За нашето кръщение

            fotor325
             Кръщението ни в православната църква съвсем не е формален акт по спазването на традиция, настойчиво подкрепяна от някоя благочестива леля (каквато се намира във всяка фамилия ). За съжаление мнозина от кръстените в зряла възраст (например притока на новопокръстените след промените през 1989 г.), мнозина бяха кръстени без да са огласени*, без да са подготвени, без да са наясно с най-основните истини на Христовото учение. Така те са затруднени да положат живота си в попрището на новото учение – Христовата вяра, чийто „печат дара” вече носят.
Има още

Да имаме милост към грешника

– ето сърцевината на християнския морал. Защо толкова често вместо да сме милостиви, вместо да се молим за съгрешилия, изпадаме в осъждане, гневни упреци и дори злорадство. Знаем от житията, че древните отци са плачели, виждайки греховете на своя брат. А ние сякаш се насърчаваме в злоба и злорадство, в обиди и насмешки, сякаш в някаква наслада разказваме и показваме чуждите грехове.
              Какво ни ползва това като християни? Немилосърдието показва нисък духовен ръст или изобщо липса на духовен ръст.
              Немилосърдието не подобава на човек, който е тръгнал по стъпките на Всемилостивия.
Немилосърдието изобличава всеки, който е чул не само с телесните си уши евангелската повеля: „Не съдете, за да не бъдете съдени“().
               Немилосърдието е стрела, насочена към самите нас.
               Немилосърдието показва, че ние, незнайно защо, се имаме за нещо повече от падналия в грях престъпник, прелюбодеец или крадец.
               Бързи на гняв и лишени от милост, ние сякаш показваме на дело, че не следваме закона на любовта.
                Последното нещо, за което се сещаме, е молитвата за падналия брат.
                А първото е злорадството, кипящо от грехопадналото ни сърце.
                Трябва да помним, че Бог ще бъде милостив с нас в степента, в която сме били милостиви с всички, които подлежат на същия съд Божи – всички човеци.
               Нека не бързаме да хулим и сплетничим. Нека не заемаме ролята на съдници и отмъстители.
                Да имаме милост към грешника – още повече, че самите ние също сме грешници, и макар не точно в този грях, но много други грехове, укрити за света, живеят в нас.
               Най-добре би било, разбира се, да отбягваме всеки разговор и ситуация, които ни водят до разкриване на чуждия грях. Но това не винаги е възможно. Дори пред телевизора насищаме сетивата си с толкова много мерзост, насилие и злоба, че трудно можем да бъдем равнодушни.
               Но Христос ни призовава да оставим Съда на Него – Безгрешния, Който стана човек и добре познава човешкия свят и човешките немощи.
                Да не забравяме, че сатаната три пъти дръзна да се доближи и да изкушава Спасителя. И ние, разбира се, сме подложени ежеминутно на изкушения.
                Но на това изкушение – дали да проявим милост и състрадание или ще се включим към хора на оплювателите и самозваните съдници – това изкушение твърде често ни връхлита.
                Да имаме ясен и готов отговор. А той е:„Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ни!“
                Иисусовата молитва ще даде мира, който ни е отнет от тъжната вест за нечие голямо и гибелно прегрешение. Молитвата ще ни върне благодатта, така както тихо езеро се успокоява след хвърлен в него камък.

Празникът, в който няма болка

             Рождество Христово и Възкресение са най-големите християнски празници.
             Възкресението на Богочовека е тъй изумително, свръхмерно, неописуемо, чудно, грандиозно, тъй величаво, надскачащо всяка рационална характеристика, събитие, че го наричаме „Великден“ – Великият ден на Христовата победа над греха, смъртта и дявола.
             Но тази свръхярка светлина е предшествана от страданията Господни, от нашата съпричастност към мъките на Спасителя, от трагизма на стоварване върху плещите на Безгрешния на целокупния греховен товар на човечеството, от покайния зов на богослужбите, които ни призовават към съразпване с Христос.
             А ето – Рождеството иде – без болка, без страдания, дивно, тихо, непонятно, непознаваемо дори за ангелските хорове, истинско звездно тържество, където цялата вселена прекланя колене пред Богомладенеца. Отдават почит и пастирите, символизиращи юдейския народ, и влъхвите – високообразования езически свят, и ангелите, които пеят в този тържествен час.

