Размисли на Неделя Православна

Доколко православни сме православните

             Дали ние, изповядващи с дух и истина вярата на нашите деди, принадлежащи към лоното на православието на държавно ниво още от 9-ти век, а всъщност обитавали земя на твърде ранна християнска проповед, дали ние сме православни в истинския смисъл на думата?
             Да, имаме православно кръщение от законно йерархическо лице. Да, идваме на Великден и със свещи в ръце обикаляме три пъти черквата, преди да идем на празничната трапеза. Да, знаем да се прекръстваме, макар, че често сме забравили да научим деца и внуци на това най-отчетливо изповядване на вярата. Някои от нас са венчани и се надяваме, че ще бъдем опяти след кончината ни.
             Но дали принадлежим всъщност към Църквата, която е стълб и крепило на истината, на която, по обещанието на Спасителя, портите адови не ще надделеят.
             Преди всичко – защо не желаем да надникнем зад обредовата страна, да научим какво символизира паленето на свещта*, вареното жито на помена, пауните на църковните килими, та дори и самият кръстен знак? За нас е достатъчно да знаем кога се боядисват яйца и че на Разпети петък се минава под масата. Защо не желаем да се докоснем до висините на божественото верую, на което принадлежим от мига на нашето кръщение? Защо сме толкова безчувствени, толкова повърхностни по отношение на най-важното нещо на света – спасението на нашите души? Нима не осъзнаваме, че този тънък обредов пласт, лишен от осъзнаване, превърнат в навик (като правене на козунак), този пласт изтънява, отвят от агресивните неистини на нашия свят. Как така с лекота се доверяваме на хороскопи, хиромантия, екстрасенсорика, на идеите за прераждане, на гадаене и баене, гледане на кафе, на занимания с йога и медитация, на четене на книги за Ванга и дъновизма, на всевъзможни окултни практики? Уж сме до извор жива вода, а пием жадно от калта на богохулства и лъжеучения, от мрачни езически заблуди. Смело може да се каже, че сега езическият мрак е подобен на мрака в раннохристиянско време, когато апостолите с дадената им свише благодат са проповядвали и покръстили цели градове.
             А днес ние сме християни, номинални християни, мнозина от нас не знаят дори „Отче наш“, но пък колко аргументирано спорим, че Църквата трябва да се реформира, че общата молитва с папата е нещо уникално добро, че нашият напредничав дух не се нуждае от догми, за да познава Силата свише, че Църквата проповядва остарели неща, а ние всъщност сме се вкопчили за старото, старо езичество. Ние мислим кукерските танци и всички тези реликти за наша идентичност, а сме готови да прегърнем и чуждото езичество като Хелоуин, и дори българското училище не остава встрани от него.
           Няма църковен празник, на който да не чуем от медиите обстоен обзор на паганистичните (езически) вярвания, напълно неверни (като това, че свети Димитър и свети Георги са братя, че свети Андрей е баща на свети Никола, …) и само няколко думи за честваното събитие. Дори презентацията за Коледа на дете от първи клас включва един единствен слайд за Господ Иисус Христос и Неговата Майка.
           Наистина, доколко православни сме православните? И няма ли да бъдем осъдени не заради незнанието, защото има исторически причини за това незнание сред нашия народ, а за нежеланието ни да вникнем в безценната  съкровищница на Църквата.
           И кой носи отговорността, че цялото поколение на прехода – сегашните бащи и майки – израстнаха без учение за вярата, макар че отдавна не сме в атеистичния режим?
           Господ да се смили и да ни помилва. Защото да сме православни, значи да сме Христови. А да сме Христови – ще рече да познаваме и изповядваме вярата си с дух и истина, с разбиране и сърдечно преживяване, с думи и с дела.

