Проложно житие на Прохор Пшински

         Той беше от Варнейската митрополия. И той, като остави областта на своята митрополия и излезе, засели се в планината Козяк. И много пакости прие от бесовете. И така, благодарейки на Бога, предаде своя дух на Бога.
          Като чуха благоверните християни за неговото успение, дойдоха, та взеха мощите му. И съградиха на негово име църква на реката, наречена Пшина. И положиха в нея мощите на светеца, които дават изцеление и до ден дннешен.

Има още →

Евангелско четиво – Лука 17:12-19

          „И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни!
Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се.
А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас,
и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин.
Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте?
Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?
И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси.” (Лука 17:12-19)

Братя и сестри,

           Днешното литургийно свето евангелие разказва за дивното изцеление, сторено от нашия Господ Иисус Христос.
          Спасителят изцелява десетима, които го молят горещо „Иисусе, Наставниче, помилуй ни”.
          Ала от десетте единствен излекуваният другородец-самарянин се връща да Му благодари.
          Ето това е човешката природа. Знаем да искаме, да просим, да настояваме, знаем да дирим нужното. Ала веднъж получили го, малцина се сещат да благодарят.
          Тъжна гледка е грешният човешки род. Приемаме за даденост всички Божии благодеяния и милости. Небрежни и бавни сме обаче  за благодарение.
          И ние като деветимата прокажени, изобщо не мислим да се връщаме към нозете Иисусови. Изобщо не се сещаме да благодарим за всичко, което Бог ни дава. И чак когато изгубим нещо от онова, което сме мислили за изконно наше, чак тогава се обръщаме към Господ.
          Да бъдем като самарянина, който не е от богоизбраните. Не е благочестив юдеин. Не е сред тия, с които юдеите общуват и се молят.
          И точно този другородец излезе благодарния, достойния, обичащия! Затова и Господ казва, че на трапезата Господня не ще седнат поканените височайши, а хромите, куците, недъгавите, убогите ….. Защото Бог не гледа на лице.
           По Божия милост да бъдем като благодарния самарянин. За всичко да благодарим, както съветва апостолът. Защото точно на самарянина Господ казва: „Иди си смиром. Твоята вяра те спаси”.
           Да имаме такава силна и чиста вяра – ето копнежът на всяко християнско сърце! 
           Да даде Бог всекиму спасение според вярата! Амин!
           Честит възкресен ден!
           Божието благословение да е с всички вас!

Икона: http://www.pravoslavie.ru

Свети великомъченик Потит Сердикийски – първият раннохристиянски мъченик на София

          В края на месец февруари 2020 г. Българската православна църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от 2 в. до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива, само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.

Има още →

           Почитането на свети Григорий, епископ Български от Българската православна църква на 8 януари според някои източници започва скоро след неговото канонизиране. Историческите извори относно времето и мястото, където е живял, както и относно катедрата, която е заемал, са твърде разнопосочни. Според едни автори, свети Григорий е живял по времето на българските царе Симеон и Петър през 10-ти век и бил епископ на Пелагония (Битоля) и Прилеп, а според други – епископ Охридски, като в някои случаи се посочва годината на кончината му 1012 г., а в други – това се отнася към първата половина на 14 век.
           С датата 8 януари се свързва и почитането на свети Григорий Мизийски, който според изследователите може да се отъждестви и с един от Преславските патриарси. Някои руски изследователи посочват, че свети Григорий, епископ Мизийски е изиграл голяма роля за просвещението на народа на Киевска Рус.
           Възможно е зад името на свети Григорий Български да се крият различни светци. По една или друга причина да е станало припокриване на личностите им, вероятно поради факта, че е била избрана една дата за тяхното почитане. Предоставяме на вниманието ви материали на различни изследователи.

Свети Григорий, епископ Български

            Сведенията за този светец са оскъдни. Предполага се, че това е „презвитер и монах Григорий, клирик на всички български църкви“, който е живял по времето на българските царе Симеон Велики (893-927) и Петър (927-969). Св. Григорий е един от изявените старобългарски книжовници, особено като преводач и преписвач. Той превежда хрониката на Йоан Малала (VІ в.), като я допълва с бележки от библейските книги и други исторически паметници. Допуска се, че е превел и известната „Хроника“ на Георги Амартол. Вероятно е ръкоположен за епископ на Пелагония (Битола) и Прилеп. Канонизиран скоро след смъртта му, а в катедралата „Св. София“ в Охрид дори е имало малък престол, посветен на него. Българската православна църква тачи паметта на светеца на 8 януари.

Христо Темелски, Българи светци, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2010 г.