Има още

Да си православен днес

Пост

           Светът понякога помръква от греховен мрак. А душата, беден странник по земния път, жадува да се къпе в светлина. Но нейният носител е тялото, което тегне към световните измами. От това произлиза сложната зависимост на душата от тялото и трудните взаимоотношения между тези две противоположности.
            Става така, както когато с кола, теглена от кон, се пренася скъпоценно съкровище. Конят е тялото, съкровището е душата, а коларят е личната воля на човека. Тя управлява движението и от нея зависи най-вече дали товарът ще бъде пренесен благополучно до целта.
            Ако конят е буен, трудно ще се обуздава от коларя и богатството може да се разпилее. И тялото трябва да се укротява, за да се опази душата неповредена. Това на практика става чрез въздържание от силни храни, чрез пост. Но и най-кроткият кон, ако не е направляван добре, може да се отклони от правата посока и колата да попадне в някоя пропаст. Необходима е бдителност, необходимо е личната воля да бъде на стража. Така се стига до другия по-важен пост, до духовния пост.
Има още

1 ноември – Ден на народните будители

         Честит да е празникът на просветната ни интелигенция – празник свързан с началото на следосвобожденската ни история, празник на всеки родолюбив българин, празник забранен по време на атеистичния режим, празник на духовните закрилници и просветители на нашия народ. Помним, че част от тях са изявени църковни дейци, литератори с блестящо перо, светии и мъченици от страниците на многострадалната ни история – създатели на славянобългарската азбука, книжовници, преводачи, поети, химнографи, историци, проповедници и енциклопедисти, пламенни радетели за българщината, истински титани на духа, чиито наследници сме ние. Да почетем на този ден достойните ни предци, кито се бориха за просветна, силна, освободена от гнета на робските предразсъдъци, свободна и славна България.

Честването на Хелоуин – безобидно увеселение или зловеща практика

           В последните десетилетия влиянията от запад са тъй засилени, че често не си даваме сметка как по инерция, без да се замислим, усвояваме, установяваме дейности, налагаме привички, дълбоко чужди на нашата народопсихология, противни на родното ни верую, примитивни спрямо изтънчения светоглед на съвременника, който е уж широко информиран човек, и дори направо вредни в изграждането на ценностна система на подрастващите.
            Едно от тези влияния, превърнало се в пряко заимствана тенденция, е празнуването на Хелоуин – на дело празника на злите сили, и то празнуване, чието лоно е българското училище – всепризнатия храм на образованието още от възрожденско време.
            Какво се получава? Учителят, за да се включи към проект, който му докара средства, е готов да слага маски, да позира, да се предрешава, да се демонизира, подвеждайки и своите ученици в това гротескно забавление. За това той не може да бъде обвинен – масово е наложена представата, че училището е място за забавление, където ученикът, добре знаейки своите права е в позицията на „законодател“ и „критик“.
Често дори и без проект българското училище масово откликва на хелоуин-манията, подозрително лесно наложила се сред интелигентите в нацията – нашите учители. Възможно е мнозина от тях да мислят, че по този начин осъществяват по-добрата връзка с младите.
           По разбираеми причини родителите, израсли в поколенията на прехода и лишени от религиозна грамотност, също не отчитат действителния негатив от подобни прояви.
           Маскирането, преобличането в дрехи на съществата от отвъдното, всъщност е отглас от езическите мистерии, когато космосът се преобръща и оргиастично* се пресъздава отново битката меду добро и зло, само че с обратен знак. Всъщност автентично наше „шоу“ в този дух е кукерския танц.
           Езическият реликт на заклинание на злото, като се поставяме на неговото място, всъщност е отпадане от образа, който имаме, отпадане от човекостта, от конституцията на разума. Тази мистериална практика не само че не е безобидна, тя води до „олекотяване“ на темата за злото и доброто в цялост – както това се тиражира в американското кино. Но тя води и до доброволното ни демонизиране в момента, когато се преобличаме като вещица или като трол. Когато сега заеме мястото на аморфния „отвъден“ персонаж, детето и без това привикнало към условността на света (благодарение на технологиите), детето лесно ще заеме ролята на злия, на демона, и на чудовището, и ще привикне да заема тази роля в света на възрастните. Неслучайно имаме толкова случаи на насилие сред деца.
            Като оставим настрани комерческата страна на въпроса (защото търговците се възползват точно от тази страна, продавайки всевъзможни демонски аксесоари), остава открит казуса – защо именно българското училище е гнездото на тази тъжна практика, точно в навечерието на Деня на будителите – хора пламенни на слово и на дело, титани на духа, просветители с ясен взор за политическото и социално бъдеще на една нова, освободена от клопката на робския примитивизъм свободна и просветна България.
            Учители от нашето съвремие, вие сте техни наследници! Дали личи това под маската на вещицата?

