За живота на този свещеномъченик се знае твърде малко. През втората половина на XVII век той бил епископ на Средните Родопи, а седалището му било Смолен (дн. с. Смилян, Смолянско). Тогава оттам преминала основната вълна на помохамеданчването на Родопската област. В т. нар. „Исторически бележник“, воден от светогорски монаси, се разказва по-подробно за това трагично събитие. “ В царуването на Мохамед IV  (1648-1687), през месец юли 1669г., когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха из горите… Турците поискаха да заловят епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Раково (дн. квартал на гр. Смолян).“  
          В ранното утро на 29 юли 1670 г. епископ Висарион тръгнал от с. Долно Езерово за с. Горно Езерово. Придружавали го десетина въоръжени конници. „Но ненадейно… в долината излезе голяма въоръжена чета от турци и помохамеданчени. След голям и кървав бой заловиха епископа и неговите телохранители.“ Откарали го в Смолен, където му предложили да приеме тяхната вяра. Той обаче бил непреклонен и го подложили на жестоки мъчения. С клещи късали парчета месо от тялото му, били го с железни пръчки, мушкали го с ножове, а след това го разхождали гол из селото. „Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож прободе гърдите на епископа Висарион. Той се повали на земята и започна да се моли. Освирепелите турци помислиха, че той говори нещо обидно за тях, затова злобно се нахвърлиха върху него с камъни – обезобразиха го и тялото му направиха на пита.“ Погребали го в една градина, близо до хорището (мястото за хорото) в Смолен.
          Българската православна църква празнува паметта му на 29 юли. В село Смилян (старото Смолен) се издига паметник на свещеномъченика, а в град Смолян е построена величествена църква носеща неговото име.

          Източник текст и икона: Павлов Пламен, Темелски Христо, „Българи светци“, София, Тангра ТанНакРа ИК, 2010, с.162 и 166