На 22 септември честваме преподобни Козма Зографски (+1323г), аристократ от Търново по произход и наследник на Царството по призвание, аскет, чудотворец, прозорливец и тайновидец, удостоен с величествени видения, изряден постник и усърден деятел на непрестанната молитва, пустиножител, наследил вечната обител. Твърде малко известен дори сред средите на вярващите, свети Козма е пример на мнозина, дирещи спасение в Света гора и извън нея. Знаем, че в неговата пещера, в по-късно време, ще наследи постническите и отшелническите му подвизи още един знаменит българин, просиял в святост – иконографът и храмостроителят, равноапостолният по дело свети Пимен Зографски.
         Умоляваме го да се застъпва пред Божия престол за прощение и изправление на българския род.
         Тук излагаме преведеното от гръцки житие на свети Козма според източника sveta-gora-zograph.com.
         Налично е и по-кратко житие, преведено от руски, изложено в „Жития на светиите, Септември“, „Св. вмчк. Георги – Зограф“, Атон 2007, с.391-399, а също и житиен текст в еднотомните жития, СИ, С.1991г, с.463-465. 

          Истинно е Господнето слово, че паметта за праведника ще бъде вечна. Поради това и ние трябва да положим старание, добродетелта на честно и богоугодно живелите мъже да остане незабравима во веки. И понеже силата на добродетелта никога не умира, и по словото Божие, когато праведникът се похвалява, то неговата памет е безсмъртна. Обикновено в много книги се разказва как някои са превзели непристъпни градове, как са победили множества и са пленили народи, как са въздигнали великолепни здания. Но нерядко би било по-полезно, когато всичко това бива предадено на вечна забрава: защото цялата онази слава е съединена със скърби за човечеството, с нарушаване на пресладкия мир и с потискане и измъчване на бедните смъртни човеци. А добродетелта е човеколюбива, благодетелна и дълготърпелива, както се казва в Притчите: Дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове. Поради това и този, който е успял да победи пожеланията и страстите си, е несравнимо по-мъжествен от този, които е разорил непристъпни градове, този, който наново е въздигнал паднали домове и е дал подслон на странници и сиромаси, е стократно по-славен от този, които е построил великолепни здания, след като е разрушил други, за да насити ненаситното си славолюбие. Затова е и достойно и праведно да почитаме и прославяме първите, а не последните, и да проповядваме житието им, като достойно за всяко подражание. Но би било и за наше осъждане, че богоугодните мъже са преминали с много трудове и страдания великия подвиг на добродетелта, а ние не само че не се подвизаваме, но и се леним да възвестим със слово или писание готовите чужди и полезни нам трудове.       

          Към лика на първите, славни в добродетелта подвижници, просияли на Светата Атонска Гора, принадлежи и преподобният и богоносен наш отец Козма. С настоящото повествование ще опишем житието и деянията му, както ги намерихме написани накратко и след като изяснихме по-пространно и по подобаващ начин най-важното и полезно за нас.
          Преподобният наш отец Козма беше българин по народност и се роди по обещание, изпросен с молитва от Бога, също като свети Евтимий Велики, от благочестиви, благородни и известни с добродетелите си родители. А преди това те много години бяха безплодни и бездетни и постоянно ходеха в църквата и се молеха на Господа да ги развърже от безплодието им, за което правеха много милостини и принасяха дарове на Бога. Веднъж, когато, стояха на молитва, видяха божествено явление, от което се известиха, че ще им се роди син. И всичко стана според Божието обещание: родиха отроче от мъжки пол – блажения Козма, чедо на благословението. Най-първо той беше осветен в очистителния купел с кръщение в името на Отца и Сина, и Светия Дух и с това стана член на Църквата Христова и служител на Бога, поклоняем в Троица; а на четиридесетия ден след раждането беше донесен от родителите си в храма Господен и беше посветен Нему като непорочна жертва.
          Но не толкова велико дело е да родиш дете, колкото да го възпиташ с благоразумие. По начина на раждане ние не се различаваме от безсловесните животни, но се различаваме от тях и ги превъзхождаме с доброто възпитание, благоразумието и честността си.
           По такъв начин го възпитаваха и родителите му, понеже бяха изпълнени с добродетели и бяха праведни пред Бога и пред човеците. Но и самият произлязъл от тях плод показа добротата на благословеното дърво.
           О, блажени са родителите, родили чеда, заради които вечно ще се прославят! Блажени са и чедата, които не само че не са посрамили честта и славата на родителите и на рода си, но и са ги умножили и възвеличили: защото благородството се състои в добродетелта. Докато носеше този младенец в утробата си, благочестивата му и благоразсъдителна майка пазеше всяко въздържание, а след като той се роди, тя не само внимаваше да не повреди с нещо дадения ѝ от Бога дар, но и от чиста кръв и сокове да дава чиста и здрава кърма и храна на младенеца, който щеше да стане съсъд на Светия Дух (добродетелта бива още по-прекрасна, когато възсияе в прекрасното) и кърмеше отрочето от собствената си гръд, а не от чужда. Мнозина не считат за важно това, младенецът да бозае от собствената си майка. Но не е така! Защо тогава Творецът на естеството напълва майчината гръд с хранително мляко, ако не заради това, тя сама, със своите гърди да храни родилия се от нея младенец. А заедно с хранителните вещества чрез майчиното мляко в младенеца по някакъв тайнствен начин проникват и неговите бъдещи склонности и нрави.
