Родни светии – на 30 януари почитаме свети цар Петър Български

        
          Едва ли има друг български владетел, към когото историята да е толкова несправедлива, а личността и управлението му – така тенденциозно представяни от съвременните историци. Време е да покажем истинския му образ на Христов войн и достоен владетел, посветил живота си на Бога и своя народ. За мнозина, историята следва да бъде низ от славни военни победи: спечелени битки и противник, сломен от храбростта на войните ни. В съзнанието на поколенията като че ли остават повече онези владетели, които воюват със силата на меча. На добротворците и радетелите за мирно преуспяване, се отрежда скромната участ да бъдат споменавани  набързо в учебниците и историческите справочници.

Има още

Родни светии – на 29 януари почитаме свети мъченик Димитър Сливенски

       
    Тропар на свети мъченик Димитър Сливенски
            Бидейки свята издънка от благочестив сливенски род, Димитрие, мъчениче славне, ти си произрасъл обилни плодове на всяка добродетел, пазейки православната наша вяра и като си завършил мъченически живота си, посрамил си злочестивите агаряни, мъчениче славни, моли Христа Бога да ни дарува велика милост.
Свети мъченик Димитър Сливенски
            Свети Димитър се родил в Сливен през 1818 година от бедни, но благочестиви родители. Той не получил образование, но слушайки в църква евангелските четива, се изпълнил с мъдростта на Свещеното Писание и с голяма ревност по Бога. Бил твърде млад, когато родителите му починали, скоро родната му къща се срутила и бил принуден да живее като слуга в дома на един турчин и с много труд да изкарва прехраната си.
             Той често в разговор хвалел Христовата вяра, а изобличавал заблужденията на мохамеданите. Разгневен, господарят му го изгонил без да му плати за труда. Когато от Одрин дошъл нов кадия, Димитър бил повикан да прислужва. Той бил снажен и красив момък и турците искали с помощта на новия кадия да го убедят да приеме мохамеданската вяра. Димитър подигравателно му отвърнал: „Олур ба, ефендим“ („Бива, бе, господин съдия!“). Турците взели сериозно тези думи и веднага един от тях се заловил да навие на главата му бяла чалма, каквато могъл да носи само правоверният мохамеданин. Но Димитър я хвърлил на земята и избягал, защото знаел, че това много ще озвери турците.
             След като се укривал известно време, бил посъветван от един благочестив селянин да отиде в митрополията в Русе. От русенския владика Димитър бил поучен във вярата и изпратен обратно в родното място, за да приеме мъченически подвиг за Христа. Младежът така и направил. В Жеравна той се предал на турската стража, която все още го търсела и когато се явил пред кадията смело изповядал Христовата вяра и похулил мохамеданската. Бил предаден на ужасни мъчения, които продължили повече от година, но останал твърд във вярата.  
            В края на януари 1841 година светият мъченик бил обезглавен пред лицето на многоброен народ. Християните с възхищение гледали подвига на своя съгражданин и след обезглавяването му всеки искал да вземе от пръстта, напоена с кръвта на мъченика. Тялото му стояло, пазено от турската стража, цял ден непогребано. Турците искали да го хвърлят във водите на Тунджа, но християните го откупили и погребали в двора на Дохиарския метох в града.

Прочетете повече: 30.01.Свети мъченик Димитър Сливенски    Изтегляне

 

Родни светии – на 22 януари почитаме св. свщмчк Петър, епископ Български, св. мъченик Сиoний Български и други с тях

Българи-мъченици, пострадали в началото на 9 век

           Това са българи, канонизирани от Вселенската патриаршия, във връзка с т.нар. антихристиянски гонения при кановете Крум (802-814), Дукум и Диценг (814-815) и Омуртаг (815-831). Имената им са известни от Синаксара на Патриаршията и други паметници, като най-често това са били византийски пленници в България. Тези гонения били главно на политическа основа, иначе българските владетели проявявали толерантност към християнството, а сестрата на Крум дори била омъжена за християнина Константин Пацикос – византийски аристократ, политически емигрант в Плиска.
          Става дума за светите мъченици Георги – епископ Загорски (на гр. Дебелт, близо до дн. Бургас, според някои автори от български произход), Пардос/Парод (вероятно от български произход, свещеник в Източна Тракия), Петър Мъгленски (свещеник в Мъглен, дн. в Гърция), Куперг (името му навярно е идентично с древнобългарското Кубер), Асфир (изопачен вариант на Аспар, Аспарух?), Любомир и Хотимир. Някои от тях били убити заедно с одринския митрополит свети Мануил през 813 година, а други по-късно, когато може би имало някакъв опит за бунт на византийските пленници в България. Присъствието на такива лица сред византийските пленници в България показва проникването на християнството сред българи и славяни, както и етническата пъстрота във византийска Тракия и Македония през 9-ти век. В тези земи наред с ромеите (основно гърци и преселници от Изтока – арменци, сирийци и др.) живеели славяни от българската група и потомци на Куберовите българи, вероятно и емигранти от самата Дунавска България след размириците в 8-ми век.
           Паметта на тези мъченици се отбелязва на 28 март.

Препечатано от книгата Българи светци, София: Тангра ТанНакРа ИК, 2010, автори: Пламен Павлов и Христо Темелски, с. 65

Житие на светите мъченици от Адрианополската и Девелската епархии, пострадали за Христа от езичниците през 814 година

            В този ден – 22 януарий се чества паметта на св. мъченици Мануил, Георгий, Петър, Леонтий, Сионий, Гавриил, Йоан, Леонт, Парод и други на брой общо 377, пострадали за Христа от езичниците през 814 година.
             Мануил – великият архиерей на Адрианополската епархия с меч на две части бе разсечен, като запази Христовата вяра.
             Георгий – архиереят на Девелската епархия и Петър – епископ, едновременно убити, били посечени заради Владиката на общата благодат.
            Неизречено въжделение имал Леонтий, светият епископ Никейски, прободен в утробата с меч, който достигнал чак до тила му, неразделяйки го с Христа Спасителя.
            По-нататък пострадали Гавриил и Сионий, които не се побояли от меча, доблестните Йоан и Леонт, боговдъхновеният Парод, пребит от множеството с камъни, всички те благоговейни презвитери, служители до смъртта си на Самаго Бога.
            Пострадали за Христа още 368 миряни от тези епархии и всички придобили мъченически венец. Тези светии били от различни места на Адрианополската и Девелската епархии и живеели в Адриановия град (днешния град Одрин), околностите, и гости от Константинопол.
     Езичниците, неразумни и непознаващи истинския живот на Христа Бога, навлезли в Македония и Тракия и ги превзели, като нападнали и самия престолен град и го обсадили.
             После, като дошли в Адриановия град, обсаждали и него три месеца и пленили колкото намерили в него жители.
             Това станало, когато царувал над ромеите злочестивия Лъв V Арменец, който изповядвал иконоборската ерес и, поради това, зле завършил живота си. А над българите воеводствал Крум, който пленил 40 000 души от Тракия, и ги отвел отвъд Дунава, сред тях множество духовници. Той и неговите наследници извършили множество безчовечия над християните, които не искали да се отрекат от вярата, които изповядвали Христа Бога, и продължавали вярно да усърдствуват в благочестието и изпълнението на Христовите заповеди.
             Тези християни, които езичниците предадоха на смърт, придобиха живот вечен, Църквата се украси с чистотата им, а ние намерихме молитвени застъпници пред престола на Бога.
             По техните свети молитви, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

Из Синаксар на Вселенската Патриаршия от Х век за светите мъченици от Адрианополската и Девелската епархии, пострадали за Христа от езичниците през 814 година

Повествование за убитите от езичниците пленници от Адрианополската и Девелска епархии през св. Четиридесетница на 814 година

            Братя и отци, в настоящето наставление искам чрез един разказ да ви ободря. Разказът е следният:
            В България, както разправят добре осведомените, излязло престъпно нареждане от тамошния владетел: заловените в плен наши братя християни да ядат месо през светата Четиридесетница. Тези, които склонят, щели да запазят живота си, а онези, които не се подчинят, щели да бъдат убити. Когато нареждането на безбожника влязло в сила, народът се събрал, настанал голям плач и ридание [между тях] и жените и децата им. От една страна те отстоявали християнския закон, а от друга страна се страхували от телесна смърт.
            Накрая, о, печална вест, те били победени, подчинявайки се на безбожната заповед. Прочее, четиринадесет от тях се откъснали и се противопоставили, казвайки, че не трябва нито да се подчиняват, нито да ядат месо против християнския закон. Народът се спускал към тях и ги увещавал да отстъпят пред необходимостта, да не отиват напусто на смърт, а [после] отново чрез покаяние да се обезвинят. Но увещанията и разколебаването нямали никакво въздействие над тях, които били насочили поглед към Бога и към обещаваното блаженство.
            Прочее, езичниците като видели, че упорството на мъжете е несломимо, решили чрез едного да надвият останалите и, като го умъртвили, веднага направили децата и жената му роби, та по този начин останалите да се разколебаят и да се подведат. Но те останали по-непреклонни, викайки: „Ние сме християни и ще споделим съдбата на нашия убит брат.“ Прочее, с тази изповед те претърпели мъченическа смърт и се преставили пред Господа.
             Гледайте, прочее, братя, че и сега има сила евангелието за царството Божие: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37). И пак: „не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:28).
             Прочее, те послушали евангелските наставления, подчинили се на Господа и се увенчали с мъченически венец, подражавайки на светите Макавеи, и удвоили броя им – ония били седем, а тия – четиринадесет; онези – загдето не вкусили свинско месо против закона, а тези – понеже не яли никакво месо против християнския закон. Тази постъпка изглежда някак по-съвършена, понеже онези изобщо не ядели свинско месо, а тези поради необходимост можели да ядат някакво месо, без да бъдат осъдени, както казва св. Василий. Но понеже нареждането от страна на езичниците целяло да унищожи вярата, те не се съгласили, а от любов към Христа сметнали, че всичко друго е второстепенно.
             О, блажени мъже! О, блажено дело! В един миг да спечелиш вечен покой!
             Какво казват за това ония, които твърдят, че общуването с еретиците не е нарушение [на вярата]? Ако там яденето на месо е престъпване [на християнския закон] от народа, колко по-голямо е то тук, поради общуването с нечестивци?
             А къде са тези, които казват, че няма мъченичество за образа Христов? Защото, ако в тези случаи мъчениц и са тези, които не яли месо, колко по-славни мъченици са онези, които не са се отрекли [от Христа]! Но онези като тъмни хора припяват тъмни слова, като се опитват да увлекат и други в своите жалки деяния.

