Неделя на свети преподобни Йоан Лествичник

Марк 9:17-31

          Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух. Дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха.
          Иисус му отговори и рече: О, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете го при Мене!
          И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе, той падна на земята и се валяше запенен.
          И попита Иисус баща му: Колко време има, откак му става това? Той отговори: От детинство, и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби. Но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни.
          Иисус му рече: Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия.
          И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: Вярвам. Господи! Помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: Дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе, а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го, и то стана.
          И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: Защо не можахме ние да го изгоним?
          Отговори им: Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.
          Като излязоха оттам, минуваха през Галилея, и Той не искаше някой да узнае. Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и на третия ден след убиването ще възкръсне.
„Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.“
Братя и сестри,
         На днешната четвърта неделя на Великия пост Църквата възпоменава дивното изцеление на едно бесновато момче, сторено от Господ Иисус Христос. Това чудо е предадено и от евангелист Матей и от евангелист Лука, но особено подробно е описано от евангелист Марк, както чуха тия, които бяха тук.
         Евангелист Марк тъй основно описва случките с Христовите чудеса и изцеления, че някои наричат неговото евангелие – „евангелие на чудесата“.
         Забележете – когато Христос изцелява обладаното от бяс момче, учениците му го питат насаме: “Защо  ние не можахме да го изцелим?“ А Спасителят отговаря: „Тоя род с нищо не може да излезе освен с молитва и пост“.
         Неслучайно Църквата ни припомня тези Христови слова точно в една от неделите на Великия пост. Напомня ни, че за нас, Христовите, християните, за нас – кръстените в апостолската вяра, е отредена битка не срещу плът и кръв, не срещу хора, а срещу поднебесните духове на злобата. Единствените ни оръжия са вярата, постът и молитвата. И ако сме телесно немощни за пост и болни, то вяра и молитва може да имаме, длъжни сме да имаме, щом се зовем християни. Да не бъдем като клетия баща на момчето, който казва: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“. Да имаме вяра, неуязвима за съмнение – не вяра, че можем да сторим чудеса (Бог не иска това от нас), а жива вяра, че Господ е наш Промислител и Спасител, че Той не ще ни остави, че е промислил за нас най-доброто, че Той ни обича и ни подкрепя със Своята благодат и, че дължим съществуването си Нему. Тогава ще можем да сторим и ние малко чудо – да се преборим с Божия помощ със злите порядки и порочно разположение на сърцето си. Защото именно от сърцето човешко излизат зли помисли, нехайство, гордост, користолюбие, блудство и всяка неправда.
         Нека вярата ни бъде крепка, не изпълнена със самомнение и желание да правим чудеса или да сме свидетели на чудеса, а вяра, която ведно с молитвата и поста ще ни въздигне до духовното небе. И там ще осъзнаем, че сме радостни от най-великото чудо на всички времена – това, че Бог се роди в плът и ни изкупи и ни отвори дверите на рая, за да наследим безсмъртието, което беше обещано още на първосъздадените човеци, но те неразумно пропиляха.
          Да се молим в сърцата си и да казваме: “Господи, помилуй!“ със съзнанието за своята немощ и греховност, та нашият ангел-пазител да има дръзновение да измоли от Бога нашето възрастване в Христа.
          Защото ние сме скъпо купени. Носим Божия образ, носим годежния пръстен на Светия Дух – нашето кръщение и миропомазание, длъжни сме да се стараем да сме на правите пътеки на доброто, към което ни призовава Бог. А нашите оръжия са постът и молитвата. Те обгарят врага на нашето спасение.
         Божието благословение да е с всички вас, по молитвите на великия аскет, игумена на Синайската обител, прославения Йоан, оставил ни книга за монашеския подвиг, образец за всички подвижници на всички времена. Тази книга е „Лествица“ или стълбица за духовно усъвършенстване и по нейното име свети Йоан е наречен Лествичник. Неслучайно Църквата точно него възпоменава в четвъртата неделя на поста, защото макар и немощни за поста на древните, нищо не пречи на покаянието, на стремежа по смирение и съкрушение, на незлобие и прошка, които са сърцевина на духовния пост.
         Честит възкресен ден на всички! Амин!