          А когато отрокът достигна седемгодишна възраст, го дадоха да се научи на четмо и писмо, първо, на родния си български език, а после и на гръцки, та като познае ключа на Божественото слово, да може да разбере скритата в него истина и с това да умъдри и себе си, и другите за спасение, според думите на апостола: „Защото просвещението на разума е ръководство и наставление към добродетелта.“ И колкото по-правилно разбираме истината за красотата им и затова все по-малко греши в разпознаването и избирането на доброто. А непознаването на Свещеното Писание е източник на заблуди и помраченият от това човек, не може да познае истинското добро и се ръководи единствено от внушенията на чувствата си. И дори понякога и да извършва някакво добро, това става повече случайно, отколкото в резултат на задълбочено разсъждение. Затова и такава добродетел или е недостойна за това име, или бива заплашена всеки час от непостоянство и изменчивост и не може да се утвърди без изкусен и просветен наставник. А когато блаженият Козма с усърдие и старание добре изучи Свещеното Писание и на двата езика, стана като човек, който има две десни ръце в духовния разум и толкова се просвети със светлината на словото Божие, че вече можеше и другите да учи. И като достигна юношеска възраст, по дадената му от Бога мъдрост скоро разбра, че в тази възраст страстите имат навика да разкриват гибелната си сила. А когато някой още от младостта си се подхлъзне в тях и вече привикне да проявява склонност към пороците и бива свързан от тях чрез навика, после вече трудно може да ги преодолее. Но за да се предпази от такива пороци, свети Козма отвсякъде се обгради със страх Божи и благоговение. При това не се събираше и не дружеше с другите юноши, които вършеха всякакви лудории, сквернословеха, бяха смехотворци, говореха суетни и лъжливи неща, понеже знаеше от Апостола, че лоши беседи: развалят добрите нрави, и „който се събира с нечестивци, се развращава“, но се упражняваше в четене и в поучаване най-вече от Божественото Писание. И още от най-младите си години избра най-доброто средство, за да усмири страстите – винаги да се упражнява в молитва, да пази пост и въздържание и да не позвалява на плътта си да дебелее, а на сетивата си – да безчинстват на воля, понеже човешкият дух, несмущаван от страстите, и мисълта, непомрачена от тях, са способни да възприемат божественото просвещение и да вместят в себе си Божията благодат.
          Когато родителите на светия го видяха вече достигнал пълнолетие и украсен с учение, благоразумие и всяко добронравие, му се радваха и намислиха да го съчетаят в брак. Но мисълта на благодатния им син летеше високо над плътта и желаеше по-превъзходното небесно съединение. И така, размишлявайки, че всичко в този свят е суетно, често си повтаряше пророчес кото слово: каква полза от кръвта ми, кога сляза в гроба? А това според тълкуванието на свети Василий Велики означава следното: За какво са ми плътските наслади и многото кръв, която скоро ще бъде предаде на на всеобщата телесна гибел? Затова умъртвявам тялото си и го поробвам на духа, за да не би, когато кръвта ми е силна и кипи, угоената плът да стане причина за грях. Не услаждай, казва, тялото си с много сън, с бани и с меки постелки. Винаги повтаряй в себе си това слово: Каква полза от кръвта ми, кога сляза в гроба? Но известно е и това, че светът и всичко, което е в света, е устроено от Бога за добро. Обаче поради човешките страсти, злини, насилия, неправди и беззакония, всичко е станало толкова извратено, че човешкият живот се е превърнал само в труд и болка, и който иска в кротост на духа да извършва спасението си, отвсякъде го срещат пречки и съблазни.
          След като размисли достатъчно върху всичко това и като не желаеше нищо друго, освен да запази прескъпия за душата си покой, преподобният Козма от цялото си сърце възлюби отдалеченото от мирската суета монашеско житие. И като остави заради това всичко и презря слава, чест, имот и мирската любав със сладострастията ѝ, избяга тайно от родителите си, и като разпитваше за пътя, стигна до Светата Атонска Гора. Като се изкачи по пътя, който върви покрай Света Гора, на мястото, наричано Провлак, откъдето и от двете страни се вижда морето, което окръжава Света Гора, се радваше и веселеше духом, защото достигна близо до Света Гора. А ненавистникът на доброто – дяволът, поиска да стори пакост на светия и да постави препятствие пред него, за да го накара да се върне обратно. Той показа пред него в лъжливо видение висока стена от едното море, та чак до другото, която изглеждаше непреодолима. И преподобният започна да размисля в себе си, като си казваше: „А как монасите влизат в Света Гора: със стълба ли, или пък с кораби?“. И се чудеше на това. И понеже нямаше кого да попита, падна в молитва пред Господа и рече:
          – Господи Иисусе Христе, по молитвите на пречистата Си Майка, покажи ми пътя, по който монасите влизат в Света Гора, та да мога да вляза и аз, смиреният Твой раб!