Из сборника „Малък катехизис“ на преподобния наш отец Теодор – игумен на Студийския манастир в Константинопол

Икона:  www.doxologiainfonews.com

22.01.Св.свщмчк Петър Български и др. Изтегляне

Източник на втори и трети текст: http://www.pravoslavieto.com

Родни светии – на 20 януари почитаме свети Евтимий, патриарх Търновски

Тропар на свети Евтимий, патриарх Търновски
        Просиял с пустиннически подвиг, достойно си се изкачил на престола на първосветителството,
откъдето си озарил всички с лъчите на богопознанието и си изпил чашата на безкръвното мъченичество. Сега предстоейки пред престола в горния Йерусалим, Евтимие, моли Христа нашия Бог за тези, които почитат твоята памет.
Похвално слово за свети Евтимий

(от Григорий Цамблак)

            Ако Аарон, древен свещеник от Стария завет, чрез жертвите на безсловесните, поръсвайки с кръв от юнци и козли и с пепел от юници осквернените, ги освещаваше за телесно очистване и поради това е удостоен с помен, естествен за слугите Божи, за да го споменава винаги в църква пророкът, като казва в книгата на псалмите: „Мойсей и Аарон между Неговите свещеници“; и пак: „Изпрати Мойсея, своя раб, и Аарона, когото си избра“; и пак: „Извел Си като овце Своя народ чрез ръката на Мойсей и Аарон“; не е ли много повече достоен за похвали Евтимий, изпълнител на неведомите тайнства и съпричастник на апостолската слава, свещеник на онази велика жертва и учител на истината, в която ангелите желаят да вникнат и която прочее той чисто спази и непорочно преживя; и най-сетне светителят чрез многообразните страдания сам себе си принесе в свещена жертва, благоугодна на Господа?
         Но какви похвали от слово да въздадем на този, който, макар да беше вития на съвършеното слово, учеше любословните да възхваляват добродетелта с мълчание вместо със слово; който надминаваше измеренията на самото естество; който, обхванат изцяло от съзерцание на божественото, твърдеше, че животът не е в тялото, а в изучаването на божия език; за когото певецът, като плетеше словото, казваше: „Езикът ми е перо на книжник бързописец.“
         И тъй, ще дръзнем ли да го възхвалим?
         Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече. Не защото за нас, които се наричаме чада на такъв баща, не е беда да мълчим; не че с нашите похвали ще бъде по-знаменит – та и как, когато той се числи всред апостолите и увеличава техния брой; но слушателите към старание да подтикнем и подобни желания да възпламеним. И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът, както някой би рекъл: орелът – по перата, по ноктите – лъвът.