*палене на свещ – символ на нашата молитва
варене на жито за помен –  житното зърно символизира възкресението
пауните – символ на безсмъртието
кръстният знак (прекръстването) – показва вярата ни в Света Троица и преклонението ни пред кръстната жертва на Иисус Христос

  към Начало

За покаянието и поста

За покаянието и поста
            С какво свързваме поста? Дали със задължителното ограничение относно белтъчната храна, за което ни известяват медиите? Или знаем, че понятието „пост“ включва преди всичко умонастроение и нагласа, която е нашата отправност към духовното небе. Външният пост  – ограничението от храни способства за тази духовна нагласа на покаяние, смирение, сърдечно съкрушение, прошка и усилена молитва, която трябва да съпътства нелицемерния пост.
           Бог знае нашите вътрешни сили, знае скритите кътчета на сърцето ни. Той, Сърцеведецът, ни познава по-добре, отколкото ние познаваме себе си. И в лукаво и бездуховно време като нашето, свързано със страхове, изкушения и скърби, сякаш решаващо е именно нашето покаяние. Защото вече не можем да извършваме подвизите и духовните трудове на древните. Потопени в кипежа на светския живот и в динамиката на едно задъхано ежедневие, ние виждаме колко безвъзвратно сме се отдалечили от истинските измерения на аскетиката, тъй естествена за християните от по-стари времена.
            И ако нашите прадядовци можеха да тримирят и да орат на своите ниви, то за нас това е недостъпно, … а по-лошото е, че покаянието и смирението – скритият двигател на поста – сякаш те са твърде далечни за нас.
            Ние, съвременните хора, наистина нямаме понятие какво е покаяние. Някои хора постят, немалко хора знаят какво се приготвя по Великден, немалко хора идват да запалят свещ на някой празник. Немалко хора ще кръстят и децата си. А също и немалко хора ще кажат: „Спазваме традициите. Нека всичко да си е по реда“.
            Но сред всички тия практически неща съвсем не остава място за знанието относно сърцевината на нашия пост, а именно покайното чувство. Какво е покаяние? Защо е толкова важно, същински живец на духовния живот? Немощни сме духовно и телесно, потопени в един разпадащ се свят на алтернативи (магьосничество от екрана, афиширане на третия пол, приемане на всевъзможни извращения за норма, триумфиращо шествие на нeоезичество*, възход на светския дух в църквата).
            Но няма причина да не знаем нищо за покаянието, няма причина да не се стремим към него – тази твърда основа на духовния живот, неразривно свързана с тъй важното за нас смирение.
            Как сме забравили какво е покаяние? Дали само десетилетията държавен атеизъм са виновни за тази наша отдалеченост от изворите на вярата? Или точно защото покаянието е невидимата настройка на духа ни, неуловимо за обективиране чувство, настроение на самоосъждане – дали точно затова е забравено, защото не е практическо действие като боядисване на яйца, правене на коливо или обредна пита.
            Неслучайно тайнството Изповед е наречено Покаяние и Изповед. Защото покайното чувство е неразривно от изповедта. Иначе тя се превръща в суха декларация на нашите грехове, изведени типологично, без да усещаме със сърцата си нашата вина, трагичния и грозен навик на греховното си съществуване.
            Великият пост е време за молитва. Да се молим усърдно, помнейки, че безгрешният Спасител се молеше до кървава пот. Да се молим да се смекчат сърцата ни, та да пролеем поне една сълза, която да оплаче греховете ни. Защото всички грешим, а покаянието, което може да сведе Небесата до скришната стая на сърцата ни, покаянието го няма. Господ да се смили над нас!

*неоезичество – възвръщане и възход на стари езически практики в днешния свят

Как Иисус Христос ни помага да вървим по пътя към Царството Небесно и как можем да получим тази помощ

           Поместваме продължение на четвърта глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):
             Всяка вярна душа ще се изпълни с Духа, ако е очистена от грехове и не е претоварена, и не е затворена поради самолюбие и гордост. Защото Светият Дух винаги ни окръжава и желае да ни изпълни, но злите ни дела, ограж­дащи ни подобно на каменна и яка стена, като злобни стражари не Го допускат и Го отдалеча­ват от нас. Всеки грях може да отдалечи от нас Духа, но особено противни са Му телесната не­чистота и духовната гордост. Светият Дух, ка­то най-съвършената чистота, съвсем не може да пребивава у човек, осквернен от грехове. А и как може Той да бъде в сърцето ни, когато то е изпълнено и претоварено от различни гри­жи, желания и страсти?
           Затова:
  1. Ако искаме Духа, Който получаваме при кръщението ни, да не си отиде от нас, или ако искаме да Го получим отново, сме длъжни да сме чисти по сърце и да пазим телата си от блуд, защото сърцето и тялото ни трябва да бъ­дат храм на Светия Дух. Който е чист по сърце и не е осквернен телом, у него ще влезе Духът и ще завладее сърцето и душата му, стига само този човек да не се надява на своите добри де­ла и да се хвали с тях, тоест да се смята за дос­тоен да получи даровете на Светия Дух като заслужена награда.
    Ако ти, за нещастие, си осквернил и разтлял сърцето и тялото си, то тогава се постарай да се очистиш чрез покаяние, тоест престани да грешиш и в съкрушение на сърцето се разкай за това, че досега си оскърбявал Бога – твоя любвеобилен Баща; кай се и започни да живе­еш по-боязливо — тогава и ти ще можеш да по­лучиш Светия Дух.