          Щом светият изрече това, бесовското видение веднага изчезна и онази стена стана невидима, а пред него се откри прав път. Като разбра дяволските козни той въздаде благодарение на Господа Бога и на пречистата Му Майка. И така с Божията помощ блаженият, без никакви пречки влезе в Света Гора и пристигна в пречестната Зографска обител.
          А тамошните монаси, водещи постническо в Христа житие, го приеха радостно с любезни поздрави, и го приютиха с любов, според както имаха обичай да приемат странниците с гостолюбиво благоразположение. Той като гледаше ангелското им житие, пожела да остане да живее там. И като се приобщи към братята започна като новоначален да се обучава в манастирския порядък и в монашеското житие, за което още от света беше немалко подготвен.
          И като последва Христа по евангелски с нестяжание и послушание, положи основите на духовния си дом върху камък и проявяваше голяма покорност към игумена и към всички братя в Христа, и изпреварваше всички в трудовете, каквото и послушание да му беше възлагано. И докато работеше с ръцете, с ума си се упражняваше в молитва, понеже още от младини обичаше мълчанието и благоговението, и винаги внимаваше върху себе си, да не би да бъде победен от празнословие, безсрамие и пагубна дързост. Защото знаеше от поученията на светите отци, че за монаха няма по-люта и по-зла страст от дързостта: тя прогонва от него благоговението и страха Божий и става родителка на всички страсти. Поради това, като благоразсъдлив и украсен със смирение, след като извършеше послушанието си, той винаги се уединяваше в килията си и се упражняваше в четене на Божествените книги. Към църковните служби беше усърден и неленостно стоеше на вечерните и на утренните последования. По такъв начин той се подготвяте за онази святост, с която Бог по-късно благоволи да го прослави.
          Не след много време блаженият Козма помоли игумена и бе облечен от него в светия ангелски образ. Игуменът го постави за еклисиарх в църквата (главен клисар), понеже беше бодър, благоговеен и достоен за това служение. И там служеше с всяко усърдие, чисто и непорочно, като с подобаващо старание благолепно украсяваше Божия дом и единствената му грижа беше само за това как да превърне самия себе си в жилище на Светия Дух. При извършването на Божествена литургия той винаги стоеше със страх и благоговение в светия олтар до служещия игумен или свещеник, за да им послужи. Освен това сам приготвяше и тестото, и просфорите, и коливото, И свещите; и тъй служеше на Бога с праведните си трудове.
          Веднъж, когато наближи празникът Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и приснодева Мария, който тържествено се празнува в свещената царска и патриаршеска Ватопедска обител, преподобният Козма изпроси благословение от игумена, своя духовен отец, да отиде на празника ѝ да се поклони на честния пояс на Пресвета Богородица и на многото други свети мощи, намиращи се там. И щом получи благословение, отиде с другите братя, и като влезе в църквата, се поклони с голяма радост. И ето, там видя наяве една честна жена, величествено облечена в багреница, която служеше и украсяваше църквата, видя я също да стои и в трапезата, и на всички манастирски служения. Тази жена беше Пречистата и Пресвета Богородица Дева Мария, но той не знаеше това и се наскърби много поради простотата си, понеже си мислеше, че монасите приемат и жени в манастирите, което е бедствено и съблазнително.
          Празникът завърши и той се завърна в своя манастир „Зограф“, смутен и скръбен. Игуменът го попита каква е причината за скръбта му, а той му разказа за жената, която видя във Ватопедската църква, а също и в трапезата по време на празника, като си мислеше, че това е някаква обикновена жена. Тогава игуменът, понеже и той беше добродетелен, разбра, че тази, която му се е явила, е била Пресвета Богородица, и рече на преподобния:
          – Знай, чедо, че жената, която си видял, не е била обикновена мирянка, а Пресветата Владичица наша Богородица, покровителка на онзи манастир и на цялата Света Гора, и на целия свят!
          Щом блаженият Козма чу това от честния си старец, се утеши от скръбта и като благодари на Пресвета Богородица, поради голямото си смирение считаше себе си недостоен за такава благодат. Като мина малко време, игуменът, духовният му отец, знаейки богоугодното му житие и благодатта, с която го сподоби в своето явяване пред него Пречистата Богородица заради голямото му благоговение към нея, повели, макар че поради смиреномъдрие блаженият не искаше и отказваше отначало да бъде поставен за дякон, а после да бъде ръкоположен и за презвитер, понеже беше чист тялом и духом, мълчалив с благоразумие, смирен без всякакво лицемерие, разсъдлив с благоразумие, изпълнен с любов и братолюбие, кротък с тихост, а най-вече беше постник и се подвизаваше в молитвословие, и бе твърде далече от лицемерна „святост“.