Има още

Родни светии – на 4 януари почитаме преподобномъченик Онуфрий

04.01.Свети Онуфрий3ИзтеглянеБратя и сестри,
          Преподобномъченик Онуфрий Габровски е сред сонма на прославените с мъченически подвиг в годините на османското владичество. Същевременно той е и сред атонските монаси, причислени към  Христовите изповедници – всички онези, които са покрили своето отречение от Христа, подобно на апостол Петър, с добродетелен път на покаяние, сълзи и накрая с мъченичество за Христа. Да не забравяме, че на Атон са се подвизавали духовници, подготвящи мъченици за вярата.
          Такъв е бил монах Никифор от Предтечанския скит на Атон, за когото става въпрос в житието на св. Онуфрий.
Житие и страдание на новия преподобномъченик Онуфрий
         Родно място на светия нов преподобномъченик Онуфрий бил град Габрово, Търновска епархия. Той произхождал от богати родители християни, българи, и в светото кръщение бил наречен Матей. Когато Матей достигнал възраст, на която да може да разбира книжовното учение, родителите го дали да се учи и той преминавал учението с голям успех. По това време веднъж се провинил, за което бил наказан от своите родители, и това внушително родителско наказание породило в детския му ум мисъл за отмъщение, която, по действие на врага, клоняла към собствената му погибел. Изпитвайки гняв към родителите си за наказанието, казал пред турците, които били там, че желае да приеме мохамеданската вяра. Това детско намерение лесно можело да се осъществи, ако родителите му не били успели да го изтръгнат от ръцете на Мохамедовите служители. Но очевидно любовта на Небесния Отец, заради вярата и благочестието на родителите, не оставила момчето, изявило, поради своето неразумие, желание да се отрече от християнската вяра. Защото, когато Матей достигнал пълнолетие и започнал да разбира нещата самостоятелно, тогава се отдалечил на Светата Атонска Гора и постъпил в братството на Хилендарския манастир. Тук скоро приел монашески образ с името Манасий и преминавал духовните подвизи с внимание и ревност. След известно време той, за своя добродетелен и подвижнически живот, бил ръкоположен за йеродякон(1). В този свещен сан Манасий прибавял трудове към трудовете, ревнувайки за добродетелите на Христовите подвижници, и така преминавал от сила в сила. Но опитът и писанията на светите Отци свидетелстват, че колкото повече човек преуспява в добродетелите, толкова повече се украсява със смирение, и тогава и най-малките грехове му изглеждат големи, и той сърдечно се съкрушава за тях, принасяйки покаяние. Така и Манасий: преуспявайки в добродетелите и разглеждайки целия си минал живот, с ужас видял своето падение, т.е. отричането от Христа, станало в детството му, което като някакъв таен изобличител постоянно се въртяло в ума му. И в сърцето му нямало покой от прочетените думи, казани от Спасителя в Божественото Евангелие: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и аз ще се отрека от него пред Моя Небесен Отец“ (Мат. 10:32, 33). Носейки постоянно в ума си тези свещени слова, Манасий скърбял, и цялата му душа била обзета от страх. Какво ще стане, мислел той, ако аз не принеса достойни плодове на покаяние за своето отричане, и в деня на великия съд Христос, от Когото се отрекох пред човеците, се отрече от мен пред Небесния Отец? Сърцето му не било спокойно, в него не царял онзи радостен мир, който всещедрият Бог изпраща за подкрепа и утешение на подвижниците и затова извършваните от него подвизи му изглеждали съвсем недостатъни, за да се очисти от дълбокото, както му се струвало, падение и да умилостиви Бога; при това постоянно мислел, че е възможно да примири сърцето си с небесния Творец само чрез изповядването Му пред неверните. Затова той се решил, за своето отричане от Христа, да Го изповяда пред турците и като пролее кръвта си за Него в мъченически страдания, да очисти своето падение, и така да се примири с Бога. Това свято и в същото време трудно намерение не го оставяло ден и нощ; но като не се доверявал на себе си, той със сърдечна и смирена молитва молел Бога да му открие има ли Негова воля за това, угодна и съвършена, както говори за това свети апостол Павел (Рим.12:2). И ако желанието му е угодно на Него, тогава да утвърди мисълта му непоколебимо и да го укрепи със Своята благодат, за да изповяда мъжествено християнската вяра пред Христовите врагове и да приеме мъченическа смърт. Но тъй като според думите на Свещеното Писание: „Боязливи са помислите на смъртните, погрешни са техните замисли“ (Прем.9:14 – слав.), то и Манасий не се решил без съветване с опитни старци да встъпи във великия подвиг на мъченичеството, и затова със смирение и кротост открил своето желание на духовните старци и поискал техния благоразумен съвет. Но старците го посъветвали добре да обмисли своето намерение и не познавайки своите сили, да не се решава на толкова страшен подвиг.
          Манасий охотно приел съвета на опитните мъже, и започнал още повече да се подвизава в пост, бдение, молитва и трудове; при това желанието да пострада за Христа не само не охладнявало в сърцето му, но още повече се възпламенявало, особено когато узнал за неотдавнашното страдание на новите преподобномъченици Евтимий, Игнатий и Акакий(2).
          Като узнал, че те, подготвяйки се за мъченически подвиг, са се ползвали от съветите и ръководството на духовника Никифор, той се отправил към Предтеченския скит, където чистосърдечно изповядал своето намерение пред опитния духовник Никифор, помолил го да го приеме в своята келия и да го подготви за страдалческия подвиг, подобно на Евтимий, Игнатий и Акакий.
          – Съгласен съм, чедо, да те приема при себе си – казал му ласкаво духовникът Никифор, – но така, че никой да не знае за твоето намерение да пострадаш за Христа, и ти да използваш цялото време на твоята подготовка за мъченичество така, както че вече се намираш в страдания за Христа, пред жестоките мъчители. Приемаш ли това?
          – Приемам го, свето отче – с радост отговорил блаженият.
          И така, получил желаното, да бъде ученик на опитен мъж, Манасий се върнал в своя манастир, разпоредил се с вещите и парите си, от които една час раздал като милостиня, а друга оставил за полза на манастира, за да се грижи за препитанието на родния му баща, който по това време живеел заедно с него в Хилендарския манастир, в пълно монашеско пострижение.
          След това, под предлог, че иска да отиде в Иерусалим на поклонение на светите места, той се скрил от всички и дошъл при духовника Никифор, който с отческа любов приел блажения и го настанил в отделна келия, при което му заповядал да не общува с никого, а да се моли на Бога в уединение.
          Затворил се в тъмна тясна келия, Манасий започнал да се подвизава в продължително бдение и молитва; при това смирявал тялото си със земно поклони, като правел по 3500 в денонощието, а поясни – безброй. Молитвата със сълзи му станала толкова близка, че била постоянно на устата и в ума му, и така блаженият подвижник в тази тясна келия, подобно на злато, се изпитвал в търпението и мъжеството. За подкрепа на тялото си употребявал хляб и вода през два, а понякога и през три дни; а варена храна вкусвал само в съботите и в неделните дни.
          След четири месеца в душата му, вече очистена и горяща с пламенна любов към пресладкия Иисус, се явила решимост да встъпи в отдавна желания подвиг да пострада за православната вяра и да приема мъченическа смърт. По това време старецът Никифор го постригал във великия ангелски образ с името Онуфрий, и духовникът, и другите старци решили да го изпратят на остров Хиос, който блаженият Онуфрий е трябвало да избере за поприще на мъченическите подвизи. И така, напътстван от общите молитви и благословения, мъжественият Христов войн заедно с монах Григорий, същият, който преди това придружавал тримата Христови мъченици: Евтимий, Игнатий и Акакий – със същия любвеобилен Григорий, Онуфрий напуснал светата Атонска Гора. Тръгнали на път и ръководени от Божия промисъл, скоро пристигнали благополучно в Хиос. Тук те отседнали в дома на един християнин, където в отделна стая прекарали седем дни в пост, бдение и молитва, подкрепяйки душата си с често причастяване със Светите Христови Тайни. И така, въоръжил се с всички духовни оръжия, преподобният решил следващия петък, като ден на спасителните страдания на нашия Господ Иисус Христос, да излезе на борба против духа на злобата и да пролее кръвта си за Христа. Като за подкрепа и утеха в една от прекараните в молитва нощи, блаженият Онуфрий седнала да си почине, и уморен, потънал в лек и тънък сън. В това време той видял лик на стоящи пред него архиереи, свещеници и воини, които му казали:
          – Стани и иди при Царя, Който иска да те види.
          – Защо – отговорил им блаженият със стеснение – желае да ме види Царят, и що за човек съм, е да Му трябвам? Умолявам ви, оставете ме.
          – Не може – казали му небесните посетители, – стани и върви след нас.
          Съпътстван от тези светоносни мъже, блаженият станал и тръгнал след тях. Те стигнали до едно открито и обширно място, цялото залято с необикновена светлина, където на прекрасен и блестящ като от слънчеви лъчи трон, величествено седял Царят, и към Когото блаженият се приближил и се поклонил до земята. В това време Царят се обърнал към предстоящите и посочвайки с ръка едно светло място, казал: „Ето, неговото жилище вече е готово“. При тези думи тънкият сън се прекратил и блаженият се събудил, чувствайки небесна радост в сърцето си. Като прославил Бога, Който го утешил с чудно видение, той усърдно се молел и на свети Василий Велики, понеже тази нощ се чествала неговата памет, за да ходатайства и той за него пред Божия престол със своите благоприятни молитви. Но каква печал изпълнила сърцето му, когато на другата нощ вече не чувствал тази небесна радост, и вместо нея настъпил страх и трепет, и той започнал да се страхува от нещо. Виждайки се в такова състояние, той със сълзи се обърнал към стареца Григорий:
          – Отче! Божественият огън, който сгряваше сърцето ми, угасна! Защо аз, окаяният, се лиших от това утешение?
          – Заради гордостта – отговорил му Григорий – ти възмечта за себе си нещо велико и затова Божията благодат се скри от тебе.
          – Горко ми, окаяния! – с ридание и стон казал Онуфрий. – От какъв драгоценен дар се лиших! Какво ще кажат сега светите отци и Атонските братя, когато, вместо да чуят за новия мъченик и да се зарадват за моето спасение, ще чуят за повторното ми отричане от Христа. Горко на мен, грешния! Горко ми, нещастния!
          Като изплакал своята мъка, той паднал в нозете на Григорий и укорявал себе си за това, че не е могъл да съхрани Божественото утешение. След това застанал на молитва и я изливал пред Сърцеведеца дотогава, докато отново не почувствал в сърцето си угасналата топлина, която почти го била оставила.
          Чувствайки се в мирно устроение, той с детска простота се обърнал към стареца с радостни сълзи в очите и казал:
          – Отче! Благословен Бог, сега отново ми е добре.
          На сутринта Григорий взел мерки блаженият да не падне отново в духовна гордост, тъй като коварствата на злобния враг са силни, и той, рикайки като лъв, търси кого да погълне, и още по-силно се въоръжава срещу тези, които мъжествено отблъскват всичките му нападения. Древната злоба не спи и е готова да повдигне облаците на своите коварства веднага щом намери в Христовите подвижници макар и малко слабост. Затова опитният старец, за да смири всички помисли на Онуфрий и той да не се надява на себе си, му заповядал да проси от всички, намиращи се в този дом, молитви за себе си, падайки в нозете им и целувайки ги. След това същия ден блаженият се затворил в църквата, където започнал да се моли с вопли, изливайки пред Сърцеведеца скръбта на тъгуващата си душа.
          Старецът, чувайки го да се моли с вопли, този път не му попречил явно да излива своята печал пред небесния Отец, защото виждал, че неговата гласна молитва излизала от сърце, сгрято от Божествената топлина, но после, когато блаженият свършил своята молитва, за да го предпази, му казал:
          – Нима ти не си чувал какво е казал Господ в Евангелието: „Нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“ (Мат. 6:3). Защо се тщеславиш и извършваш молитвата си на глас? Разбира се, за да те чуват всички и да те хвалят. О, нещастни! Ти отново си паднал в гордост и си погубил своя труд. Духовната гордост отново те е заслепила!
          Блаженият, слушайки тези думи от стареца, с кротост му отговорил: „Съгреших, отче! Прости ми и се помоли за мен на Бога да ме избави от дяволските мрежи“. Но опитният Григорий, виждайки дълбокото смирение на преподобния, в душата си се радвал за него, тъй като упрекът му бил отправен за това – да води блажения към мъченически подвиг по пътя на смирението и така да посрами всезлобния и горд дявол. Целта му била постигната и сега той започнал да го подготвя за приемането на страдания за изповядване на Христовото име. Цялата предшестваща нощ те прекарали заедно в молитва, след това, като се причастили със светите Тайни, Григорий облякъл преподобния в светски дрехи (косите на главата му и брадата били обръснати още от вечерта) и с настъпването на утрото го отпуснал с пожелание благополучно да извърши мъченическия подвиг.
          По пътя Онуфрий срещнал един християнин, и виждайки, че е добронамерен, в разговора с него му открил желанието си да пострада за Христа. Добрият християнин се зарадвал и при това забелязал, че за завършването на цялото турско облекло не му достигат червени обувки, които в този случай били необходими, и му ги купил. След това те отишли в храма на Пресвета Богородица, наречена Зарадвана, и на света Матрона Хиоска, където отслужили молебен на небесната Царица, просейки подкрепа и помощ от Божията Майка, и оттук Онуфрий отишъл в Мекхемето (съдилището).
          Като пристигнал, той попитал пазача:
          – Може ли да видя председателя?
          – За какво ти е? – отговорил пазачът.
          – Имам да му заявя дава(3).
          – А имаш ли фетуфа?
          – Не – объркано отговорил Онуфрий.
          – В такъв случай не можеш да видиш председателя – отговорил му пазачът сурово.
          Непостигнал целта, Онуфрий натъжен се върнал обратно в дома на същия добър християнин, който му купил обувките. Но последният го успокоил и го посъветвал пак да отиде в Мекхемето, и там, без да казва нищо на никого, да повдигне завесата, отделяща присъстващите от просителите, и така ще може да проникне на тяхното заседание.
          Като изслушал съвета, блаженият отишъл в Мекхемето, където безстрашно постъпил според съвета на добрия християнин, влязъл вътре и се обърнал към съдиите със следните думи:
          – Преди 15 години, на това място получих опасна рана, и оттогава, като обходих различни места и лекари, не получих изцеление, и всички, сякаш съгласни помежду си, казаха, че никой не може да излекува тази моя рана, освен мястото, където съм я получил, и затова отново съм дошъл тук, за да я излекувам напълно.
          – Каква е твоята рана – попитал го кадията (съдията), – и какво искаш да получиш от нас?
          – Моята рана – отговорил мъченикът – е от такъв род: когато бях момче, аз, поради своето неразумие, се отрекох от християнската вяра пред вашите мюсюлмани, впрочем никога не последвах мюсюлманската вяра, винаги съм бил истински християнин и съм изпълнявал всички християнски обреди. Но когато станах пълнолетен, тогава ясно, като в ден, пред мен се откри моето падение, което смятах за дълбоко нанесена рана в душата ми. След това обходих много свети места, за да се излекувам с покаяние, но помислите ми не се успокоиха, а сърцето ми и досега не намира покой. И така, аз проклинам вашата вяра с вашия лъжлив пророк Мохамед и дръзновено изповядвам пред вас, че съм християнин.
          Казвайки това, хвърлил зелената чалма и една част от нея паднала в лицето на кадията, а друга – на мюфтията.
          Съдиите, виждайки дръзновението на светеца, се удивили как един християнин може да се реши на такава дързост; и един от тях с гняв започнал да му говори: „Какво правиш, нещастни? Вдигни тази свята вещ и отново я сложи на главата си“. Но мъченикът, усмихвайки се, започнал да хули всички техни вещи, наричани от тях свети, и самата им вяра с всичките им обреди.
          Чувайки хулата срещу своята вяра, съдиите гневно закрещели: „Смърт на този човек!“ И заповядали да го хвърлят в тъмница, и да оковат ръцете му в пранги. Когато светият мъченик бил въведен в мрачната тъмница, някои от измъчваните във вериги християни със съчувствие го питали за неговото име и отечество, но Христовият страдалец, скривайки истината, за да не събуди подозрения, че е монах, им отговарял, че е от Търново и се казва Матей. На светецът не се наложило дълго да стои в тъмницата, защото съдиите още същия ден го осъдили на смърт.
          Когато извели светия затворник от тъмницата, съдиите още веднъж го попитали какво мисли за себе си, и когато узнали, че мъжественият страдалец е непоколебим в своето изповядване, заповядали да му отсекат главата, а тялото заедно с дрехите да бъде хвърлено в морето.
          След това повели свети Онуфрий към смъртното наказание. Като дошъл на мястото, където скоро преди това бил обезглавен новият преподобномъченик Марк, светецът преклонил колене и бил заклан с нож в гърлото, подобно на кротко агне, а чистата му и непорочна душа отлетяла в небесните обители на 4 януари 1818г., в петък, в девет часа през деня. Той бил на 32 години.
          Така бил извършен дивният подвиг на светия страдалец Онуфрий, който той така дълго чакал, за да се примри с пресладкия Иисус, за Когото пролял кръвта си, умивайки от себе си петното, което някога измъчвало душата му. Едва сега била напълно излекувана смъртоносната рана, за която преподобномъченикът говорил пред турските съдии.
          След смъртното наказание светите мощи на мъченика били сложени в чувал, а в друг чувал насипали пръстта, на която са лежали мощите, за да не могат християните да вземат нещо за освещаване; качили ги на една лодка, откарали ги в открито море и там ги хвърлили в морската дълбочина. Какво е станало със светите мощи след хвърлянето им в морето, за нас е останало тайна. Знаем само, че Този, за Когото той пострадал, ги е запазил невредими и в морските вълни, защото в Писанието е казано: „Господ пази всички негови кости; ни една от тях не ще се строши (Пс.33:21), и че той се е удостоил да получи мъченически венец от Христа Бога за изповядването Му пред мохамеданите. По молитвите на светия преподобномъченик Онуфрий, Христе Боже, удостой и нас да получим християнски край и небесното царство, което Ти си приготвил за Твоите последователи от сътворението на света. Амин.
(1)Може би той не изповядал на духовника за своето някогашно отричане от Христа или духовникът не го сметнал за пречка за приемането на дяконски сан. Но според 10-о правило на Ι Вселенски събор не могат да бъдат удостоени със свещенически сан отреклите се от християнската вяра и принасялите жертви на идолите.
(2) Пострадали в 1816г.; паметта им се чества на 1 май.
(3) Дава – процес на съдещи се за нещо лица, разглеждан от нисшите съдебни места; когато едното от съдещите се лица е недоволно от решението на това място и иска да прехвърли своето дело в по-висш съд, за удостоверяване на това право, от нисшия съд му се издава фетуфа (свидетелство).
Източник: „Атонски патерик или животоописания на светиите, просияли на Светата Атонска Гора“, част 1, издава манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, с.19-30
Иконата е копирана от: https://www.desant.net/

