Родни светии – на 25 ноември почитаме свети Климент Охридски

          На 25 ноември, когато православната църква чества св. Климент Римски, честваме и знаменития му съименник – великия Климент от българския род, първия епископ на български език, достохвалния ученик на светите братя Кирил и Методий, Охридски светител и чудотворец, чийто мощи се покоят в Охрид.
          Честваме блестящ книжовник и житиеписец, съставител на изящни похвални слова, проникновен в богословското знание и богоозарен учител, съратник на св. Наум и близък приятел и наставник на княза-покръстител Борис-Михаил, който го изпраща в югозападните български предели.
          Житието на св. Климент е написано от блажени Теофилакт Охридски, гръцки епископ, оглавил Охридската архиепископия през XI век. Блажени Теофилакт, известен с ерудиция и литературна дарба, не е пожелал да остави в забрава делото и чудесата на знаменития си предшественик по катедра.
ТЕОФИЛАКТ БЪЛГАРСКИ
ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
ЖИВОТ, ДЕЙНОСТ, ИЗПОВЕДАНИЕ И ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ЧАСТ ОТ ЧУДЕСАТА НА СВЕТИЯ НАШ ОТЕЦ КЛИМЕНТ, БЪЛГАРСКИ ЕПИСКОП1, НАПИСАНО ОТ ПРЕСВЕТИЯ И СЛАВЕН АРХИЕПИСКОП НА ПЪРВА ЮСТИНИАНА И НА ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ ГОСПОДИН ТЕОФИЛАКТ, КОЙТО ИМАЛ ЗВАНИЕТО МАГИСТЪР НА ОРАТОРИТЕ В КОНСТАНТИНОПОЛ 
I
Увод
  1. Елате, чада2, чуйте ме (Псал. 33,12), елате всич­ки, които се страхувате от бога, и ще ви раз­кажа (Псал. 65, 16), за да узнае и другото поколение, синовете, които ще се родят  (Псал. 77,   В), и създаващият се народ да възхвали господа (Псал. 101, 19). Това е казал Давид3, а ние днес го казваме заедно с него. Наистина трябва навсякъде и пред всички да разказваме за божието величие не само поради това, че няма граница на божията похвала (Псал. 146, 5), както вярваме, за­щото, колкото и много да съобщаваме и да говорим, неказаните неща са много повече, но и поради това, че разгласява­ното величие на божиите чудеса се явява като някакво под­буждане за по-безгрижните, които са заспали за извършване на добри дела.
  2. Мнозина смятат, че нашият век е отстъпил в известно отношение на древността4, че миналите времена са блестели с чудеса и са били украсени с живота на мъже, които, ако и да са били с тела, са живели почти безтелесно, а на нашето поколение нищо подобно не било дадено от бога, затова тези хора, които лошо и твърде несигурно познават (действител­ността)5, по жалък начин се оказаха негодни за праведен жи­вот, понеже сегашната природа не го била възприемала. Същността на природата е една и съща и не се е променила, и господ си е запазил и в нашите времена твърде много мъже, които, без да превиват коляно (3 Царст. 19, 18) пред никого от хората6, са блестели със светлината на своя живот за слава на небесния ни баща, като са станали светила на света, имащи словото на живота (Фил. 2, 15-16).

  1. По същия начин блажени отци и учители са просветили в тези последни времена българската земя, като са блеснали с учението и чудесата си и са се явили силни пред бога с живота и словото си. Аз имам желание да опиша целия им живот, макар това и да надминава силата на моето слово7. Но дори и малко нещо да предложа, все пак аз ще засвидетелствувам с това человеколюбието и благодатта на бога, който е с нас и ще бъде с нас през всичките дни чак до края (Мат. 28, 20), както е обещал, а и ще покажа на всички хора, че не нашата природа се е изменила, но че се е извратило нашето желание.8
    Изнамиране на азбуката
  2. Навярно вие искате да узнаете кои са тези отци? – Методий, който украсил Панонската епархия, като станал ар­хиепископ на Моравия9, и Кирил, който бил велик в езическата философия, а още по-велик в християнската10 и познавал природата на действително съществуващите неща, а още повече единния съществуващ, от когото всичко е получило съществу­ването си от невидимото (Евр. 11,3). Поради чистотата на живота си те приели бога в себе си и поради приемането на страха в сърцето си се стараели да създадат спасителен дух (Исайя 26, 18) и станали силни в учителното слово, което се преподавало на гръцки език11. Силата12 на такава мъдрост привлякла мнозина.
  3. Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки език, светците смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята  безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр. 1, 19) на българите. Те тъгу­вали, страдали и се отказвали от живота13.
  4. И така какво правят? Обърнали се към утешителя14, чийто пръв дар са езиците и помощта на словото (Деян. 2, 2), и измолили от него тази благодат – да изнамерят   азбуката, която съответствува на грубостта15 на българския език, и да могат да преведат божествените писания на езика на народа16. И наистина, като се предали на строг пост и продължителна молитва, на омаломощаване на тялото си и на съкрушаване и смиряване на душата си, те постигнали желаното. Близо е господ, казва Давид, до всички, които го викат в истината (Псал. 114, 18), и докато ти още говориш, той ще   каже: ето аз съм тук (Исайя   58, 9), защото аз съм бог, който се приближава, а не съм бог отдалече (Йерем. 23, 23).
  5. И така те получили благодатта на духа като готово утро (Осия 6, 3) и светлина на знание се разляла над праведниците (Псал. 96, 11; Псал. 111, 4), и свърза­ната с тези неща17 радост разпръснала по-първата им скръб. След като получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука18, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на гру­пата19 били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава.  
III  
При папата в Рим
  1. Понеже знаели, че Павел е съобщил за своята пропо­вед (Гал. 2, 2) на апостолите, и те се отправили при епископа на Рим20, за да покажат на блажения папа превода си на писанията21. Пътуването им било успешно и те ненапразно за­минали22.
  2. Адриан, който тогава украсявал апостолския престол, щом като чул за тяхното идване, се зарадвал необикновено много23. Поразен отдалеч от гърма на славата на светците, той пожелал да види и блясъка на тяхната благодат, чувствувайки към божествените мъже това, което чувствувал Мойсей към бога, когато поискал да му се покаже желаното лице (на бога) и да го види ясно24 (Изход 33, 23, 13). Повече не можал да чака, но, като взел със себе си всичките свеще­ници и намиращите се там архиереи, излязъл да посрещне светците, като, според обичая, пред него бил носен знакът на кръста, и изразявал чрез сиянието на свещниците блясъка на радостта си, а може да се каже, и сиянието на идващите гости, които, прославени от прославяния сред светците господ (2. Сол. 1,10; Псал. 88, 7: Сир. 38,0], били удостоени да извършат много чудеса по време на своето вли­зане25. Когато било показано и тяхното дело на папата и той видял, че преводът на писанията на тоя език26 е рожба на духовна благодат на истинска апостолско душа, той не знаел какво да прави от радост: почнал да облажава мъжете, да ги нарича с различни имена – отци, любими деца, своя ра­дост, венец на вярата, корона на славата и красотата (Прем. Сол. 5, 17) на църквата. След това какво направил? Като взел преведените книги, той ги занесъл на божествения жертвеник, посветил ги на бога като някакъв дар и показал, че бог се радва на такива жертви, плод на сло­вото (Евр. 13, 15 – б)27, и приема такива плодоприношения като благоуханен мирис (Ефес. 5,2; Филип. 4,18). Защото какво е по-приятно за словото-бог от словото28, което осво­бождава словесните от безсловесие, ако подобното се радва на подобно (Сирах 13, 15; 37,4)? Той провъзгласил в църк­вата мъжете за равноапостоли, понеже се заели с подвиг, който е равен на подвига на Павел (2. Тим. 4,7), и се стараели да принесат на бога съвършено и свято приношение от народи (Рим. 15, 16).
  3. След това тези от придружаващите светите мъже, за които учителите засвидетелствували, че имат достатъчно опит­ност в славянската писменост и са украсени с благочестив живот, папата удостоил едни със свещенически сан, други с дяконски, а някои с иподяконски29. А лично великия Мето­дий30, макар много да се отказвал и да не се съгласявал, па­пата ръкоположил за моравски епископ в Панония31, понеже смятал, че не е справедливо да се лишава от сан този, който го е заслужил с делото си, както еднакво е несправедливо, когато някой получава сан, който е напълно далеч от делото, и когато се допуска някой епископ по дела и достойнство да остава скрит сред миряните и бидейки светилник, се по­ставя под леглото на неизвестността (Лука 8, 16). Така римският архиерей почел Методий с епископски сан или по-скоро почел епископството чрез него.
  4. А Кирил, който бил истински философ, Великият ар­хиерей (Евр. 4, 14) въвел в святая святих32 (Евр. 9, 3), за да служи там вътре в истинската скиния33 (Евр. 8, 2) и по-духовно и по-божествено да участвува в тайнствата34 и да се приобщи с новата чаша. Защото той като че ли за това бил оставен да пребъде в плът35, за да изнамери азбуката и да преведе писанията, а като послужил по тоя начин на божествената воля, той бил прибран от бога, които го научил на знание (Псал. 93, 10). Щом като обаче предусетил края на живота си, той приел монашеска схима36, която отдавна желаел, но поради скромност не я приемал като нещо велико и над­минаващо неговите сили. Като преживял в това звание десет дни37 и като приел светлина към светлината, той се преселил на небето, където е Христос, и напуснал долината на плача (Псал. 83, 7), жилището на мрака, калното блато (Псал. 39, 3) и земния живот. Той предал духа си на бога на духовете, а тялото му, което било вкусило доброволна смърт преди определената от природата, почетено с песни от боже­ствения папа и целия клир, било погребано в храма на Кли­мент – онзи Климент, който е придружавал Петър, първия от апостолите, и който подчинил елинската мъдрост на Хри­стовата като слугиня на господарката й38. И философът приел философа, великият учител взел при себе си гласа на словото, наставникът на народите поселил при себе си този, който е просветил останалите народи със светлината на знанието39.
  5. И бог чрез знамения засвидетелствувал славата, която очаквала Кирил на небето, и по този начин направил видимите неща глашатаи на невидимото40. Душевно болни, щом дохождали при гроба му. намирали изцеление, а благодатта на светия дух станала бич-гонител на много други болести. Защото, щом като някой се доближавал до гроба му или пък само почвал да призовава името на този богоносен отец, той намирал из­бавление от страданието според вярата си. Затова Кирил бил велик в устата на римляните, а още по-велик в душите им. Така чудесата му били основа на неговата слава, тя пък – причина за твърде голямата му почит, а почитта към светеца – утвърждаване на божията слава.
IV
Методий в Панония
  1. Така смъртта доставила на Кирил чест и от пребожествения папа и от бога41. Методий пък, след като загубил своя сътрудник и спътник, който му бил във всичко истински брат по плът и в господа, предал сърцето си на скръб42, изпитвайки това човешко чувство, сломен от обич към брат си. От друга страна, той се утешавал не по-малко, дори и повече, понеже се надявал, че ще има Кирил за помощник в учителското си дело и че колкото Кирил е по-близо до бога след освобожде­нието си от плътта, толкова той ще притежава по-полезно застъпничество43
  2. А когато настъпило време за Методий да тръгне на път за Панония и трябвало най-сетне да насочи поглед към епископията на тази страна, той прегърнал гроба на брат си, много пъти извикал милото име Кирил, оплакал телесната си самотност, призовал на помощ силата на неговото застъпни­чество44 и тръгнал на път с учениците си. Когато пристигнал в Моравия, той станал истински епископ, като проявил у себе си такива качества, каквито са нарисувани от Павел в образа на епископа (1 Тим. 2, 3-7), и  надминавал всички с учител­ството си45. Защото той не заровил таланта си (Мат. 25, 18) и не продавал 46 благодатта на духовния си дар (Деян, 8, 18; 1 Тим, 3,3;   Тит 1,7), и не направил властта си източник на разкош (Тит 1.9), но правел всички съучастници в доброто, като равномерно разпространявал слънцето на словото (Мат. 4,45) и не преставал да проявява усърдие при раздаването на отмерената евангелска храна (Лука 12, 42). Този, който и преди епископството си така залягал за  учителното слово, и то, без да се подхвърля на опасност за делото, когато вече му било поверено това дело и получил залога и знаел определеното за апостола: „Горко ми, ако не благовествувам” (1 Кор. 9, 16), нима тогава не  е  бил  длъжен  да  се  занимава с учи- телството, да се привърже към него и цял ден да се грижи за божиите слова, които му доставяли сладост повече от мед и медена пита (Псал. 18, 11; 118, 103)?
  3. Естествено, че той не само не преставал ежедневно да поучава тогавашния моравски княз Ростислав47 и да възпитава душата му с божествените заповеди, но и възпитавал и на­пътствувал владетеля на цяла Панония. който се казвал Коцел48, за да има49 страх от господа (Псал. 118, 120), и възпиран и въздържан от него като от някаква юзда, да отбягва всякаква злина.
Покръстването на Борис
Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз Борис, който живял през времето на византийския император Михаил и ко­гото по-рано бил направил свое духовно чадо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език50.
16.Този Борис изобщо бил и с много здрав ум и бил склонен към доброто. При него и българският народ започнал да се удостоява с божественото кръщение и да се християнизира. Когато тези светци, имам пред вид Кирил и Методий, видели, че има много вярващи и че много деца на бога се раждат чрез вода  и  дух  (Йоан  3,5),  но  че  те напълно са лишени от духовна храна, те изнамерили азбуката, както казвахме51, и превели писанията на български език52, за да имат новородените деца божии достатъчно божествена храна и да достигнат до духовен растеж и до мярката на Христовата възраст (Евр. 4, 16; Кол. 2, 19; Ефес. 4, 13). Така българският народ, от скитското заблуждение, по­знал истинския и най-правия път – Христа (Йоан, 14, 6) – и макар и късно, около единадесетия  или дванадесетия час, влязъл в божия  виноград чрез благодатта на този, който го повикал (Мат 20,6; Гал. 1,15; 2 Тим. 1,10). Повикването53 на този народ станало през 6377 година от сътворението на света54.
   V
Религиозни  спорове
  1. И така великият Методий не преставал да дава по­стоянно всякакви съвети на князете, като ту ги напътвал към благочестив живот, ту им предлагал неподправеното учение
    на църквата като някаква царска и истинска монета и неизопачено и непокътнато го запечатвал в душите им. Защото и тогава имало такива хора, които го55 изопачавали и про­меняли определенията, които нашите отци установили в църк­вата на бога, и мнозина вредили на душите си с въвежданото от франките изопачаване, които твърдели, че синът е роден от отца, а духът произлиза от сина56. Противопоставяйки се на тях, светецът ту с думите на господа, ту с изречения на отците опровергавал мненията им и всяко тяхно превъз­насяне, което се надигало срещу божественото знание (2 Кор. 10, 5), и мнозина пленявал за послу­шание на Христа (2 Кор. 10, 5), като ги обръщал от лъж­ливото към истинското и непокварено учение и ги правел достойни от недостойни, и затова бил и се наричал божия уста (Йер. 15, 19). Поради това ежедневно ставало увеличение на верните и словото божие възраствало, което знаем и за учението на апостолите от думите на Лука (Деян. 6, 7), или ако предпочиташ, заедно с мене според онова древно изречение: Домът на Давид напредвал, а домът на Саул западал, като ставал ежедневно по-слаб (2 Царства 3,1).