           И този осветен от Бога мъж най-напред падна пред жертвеника Господен и с най-топли молитви просеше за себе си Божието благословение и подкрепа за новите си свещенически задължения. И когато извършваше света литургия, с такова внимание и благоговение стоеше пред светия Владичин престол, че от божественото просвещение и благодатта изглеждаше като земен ангел и небесен човек, тайнствено изобразявайки херувимите. По повеля на игумена той казваше на братята поучения от словата на Свещеното Писание, а най-много ги увещаваше с молитви и трудове да побеждават всички бесовски изкушения и страсти, и да не отслабват в подвига си. Привеждаше им за образец примерите на мнозина, просияли в богоугодно житие. Но словото беше действено най-вече поради това, че самият той беше образец със своето житие, с труда и подвига си. О, подвиг честен и спасителен! Нищо не е така угодно на Бога, както това, човек да бъде полезен не само за себе си, но и за другите, и по всякакъв начин да извършва благодеяния всекиму. Поради това от тогава той започна още повече да се подвизава в молитва и пост, като се трудеше и на всяко манастирско послушание неленостно и без ропот, а не както в днешно време правят ленивите послyшници – с ропот и нехайство. И каква полза за послушника, имащ в ръцете си работа, а в устата си – ропот; каква полза за този, който изпълнява заповяданото, но противоречи с езика си? Напразно такъв си мисли, че ще придобие добродетел, защото труда ще извърши, но от наградата ще се лиши; но и ще бъде осъден за нехайството си: защото Писанието казва: „Грях ономува, които знае да прави добро, а не прави“. И още: „Проклет, който върши нехайно делото на Господа“.
          А свещеният отец наш Козма, като истински послушник, се показа безропотен и благопокорен, каквото и послушание да му бе възлагано от игумена да извърши. След молитвите на повечерието не разговаряше с никого, но от църквата. отиваше право в килията си, и без голяма и крайна нужда не ходеше по чуждите килии, но прилежаваше да извършва послушанието си, да изпълнява делата и църковните потреби и килийното си правило. И като укрепваше така тялото си с постоянни трудове, не ядеше даром хляба си, но го оросяваше с благословена пот, по апостолското слово: „Който не иска да се труди, не бива и да яде“. А чрез това прогонваше от себе си всяко изкушение и разслабление, за да може с дръзновение да каже заедно с Апостола: „За мене светът е разпнат, и аз за света сиреч: „С Божията благодат живея така, сякаш нямам нищо общо с този свят“. И стана воин на Иисуса Христа, въоръжен с всички Божии оръжия. И като някакъв храбър воин, който първо сред много воини добре се обучава да води бран, а след това може и сам да излезе на двубои срещу врага, така и нашият доблестен подвижник, светият отец Козма, първо премина всяко послушание в светата Зографска обител с много търпение, покорност и крайно смирение, а после благословено възжела още по-съвършеното, безмълвно подвижническо житие във велико въздържание, тоест в уединение да работи Богу.
          Един ден, когато беше сам в светия олтар на съборната църква, се помоли прилежно пред образа на честната икона на Пресвета Богородица, и сякаш гледаше самата нея, в умиление със сълзи ѝ рече:
          – Пресвета Владичице моя Богородице! Помоли твоя Син, нашия Христос Бог, да ме настави как да се спася!
          И о, чудо! Едва изрекъл това, той чу гласа на бързата Помощница и Пътеводителка да казва:
          – Сине и Боже мой! Научи Твоя раб как да се спаси!
          А Христос рече на Богородица:
          – Да се отдалечи от манастира и да безмълвства в уединение!
          Щом чу това, преподобният се ужаси и заедно с това се изпълни с голяма радост, и отново падна пред тази чудотворна и света икона на Божията Майка, като въздаваше велика благодарност и поклонение на Владиката Христа и на Ходатайката на своето спасение, радвайки се, че чу гласа на плача му и прие молитвата му. Тази чудотворна икона на Пресветата Богородица стои в съборната църква, вътре в светия олтар, от дясната страна. На нея Божията Майка е изобразена прекрасно, с предвечния Младенец, нашия Господ Иисус Христос пред нея, подобно на иконата, която се нарича „Ширшая небес“ („По-широка от небесата“), и пред нея винаги гори неугасващо кандило. (Тук е достойно за разглеждане и удивление смиреномъдрието на този свети отец!) Как, след като преуспя в такава мяра в добродетелта и достигна такава висота в духовния живот, че като същински ангел беше украсен с безстрастие и богомислие, как при всичко това имаше още по-голяма грижа и скръб за спасението си и винаги се молеше с плач и сълзи на Пресвета Богородица да ходатайства за него и да моли своя Син, Владиката Христос, да го настави как да се спаси: все едно, че още нищо не бе сторил за своето спасение. Затова и авва Доротей във второто си слово пише следното за смиреномъдрието: „Колкото повече светиите се приближават към Бога, толкова по-грешни виждат себе си“. А какво ли ще намерим ние, които не искаме да се смирим, но мечтаем и мамим самите себе си, като губим времето си напразно и си мислим, че просто така, без труд и въздържание, без страх Божий и внимание, спасението ще ни бъде дадено наготово. Това е и нашата безчувственост, сиреч, умъртвяването на душата и смъртта на ума преди телесната смърт, както казва свети Марк Подвижник.
