Най-силното лекарство

chalice_Ivrion_16v          Сам Бог живее в Своята Църква. Всеки кръстен православен християнин има право да се ползва от спасителната благодат на Църквата. Ще рече – всеки кръстен може да се причастява.
          Какво е Светото Причастие? По народному се нарича „комка”. Светото Причастие е в центъра на богослужебния живот, изпепеляващо оръжие срещу бесовете, изцеление на душите и телата ни, най-силното лекарство срещу всяка болка, немощ, срещу всяко вражеско нападение. Единственият начин обаче, да го приемем за спасение, е да отхвърлим нашите греховни навици и да се покаем, и след лична индивидуална изповед да пристъпим към Чашата Господня с чисто сърце.

Има още

Защо е необходимо изучаването на Религия-Православие (православно вероучение)

          В днешно време, когато медийното пространство е пренаситено от вести за убийства, грабежи и като цяло криминализиране сред най-младите, когато пред очите ни расте поколение, което не може дори да изгради ценности, а какво остава да ги отстоява, сме изправени пред дълга и отговорността да потърсим изхода, за да осигурим бъдеще.
          Тревожно е, че не става въпрос за разрива между поколенията – този процес винаги е бил наличен, а за обезличаване, за невъзможност да се изгради от детето личност, която да осъзнава разликата между компютърната игра и реалния свят.
          Не е тайна, че традиционните нравствени ценности, чийто носител е религията, винаги са се култивирали в семейната среда. Проблемът е, че точно родителите принадлежат на онези поколения, които са лишени от  знанието за вярата – едни са формирани във времето отпреди промяната през 1989 г., а други с нищо не са приобщени към религиозното знание, при все че изминаха повече от две десетилетия след тази промяна.
          Не е ясно защо няма повсеместно утвърдена форма за запознаване с веровите истини на Православието в нашите училища – та нали именно в Европа, която е пример за нас, именно в европейските училища има занятия, където децата научават религиозните ценности на традиционното вероизповедание.
          Да, в България има немалко области, където това обучение е вече налично. Изучаването на Религия – Православие дава шанс да се запълни вакуума на религиозното невежество и да се премахне дефицита на нравственост сред подрастващите.
          Нека оставим това знание като отворена книга на училищния чин. Нека детето да може да надникне в нея и да научи, че е добре да почита майка си и баща си.  Да научи пътя към храма, а не хлъзгавите пътеки на гибелната сектантска псевдодуховност. Да научи, че освен материалното, съществуват и други неща, много по-ценни.
          Нека не лишаваме своите деца от изконно нужното знание, което самите ние, техните родители, не можем да им дадем. Докато ние живяхме в силова държава, където моралът беше строг, а институциите силни, то днес децата нямат ориентир в един разпадащ се свят на алтернативи, където гейпарадите, насилието, бленуваното благоденствие в чужбина, виртуалните игри и твърде реалните наркотици стават единствените им опорни точки.
          Да се обърнем към родното ни верую, към религията на нашите деди, която запази българщината във векове на най-страшен гнет, за да внесем в детските умове и сърца светлината на познанието, съхранила нашия народ. За да знаем, че детето ни няма да посмее да открадне или излъже, няма да бъде бито от съученик или да се крие и да пуши трева……

Днес е Задушница 

          Любовта, която е “свръзка на съвършенството” (Кол.3:4), любовта, която „никога не отпада” (Кор. 13:8) е нашия постоянен, вложен от Бога стремеж да обгрижваме своите близки, така както е било приживе. Още повече, че имаме уверението на Господ Иисус Христос, че Бог не е Бог на мъртвиа на живи, защото у Него всички са живи (Лук. 20:38). Ето – за тях, вечно живите във вечния живот се молим, за тях четем псалми, в тяхно име раздаваме милостиня, така както повелява Свещеното Писание: „Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост” (Сир. 7:36). А в Товит (4:17) пише „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните”.  И Иуда Макавей принесе умилостивна жертва за починалите – „той мислеше, че на умрелите в благочестие е приготвена превъзходна награда – каква света и благочестива мисъл! – затова принесе за умрелите умилостивна жертва, да бъдат освободени от грях.” (2 Мак.12:45). Имаме пред очи и думите на свети апостол Павел за праведния Онисифор: Господ да му даде да намери милост у Него в оня ден” (2 Тим.1:18). По същество това е кратка заупокойна молитва, насочена към добра отсъда в часа на Съда.

Има още

За нашето кръщение

          Кръщението ни в православната църква съвсем не е формален акт по спазването на традиция, настойчиво подкрепяна от някоя благочестива леля (каквато се намира във всяка фамилия ). За съжаление мнозина от кръстените в зряла възраст (например притока на новопокръстените след промените през 1989 г.), мнозина бяха кръстени без да са огласени*, без да са подготвени, без да са наясно с най-основните истини на Христовото учение. Така те са затруднени да положат живота си в попрището на новото учение – Христовата вяра, чийто „печат дара” вече носят.

Има още

Православие и духовност

         Православие и духовност

         Какво значи духовност, какво ще рече духовен човек? Нуждата за разяснение на това понятие произтича от факта, че обикновено под понятието „духовност” се влагат съвсем различни смисли. На езика на обикновения човек от посткомунистическото общество, каквото е нашето, „духовен” е човек, който е интелигентен, образован, но най-вече артистичен, с формиран критерий за театър, опера, балет и елитарна поезия.
          В контекста на православния светоглед „духовен” е човекът, който е вярващ, който е причастен към Светия Дух във възможната за него степен, човекът който се стреми към Бога, човекът, който изповядва Христос с дух и истина. Духовен човек е онзи, който се опитва с всички сили да даде поле на Светия Дух да заживее в него. За тази цел изтънченият вкус към жанровете на „високото” изкуство нито може да помогне, нито може да попречи. И неслучайно знаем от литературната традиция, че за хора с подобни артистични вкусове и възпитание се казва, че са с „изтънчена душевност”. Да, но тази изтънчена душевност и естетизъм не са равнозначни на духовността.
          В религиозен смисъл (а тук целеполагаме точно този смисъл) – духовността е безотносителна към светогледни нагласи и вкусове, подвластни на времето, образованието и т.н. Затова духовният човек може да не е чел Шекспир, да не познава Макс Фриш и дори да не е зървал Тинторето и от това няма да е по-малко духовен.
          Както и обратното – незнанието или ниската ни образованост не ни правят по-духовни, не ни доближават до чистите по сърце, които ще видят Бога, нито ни причисляват към „нищите духом” (Но за съотношението „душевно-духовно” е най-добре да познаваме свети апостол Павел).
           Нерядко е възможно човек с изтънчена душевност да изповядва най-див атеизъм, сякаш дошъл от недрата на 50-те години на болшевишкия СССР, а всъщност политически да е с определено десни убеждения. Това е нашенски парадокс.
          Митът, че образованието и религиозността са чужди, взаимоизключващи се понятия, обаче е тъжно наследство точно от онези времена.
          Ако спомогнем, поне малко, да се разбие тази пагубна илюзия, значи не сме се трудили напразно.