  2. Еретиците57, които били побеждавани от силата на сло­вото и истината, правели това, което само могли, или по-скоро към което се подбуждали от своя баща, който е човекоубиец отначало (Йоан 8, 44) и се хвали със злодейството си, като измъчвали светеца с хиляди злини и из­кушения. Измамвайки с лукавство, те напълно били спечелили за учението си Светополк58, който бил княз на Моравия след Ростислав и бил човек груб и неразбиращ доброто. Как би могъл този, които робувал на плътските удоволствия и се тър­калял в калта на нечистите дела (Притчи 7, 18), да не подчини своя ум по-скоро на тези, които му отваряли всяка врата към плътските наслади, отколкото на Методий, който порицавал59 душегубителната горчивина на всяко удоволствие? Това, което измислил известният Евномий, основател на аномейската ерес60, за да си привлече повече ученици, това замислил и неразум­ният франкски народ, т. е. да прощават всичко на съгрешаващите без труд и без старание, а само срещу съгласие с тях­ното учение, и да им позволяват порочен живот заради успеха на извратеното си учение, както ако някои биха разменяли помежду си единият смет, а другият кал, бидейки достойни за търговия с такива съкровища, при която и стоката е мръсна, и цената е отвратителна.
  3. Затова поквареният от тях Светополк, понеже му поз­волявали всичко, твърде малко обръщал внимание на Методиевите думи, а, напротив, дори се отнасял към него като към враг, тъй като „благочестието е срам за греш­ника”, казва Писанието (Сирах 1, 25). При все това великият какво ли приятно не говорел на княза, с какво ли ужасно не го заплашвал? От една страна, доказвал правотата на учението си чрез божествените писания и му заповядал да им се до­вери, понеже те даряват живот и са извори на спасение (Исайя 12, 3),тъй като и сам господ ни учи, че животът се съ­стои в изследване на писанията (Йоан 5, 39), а Исайя ни съветва да черпим вода не от блатото на ересите, но от изворите на спасението (Исайя 12, 3). От друга страна го заплашвал, че ако се присъедини към еретиците, ще погуби себе си и всички, които са под неговата власт, понеже става леснодостъпен за враговете и лекопобедим, тъй като нечестието, макар и за малко време да се разцъфтява, но с течение на времето само по себе си окапва61, за да не усвоят благочестивите порочността. И това, казал, ще се случи с княза след неговата (на Методий) смърт, което и станало спо­ред предсказанията на светеца. 
  4. И наистина, докато Методий бил жив, нито князът показвал замислите на сърцето си62, но имал василиск63, който се криел и хранел в яйцата на аспида64 (Исайя 59,5), нито пра­восъдието размахвало своя бич, но макар и да държало опънат лъка и да острело меч (Псал. 7, 13), то още не било изпратило стрела в сърцето на врага и не било засилило ръката си за удар (Псал. 37, 2; 87, 7). Когато обаче светецът престанал да живее и се развихрила всякаква злина, която вече не скривала своята отвратителност под покривало и маска, но като блудница действувала безсрамно и възбудила гонение срещу православните, тогава и бог не закъснял да накаже княза. Но затова по-после.
VI
Смъртта на Методий
  1. В това време Методий  предсказал   на тогавашния княз собствената си смърт, която предстояла  да   настъпи след три дни65, като направил това  предсказание  в  подкрепа на непре­къснатите си съвети, както аз мисля. Защото, ако изпълнилото се предсказание го представяло като пророк и като такъв, който е получил дарба от духа да предвижда бъдещето, ясно е, че и поддържаното от него учение е духовно и боговдъхновено.
  2. След като събрал учениците си, подражавайки на Павел или по-скоро на моя Исус, той почнал да ги утешава и да ги укрепва с прощални думи, като изобразявал пред духовните си деца хубавото наследство, достойно за трудностите, които е понесъл, за да си спечели такова богатство. Навярно искате да узнаете какво е наследството? – Словото божие, което е много по-желано от злато и скъпоценни камъни (Псал. 8, 11), и мъдростта, спечелването на която е по-ценно от златни и сребърни съкро­вища (Прит. З, 14). „Вие знаете, мои мили66, казал той, силата на еретиците в злото и как те, като извращават сло­вото божие (2 Кор. 4, 2), по всякакъв начин се стараят да напоят ближните си с мръсното извращение на Писанието, възприемайки и прилагайки тези два начина на действие: убеждаване и строгост, като прилагат  първото към по-про­стите, а второто към по-страхливите. Аз се надявам и се моля вашите души да се запазят от двете. Вие впрочем не ще се увлечете от убедителност на думи и не ще се пре­лъстите от празна измама (Кол. 2, 4, 8), понеже сте закрепени  върху скалата на апостолското изповедание и учение; изградената църква върху нея (скала) вра­тата на ада няма да победят (Мат. 16, 18), защото верен е обещалият това (Евр. 10, 23) и вие не ще се поколебаете в твърдостта на сърцата си поради някакъв страх, понеже знаете: Не се страхувайте от силните на деня (Псал. 55, 3-4),нито от тези, които убиват тя­лото, но не могат да погубят душата (Мат. 10, 28). Нещо повече – подкрепяйте и другите да пазят залога, който получихме от апостолите и своевременно от отците и който те ще поискат от нас в деня на въздаянието. Ето аз ви пред­сказах и чрез предсказанието си ви направих отговорни за греха. Защото, ако не бях дошъл, казва Христос, и ако не бях им казал, не биха имали грях (Йоан 15, 22). Аз съм невинен за вашата кръв, понеже не се по­боях да ви говоря (Деян. 20, 26—27), но според пророк Йезекил бодърствувах на поста си като страж (Йез. З, 17; 33, 6—5). Гледайте как внимателно трябва да ходите не като немъдри, а като мъдри (Ефес. 5, 15) и с всич­ката си бдителност запазете вашите сърца и сърцата на ва­шите братя, защото вие ще минавате сред примки и ще се движите по върховете на градските укреп­ления (Сир. 9, 18), понеже и след моята смърт ще нахълтат между вас свирепи вълци, които не щадят стадото (Деян 20, 29—30), за да увлекат народа ,след себе си. Силни с вярата си, вие им се противопоставяйте. Павел ви заповядва това чрез мене. Бог и отец, който е над всичко, и роденият безстрастно от него преди вековете син, и светият дух, който произлиза от отца, ще ви научи на всяка истина (Йоан 16, 13) и ще ви представи непорочни за моя похвала в Христовия ден” (Фил. 2, 16).
  3. Като казал това и още много други такива неща67, той предал духа си на ангелите, които го бяха придружавали и пазили във всичките му пътища (Псал. 90, 11), за да го отведат, след като блестял в архиерейството 24 години и с голям труд и мъка (2 Кор. П, 27) приготвил спасение не само за себе си, но и за другите. Защото той се грижел не само за себе си, но и за другите, за да се спасят. И нощ и ден живеел само за това, което ползувало и другите. За това свидетелствува и големият брой свещеници, дякони и иподякони, които, 200 на брой, той, умирайки, оставил в областта на своята църква68. Ако са били толкова много само духов­ните лица, нека си представим колко е било голямо числото на миряните. Първо място между тях заемал Горазд, когото нашият разказ още по-рано причисли към най-известните Ме­тодиеви ученици69 и който бил провъзгласен за архиепископ на Моравия от самия светец, когато бил към края на живота си70.
VII
  1. Но твърде дръзката тълпа еретици не търпяла да има Методий и след смъртта му за свой жив противник, но „елате, казали, да извършим насилие над Горазд и да му устроим засада, защото неговият живот не под­хожда на нас и пътищата са му различи и, и той ни изобличава заради греховете ни (Прем. Солом. 2, 6:10 12, 15) и ако му се позволи да живее, Методий би оживял за нас”. И те го лишили от епископската власт, а из­дигнали на престола или по-скоро понижили престола чрез ня­кой си Вихинг71, който бил пиян от чистото вино на ереста72 и бил способен да опива други и който поради това бил предаден от Методий на сатаната на отлъчването заедно с буйствуващата му дружина – о, трудове и подвизи на Ме­тодий и о, троице, която се сливаш със своите лични качест­ва. И колкото престолът бил прославен чрез Методий и пре­възхождал много други престоли, толкова чрез Вихинг паднал в бездната на безславието.
VIII
Нови религиозни спорове
  1. Така противозаконно и без всякакво право той (Вихинг) заграбил епископството, като си присвоил чест (Евр. 5, 4) и извършил г р а б еж (Филип. 2, 6), а повикания от бога (Евр. 5, 4) изгонил с насилието на ръката на греш­ника (Псал. 9, 36). Ереста надигнала глава и почнала да се държи надменно с православното множество Методиеви ученици. И като дигнали шум и като въстанали срещу верните, те казали: „Защо вие още твърде благосклонно сте разполо­жени към думите на Методий, които са вмирисани и мъртви, а не се присъединявате към живия архиепископ и не изповяд­вате, че синът е роден от отца и духът произлиза от сина?” 
  2. А те (Методиевите ученици) отговорили чрез Горазд и Климент73: „Методий е още жив, ние напълно знаем това от господа, който, от една страна, казва, че повярвалият в него и да умре, ще живее (Йоан 11, 25), а, от друга страна, ни учи, че бог се нарича бог на Аврама, Исака и Якова като на живи, а не като на мъртви (Мат. 22, 32). В какво наистина грешим, ако имаме за учител този, който живее в бога, духовно общува и разговаря с нас и ни под­крепва срещу вас? Понеже и сега още сме убедени, че тази ваша нова вяра не се засвидетелствува от някакво писание, нито е била създадена от светите отци, ние се страхуваме, че ще се подхвърлим на проклятие, понеже  апостол Павел ясно казва: Ако някой  ви  благовествува повече от това, което приехте,  да бъде проклет  (Гал. 1, 9). Ние вярваме в духа на сина, понеже е дух на живот и ис­тина, които са и синът (Йоан 14, 6), и също в духа като ум Христов (1 Кор. 5, 16), но ние не сме научили и не ще научим, че той произхожда от сина, и не ще се откажем от вя­рата с и, и не ще станем по-лоши от неверниците (1 Тим. 5, 8). Не! Кълнем се в освещението на благодатта на светия дух. Ние вярваме, че духът произхожда от отца и че бащата на сина е негов виновник и изводител, но че е присъщ и на сина и винаги чрез него се раздава на достойните. Едно е обаче изхождането, а друго е раздаването. Първото изяснява начина на съществуването на духа, защото, както синът е от отца по рождение, така духът е по произхождане от него. Даването не обяснява начина на съществуването, а показва обогатяване и раздаване.
  3. За да обясним учението с един пример, доколкото това е възможно, представи си, че някой цар дава твърде голямо богатство от своите съкровища, а синът му, след като го е получил, го владее като собствено и го раздава на тези, които му се харесват. Отецът е царят; богатството, както се казва в сравнението, е духът, който е даден от неизброимите съкро­вища на отца; царският син е синът на отца, на когото при­надлежи духът и чрез когото се раздава. Виждате, че духът, както ние знаем, не изхожда от сина, а се раздава чрез него. Но ако те смущава, че синът е духнал на апостолите и е казал: „Приемете светия дух” (Йоан 20, 22), то ти грубо си изтълкувал евангелските думи74. Той е дал на апостолите един от даровете на духа, който се отнася до опрощава­нето на греховете (Йоан 20, 23), както става ясно от след­ващите думи; и за Исайя е обикновено да нарича духове дей­ствията на духа (Исайя 11,2; 26,18; 29,10 и др.), но тогава (Христос) не е дал на учениците си самия дух. Защото е ясно, че ако тогава им е дал духа, слизането на духа след това на Петдесетница или е било излишно, или пък е било слизане на друг дух, ако не е било излишно. Какъв е наистина този дух ? Както църквата проповядва, един е светият дух. Ако бяха два, то кой от тях не е свет? Ако е свет даденият чрез духането и господ е дал именно него, а не един духовен дар, то е ясно, че слезналият на Петдесетница не е свет. Но тази хула да падне върху вашите глави (Неем. 4,5; Псал. 7,17). При­знавайки две начала — отца за начало на сина, а сина за на­чало на духа, — вие лудувате от нова манихейска лудост75.
  4. Ние имаме един бог (1 Кор. 8,6) и отецът е един­ственото начало на произхождащите от него: за сина е отец, а за духа е производител, както и едно слънце е начало на лъча, на светлината и на топлината. Светлината и топлината са присъщи на лъча, както духът е присъщ на сина, и свет­лината принадлежи на лъча, както духът на сина, а и двете са от едно начало – слънцето. Както в примера, светлината и топлината се предават чрез лъч на телесния свят, така и светият дух чрез сина се раздава на духовното творение за всичко76. Ако пък и вие като манихеите, които показвали евангелие от Тома77, можете да ни покажете друго евангелие, което е въвело такова учение за духа, то докажете, че то е канони­зирано78, и ние ще млъкнем и дори ще ви почитаме като свои благодетели. Но, ако църковният рай се напоява от че­тири източника, които излизат от един извор (Битие 2, 10), то, аз мисля, вие сте признали Матей, Марко, Лука и Йоан. Всеки, който въвежда пето евангелие, е три пъти проклет. Йоан ни представя сина, че говори за духа на ис­тината, който изхожда от отца (Йоан 15, 36). Преста­нете да забивате срещу себе си все повече съпротивляващия се меч; престанете да воювате против сина божи, великия евангелист, от когото, чрез когото и за когото е цялото еван­гелие, и без духа да учите за духа, а по-скоро да говорите от противния дух.
IX
  1. Привържениците на Вихинг не издържали при тези думи, запушили ушите си (Деян. 7, 57), както тези, които ня­кога убивали с камъни Стефан (Деян. 7,58), истинския  свиде­тел на словото79. Така те направили единственото възможно за тях добро дело, понеже не били достойни да слушат тези думи. Започнали да дигат шум и да разбъркват всичко и едва не започнали бой с православните, предоставяйки силата на ръ­цете си като съюзник на изморения си език. Накрай те забър­зали и прибягнали към последното си прибежище, към долния Светополк, и почнали да клеветят православните, че корели заговор80 и щели да се надигнат срещу властта му, ако не се съгласели с княза в учението, понеже противното мислене, е и противодействие. Той повикал последователите на Методий и им казал: „Защо става този разкол между вас и защо всеки ден се карате като врагове помежду си? Нали сте всички братя? Нали сте християни?81 Защо не се споразумеете по­между си и защо не се стремите към единство?”
  2. А те отговорили, използувайки Горазда и Климента като своя уста, понеже те водели разговора: „Княже, би трябвало да ти говорим твърде обширно за това, тъй като опасността заплашва не най-малките и не най-незначителните за нас неща, а църковния догмат за блажената троица и за душата, което за нас е най-ценно от всичко. Но понеже твоето непознаване на писанията не ти позволява да слушаш много дълги и твърде дълбоки разсъждения, то нашият отговор на твоето питане е прост: ние се разделяме, защото и господ дойде да донесе меч и да раздели по-доброто от по-лошото (Мат. 10, 34— 35), а слушаме, че и Давид мрази мразещите господа и много почита приятелите на бога (Псал. 138, 21, 17). Ние никога не бихме сметнали за християни тези, които не приемат евангелието, защото, докато в него един от троицата, синът божи, е казал: „Духът на истината, който из­хожда от отца” (Йоан 15, 26), тези казват, че духът е произлязъл от сина. Ако впрочем това беше наистина така, какво е пречило на господа да каже: „Духът на истината, който изхожда от мене?” Това е едно. А другото е провъз­гласил за светия дух вторият вселенски събор на събралите се архиереи от целия свят в Константинопол82, понеже той за това бил и свикан – да опровергае духобореца Македоний. Съборът съставил символ на вярата не за опровержение на съставения от Никейския събор83, но, което първият събор пропуснал, понеже споровете за духа тогава още не били по­вдигнати, това вторият допълнил и дъщерята довършила не­свършеното от майката84. И така да видим според този сим­вол, който, преведен от гръцките книги, и ти, княже, всеки ден произнасяш в църква, дали да се съгласим да вярваме в духа, който изхожда от сина, или в духа, който изхожда от отца85. Как те се съгласим с тези, които мъдруват против еванге­лието и учението на отците, което е изложено с помощта на духа, с тези, които викат от земята като лъжливи предска­затели86 (Исайя 8, 19; 19,3)? „Какво общо има между светлината и тъмнината?” – казва божественият апос­тол (2 Кор. 6, 14). И така, ако те променят своето мнение и се съгласят с евангелието и с отците, ние ще отидем при тях тичешком като братя, ще се обединим и ще се прегърнем. Но ако те, отричайки единствения наш наставник Христа, тръгнат по своя ум и останат заблудени в своите помисли (Рим. 1, 21), ние мъчно ще се съгласим да усвоим догмата (учението) за троицата от такива учители”. Това отговорило православното множество, като си послужило с Горазд и Кли­мент като с говорители87.