04.01.Свети Онуфрий Габровски       Изтегляне

Родни светии – на 23 декември почитаме преподобни Наум Охридски

         
             На 23 декември отбелязваме паметта на св. Наум Охридски, погребан в притвора на църквата „Св. Архангели“, изграден с богатството и по повелята на благочестивия „български цар Михаил-Борис и на неговия син цар Симеон.“ (1) И до днес неговите мощи се покоят там – от 23 декември 910 г., когато се представя в Господа, този най-близък съратник на св. Климент, неуморен труженик на нивата на християнското благочестие, преводач и писател, приел монашески подстриг непосредствено преди смъртта си, подобно на св. Кирил.
          Достигнали са до нас две жития, като изрично е уточнено, че събратът и състрадалец на св. Климент е родом от Мизия (както наричат тогава българските земи) и е син на благородни и знатни родители. Св. Наум е в числото на Светите Седмочисленици. Той поема основна роля по просвещението на новия престолен град Преслав, а сетне и югозападните български земи.
          В първия житиен текст пише, че св. Наум – българинът, украсен с девство, прекарва в учителство след ръкополагането на св. Климент за епископ, а след това преживява 10 години в съградения манастир на „оттока на Бялото езеро“. (2) Преди това той е участник в моравската мисия, ръкоположен е за презвитер в Рим и заедно с другите Методиеви ученици претърпява страданията и гоненията от немското духовенство, докато стигне до българското царство.
          Краткият житиеписен текст е съставен по почин на Марко, ученик на блажения Климент, епископ в Деволската епископия, четвърти след св. Климент.
          Знаем, че малко е от останало от писмовното дело на св. Наум. Той превежда Цветния триод, а св. Климент – Постния триод. Стефан Кожухаров открива в библиотеката на Зографския манастир „Канон за апостол Андрей“ с доказано авторство на св. Наум, което личи от акростиха, вплетен в канона – „Първият Христов посланик хвали нищия Наум“. Канонът най-вероятно е писан още при престоя в Рим, а св. Андрей е покровител на славяните, защото получава като „апостолски дял“ страните, поселени със славяни.
          Канонът на св. Андрей, писан от преподобни Наум, е зряла, завършена, високопоетична химническа творба, възпяваща първозвания апостол. (3)
          Мощите на св. Наум почиват и до днес неоткрити, защото колкото пъти се опитвали да отворят гроба му, преподобният не позволявал това. Те са непресекващ извор на изцеления и чудеса. (А на някои благочестиви поклонници дори се дава да чуят туптенето на неговото сърце.)
(1) Второ житие на Наум Охридски – в: „Стара българска литература“, т.4, С. 1986, с.83
(2) Първо (най-старо) житие на Наум Охридски – в: „Стара българска литература“, т.4, С. 1986, с.80
(3) Св. Наум Охридски „Канон на св. Андрей“ – в: „Тържество на словото. Златният век на българската книжнина“ С.1995, с. 33-37
Икона: http://www.blagovestnik.bg

Родни светии – На 7 декември почитаме света Филотея Темнишка (Търновска)

       

        На 7 декември почитаме света Филотея Търновска, прославена с нетленни и чудотворни мощи, родена в Поливот, (Южна Тракия), целомъдрена и преподобна отшелница. Нейното житие е съставил св. патриарх Евтимий, а цели два века, от времето на цар Калоян, мощите ѝ украсяват старопрестолния град Търново. След 1393г., когато османците завладяват Търново, мощите ѝ са пренесени в сръбските земи, а сетне – и във Влашко. Днес те се намират в град Арджеш, Румъния. Тук публикуваме житието ѝ, а пренасянето на чудотворните ѝ мощи от Търново във Видин е описано от съвременника на патриарх Евтимий – Видинския митрополит Йосиф.
          Въпреки че не знаем нищо конкретно за годините на нейния живот, дори само двувековното ѝ пребиваване в нашите земи я прави наша молитвена застъпница.
          Бог да се смили над българския народ по молитвите на света Филотея!

Пространно житие на Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий 
          Пътят, който води към добродетелта, е предназначен да наставлява добре душата на боголюбезните и да я отвежда в небесните селения. Защото словото облажава ония, които са се устремили към добродетел и са очистили душевните си сетива. И какво друго ще бъде по-блажено или по-достойно за похвала от ония души, които вседушно са се отдали на Бога и следват Неговите заповеди? Поради това похвала спечелват ония мъдри девици, които всичко презряха и душевните си светилници подготвиха за посрещането на Жениха; така те и с Жениха празнуват, и на неизразима слава се наслаждават(1). Като им подражаваше усърдно, блажената Филотея бе удостоена да проникне в онова блаженство. Тя е, която и днес ни е събрала и ни е приготвила обилна трапеза от многото си чудеса. Нейните молитви призовавам, та да ни подкрепи и помогне да завършим и докрай добре да съградим това слово, посветено на нея, [словото], за което вие ни помолихте. Защото то ще принесе немалка полза и ще подтикне към ревност желаещите да вникнат в него с прилежно усърдие!
          Понеже в началото на сътворението злобният враг бе подмамен от завистта, той не изтърпя човек да живее в Рая.  И като нямаше как да излее своята злоба, намери жената, най-неразумната част, най-крехкото вместилище, неопитна за неговите лукавства и я прелъсти с равнобожие(2). А тя – неопитна за лукавствата му – повярва, подчинявайки се на смъртоносния съвет, поради което получи подобаващо възмездие за престъплението и се лиши от райската храна; и бе, прочее, отлъчена от Бога и от Рая. Затова бе наказан целият човешки род, затова има различни пороци и изкушения, затова жената бе подчинена на мъжа, затова той, [жено], те владее, затова жената бе осъдена да ражда в мъки; и така целият женски род получи възмездие. Има още

Родни светии – на 28 ноември почитаме светите 15 свещено-мъченици Тивериополски (Струмишки) и свети мъченик Христо, българин

              Тези раннохристиянски мъченици намерили гибелта си по време на гоненията, предприети от император Юлиан Отстъпник (361-363г.). Това били епископите Тимотей и Теодор, свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, Сократ, Комасий и Евсевий.
              Поместваме житието на светите 15 Тивериополски мъченици, написано от Охридския архиепископ Теофилакт, преразказано от епископ Партений (със съкращения).

 Свети 15 Тивериополски – струмишки свещеномъченици и мъченици
             … Юлиан Отстъпник продължавал да лицемери, че е православен християнин, а тайно наредил на градоначалника в град Никея да оскверни водните извори и продуктите на пазара с кръв от идолски жертви, и то през първата седмица на Великия пост. Но Бог не допуснал да се изпълни желанието му. Затова свети великомъченик Теодор Тирон се явил на епископ Евдоксий да го предупреди за злото намерение и по тоя начин целта не била постигната. Но християните били лишавани от имотите им, били насилствено изселвани от родни места и роднини дори ги предавали на изтезания и смърт. Управителят на Никея бил твърде усърден да изпълни волята на царя, затова разгласил по целия град: християните да се отричат от вярата си и да се покланят на езическите идоли.
               Немалко хора се поддали на заплахата, но други силно се възпротивили. Но тяхната смелост възбудила гнева на тиранина, който заповядал на стражите си да наказват и убиват упоритите. Тогава мнозина избягали в гори и пустини или по разни страни, като оставили милите родни места, роднини, познати, имоти, само от Христа да не се отрекат.
               Така постъпили Тимотей и Комасий (който се наричал още Етимасий), Евсевий и Теодор, като напуснали Никея и се преселили в Солун. Но като намерили и тук същата обстановка, преместили се в Тивериопол, който лежи на север от Солун и сега се нарича по славянски Струмица. Тук те със словото и добродетелта си разработили за Христа богата нива. Тимотей станал епископ Тивериополски; Комасий бил по-рано войник, а сега приел монашески чин и проповядвал Христовата истина в тивериополските села; Евсевий също приел монашество и проповядвал словото Христово, а с благодатта и с простодушието си бил баща на сираци и помощник на вдовици; а Теодор бил епископ и един от 318-те Отци на Първия вселенски събор в Никея. И понеже не е възможно да се укрие град, който стои навръх планина, тяхното слово и добродетел привлекли местни граждани. Такива били свещениците Петър, Иоан, Сергий, Теодор и Никифор; дяконите Василий и Тома; монасите Иеротей, Даниил и Харитон, и мирянинът Сократ – войник, богат човек, но отърсил всичко това от себе си и влязъл в тяхното общество. Всички тия петнадесет живеели ангелски живот, денонощно се поучавали в Божия закон, просвещавали местните жители със светлината на Евангелието, и с молитвата си лекували душевни немощи и телесни болести. И това правело все повече да преуспява поучението им.