Иконите са копирани от https://www.imaik.gr и https://pravoslaven-sviat.org

Неделя Кръстопоклонна

Марк 8:34-9:1

           И като повика народа с учениците Си, рече им: Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. И рече им: Истина ви казвам, тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.
Още за покаянието и поста
           Цялата богослужебна практика на Църквата е насочена именно към това – да настрои душите на Божиите чеда, наследници по обещание, Христови сподвижници, народ свет, царствено свещенство, люде придобити – да настрои душите ни за истинска съзнаваемост на нашата греховност. Това неминуемо ще роди покаяние и молитвен вопъл на съкрушеното сърце. Защо толкова рядко обаче влизаме в храма? А когато там се случва нещо – свещеникът и певците пеят, кадят се иконите – защо бързаме да запалим свещ и да си тръгнем веднага, сякаш това, което се случва, не е за нас.
            Та нали именно за нас е Преждеосвещената литургия – този древен чин, достигнал на Запад благодарение на свети Григорий Двоеслов, чието име навеки се свързва с тази единствена по рода си вечерня, на която можем да се причастим, вечерня, която се отслужва сутрин в делничните дни на поста. Защото Църквата чака, обича, копнее, милее за своите чада, отворила обятия Църквата ни приканва в своето лоно – Христос. Нейният Глава, крайъгълен камък, дава Своето Тяло и Божествена Кръв, за да добием живот вечен. Защо ние, за които е устроено това чудно тържество, пред което немеят дори ангелите, защо ние сме вън от храма? Разговорите в кафенетата, прегледи на социалните мрежи, любими предавания, а понякога и тежки житейски грижи ни делят от входа на храма, делят ни от тайнствения възглас на свещеника „Свет Христов просвещает всех“, делят ни от копнежа по нетварната светлина, която ние, Христовите, можем не само да съзерцаваме, но можем и да приемем чрез Светото Причастие.
 
            Наистина ли сме толкова отдалечени от корените на родното си верую? Та допреди немного време нашите прадядовци и прабаби всяка неделя са били в храма и макар не особено грамотни, свято са пазели вярата си.
             Какво става с нашия окаян народец, потопен в смрадния сос на неоезическата епоха, закърмен с преяждане, зодии, суеверия, екстрасенси и всевъзможни заблуди? Как скърбят за нас българските светии, духоносни закрилници на нашия народ, скърбят за нашето духовно невежество и нерадение, за нас, съвременните хора, тотално предадени на извратен ум.
             Църквата ни призовава към покаяние. Църквата ни призовава към опомняне, защото не може вечно да се оправдаваме, че не са ни възпитали като християни. Апостолът ни кани с думите „Дойди и виж!“ (Йоан 1:46), а ние идваме и се отзоваваме толкова, колкото нашия егоистичен светогледец ни позволява, скривайки се зад „сентенции“ като „Прекален светец и Богу не е драг“ …

Снимка: http://pokrov-mkk.ru

Проповед на Неделя Кръстопоклонна

към Начало

Неделя на свети Григорий Палама

Марк 2:1-12

След няколко дни Той пак влезе в Капернаум и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат, и Той им проповядваше словото. И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: Чедо, прощават ти се греховете. Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: Какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: Що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: Прощават ти се греховете ли, или да кажа: Стани, вземи си одъра и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): Тебе казвам, стани, вземи си одъра и върви у дома си. Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: Никога такова нещо не сме виждали.