    Има още

Как Иисус Христос ни помага да вървим по пътя към Царството Небесно и как можем да получим тази помощ

         Поместваме четвърта глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):
           Светият Дух като Бог — третото Лице на Светата Троица, е също толкова всемогъщ, колкото и Отецът и Синът. Той животвори, одушевява и дава сили на тварите. Той дава на животните – живот, на хората – ум, а на християните – духовен, висш живот, тоест Све­тият Дух вразумява човека и му помага да върви към Царството Небесно.
             Светият Дух се дава не по заслуги, а се изп­раща за спасението на хората даром и по ми­лосърдието Божие. Той помага така:
  1. Светият Дух, вселявайки се в човека, му дава вяра и светлина. Без Него никой не може да има истинска, жива вяра. Без просвещението от Светия Дух и най-мъдрият и учен човек е пълен слепец относно Божиите дела и Неговото домостроителство. А Той и на най-неучения и простия може да открие вътрешно и да покаже директно делата Божии, и може да му даде да почувства сладостта на Небесното Царство. Човек, който има у себе си Духа, чувства в душата си необикновена светлина, дотогава съвсем непозната за него.
  2. Светият Дух, вселявайки се в човека, произвежда в сърцето му истинската любов. Тази истинска любов в сърцето е като чист огън или топлина, която го съгрява; тя е коренът, от който изхождат всичките му добри дела. За одушевения от истинската любов няма нищо трудно, страшно и невъзможно; за него никак­ви закони и заповеди не са трудни, всички са лесноизпълними.
                 Вярата и любовта, които се даруват на чо­века от Светия Дух, са най-великите и силните средства, с които притежаващият ги може ле­ко, удобно, с радост и утешение да върви по пътя, извървян от Христа.

Има още

Кой е пътят, който ни води до Царството Небесно

          Поместваме продължението на трета глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):
…….. Третото задължение на ученика на Христа е да върви след Него. Да вървиш след Иисус Христос означава във всичките си дела и пос­тъпки да Му подражаваш. Както е живял и постъпвал Христос на земята, точно така тряб­ва да живеем и да постъпваме и ние. Напри­мер:
           Иисус Христос винаги въздавал благодаре­ние и хвала на Бога Отца и винаги Му се мо­лел – така и ние във всяко състояние и при всички обстоятелства в нашия живот сме длъжни да благодарим на Бога, да Го обичаме и явно и тайно да Му въздаваме хвала и да Му се молим, и винаги да Го носим в ума и сърце­то си.
            Иисус Христос почитал и се подчинявал на Своята Пречиста Майка, на мнимия Си баща праведния Йосиф и на юдейските началници. Така и ние сме длъжни да слушаме и почита­ме родителите и учителите си, да не ги драз­ним и оскърбяваме с постъпките си, да уважа­ваме нашите началници, да се подчиняваме и безропотно да изпълняваме техните нарежда­ния (освен в случаите, когато тези нареждания противоречат на християнските закон и морал!).