Има още

Родни светии – на 27 ноември почитаме свети Теодосий Търновски

св. теодосий търновски
27 11
             В блажено пустинно безмълвие и на съборите, горящ от любов към Бога, си посрамил лукавите бесове и злочестивите еретици. Стоящ на молитва си просиял в огнена светлина и с твоето преставяне си възвеселил пеещите ангели, Теодосие, наш отче, затова те молим: моли се за нашите души!
Главният исторически извор за живота на преп. Теодосий Търновски е пространното му житие, написано от Константинополския патриарх Калист I (1350 – 1354; 1355 – 1363), негов духовен събрат и също като него ученик на св. Григорий Синаит. Предложеното тук повествование е подготвено въз основа на това житие и на допълнителни източници. Всички бележки към текста са от редакцията.
            Наистина велико и божествено нещо е добродетелта¹. Бидейки дар Божий, тя полага в началото на всичко като закон девството, обича целомъдрието, и да речем с едно слово – виновница е за всяко благо сред човеците, а ония, които добре се подвизават, прави равни на самите ангели. И никак не е възможно тя да бъде изобразена от тленен човек или да се изрече нейната висота и величие. Щом чуваш Божественото Писание да казва: „Твоята добродетел, Христе, е покрила небесата” (срв. Авак. 3:3 – по слав. прев.), докъде мислиш, че достига висотата на добродетелта? След като Единородният Бог Слово, обличайки се в плът, покри с добродетелта Си небесата, то как е възможно да изкажем или да опишем нейното величие и красота?
            И ние, ако започнем да се подвизаваме в добродетелен живот и да бъдем усърдни с добра ревност, ще станем богоподобни и ще достигнем до състояние на мъж съвършен (Еф. 4:13). Всичко дава щедро на Своите раби Бог, Създателят и Владиката на цялото творение, та дори и това – да получим, според думите на боговдъхновения Давид (Пс. 81:6), обожение и да бъдем богове по благодат. И наистина, когато благодатта – тази възхождаща към небесата и небесна слава – осени някоя чиста и недокосната от никаква сквернота душа, започва да върши в нея велики и чудни дела. Тя умъдрява пророците, като ги учи да предвъзвестяват на всички бъдещето, тя възкресява мъртви, прогонва бесове, поставя свещеници и учи безкнижните на мъдрост.
            Така и този божествен Теодосий – образец на всички добродетели, когото днес ни предстои да възхвалим, тя направи дивен съсъд на многообразните си благи действия, тъй че да умее той премъдро да очиства, да назидава и награждава човешките души, да ги въдворява в духовните градини на добродетелите, напоявани с чисти и сладки води, и търсещите добри духовни пасища да привлича със словата си.
Преподобни Теодосий се роди от благочестиви и знатни родители, произхождащи от българския род, както се предполага2 в Търново, който тогава беше престолен град на българите, втори след Константинопол. Понеже още в младостта си се отличаваше с дълбоко благочестие и имаше за свой град и отечество горния Йерусалим (Откр. 21:2), а за братя и сродници – небесните сили, той се скри от своите родители и близки по плът, за да не узнае никой за него и любовта към родителите да не бъде препятствие за любовта му към Бога. И както става с птиченцето, което, щом му пораснат крилца, напуска гнездото си и играе, като лети във въздуха, така бе и с този Божий човек: щом излезе от светското си гнездо, избра поста и уединението и за твърде кратко време се уподоби на свещ, горяща с пламъка на духовни трудове и на най-строга бдителност, като подражаваше на безплътните и принасяше Богу чиста молитва. Той послуша гласа на Спасителя: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Марк. 8:34), затова напусна родното си място, стигна до град Бдин3 и постъпи в манастира Арчар, дето имаше храм на свети Николай Мирликийски. Игумен там беше Иов, мъж добродетелен, който прозря с духовните си очи, че този юноша ще бъде избран Божий съсъд, затова го прие с благоразположение и го пострига в монашество. Щом встъпи на иноческото поприще, Теодосий започна прилежно да се труди над смирението и  послушанието, следвайки думите на преп. Йоан Лествичник: „От послушание към смирение, от смирение към безстрастие, което се именува царица на добродетелите”4. Като истински изпълнител на Божиите заповеди, той ревностно вършеше всичко, имайки в себе си мисълта, че служи на Господа, а не на човеци. Не престъпваше поста и въздържанието, но пребъдваше в тях усърдно и се уподоби, по думите на божествения Давид, на дърво, насадено край водни извори (Пс. 1:3). Затова преподобни Иов го постави да началства при всяка манастирска потреба.
           След като прекара там немалко време и добре навикна на постническото житие, Теодосий изпрати своя отец при Господа. И както трудолюбивата пчела обхожда различни цветя, за да събира сладък мед, така и той остави споменатата обител и пристигна в град Търново. Посели се в знаменития манастир „Пресвета Богородица Одигитрия”, на мястото, което и до днес се нарича Света гора Търновска. Но кратко време остана там, понеже се стремеше да намери нещо повече, подобно на благоразумния търговец от Евангелието, желаещ да придобие скъпоценен бисер (срв. Мат. 13:45-46). После отиде на едно място, наричано Червен4 и в тамошната обител усърдно диреше човек, който да го настави на духовния път не само с добродетелите си, но и с непоколебимата си вяра и със строгото спазване на Божиите правила. Ала в тази земя бяха оскъднели подвизаващите се за добродетелите. Затова той излезе и от Червен, пристигна в Сливенската планина и се посели в манастира на Пречистата Владичица Богородица, наричан Епикерниев, защото храмът му бил съграден от царския епикерний5.
           След като прекара там дълго време, до него стигна мълвата за един мъж, наричан Синаит, който бе получил това прозвище от Синайската планина, а носеше монашеско име Григорий. Той живееше далеч от света, в пустата планинска местност Парория, която се намира между гръцките и българските земи.
В Парория Григорий построи килии, водеше добродетелен живот и пребъдваше в уединение и молитва, обилно озаряван от Божията благодат. Добрият слух за него обикаляше навсякъде и улавяше добрите човеци. И както магнитът привлича желязото, така и слухът за тоя божествен мъж улови нашия отец. Чудният Теодосий дойде при него и като намери онова, което бе търсил, изпълни се с неизказана духовна радост. Оттогава денем и нощем той бе поучаван от блажения Григорий на чиста и непорочна вяра и на Господните заповеди, които могат да възвисят човека до Божия образ и до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13). Така той растеше в добродетелите и издигаше сърцето си нагоре към небесното (срв. Пс. 83:6), облечен в молитвите на своя отец като в броня и шлем, и устремен да следва неотклонно неговите заповеди. Като го виждаше изпълнен с пламенна ревност да живее за Бога, великият Григорий не скриваше от него нищо и го учеше не само на обичайното за новоначалните, но и на деятелния и на съзерцателния живот6. След време той само на него заповяда да безмълства в килията си, та да стане изкусен в духовната бран, която бесовете непрестанно водят с подвижниците, като ги нападат отляво и отдясно.
            Но ето, че онова място се напълни с разбойници. Те много притесняваха братята от обителта и не ги оставяха да живеят спокойно. Затова великият Синаит изпрати Теодосий при тогавашния самодържец на българския скиптър Иван Александър – мъж наистина благочестив, православен и боголюбезен като никой друг между царете, за да му извести всичко това, та дано царят се умилостиви и им съгради крепост за прибежище, дето да се подвизават необезпокоявани в мир. Наистина никой друг не можеше да изпълни тази заръка по-добре от Теодосий, заради старото му познанство с българския владетел и нелъжовната любов на царя към него. И тъй, той отиде при самодържеца. Онзи пък, като изслуша благосклонно словата на премъдрия и понеже обичаше усърдните монаси, изпълни с готовност молбата им. С радостна душа и щедра десница дарува на братята богатства, добитък и всичко, каквото беше нужно за построяване на манастирския пирг7, въздигна им и църква. Така обителта в Парория се укрепи, а разбойническите набези престанаха.
             По това време един благороден мъж от бележитите и славни жители на столицата, наречен Роман8, който отдавна бе привързан сърдечно към Теодосий, се облече в ангелския образ, но нямаше наставник в Божия път, затова много скърбеше. Щом чу, че преподобният е пристигнал в престолния град, той дойде при него, падна в нозете му и като му припомняше отдавнашната си обич, усърдно го молеше да го приеме за негов ученик. Теодосий склони, взе го със себе си в Парория и го заведе при блажения Григорий. Старецът пък, според заповедта, която повелява да не се изпъжда навън дохождащия (срв. Иоан. 6:37), не само не го прогони, но го прие с желание и го причисли към братята. А той с блага покорност се трудеше, изпълнявайки различни послушания, и прекара там доста дълго време. Случи се после друга нужда в обителта, та старецът изпрати Роман по манастирска потреба. През това време за божествения Григорий настъпи пределът на човешкото естество и той се представи пред Бога. Погребаха го с много сълзи и ридания.
          Като останаха без пастир, монасите от онази обител молеха Теодосий да им стане наставник, понеже беше истински подражател на живота на великия отец, ала той ни най-малко не се съгласи, нито пожела да вземе върху себе си такова бреме. Скоро след кончината на блажения Григорий той заедно с Роман остави Парория и се посели в Кефаларската планина9 край престолния град Търново – място, което твърде много подхождаше на техния пустиннолюбив нрав. Там по заповед на цар Иван Александър им построиха килии, които не бяха по-малки от Иакововите и които не можем да опишем иначе, освен с думите на пророка: Колко са хубави твоите шатри, Иакове, твоите жилища, Израилю! Те са като дървета насадени от Господа, като кедри край вода (Числ. 24:5-6). А за техните постнически трудове и всенощни бдения може още много да се говори.
          Като живяха така в Кефаларево три години, Теодосий се удостои с божествено откровение: вижда, че цялата околна планина е изпълнена с различни цветя и чудни дървета, отрупани с всякакви плодове. А пред него стои светъл ангел и му заповядва да не се лени, но да събира плодовете. Щом видението свърши, той узна духом, че тази пустиня ще се засели с монаси, които ще принасят Богу обилни плодове от добродетели. Скоро това наистина се изпълни – от разни места тук се събраха до петдесет монаха и преобразиха пустинята в град. Подобно на сладкогласни лястовици, те свиха наоколо гнезда и възнасяха неспирни славословия към Бога. Ако разкажем житието само на един от тях, то ще бъде достатъчно, за да се разбере постничеството и на всички останали.
            Имаше един чуден по дела и живот мъж, когото наричаха Дионисий. Той бе удостоен със свещен сан, но поради благоговейния си нрав престана да служи на светия олтар и живееше в нестяжание повече от всички, подражавайки на св. пророк Илия и на Господния Предтеча и Кръстител Йоан. Тялото си изнуряваше с глад и жажда, а от всенощни бдения и чести коленопреклонения така изтъня, че едва можеха да го познаят по чертите на лицето. Печален на вид и изсушил плътта си до крайност, той се трудеше с ръцете си и не ядеше даром своя хляб. Беше облечен само в една власеница, и то вехта. В познаването на Писанието бе премъдър, а в разума дълбок. Имаше и дар да превежда от гръцки на славянски език изкусно и дивно. Преведе много книги и така обогати църковната съкровищница. Той живя четиридесет и повече години, без ни най-малко да отслаби иноческото си правило, и след тежка болест предаде духа си Богу.
             Не можем да не споменем тук и за Евтимий, който произхождаше от рода на търновски боляри и по-късно бе удостоен с патриаршески сан. Като остави всички измамни прелести на този свят, той постъпи в Кефаларската обител и наставляван от преподобни Теодосий, удържа победа над врага на човешкото спасение. Послушанието му бе непоклатимо, молитвите – всенощни: всяко негово дихание беше молебно песнопение, отправяно към Господа. Той никога не почиваше легнал, стомаха си обузда като никой друг, безмълвната пустиня обикна повече отколкото миряните обичат градските стъгди. Затова изпълненият с духовен разум Теодосий, като го виждаше да преуспява в подвизите и мъдростта, постави го за свой помощник и му предаде всички грижи за обителта, а сам се отдалечи, за да живее в безмълвие. Една вечер Евтимий дойде при него в уреченото време и отдалече даде знак за идването си, но отговор от своя отец не получи. Накрая се приближи до килията на стареца и като погледна през прозорчето, видя духоносния Теодосий да стои целият като огнен, вглъбен в молитва, прав, с ръце издигнати към небето. Обзет от трепет и благоговеен страх, Евтимий бързо се завърна в манастира и събра братята за утринното правило. На другата нощ отново дойде при великия старец и го намери да плаче пред вратата на килията. Евтимий падна в нозете му и сам облян в сълзи, поиска да узнае причината за неговата скръб. Преподобни Теодосий му рече: „Бог ми откри, че агаряните ще поробят нашата страна и това въжделено място ще опустее. А ти, чедо, бъди мъжествен и да не отслабва сърцето ти (срв. Пс. 30:25), защото ще се сподобиш с апостолски вериги и гонение.” Това Бог устрои по Своята премъдрост, за да покаже светостта на блажения не само чрез добродетелите му, но и чрез неговия пророчески дар. Показа още, че свети Евтимий, комуто бе открита волята Господня, няма да избегне своето призвание, но ще бъде като нов Мойсей ходатай пред Бога за своя народ.
              Искахме да напишем и за други постници, но да не удължаваме твърде много словото си: за умните и търсещите духовна полза стига и това, което бе казано. Ала ще прибавя още, че премъдрият Теодосий събра не само тукашните свои ученици, но привлече като магнит и мнозина други от различни места, тъй че цялата планина се изпълни с голямо множество монаси. И подобно на светлите звезди, които озаряват небесната твърд, този чуден скит сияеше с добродетелни отци. Помежду им се виждаше дивна надпревара – един друг бързаха да се надминат с добродетелите си. Така гореше ревността към монашеските подвизи в ония дни.
             По същото време някой си монах на име Теодорит дойде от Константинопол в Търново под предлог, че владее лекарското изкуство, но щом се залови за своя занаят, започна да сее плевелите на нечестието – хулите на еретиците Акиндин и Варлаам10. И не само с това, но с магии и врачувания прелъстяваше обикновените хора, а най-вече – знатните и славни граждани на столицата. Злото толкова много напредна, че той увлече немалка част от жителите на града и ги тласна към такава гибелна пропаст: учеше ги да се покланят на един дъб и от него да очакват изцеления. И мнозина принасяха там в жертва овце и агнета, вярвайки на измамите му. Вдигна се голяма разпра и шум сред народа и всичко това не можа да се укрие от блажения Теодосий. Той с усърдие се зае да изкорени злото, утвърди църковното предание и научи православните да се покланят на Единия Бог в три Лица. Подхлъзналите се в заблудата изправи, а окаяния измамник и съблазнител пропъди завинаги, като го облече във вечен срам. Оттогава царят се изпълни с още по-голяма любов и вяра към доблестния подвижник и заповяда при неговия манастир да построят пирг и църква, та в нея винаги да се принасят Богу служби.
            След време двама монаси, заразени от месалианската11 (богомилската) ерес, дойдоха от Света гора в Търново. Единият се наричаше Лазар, а другият Кирил, по прякор Босота. Не мина много време и те показаха явно своята заблуда и тук. Лазар започна да безумства и да обхожда гол целия град – страшно и позорно зрелище за всички. Преждеспоменатият Кирил Босота също започна да сее нечестивото си учение. Понякога хулеше светите икони, друг път тъпчеше светините, а също – честния и животворящ Кръст. При това ядеше и пиеше по домовете разни скверни храни, проповядваше, че сънните мечтания били божествени откровения и учеше людете да избягват законния брак. Той си намери и единодушен ученик – поп Стефан, който в нищо не отстъпваше от злото му беснуване и строго се придържаше към неговата скверна ерес.
             Всичко това се разпространи върху мнозина и злото бе знайно на всички. Патриархът, който тогава оглавяваше Църквата, недоумяваше какво да стори. Той повика божествения Теодосий, разказа му всичко и бе решено да се състои църковен събор, за да разследва злото. Известиха за това и царя, който заповяда да бъде свикан съборът12. И ето, седна самодържецът заедно с патриарха, с целия църковен клир и със синклита13; дойдоха и сеячите на скверната ерес. На блажения Теодосий беше заповядано да поставя въпроси на еретиците и да отговаря на техните възражения. Той ги попита:
— Какво е това ваше ново и нецърковно учение, което чуваме да проповядвате?
А те отвърнаха:
— Не е новоизмислено, както казваш ти, нито е нецърковно, а са Господни думи и апостолски заповеди. Бог е казал: Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен (Иоан. 6:27) и още: Блажени бедните духом (Мат. 5:3, Лука 6:20). Понеже следваме тези повели, ние прегърнахме нищетата, молим се непрестанно и не въставаме против естеството. Тъкмо нас, бедните духом, Бог облажава. Затова обхождаме целия свят, като пазим словото на живота.
Премъдрият Теодосий им възрази:
— Господ не е казал това за хляба и тленната храна, а за Своите божествени заповеди. А нам е заповядал да се молим всеки час и да просим насъщния хляб. Подобни слова е изрекъл и апостолът: За моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце (Деян. 20:34), казва той, а не говори да обхождате градове и села, да се опивате с вино и да се пресищате с храни, сами себе си да наричате свещеници и дякони и да поучавате без срам. Нито имате ръкоположение от епископи, нито благословение от тях да учителствате. Кой ви заповяда да учите хората да напускат законния брак, да не работят с ръцете си и да отрязват детеродните си членове? Кой ви научи на това – кой пророк, кой апостол? Коя евангелска книга пише да приемате сънните мечтания за божествени откровения? Свещеното Писание казва: Какъвто е оня, който прегръща сянка или тича подир вятъра, такъв е и тоя, който вярва в сънища (Сир. 34:2). А за законния брак апостолът е наредил: Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог (Евр. 13:4). Тъй и Господ е казал: Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва (Мат. 19:6), и като отишъл на сватбата в Кана Галилейска, благословил я, превръщайки водата във вино. Вие сте не нищи духом, а обиталища на нечистия дух, когото имате за учител и господар. Кой демон ви нашепва да давате простор на природните си страсти и да проповядвате, че нашето естество е роб на бесовете? Бог сътвори нашата природа не да робува на бесовете, а да бъде свободна и самовластна. Демоните са врагове и противници, които воюват срещу естеството ни. В наша власт е или да се покорим на техните съвети и да бъдем поробени от тях, или те да бъдат посрамени, а ние да се удостоим със славни венци. Затова от нашата свободна воля зависи да се покорим, или пък да ги отблъснем. Отде прочее дръзвате да говорите за две начала: едното добро, а другото зло, и че Бог владее доброто, което е на земята, а противникът Му властва над небесното? Ако това е така, как тогава Господ ни учи да казваме: Отче наш, Който си на небесата… да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята (Лука 11:2). И тъй, Бог е Творец и Създател на небето, на земята и на всички твари. Кой дявол ви научи да тъпчете светите икони и животворящия Кръст и другите свещени предмети и да се причастявате със светите Тайни като с обикновен хляб – дръзко и без страх? Вие и християнските храни осквернявате, а щом бъдете заподозрени, безстрашно и без срам отричате делата си и се кълнете с различни клетви. Затова сте наистина противници на закона, врагове на Евангелието, оскърбители на вярата, измамници и клетвопрестъпници. Кълнете се без срам, а Сам Господ е казал никак да не се кълнем: ни (дори) в небето, защото е престол Божий (Мат. 5:34). Когато бивате изобличавани като еретици, вие лицемерно се отричате от месалианската вяра, проклинате я като зла, със страшни клетви уверявате, че сте се отказали от нея и мислите, че никак не съгрешавате, понеже вършите това поради страх от опасността. Ала получите ли даже малко свобода, отново се връщате към гнусната си вяра като псета на своята бълвотина (срв. 2 Петр. 2:22).