Проповед на Неделя Втора на Великия пост
Братя и сестри,
В днешното литургийно евангелско четиво свети евангелист Марк разказва за изцелението на един тежко болен – разслабен, ще рече парализиран човек. Като имат велика вяра, неговите близки разкриват покрива на къщата, където Господ Иисус Христос проповядва – разкриват покрива, за да спуснат болния с носилка в нозете на Христа. Това те правят в желанието си да доведат парализирания до Спасителя Христос, защото има голямо множество народ, дошли да слушат Словото и да се лекуват.
И евангелист Марк казва, че Господ, виждайки вярата им, изцелява болния. Изцелява го първо душевно, като му прощава греховете, изцелява сетне и болното му тяло, като излекуваният клетник дори може вече да вдигне и да носи сам болничния си одър. Вярата на близките, вярата на тези, които разкриват покрива на къщата, за да спасят своя обичан болник – ето тази вяра е пример за всички нас. Тази вяра е не просто трогателна, тази вяра е спасителна, защото поради вярата на близките Господ пристъпва към изцеление. Такава настойчива, неуязвима за съмнение пламенна вяра, трябва да имаме всички ние. Вяра е жива представа за онова, за което се надяваме и разкриване на онова, което не се вижда – казва свети апостол Павел. Тази вяра ни е нужна, за да изпросим спасение – за себе си и за нашите близки. И както близките на разслабения, които го обичат и ожидат изцелението, не се боят да сторят нещо изключително – да разрушат покрива, да си направят труд, да постъпят не според общоприетото, за да достигнат до Господ, така и ние трябва да положим труд и да сторим немислимото за спасение на нашата парализирана от грехове душа. Нашето усилие е борбата със собствените страсти и похоти, борба със скритите ни недъзи, с нашите немощи, с нашата топлохладност във вярата. Идваме на Църква, причастяваме се 4 пъти годишно и мислим, че сме уредили отношенията си с Бога и небесния свят. Често дори изобщо не съзираме вътрешните си греховни язви и оставаме горди, себелюбиви, съдници на чужди грехове, бързи на гняв, бавни на милост и прошка, еснафи, празнословещи под упойката на мнението за нашата мнима праведност Не знаем и не искаме да знаем, че Бог изисква да Го възлюбим с цялото си сърце и всичкия си разум. Бог изисква да водим децата си на Свето Причастие. Бог изисква да не допускаме и да бягаме от всяка сквернота. Да помним, че всяко гадаене, ходене на баячки, леене на куршум, занимания с йога, източни бойни изкуства, астрология, прераждане, лечителски практики със съмнителен характер – всичко, което света приема за нещо ежедневно и нормално, всичко това ни отдалечава от Христа, осквернява ни и трябва да принасяме покаяние за това, че сме Христови само на думи. Да имаме искрена и пламенна молитва, съкрушение за греховете си, да изповядваме вярата така, както апостолите я завещаха на Църквата, и преди всичко да съзнаваме своите немощи, като знаем, че поради вярата ни Господ ще приеме покаянието ни. Защото знаем от псалмопевеца Давид, който сам принесе Богу велико покаяние, че „блажен е оня, комуто беззаконията са простени и чийто грехове са покрити.“ Дано всеки от нас да достигне това блаженство – блаженството на истинското покаяние. В днешната 2-ра Неделя на Великия пост, Църквата възпоменава свети Григорий Палама – поборник за православната вяра и велик светител, оставил ни богомъдри слова, сам той превърнал се във вдъхновяващ пример за това, как се устоява православната вяра, как се устоява Христовата истина. По неговите свети молитви и най-вече по застъпничеството на Майката Божия, Бог да ни вразумява и спасява. Амин!
Копирайте Проповед на Неделя на свети Григорий Палама
Стенописите са копирани от http://www.pravoslaven-sviat.org и от http://www.salpismata.blogspot.com
към Начало