          Свети Козма излезе от църквата, изпълнен с духовна радост, и отиде да извести игумена, своя духовен отец, за всичко, което чу от честната икона на Пресвета Богородица. А той прослави Бога и се дивеше на това преславно чудо на Пресвета Богородица, а също и на голямата вяра и добродетелта на светеца. И според Божията повеля му даде безмълвна килия, в пустинно място, недалеч от светия манастир, където има и пещера, която и до днес се нарича „Пещера на свети Козма“.
          По такъв чудесен начин този посветен на Бога мъж встъпи в попрището на безмълвието, въздържанието, свещеното трезвение и умилението и стана подражател на ангелското житие. Много страхове и бесовски мечтания претърпя, но понеже беше благоразсъдлив и просветен, с молитва и труд превърна всичко това в нищо. И кой може да опише всичките му трудове и свещени подвизи, всенощните бдения и песнопенията, изливащи се от радостната му душа, коленопреклонните му молитви, духовната и телесната му нищета? Възвисяваше духа си чрез богомислие, тоест чрез умна молитва, която светите отци наричат още тайно поучение и духовно делание, и която е следната: „Господи Иисус е Христе, Сине Божий, по милуй ме!“. Имаше непрестанна грижа за това в ума си съгласно словото на Владиката Христос, Който казва в светото Си Евангелие: „Непрестанно се молете!“. И така в кратки години с Божия помощ изпълни всякакъв вид добродетел, толкова, че се сподаби от Бога и с особената благодат на дара на прозорливостта, понеже вече стана обител на Светия Дух, както поред ще изяви словото.
          Мнозина идваха при него за духовна полза, за изповед и наставление, чрез които той им преподаваше тайната на светото покаяние. Сам той беше благ и умилен, изпълнен с кротост и разсъдителност, изкусен в Божественото Писание, още от младостта си научен и просветен от Божествената благодат, полезен със слово и дело не само на познаващите го, но и на тези, които само чуваха името му, и обичан от всички тях. Защото добродетелта прави така, че човеците да почитат този, който я е придобил и привлича всички към себе си с истинска любов и духовна сладост. А той с тихост приемаше всички и ги утешаваше, и ги поправяше с дух на кротост. Учеше всички често да пристъпват с покаяние към светото тайнство изповед, да не скриват съгрешенията и злите си помисли, да нямат своя воля, а да пазят послушание с кротост и смиреномъдрие, за да не би поради гордост да се лишат от наградата си, както фарисеят; но да имат страх Божий с нелицемерна любов към всички и винаги да помнят смъртта и съдния час, да се боят от вечния огън и да желаят славата на Царството Небесно. Казваше също, че на истинските монаси, а най-вече на младите, подобава едновременно с вътрешното богомислие да се трудят и телесно, понеже безделието е изобретател на всякакво зло, а леността е учителка на безумието. Освен това не трябва да се оставя и полагащото се монашеско правило и поклоните, четенето и молитвите, които монахът ежедневно трябва да извършва в килията си. Винаги трябва да има строго въздържание и постните дни да не се нарушават без нужда, понеже това е забранено от светите Апостоли, според установеното 69-о правило, повеляващо следното: „Ако някой епископ или презвитер, или дякон, или четец, или певец не пости през светата Четиридесетница или в сряда и петък през цялата година, освен поради телесна немощ, да бъде низвергнат, а мирянин да бъде отлъчен“. Поради това нам подобава да пазим чист и непорочен от всяка злоба пост и молитва, като основа на монашеското житие, та плътта да се смирява и да се подчинява на духа. При това ги учеше по време на църковното правило да се пазят от причиняваното от врага униние и да не се облягат, да не дремят и да не седят, разслабени от леност, но бодро и неподвижно да стоят, според написаното: „Като стоим в храма на Твоята слава, мислим, че се намираме на небето“. И мислите, и душевните си очи да възвеждат към Бога със страх и благоговение, както и самият този блажен наш отец винаги се подвизаваше. Затова и увещаваше с кротост другите да не разговарят в църква, а да внимават в пеенето и четенето, и винаги да бягат като от змийска отрова от празнословие, смях, хвалби, осъждане, завист и оклеветяване. Тези пороци и други, по-зли от тях, се раждат от всепогубващата дързост. Увещаваше ги също да се въздържат от преяждане, пиянство и всяка нечистота, които водят към душевна и телесна смърт. Понеже свещеният наш отец Козма, както с раждането си по обещание, така и с житието и учението си, беше подобен на свети Евтимий Велики, също като нeгo той наставляваше към спасение, поучавайки братята и духовните си чеда на добродетелта на светото покаяние, с ревност издигаше монашеския живот на по-голяма духовна висота, като наблягаше най-вече на свещеното трезвение и молитвата, както и свети Симеон Нови Богослов пише в книгата си „Слово за молитвата“ така: „Много добро дело е, ако някой се моли на Бога и така придобива голяма полза за себе си. Защото, ако някой има голяма полза, когато беседва със земния цар, колко по-голяма е тя, когато беседва в молитва с Небесния Цар. И както никой не дръзва да се приближи до онзи, който беседва със земния цар и да прекъсне беседата му, по същия начин и демоните не дръзват да се приближат до онзи, който беседва в молитва с Бога. А ако някой не се моли на Бога, получава от това огромна вреда, понеже душата му се лишава от Божие просвещение и демоните, вършат в нея всякаква скверната, нечистота и лукавство, и други злини. Защото, както тялото постоянно има нужда от въздух, за да диша, така и душата се нуждае от непрестанна памет за Бога, сиреч от молитва.