Х
  1. Князът едвам разбрал малко нещо от казаното, задното бил съвсем тъп, за да може да разбере нещо от божествените работи, а, от друга страна, понеже бил не само твърде грубо и, общо казано, много неразумно възпитан, но и бил помрачил разума си с нечисто удоволствие, както се вече каза88. Как би могъл наистина да вникне в разсъжденията за троицата човек, който напълно е лишен от светостта на целомъдрието, без което никой не ще види господа (Евр. 12, 14)?
  2. Подбуден обаче от еретиците, понеже им бил напълно предаден, той дал на православните такъв отговор: „Аз съзнавам голямата си необразованост и съм невежа по отношение на догмите. Нали съм и неграмотен89? Но християнството прие­мам и ще го приемам. Все пак аз не съм в състояние да раз­реша с думи тези спорове, които вие подигате, нито мога да различа лъжеучителя от православния. Затова аз ще ви съдя като християнин. Разбира се, и за този догмат ще реша, както обикновено решавам и за другите неща: който се приближи и пръв би се заклел, че вярва правилно и православно, според моето правосъдие той нищо не греши против точността на вярата. Нему и ще предам църквата и в съгласие със справед­ливостта ще му предам църковното свещенство.”
XI
  1. Тогава франките, които били напълно готови за клет­вата, без да дочакат края на речта90 на княза, се заклели и утвърдили своето лъжеучение, като поставили подходящ край на неразумния съд. С помощта на такива съдии ереста се увенчала с победа над православието и получила пълна власт да мъчи и граби истинските слуги на Христа и пазители на вярата. „Ако някой се открие, казал, че не вярва според изпо­веданието на франките, той ще им бъде предаден, за да пра­вят с него, каквото искат.”
  2. Коя реч може да разкаже последвалите злини, които извършила покварата, като добила власт? Това било наистина като пожар в гора, който се раздухва от вятъра. Франките принуждавали учениците на Методий да се присъединят към лъжливото учение, а те пък защищавали вярата на отците. Първите били готови да извършат всичко, а вторите да поне­сат всичко. Франките безчовечно изтезавали едни, на други разграбвали домовете, като прибавяли алчност към нечестието си, а трети, и то стари и надминали Давидовата възраст91, влачели голи през търнаци. Те, достойни за съдбата и бесилото на Юда, продавали на юдеите по-младите свещеници и дякони. Защото както онзи продал Христа, така тези продавали на винаги носещите скръб (Евр. 3,8; Йез. 2,3) евреи92 слу­гите Христови или, по-добре, неговите приятели, както той сам ги нарича (Йоан 15, 14—15), а аз бих се осмелил да ги нарека помазаници. Те изобщо не били малко, защото само служителите на олтара били двесте души, както вече казахме93,
XII
Гонение на Методиевите ученици
  1. Тези, които имали длъжност на учители, какъвто бил известният Горазд, за когото често споменавахме и когото Методиевата добродетел поставила на престола94, понеже про­изхождал от Моравия и отлично знаел двата езика – славянски и гръцки, – а злобата на еретиците със свалянето на този мъж лишила престола от украса, също и свещеник Климент, мъж много учен, Лаврентий 95, Наум и Ангеларий, тях и още мнозина други славни мъже оковали в железни вериги и ги поставили в затвор, в който им било отказано всякакво утешение, понеже нито роднини, нито познати се осмелявали по какъвто и да  било начин да ги посетят. Но господ, който утешава смирените (2 Кор. 7,6), лекува съкруше­ните по сърце (Псал. 146,3) и радва душата с уте­шения, които съответствуват на многобройността на скърбите (Псал. 93, 19), утешил светците, като им из­пратил помощ от светия (Псал. 19,3; Йоан 2,28).
  2. Макар и измъчени от железните окови, те и в такова положение не изоставили молитвата, но като изпели песните на третия час, след това почнали припева на псалмите, с които се молим да ни се даде отново всесветия дух, който бил из­пратен на апостолите през третия час, бог, като погледнал на земята, накарал я да се разтърси (Псал. 103, 32) и настанало голямо земетресение, както някога, ко­гато окованият апостол Павел се молел, и като се появил шум от небето, оковите паднали (Деян. 16, 25—26) и окованите дотогава станали свободни, бидейки обвързани не­разривно само с любовта си към Христа.
  3. Бог разтърсил земята и я смутил (Псал. 59,4). Естествено и жителите на онзи град се стреснали и толкова се смутили от станалото, че се чудели и недоумявали какво означава това божие знамение. Но когато се доближили до затвора и видели случилото се със светците и че след пада­нето на оковите им те били напълно свободни, и като чули божествената радост (Псал. 50, 10), както казва Давид, тичешком отишли при   княза и му казали: „Какво е това? До­кога ще се противим на силата на бога? Докога не ще гле­даме към светлината на истината? Но ние имаме очи и не виждаме, имаме уши и не чуваме (Псал.113, 12—16; 134, 15 – 18), както идолите у Давид, или ако предпочиташ, като тези хора у пророк Исайя, които са получили дух на приспиване (Исайя 29, 10). Нима не ще разберем станалото чудо? Нима не ще се уплашим от божественото знамение? Няма ли да е по-добре за нас да бъдем обвързани с почит към тези, които са освободени от оковите?” 96
  4. Но езикът на еретиците се опитал отново да клевети чудото, както езикът на фарисеите клеветел извършените тогава чудеса от господа. Те казали: „Това са измами и явни хитро­сти на магьосници”97, с други думи – приписвали на велзевула необикновената случка, бидейки сами изпълнени от силата му (Лука, 11, 15; Марко 3,22). След това, понеже естествено било неразумният княз да  не разбере станалото,  отново оковали светците с по-тежки от първите окови и още по-безутешно, отколкото преди това ги изтезавали в тъмницата. Минали три дни и отново, когато те извършвали молитвата си в третия час, случило се същото, което и по-рано: земетресение с шум от небето и падащи окови. И богоборците отново, без да ка­жат нищо за станалото на княза, подхвърлили светците на същите изтезания, за които те самите били напълно достойни според съда на истината.
  1. Но бог станал предмет на съперничество от двете стра­ни: от едната страна било делото на злобата, а от другата – учението за душевното спокойствие98. Като минали десет дни, за трети път подвижниците пак били посетени от изтока от горе (Лука 1,78), но безчувствените еретици и сега оста­нали със същото ожесточение. Кривото не се изправяло и недостигът в техния ум за познаване на доброто не се запълнял (Еклес. 1,15). Така те прибавяли към болката от раните още повече страдание на светиите. Понеже получили позволение от княза да постъпват според своето разбиране, те ги извели от затвора,  измъчили  ги  с безчовечни  удари, както се казва, като не проявили милост нито към белите им коси, нито към тяхната немощ, която   непрекъснатото измъчване причинило на телата на светците99.
XIII
  1. Естествено князът, който бил роб на еретиците, не знаел нищо за тези неща, понеже случайно отсъствувал. Но ако той е бил там, те не биха причинили такива неща на из­поведниците на истината, тъй като, макар и да бил предан хи­ляди пъти повече на франките и макар да бил полудив и же­сток, все пак той се страхувал от силата на светите мъже, особено след като бог извършил и за трети път чудото. След тези безчовечни изтезания и без да позволят на светците да си вземат храна, понеже не давали на никого да подхвърли дори една троха хляб на Христовите слуги, по-точно – на Христа (срв. Мат. 25, 40), предали ги на войници, за да ги отведат поотделно в различни места в крайдунавските области, като осъдили небесните граждани на вечно изгнание от града си.
  2. Войниците, хора жестоки, понеже били немци100, притежаващи и по природа жестокост, която увеличили и поради заповедта, взели светците, извели ги извън града и след като ги съблекли, почнали да ги влачат голи, и чрез една постъпка те им причинявали две злини: безчестие и страдание от леденостудената мъгла, която лежи винаги в крайдунавските земи. Освен това те допирали мечовете си до шиите им, готови да ги забият,и копията си до гърдите им, готови да ги окървавят, за да не умрат само един път101, но толкова пъти да из­питат смъртен ужас, колкото пъти очаквали удар. И това било заповядано на войниците от враговете. Когато били далече от града, те ги оставили и поели пътя обратно за града.
XIV
Заминаване за България
  1. Изповедниците Христови, понеже знаели, че господ за­повядва на гонените от такъв град да бягат в друг град (Мат. 10, 23), закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие. Но и нея нямало да достигнат, ако не скривали пътя си102 За­това се стараели да останат незабелязани от всяко око, като понасяли лишения от храна и облекло и търпели всякакви бед­ствия. Така те били принудени от страх да се разделят един от друг и се пръснали на различни страни и това по волята на бога, за да привлекат повече103 области в кръга на евангелското учение104.
XV
  1. Климент, като взел със себе си Наум и Ангеларий, се отправил по пътя, който  водел към Дунава, и стигнали до едно село, надявайки се да намерят подкрепа за   телата си, изстрадали от липса на храна и дрехи. Те разпитали кой в се­лото е боголюбив и гостоприемен и е известен с благочестив живот и затова е син на Христовия мир (Йоан 14, 27; Кол. З, 15)  и когато намерили такъв, те били  приети от  него да  му гостуват. Той имал единствен син, хубав и в цветуща възраст. Щом като странниците влезли в къщата му, умрял синът, този красавец, единствена утеха105 на баща си, дивно разцъфнал потомък на рода.
  2. Какво, мислите, почувствувал бащата? Какво ли не ка­зал той на чужденците, понасяйки с мъка такава скръб за детето си? „Добра отплата за гостоприемството ми! Затова ли ви отворих вратата си, за да се затвори къщата ми, след като тя загуби наследника си? Затова ли ви протегнах десницата си, за да загубя един­ствената си дясна ръка? О, печален ден, в който приближихте селото ни! О, тази мрачна светлина, която ви насочи към моя дом! Навярно вие сте магьосници и врагове на единия бог и аз получавам от него това наказание, понеже приех под своя покрив мразените от него. Аз съм приемал в къщата си и мно­зина други, като принасях дар на бога от имота си, и ги по­срещах според възможностите си. Но господ увеличаваше имота ми, който не се намаляваше, а се уголемяваше, и раз­ходът ми ставаше печалба, и семето поради благословиите ставаше благословена жътва, нива преизобилна (2 Кор. 9,6,10). А сега?… Но, о, прескъпи ми сине, най-ху­бав и най-мил от всичките ми имоти, дори по-мил от собстве­ното ми сърце и по-желан от самия ми живот, ти беше погу­бен с идването на тези нечестивци! Няма съмнение, че те са завистници, зли духове-убийци, които се наслаждават на смърт­та на децата. Но вие не ще избегнете наказанието, дори да се опитате да омагьосате всичко, понеже сте попаднали в ръцете на баща, който поради вас оплаква сина си – син хубав и единороден. Сега ще получите достойно наказание за всичко, което сте извършили.” И поискал за тях вериги и уреди за изтезаване.
  3. А и те самите страдали не по-малко от бащата. И какво ли друго могли да изпитват техните състрадателни и човеко­любиви души? А при това изпитвали и срам. Облегнати на вярата, за която, по думите на господа, всичко е възмож­но, дори и невъзможното (Марко 9, 23; Лука 18,27), те решили да се обърнат към молитвата, като се опитали кротко да намалят пламъка на бащиния гняв и да смекчат жестокостта на справедливото му негодуване. „Ние, казвали те, о, човече божи, не сме магьосници, но срещу занимаващите се с това ние произнасяме всичките най-люти клетви и слу­жим на истинския бог, за когото знаем повярваме, че е страшен дори и за пазачите на ада (Йов 38,17). Той само с докосването на ръката си побеждава смъртта и само с дума дарява живот на четиридневен и вече вонящ мъртвец (Йоан 11, 39, 43). Ако наистина мислиш, че ние сме виновни за смъртта на твоя син, довери се на нас, защото ние сме убе­дени, че господ ще му подари живот заради нас.” И като се помолили за детето – о, ново чудо, о, вечно сияеща твоя бла­годат, спасителю Христе! – представили сина жив на скърбящия баща.
  4. А какво направил бащата? „Светци, служители на бога, спасители на моя дом!” – почнал да вика високо, намирайки се в необикновено състояние от радост, но извън себе си и в захлас той повтарял високо: „Простете ми, преподобни отци, простете ми, понеже бях в пълно неведение106 за вас, което надминава всякаква отговорност. Но аз ви предоставям цяло­то си състояние, предавам ви и себе си, за да бъда ваш слуга. Използувайте имота ми, правете с мене, каквото искате, стига само да мога да гледам сина си, когото вие сега ми родихте.”
XVI
 При княз Борис
  1. А те, доволни от вярата на човека и бързайки за пред­стоящия им път, ограничили неговата любезност само с пътни разноски и тръгнали по пътя, който води към Дунав, изпра­тени с голяма чест от този, който бил удостоен с това чудо. Когато стигнали до бреговете на Дунав и видели голямата и поради това непроходима река, свързали три дървета с липово лико и преминали реката, пазени от небесна сила. Бягайки от потопа на ересите, те се спасили чрез дървета по божествено внушение. Стигнали в Белград – този град е най-прочут от крайдунавските градове – и се явили при Боритакан,107 който тогава го пазел. Те му разказали всичко, което се случило с тях, тъй като той искал да го узнае. А като научил това108 и разбрал, че те са велики и близки на бога мъже, решил, че трябва да изпрати чужденците при българския княз Борис, чийто военен наместник109 той бил, защото знаел, че Борис жадува за такива мъже. Затова той ги оставил да се съвземат от дългото пътуване и след това ги изпратил на княза като скъпоценен дар и му съобщил, че тези мъже са именно такива, „каквито той с голямо желание е търсел110
  2. Когато пристигнали при Борис, те били приети с почит и както трябвало да бъдат приети почтени във всяко отношение и уважавани мъже, и били разпитани за случилото се с тях. Те разказали всичко от начало до край, без да пропус­нат нещо. След като князът изслушал това, той много благо­дарил на бога, че му е изпратил такива служители като бла­годетели на България и че й е подарил за учители и устроители на вярата (1 Сол. З, 10) не случайни лица, аизповедници и мъченици. Дал им подходящи за свещеници дрехи, удостоил ги с всякаква почит и заповядал да им се дадат жилища, които били определени за първите от приятелите му. Осигурил им пълно изобилие от всичко необходимо, понеже знаел добре, че отдаването на грижа за каквато и да било малка телесна чужда твърде много отклонява от размисъл за бога. А и него самия обхванало силно желание да разговаря всеки ден с тях, да научава от тях древни истории и жития на светиите и чрез техните уста да чете писанията111.