Патриарх Григорий

            В Бориловия синодик са изброени като преславски патриарси Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий. Тъй като са посочени като патриарси, ако действително са имали този сан, то най-вероятно са заемали този пост след патриарх Дамян в периода 927-971 г., т.е. между признаването на патриаршеския сан на българския църковен глава и превземането на Силистра.
            В една преписка към превод на Стария завет е посочено, че е тя е писана по времето на „княз Симеон, син на Борис” от „презвитер и мних Григорий, църковник на всички български църкви”. Посочването „църковник на всички български църкви” може да означава, че Григорий е глава на българската църква. Титлата пък на Симеон – княз, означава да се отнесе времето на неговото архиерейство в периода между 893 г. и 913 г. Следователно дори да се приеме застъпваната от някои теза, че българският църковен глава е бил провъзгласен за патриарх по същото време, когато Симеон е приел царска титла, то и тогава ако споменатия в преписката Григорий е идентичен с този от Бориловия синодик, неговия сан ще е бил архиепископ.
            В Месецослова на Остромировото евангелие е отбелязано, че на 8 януари се чества паметта на „свети Григорий, епископа на Мизия” (л. 262).
            Филарет (Святие южних славян, стр. 12-13) предполага, че е възможно да става дума за някой от охридските архиепископи, но тези с име Григорий са живели след написването на Остромировото евангелие (1056-1057 г.) – от 1325 г. насетне. Филарет отъждествява този епископ и с Григорий Пелагонийски и Прилепски, който бил направил превод на Метафраст и бил починал през 1012 г. Той е починал преди дякон Григорий да напише Остромировото евангелие, но пък като епископ на Пелагония и Прилеп едва ли е щял да бъде титулуван епископ на Мизия, тъй като това понятие се е използвало за земите между Балкана и Дунава или от българските архиепископи като синоним на България. Все пак не е изключено да става дума и за него, тъй като епархията му е влизала в Охридската архиепископия и в този смисъл той се е явявал български епископ. Доколкото обаче, за да бъдат разграничавани охридските архиепископи са били наричани български, а търновските архиепископи и патриарси мизийски, то последното е малко вероятно. Сред владиците от Охридската архиепископия има и други с името Григорий, напр. серският митрополит и синкел Григорий (около 1050 г., Laurent, Corpus V.1  no. 776; Nesbitt – Oikonomides I  no. 42. 3), тъй че ако се приеме едно толкова широко определяне на понятието „Мизийски“, то ще е трудно да бъде направена някаква по-конкретна идентификация. Възможно е да е някой от духовниците екзекутирани като ответна мярка заради покушението срещу Крум, чиято памет се отбелязва на 21 януари, но в Санаксира на Цариградската църква (ГИБИ, т. 5, стр. 287-288) и Месецослова на Василий ІІ (ГИБИ, т. 6, стр. 55) не е споменато такова име.
             Във ІІ книга, гл. 15 на съчинението „За церемониите“ на Константин VІІ Багренородни сред лицата от свитата на киевската княгиня Олга при посещението й в Цариград е посочен и свещеника Григорий, който е получил като подарък 8 милиарсии (т.е. толкова, колкото получили и нейните прислужнички). Някои въз основа на името предполагат, че е възможно да става дума за българският духовник, но липсват каквито е и да е допълнителни данни за неговия произход. С оглед малката сума, която е получил като подарък, то той едва ли е заемал висока позиция (Известия государственной академии метериальной культуры. № 91, М, ОГИЗ, 1934).   

Източник: http://historicalcities.narod.ru/index/grigorij/0-72

Григорий I Охридски

            Григорий най-вероятно е ученик на големия византийски учен Максим Плануд.^[1] Той заема охридската катедра след Макарий, последните сведения за когото са от 1299 г. Името му е споменато в гръцки тухлен надпис върху западната стена на добавения по негово време към църквата „Света София“ двуетажен притвор: …Григорий…, като издигна храм, всемъдро поучава мизийския народ на богописания закон. Година 6825 [1317 г. от Р.Х.]^[2] Запазени са три негови писма до различни лица^[3] и съчинена от него църковна служба за отците от Седмия вселенски събор.^[4] Вероятно до Григорий се отнася и молитвеното посвещение върху една дарена на Охридската архиепископия плащаница: „Помени при светите жертви, пастирю на българите, цар Андроник Палеолог„.^[5] През 1327 г. Григорий преговаря от името на византийския император с претендента Андроник III Палеолог.^[6] Неизвестно е кога точно умира или напуска архиепископската длъжност, но това е станало с положителност преди 1341 г.^[7]

Бележки

1.   Chrysochoou, S. Maximos Planoudes and the Diagram of Ptolemy. – In: T. Kolias, K. Pitsakis, C. Synelli (eds.), Aureus: τόμος αφιερωμένος στον καθηγητή Ευάγγελο Κ. Χρυσό, Athens, 2014, 113 – 129.
2. Кратко житие на Климент охридски. София, Издателство на БАН, 1966.; Иванов, Й., Български старини из Македония. С., 1970, 34 – 35.
3. Κουρούσης, Σ. Ι. Γρηγορίου ἀρχιεπισκόπου Βουλγαρίας (ιγ´/ιδ´ αἰ.) ἐπιστολαὶ μετά τινων βιογραφικῶν ἐξακριβώσεων. – Ἐπετηρὶς Ἑταιρίας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 45, 1981 – 1982, 516 – 558.
4. Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996. № 91716.
5. София, НИМ, инв. № 29231; Бойчева, Ю. Функционални и иконографски особености на плащаницата през ХІV-ХV век. Византийски плащаници в България. – Проблеми на изкуството, 38, 2005, № 4, 15 – 26.
6. Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996. № 91716.
7. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 213.

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Григорий_I_Охридски

Свети Григориј Охридски

Свети Григориј Охридски е христијански светец и епископ Охридски. Благoчестив учител и пастир на Христoвотo стадo, се упoкoил во 1012 година. Во еден натпис во црквата “Св. Сoфија” во Охрид се нарекува “Григориј премудриот”[1]. Во православната црква неговиот ден се слави на 8 јануари.