Облажавана от всички родове

          Знаем, че дните на Великия пост са богати на богослужебни особености. Акатистът на Божията Майка и неговото всеобщо прочитане през четирите петъчни повечерия на светата Четиридесетница е една от тези особености.
          Поетичната мерена реч на древния текст, ритмиката на повторенията на възхвалата, присъствието ни на повечерията – ето едно убежище, истински пристан, приютил ни далеч от смазващата тежест на угнетеното и забързано прагматично ежедневие.
          Акатистът е песнопение, при което всички стоим прави. Изправени молим благодатната закрила на Владичицата. Дошли сме в дома на Царя, редно е да почетем Майката на Царя – стълбата небесна, по която слезе Бог.
           В дните на изпитания и скърби, в дните, когато искаме да се съразпнем с Христа, искаме да водим в утеснение и молитвен призив духовна бран в име Христово – тези петъчни повечерия са истинска неподправена радост, духовен триумф, светло тържество, блясък на кандилата на вярата, блясък на светлите покровци, отново облекли храмовата завеса, престола и аналоите…
           „Возбранной воеводе победителная“ – започват свещениците в светло облачение. „На Тебе, Богородице, поборница – воевода, след като се избавихме от беди, пеем победни и благодарствени песни…“
            Ето – съзерцаваме като в огледало молитвения трепет на столетия християнска духовност, от момента, когато константинополските жители са призовавали непобедимата сила на Майката Божия да спаси християнския град.
            Няма значение за коя обсада става въпрос, няма значение при кой император, дори не е от толкова голямо значение кой е авторът на тези безсмъртни стихове. Дали е Роман Сладкопевец, комуто Св. Богородица е отредила специален дар, дали е свети Фотий, патриарх Сергий, Георги Писидийски, патриарх Герман или е някой от другите знаменити химнографи – за нас е важно, че това най-известно църковно песнопение е дело на Светия Дух, облагодатил ума и перото на боговдъхновения църковен писател. Важно е, че е угодно на Царицата Небесна да бъде възхвалявана по този начин – ето за това говори непрекъсваемостта на богослужебната употреба на акатиста.
             Животрептящото дихание на църковния живот е сътворило тази поезия, на която не е отсъдена забрава. Винаги в дните на Светата Четиридесетница християните от древност до днес се услаждат от хвалението към Колесницата пресветла на Оня, Който седи на херувимите.
             Радостта от това облажаване няма да стихне, защото портите адови не ще надделеят над Божия дом и до края на вековете в петъчните повечерия църквите ще пеят „Радвай се, Невесто неневестна“ – така, както ангелските хорове я прославят в незалязващия ден на небесното Царство.
             И тогава – в дните на написването на акатиста, е имало бран, и тогава в Константинопол християните, стеснени, притиснати, в пост, вкопчени за християнските светини, са отблъсквали чуждоземни нашественици и с литии и молитви са просили небесна милост.
             А ето – днес, по време на поста, в дните на духовната бран срещу скритите недъзи на душата, в дните на битката за отстояване на християнските ценности в противовес на самодоволната триумфираща псевдодуховност на нашето време, и ние като древните призоваваме Онази, която изхвърли от власт безчовечния мъчител.
             Възхваляваме Владичицата, като възпяваме в стихове темата на Благовещението – началото на нашето спасение, великата тайна на единението на Бога и човеците.
             За тази тайна – Боговъплъщението, съдбоносно за човешката история, послужи Онази, Която каза своето „Да“ на ангела и бе намерена достойна да стане Вместилище на Невместимия.
 
            До своята поява, непознато като жанр, това завършено, блестящо химнографско произведение с множеството си строфи, не просто обогатява византийската религиозна литература, то се превръща в образец на възхвала в метрична форма за цялостната православна писмовна традиция.
              Ние, българите, имаме преведен Акатиста още в края на 9 век, като част от богослужебната книга на Великия пост – Постния Триод. Още от ранните дни на нашето официално покръстване сме закърмени на роден език с възхвалата на Царицата, която обнови заченатите в грях. Още в младенческата си възраст новопокръстеният наш народ прекланя колене пред позлатения от Духа Кивот, пред Закрилницата, прогонваща всеки враг, всяко зло.
              Облажаваме я подобно на многочислените поколения Христови чеда преди нас, опиращи се на нейната майчина свобода в изпросването на милости.
              Без да имаме специален дял в нашата богословска наука, посветен на Светата Дева, ние величаем подобаващо Онази, която е по-чиста от слънчевия блясък.
              Жадуваме нейната милост така искрено, свободно, настойчиво, доверчиво, любящо, както всеки пристъпва към своята майка.
              Да, пристъпваме към Майката Божия, осиновителка на грешния човешки род, пристъпваме към Небесната Майка, към нашата Майка.
               И припяваме заедно с поколенията, обърнали взор към небесата, заедно с всички, които възхваляват Избавителката от злото – „Радвай се, Невесто неневестна…“