             Всичко това и още много подобни неща изрече блаженият Теодосий, а еретиците стояха като безгласни. Царят, щом ги видя докрай посрамени, зарадва се твърде много и целият благочестив събор заедно с него. Тъй лъжата бе изобличена от истината, а злославните се облякоха в голям срам. Впрочем Лазар разбра заблудата си и прекара в покаяние всички останали дни от своя живот. Скверният пък Босота с единонравния си ученик Стефан останаха окаменели в злото. Затова благочестивият цар, виждайки тяхното празно мъдруване и пустословие, заповяда да жигосат лицата им с нажежено желязо и ги прогони навеки от своите земи. Така съборът завърши, като пожъна бляскава победа и всеки се завърна у дома си. Тогава и този божествен и ревностен мъж – Теодосий, се оттегли в своята килия, като прибавяше трудове към трудовете си и страдания към страданията си. Но невъзможно бе светилото да се крие дълго под крина (срв. Мат. 5:15), а трябваше да се постави върху светилник, за да свети на всички чрез своето учителство и духовна разсъдливост. След като добре устрои Кефаларската пустиня, мълвата за него, по-бърза от птиците, полетя навсякъде, и не само сред българския род, но обходи и сърбите, и маджарите, и власите, и жителите на Месемврия14. При него, подобно на елени, които жадуват за водни потоци (срв. Пс. 41:2), се стекоха желаещи монашеско житие. Едни той учеше на новоначалие и послушание, други на деятелен живот, трети на съзерцание, а най-вече на това – да възлюбят повече от всичко друго отсичането на собствената си воля и да нямат пристрастие към нищо временно, но смело и мъдро да презират всичко скоропреходно, което се разпръсква като дим, като речни струи или като вихри на вятъра, носещи се във въздуха. Той бе изпълнен с познание за всички добродетели, говореше смирено и понеже беше придобил достолепни навици и Божия благодат, лицето му изглеждаше винаги радостно, а душата – изпълнена с веселие.
              Но изкусният в злото вселукав и скверен дявол, който не престава да изкушава хората, отново вдигна война срещу истинската и чиста вяра. Някога неблагодарните юдеи се опълчиха срещу сътворилия ги Бог, като се опитваха да наложат всякакво нечестие, и най-напред избиха пророците, които проповядваха Христовото пришествие, а след това се вдигнаха и срещу Самия Спасител, без да престават да бълват злоба дори до кръстната Му смърт, и затова Бог ги лиши от Своето наследие: от царството, свещенството, пророчествата, помазването и откровенията, с една дума – от всичко, което имаха по Закона, и ги предаде на римския народ да ги разпръсне. Ала и сега, след толкова години, тези издънки Корееви и Датанови, внуци на древното стълпотворение, дръзнаха да вдигнат ръка срещу самия Владика Христос, срещу Пресвета Богородица и техните честни икони. Не само това, но и Божиите храмове без срам хулеха, и принасяните в тях безкръвни жертви унижаваха с безумни думи, които не подобава да се пишат. Още и свещениците безчестяха, на монасите се подиграваха и вършеха много други непристойни неща. А причина за цялата тяхна беззаконна и нечестива дързост бе, че се надяваха на царицата15, която беше от техния род и имаше власт. Но сгрешиха в своето начинание, понеже тя бе благочестива и православна, никак не приемаше да се сипят хули срещу православното изповедание и тъй като имаше непорочна вяра в нашия Господ Иисус Христос, в Неговата Пречиста Майка и всички светии, съгради много манастири и църкви за слава Божия.
             Щом чу за това, ревнителят на благочестието Теодосий взе със себе си своя съжител, единонравния нему Роман и отиде при царя. И толкова го подтикна към ревност, че той, без никак да отлага, издаде заповед веднага да се свика събор. Това стана, защото царят много почиташе добродетелите на преподобния и жадно приемаше неговите слова, като се стараеше във всичко да бъде подражател на ревността му. Начело на събора в новопостроения царски дворец седна самият Иван Александър със синовете си Шишман и Асен, а заедно с тях патриарх Теодосий16. Присъстваха още преосвещеният митрополит на Велики Преслав Доротей; Захарий, митрополит на Доростол; Лазар, митрополит на град Овеч17; Партений, митрополит на Ловеч; Мануил, митрополит на Филипопол; Леонтий, митрополит на Средец; вдовстващият митрополит на Мадит18 Иаков; епископ Доротей и архимандрит Йоаникий от Великата лавра „Св. св. четиридесет мъченици”. А дошлите с блажения Теодосий от Кефаларската пустиня и изпълнени с добродетели богоносни старци бяха тези: свещеният йеромонах Сава, йеромонах Тимотей, йеромонах Дионисий и множество други иноци. Най-напред с ясен глас те изповядаха православната вяра: Единородното Слово Божие възприе нашата плът от пречистата девическа плът на Майката Божия и бидейки съвършен Бог, стана и съвършен Човек заради нашето спасение. Онзи, който не се покланя на въплътилия се Христос Бог, изобразен според човешкото Му естество на икона и на Неговата Пречиста Майка, да бъде проклет и осъден заедно с неверните! Проклеха още богопротивната и скверна богомилска ерес, а също новопоявилата се ерес на Варлаам и Акиндин с нейните водачи и последователи, които осъдиха да бъдат прогонени далеч от българските предели, и тъй нашата земя беше очистена от отровните плевели и благочестивата вяра възсия по-ярко от слънчевите лъчи. След като съборът удържа тази победа, бе подписана грамота от царя и подпечатана с неговия печат в 28-та година от царуването на Иван Александър и 1360-та от Рождество Христово. И всеки си отиде в своя край, като благочестивите много се радваха, а богоборните еретици се покриха с нетърпим позор. Завърна се в своята обител и божественият Теодосий като храбър военачалник, победил врага, и изпълни с неизказано веселие тамошните постници, а сам той пребъдваше в строго трезвение и ангелско безмълвие.
              Веднъж, когато според обичая си преподобният бодърстваше с братята и ги поощряваше към духовни трудове, припомняйки им подвизите и постничеството на древните отци, той бе запитан от тях: „Как, щом Бог е всесилен и всичко е подвластно на волята Му, дяволът може да бъде толкова дързък срещу човешкия род? И не само срещу патриарсите, пророците и другите светии, но и срещу Самия Господ и Владика, Когото се одързости безсрамно да изкушава, и то не веднъж, но и два, и три пъти, според свидетелството на божествената евангелска книга (виж Мат. 4:1; Марк 1:13; Лука 4:2). И дори до днес той не ни оставя да отдъхнем, но ден и нощ воюва с нас – веднъж чрез сън, друг път чрез леност, понякога пък чрез непослушание и различни други страсти. Молим те, научи ни как да избегнем неговите многообразни и хитро сплетени мрежи!”
            Като помълча малко, преподобният отвори уста и осенен от Духа, тихо заговори: „Братя и отци, дяволът не е получил такава сила, та всички да са му докрай подвластни, съвсем не! Но след като бе низвергнат от небесата поради гордост и прелъсти първия сътворен от Бога човек, та направи Адам да бъде изгонен от рая, чак до кръстната смърт и възкресението на Спасителя той, поради безсрамния и неукротим свой нрав, безпощадно се нахвърляше срещу целия човешки род, понеже Бог, Комуто всичко е известно, допусна това. А в последно време19, заради нас и нашето спасение, Синът Божий се въплъти от Пресветата Дева Богородица и стана нов Адам, та изпадналата в нищета човешка природа, която наследихме от нашия паднал праотец, да въздигне до първоначалното ѝ достойнство. И Кръст претърпя Господ, и смърт, слезе в ада и разруши мъчителството на врага, и самия дявол направи за посмешище и поругание пред човеците. Затова богоотецът Давид говореше на Бога: У врага съвсем не стигна оръжие, и градовете Ти разруши (Пс. 9:7), сиреч начинанията и козните на дявола. И сега вече е в наша власт да приемем лукавите му внушения и заедно с него да се мъчим, или пък да се възпротивим на коварствата му и винаги да бъдем с Бога. Щом силата на врага бе потъпкана докрай, за онези, които я отхвърлят, тя е съвсем недействена, а също и всичките му козни. Защото Господ изпрати Своите стрели – апостолите, и разпръсна (демоните), умножи мълниите Си и ги смути (срв. Пс. 143:6), тъй като в Негова ръка са дълбочините земни, Негови са и върховете планински (Пс. 94:4). Затова и власт ни даде да настъпваме на змии и скорпии и на всяка вражеска сила (Лука 10:19). И тъй не отслабвайте, нито се бойте от дяволските нападения. Господ ще ви защити и ще ви избави от примките на врага. Едно само правете – подвизавайте се от цялата си душа и покажете усърдие във всяка добродетел, защото който сее щедро, щедро и ще пожъне (2 Кор. 9:6), както е казал божественият апостол. Нищо да ви не плаши: ни глад, ни жажда, ни голота, ни гонение, ни меч, ни рани, нито друга някоя от скърбите на този свят (срв. Рим. 8:35), защото страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18). Припомнете си древните отци, които прекараха целия си живот в нужда и притеснение, ходеха в овчи и кози кожи, скитаха се по пещери и земни пропасти (срв. Евр. 11:37-38) в сълзи, в умиление и всегдашен плач, и очакваха утеха само от Единия Бог, лишени от всякакъв покой и умирайки всеки час (срв. 1 Кор. 15:31). Защото те възложиха своята надежда на Онзи, Който отваря ръката Си и насища всичко живо със Своето благоволение (срв. Пс. 144:16), та да получат неизказано блаженство, приготвено от векове за праведните! О, похвално усърдие! О, добро произволение! Блажени и триж блажени са тези, които ще бъдат удостоени да се насладят на такива блага, а окаяни и достойни за много сълзи – ония, които ще се облекат не в брачни, а в скверни одежди и пред които, ако дръзнат да влязат в онази божествена светлина, ще бъде затворен чертогът и ще чуят отвътре гласа на Жениха да им казва: Махнете се от Мене, не ви познавам (Мат. 7:23; 25:12)! О, думи, будещи скръб и умиление! О, праведен гняв на Владиката! Понеже тези люде са плевелите, за които Господ говори в Евангелието: събират плевелите и ги изгарят в огън неугасим (Мат. 13:40). А праведните, преподобните, мъчениците и всички светии ще принесат своите дела като дарове на Бога. Праведните и пророците – своите трудове за вярата и пророчествата си; апостолите – гоненията и изгнанията, които претърпяха, проповядвайки промислителното явяване на Христа в плът; мъчениците – побоите, раните и посичането с меч; и накратко – всички светии ще принесат своите дела според писаното: всеки ще се яви със своите дела – или добри, или зли, за да получи заслуженото (срв. 2 Кор. 5:10). Тогава не ще има кой да отговаря пред Праведния Съдия, защото никой не ще дръзне да отвори уста. И кой ще се осмели да отвори устата си, когато се вдигнат всички небесни сили и цялата земя бъде обхваната от страх и трепет? Тогава не ще е нужно и да се пита, защото телата на всички ще бъдат като огледала пред гледащите в тях и ще показват ясно добрите или злите им деяния. От телата на целомъдрените и чистите ще се видят страданията и подвизите им, а от телата на нечистите и скверните – нечистите и непристойните им дела. С какъв срам ще се покрият грешниците, с каква боязън и безсилие! Колко терзания, уви, ще изпитат, когато жестоки и немилостиви ангели започнат да разлъчват праведните от грешните, както пастир отлъчва овци от кози (срв. Мат. 25:32)!”
             Като изговори тези и много други боговдъхновени слова пред монасите, той изпълни всички с умиление и плач, пронизвайки душите им с жилото на усърдието.
             След като измина немалко време20, измаилтяните плениха цяла Македония, а и на кефаларските иноци не позволяваха да живеят спокойно, без тревоги. Поради това преподобният пожела отново да се пресели другаде. Царят не му позволи да отиде далеч заради преголямата му добродетелност, но намери една добре защитена пещера на 20 поприща21 от Търново и най-напред заповяда да съградят дотам стълба, после – красива църква и килии и сам той, като подтикна и всички боляри, носеше в полите на дрехата си пясък на разстояние три поприща. Така Теодосий отново пребъдваше в безмълвие и се събираха при него множество монаси, които се наслаждаваха на духовната полза, получавана от преподобния.
              Божественият Теодосий прекара там три години и ни най-малко не отслаби своето първоначално правило. Но човекоубиецът дявол, като не можа дълго да търпи добродетелното житие на този праведен мъж, търсеше каква примка да изнамери, та да го препъне в добродетелния му живот. А Бог, по Своите известни само Нему съдби, допусна да стане с преподобния това, което стана с Иов и с други свети мъже, та поради дяволското изкушение те да се прославят още повече. Случи се, че блаженият Теодосий бе сполетян от болест, и то най-тежка, която му изпрати лукавият. За двадесет месеца тя толкова изсуши тялото му, и без това изнемогнало от подвизи, че едва ли не се виждаха в него костите и жилите. Но макар да изпитваше големи страдания, той остана непоколебим във всичките си иночески подвизи и без да се лени ставаше от одъра, като се упражняваше в непрестанна молитва и съзерцание, и изследваше Свещените Писания, просвещавайки се от божествената премъдрост, скрита в тях.
            За това време Константинополският патриарх Калист, житиеписецът на св. Теодосий, повествува: „Докато живееше така, измъчван от телесната болест, той пожела да напише само на мен в Константинопол, както за духовна утеха, така и за благословение, [пожела също] да ме види – едно, като вселенски патриарх, второ, като брат и съученик, послужил единомислено с него на блажения и дивен Григорий Синаит. Аз получих с радост неговото писмо, смятайки го за нещо велико и твърде ценно. И в тази си голяма радост не скрих вестта, но веднага побързах да я съобщя на свещения Синод, дето всички я приеха като богописани скрижали. И заедно отговорихме на молбата му – да дойде и да получи, както сам казваше, дар и духовно благословение от нашата пресвета Църква.”
             Когато този Божий човек, истински гражданин на горния Йерусалим, получи патриаршеското послание, качи се на кораб с четирима от своите ученици, сред които и Евтимий, и пристигна в Константиновия град. Тук влезе в храма „Св. София – Премъдрост Божия”, понеже искаше да види неговото величие и красота. Патриархът го прие с любов и подобаваща почит, настани го да живее при него постоянно, та да се съветват помежду си. И тъй, изследвайки грижливо Божиите закони, стигнаха до правилото22, повеляващо да не се помазва никой със светото миро в друг случай, освен при тайнството Кръщение. Ако ли пък някой не знае дали е бил кръстен, или няма свидетели за извършеното над него Тайнство, тогава да се кръсти без смут и съмнение. Когато прочетоха това правило, блаженият Теодосий изповяда на светейшия патриарх, че е удостоен с пресветото Кръщение, но помазване с великото миро не е уверен дали е получил23. И щом разбра, че патриархът е готов с усърдие да стори това, сам той и учениците му бяха помазани от него.
              А тъй като Теодосий обичаше постоянно да пребъдва в безмълвие и не преставаше да проси за това, патриархът го изпрати в своя манастир, посветен на великия и преславен мъченик Мамант24. Тази обител е наистина изпълнена с безмълвие и се намира извън царстващия град, далеч от всякакво съседство със света, тъй като там не се чува ни мълва, ни човешки глас, нито пък някой може да се приближи поради откъснатостта и недостъпността на мястото. Подобаваше, наистина подобаваше на божествения Христов мъченик и истински пастир Мамант, който бе избягал в планините от съжителството на нечестивите, да има в своята славна обител такъв подражател. Патриархът, като съгради на Теодосий там килия, остави го да се наслаждава на безмълвието, за което копнееше душата му.
Блаженият прекара в патриаршеската обител немалко време, през което страданията му все повече се усилваха и тялото му постепенно се топеше, но макар външният му човек да се бе изтощил до крайност, славата на душата му цъфтеше и сияеше. Когато се видя съвсем изнемогнал и разбра, че скоро ще отиде при Бога, той повика учениците си и им завеща следното. Заповяда им първо да пазят зорко и непоколебимо благочестивата вяра на Съборната и Апостолска Църква с нейните православни догмати и да бягат от богомилската ерес, а също и от ересите на Варлаам, Акиндин, Григорий и Атанасий. Да държат вярата, както са я приели отначало и нито да прибавят, нито да отнемат нещо от църковното учение, за да не изпаднат в хула като последователите на Акиндин. Също така да спазват крепко светите Божии заповеди, защото, който ги спазва грижливо, такъв се нарича и наистина е християнин. Освен това – да обичат отсичането на своята воля, нестяжателния и смирен живот, поста и въздържанието, които имат свойството да уталожват страстите, да укротяват гнева, да прогонват душевния мрак и, накратко казано, да изсушават всяка плътска нечистота и сласт.
             Поучи ги още да имат винаги пред очи смъртта и Страшния съд на Спасителя, когато Той ще изпита делата на всички и ще въздаде всекиму според това, което е извършил. Винаги да съзерцават с ума си Бога, тъй като това е крепко оръжие, непобедимо за вражеските сили. И най-вече – да се държат с все сила за върха на добродетелите – любовта, която е пълнота на всички блага. Да бъдат гостолюбиви към всички, да бягат от клеветата и гнева, от яростта, злопаметността и завистта, защото те помрачават душата и я правят чужда на Бога.
            С тези и още много други подобни слова Божият човек поучаваше своите ученици, оставяйки им ги като неотменимо наследство. Те слушаха усърдно всичко, обливаха се в сълзи и като предчувстваха разлъката с добрия си отец, целуваха с любов ръцете и нозете му. А той им даде знак с ръка да замълчат и нареди да го приповдигнат от одъра. Щом сториха това, изрече Символа на вярата и изповяда, че приема всички църковни предания, завещани на вярващите от светата Апостолска Съборна Църква. После се причасти с Божествените Христови Тайни и отново легна. Изведнъж цялата килия се изпълни с неизказано благоухание. Той видя да идват при него ангели и лицето му дивно просия. Посочи ги с пръст на учениците си и рече: „Вижте Божието войнство!”. И като се взираше в тях с радост, с усмивка на лицето предаде духа си в Божиите ръце – отиде при Онзи, Когото бе възжелал, за да получи въздаяние за дълголетните си подвизи. Това стана вечерта на двадесет и седмия ден от месец ноември 1363 г. от Рождество Христово. И бе пречудно и велико, че в същия ден и час, когато преди години се бе поминал дивният Григорий Синаит, предаде Богу духа си и този божествен мъж, подражавайки дори в това на своя учител.
            