1.„Охридски пролог“ стр. 10                   Източник: https://mk.wikipedia.org

«ИзслѢдования и замѢтки княза М. А. Оболенскаго по русскимъ и славянскимъ древностямъ» (приложенiя къ сочиненiю его: “о первоначальной русской лѢтописи”. Москва. 1870 г., и др. статьи) – с материала може да се запознаете в сайта www.academia.edu, преводач: Веселин Тракийски

Икона: Българи светци, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2010 г.

07.01.Свети Григорий, епископ Български, 2023  Изтегляне

Матей 4:12-17

          А като чу Иисус, че Йоан е предаден, отиде в Галилея; и като остави Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски, в пределите Завулонови и Нефталимови, за да се сбъдне реченото чрез пророк Исаия, който казва: „земята Завулонова и земята Нефталимова, на крайморския път, отвъд Йордан, езическа Галилея, народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина“. 
          Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: Покайте се, защото се приближи царството небесно.

Братя и сестри,

         В Неделята след Богоявление си припомняме думите на Спасителя, с които Той начева Своята проповед.
         След като Предтечата Йоан е предаден, Христос отива в Галилея. Там Той се заселва в града Капернаум, сред земите на Завулоновото и Нефталимовото коляно. Това е предречено от пророк Исаия, който казва, че именно от езическа Галилея ще изгрее светлината.
        Тази духовна светлина е Господ Иисус Христос, Слънцето на правдата, Изтребителят на преизподнята, Всемилостивият Изкупител, Когото наричаме „Тиха Светлина“ на Небесния Отец при всяко вечерно богослужение.
         Христос просвети света, Христос просветли краищата на вселената, Христос прогони смъртната сянка със Своята божествена сила.
         И Безгрешният Богочовек започва Своята проповед сред галилейския народ с думите: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно“.
         Какво значи това за нас?
         Защото всяка дума, всеки ред от евангелието е послание лично, лично към всеки от нас. И същевременно е послание насочено към целокупното човечество, към целия свят, който „лежи в злото“.
          Какво значи, че Христос започва Своята проповед с призив за покаяние? За покаяние призоваваше и Господният Предтеча. Нима това е насочено само към езичниците – галилейци, забравили вярата в Единия Бог. А нима ние не сме многократно по-затънали в духовна нищета, в груб материализъм и в най-окаяни езически практики, много повече от тях.
          Нима ние, наследници на славни, истински богоносци, хранители на вярата, строители на черкви, манастири и читалища, нима ние не сме отстъпници от православните си корени.
          Нима нашето незнание, безразличие към вярата, прегръщане на всички съвременни извращения, на „новата нормалност“ не ни прави по-окаяни и от онези езичници от Галилея, които са усвоили злото от околните народи.
           По-окаяни сме, защото проповедта на Богочовека, проповед с божествена сила, е обърнала мнозина от езическа Галилея към Христовата светлина.
           А ние имаме Христа, имаме светото Кръщение, имаме пълната възможност да научим за вярата и да тръгнем по спасителния път, а еснафски се задоволяваме единствено с обредовата страна на вярата.
          Животът ни е кратък, а ние нямаме дори най-малко намерение да се върнем към Христовите истини, да поставим Христос в центъра на нашия живот.
          И като започнем с истинско покаяние, да се потрудим с духовен труд за душите си, които са най-ценни в Божиите очи.
          Всеки от нас е като оная загубена овца, която овчарят дири, оставяйки 99-те от стадото в пустинята.
          Господ да ни вразуми, да ни облагодати и помилва по молитвите на Майката Божия, на Честния Предтеча и на всички светии. Амин!

Икона: https://doxologia.ro

Проповед на Неделя след Богоявление, 2023 Изтегляне

           Споменът за праведния е с похвали, а за теб е достатъчно Господнето свидетелство, Предтечо, защото наистина си се показал най-почитан сред пророците, като си се удостоил да кръстиш в Йорданските води Проповядвания. Ти с радост пострада за истината и благовести на затворените в ада  явилия се в плът Бог, Който взема върху Си греха на света и ни дарява велNНа ика милост.

Хасково празнува 145 години от своето освобождение

          На датата на големия християнски празник Знеполският епископ Арсений, в съслужение с епископ Макарий, отец протосингела и ректор на Пловдивската духовна семинария, духовния надзорник на Пловдивска епархия, архиерейския наместник на Хасковска духовна околия и хасковското духовенство, отслужи Божествена света литургия в обновения катедрален храм „Успение Богородично“.
          На богослужението присъстваха г-н градоначалникът, областният управител и други официални гости, както и множество миряни, дошли да съучастват молитвено в празничното богослужение.
           В своята проповед епископ Арсений акцентира върху празнуваната годишнина – 145 години от освобождението на Хасково, като засегна темата за свободата и нейната важност в живота на човека и цялото общество.

  Иконата е копирана от www.en.likina.com

      Когато Ти се кръщаваше в Йордан, Господи, се разкри поклонението на Светата Троица, защото гласът на Отец свидетелстваше за Тебе, като Те нарече възлюбен Син, а Духът във вид на гълъб потвърди верността на думите. Слава на Тебе, Христе Боже, Който се яви и просвети света.

        Явил си се днес на вселената и Твоята светлина, Господи, се отрази върху нас, които разумно Те възпяваме: Дошъл си и си се явил Ти, непристъпната Светлина.