Има още

Кой е пътят, който ни води до Царството Небесно

     Поместваме част от трета глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):
           Пътят до Царството Небесно е Сам Иисус Христос. Само този върви по тоя път, който следва подир Христа. Но как трябва да се вър­ви? Чуйте какво казва Сам Господ: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, А какво оз­начава да се отречеш от себе си, да вземеш кръста си и да вървиш след Иисус Христос, ще бъде обяснено по-долу.
             Иисус Христос е казал: който иска да върви след Мене… Тези думи означават, че Той ни­кого не принуждава против волята си да вър­ви след Него. Той не иска да има за Свои уче­ници недоброволци или такива, които нямат осъзнато желание за това, а иска всеки човек сам, охотно и без каквато и да е принуда да предаде изцяло себе си Нему. Следователно в Царството Небесно влизат само тези, които са­ми пожелаят да влязат. Християнино, твоите спасение или погибел зависят от собствената ти воля! Господ, по Своите неизречени пре­мъдрост и любов, ти е дарувал свободата да правиш, което искаш, и не желае да ти отне­ма този най-драгоценен дар. И така, ако ис­каш да вървиш след Христа – Той ти показва пътя към Царството Небесно и дори е готов да ти помага по този път; а ако не искаш да вър­виш по него – твоя воля, никой не те принуждава и няма да те принуждава. Но внимавай, пази се да не пренебрегнеш призива на Иисус Христос и Неговата толкова голяма милост. Той, по великата Си благост, дълго-дълго хло­па на вратата на сърцето на всеки човек, за да пробуди душата му и да възбуди у него же­лание за спасение, но горко на онзи, от когото накрая отстъпи и отхвърли като син на погибелта!

Има още

Как Иисус Христос живя на земята и за това, че Той пострада заради нас

            Поместваме втора глава от книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):
            Всеки човек е длъжен да изпълнява Божия закон. Този закон се съдържа в две заповеди: първата — възлюби Господа Бога твоего от ця­лото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум, и с всичките си сили; а втората – оби­чай ближния си като себе си.
              Кой доколкото изпълни това, дотолкова и ще получи награда. Но няма, не е имало и не ще има човек, който да изпълни тези две заповеди в съвършенство. Единствено Иисус Христос ги е изпълнил в пълнота.
              В това отношение всички светци, дори и ве­ликите сред тях, са подобни на светилници, а Христос е самото слънце – в цялото му сияние и блясък.

Има още

Кои са благата, които Иисус Христос ни дарява чрез Своята смърт

              Поместваме първа глава от книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):
            Преди да започнем да говорим за това, нека видим кои са били благата, които Адам е имал в рая до грехопадението, и кое е злото, което го е постигнало след съгрешаването му, а чрез него – и всички хора.
           Първият човек, бидейки сътворен по образ и подобие Божие, докато не помрачил това подо­бие чрез своеволието си, бил блажен поради са­мите тези образ и подобие, защото както Бог няма край и е вечен, така и Адам бил сътворен безсмъртен; Бог е всеправеден и Адам бил сът­ворен безгрешен и праведен; Бог е всеблажен и Адам бил сътворен блажен, и блаженството му можело от ден на ден да се увеличава все пове­че и повече – през цялата вечност.