          Прочее, не бива човек да се моли Богу без страх и благоговение, А този, който няма страх и благоговение, нека първо да проси светлината на страха Божий, та да познае пред какъв страшен Бог предстои и се моли. Но не е възможно човек да се моли Богу и умът му да бъде чист от неподобаващи и скверни помисли, ако първо не се примири с Бога чрез покаяние и чиста изповед, и тогава да се моли, като проси първо прошка за онова, което отначало е съгрешил със слово или с дело, или с помисъл. Понеже душата, която се е примирил а с Бога и Го е възлюбила, е кротка, смирена и съкрушена, и това са признаците на примирението с Бога и на любовта към Него. Защото това са първите дарования, които Бог подава на вярващите, тоест кротостта на сърцето и смиреномъдрието на душата. (Тъй като кротостта на сърцето и смиреномъдрието на душата са първите дарования, които Бог подава на вярващите.) А демоните не могат да нападат кротката и смирена душа нито чрез сластолюбие, нито чрез сребролюбие, нито чрез славолюбие. И по такъв начин с тези две Христови дарования, тоест с кротостта и смирението, душата намира покоj от Божието посещение в нея. Признак, че Божията благодат е посетила душата е това, че тя се моли със страх и благоговение и има голмо внимание в словата, с които се моли, тъй като никои не може, да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго. А този, който се моли или пее както се случи, с пренебрежение и нехайство, е явно, че не познава Бога, и затова презира Този, пред Когото треперят херувимите. Такъв се моли само с устата си, а с ума си беседва с демоните и в сърцето си разговаря с предишните си грехове и страсти. И нито този, който страда по този начин от демоните, чувства това, нито пък Бог го избавя, понеже човекът Го е презрял и не е послушал заповедта Му, която казва: „Служете Господу със страх и радвайте се пред Него в трепет“. И вместо да приеме милост от Бога, предизвиква у Него гняв. И тогава от кого ще бъде помилван? Защото, както царските телохранители прогонват далече, от лицето на царя онзи, който стои пред него с презрение и без страх, така и Божиите ангели прогонват далече от Божието лице и от Неговия покров ума на онзи, които стои пред Бога и се моли с пренебрежение. И веднага го хващат демоните с много по-голямо безсрамие и власт, отколкото, ако го бяха взели от блудилището или от кръчмата и го водят с голяма власт където си пожелаят, към скверни, суетни и вредни дела. Защото чрез три неща човеците съгрешават: чрез ума, словото и делото. Първи от тях е умът, който е виновен за всичко онова, с което съгрешават другите две, сиреч словото и делото. Обаче умът не може да извърши грях, а словото и делото извършват греха, който умът е помислил. Прочее, кое от тези три е най-нужно да изцели Христос? Очевидно първото, сиреч ума. И когато умът се освети и се изцели, и дойде в добро състояние, вече не съществува причина да се изрече или да се извърши нещо друго, освен това, което е угодно Богу, и тогава всяка душа се запазва от греха. Затова трябва да се подвизаваме, колкото можем, умът ни да се освети от Христа и да приеме благодатта на Светия Дух, тъй като единствено заради това Христос, истинският наш Бог, стана човек, и за това бе разпнат, и умря, и възкръсна. И това, сиреч освещението на ума, е и възкресение на душата, което тя приема в настоящия живот, и за което телата, за да се сподобят да получат това божествено и свръхестествено възкресение в бъдещия живот, и телата на онези души, които са се сподобили да възкръснат тук.