Братя и сестри,

         Велик Господски празник е днешният ден на Кръщението Господне, известен като Богоявление. На този ден Всемилостивият Изкупител, макар и Сам съвършено свободен от грях, пристъпва към кръщението Йоаново, за да изпълни всяка правда. Затова и в днешния ден водната стихия е осветена и просветлена чрез потапянето в нея на Божия Син.
         Чрез Своето Кръщение Спасителят дава пример за нас  – за важността на нашето Кръщение в името на Божествената Троица.
          „Една е вярата, едно е кръщението, един е Господ и Отец на всички“ – допълва апостол Павел.
          Наричаме този ден Богоявление, защото в мига на Кръщението Христово във водите на Йордан, слиза Светият Дух във вид на гълъб и се чува гласа на Отца: „Този е Моят Възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“.
         Така Света Троица явява Себе Си по достъпен за нас начин. И всички ние, наричайки се християни, изповядваме Единия и Троичен Бог. Тази свръхнеописуема и божествена тайна е поверена единствено нам – Христовите следовници. Защото не е достатъчно да казваш, че Бог е Един, ако не допълниш, че Той е Троичен.
          „Единица в Троица, Троица в Единица“– възхвалява Бога свети Григорий Богослов. А ние всеки път на светата литургия възпяваме единосъщната и неразделима Троица.
И Богоявление е точно празник на Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух. Този велик празник е неречен от древните Празник на Просвещението, защото много оглашени са кръщавани в осветените богоявленски води. И самата дума „просвещение“ обозначава светото Кръщение, което ни е извадило от мрака на заблудата в неописуемия блясък на новата, охристовена природа.
          Ето на каква дивна висота сме възкачени ние – християните. А колко жалко и тъжно е, че животът ни не съответства на светоносното начертание на христоносната ни душа. И най-силният аргумент срещу християнството са самите християни, чийто морал и дела не са съответни на високото ни призвание.
Да се молим, братя и сестри, Христовата благодат да се възцари в нашите огрубели сърца, за да можем – не друго – да принесем покаяние овреме, в дните на земния си живот.
          Божествената благодат на Живоначалната Троица да е с всички вас.
          Честит и благословен празник!
          Честито на всички именици!

Проповед на Богоявление, 2023 Изтегляне

Иконата е копирана от foto-basa.com

към Начало

Братя и сестри,

         Днес, 5 януари, е навечерието на Просвещение, както древните са наричали празника Кръщение Господне. Христос се явява на река Йордан, за да освети водите. Христос Спасителят обновява чрез вода и Дух нашата овехтяла и окаяна природа. Христос се явява, пожелал да обнови цялото творение.
         Нека не забравяме, че Кръщението на нашия Господ Иисус Христос е описано и в четирите евангелия. Според древно предание проповедта на свети Йоан Предтеча и Кръщението Господне е извършено в плитчина, около 5 километра преди вливането на Йордан в Мъртво море. Смята се, че именно на това място, дванадесет столетия преди идването на Спасителя, древните израилтяни прекосяват реката и навлизат в Обетованата земя.
         От раннохристиянско време днешният ден – Навечерие на Богоявление е постен. Вероятно това е спомен от пост, който е предшествал Рождество Христово от онези времена, когато двата празника са се чествали заедно.
         Потапянето в осветените богоявленски води е древна традиция. Тържеството на великия водосвет се извършва само два пъти годишно – на днешния 5 януари и на 6 януари – Богоявление.
         Осветената вода е силно лековита, използва се благоговейно от болните, а остатъкът ѝ се влива във водата, останала от предходната година. Тази вода укрепява душата и тялото, прогонва бесовете, утвърждава в кротостта и благочинието, съхранява сърцето в радост и покой. Да я ползваме с почитание пред Божията всевластна мощ, пред Божия мир, пожелал да претвори дори и водната стихия в спасителна и лечителна природа.
          В раннохристиянско време в осветената богоявленска вода са кръщавани оглашените, тоест тези, които са готвени за свето Кръщение.
          А потапянето от свещеника на светия кръст прав изобразява потапянето на Спасителя в река Йордан.
          Честити сме, че Господ ни удостои да почетем още един път славния ден на Неговото Кръщение – деня, когато се чу гласа на Отец и се видя Божествения Дух във вид на гълъб, деня, в който се разкри великата тайна – явяването на Единосъщния и Троично проявен Бог.
          Божието благословение да е с всички вас. Честито Навечерие на Просвещение! Амин!

Изображение:bnr.bg/horizont, снимка Ива Антонова

Проповед на Водици, 2023     Изтегляне

04.01.Свети Онуфрий3ИзтеглянеБратя и сестри,

          Преподобномъченик Онуфрий Габровски е сред сонма на прославените с мъченически подвиг в годините на османското владичество. Същевременно той е и сред атонските монаси, причислени към  Христовите изповедници – всички онези, които са покрили своето отречение от Христа, подобно на апостол Петър, с добродетелен път на покаяние, сълзи и накрая с мъченичество за Христа. Да не забравяме, че на Атон са се подвизавали духовници, подготвящи мъченици за вярата.
          Такъв е бил монах Никифор от Предтечанския скит на Атон, за когото става въпрос в житието на св. Онуфрий.