Има още

Да имаме милост към грешника

– ето сърцевината на християнския морал. Защо толкова често вместо да сме милостиви, вместо да се молим за съгрешилия, изпадаме в осъждане, гневни упреци и дори злорадство. Знаем от житията, че древните отци са плачели, виждайки греховете на своя брат. А ние сякаш се насърчаваме в злоба и злорадство, в обиди и насмешки, сякаш в някаква наслада разказваме и показваме чуждите грехове.
              Какво ни ползва това като християни? Немилосърдието показва нисък духовен ръст или изобщо липса на духовен ръст.
              Немилосърдието не подобава на човек, който е тръгнал по стъпките на Всемилостивия.
Немилосърдието изобличава всеки, който е чул не само с телесните си уши евангелската повеля: „Не съдете, за да не бъдете съдени“(Матей 7:1-6).
               Немилосърдието е стрела, насочена към самите нас.
               Немилосърдието показва, че ние, незнайно защо, се имаме за нещо повече от падналия в грях престъпник, прелюбодеец или крадец.
               Бързи на гняв и лишени от милост, ние сякаш показваме на дело, че не следваме закона на любовта.
                Последното нещо, за което се сещаме, е молитвата за падналия брат.
                А първото е злорадството, кипящо от грехопадналото ни сърце.
                Трябва да помним, че Бог ще бъде милостив с нас в степента, в която сме били милостиви с всички, които подлежат на същия съд Божи – всички човеци.
               Нека не бързаме да хулим и сплетничим. Нека не заемаме ролята на съдници и отмъстители.
                Да имаме милост към грешника – още повече, че самите ние също сме грешници, и макар не точно в този грях, но много други грехове, укрити за света, живеят в нас.
               Най-добре би било, разбира се, да отбягваме всеки разговор и ситуация, които ни водят до разкриване на чуждия грях. Но това не винаги е възможно. Дори пред телевизора насищаме сетивата си с толкова много мерзост, насилие и злоба, че трудно можем да бъдем равнодушни.
               Но Христос ни призовава да оставим Съда на Него – Безгрешния, Който стана човек и добре познава човешкия свят и човешките немощи.
                Да не забравяме, че сатаната три пъти дръзна да се доближи и да изкушава Спасителя. И ние, разбира се, сме подложени ежеминутно на изкушения.
                Но на това изкушение – дали да проявим милост и състрадание или ще се включим към хора на оплювателите и самозваните съдници – това изкушение твърде често ни връхлита.
                Да имаме ясен и готов отговор. А той е:„Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ни!“
                Иисусовата молитва ще даде мира, който ни е отнет от тъжната вест за нечие голямо и гибелно прегрешение. Молитвата ще ни върне благодатта, така както тихо езеро се успокоява след хвърлен в него камък.

За борбата със страстите и за смирението

          Най-главното, най-необходимото за християнина е: борба, борба, непрекъсната борба със себе си. Защото, ако човек започне да се следи – а трябва непрестанно да следим себе си – той все ще намери нещо недобро. Защо? – Защото дяволът не престава да ни изкушава. Ние сме пълни със страсти и около нас непрекъснато има бесове – нападат ни ту с един помисъл, ту с друг. С тях трябва да се борим. Ако приемем беса, наскърбяваме Господа.
          Нашите оръжия са непрекъсната борба със себе си и постоянна молитва, молитва и молитва. Защото ако разчитаме на своите сили, ще има провали, а с Божията помощ всичко е възможно. А когато ни се случи да отстъпим, веднага трябва да започнем отначало….
          Нашата цел е да си спасим душите. Изворът на доброто е Сам Господ, а раят – това е да бъдем непрекъснато с Господа. Злоба, завист, ревност, пристрастие към земното – това са все гнусни страсти и трябва да се махат. Трябва да се стремим към Господа. А при Него се отива с труд. Без старание няма спасение. Старанието се заключава в борба, молитва и вършене на добро под най-различен вид, но все заради Господа. Ако правиш добро заради Господа, то ще бъде одухотворено.
            От нас се изисква и друг подвиг – да придобием крайно необходимото и крайно далечното от нас смирение. Какво е смирението? Авва Доротей учи, че смирението е винаги да бъдем готови да кажем „Простете!“ Какво означава това? – Означава „Виновна съм!“ А ние все не сме виновни, все другите са виновни. Трябва не да се самооправдаваме, а когато дойде случай, да се смирим, да претърпим и да бъдем кротки. Това не става така лесно, защото нашата природа е горда и ни се иска да отвърнем на другия. А с гордостта трябва борба. Тази борба е много дълга, упорита и трудна, но без това няма да очистим сърцето си …
          Без борба не можем да придобием нито една добродетел. Без молитва – също. Борбата и молитвата заедно могат да победят малко по малко всички пороци. Ако не победим нашите пороци, няма да влезем в царството Небесно… А целта на нашия живот е да бъдем с Господа. За да можем да бъдем с Господа, и то вечно, както Той ни е обещал, трябва да положим всички усилия да очистим нашите сърца от всякаква лошотия, от страстите. За голямо съжаление, те са много силни и ние много ги обичаме и не искаме да се разделим с тях. А когато малко по малко с Божията помощ – защото ние сами не можем нищо – се маха една страст, после друга, тогава на душата става по-леко, по-мирно, по-спокойно.
Из книгата „Православието е правилна вяра и живот според вярата“ на монахиня Серафима (Ливен), духовно чедо на свети Серафим Соболев, Софийски Чудотворец.