Патриархът заедно с целия клир и архиереите го погреба с подобаваща чест в манастира „Св. мъченик Мамант”, защото много го обичаше, както обичаше оня велик старец – Григорий, чиито ученици и двамата се бяха удостоили да бъдат. И понеже всички архиереи чуха ангелско пение, когато душата на блажения Теодосий се отдели от тялото, то сметнаха, че той е достоен да бъде причислен към светиите и да бъде написано житието му за полза на другите.
             След като изследвахме всичко това, изложихме чудното му житие за полза на мнозина, та онези, които желаят да живеят по Бога, да възревнуват такъв живот и усърдието им да се преумножава, а ние да получим награда по неговите молитви и да станем негови съжители във вечния живот. Амин!
Използвана литература:
  1. Златарски, В.Н. Житїе и жизнь преподобнаго отца нашего Ѳеѡдосїа иже въ Тръновѣ постничьствовавшаго, ученика суща блаженнаго Грїгорїа Сїнаита. Съписано светѣишимь патрїархѡмь Кѡнстантїна града кѵрь Калистѡмь. –­ В: Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина. Книга II (ХХ). 1904, с. 1 – 41.
  2. Левкїйскїй епископъ Парѳенїй. Послѣдованїе съ житїемъ преподобнаго и богоноснаго отца нашего Ѳеодосїа Терновскаго, иже на Кефаларстѣй горѣ постившагося. С., 1953 .
  3. Левкийски епископ Партений. Жития на българските светии. Т. I. С., 1974.
    Стара българска литература. Т. IV. Житиеписни творби. (Съставителство и редакция Климентина Иванова.) С., 1986.
© „Православно слово“, публикувано в сп. „Православно слово“, бр. 4/2003, 13 – 22.
Бележки
  1. Тук под ‘добродетел’ се разбира ‘съвкупност на добродетелите’ – обичайно значение на думата в църковнославянския език, което днес е излязло от употреба.
  2. Житиеписецът на преп. Теодосий, Константинополският патриарх Калист I, споменава, че произходът и отечеството на преподобния са неизвестни. Но отец Паисий Хилендарски, проф. Попруженко, проф. Ал. Теодоров-Балан, В. Киселков и др. изслeдователи предполагат, че св. Теодосий е произхождал от знатен търновски корен; съществува дори мнение, че е бил от Цамблаковия род. Податки за това има в самото житие, където на няколко пъти се говори, че преподобният е бил отдавна познат на царя и особено почитан от него. От мнозина се предполага, че споменатият в Бориловия синодик монах Теодосий, в света протосеваст на великия цар Иван Александър, е бил именно св. Теодосий Търновски.
  3. Днес – Видин.
  4. Лествица ст. 4, § 71, ст. 29, § 14.
  5. Дворцов служител, който носел почетната титла „чашник”, т.е. виночерпец.
  6. Две възходящи степени на духовното съвършенство, постигани по пътя на подвижничеството. Деятелният живот се състои в придобиване на добродетелите и очистване на сърцето от страстите. Той е основа на съзерцателния, когато душата, достигнала безстрастие, съзерцава божествени тайни.
  7. Пирг – от гръцки език ‘кула, укрепление’. Днес такива напълно запазени пиргове имат атонските манастири. Със защитна цел е била изградена през 1335 г. и Хрельовата кула в Рилския манастир.
  8. Преп. Роман Търновски († ок. 1370 г.). Предан ученик и помощник на преп. Теодосий. След смъртта на своя духовен отец става игумен на Кефаларския манастир и наставник на братството. Паметта му се празнува на 17 февруари ст.ст. По това време е живял и преп. Роман (в схима – Ромил) Бдински, също ученик на св. Григорий Синаит († 1375).
  9. Кефаларево (днес – Килифарево) – местност покрай р. Белица на двадесетина километра от Търново. В древност Кефаларската „пустиня” била покрита с гъста и непроходима гора. До падането на България под турско иго тук израснали няколко манастира и църкви. От тях днес се е запазила само Килифаревската обител „Рождество Богородично”. В сегашния си вид тя съществува от 1718 г., когато е била обновена за последен път. Има предположение, че останките от големия манастирски комплекс в местността „Градището”, на един от хълмовете до Килифарево, са от древния Кефаларски манастир на преп. Теодосий Търновски.
  10. Идейни противници на св. Григорий Палама, които приписвали на Божията благодат тварност. Тяхната ерес била осъдена на Константинополския събор от 1341 г.
  11. Дуалистична ерес, появила се през IV в. в Мала Азия. Богомилската ерес се корени в месалианската, поради което често пъти в съчиненията против богомилството то е наричано месалианство.
  12. Съборът е проведен през 1350 г.
  13. Болярският съвет.
  14. Днес – Несебър.
  15. Царица Сара-Теодора е била покръстена еврейка.
  16. Търновският патриарх Теодосий II (1348 – ок. 1365). Просветен йерарх на Българската Църква, покровителствал книжовната дейност.
  17. Старобългарска крепост до днешния гр. Провадия.
  18. Мадитската епархия тогава съществувала само по име, защото гр. Мадит (днес Майто) в Мала Азия бил завладян от турците. Поради тази причина митрополитът е наречен „вдовстващ”, т.е. без епархия.
  19. Под „последно време” тук се разбира епохата, започваща след Боговъплъщението, т.е. след като Синът Божий се въплътил и извършил изкуплението на човешкия род; през тази епоха се разкрива в пълнота Божието домостроителство за спасението на човека.
  20. Т.е. след събора против еретиците.
  21. Едно поприще е приблизително равно на 200 м.
  22. 48-мо правило на Лаодикийския събор.
  23. През тази епоха отношенията между Константинополската и Търновската патриаршия били влошени. Цариградските патриарси считали Търновската патриаршия за неравностойна и не ѝ позволявали сама да си приготвя св. миро. Това довело до неправилната практика да се ползува за тайнството Миропомазване (при св. Кръщение) миро от мощите на св. Димитрий Солунски и св. великомъченица Варвара. Свидетелство за тогавашните междуцърковни дрязги е и посланието на патриарх Калист I от 1355 г. до търновските свещеници и монаси. В житието на преп. Теодосий обаче патриарх Калист изтъква други причини за неправилното миропомазване („далечното разстояние и оскъдността на божественото миро”), тъй като очевидно не желае да засяга този болезнен въпрос.
  24. Манастирът „Св. Мамант” се е намирал в северозападната част на византийската столица, на значително разстояние от жилищните квартали. През Х в. там се е подвизавал св. Симеон Нови Богослов и е писал своите знаменити слова и химни.Електронна публикация: https://st-maximus-confessor.org
Иконата е копирана от Wikimedia Commons