Житие и страдание на новия преподобномъченик Онуфрий

         Родно място на светия нов преподобномъченик Онуфрий бил град Габрово, Търновска епархия. Той произхождал от богати родители християни, българи, и в светото кръщение бил наречен Матей. Когато Матей достигнал възраст, на която да може да разбира книжовното учение, родителите го дали да се учи и той преминавал учението с голям успех. По това време веднъж се провинил, за което бил наказан от своите родители, и това внушително родителско наказание породило в детския му ум мисъл за отмъщение, която, по действие на врага, клоняла към собствената му погибел. Изпитвайки гняв към родителите си за наказанието, казал пред турците, които били там, че желае да приеме мохамеданската вяра. Това детско намерение лесно можело да се осъществи, ако родителите му не били успели да го изтръгнат от ръцете на Мохамедовите служители. Но очевидно любовта на Небесния Отец, заради вярата и благочестието на родителите, не оставила момчето, изявило, поради своето неразумие, желание да се отрече от християнската вяра. Защото, когато Матей достигнал пълнолетие и започнал да разбира нещата самостоятелно, тогава се отдалечил на Светата Атонска Гора и постъпил в братството на Хилендарския манастир. Тук скоро приел монашески образ с името Манасий и преминавал духовните подвизи с внимание и ревност. След известно време той, за своя добродетелен и подвижнически живот, бил ръкоположен за йеродякон(1). В този свещен сан Манасий прибавял трудове към трудовете, ревнувайки за добродетелите на Христовите подвижници, и така преминавал от сила в сила. Но опитът и писанията на светите Отци свидетелстват, че колкото повече човек преуспява в добродетелите, толкова повече се украсява със смирение, и тогава и най-малките грехове му изглеждат големи, и той сърдечно се съкрушава за тях, принасяйки покаяние. Така и Манасий: преуспявайки в добродетелите и разглеждайки целия си минал живот, с ужас видял своето падение, т.е. отричането от Христа, станало в детството му, което като някакъв таен изобличител постоянно се въртяло в ума му. И в сърцето му нямало покой от прочетените думи, казани от Спасителя в Божественото Евангелие: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и аз ще се отрека от него пред Моя Небесен Отец“ (Мат. 10:32, 33). Носейки постоянно в ума си тези свещени слова, Манасий скърбял, и цялата му душа била обзета от страх. Какво ще стане, мислел той, ако аз не принеса достойни плодове на покаяние за своето отричане, и в деня на великия съд Христос, от Когото се отрекох пред човеците, се отрече от мен пред Небесния Отец? Сърцето му не било спокойно, в него не царял онзи радостен мир, който всещедрият Бог изпраща за подкрепа и утешение на подвижниците и затова извършваните от него подвизи му изглеждали съвсем недостатъни, за да се очисти от дълбокото, както му се струвало, падение и да умилостиви Бога; при това постоянно мислел, че е възможно да примири сърцето си с небесния Творец само чрез изповядването Му пред неверните. Затова той се решил, за своето отричане от Христа, да Го изповяда пред турците и като пролее кръвта си за Него в мъченически страдания, да очисти своето падение, и така да се примири с Бога. Това свято и в същото време трудно намерение не го оставяло ден и нощ; но като не се доверявал на себе си, той със сърдечна и смирена молитва молел Бога да му открие има ли Негова воля за това, угодна и съвършена, както говори за това свети апостол Павел (Рим.12:2). И ако желанието му е угодно на Него, тогава да утвърди мисълта му непоколебимо и да го укрепи със Своята благодат, за да изповяда мъжествено християнската вяра пред Христовите врагове и да приеме мъченическа смърт. Но тъй като според думите на Свещеното Писание: „Боязливи са помислите на смъртните, погрешни са техните замисли“ (Прем.9:14 – слав.), то и Манасий не се решил без съветване с опитни старци да встъпи във великия подвиг на мъченичеството, и затова със смирение и кротост открил своето желание на духовните старци и поискал техния благоразумен съвет. Но старците го посъветвали добре да обмисли своето намерение и не познавайки своите сили, да не се решава на толкова страшен подвиг.
          Манасий охотно приел съвета на опитните мъже, и започнал още повече да се подвизава в пост, бдение, молитва и трудове; при това желанието да пострада за Христа не само не охладнявало в сърцето му, но още повече се възпламенявало, особено когато узнал за неотдавнашното страдание на новите преподобномъченици Евтимий, Игнатий и Акакий(2).
          Като узнал, че те, подготвяйки се за мъченически подвиг, са се ползвали от съветите и ръководството на духовника Никифор, той се отправил към Предтеченския скит, където чистосърдечно изповядал своето намерение пред опитния духовник Никифор, помолил го да го приеме в своята келия и да го подготви за страдалческия подвиг, подобно на Евтимий, Игнатий и Акакий.
          – Съгласен съм, чедо, да те приема при себе си – казал му ласкаво духовникът Никифор, – но така, че никой да не знае за твоето намерение да пострадаш за Христа, и ти да използваш цялото време на твоята подготовка за мъченичество така, както че вече се намираш в страдания за Христа, пред жестоките мъчители. Приемаш ли това?
          – Приемам го, свето отче – с радост отговорил блаженият.
          И така, получил желаното, да бъде ученик на опитен мъж, Манасий се върнал в своя манастир, разпоредил се с вещите и парите си, от които една час раздал като милостиня, а друга оставил за полза на манастира, за да се грижи за препитанието на родния му баща, който по това време живеел заедно с него в Хилендарския манастир, в пълно монашеско пострижение.
          След това, под предлог, че иска да отиде в Иерусалим на поклонение на светите места, той се скрил от всички и дошъл при духовника Никифор, който с отческа любов приел блажения и го настанил в отделна келия, при което му заповядал да не общува с никого, а да се моли на Бога в уединение.