  3. Но и тези от неговите приближени, които се отлича­вали от другите с достойнство на рода си и с голямо богат­ство, идвали при светците като деца в дома на учителите си, разпитвали ги за всичко, което се отнасяло до спасението, и черпейки от тези непресъхващи извори, сами пиели и давали от водата им и на своите домове. Те се стараели усърдно пред светците, как всеки един от тях да ги убеди да посетят къ­щата му, смятайки присъствието на учителите за освещение и вярвайки, че, където са тези тримата, които са съединени във всичко тялом и духом, там присъствува и господ (Мат., 18,20). Светците, отбягвайки многото хора112 и в същото време ста­раейки се приятно да угаждат на княза, не се решавали да посещават домовете на мнозина освен когато този боголюбив княз им позволявал.
  4. Затова и един от българите на име Есхач, по чин сампсис113, отишъл при   княза и го помолил да му позволи да приеме в дома си пресветия Климент и   преподобния   Наум. Той с готовност дал съгласието си, понеже молителят му бил драг, но казал: „Приеми учителите с всяка почит, докато при­готвим за тях напълно това, което трябва да се направи”. 51. Осветил се и домът на Чеслав с посещението на Ангеларий, защото князът и нему оказал благоволение, когато той помолил да приеме този учител. Но Чеслав не можал дълго време да се наслаждава на неговото присъствие в живота. Ангеларий, като поживял малко време при него, с радост114 предал душата си в ръцете на светите ангели. 52. Климент и Наум живеели у Есхач,  удостоявани с вся­каква почит, но сами го удостоявали с по-големи и по-скъпо­ценни дарове, понеже, сеейки духовни семена, жънели  мате­риалните блага (1  Кор. 9, 11) на този човек.
XVII
Климент в Кутмичевица
  1. След това, понеже истинският божи помощник Михаил, когото нашият разказ нарече по-рано и Борис, не преставал да насочва всичките си мисли към това, как да създаде на све­тите мъже пълна възможност за божието дело, след като бог му внушил тази мисъл, той отделил Кутмичевица от Котокий115, поставил й за управител Домета116, като го освободил от об­ластта117, предал блажения Климент на Домета или по-скоро Домета на Климент, а още по-точно да кажем, предал ги един на друг: единия като послушен във всичко, а другия – да си служи с първия като с помощник при решенията си. Климент се изпращал за учител в Кутмичевица и се издало нареждане до всички жители на „тази страна да приемат светеца с почит, да му предоставят преизобилно и щедро всичко, да го удостояват с дарове и чрез видимите неща да разгласят между всички съкровището на любовта, което е вложено в душата.118
  2. И за по-голямо насърчение (на другите) сам Борис пре­дал като дар на триблажения Климент три къщи в Девол119, отличаващи се по своя разкош и принадлежащи на комитски род120. Освен това му подарил и места за почивка около Охрид и Главиница121.
 XVIII
  1. Ето такива и толкова велики били делата на княза. Чудната му душа по този начин изливала, доколкото могла, своята любов към Христа върху Христовия служител и давала и на другите пример за това похвално усърдие.
  2. А какви били делата на Климент? Не се ли той възгордял от почестите и не се ли помислил за нещо повече от това, което бил? И след това не почнал ли да живее по-раз­кошно, смятайки, че е постигнал всичко? Съвсем не122. Но като че ли с нищо още не бил послужил на Христа, той по­ставил тези почести като начало на своя подвиг в учението и на усърдието си в проповедта и никога не престанал да се грижи да не би да измами княза в надеждите, които той възлагал на него. И действително, обикаляйки всички области, които споменахме, той гръмогласно проповядвал на езичниците божието спасение и беседвал с всички изобщо за спасителните божии заповеди и за божествените догми и убеждавал, че както благочестив живот без здраво учение е в същност мър­тъв и вмирисан, така и учението123 без живот не води към ве­чен живот. Той уподобявал първото на слепец с крака и ръце, а второто – на човек с очи, но с отрязани ръце и крака.
  3. Той имал във всяка енория124 избрани измежду дру­гите и те никак не били малко, защото се наброявали до три хиляди и петстотин. С тях125 той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от писанията.
  4. А нас смирените и недостойните126 поради своята сър­дечна доброта той ни беше направил по-близки от другите и ние винаги бяхме с него, присъствувайки във всичко, което вършеше, което говореше и на което учеше чрез едното и другото127. Ние никога не го видяхме да бездействува, но той или учеше децата, и то по различни начини – на едни показваше формите на 6уквите, на други обясняваше смисъла на написаното, а на трети нагласяваше ръцете, за да пишат, и не само денем, но и нощем, или се отдаваше на молитва, или се занимаваше с четене, или пък пишеше книги, а понякога в едно и също време вършеше две работи: пишеше и преподаваше на децата някакво знание, понеже знаеше, че безделието е учител на всяко зло, както е казала чрез един от своите служители мъдростта (Сирах 33, 28), учителката на всяко добро.
  5. Затова и неговите ученици били най-добри от всички по живот и по знание. Наистина необходимо е било така добре насадените и така грижливо поливаните да порас­нат с божия помощ (1 Кор. З, 6-7). От тях той поставял128 четци, иподякони, дякони и свещеници. Във всяка област той си служел129 с триста ученици без техните помощници и те не плащали нищо на княза130, но служели на бога и били опре­делени нему да плащат или по-скоро да му се отплащат131. Тези дела извършил Климент в продължение на цели седем години.
XIX
Смъртта на Борис
  1. Вече настъпила осмата година132 от неговото учител­ство и тя била последна от живота на божия слуга Михаил-Борис, почитания княз на България. Наследил княжеската власт неговият син Владимир, който управлявал четири години и умрял133. Наследник на всичко станал брат му Симеон, който и пръв бил провъзгласен за цар на българите. Михаил го ро­дил по свой образ и по свое подобие (Битие 1, 26) и той запазил неподправени чертите на неговата доброта134. Той бил към всички безизкуствен и добър, но най-много към тези, които показвали чистота на нравите и напълно християн­ски начин на живот, проявявал гореща вяра и се измъчвал от ревност към божия дом (Псал. 68, 10). Затова той довършил недовършеното от баща си, като засилил божествена­та проповед, непоколебимо утвърдил православието с построени­те навсякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон.
XX
Климент става епископ
  1. Когато мълвата, която правела Климент велик и посто­янно го представяла по-велик от славата за него135 и като такъв, който действително е поставил в сърцето си възкачване (Псал. 83, 6), завладяла напълно и цар Симеон и го направила почитател на  добродетелта на учителя, тогава царят повикал при себе си светеца,  влязъл в разговор с него и като получил освещение от самата му външност – защото блаженият бил  твърде  много почитан дори от враговете си поради своята външност, започнал много да хвали страната на българите и да облажава царството си, понеже получило такова голямо добро от бога.
  2. След това, като се посъветвал с по-разумните от своите приближени136, които всички били разположени към Климент като към свой баща, вярвайки, че само това се харесва на бога, с което почитат този, той го назначил за епископ на Дрембица или Велика137 и така Климент станал пръв епископ на български език138. Когато му било поверено епископското дело, той направил величието на достойнството си като опора за изди­гането си до бога и прибавил много нови трудове към първите.
XXI
  1. Соломон казва: „Който прибавя знание, при­бавя грижи” (Еклес. 1, 18). Симеон, прибавяйки чест на Климент, прибавил му грижа, тъй като, намирайки народа на тази област139 напълно незапознат с божественото слово и писа­нията и невъзпитан в нищо от това, което украсява църквата и ръководи народа с духа на послушанието и смирението, той не давал сън на очите си, нито дремка на клепките си (Псал. 131, 4 ), но грижата си за народа правел своя храна и удоволствие140. Той винаги поучавал и винаги разпо­реждал, като поправял незнанието и безредието докарвал в ред141, ставайки за всички всичко (1 Кор. 9, 22) според нуждата на всеки един. Той учел клира си на църковния ред и на това, което се отнася до псалмопението и молитвите, та направил свещенослужителите на своята епископия да не от­стъпват с нищо никому от прославените в тези неща, а те се подвизавали дори повече от всичките във всичко, което е достойно за похвала142. На народа укрепвал разума и поставял основата на вярата (Кол. 2, 5) им върху скалата на истинската християнска религия143, защото те били съвсем неуки и, общо казано, скотоподобни144.
  2. И какво още? Той ги хранел по този начин със сло­вото, което е истински хляб и укрепва действително сър­цата (Псал. 103, 15). Но нима пропускал да храни и телесно тези, които намирал, че се нуждаят от духовна храна? В про­тивен случай той само наполовина би подражавал на своя Исус, за когото знаел, че е хранел незнаещите145 с учението си и с хляб (Йоан 6, 16, 66). Затова той бил и баща на сираците и защитник на вдовиците (Псал. 67, 6; 9, 35), грижейки се за тях по всякакъв начин. Вратата му била отворена за всеки бедняк и странникът не нощувал навън146 (Йов. 31, 32).
 XXII
Литературна дейност
  1. Той си поставил за образец на своя живот великия Методий и се грижел и се молел да не се измами, когато му подражава. И поставяйки за основа на собственото си поведение неговия живот и дела като някаква картина от опитен в изкуството си живописец, той усърдно се стараел да изри­сува себе си според него. Защото, както никой друг, той знаел живота му, тъй като от младежки и юношески години147 го придружавал и видял с очите си всичките дела на своя учител.
  2. Като знаел грубостта148 на народа и неговата пълна тъпост149 за разбиране на писанията и като виждал, че много български свещеници мъчно разбират написаното на гръцки език, с чиито букви били упражнени само за четене и затова били прости като добитък, понеже на български език нямало дори похвални слова, ето защо, съзнавайки това, той изнаме­рил средства и против него и съборил стената на незнанието със своето дело. Той съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и много мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин. С тях хранил ду­шите на по-простите българи, поейки с мляко тези, които не могли да приемат по-твърда храна, и станал нов Павел за новите коринтяни – българите (1 Кор. З, 2). Чрез тези слова може да се научат тайнствата на празненствата, които се из­вършват за Христа и чрез Христа. В чест на пречистата бого­родица, чиято памет, както знаете, често се празнува през го­дината, Климент със словата си усърдно написал похвали и разкази за нейните чудеса. Ти ще намериш, че и кръстителят не е оставен непохвален, но ще научиш дори и за чудесните намирания на главата му. Ще намериш описани живота и пъту­ванията на пророците и апостолите и чрез подвизите на мъче­ниците ще се издигнеш до този, който ги е приел при себе си поради тяхната кръв150. Обичаш ли и живота на преподобните отци и привърженик ли си на почти безплътен и безкръвен жи­вот? Ще намериш и него грижливо предаден на български език от мъдрия Климент. Известно е впрочем, че всичко това се пази от трудолюбиви хора151. Какво още? Той богато снабдил църквата с псалмоподобни песнопения, едни от които са съставени за много от светиите, а други пък, молитвени и благодар­ствени, са в чест на всенепорочната божия майка. Изобщо, Климент е предал на нас българите152 всичко, което се отнася до църквата и с което се прославя паметта на бога и на све­тиите и чрез което се трогват душите153.
XXIII
  1. Това той оставил в манастира си, който съградил в Охрид154, докато още бил жив блаженият Борис и преди още да бил приел изцяло Величката епископия. Когато видял, че този княз е опасал цялата си подвластна България със седем съборни храмове155 и като че ли е запалил с вярата си светилник със седем свещи, пожелал и той сам да построи в Охрид собствен манастир. Към него прибавил и друга църква, която по-късно направили архиепископска катедрала. Така в Охрид имало три църкви: една – съборна, и две – на свети Климент, които били по големина много по-малки от събор­ната, но по-красиви от нея със своята кръгла и сферична форма. По всякакъв начин той се стараел да премахне равно­душието на българите към божествените неща, да ги събира, привлечени от красотите на постройките, и особено да смек­чава жестокостта, суровостта и грубостта на техните сърца в богопознанието. И никак не е чудно, че той се стараел да измени мислите на хората към кротост и човечност156.
Присаждане на дървета
  1. И понеже по цялата българска страна растели диви дървета и липсвали облагородени плодове, той й подарил и това благо, като пренесъл от страната на гърците всякакъв вид облагородени дървета и чрез присаждане направил плодни дивите дървета, за да възпита, мисля, и по този начин човеш­ките души да приемат соковете на добротата и да принасят като плод на бога изпълняването на божествената воля, което единствено той смятал за храна на себе си (Йоан 4, 34). Така той всецяло бил полезен на душите и се грижил по всякакъв начин да разшири църквата  на господа,  като не обръщал ни­какво внимание на телесните си нужди и не смятал живота си ценен за себе си според божествения апостол (Деян. 20, 24), но бил загрижен за спасението на другите.
XXIV
Климентови чудеса
  1. Малки ли са били   свидетелствата, че е бил обичан от бога този, който е имал  такава  обич  към   него и който като син е обичал небесния   си  баща?  Съвсем не.  Но бог го про­славил и с дар да извършва чудеса. А чуйте сега по какъв начин.
  2. Климент се връщал от Велика157 в Охрид както за да види дали жителите на страната са силни духом и дали се опират на страха от бога като на някакъв жезъл, така също и за да остане на спокойствие в общение с бога в манастира си, чиято красота обичал и за който тъгувал, когато се отда­лечавал някъде другаде. Докато пътувал, двама парализирани158, от които единият освен това бил лишен и от зрение, което е най-скъпо за всички, попаднали пред очите му и трогнали до скръб твърде състрадателната му душа. Но колкото бил готов за състрадание, толкова бил и склонен към смирение. Дори грижата му да остане скрит, когато прави чудеса, била по-голяма от желанието на парализираните да получат изцеле­ние. Затова той се огледал наоколо и когато не видял никого, отправил очите си към небето, издигнал светите си ръце за молитва (1 Тим. 2,8) и измолил божествената помощ. Със същите ръце, с които извършвал молитвата, той се допрял до парализираните тела и допирането му станало за тях съедине­ние и свързване. И ето, според казаното от Исайя, всеки един от тях скачал като елен (Исайя 35, 6), макар че преди това бил не само куц и имал повредена не само една част на тя­лото си, но целият бил неподвижен и с нищо не се отличавал от земята, върху която лежал159. И за слепия скоро настанало изцеление и виждайки светлината, той започнал с висок глас да величае господа. Все пак чудото не трябвало да остане напълно скрито за човешките очи. Един от слугите на светеца го видял. След това, когато Климент забелязал и разбрал, че той е бил невидим зрител и че е наблюдавал, скрит в килията си, възнегодувал срещу него, понеже бил извършил лошо дело, и със заплашване му заповядал да не казва никому за стана­лото, докато сам Климент е жив160.
 XXV
 Оставка пред Симеон
  1. И вече прегърбен от старост и изтощен от работа, той решил да се откаже от епископията си не защото бягал и се отказвал от службата, в която светият дух го поставил да пасе църквата на бога (Деян. 20, 28), но поради блажено и боговдъхновено усърдие, тъй като се страхувал да не би поради неговата немощ да се разстрои божието дело (Рим. 14, 20). И той отишъл при царя и му казал: „Преблагочестиви царю, докато тялото ми издържаше църковните трудове и грижи, които са по-тежки от държавните, както аз съм убеден, смятах, ако напусна църквата на бога, която сам той ми повери, служейки си с твоята власт като със собствена ръка, че това дело е напълно осъдително и не е достойно дори за наемник, макар че нему е присъщо да бяга и да
    оставя овците (Йоан. 10, 12), когато вълкът се прибли­жава. А какво основание имам аз да оставя божието стадо, когато не виждам никакъв вълк? Затова и не го изоставих до този момент. Понеже ти виждат как старостта ме под­тиска и как много големите трудове ми отнеха всичката сила, погрижи се за църквата и постави в дома на господа такъв служител, който има добра телесна и духовна сила и е по-млад, за да поеме върху себе си църковните грижи. Изпълни това ми последно желание! Дай ми в тези немного дни да прекарам в беседа със себе си и с бога! За това манастирът ми е добро жилище. Позволи ми да умра там! Какво общо имам аз още с грижите, които се нуждаят от по-здраво тяло? Ако съм слаб за църковните грижи, за какво друго ще си присвоявам това достойнство? Павел е нарекъл епископството дело (1 Тим. З, 1), от което трябва да се въздържа неспособ­ният за работа. Ти няма да пожелаеш да видиш църквата, която се беше разцъфтяла повече от много други при моето управление161, отново увехваща при същото това управление. Но, както казах, запази красотата й чрез други по-млади и по-силни, защото има голяма опасност да се разстроят работите й поради моята немощ.”