           Повече от всичко друго трябва да се стремим да придобием благодатта на Светия Дух, като се молим Богу със страх. А ако ли не, тогава устата на такъв ще изговарят думите на молитвата или на прочетения текст, а умът му ще остава безплоден и ще се скита насам и натам, и ще мисли това, което не подобава. Понеже си въобразява, че това, за което мисли, е нужно и потребно и че трябва да се погрижи да се подготви за него и с това се прелъстява и не разбира, че става роб на мисления мъчител – дявола, който мислено го влече насам и натам. Тази страст е извънредно жестока и пагубна, първата и най-голяма от всички душевни болести, и за да бъде тя излекувана с Божия помощ, трябва да се подвизаваме дори до проливане на кръвта си. Тази страст прегражда пътя на всяка молитва и не ѝ позволява да отива право към Бога. И особено ако някой прекарва много време в молитва и без внимание неразумно славослови Бога денем и нощем, така че с езика си говори, а с ума си не знае какво изрича, то не е ли явно, че такъв празнослови? Понеже още не е станал верен, нито пък е възлюбил Бога и няма благодатта на Светия Дух, която да просвети ума му, да го събере и да му позволи да разбере с Кого беседва и какви са тези слова, които изрича в молитвата си. Поради това този, който се моли без внимание, трябва да въздиша и да плаче, и изобщо да не си мисли, че се е помолил. Ако пък такъв не плаче за невниманието си, каква надежда за спасение има? Защото и земният цар търпи онези, които са му длъжни и които съгрешават против него, но е гневен, страшен и отмъстителен към онези, които го презират“.
          Така и този блажен наш отец Козма, както поучаваше, така и сам спазваше това, като със страх и благоговение възнасяше молитвите си пред Бога, и изпълнен със сълзи на умиление, пееше заедно с пророка: „Опазих се и се уплаши сърцето ми от гласа на молитвата на устата ми“. И още: „Заради Твоя страх, Господи, заченахме в утробата си и износихме и родихме духа на спасението, което извършихме на земята“. Той беше изпълнен и с най-топла вяра и любов към Бога, и обичаше ближния си като себе си. Поради това и добродетелта му сияеше в слава Божия, показвайки го като някакво друго слънце.
          Веднъж при него дойдоха двама иеромонаси от свещената Хилендарска обител, за да го посетят, да го попитат нещо от Божественото Писание и да получат полза от боговдъхновените му слова и от добродетелния му живот. Носеха със себе си и една стомна с вино и я скриваха край пътя, понеже нямаше нужда да я носят при преподобния, който заради голямото си въздържание и вода не пиеше до насита, но му донесоха някакъв друг, постнически дар. Той ги прие с радост и приветствие в Господа. А те, след като беседваха достатъчно със светия и получиха голяма полза за душите си и спасителни наставления, приеха молитва и благословение и искаха да си тръгват. Но чрез дара на прозорливост, който имаше от Бога, той прозря духом, че една змия е пропълзяла и се е вмъкнала в стомната с виното, която те бяха скрили край пътя, и им рече:
          – Братя, пазете се заради Господа да не пиете от виното в стомната, която скрихте край пътя, но я счупете, защото, ако пиете от виното, ще умрете от змийска отрова!
          Щом чуха това, иеромонасите се ужасиха и си тръгнаха със страх, като се чудеха как узна тайната им и им възвести това, което не знаеха. И сториха, както им рече той. И щом счупиха стомната, намериха в нея змия, както им бе предсказал светият, и прославиха Бога, Който ги избави от внезапна смърт чрез Своя угодник, и си тръгнаха, изповядвайки Божията благодат заради чудото и благодарейки на преподобния Козма.
          Близо до свещената Есфигменска обител, в местността, наречена Самария, имаше един добродетелен монах, на име Дамиан, който живееше постнически и се подвизаваше за спасението си. Той си беше наложил устав и наредба да не спи в чужда килия. Един ден поради някаква нужда отиде при един брат постник, негов другар. И понеже не го намери в килията, тъй като не беше там, се наложи да го чака дълго време, докато се свечери, и тогава той дойде. Щом свърши работата си, поиска да се върне в килията си, но приятелят му, онзи брат, го принуждаваше и го молеше:
          – Остани тук тази вечер и пренощувай в килията ми, а утре ще си тръгнеш, понеже вече е късно, а и започна да вали. Но за да спази устава си, Дамиан не остана там, а си тръгна в дъжда и тъмнината. И докато вървеше, стана толкова тъмно и се изливаше такъв пороен дъжд, че той изгуби пътя и не знаеше нито къде се намира, нито накъде отива, и от многото труд силно изнемогна, и нямайки какво друго да стори, извика към Господа:
          – Господи, спаси ме! Загивам!
          Щом рече това, изведнъж се намери в килията си.
          А на другата сутрин стана и отиде при преподобния Козма, понеже го считаше за разумен мъж, изпълнен с голяма разсъдливост и му разказа за изпитанието си, от което пострада. После го попита, искайки да разбере поради какво му се случи това бедствие: да не би да е съгрешил с нещо пред Господа и да не е разбрал? А светият му рече:
          – Не скърби за това, възлюблени брате, но знай, че тъй като заради Бога си се принудил да не престъпиш устава си, затова и той те опази от смърт, но още повече за това, да разбереш, че ако спазиш обещанията си, които сме Му дали при пострижението си, предстоейки пред страшния Христов престол и пред Светите Ангели, и Той ще ни избави от вечна смърт.