          Затворил се в тъмна тясна келия, Манасий започнал да се подвизава в продължително бдение и молитва; при това смирявал тялото си със земно поклони, като правел по 3500 в денонощието, а поясни – безброй. Молитвата със сълзи му станала толкова близка, че била постоянно на устата и в ума му, и така блаженият подвижник в тази тясна келия, подобно на злато, се изпитвал в търпението и мъжеството. За подкрепа на тялото си употребявал хляб и вода през два, а понякога и през три дни; а варена храна вкусвал само в съботите и в неделните дни.
          След четири месеца в душата му, вече очистена и горяща с пламенна любов към пресладкия Иисус, се явила решимост да встъпи в отдавна желания подвиг да пострада за православната вяра и да приема мъченическа смърт. По това време старецът Никифор го постригал във великия ангелски образ с името Онуфрий, и духовникът, и другите старци решили да го изпратят на остров Хиос, който блаженият Онуфрий е трябвало да избере за поприще на мъченическите подвизи. И така, напътстван от общите молитви и благословения, мъжественият Христов войн заедно с монах Григорий, същият, който преди това придружавал тримата Христови мъченици: Евтимий, Игнатий и Акакий – със същия любвеобилен Григорий, Онуфрий напуснал светата Атонска Гора. Тръгнали на път и ръководени от Божия промисъл, скоро пристигнали благополучно в Хиос. Тук те отседнали в дома на един християнин, където в отделна стая прекарали седем дни в пост, бдение и молитва, подкрепяйки душата си с често причастяване със Светите Христови Тайни. И така, въоръжил се с всички духовни оръжия, преподобният решил следващия петък, като ден на спасителните страдания на нашия Господ Иисус Христос, да излезе на борба против духа на злобата и да пролее кръвта си за Христа. Като за подкрепа и утеха в една от прекараните в молитва нощи, блаженият Онуфрий седнала да си почине, и уморен, потънал в лек и тънък сън. В това време той видял лик на стоящи пред него архиереи, свещеници и воини, които му казали:
          – Стани и иди при Царя, Който иска да те види.
          – Защо – отговорил им блаженият със стеснение – желае да ме види Царят, и що за човек съм, е да Му трябвам? Умолявам ви, оставете ме.
          – Не може – казали му небесните посетители, – стани и върви след нас.
          Съпътстван от тези светоносни мъже, блаженият станал и тръгнал след тях. Те стигнали до едно открито и обширно място, цялото залято с необикновена светлина, където на прекрасен и блестящ като от слънчеви лъчи трон, величествено седял Царят, и към Когото блаженият се приближил и се поклонил до земята. В това време Царят се обърнал към предстоящите и посочвайки с ръка едно светло място, казал: „Ето, неговото жилище вече е готово“. При тези думи тънкият сън се прекратил и блаженият се събудил, чувствайки небесна радост в сърцето си. Като прославил Бога, Който го утешил с чудно видение, той усърдно се молел и на свети Василий Велики, понеже тази нощ се чествала неговата памет, за да ходатайства и той за него пред Божия престол със своите благоприятни молитви. Но каква печал изпълнила сърцето му, когато на другата нощ вече не чувствал тази небесна радост, и вместо нея настъпил страх и трепет, и той започнал да се страхува от нещо. Виждайки се в такова състояние, той със сълзи се обърнал към стареца Григорий:
          – Отче! Божественият огън, който сгряваше сърцето ми, угасна! Защо аз, окаяният, се лиших от това утешение?
          – Заради гордостта – отговорил му Григорий – ти възмечта за себе си нещо велико и затова Божията благодат се скри от тебе.
          – Горко ми, окаяния! – с ридание и стон казал Онуфрий. – От какъв драгоценен дар се лиших! Какво ще кажат сега светите отци и Атонските братя, когато, вместо да чуят за новия мъченик и да се зарадват за моето спасение, ще чуят за повторното ми отричане от Христа. Горко на мен, грешния! Горко ми, нещастния!
          Като изплакал своята мъка, той паднал в нозете на Григорий и укорявал себе си за това, че не е могъл да съхрани Божественото утешение. След това застанал на молитва и я изливал пред Сърцеведеца дотогава, докато отново не почувствал в сърцето си угасналата топлина, която почти го била оставила.
          Чувствайки се в мирно устроение, той с детска простота се обърнал към стареца с радостни сълзи в очите и казал:
          – Отче! Благословен Бог, сега отново ми е добре.
          На сутринта Григорий взел мерки блаженият да не падне отново в духовна гордост, тъй като коварствата на злобния враг са силни, и той, рикайки като лъв, търси кого да погълне, и още по-силно се въоръжава срещу тези, които мъжествено отблъскват всичките му нападения. Древната злоба не спи и е готова да повдигне облаците на своите коварства веднага щом намери в Христовите подвижници макар и малко слабост. Затова опитният старец, за да смири всички помисли на Онуфрий и той да не се надява на себе си, му заповядал да проси от всички, намиращи се в този дом, молитви за себе си, падайки в нозете им и целувайки ги. След това същия ден блаженият се затворил в църквата, където започнал да се моли с вопли, изливайки пред Сърцеведеца скръбта на тъгуващата си душа.
          Старецът, чувайки го да се моли с вопли, този път не му попречил явно да излива своята печал пред небесния Отец, защото виждал, че неговата гласна молитва излизала от сърце, сгрято от Божествената топлина, но после, когато блаженият свършил своята молитва, за да го предпази, му казал:
          – Нима ти не си чувал какво е казал Господ в Евангелието: „Нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“ (Мат. 6:3). Защо се тщеславиш и извършваш молитвата си на глас? Разбира се, за да те чуват всички и да те хвалят. О, нещастни! Ти отново си паднал в гордост и си погубил своя труд. Духовната гордост отново те е заслепила!