Източник: http://www.pravoslavie.bg

Иконата е копирана от i.pinimg.com

Неделя Православна

   Евангелско четиво на Неделя Православна
Йоан 1:43-51

          На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: Върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Мойсей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: От Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: Дойди и виж.
          Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Натанаил Му казва: Отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: Преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев. Иисус му отговори и рече: Ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата, по-големи неща от това ще видиш.
          И казва му: Истина, истина ви говоря, отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески.

Братя и сестри,
           Чухме днешното литургийно евангелско четиво. Господ Иисус Христос повиква първите си ученици. Той призовава апостол Филип, а Филип намира Натанаил и му съобщава, че вече Месия е дошъл. Това е Иисус, син Йосифов, от Назарет, за Когото е писано в Мойсеевия закон и пророческите книги.
            Натанаил – един истински израилтянин, в добрия смисъл на думата, лишен от фарисейското лукавство, благочестив човек, пита учуден Филип: “От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ Това са думите на широкоизвестна по онова време поговорка. Защото Назарет е град в Галилея, град, проникнат от езически традиции, място, за което благочестивите юдеи се съмняват, че е съхранена непокътната вярата в Истинския Бог. Но Богу е угодно друго – да прослави дори най-нищожното поселище, да направи страната на смъртната сянка източник на светлина, да възсияе Спасителят на света точно в градчето Назарет, което не е имало дотогава слава на благочестие.
          Филип не иска да описва с думи Спасителя Христос. Той се обръща към Натанаил: „Дойди и виж!“ Ако има девиз, мото на истинната православна вяра, то това са тези думи – „Дойди и виж!“ Църквата се обръща с тях към всички, кани всички да пристъпят към Светите Тайни. Призовава отрудените и обременените да стоварят своя товар в нозете на Христос – Нейния Основател, Глава и Крайъгълен камък. Така както с молитвата каним Светия Дух в сърцето си, така Църквата призовава наследниците на Царството, призовава онези, които имат уши да чуят, очи да видят и сърце да познаят Бога, призовава всички, за които Христос проля драгоценната Си кръв. Да влезем в Нейните обятия. Да дойдем в Църквата – Невястата Христова, повече от 2 хилядолетия е този призив.
          Да го чуем, да го разберем и да се отзовем, не за малко, братя и сестри, колкото само да запалим свещ или да запишем имена. Да се отзовем тук, където животвори Светия Дух в Господните Тайнства, тук, където е подножието на Таворската планина, където апостолите лицезряха божествената светлина. Тук, където е Христовото учение, тук, където се възкачваме по време на светата богослужба в пътя към духовното небе. Да даде Господ всичките ни земни дни да са свързани с Апостолската Църква, да не отпаднем от нея, да се стремим към верността на Христовите думи, които Църквата проповядва. На днешната неделя се чества тържеството на Светото Православие, когато 843 година Седмият Вселенски събор е заклеймил иконоборческата ерес и е утвърдил решенията на предходните Вселенски събори. Техните решения са валидни и досега, защото са плод на Единия и Същ Божествен Дух.
         Божието благословение да е с всички, които стоят във вярата. Амин!
Копирайте Проповед на Неделя Православна
Изображението на храм „Св. св. Кирил и Методий“ е копирано от https://plevenzapleven.bg
към Начало

Неделя Сиропустна (Сирни заговезни)

