синът им Александър е въдворен в Белене (Друмева 2008: 31 сл.).
. свещ. Нестор Мандулов от Пловдивско, пребивавал в Белене от 1946 до 1951 г.
. Митко, послушник в Рилския манастир, по спомени на Смолянския епископ Нестор от 5.11.2007 г. – „дълго време в Белене” (Друмева 2008: 58).
. протойерей Харалампи Стоянов Цонев от с. Кортен. Арестуван в 1951 г. и е въдворен за една година в Белене.
. архимандрит Василий Трингов, арестуван след 1944 г. Въдворен в лагер край язовир Александър Стамболийски, освободен и отново изпратен в Белене в свещеническата бригада, недопуснат от властта да стане част от висшия клир след освобождаването си (Друмева 2008: 154 сл.).
. свещениците Стефан Камбитов, Петър Новоселски и Асен Стамболийски от Неврокопска епархия, всички пребивавали в лагери и затвори. Свещ. Стефан Камбитов в Белене е каран на три пъти да копае гроба си, по разказ на очевидец – инж. Чудомир Георгиев от Благоевград (Друмева 2008: 171, Друмева 2011: 20)
.свещ. Иван Пинтев от Алфатар, пребивавал в лагер в Ножарево, а през 1957 г. – в Белене. Той съвместно със свещ. Хр. Минчев организират лагерниците за пасхално посрещане на Възкресение Христово с. г. (Друмева 2008: 174).
.свещ.Константин Рашков от с. Филево, Първомайско, арестуван 1955 г. и въдворен в Белене за една година, завърнал се и поел служение при храма. (Друмева 2008: 189)
. йеромонах Виктор Викторович от Русе, руски емигрант, бил в Белене, починал през 1950 г. скоро след освобождението си (Друмева 2008: 198).
. свещ. Камен Марков Петров от Русенско, от 1947г. за половин година в неизвестен лагер, през 1951 г. – въдворен в Белене, обвинен, че подслонява издирвани от властта (Друмева 2010: 41)
. свещ. Трифон Стоянов Паламарков, служил в с. Гагаля, Русенско, след Великденската служба арестуван и въдворен за 6 месеца в Белене до 1951 г., после изселен в с. Сребърна (Друмева 2010: 52, Чурешки 2004: 103).
. свещ. Димитър от с. Осман, Шуменско, въдворен в Белене за две години (Друмева 2010: 58 сл.).
. свещ. Иван Трифонов Георгиев, служил в Овчарово, Добричко, пребивавал в затворите в Плевен, Шумен и Стара Загора, а също и в лагерите в Белене и с. Самоводене, Великотърновско (Друмева 2010: 60 сл.).
. свещ. Емануил Кожухаров – арестуван и въдворен в лагери „Куциян” и „Свети Врач” (Друмева 2010: 102).
. свещ. Димитър Илиев Попов от Ихтиман, въдворен в лагера в Бобов дол (Друмева 2010: 136).
. свещ. Любомир Пенков, въдворен в Бобов дол по същото време като свещ. Димитър Попов (Друмева 2010: пак там).
. свещ. Димитър Попевстатиев, служил в София, арестуван през 1949 г. и въдворен за една година (Друмева 2010: 142 сл.).
. свещ. Димитър Стоянов от с. Прохорово, осъден на 15 години строг тъмничен затвор през 1945 г., амнистиран през 1946 г., после изпратен в Белене, а после в „мина Хаджи Димитър” (Друмева 2010: 169).
. свещ. Иван Филев Иванов от с. Татарево, Хасковско, от 1950 г. в Хасковския затвор, впоследствие в Белене (Друмева 2010: 179, Чурешки 2004: 83).
. свещ. Димитър Димитров Долчинков през 50-те години въдворен в Белене (Друмева 2010: 200).
. свещ. Йордан Кръстев Ганчев от Русе, настоявал пред училищните власти да се празнува Рождество Христово, в края на 50-те години въдворен в ТВО (Друмева 2010: 236, Чурешки 2004: 100).
. свещ. Георги Макариев Христов от Малашевци, пребивавал от 1950 до 1952 г. в Белене (Друмева 2004: 217, Чурешки 2004: 104-105).
. свещ. Атанас Иванов Велков, от с. Лъки, Неврокопско, пребивавал в затвори, а после в лагера при с. Самоводене, Горнооряховско (Друмева 2011: 11).
. свещ. Иван Илиев Джолев, бил в затвора в Шумен и в много лагери – до 1956 г. в Белене (Чурешки 2004: 89, Друмева 2011: 58).
. свещ. Иван Иванов Милушев от Годеч, лагерник в „Куциян”, завърнал се в енорията да служи през 1957 г. (Друмева 2011: 75).
. свещ. Георги Костадинов Кюркчиев, пребивавал 2 години в затвор от март 1945 г., а после в лагер Куциян за 2 години (Друмева 2011: 93).
. свещ. Велико Стефанов Вълков от Дулово, въдворен за 5 месеца в ТВО Белене по политически причини (Друмева 2011: 139).
. свещ. Христо Иванов от с. Овощник, въдворен в ТВО „Димитрово” край Перник от 1949-1950 г., впоследствие отново съден (Друмева 2011: 147 сл.).
.  свещ. Марко Камбитов от с. Падеш, пребивавал в лагер (Друмева 2011: 168).
. свещ. Борис Иванов Стамболийски, служил в Габрово и с. Падеш, изпратен в Белене, (Друмева 2011: 175).
. свещ. Стефан Стоилов Урумов от Благоевград, арестуван 1949 г., пребивавал в затвор, а после въдворен в „мина Бобов дол” (Друмева 2011: 206).
. свещ. Цветан Дончев Цанов, въдворен в лагерите в Белене „Куциян” и „Бобов дол”, впоследствие след смъртта на съпругата си приема монашество (Друмева 2011а:79).