          Блаженият, слушайки тези думи от стареца, с кротост му отговорил: „Съгреших, отче! Прости ми и се помоли за мен на Бога да ме избави от дяволските мрежи“. Но опитният Григорий, виждайки дълбокото смирение на преподобния, в душата си се радвал за него, тъй като упрекът му бил отправен за това – да води блажения към мъченически подвиг по пътя на смирението и така да посрами всезлобния и горд дявол. Целта му била постигната и сега той започнал да го подготвя за приемането на страдания за изповядване на Христовото име. Цялата предшестваща нощ те прекарали заедно в молитва, след това, като се причастили със светите Тайни, Григорий облякъл преподобния в светски дрехи (косите на главата му и брадата били обръснати още от вечерта) и с настъпването на утрото го отпуснал с пожелание благополучно да извърши мъченическия подвиг.
          По пътя Онуфрий срещнал един християнин, и виждайки, че е добронамерен, в разговора с него му открил желанието си да пострада за Христа. Добрият християнин се зарадвал и при това забелязал, че за завършването на цялото турско облекло не му достигат червени обувки, които в този случай били необходими, и му ги купил. След това те отишли в храма на Пресвета Богородица, наречена Зарадвана, и на света Матрона Хиоска, където отслужили молебен на небесната Царица, просейки подкрепа и помощ от Божията Майка, и оттук Онуфрий отишъл в Мекхемето (съдилището).
          Като пристигнал, той попитал пазача:
          – Може ли да видя председателя?
          – За какво ти е? – отговорил пазачът.
          – Имам да му заявя дава(3).
          – А имаш ли фетуфа?
          – Не – объркано отговорил Онуфрий.
          – В такъв случай не можеш да видиш председателя – отговорил му пазачът сурово.
          Непостигнал целта, Онуфрий натъжен се върнал обратно в дома на същия добър християнин, който му купил обувките. Но последният го успокоил и го посъветвал пак да отиде в Мекхемето, и там, без да казва нищо на никого, да повдигне завесата, отделяща присъстващите от просителите, и така ще може да проникне на тяхното заседание.
          Като изслушал съвета, блаженият отишъл в Мекхемето, където безстрашно постъпил според съвета на добрия християнин, влязъл вътре и се обърнал към съдиите със следните думи:
          – Преди 15 години, на това място получих опасна рана, и оттогава, като обходих различни места и лекари, не получих изцеление, и всички, сякаш съгласни помежду си, казаха, че никой не може да излекува тази моя рана, освен мястото, където съм я получил, и затова отново съм дошъл тук, за да я излекувам напълно.
          – Каква е твоята рана – попитал го кадията (съдията), – и какво искаш да получиш от нас?
          – Моята рана – отговорил мъченикът – е от такъв род: когато бях момче, аз, поради своето неразумие, се отрекох от християнската вяра пред вашите мюсюлмани, впрочем никога не последвах мюсюлманската вяра, винаги съм бил истински християнин и съм изпълнявал всички християнски обреди. Но когато станах пълнолетен, тогава ясно, като в ден, пред мен се откри моето падение, което смятах за дълбоко нанесена рана в душата ми. След това обходих много свети места, за да се излекувам с покаяние, но помислите ми не се успокоиха, а сърцето ми и досега не намира покой. И така, аз проклинам вашата вяра с вашия лъжлив пророк Мохамед и дръзновено изповядвам пред вас, че съм християнин.
          Казвайки това, хвърлил зелената чалма и една част от нея паднала в лицето на кадията, а друга – на мюфтията.
          Съдиите, виждайки дръзновението на светеца, се удивили как един християнин може да се реши на такава дързост; и един от тях с гняв започнал да му говори: „Какво правиш, нещастни? Вдигни тази свята вещ и отново я сложи на главата си“. Но мъченикът, усмихвайки се, започнал да хули всички техни вещи, наричани от тях свети, и самата им вяра с всичките им обреди.
          Чувайки хулата срещу своята вяра, съдиите гневно закрещели: „Смърт на този човек!“ И заповядали да го хвърлят в тъмница, и да оковат ръцете му в пранги. Когато светият мъченик бил въведен в мрачната тъмница, някои от измъчваните във вериги християни със съчувствие го питали за неговото име и отечество, но Христовият страдалец, скривайки истината, за да не събуди подозрения, че е монах, им отговарял, че е от Търново и се казва Матей. На светецът не се наложило дълго да стои в тъмницата, защото съдиите още същия ден го осъдили на смърт.
          Когато извели светия затворник от тъмницата, съдиите още веднъж го попитали какво мисли за себе си, и когато узнали, че мъжественият страдалец е непоколебим в своето изповядване, заповядали да му отсекат главата, а тялото заедно с дрехите да бъде хвърлено в морето.
          След това повели свети Онуфрий към смъртното наказание. Като дошъл на мястото, където скоро преди това бил обезглавен новият преподобномъченик Марк, светецът преклонил колене и бил заклан с нож в гърлото, подобно на кротко агне, а чистата му и непорочна душа отлетяла в небесните обители на 4 януари 1818г., в петък, в девет часа през деня. Той бил на 32 години.
          Така бил извършен дивният подвиг на светия страдалец Онуфрий, който той така дълго чакал, за да се примри с пресладкия Иисус, за Когото пролял кръвта си, умивайки от себе си петното, което някога измъчвало душата му. Едва сега била напълно излекувана смъртоносната рана, за която преподобномъченикът говорил пред турските съдии.
          След смъртното наказание светите мощи на мъченика били сложени в чувал, а в друг чувал насипали пръстта, на която са лежали мощите, за да не могат християните да вземат нещо за освещаване; качили ги на една лодка, откарали ги в открито море и там ги хвърлили в морската дълбочина. Какво е станало със светите мощи след хвърлянето им в морето, за нас е останало тайна. Знаем само, че Този, за Когото той пострадал, ги е запазил невредими и в морските вълни, защото в Писанието е казано: „Господ пази всички негови кости; ни една от тях не ще се строши (Пс.33:21), и че той се е удостоил да получи мъченически венец от Христа Бога за изповядването Му пред мохамеданите. По молитвите на светия преподобномъченик Онуфрий, Христе Боже, удостой и нас да получим християнски край и небесното царство, което Ти си приготвил за Твоите последователи от сътворението на света. Амин.