        Матея 6:14-21

           Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец, ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.
          Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерните, защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда.
          А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно, и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.
           Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат, но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат, защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
                    В Името на Отца и Сина и Светия Дух!
                                  Братя и сестри,
         Ако простим на човеците съгрешенията им, и нам ще прости Нашият Отец Небесен. Господ Иисус Христос често говори за прошката, проповядва и увещава своите, че именно това е решаващият белег, знак, че сме Христови. Можем ли да простим, и нам ще прости Бог, и ние простени ще бъдем. Няма място за злопаметство, за осъждане, за ненавист и завист, за разкриване на чуждите грехове. Христос ни призовава към прошка и то без значение, че ние сме потърпевшите и несправедливо обидените. Защото Господ ще ни съди по мярата на тази прошка, която сме дали на нашия оскърбител.
         Всеки ден повтаряме думите от Господнята молитва „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Замисляме ли се над тези думи? Бог ще ни прости в тази степен, в която ние простим на оскърбилите ни. Колкото простим, толкова ще бъдем простени. Да, Господ е всемилостив и всеопрощаващ. Но Той, Всеблагият, иска и ние да се уподобим Нему, да порастнем в духовния живот до пълната възраст на Христовото съвършенство. Затова ни призовава към прошка – прошка, която е действие на смирението в нас. Защото без смирение и съкрушение не можем да простим.
         Да не се колебаем да поискаме прошка, докато е жив онзи, с когото сме скарани. Да не гледаме по светски на този духовен съюз между душата, почувствала смирение, и радостта на нашия ангел-пазител, неспиращ да се моли за духовното ни израстване.
         Прошката е дело на смирението и любовта. А те не могат да бъдат подправени със скрита гордост и тщеславие. Прошката е начало на истинския пост, венец на победата над нашата самодоволност и егоизъм.
          Нищо не може да ни оправдае, че не искаме и не даваме прошка. Ще бъдем осъдени за нашето жестокосърдие и ожесточение на сърцето, дори да сме велики постници и добротворци.
          Прошката е белег на истински духовен труд. Господ да ни прости и помилва, да ни избави от всяко изкушение, превишаващо нашите сили, да смекчи сърцата ни, за да побързаме да простим и да бъдем от Господ простени.
          Нека принесем в жертва Богу своето самолюбие. И да помним, че прошката ни прави Христови, макар и да сме най-окаяни грешници.
          От своя страна моля всички за прошка, ако съм оскърбил волно или неволно някого. Дано словата от днешния ден на прошката, думите „Простено- прости“ да подготвят душите ни за нелицемерен пост. Амин!

към Начало

Евангелско четиво на Неделя Месопустна

Матей 25: 31-46

         А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози, и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира, защото гладен бях, и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ме напоихте, странник бях, и Ме прибрахте, гол бях, и Ме облякохте, болен бях, и Ме посетихте, в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: Истина ви казвам, доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.
         Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели, защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям, жаден бях, и не Ме напоихте странник бях, и не Ме прибрахте, гол бях, и не Ме облякохте, болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: Истина ви казвам, доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.
към Начало

Неделя на Блудния син

Лука 15:11-32
          И Господ още каза: един човек имаше двама сина, и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда, и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини, и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син, направи ме като един от наемниците си.
          И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете, па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят. А по-старият му син беше на нива и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри и като повика едного от слугите, попита: що е това?           Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав. Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше. Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих, и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си, а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле. А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое, а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.
          