. свещ. Любомир Андреев Попов, арестуван 1950 г. за укривателство, бил в Софийския затвор, а после 5 години в Белене (Друмева 2011а: 93).
. свещ. Марин Иванов Христов, въдворен от 1957 г. за две години и четири месеца в Белене (Друмева 2011а: 102)
. свещ. Мирон Христов Хранов от Ботевград, бил в лагер за 1 година (Друмева 2011а: 148).
. свещ. Димитър Ангелов Туцов, родом от Ново село, 1950-1952 г., въдворен в Белене (Друмева 2011а: 178).
. свещ. Сладун Попданкин, от с. Чорлево, Ломско, изпратен в ТВО поради бягство на сина му зад граница (Друмева 2011а: 182).
. свещ. Симеон Петков Велков, пребивавал 8 години в затвори и лагери до 1952 г. (Друмева 2011а: 185)
. свещ. Миладин Стоянов Миладинов от с. Батулия, арестуван и въдворен в трудов лагер край Плевен (Друмева 2011а: 251).
. свещ. Васил Тодоров Стаменов от Варна, осъден на 10 години строг тъмничен затвор, прекарал 11 месеца в карцер, защото отказал да хвърли расото и да стане доносник, въдворен за 2 години в Белене, после в Старозагорския затвор (Друмева 2012: 28 сл.)
. свещ. Николай Георгиев Христов от с. Белица, Ихтиманско, през 1948 изпратен за 3 месеца в лагера в Ножарево (Друмева 2012: 107).
. свещ. Стефан от Борика, брат на свещ. Николай Христов, пребивавал в Белене (Друмева 2012: пак там).
. свещ. Стефан Димитров Цочев от с. Априлци, Троянско, изпратен в ТВО 1945 г. не се знае къде (Друмева 2012: 110).
. свещ. Марин Никитов Колев от с. Угърчин, Ловешко, изпратен в каменната кариера в Угърчин (Друмева 2012: 131).
. свещ. Петър Иванов Тедиков, въдворен в лагера край Ловеч (Друмева 2012: 135).
. свещ. Илия Нинчев Стефанов, съден от Народния съд, помилван през 1946 г., въдворен в Белене през 1949 г. и освободен с решение на Политбюро от 27.04.1953 г. (Друмева 2012: 151).
. свещ. Димо Атанасов Гечев, въдворен в лагера в Ножарево, с молба за помилване до Дирекция на вероизповеданията, от 5.9.1950 г. (Друмева 2012: 190).
. свещ. Никола Георгиев Атанасов от Хасково, изпращан в Белене (Друмева 2012: 202).
. Свещ. Любен Петров от с. Василовци, въдворяван в ТВО за „вражески прояви” (Друмева 2012: 224).
          Извън представеното извлечение от списъците със свещенослужители, пребивавали в лагерите, у Друмева, Методиев и Чурешки, остават още десетки, десетки биографични сведения за духовници, били през един или друг период в ТВО. Техният брой е твърде голям, за да може да се изложи тук. Само сведенията, описани от игумения Друмева и невписани тук, са с обем на още 5 тома. Почти половината от свещенослужителите, които са репресирани освен в затвор, за даден период са били и в лагер. Всичко това показва, че БПЦ не е била омаловажавана като обект на VI управление на ДС. Напротив, на всички нива и структури БПЦ е била под наблюдение, с тенденция да бъде контролирана от държавната власт, като тук са изложени част от преките репресии, понесени от нисшия клир, в началните години на утвърждаването на новата власт.
         Затварянето на свещенослужители в ТВО е само една от формите на натиск върху обикновеното духовенство, което е най-близко до населението в енорията и най-уязвимо за малтретиране и репресии. Много от духовниците са осъдени на различни срокове затвор по политически причини, но има и въдворени под прикритието на стопански престъпления. Такъв е Георги Лазарев Зарев от с. Добърско, Разложко, осъден 15 г. затвор през 1952 г. и въдворен в Белене, като молбата му за помилване от Светия Синод носи дата от 17.12.1954 г. Разбира се, има и други мерки от страна на държавната власт. Това са налагане на административни ограничения от местните власти върху свещениците, като следствие от доноси, събиране на системна информация за всички свещенослужители в страната и изготвяне на техни характеристики, въз основа на които те са разграничени на различни групи според отношението им към народната власт, не рядко се е включвала и мярка като спиране на пенсиите на престарелите свещеници. На тежък морален натиск са подложени  и техните семейства – често са изселвани и са им създавани затруднения при кандидатстване за работа или висше образование.
         В интерес на истината, голяма част от православното духовенство, подложено на гонения и натиск, се оказват верни на положените обети. Тяхната оценка като класови врагове и непримиримо враждебни на атеистичната власт показва ясно устояването на ценности, които за половин век бяха напълно заклеймени и маргинализирани.
         Разбира се, репресираните духовници, техните сродници и близки заплащат за това висока социална и психологическа цена.