(1)Може би той не изповядал на духовника за своето някогашно отричане от Христа или духовникът не го сметнал за пречка за приемането на дяконски сан. Но според 10-о правило на Ι Вселенски събор не могат да бъдат удостоени със свещенически сан отреклите се от християнската вяра и принасялите жертви на идолите.
(2) Пострадали в 1816г.; паметта им се чества на 1 май.
(3) Дава – процес на съдещи се за нещо лица, разглеждан от нисшите съдебни места; когато едното от съдещите се лица е недоволно от решението на това място и иска да прехвърли своето дело в по-висш съд, за удостоверяване на това право, от нисшия съд му се издава фетуфа (свидетелство).

Източник: „Атонски патерик или животоописания на светиите, просияли на Светата Атонска Гора“, част 1, издава манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, с.19-30

Иконата е копирана от: https://www.desant.net/

04.01.Свети Онуфрий Габровски       Изтегляне

Братя и сестри,

              Днес честваме още един велик светител на четвъртото столетие, просиял на Римската катедра – свети Силвестър, папа Римски, провел на Запад най-важните реформи на император Константин Велики, относно християнската вяра, подписал чрез свои епископски решения на Първия вселенски събор, когато боголюбивите отци, в съгласие със Светия Дух, изковават догматическото изложение, събрало накратко най-основните истини на вярата, а именно Символа на вярата, който казваме на всяка литургия.
          Със своята неуморна пастирска дейност свети Силвестър привлякъл към Христовата светлина и юдеи, и езичници. През всички години на своето светителстване той се борил за изрядна църковна дисциплина, а именно – клириците да не се занимават с търговия.
          Той е погребан в построената от него гробищна църква над римската катакомба „Света Прискила“, където може да влезем и видим къде са се събирали християните в дните на гоненията.
         Свети Силвестър просиява в святост, заслужено известен като безупречен водач на Римската църква от времената, когато все още западния свят не е отпаднал от древната апостолска вяра.
         Днес почитаме и много по-широко известния у нас свети Серафим Саровски Чудотворец, живял през 19 век, истинско светило на Руската църква, знаменит подвижник, подобен на древните аскети, чудотворец, надарен с прозорливост, основател на манастири, понесъл върху си бремето на уединение, безмълвие, тригодишно стълпничество върху камък и най-накрая – тежкия кръст на старчеството – така както се нарича духовното водачество.
        Самата Небесна Владичица, Пресветата Дева, го посещава и във видениe казва, сочейки свети Серафим – „Този е от нашия род“.
         Знаем го и от иконите – побелял старец с благ поглед, прегърбен от момента, когато понася зверски побой от трима разбойници, дошли да го ограбят. До него е била брадвата, изкушението да се защити е било силно, още повече, че свети Серафим е бил физически здрав човек, но премъдрият Серафим наистина показва, че е от рода на небесните жители. Целият си живот той посвещава Богу. А на стотиците хора, които посреща с християнска любов, се покланя и ги поздравява с думите: “ Добре дошъл, радост моя!“
         Да даде Бог и ние грешните и окаяните да чуем един ден неговия поздрав в Царството Небесно, където предстои ведно с ангелите и ангелоподобният Саровски чудотворец.
          Бог да ни прости и помилва по молитвите на Своите дивни светии. Амин!

Копирайте Проповед на 2 януари

Изображенията са копирани от http://www.sesawi.net и http://www.uncutmountainsupply.com