Братя и сестри,
            Миналата неделя Църквата ни прикани да заживеем с покаянието на митаря, а днешната притча отново настоява да имаме съкрушеното сърце на завърналия се блуден син. Той е погубил един по един всичките си добродетели в страната на греха и смъртната сянка. Стигнал до дъното на падението си, нещастникът се усеща, идва в себе си и си спомня за бащиния дом, който той високомерно и безразсъдно е напуснал, огорчавайки любимия баща.
            И ето – блудният син извървява пътя обратно към Своя Небесен Отец – защото именно Отец е бащата в притчата. Извървява пътя на покаянието и съкрушеното сърце, признава греха си с разкаяние и е готов дори да бъде наемник в дома на Баща си, ще рече – Църквата.
             Разбира се, всеблагият Баща с ликуване и радост го посреща, възвръща синовното му достойнство, заколва угоеното теле за празника, а това е образ на безкръвната жертва – Светото Причастие. Всички празнуват завръщането на онзи, който беше мъртъв и оживя, изгубен, и се намери.
             Онова, което прави впечатление в притчата, е поведението на големия брат. Разбирайки, че тържеството е в чест на завърналия се син, той се сърди, лицето му е помрачено, думите му към бащата са пълни с горчивина и озлобление.
              Отец кани първородния син с обич и дълготърпение: „Чедо, всичко мое е твое. Ти си винаги с мен.“ Но големият брат, събирателен образ на богоизбрания юдейски народ, който отхвърля Месията – Христа, отказва да бъде на тържеството в Небесния чертог и сам се отлъчва от Църквата.
              Не си ли мислим, че сме достатъчно праведни, след като сме възпитани като християни, цял живот идваме на църква, палим свещи и се причастяваме четири пъти годишно? Не си ли въобразяваме, че сме уредили отношенията си с Бога, че сме прави в Неговите очи и в очите на хората? Не се ли къпем в илюзорните вълни на тщеславие и мнима праведност? Не носим ли напразно званието „християнин“, а в сърцата си сме топлохладни, бавни на милост, бързи на осъждане, богати на скрити немощи и недъзи, високомерни до тази степен, та дори смятаме, че няма кой знае какво да изповядваме? Сърцата ни са закоравели и рядко истинско покайно чувство се прокрадва в тях. Но пък ясно виждаме греховете на нашите братя и сестри, на близки и далечни.  И колкото по-ясно виждаме чуждите грехове, толкова намаляваме зрението за собствените си духовни язви.
               Братя и сестри, да бързаме да се уподобим на блудния син в осъзнаването на нашите немощи, в искреното и дълбоко покаяние и да се пазим като от огън от завистта на големия брат, който не иска дори да пусне в дома на Отца окаяния грешник. Амин!
Иконата е копирана от https://theologikoanalogio.wordpress.com
към Начало

Неделя на Митаря и Фарисея

601

Лука 18:10-14
           Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето, но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня, понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат.

В Името на Отца и Сина и Светия Дух!
          Боже, бъди милостив към мене грешния!
        С тези думи на дълбоко и искрено разкаяние един грешник –митар, ще рече бирник, измъчил с данъци десетки люде, презрян чиновник на римската власт, с тези думи на покаяние грешникът е оправдан. Христос казва, че си отиде оправдан повече, отколкото другия.
          Кой е другият, който се моли в храма? Ето това е фарисеинът, законоучителят, юдейският наставник, онзи който спазва без остатък буквата на закона. Това спазване обаче не му дава милосърдно сърце, а напротив – в сатанинска гордост се къпе душата на този тесногръд и фанатичен следовник на Мойсеевия закон.
          Фарисеинът благодари Господу като казва: „Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци или като тоя митар. Постя два пъти седмично, давам десятък от всичко…”
          Ето така фарисеинът е уредил своите отношения с Бога.Той се гордее безмерно с мнимата си праведност, превъзнася се във висините на тщеславието и гордостта, надменен е към грешника.
          А Бог, Който се противи на горделиви, поглежда с милост на разкаяния митар, който се моли като плаче и дори не смее да повдигне поглед нагоре:„Боже, бъди милостив към мене, грешния!”
          Да споделим покаянието на митаря – това ни призовава църквата днес. Защото Господ казва, че точно митарят си отиде от храма оправдан повече, отколкото прославеният в собствените си очи фарисеин. Превъзнесеният ще бъде унижен, а смиреният въздигнат. Последните ще бъдат първи, а ето и Сам Господ слезе от небето и застана сред човеците като слуга и дори уми нозете на своите ученици.
          От нас зависи и от Божията благодат, разбира се, да стоим далеч от всяка мисъл за мнима добродетелност. Защото сме празни откъм добри дела. И не само ние, а и тези, които денонощно служат Богу, не се оправдават с дела.
          Оправдаваме се с вяра и покаяние, със съкрушеното сърце на бирника.
          Ето това трябва да жадуваме – искрено и неподправено покаяние, което да покрие греховете ни.
          Да даде Господ сърдечното съкрушение на митаря да е с всички нас – не само в дните на предстоящия пост, но във всеки миг до смъртния ни час. Амин!