А. Кильова

Използвана литература

Ангелов 1997: В. Ангелов. Път към Голгота, сборник в чест на 50 г. от кончината и 110 г. от рождението на Неврокопски митрополит Борис, Благоевград, 1997

Бочев 1990: Ст. Бочев. Белене. Сказание за концлагерна България. София, 1990

Друмева 2007: икумения В. Друмева. Българските свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време. т.3. изд. Св. вмчк Георги Зограф, Света Гора, 2007

Друмева 2008: игумения В. Друмева. Българските свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време. т.4. изд. Св. вмчк Георги Зограф, Света Гора, 2008

Друмева 2010: игумения В. Друмева. Българските свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време. т.7. изд. Св. вмчк Георги Зограф, Света Гора, 2010

Друмева 2011: игумения В. Друмева. Българските свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време. т.9. Поруганите светини. изд. Св. вмчк Георги Зограф, Света Гора, 2011

Друмева 2011а: игумения В. Друмева. Българските свещеници, пострадали и гонени за вярата от най-ново време. т.10. изд. Св. вмчк Георги Зограф, Света Гора, 2011

Друмева 2012: игумения В. Друмева. Българските свещеници, пострадали и гонени за вярата от най-ново време. т.11. изд. Св. вмчк Георги Зограф, Света Гора, 2012

Друмева 2012а: игумения В. Друмева. Българските свещеници, пострадали и гонени за вярата от най-ново време. т.12. изд. Св. вмчк Георги Зограф, Света Гора, 2012

Друмева 2012б: игумения В. Друмева. Българските свещеници, пострадали и гонени за вярата от най-ново време: Национализация на Рилската света обител през 1961 г., прогонване на братството и завръщането му. т.13. изд. Св. вмчк Георги Зограф, Света Гора, 2012

Знеполски 2009: Ив. Знеполски – съст. История на Народна Република България. Режимът и обществото. изд. Институт за изследване на близкото минало. София, 2009

Знеполски и др. 2009а: Ив. Знеполски и др. Без следа? Лагерът Белене 1949 – 1959 и след това… изд. Институт за изследване на близкото минало. София, 2009

Калканджиева 1997: Д. Калканджиева. Българската православна църква и държавата 1944-1953. изд. Албатрос, София, 1997

Методиев 2010: М. Методиев. Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.). София, 2010

Мусински 2009: отец Д. Мусински. Дневникът на един свещеник 1941-1962. София, 2009

Спасов 2008: Л. Спасов. 100 неща, които трябва да знаем за историята на България. Том 3: 1878-1945, София, 2008

Танкова и др. 2009: В. Танкова и др. История на българите. т.3. От Освобождението до края на Студената война. София, 2009

Христов 1999: Хр. Христов. Секретното дело за лагерите. София, 1999

Чурешки 2004: С. Чурешки. Православието и комунизмът в България 1944-1960 г. София, 2004

wikipedia 2023: wikipedia Колектив, посл. промяна 15.11.2023. Белене (лагер) https://bg.wikipedia.org/wiki/Белене (лагер) (достъпен на 29.01.2024)

Приложение 1