*оргиастично (от оргия) – мистериална практика от древните езически времена

Да си православен днес

За борбата със страстите и за смирението

          Най-главното, най-необходимото за християнина е: борба, борба, непрекъсната борба със себе си. Защото, ако човек започне да се следи – а трябва непрестанно да следим себе си – той все ще намери нещо недобро. Защо? – Защото дяволът не престава да ни изкушава. Ние сме пълни със страсти и около нас непрекъснато има бесове – нападат ни ту с един помисъл, ту с друг. С тях трябва да се борим. Ако приемем беса, наскърбяваме Господа.
          Нашите оръжия са непрекъсната борба със себе си и постоянна молитва, молитва и молитва. Защото ако разчитаме на своите сили, ще има провали, а с Божията помощ всичко е възможно. А когато ни се случи да отстъпим, веднага трябва да започнем отначало….
          Нашата цел е да си спасим душите. Изворът на доброто е Сам Господ, а раят – това е да бъдем непрекъснато с Господа. Злоба, завист, ревност, пристрастие към земното – това са все гнусни страсти и трябва да се махат. Трябва да се стремим към Господа. А при Него се отива с труд. Без старание няма спасение. Старанието се заключава в борба, молитва и вършене на добро под най-различен вид, но все заради Господа. Ако правиш добро заради Господа, то ще бъде одухотворено.
            От нас се изисква и друг подвиг – да придобием крайно необходимото и крайно далечното от нас смирение. Какво е смирението? Авва Доротей учи, че смирението е винаги да бъдем готови да кажем „Простете!“ Какво означава това? – Означава „Виновна съм!“ А ние все не сме виновни, все другите са виновни. Трябва не да се самооправдаваме, а когато дойде случай, да се смирим, да претърпим и да бъдем кротки. Това не става така лесно, защото нашата природа е горда и ни се иска да отвърнем на другия. А с гордостта трябва борба. Тази борба е много дълга, упорита и трудна, но без това няма да очистим сърцето си …
          Без борба не можем да придобием нито една добродетел. Без молитва – също. Борбата и молитвата заедно могат да победят малко по малко всички пороци. Ако не победим нашите пороци, няма да влезем в царството Небесно… А целта на нашия живот е да бъдем с Господа. За да можем да бъдем с Господа, и то вечно, както Той ни е обещал, трябва да положим всички усилия да очистим нашите сърца от всякаква лошотия, от страстите. За голямо съжаление, те са много силни и ние много ги обичаме и не искаме да се разделим с тях. А когато малко по малко с Божията помощ – защото ние сами не можем нищо – се маха една страст, после друга, тогава на душата става по-леко, по-мирно, по-спокойно.
Из книгата „Православието е правилна вяра и живот според вярата“ на монахиня Серафима (Ливен), духовно чедо на свети Серафим Соболев, Софийски Чудотворец.