Родни светии – на 25 ноември почитаме свети Климент Охридски

          На 25 ноември, когато православната църква чества св. Климент Римски, честваме и знаменития му съименник – великия Климент от българския род, първия епископ на български език, достохвалния ученик на светите братя Кирил и Методий, Охридски светител и чудотворец, чийто мощи се покоят в Охрид.
          Честваме блестящ книжовник и житиеписец, съставител на изящни похвални слова, проникновен в богословското знание и богоозарен учител, съратник на св. Наум и близък приятел и наставник на княза-покръстител Борис-Михаил, който го изпраща в югозападните български предели.
          Житието на св. Климент е написано от блажени Теофилакт Охридски, гръцки епископ, оглавил Охридската архиепископия през XI век. Блажени Теофилакт, известен с ерудиция и литературна дарба, не е пожелал да остави в забрава делото и чудесата на знаменития си предшественик по катедра.
ТЕОФИЛАКТ БЪЛГАРСКИ
ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
ЖИВОТ, ДЕЙНОСТ, ИЗПОВЕДАНИЕ И ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ЧАСТ ОТ ЧУДЕСАТА НА СВЕТИЯ НАШ ОТЕЦ КЛИМЕНТ, БЪЛГАРСКИ ЕПИСКОП1, НАПИСАНО ОТ ПРЕСВЕТИЯ И СЛАВЕН АРХИЕПИСКОП НА ПЪРВА ЮСТИНИАНА И НА ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ ГОСПОДИН ТЕОФИЛАКТ, КОЙТО ИМАЛ ЗВАНИЕТО МАГИСТЪР НА ОРАТОРИТЕ В КОНСТАНТИНОПОЛ 
I
Увод
  1. Елате, чада2, чуйте ме (Псал. 33,12), елате всич­ки, които се страхувате от бога, и ще ви раз­кажа (Псал. 65, 16), за да узнае и другото поколение, синовете, които ще се родят  (Псал. 77,   В), и създаващият се народ да възхвали господа (Псал. 101, 19). Това е казал Давид3, а ние днес го казваме заедно с него. Наистина трябва навсякъде и пред всички да разказваме за божието величие не само поради това, че няма граница на божията похвала (Псал. 146, 5), както вярваме, за­щото, колкото и много да съобщаваме и да говорим, неказаните неща са много повече, но и поради това, че разгласява­ното величие на божиите чудеса се явява като някакво под­буждане за по-безгрижните, които са заспали за извършване на добри дела.
  2. Мнозина смятат, че нашият век е отстъпил в известно отношение на древността4, че миналите времена са блестели с чудеса и са били украсени с живота на мъже, които, ако и да са били с тела, са живели почти безтелесно, а на нашето поколение нищо подобно не било дадено от бога, затова тези хора, които лошо и твърде несигурно познават (действител­ността)5, по жалък начин се оказаха негодни за праведен жи­вот, понеже сегашната природа не го била възприемала. Същността на природата е една и съща и не се е променила, и господ си е запазил и в нашите времена твърде много мъже, които, без да превиват коляно (3 Царст. 19, 18) пред никого от хората6, са блестели със светлината на своя живот за слава на небесния ни баща, като са станали светила на света, имащи словото на живота (Фил. 2, 15-16).

Има още