  2. Царят останал ужасен от това неочаквано искане, за­щото нежеланото, когато се чуе неочаквано, ужасява, и казал: „Защо говориш това, отче? Как аз бих могъл да гледам друг да седи на този престол, докато ти си още жив? Как мога да лиша царството си от твоите архиерейски благословии? Твоето напускане на епископския престол е лошо предсказание за свалянето ми от царския трон. Но ако съм оскърбил с нещо твое преподобие, като съм съгрешил несъзнателно, понеже не зная да съм съгрешил в нещо, а ти, щадейки ни като баща, не желаеш да дадеш гласност на моето лошо държане към тебе и прикриваш истинската причина под предлог на немощ, кажи, моля те, аз съм готов да дам отчет и като син да из­лекувам болката на бащата. Ако ли пък нямаш нищо, за което да ни обвиниш, защо сам желаеш да наскърбяваш тези, които с нищо не са те наскърбили ? Не можеш да обвиниш и духо­венството като непослушно и непокорно, защото, като роди всички чрез евангелието, ти ги избра за себе си и за бога162, нито можеш да обвиниш нас самите, че леко се отклоняваме от твоите заповеди, и нищо друго от твоите дела не заслу­жава порицание. Защо тогава допускаш децата ти да оплакват твоето безпричинно оттегляне? Но или се подчини, отче, или в противен случай думата ми е решителна: каквото и да го­вориш, не ще се подчиня, каквото и да правиш, не ще от­стъпя, защото оттеглянето, мисля, е позволено само за недо­стойните, а ти си по-горе от всяко достойнство.”
XXVI
 Последни трудове
  1. Старецът се склонил при тези думи и без да прибави нищо към думите си пред царя за оставка, върнал се в мана­стира си, но там намерил, че небесният цар е съгласен с него­вото намерение. Едновременно със завръщането си той се раз­болял. Като предусетил смъртта си, поднесъл последен дар на българските църкви и прибавил към триода163 това, което му липсвало, защото тогава завършил тази част, която се пее от новата неделя164 до Петдесетница. Нека по-досетливите да си извадят от това заключение какъв би бил, ако беше телесно здрав този, който дори при болест се измъчвал със занимания. Но в действителност вътрешният човек в него се об­новявал в такава степен, в каквато външният се умъртвявал (2 Кор. 4, 16) и той можел да каже, как­то Павел: „Когато ослабвам, тогава съм силен” (2 Кор. 12, 10)
  2. Какво още? Той си направил завещание, и то според каноните, както за книгите, които написал, така също и за имота си, по-скоро за имота на бога, чрез когото имал всичко и с когото само се стараел да се обогати, както мъдрият търговец с прекрасен бисер (Мат. 13, 45), като малко се грижи за раковините1б5.  Като разделил всичкото си имуще­ство на две части, той оставил едната половина на епископията, а другата част на манастира, давайки ясен пример и в случая как трябва да се печели и как да се употребява спечеленото и че и едното, и другото са по божие внушение. Той имал имот от верни князе и царе, които впрочем не би трябвало да отчуждава с отказване, особено по-простите по природа. И господ е дал пример за това, като не само не пре­небрегнал известната жена-мироносица, но я приел и поставил в Евангелието  (Мат.  26, 6—13).  Не е възможно някой да е направил отказване от имота си по друг по-похвален начин, отколкото го направил великият Климент166.
XXVII
 Смъртта на Климент
  1. Така живял той и така украсил дадения му от бога престол. А след като поставил край, който подхождал на на­чалото, и покрив, който напълно съответствувал на основата, той се преселил при господа. Божественото му тяло, равно­стойно по чест на душата му, като свято по свят начин било опято и почетено, макар и по-малко, отколкото заслужавало, но не и по-малко от възможностите на тези, които го почели. То било погребано през времето на българския цар Симеон на 27 юли 6424 година167 в манастира, в гроб, който той сам със собствените си ръце си бил приготвил от дясната страна на предната част на притвора.168
 XXVIII
 Чудеса при гроба на Климент
  1. Но аз пропуснах не малко доказателство за взаимното общуване между душите на светците. Преди смъртта му ня­кои от неговите ученици видели на сън, че Кирил и Методий дошли при блажения и му предсказали края на живота.
  2. Но изглежда, че тогава   той се е отдалечил от нас и напуснал   този   живот,   а   неговата   благодат   не   престанала и останките169 на   учителя и сега още правят   благодеяния, като лекуват всяко страдание и всяка болест (Мат. 10, 1). За каза­ното свидетелствува онзи човек с изсъхналите си ръце и крака, който дошъл в храма, когато се извършвало божественото свещенодействие, и намерил изцеление. Присъствуващите не знаели кой е и откъде е. Когато почнал да благодари за излекуването си, постоянно повтарял своята признателност, изди­гал излекуваните си ръце и с виковете си дори почнал да става досаден за намиращите се в храма, той бил запитан за причината на благодарствената си молитва и разказал всичко. И сам той бил от Охрид и понасял много години страданието на тази болест. Затова, принуден не по-малко поради отчая­нието си, отколкото от болестта си, решил да се поклони на светия гроб, та можещият всичко чрез Христа Климент да му стане утеха. Влачейки се по ръце и крака, той дошъл до гроба на преподобния, след това изпаднал в екстаз и видял някакъв старец, който докоснал косите му и му заповядал да стане, а заедно с думите му в неговото тяло настанал шум, както при сблъскване на кости (Йезек. 37, 7). Изглеждало, че членовете му се сглобявали и жилите му се оправяли за движение. След това, когато дошъл на себе си, бил здрав170, не бил вече с изсъхнали ръце, не бил вече с изсъхнали крака, нямало я по­вредата на тялото. „И сега издигам ръце към този, който ми ги изправи, и стоя на краката си.” Това казал този, който преди това бил схванат, изливайки от дълбочината на сърцето си думи на благодарност, а присъствуващите се присъединили към него и прославили преподобния с благодарствени думи.
  3. Но защо е необходимо аз да изброявам тези неща? Кой не знае на колко бесни и на колко страдащи от други беди е подарено избавление от измъчващите ги страдания, щом като се приближавали до гроба му или само като призо­вавали името му, стига да са имали вярата в себе си, истин­ската силна помощница ? Затова и българите от всяка възраст, вкусвайки от благодатта на светеца, мъчно е да се каже колко голямо усърдие проявяват при почитането му, като всеки спо­ред възможностите си прави приношения.
XXIX
 Заключение
  1. О, божествена и свещена глава, върху която духът си създаде непоклатимо седалище! О, светило, което водиш не само денем или само нощем, а нощем и денем ни освещаваш с благодатни дарове! Ако се борим с изкушения и мракът на изкушенията ни обвива като някаква нощ или ако се наслаж­даваме на тишина и се развеселяваме като от някаква свет­лина, и в двата случая ние се удостояваме с твоите благодат­ни дарове. О, тръба, чрез която ни повика утешителят! О, добри пастир ю, който пожертвува светата си душа за нас, твоите овци (Йоан 10, П), и чрез много старания ти събра стадо на бога, настани ни на тревисто място — обяснените171 с твоя език писания, отхрани ни върху тихата вода на божественото кръщение и ни изведе на път’еките на правдата (Псал. 22, 2—3), за да вършим добри дела. Чрез тебе цялата българска страна позна бога! Ти сам снабди богато църквите с песни и псалмопения, а празниците обясни с поучения. Чрез тебе с житията на светиите монасите се напътват към подвижничество! Чрез тебе свещениците се приучват да живеят в съгласие с каноните! О, земен ангел и небесен човек! О, маслина, която с нищо не е по-долу от пред­определената от пророка (Йерем. 11, 16; Осия 14,7), понеже си създал много повече синове на благочестието172! (Псал. 137, 4; Зах. 4, 12, 14)! О, водач на слепци, независимо каква слепо­та и водачество би имал някой пред вид! О, ти, който при­готви на господа избран народ, ревностен в добрите дела (Тит. 2. 14), които те видяха в тебе!
  2. Но все повече и повече наглеждай наследието си, по­неже сега очевидно имаш повече и по-голяма сила, отколкото когато беше жив. Изгони гибелната, ерес173, която след твоята смърт в Христа като заразителна болест се вмъква всред твоето паство и която разпръсва и погубва овците от стадото ти, което ти укрепи, о, свети и предобри пастирю! Запази нас, твоите питомци, незасегнати от варварските нашествия като ни пазиш винаги, но особено сега, когато скръбта е близка, а ня­маме помощник (Псал. 21, 12), когато скитският меч е напоен с българска кръв174, когато ръцете на безбожниците са хвърлили труповете на твоите деца за храна на небесни­те птици175 (Псал. 78, 2). Съкруши тези ръце чрез дясната ръка на бога, комуто ти си служил, като дариш мир на народа си, за да ти уредим празника в пълна радост, прославяйки чрез тебе отца, и сина, и духа, единия бог, комуто подобава всяка слава, чест и поклонение сега, и всякога, и във вечни векове. Амин.
БЕЛЕЖКИ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ПРЕВОД
1 В печатните издания вместо “епископ” Климент стои „архиепископ” Климент. В запазените слова и поучения Климент се титулува само като епис­коп „Словенски” или „Велички”. Титлата на Климент не е била архиепископ. Преписвачите на житието и неговите издатели са променили титлата, понеже Охрид е станал седалище на архиепископия (XI в.) и неговите архиереи се наричали архиепископи. В Краткото житие на Климент от Хоматиан титлата е „първоиерарх и чудотворец епископ”, Московският ръкопис е запазил титла­та „епископ”.

2
В Московския ръкопис житието започва с „Благослови”, което показва, че то се е чело в църква. Това е дума, с която се иска разрешение от служещия архиерей или свещеник да се прочете житие или част от Писанието. В москополското издание Климентовото житие е поместено в службата след шестата песен на канона, което също показва, че е било четено през време на църковната служба в чест на светеца. Началото на житието започва със стихове о г Вехтия Завет, които дават обща представа за важното съдър­жание на житието. Според правилата на църковното красноречие (омилетика) поученията и проповедите започват с мото от Писанието. Всичко това по­твърждава мисълта, че житието е било четено в църква за поука, а, от друга страна, обяснява неговото съдържание, композиция и стил.
Началните думи от мотото  аз превеждам с „елате, чада”. В нашата Библия те са преведени „дойдете, деца”.
3 Давид бил еврейски цар. Той е признат за автор на библейската книга „Псалтир”, която съдържа 151 (150) песни в чест на бога. В нашата Библия песните са преведени в проза (вж. Богословская православная энциклопедия, при думата Библия). Теофилакт твърде често цитира места от Псалтира в жи­тието и в другите си съчинения и писма, защото е познавал добре тази книга, на която е написал обяснения и тълкувания.
4 Матов: „е ударило назад спрямо по-старите времена”;  Ласков: „не позволява много   работи, които са   станали в старини”;   Балан:  „не ще да стаят, както в древните”.
5 М. „зле и твърде прекалено разсъждават ези мислители”; Л. „такивато хора за съжаление са охладели, разсъждавайки за това много повърхно, раз­бира се”; Б. „разбирайки зле и съвсем нездраво”.
6 — букв.  „от пълзещите   низко”.   М. „никоя земна твар”; Л. „пред каквото и да е земно”; Б. „пред нищо от това, що се влачи долу” — много буквално. Според религиозното схващане хората живеят на земята, „долу”, а ангелите живеят „горе”, на небето. Затова тук се имат пред вид хората. В Библията се говори за „прекланяне пред Ваал”, т. е. западане на колене за молитва пред идол. В случая има свободно цитиране на една част от библейско изречение. В гръцката Библия мястото е:  — „които не прегънаха коляно пред Ваал”.
7 М. „но това много надминава силата на моето слово”;  Л. „макар това да надминава силата на моето слово” ; Б. „обаче той (предметът) надвишава силата на словото”.
8 М. „но са се изопачили нашите наклонности”; Л. „но нашите наклон­ности са извратени”; Б. „но усетът се е изметнал”.
9 Моравия е „Просъществувала не пълни сто години (830—906 г.). В исто­рията е известна като Великоморавия. Вж. „История средних  веков”,  под ре­дакции академика К. А. Косминского и чл. кор. Академии наук  СССР   С.   Д. Сказкина, 1952 г., стр. 196.
10  — букв. „външната философия”, т. е. на тези, които са извън църквата. Това са били езичниците преди християнската ера и фило­софските системи на нехристиянските религиозни учения;  букв. „вътрешната философия”, т. е. религиозната, християнската философия. М. „беше велик по вънкашното си, а още по-велик по вътрешното си любомъдрие” ; Л. „който беше велик във вънкашната философия и още по-велик във вътрешната”;  Б. „мощен во външната философия, ала по-мощен во вътрешната”. И тримата преводачи дават буквален превод. Ласков е дал об­яснение на термините (стр. 16), като е посочил, че апостол Павел под „външни” е разбирал езичниците, а под „вътрешни” – християните (I Тим. З, 7 ; I Кор. 5, 12 — 13 ; I Сол. 4, 12). Същата мисъл, с която се противопоставя езическата (= елинската философия) на християнската, се повтаря в III, 11, където се говори, че елинската мъдрост била подчинена на Христовата. Гръц­кият израз  – букв. „външните мъдреци”, употребен от Дама­скин, се обяснява от Хенрих  Стефан в неговия речник Thesaurus Graecae lingua по следния начин: De profanes et ethnicis, qui sc. Fuerunt vel sunt extra ecclesiam Christi (за непосветените и за езичниците, които, разбира се, са били или са извън църквата Христова).
11 Л. „елински език”.
12  верига. Изразът е образен. Матов и Ласков превеждат със „сила”, като са взели преносното значение на думата, което възприемам и аз. Балан превежда „верижката”, което намалява силата на израза.
13 М. „достигваха до отчаяние”; Л. „бяха недоволни от живота”; Б. „жи­тието им се отщеваше”.
14 Според християнското учение за бога съществува един бог в три лица („св. троица”). Първото лице е отец (бащата), второто е син, а третото е дух свети. Третото лице се нарича още утешител.
15   букв. „косматост”.  М. „мъчнотиите на българския език”; Л. „грубия български език”; Б. „прерошавия български език”.
16  – букв. „на езика на народа”. В гръцки език притежателните местоимения не се поставят, когато притежател е подлогът. Затова често те се поставят на български и тогава, когато ги няма в ориги­нала. Гръцкият израз може да се преведе и „на езика на народа си”. М. „по гласежа на овой народ” ; Л. „на народен  говор” ; Б. „по гласежа на народа”. Преводът на Матов е под влиянието на превода на Меншчиков. Твърдението на Ласков, че Матов превеждал „на свой говор”, почива на недоразумение (стр. 16, бел. 2). В текста стои „овой”. А що се отнася до критиката на Ласков, че в гръцкия текст няма „свой” и не можело да стои в превода, тя е напълно погрешна.