Стенописът е копиран от http://www.pravmir.com

към Начало

Неделя на Хананейката. Свети Кирил Славянобългарски

Матей 15:21-28
          И като излезе оттам, Иисус замина за страните Тирска и Сидонска.
          И ето, една жена хананейка, като излезе от ония предели, викаше към Него и казваше: Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс. Но Той не й отвърна ни дума. И учениците Му се приближиха до Него, молеха Го и казваха: Отпрати я, защото вика подире ни.
          А Той отговори и рече: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев.
          Но тя, като се приближи, кланяше Му се и думаше: Господи, помогни ми!
          А Той отговори и рече: Не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата.
          Тя каза: Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им.
          Тогава Иисус й отговори и рече: О, жено, голяма е твоята вяра, нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя.
Братя и сестри,
            Днес чухме евангелското четиво според евангелист Матей за жената хананейка – езичницата, която измолва от Спасителя изцелението на своята бесновата дъщеря. Забележете колко е смирена тази нещастна жена, никакъв отговор не може да я отчае, тя вижда пред себе си Изцелителя от Давидовия род. Нищо не е в състояние да я спре в нейната настойчива майчинска молба. Неутешима и ридаеща, тази жена езичница дава пример за съкрушение и смирение, каквито не се виждат сред богоизбрания народ. Нейната молитва е образец на молитвения вопъл на всички майки, ридаещи над болните си чеда. А и всички ние, макар да нямаме бесновати дъщери, имаме плът, ужасно беснееща от страсти, плът, която трябва да смирим и облагодатим. Дано бъде голяма вярата ни, голямо усърдието в молитвата ни, да настояваме за изцелението на тази наша плът, искаща  да ни провали в бездната на злото.
             Защото, макар че Бог видя, че всичко създадено е добро и дори твърде добро, то точно чрез материалното ни тяло врагът на нашето спасение подготвя нашето падение. В битката срещу този древен враг на човека, в битката срещу човекоубиеца сатана, сме подкрепени от Божията помощ и от молитвеното застъпничество на Майката Божия и светиите. Да прибягваме по-често към молитвата, да молим Господ да ни разкрие скритите недъзи на душите ни, за да имаме време да принесем покаяние с надежда за вечния живот.
            Ето, днес честваме и успението на богоозарен духовник, изключителен книжовник, изряден постник и велик мислител – честваме свети Константин Философ, по-известен като свети Кирил, създателя на славянската азбука. Със своето равноапостолско мисионерско дело свети Кирил отваря сърцата на цели народи за разбиране на Словото Божие. Така той измъква хиляди от езическата заблуда, дава на своите по род, славяните, разбирането и вникването в Христовото учение. Като събеседник на ангелите той предстои пред Божия престол заедно с Майката Божия и множеството просияли в святост Божии угодници и се застъпва за нас, за проглеждането ни от още по-гнетящата тъма на езичество, суеверия и заблуди сред нас, неговите потомци. Благодарение на свети Кирил, на божествения Методий – негов по-голям брат и неуморен преводач и на техните ученици четем и пишем на азбука, създадена специално за превод на Свещеното Писание, азбука, чиято първа буква е имала начертание на кръст.
           Дано успеем, по молитвите на боговдъхновените първоучители на славянския род и ние да се избавим от цялата езическа мерзост, която е помрачила душевния ни строй. За да можем с право да се наричаме християни, не само по име и по род, но по мисли, чувства и дела.
           Божието благословение да е с всички вас. Амин!

Изображенята са копирани от https://vivirlafecatolica.blogspot.com и http://www.cyrylimetody.marianie.pl