17 М. „от това”; Л. „с това”; Б. „с това”. На гръцки шЧй)> = тези неща, т. е. благодатта и светлината.
18  – „славянските букви”; М. „словенските писмена”; Л., Б. „словенските букви”.
19  – букв. „корифеи на хора”, т. е. първи.
20 В изданията стои   = в Рим. Текстът на Московския ръ­копис с  е по-правилен = при епископа на Рим.
21  „писанията”. Ласков превежда думата с единствено число. Думата  в израза  букв. „делото на своя превод на писанията” — изпускам  в превода. Балан: „делото на тълкуването, изтъкмено от тях”.
22 М. „и не напусто се потрудиха”; Л. „и те не напразно бяха тръгна­ли”; Б. „и не напразно се затякоха”.
23   – „зарадвал се с голяма радост” – е етимо­логична фигура.
24 Наречието  значи и „ясно”. На латински е преведено с clare, clarius. М. „разумно”; Л. „разумно”; Б. „с разума”.
25 М. „благоволи да извърши много чудеса” – изпуска  ; Л. „благоволи да извърши чрез тях много чудеса”; Б. „да се извършат от тях”.
26   букв. „на езика”, т. е. на български език, както е подчертано изрично във II, 7 :  „от гръцки на български език”. Туницки превежда „на (този) език”; М. „по горепоменатия език”; Л. „на български език”; Б. „по език (български)”.
27  – „с плода на устните”.
28 Второто лице на „св. троица” е син и се нарича още „слово”. Вж. Йоан I, 1 – 3. Тук има игра с думи.
29 Църковната йерархия има три степени по ръкоположение: дякон, све­щеник и епископ. Всички други титли на духовните лица като протодякон, протойерей, архимандрит, екзарх, патриарх и пр., са административни. Папата ръкоположил и от трите йерархически степени: дякони, свещеници и епископ. Иподяконите са помощници при богослужението.
30 Думата  – „него самия” – може и да не се преведе.
31 Изразът  е неточен и показва, че авторът на житието не е имал ясна представа за географското положение на Моравия и Панония. В случая той смята, че  е град, а Панония — държава. На други места пък смята и Моравия за държава. Погрешното предаване на географските имена на Великоморавия се тълкува като доказателство, че авторът на гръцкото житие е живял вече след падането на Великоморавия и че не е бил изобщо там. А оттук и заключението, че не е бил ученик на Климент, който би му дал по-точни сведения. Мин превежда с episcopum Moraviae et Panoniae „епископ на Моравия и Панония”.
32 – „святая святих”. Така превеждат Матов и Ласков, Балан – „в светото на светите”. В същност така се нарича олтарът, който се смята за най-святото място на християнския храм.
33 Това място е било предмет на много тълкувания. То се е смятало за неясно. Дори богослов като Муретов мисли, че в случая има нещо объркано от преписвачи, защото Теофилакт не би могъл да напише неясна от литурги­ческо гледище мисъл. Недоразумението идва от неправилното тълкуване на „великия архиерей”, а оттук и на „святая святих”. За преводачите и за историците „велик архиерей” е папата, а под „святая святнх” се разбираше „най-святото място в храма”, т. е. олтарът. Левкийският епископ Партений в рецензията си на тази книга посочи, че първото изречение съдържа цитати от Посланието към евреите и „велик архиерей” за автора на житието е Христос. Следователно мястото вече добива съвсем друг смисъл: Бог повикал Кирил при себе си, въвел го в „святая святнх”, за да служи там в истинската скиния и по-духовно и по-божествено да участвува в тайнствата. При това ново тълкуване на мястото няма нищо неясно както от богословско, така и от литургическо гледище. В  случая   няма  никакво  значение и въпросът за свещеническия сан на Кирил, който е бил ръкоположен още в Цариград, както се говори в неговото житие и в Италианската легенда  (гл. 1).
34 М. „да се приобщава от светите тайни”; Л. „да се приобщава с тай­ните”; Б. „да си приима от тайните”.
35   буквално значи „да остане в плътта”.
36 Думата  „схима” в случая е употребена като специален термин за означаване на особен монашески чин. Най-строга степен е т. нар.    – „великата  ангелска схима”. Най-обикновената степен е даване обет и носене на расо, а малко по-голяма от нея е т. нар.  – „малка ангелска схима”. Ние знаем, че Константин бил ръко­положен за свещеник още в Константинопол: „и постригьше и на поповьство” (Ал. Теодоров-Балан, Кирил и Методи, I, София, 1920г., стр. 34). В Рим той приел монашество, както личи от коментираното тук място. От всичко това може да се извадят две предположения:
а. Константин е станал неженен (целибатен) свещеник в Цариград, а в Рим преди края на живота си станал монах. В полза на това тълкуване го­вори и фактът, че в Рим той получил и ново име.
б. Константин е станал монах с „малката ангелска схима” в Цариград, а след това в Рим приел „великата ангелска схима”. Това схващане поддържа и Д. Ласков (вж. Д. Ласков, Житие на св. Климент, стр. 21—22).
Първото схващане изглежда по-вероятно.
37 В Панонското житие на св. Кирил се казва, че той преживял 50 дни, след като приел великата монашеска схима.  (Ал..Теодоров-Балан, Кирил и Методи, ч. I, стр. 65, гл. XVIII на   Кириловото житие).
38 През средните векове философията е „слугиня на богословието” (philosophia ancilla theologiae).
39  – езическите народи,  „останалите народи”, а  –  „светлина на знанието” = християнството.
40 Л. „но и бог, за да покаже каква слава се готви Кирилу на небето” – почти както и у Матов. Б. „па и дава бог личба, като свидетелствува Ки­рилу славата, що го чака на небето”.
41 М. „така беше кончината на Кирил и такава чест му се създаде”; Л. „такъв беше краят на Кириловия живот и такава чест му се въздаде”; Б. „та тъй се прилучи Кирилу свършекът”.
42 М. „покри сърцето си с тъга”; „тъга овладя сърцето му;” Б. „си от­даваше сърцето на тъга”.
43 М. “след отрешението си от плътта ще добие и по-голяма смелост”; Л. „като по-приближен до бога, ще добие и по-голяма смелост”; Б. „който ще да има толкова по-успешна смелост, колкото извън плътта се прибли­жава богу”.
44 Това място се превежда свободно: М. „да не го оставя без своята помощ и ходатайство”; Л. „да не го лишава и занапред от силата на своето ходатайство”; Б. „зовещи на помощ ръката на по-стари” (!), „силата на мо­литвата”, МК.
45 М. „и като блестеше над всички с учението си”; Л. „и всички про­свещаваше с учението си”; Б. „и пред всички сияещи с учение”. В нашия превод е отразен текстът на Московския ръкопис, в който стои  вместо  , лат. in magisterio. В древната църква е имало особена степен на длъжностни лица, наречени дидаскали ( ) – учители. Те са разяснявали Св. Писание в храма и са преподавали в училищата (вж. Ив. Снегаров, Българският първоучител Климент Охридски, в Год. на Бого­словския факултет, VI, стр. 236, заб. 5). Аз смятам, че текстът на Московския ръкопис ни дава пълно основание да приемем, че в случая авторът  има пред вид такава длъжност.
46 В Московския ръкопис стои следният текст:    – „нито заключил благодатта на духовния си дар”. Аз съм предпочел текста по изданието на Миклошич, в който е употребен глаголът  (продавам) вместо  (заключвам). Целият контекст има сми­съл и с двата глагола. Предпочитам текста с „продава”, защото той стои във връзка с текст от Св. Писание и защото намирам, че е малко по-подходящ от превод със „заключвам”.
47 Ростислав бил великоморавски княз (846—870 г.).
48 Коцел (861—874 г.), син на Прибина, бил княз на една част от Долна Панония, т. нар. Блатненско княжество. Баща му и той са били поддържани от Людовик Немски  (.История на Чехия”, под редакцията на академик В. И. Пичета, София, 1950 г., стр. 7 и сл.).
49 В оригинала  – „да се прикове”. Б. „да се прикове към страх господен”.
50 Изразът  е твърде интересен. Известно е, че Теофилакт никъде не говори за народността на двамата солун­ски просветители. От друга страна, българският народ за него е груб, езикът му е недодялан и т. н. Следователно в случая под „прекрасния си във всичко език” авторът разбира гръцкия, византийския гръцки език, за който на много места пише възторжено.
51 Вж. гл. II, 7,
52  = на български език. В ръкопис Д2 стои  .
53  „повикване”. Думата има в случая специално значение – „повикване в лоното на църквата” = покръстване.
54 Има няколко системи за изчисляване годините до Христа. Те са из­вестни като години „от сътворението на света”, на гр.    . В Православната църква най-разпространена е оная система, която приема, че от сътворението на света до раждането на Христа са изминали 5508 години. Следователно годината на покръстването тук се посочва 869 (6377—5508=869). В откъсите, запазени от същото това житие в светогор­ските ръкописи, се посочва като година на покръстването 6370 от сътворе­нието на света ( ), т. е. 862 г. (6370 – 5508 = 862). Новогръцкият превод на Атанасий Пароски посочва направо като година на покръстването 866 ( ). В. Златарски се спира подробно на посочената година в житието. Той намира, че тя не противоречи на общо­приетата вече 865 година за покръстването, защото авторът на житието си е служил с лунни години според първобългарското леточисление. Преобърната тази дата (869) в слънчеви години, тя дава 865 година (вж. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, стр. 29-30.) В „Повест временных лет” е дадена също 869 година като го­дина за покръстването на българския народ: „Крещена бысть вся земля Болъгарьская” (вж. „Повест временных лет”, част первая, текст и перевод, Москва-Ленинград, 1950 г., стр. 19). За различните системи на леточи­сление преди н. е. вж. К. Куев, Към въпроса за началото на славянската писменост, Годишник на Софийския университет, Филологически ф-т, год. 54, 1960 г., стр. 1—104.
55  е пряко допълнение на    и   замества  (уче­ние, догма).
56 Според учението на Православната църква за „св. троица” синът се ражда от отца, а духът произлиза от отца. Католическата църква приема, че духът произхожда от отца и сина (filioque). Този спор е известен и като спор за „филиокве”.
57 Думите  буквално значат „групата на ере­тиците”. По-свободният превод „еретиците” е по-гладък. За това подсеща и оригиналът на гръцкия текст, където сказуемото е в множествено число, което пък показва, че логически подлог е думата  . М. „еретическа сган”; Л. „а еретическата организация”; Б. „а пък еретическата сган”.
58 Светополк бил великоморавски княз от 870 до 894 г. Той наследил Ростислав.
59 Глаголът  значи буквално „приковавам на позорния стълб”.
60 Евномий бил от Кападокия и принадлежал към крайните ариани. Тези ариани се наричали аномийци или аномейци от гръцката дума  „неподобен”, понеже учели, че синът не е подобен на отца и че е произля­зъл от нищо. Терминът „аномийци” е по византийското четене на думата  , а терминът „аномейци” е от същата дума по Еразмовото четене. Последният е приет в руската богословска литература и от западните бо­гослови.
61 Това място е свободен превод на израз от Демостен, Втора олинтийска реч, 10. Същата мисъл се намира в Еврипидовата трагедия „Електра”, ст. 943-944.
62 М. „и князът не изваждаше наяве порождението на сърцето си”; Л. „и князът не проявяваше злобата на сърцето си”; Б. „нито князът изригваше порождението на сърцето си”.
63   – букв. „царче” ; василиск – баснословна   змия,   която имала корона на главата и не била отровна.
64   аспида, отровна змия. Срв. Исайя 59,5; Псал. 37,2; Псал. 87,7. М. „но криеше и отхранваше василиска в аспидови яйца”; Л. „но имаше василиска, скрита и отхранвана в аспидови яйца”; Б. „но имаше ва­силиск, криен и хранен в аспидови яйца”.
65 М. „която щяла да настъпи след три дни”; Л. „която действително на­стъпила след три дни – съвсем погрешно; Б. „що имаше да стане подир три дни”.
66  е израз за интимно и сърдечно обръщение. Партений Зографски – „сърца мои”; Б. „мои сърдечни”; Гинцел „qui mihi cordi estis” – „които сте ми на сърцето”.
67 М. „още много други неща”; Б. „и повече от това” е съвсем точен превод на гръцките думи .
68 Думата  сега има твърде тясно значение: църковна общност, църковна територия, определена за един свещеник. За автора на житието тя има по-широко значение: „област, територия”. Такова значение на думата дава и големият гръцки речник на Хенрих Стефан (Thesaurus Graecae linguae). Нашите преводачи употребяват думата енория, което може да доведе до непра­вилно разбиране на мястото. Туницки превежда „в пределах епархии”, Муретов „в пределах”, Миклошич „in diocesi” – „в областта”, Мин „in finibus”- „в границите”.
69 Вж. II, 7.
70 В печатните издания вместо  (“като живял”) стои    („като предусетил края на живота си”).
71 Вихинг бил ръкоположен за епископ от папа Йоан (880), след което бил епископ на Пасау. Залцбургският епископ го лишил от епископство.
72 М. „който се напои с необузданата ерес”; Л. „пиян от силното вино на ереста”. Думата  значи несмесен, чист, без вода, но  = чисто вино.
73   е пред пряка реч и затова трябва да остане непреведено.
74 М. „Зле си чел и разбрал Евангелието”; Л. „грубо си обяснил  Евангелието”.
75 М. „вие се беснувате от някакво си ново манихейско безумие”; Л. „вие безумствувате друго някакво манихейско безумие” –  . Манихейството е било твърде разпространено дуалистично учение. Някои (например Адолф Харнак) дори смятат, че по своето зна­чение и влияние то трябва да се смята като отделна религия. Негов основа­тел бил Сураик (217-276 г.), който бил от Вавилон и носил титлата Мани, което значи „ум”, „дух”. На гръцки тази титла се предава с  . Бил убит от жреците на Зороастър, които виждали в негово лице опасен съперник.
76 М. „на всяка умна твар”; Л. „на всички разумни твари”.
77 Канонически евангелия са само четири, написани от евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан. Наред с тези евангелия обаче има запазени и непризнати евангелия за канонически книги, които са се появявали в различни времена с имената на някои апостоли. Такова е било и евангелието, което се разпространявало като написано уж от ап. Тома. То е в дуалистичен дух.
78 Канонизирани, т. е. признати от църквата.
79 Словото = Христос, вж. Йоан, 1, 1—4.
80  , лат. novis rebus studentes; М. „че уж мислели да бунтуват”; Л. „че какво уж те измислили нововъведения”. Изразът има специално значение: „кроя държавен преврат, бунтувам се”. “Нововъведения” някои тълкуват като намек за въвеждане на славянско богослужение.
81   – партия, част; лат. ex christianorum parte.
82 Вторият вселенски събор в Константинопол през 381 г.
83 Първият вселенски събор в гр. Никея през 325 г., на който била съ­ставена първата част от Символа на вярата. Втората част на Символа на вярата била съставена на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.
84  – букв. „тази дъщеря допълня и запазва оставеното от майката”. Авторът сравнява двата събора, като ги поставя в отношение помежду им като майка и дъщеря, понеже на гръцки език думата събор ( ) е в женски род. Някои от преводачите заменят думите майка и дъщеря с баща и син, понеже на бъл­гарски думата събор е от мъжки род, както и на руски език. Така в преводи на руски и български се явява баща вместо майка и син вместо дъщеря. Меншч. „като син, който запазва наследството на бащата” ; М. „като син ба­щиното си наследство”; Л. „синът покри недостатъка на бащата”- не е съвсем точно, а и въвежда в заблуда. „Недостатък” не предава смисъла на текста, в който не се говори за „порок”, а за недостигащо нещо, за непълно определение. В подобни случаи е по-добре да се запази оригиналът. Предло­жението за превод с „рожба” и „родител” вместо дъщеря и майка също не е задоволително.
85 Матов и Ласков не са превели  .
86   („чревовещатели”) били пророци, които предсказвали бъдещето на човека по „куркането” на червата. В някои издания стои член за женски род, което говори за жени-пророчици. Християните не са призна.вали такива пророци.
87 М. „като поръча Горазду и Клименту да говорят от негова страна”; .Л. „чрез Горазда и Климента, които говореха от тяхна страна”.
88 Вж. V, 18.
89 М. „па и книга не зная”; Л. „едва ли не  безграмотен”; Мин „quid enim nisi illitteratus”.
90 М., Л. превеждат  с „решение” вм. с „реч”.
91 Давиловата възраст е 70 – 80 години; „Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила – осемдесет години” (Псал. 89, 10).
92 Християните са имали отрицателно отношение към евреите като рели­гиозни противници. Авторът ги нарича „винаги причиняващи скръб” ( ).
93  Вж. VI, 23.
94 На архиепископския престол, вж. VI, 23.
95 Вместо името Сава е споменато името Лаврентий, докато в гл. II, 7 е пропуснато името Лаврентий и е споменато името Сава. Учениците на два­мата солунски братя са били много. Авторът на житието споменава на две места поименно само петима. Някои смятат, че Сава и Лаврентий са едно и също лице, което при монашеско пострижение (велика или малка схима) е проме­нило името си. Ние нямаме доказателство за това освен известния факт, че отдавна българските просветители се чествуват като „седмочисленици”, а не като „осмочисленици”. Едно такова предположение в основата си не е невъз­можно. Аз смятам, че в случая се имат пред вид две различни лица. Интересно е също, че в старите гръцки служби се споменава Сава, а в по-ново време у нас се споменава Лаврентий.
96 М. „не е ли по-добре ние сами да се увържем с почит към оние, от които паднаха веригите”; Л. „не е ли по-добре за нас да отдадем почит на тия, от които паднаха веригите”, а под линия дава друг превод: „не ще ли се свържем по-скоро с почит към  тези, които се отвързаха от веригите”. В гръцкия текст има игра с думите „обвързан” и „освобождавам” –    .
97 М. „това са вражби, рекоха, и изкусни магии”; Л. „това са явни вражби, рекоха те, и изкусни магии”.
98 М. „но бог оставя да се борят помежду си делата на злобата и уче­нието, което докарва благодушие”; Л. „… от едната страна беше злобното дело, а от другата – учението, що донася радост”.
99 М. „в която бяха достигнали телата на светците от многото мъки”; Л. „в която бяха изпаднали телата на светците от дългото измъчване”.
100 М. „а войниците, варварски люде, защото бяха немци”; Л. „а войни­ците, люде варвари, понеже бяха немци”; Мин: „nempe Nemitzi”.
101  – букв. „да умрат една смърт”. На гръцки има етимологична фигура. М., Л. „да изпитват смъртния страх не веднаж”; Туницки: „умирали смертью не еднократною только”.
102 М. „но и за нея щяха да загубят надеждата си”; Л. „ала и в това те не бяха уверени” – погрешно.
103 Изразът  буквално значи „тъй като това беше решено от бога”. Думата  не е съществително име, а минало действително при­частие в среден род, съгласувано с Целият израз е самостоятелен винителен падеж или т. нар. nominativus pendens, а  е dativus auctoris.
104 Повечето преводачи схващат  като пряко допълнение, т. е. винителен падеж. Това е правилно. Миклошич превежда: „ut sancti plures partes circulo evangelii complecterentur”. Мин: „ut plures regiones evangelii beneficio dotarent”. Само Новотни и Туницки схващат  като под­лог и тогава и смисълът е по-друг: „та по-голям брой страни в околността да възприемат евангелието”.
105 Буквално „око”.
106  – букв. „незнание незнаех” – етимологична фигура. По смисъл = напълно не знаех, нищо не знаех. М. „бях спрямо вас в не­знание” ; Л. “аз бях в пълно неведение за вас”.
107 В същност думата „боритакан” е титла, употребена само тук. Не се знае точно каква длъжност е заемал боритаканът. Теофилакт сметнал, че това е собствено име на подстратега. Във Второто Наумово житие името на белградския управител е Радислав (Йор. Иванов, „Български старини…”, стр. 313).
108    =  миналото им.
109  – букв. „подстратег”, помощник, военен помощник. Борис е наречен „помощник”, „подстратег” на бога (XVII, 53). Тук  е титла на управител на голяма крепост или област, който е зависим от княза. Лат. legatus (Миклошич и Мин); Муретов – „наместник”; Меншчиков – „войвода”; Туницки – „военен помощник”; Матов и Ласков – „подвойвода”.
110  – букв. „със силно желание желаеше”; М. „как­вото он търсеше с горещо желание” ; Л. „каквито той силно желае”.
111 Това изречение е предадено свободно от нашите преводачи. Л. „а са­мия него обхвана го силно желание всеки ден да беседва с тях, да ги раз­питва за старите истории и за житията на светците и по тоя начин чрез тех­ните уста прочиташе писанието”.
112  – множество; лат. turba; М. „от шум”; Л. „шумните събрания”.
113  , лат. sampses dignitate; Муретов: „сановный вельможа”; Ту­ницки: „по достойнство сановник”; М. „сановит человек”. В речника на Софоклес думата е обяснена с an officer among the Bulgarians.
114  е стилистична фигура литотес, при която чрез отрицание се дава положителна мисъл. Буквално „не без радост”  = с голяма радост.
115 Кутмичевица и Котокий са географски понятия, които са употребени само в житието на Климент Охридски. Етимологията и на двете думи не е установена. Селища и местности с тези имена сега няма. Има няколко пред­положения за тяхното местонахождение. Думата Котокий не е дадена в име­нителен падеж и може да бъде от мъжки или среден род ( и  ). Шафарик смята, че Котокий е прабългарска дума. Туницки твърди, че под Котокий е възможно да се разбира южната част на Балканския полуостров или само южната част на Македония (Туницки, Климент, епископ словенски, стр. 184, заб.). Златарски излиза от разделянето на българската държава при Бориса на три части и смята, че под Котокий се разбира „третата част”, т. е. цялата югозападна част на българската държава при Борис („История…”, т. I, ч. 2, стр. 228) От тази област е била отделена Кутмичевица. В ръкописа и в старите печатни издания името Кутмичевица е написано по два раз­лични начина: Моск. рък. –  , москополското издание –  , същото у Миклошич. Баласчев смята, че Кутмичевица е област, която обхваща голяма територия, понеже имала 12 епархии. Думата енория от жи­тието той смята за епархия и дава дори имената на тези епархии. За него Кутмичевица е по територия равна на Котокий („Климент…”, стр. XXI — XXII). Туницки също смята, че Кутмичевица обхваща голяма област, равна на тре­тата част от княжеството на Борис. Златарски: „Кутмичевица, въз основа на географските данни, които се споменават в двете Климентови жития (Охрид, Главиница и Девол), е обхващала страната от Охридското езеро на запад в областта на рр. Девол и Шкумба (в горното и долното й течение) и между басейните на рр. Семени и Воюса, долните течения, до адриатическия бряг”(.История…”, т. I, ч. 2, стр. 228). Кутмичевица е по-малка от Котокий и от него Борис я отделил и дал на Климент. По този въпрос вж. „Българският първоучител св. Климент Охридски”, Ив. Снегаров, стр. 262 и сл., особено сведенията, дадени в забележки. Той пише: „Те (Кутмичевица и Котокий) се намирали в югозападната част на тогавашната българска държава. Кутмиче­вица е обхващала преди всичко охридската котловина” (стр. 265).
116 В печатните издания вместо  стои гръцката буква  . С това се об­яснява, че в преводите името е предадено Довета, а в някои и Добета (съ­гласната в стария гръцки езики мала гласеж б, а във византийско време – в). Името Домета е по-правилно и то може да се свърже и с латинското име Domitius.
117 Текстът на Московския ръкопис гласи:  . В печатните издания текстът е по-друг:  . Последният текст е възприет и от Туницки. Всичките прево­дачи превеждат него. За ония, които са превеждали и разглеждали текста преди публикуването на Московския ръкопис, това е било естествено. Микло­шич и Мин превеждат „solvens illum gubernatione”; Меншчиков „освободив его от управления”; Муретов „отделив его от области”; Туницки „изъяв его из области”; М. „като го освободи от управлението”; Л. „като го отдели от диоцеза”. Непонятната дума от Московския ръкопис се тълкува оригинално от Златарски. Той чете  като собствено име  , старобългарски   = Курт. Ако това тълкуване се приеме, тогава текстът добива вече съвсем друг смисъл: „след като уволни Курт от управлението” (.История…”, т. I, ч. II, стр. 229 и сл.). Във всеки случай това тълкуване би трябвало да се подхване отново и да се подирят още до­води в негова полза. Опитът на Муретов да разтълкува неразбраната дума като  не е убедителен. М. Войнов превежда това място: „Отдели (иззе) Кутмичевица от Котокий, когото освободи от управлението, и й тури за упра­вител Домета” (вж. Някои въпроси във връзка с образуването на българската държава и покръстването на българите” в Известия на Института за история, 10, 1962 г., стр. 303).
118 М. „та чрез видими съкровища на любовта, назначени за душата, да го направят близък на всякого”; Л. „та по този начин чрез видими знаци да се прояви от всички вложеното в душата съкровище на любовта”.
119 „Град Девол се намирал на реката със същото име, а именно там, където р. Девол прави своята чупка, като изменя течението си от сев.-запад на югозапад и се приближава най-вече до  р. Шкумба при с. Гостима, до се­верните поли на пл. Томирит, дето и днес има големи развалини” (Златар­ски, „История…”, т. 1,ч. 2, стр. 231-232. Срв. още неговата студия „Де се е намирал град Девол” в „Известия на Ист. дружество”, кн. V, 1922 г., стр. 40-45). Снегаров пък смята, че „по всяка вероятност и гр. Девол се е намирал по тези места”, т. е. до Корча и Москопол, недалеч от езерото Малик („Българският първоучител. ..”, стр. 273).
120  – букв. „от рода на  владетелите”, като се има пред вид обяснението на думата  у Дюканж като термин за означаване на владетелски или управителен род. На латински двете думи са преведени „genere comitum”; Меншчиков „графски род”; Муретов „болярски (комитски) род”; М. „кметска фамилия”; Л. „род на комитите”. Според Скилица-Кедрин бащата на Самуил бил „комис” ( ) и затова синовете му се наричали „комитопули”. Ив. Снегаров смята, че „комисите” били областни управители, външни боляри. Вероятно къщите са принадлежали на убити боляри по време на бунта.
121 Главиница е собствено име, образувано от нарицателното „глава”. В същност Главиница е калкова дума и буквален превод на гръцката дума  , която е образувана също от съществителното  (глава). Ко­гато В. Григорович посетил през 1845 година Охрид и неговите околности, имало три селища с това име. Според  него споменаваното селище в Про­странното Климентово житие се намира на пътя от   Елбасан за Дурацо (В. Григорович, „Изыскания о слав. апостолах”, ЖМНПр, 1847 г.,  т. 53, стр. 26; същият, „Путешествие…”, стр. 104 и сл.). Според Туницки може да се смята за несъмнено, че този град се намирал в югозападния ъгъл на Македония или в Южна Албания („Климент, епископ словенски”, стр. 179). И според Златарски град Главиница се намира в Южна Албания, недалеч от р. Гяница, а според Снегаров – недалече от Авлона (“Българският първоучител…”, стр. 273).
122  – букв. „бягай”, „махни се”.
123  значи „учение” или „догма” в тесен смисъл. Тук по подхожда да се преведе с „учение”.
124 Вж. бел. 68.
125 М. „с них он повечето приказваше”; Л. „с тях той живееше по-близу”.
126 Това място показва, че в основата на житието стои друго житие, което е писано от ученик на Климент.
127 = с думите си и делата си.
128  значи и „ръкополага”.
129 , лат. abundo, oppulentus sum – изобилствувам, богат съм. М. „по всяка енория он поръчваше делата на тристамина ученици”; Л. „във всеки окръг той беше определил по триста свои ученици; Тун. „ведение дел исполнялось тремя стами учениками”. Твърдението на Златарски („Исто­рия…”, т. I, ч. 2, стр. 235, заб. 1), че в гръцки нямало глагол  , а имало само  , почива на недоразумение. В големия гръцки речник Thesaurus Graecae linguae са дадени и двата глагола.
130  – букв. „без помощниците им”. Това място е предмет на различно тълкуване, а оттук и различно се превежда. Повечето от авторите, които са се занимавали с житието, приемат, че думата  „наемник, помощник” в случая стои вместо думата  „заплата, възна­граждение” или „данък”. У Миклошич думите не са преведени, а у Мин стои semotis mercedibus „понеже не вземали възнаграждение”; Муретов „не будучи сами наемниками”; Туницки „не получая сами никакой плати”; М. „без да вземат заплата”; Л. „които не вземаха заплата”. Преводът на Зла­тарски „освен наемниците им, т. е. слугите им” има твърде голяма опора в гръцкия текст и трябва да се смята за най-близък до оригинала. Следова­телно и най-точно предава мисълта на автора на житието.
131 В Московския ръкопис стои дателен падеж на сегашното причастие –  , а в печатните издания стои неопределена форма в сегашно време –  . Аз предпочетох в този случай текста на печатните издания, докато в превода на Туницки е взет текстът с причастието и затова той дава след­ния превод: „но несли службу Богу и определены были Ему платить подати, яснее же – воздающему”; М. Л. „да връщат дълг”.
132 Осма година от учителската дейност на Климент е 893, когато Борис е свалил от престола сина си Владимир и на негово място е поставил Си­меон. Борис е умрял на 2 май 907 г. Теофилакт е объркал хронологията на това място.
133   – букв. „станал извън хората”.
134 М. „и имаше истинска блага душа”; Л. „като му бе предал (б. запа­зил) неизменни чертите на своята доброта”.
135 М. „и го правеше по-висок, отколкото и он сам мислеше за себе си”; Л. „и все повече и повече уголемяваше славата му” (!) — неточно.
136 М. „Климент, който възпитаваше дотогава най-умните от своите (уче­ници)”- е напълно погрешно.
137 Името  в печатните издания е  . Двете географски имена Дрембица и Велика не се срещат в тази форма в други гръцки и ста­робългарски паметници. Тяхното местонахождение е предмет все още на тър­сене. Въз основа на Дюканжовия списък на българските архиепископи Климентовата епархия се отъждествява с Тивериополската (Шафарик, Иречек, Голубински). Дринов обяснява титлата Велички от Великоморавски с изпускане на „моравски”. Баласчев правилно дири епископията на Климент близо до Охрид. Епископията се е намирала на сев.-изток от Охрид и обхващала Дебърца, Кичево и Полог, в областта на р. Треска, която в горното си течение се нарича Велика (Баласчев, Климент…, стр. XXV-XXXIV). Златарски идентифицира средновековната крепост Дебрица, до сегашното село Дебреще, на сев.-запад от Прилеп, с Дрембица, а село Белица, сев. от Кичево, при из­вора на река със същото име, с. Велика („История…”, стр. 272-273). Сне­гаров е по-близо до мнението на Баласчев. „Приблизително епархията на Климента ще да е обхващала… Дебърца, Кичевско и Дебърско, т. е. като се изключи Дебърца, тя е съвпаднала с по-сетнешната Дебърска епархия” („Българският първоучител…”, стр. 311). Той смята, че Дрембица и Велика могат да бъдат имена на река и местност, като допуска, че може да е имало, и селище с името Велика. Тъй или иначе, епархията и тези географски обекти са били близо до Охрид и затова не са никак приемливи мненията на Лингентал, който поставя епархията на Климент между Валона, Аргирокастро и Берат, и на Туницки, който пък я дири в северните Родопи, понеже там намира епископии с доста съзвучни имена на Дрембица и Велика („Св. Кли­мент…”, стр. 205-217). Предпочита се формата Велика, пред Велица, понеже има и река със същото име, а  е от Дървеница.
138 Думата  значи и „народ”. Така я превеждат Меншчиков, Му­ретов, Матов.
139 Почти всички преводачи превеждат на това място  с „област”.
140 М. „но намираше храна и услада в своите грижи за народа”; Л. „но храна и услада намираше в грижите за народа”.
141   „безредието докарвал в ред” – етимологична фигура.
142 М. „но се украшаваха най-вече с най-похвални добродетели”; Л. „по­вече от всички те се отличаваха (б. украшаваха) с най-похвални (доброде­тели)”. Мястото мъчно се отдава на буквален превод. На лат. ut primas ubique partes tenerent et virtutum cum optimis corona ornarentur.
143 М. „он укрепяваше умовете на народа и въз камня на истинското християнско богопочитание тургаше твърда основа на тяхната вяра”; Л. „а у народа той укрепваше умовете и върху скалата на истинското християнско богопочитание и твърдостта на вярата ги утвърдяваше”.
144  е превъзходна степен на  – животински, свой­ствен на животно. М. Л.  „скотоподобни”,  лат. brutissimi – напълно тъпи, недодялани.
145  М. Л. „неразумните”; лат. ignoros – незнаещите; Меншч. „неблагодарните”; Тун. „неразсъдителните”.
146 Лат. non foris pernoctabat – „не нощуваше вън”; М. „вън от вра­тата му”; Л. „и пътникът не оставаше да нощува вън”.
147 М. „от младост и детинство”; Л. „от млада и нежна възраст”; Микл. „a puerili iam et tenera”; Мин: „teneris annis”.
148 Прилагателното име  е употребено в служба на съществително в смисъл на „грубост, недодяланост, тъпота”.
149 Думата  е прилагателно име от  „кожа”. Буквалният превод на  е „с дебела кожа”.
150 Мъчениците, които били избити за тържеството на вярата.
151  е твърде важно място в житието. Превеждането на управляващия глагол  като безли­чен глагол от конструкция не е правилно. Наистина в класическия гръцки език  има значение на „разказва се”, „говори се” и подобни: В средновековния гръцки език тази форма на глагола е добила значение „знае се”, „Известно е”. Последното значение се е развило от пасивното значение на глагола  още в класическия гръцки език – „бързам”. Духът и съ­държанието на мястото в житието налага глаголът да се преведе с „известно е”, „знае се”. От намерените й запазени до нас Климентови слова и други съчинения се потвърди напълно, че авторът на житието е знаел точно и по­дробно Климентовите литературни произведения и ги е описал подробно. А щом той ги е знаел, то не може да се приеме, че е вложил във формата  смисъл „разказва се”, „предава се”. Един такъв превод неминуемо води до убеждението, че авторът на житието не е виждал и не е знаел сло­вата и поученията на Климент, а само е слушал за тях от други лица. Не е много убедително твърдението на някои от авторите, че в случая Теофилакт нарочно е употребил думата с това значение, за да подчертае, че времето на Климентовите слова е минало и в момента те нямали значение. М. „казват, всички тия съчинения се вардят у трудолюбиви хора”; Л. „всичко това е за­пазено от трудолюбиви хора”. По-свободен превод на текста: „Всички тия негови съчинения, разпространени сред трудолюбиви хора, се пазят.”
152  „на нас българите”. Опитът на Туницки да замени думата  (на нас) с  (с песни) е неубедителен.
153 Сведенията на автора за съчиненията на Климент са твърде важни. До 40-те години на миналия век не са били известни Климентови проповеди и поучения. Известните руски слависти Ундолски (той пръв намери и публи­кува Климентови поучения), Лавровски, Попов, Шчепкин и др. са публику­вали до края на миналия век 12 Климентови слова и поучения. Те са изброени подробно в книгата на Г. Баласчев „Климент, епископ словенски…”, стр. XLV-XLVI. Българската академия на науките по случай хилядогодишнината от смъртта на Климент избрала специална комисия още през 1914 г., която да подготви чествуването и да събере съчиненията на св. Климент. Членовете на комисията В. Златарски и Йор. Иванов били командировани в Русия, Румъния, Австроунгария и др., за да издирят ръкописите на Климен­товите съчинения в тези страни. В техния доклад са изброени следните „по­ложителни и предполагаеми Климентови книжовни трудове”, на повечето от които и сега се пазят в Архивния институт на академията фотокопия, направени от двамата наши историци: 1. Слово за празниците изобщо; 2. Слово за мъченик; 3. Слово за предпразненството на Богоявление; 4. Слово за Богоявление; 5. Слово за Ивановден; 6. Слово за предпразненството на Сретение; 7. Слово за Сретение Господне; 8. Пространното житие на Кирила Фи­лософа; 9. Пространното житие на Методий; 10. Служба на Кирила Фило­софа; 11. Слово за блудния син; 12. Слово за всяка неделя през постите, месопостна, сирна и др.; 13. Слово за св. Четиридесет мъченици; 14. Слово за предпразненството на Благовещение; 15 Слово за Благовещение; 16. Слово за Лазаровото възкресение; 17. Слово за Връбница; 18. Слово за Възкресе­ние Христово; 19. Слово за Неделята на мироносците; 20. Слово за Св. Троица; 21. Слово за Петдесетница; 12. Слово за рождението на Йоан Предтеча; 23. Слово за апостолите Петър и Павел; 24. Слово за пророк Илия; 25. Служба на св. Пантелеймон; 26. Слово за предпразненството на Преображение; 27. Слово за Преображение; 28. Слово за предпразненството на Успение на св. Богородица; 29. Слово за Успение на св. Богородица; 30. Слово за от­сичане главата на Йоан Предтеча; 31. Слово за пророк Захарий и за рождеството на Йоан Предтеча; 32. Слово за предпразненството на Рождество Богородично; 33. Слово за Рождество Богородично; 34. Слово за предпразненството на Кръстовден; 35. Слово за Кръстовден; 36. Слово за св. Димитър Солунски; 37. Слово за св. Козма и Дамян; 38. Слово за св. архангели Михаил и Гавриил; 39. Слово за св. Климент, папа римски; 40. Слово за св. Николай Чудотворец;  41. Слово за зачатието на Богородица; 42. Слово за Рождество Христово и 43. Слово за Събор на пресвета Богородица (вж. Летопис на Българската академия на науките”, III, София, 1916, стр. 106-107). Много от словата, които се споменават, са били публикувани от руски и други учени (В. М. Ундолски, О. М. Бодянски, Анд. Попов, П. Шафарик, Палаузов и др.). Особено ценна е работата на Л. В. Стоянович, който е посветил на Климентовото творчество цяла студия. Той печата 28 Климентови слова и поучения (вж. „Новыя слова Климента Словенскаго”, в Сборник от­деления русскаго языка и словесности Императорской академии наук, т. LXXX, Спб., 1905 г., стр. 1-263). Не всички слова, които авторът представя за Климентови, имат надпис, но той ги определя по съдържание и стил като Климентови. Няма съмнение, че Климентовите съчинения ние все още не мо­жем да отделим от ония, които се смятат за негови. В случая не става въ­прос само за пространните жития на Кирил и Методий, за които има твърде много сериозни доводи за и против Климентовото авторство, но и за слова и поучения, върху които няма името на Климент като автор. Дори и върху някои от словата с изричното упоменаване, че са написани от Климент, епископ Словенски или Велички, все още трябва да се поработи и да се до­каже въз основа на сигурни данни неговото авторство. Нека подчертаем, че Архивният отдел на нашата академия притежава едно голямо богатство от фотографирани текстове на Климентови произведения, защото много от ори­гиналите, от които са правени фотокопията, са изчезнали през двете све­товни войни. По този начин снимките сега са заместници на оригинала. Зла­тарски и Йор. Иванов са фотографирали всички ръкописи, които са им по­паднали на ръка, и по този начин много от Климентовите произведения са представени чрез снимки от няколко ръкописа. Издаването на тези фото­копия е твърде наложително и поради това, че някои вече са започнали да избеляват и след време ще станат напълно нечетливи. След тяхното публи­куване би трябвало вече да се очаква и разрешаване на въпроса за броя на Климентовите произведения. По отделни въпроси ние имаме вече и хубави изследвания. Н. Державин подробно се е занимал със службата на св. Кирил и Методий и смята, че е написана от Климент Охридски (вж. „К вопросу о литературной деятельности Климента Величкого”, в сп. Македонски преглед, V, кн. З, София, 1927 г., стр. 27-44).
154 Останките на този манастир съществуват и сега в Охрид. За тяхното състояние и за направените през последните години разкопки вж. студията на Димче Коцо, „Климентовиот манастир „Св. Панталеймон” и разкопките при „Имарет” в Охрид” в Годишен зборник, Филозофски факултет на университетот, Скопjе, 1948 г., стр. 129-180.
155 Ние нямаме запазени по-подробни сведения за построените седем съ­борни църкви от княз Борис. От писмото на архиепископ Теофилакт до се­васт Иван, син на севастскратора Исак,  узнаваме, че една от тези църкви била В гр. Девол
Patr. Gr. T. 126, col. 529. Превод на това писмо е даден от митрополит Си­меон в „Писмата на Теофилакт Охридски”, стр. 214-216). От Теофилакт знаем също, че църквата в Брегалница е била построена от княз Борис (вж. „Житие на 15 тивериополски мъченици”, Patr. Gr. t., 4. 126, со1. 201, преведено от митрополит Симеон в посочената книга на стр. 261). Следователно сигурни сведения има за три от седемте съборни църкви на Борис: в Охрид, Девол и Брегалница. Снегарoв предполага, че останалите четири църкви са били в Преслав, Дръстър, Белград и Скопие (вж. „Българският първоучител св. Кли­мент Охридски”, стр. 290). За съжаление той не дава никакви доказателства за това си предположение и затова го дава като вероятно. Новите разкопки, които сега се правят из местата, които е обхващала Борисовата държава, дано ни дадат и в това отношение някои  насоки за определяне на седемте съборни църкви на княз Борис.
156 М. „та не е никак за чудене, дето он залягаше да обърне човешкия ум към светлина и човещина”; Л. „и няма нищо чудно в това, дето той се грижеше да измени настроението на хората към повече кротост и човещина”.
157 Вместо Велика ( ) в печатните издания стои Главиница ( ).
158  – букв. „попаднали пред погледа му двама парализирани, докато пътувал”; М. „из пътя му попаднали на очи двама разслаблени”.
159 Пророк Исайя говори за куц и ням: „Тогава хромият ще скочи като елен и езикът на немия ще пее”, на гръцки    .
160 Букв. „докато Климент би обитавал в света”.
161 Букв. „при моето име”; М. „при моето епископствуване”; Меншч. „при моем управлении”; Тун. „при моем (епископском) имени”.
162 М. „защото ти самичък го избра за себе и за бога, като роди всич­ките чрез евангелието”; Л. „защото ти сам всички възроди чрез евангелието и ги възпита в преданост към себе си и бога”.
163 Въпросът за авторството на св. Климент на Цветния триод е бил предмет на много дискусии. Наистина обемът на тази богослужебна книга с течение на времето се е променял, но ние нямаме славянски триод, който по съдържание да се различава от гръцкия. Не може да се приеме, че Климент, който е писал на старобългарски, е съчинил отделни места, които след това да са преведени на гръцки. Затова най-правдоподобно е да се прие­ме, че в случая Теофилакт говори за превеждане на гръцка богослужебна книга на старобългарски език.
164 Първата неделя след Възкресение е Томина неделя.
165 М. „както мъдрий търговец се труди за бисера, без да се грижи ни най-малко за мидите му”; Л. „както мъдрият търговец се труди да купи ху­бавия бисер, а малко се грижи за раковината”.
166 В печатните издания това изречение е дадено така:     – „той на­правил завещание съгласно с евангелието и каноните, както не можеше по друг начин по-похвално”. М. „от друга страна он (Климент) показа и безкористие според евангелието и според църковните правила, както се не може по-похвално”; Л. „така Климент прояви безкористие съгласно евангелието и църковните канони и по начин, какъвто не може да бъде по-похвален”.
167 Вж. бел. 54. Въз основа на дадените там обяснения: 6424 – 5508 = 916 година.
168 Гробът на св. Климент е открит в църквата при манастира „Св. Пантелеймон”. Мястото на гроба съвпада с даденото описание в житието (Димче Коцо, Климентовиот манастир „Св. Пантелеймон” и разкопките при „Имарет” в Охрид, в Годишен зборник, Филозофски факултет на университетот – Скопие, 1948 г., стр. 129 и сл.). Над гроба на Климент имало над­пис върху дъска. Този надпис е от по-късно време. В. Григорович го видял и преписал  (стр. 25). В него годината на смъртта е сбъркана: 913 вм. 916.
169 Думата  е употребена в преносно значение, буквално значи „насипана пръст”, а в късния гръцки език – „прах”, „пепел”.
170 Някои от изследователите на житието смятат, че от това място за­почва пряка реч.
171 Вместо „земен” в Московския ръкопис стои думата  „трилактен”.
172 Гръцката дума  буквално значи „изобилие”, „тлъстина”.
173 Миклошич и други изследвачи смятат, че в случая авторът на житието има пред вид богомилската ерес, която тогава била много силна.
174 Според Миклошич, Билбасов и др. Теофилакт под „скитски меч” разбирал унгарските нападения срещу Византия през десетия век (934, 943, 959 и 962 г.). Туницки изтъква, че византийските автори са наричали скити редица други племена, които са нападали Византийската империя. Той приема, че авторът на житието е имал пред вид нападенията на печенегите в съюз с „други народи”. Воронов също приема, че в случая се имат предвид нападе­нията на печенегите. За архиепископ Филарет под „скитски меч” се имат пред вид нападенията на руския княз Светослав през 966 г. (срв. Туницки й, Климент…, стр. 86-87).
175 Думите  наподобяват твърде много началните стихове на Илиада  (I, 4-5) и на ст. 205-206 и 697-698 на Софокловата трагедия Антигона:    (205-206). В писмо до видинския епископ Теофилакт пише „враговете… оставят труповете на робите за храна на птиците” (Мин, P. Gr., т. 126, к. 336-337).      Мястото в житието стои сравнително по-близо до цитата от Псалом 78,2, както е точно в гръцкия превод:       Същият цитат се намира и в Житие на тивериополските мъченици:   (Мин, P. Gr., 126 т., к. 188).
СЪКРАЩЕНИЯ В БЕЛЕЖКИТЕ
Б. = Балан, Ал. Теодоров-Балан, Кирил и Методи, ч. II, София, 1934 г.
Л. = Ласков, Д. Ласков, Житие на св. Климент Охридски, София, 1916 г.
М. = Матов, Д. Матов, Живот, деяние, изповедание и кратко изложе­ние за чудесата на св. наш отец Климент, български архиепископ”, Сре­дец, 1885 г.
МК = Малевски—Каваев, Свети Климент Охридски, Скопие, 1966 г.

Източник: http://macedonia.kroraina.com/bugarash/ko/teofilakt1.html

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s