          Като се утеши от това известие на светия старец, брат Дамиан си тръгна, славейки Бога, и пребиваваше в килията си до кончината си.
          Веднъж преподобният Козма тежко се разболя и пожела, като човек, и той да хапне риба, като някакво малко утешение за многото пост и въздържание на преотруденото си тяло. Но тъй като нямаше риба, възложи скръбта си на Господа, и ето, изведнъж, о, чудо на Промислителя на всичко – Бога! Видя в небесната вис един орел, който долетя при него и му донесе риба, според желанието му, и като я постави пред него, отново отлетя във висините.
          И както някога Бог повели на врана да носи хляб и месо на светия славен пророк: Илия, така и сега по същия начин изпрати храна на този Свой богоугоден раб, като утешение в болестта му, като повели на орел да му донесе риба. А той се възрадва и прослави Бога, Който дава храна на всяка плът. Като взе рибата, светият я изпече на огън и тъкмо се готвеше да ceднe на трапезата и да яде, когато чу глас, които му каза:
          – Остави част от рибата за Христофор, понеже тя е негова!
          И той направи точно така, яде и се утеши, и въздаде благодарност Богу, Който отваря ръката Си и насища с благоволение всяко живо същество. А споменатият Христофор, за когото гласът каза на преподобния да остави част от рибата, беше духовен старец и живееше и се подвизаваше там наблизо в едно пустинно място. В тия дни и на него му се бе случило да се разболее и той беше помолил своя брат да намери и да му донесе риба за утеха в немощта му. И братът намери и му донесе; а когато той взе рибата, изчисти я и я изми, за да я сготви, внезапно долетя орел, грабна я от Христофоровите ръце и я отнесе, като я положи пред преподобния Козма, както по-горе описахме станалото чудо. А Христофор не знаеше това и скърбеше като немощен човек и като стана на сутринта, отиде при пре– подобния да го посети и да се утеши, и да му разкаже каква скръб му се случи с рибата. И като каза молитва, почука на вратата на килията на преподобния. А свети Козма му отговори отвътре:
          – Влез, брате, защото те чакам, за да изядеш твоята част от рибата, която ти придоби и приготвяше за себе си!
          Като влезе, Христофор видя парче печена риба, лежащо на трапезата на светия и много се почуди. Тогава го помоли да му каже, за да разбере как е станало това чудо. А той му разказа цялата истина, как пожела да хапне риба като малко утешение в немощта си и как изведнъж долетя орел и му донесе риба, и как чу глас, който му каза да остави част от рибата и за него. Тогава двамата прославиха Бога и обядваха заедно, възвеселиха се за слава Божия с благодарност и Христофор отиде в килията си, славейки Бога, Който дава храна на боящите се от Него.
          Един Велики четвъртък, след утренята, свети Козма беше в духовен екстаз и видя във въздуха една душа, която демоните измъчваха на митарствата, понеже нямаше добри дела и покаяние за греховете си. По Божие откровение, заради дара на прозорливост, който имаше, разбра, че тази душа беше на игумена на свещения Хилендарски манастир. Затова веднага изпрати своя ученик в Хилендар, за да извести тамошните братя да отправят прилежни молитви към Господа да избави душата на игумена им; и сам умилено се молеше със сълзи. Когато ученикът на светия отиде и им разказа видението на преподобния, те не повярваха и казаха:
          – Нашият отец игуменът току-що излезе от църквата и отиде в килията си, и сега се приготвя да служи света литургия и да причасти братята.
          А на него рекоха:
          – Твоят прелъстен старец казва да се помолим за него като за умрял.
          А после, макар че не вярваха, все пак отидоха да го видят и да го повикат. И понеже в отговор не се чу никакъв глас, те влязоха в килията и го намериха умрял от внезапна смърт. Тогава се ужасиха и повярваха на думите и видението на светия и плачеха и се молеха на Господа за игумена си.
          Удивително ли е, че тази свята душа, свързана с непорочно тяло, беше станала избран съсъд и вместилище на такава особена Божия благодат, тоест на дара на прозорливост? Но да не премълчаваме и това, че нерядко Бог изпраща изкушения и върху Своите праведници, та добродетелта им още повече да възсияе, като злато, изпитано в огън, за което и Сам Той им открива и ги предизвестява чрез Свое Божествено явление, както и свети Антоний Велики видя свише сияние от благодатна светлина и като се просвети с нея, чу гласа на Иисуса Христа, Който му каза, че винаги ще му помага и с това много се укрепи против вражеската бран. Така и блаженият наш отец Козма се сподоби да види и чуе от Самия Владика Христос всичко, което щеше да пострада от демоните преди кончината си, и че като добър подвижник и доблестен страдалец, подкрепян от Неговата помощ, ще ги победи и ще се увенчае от Него. В същото това време, докато преподобният имаше това Божествено видение, гореспоменатият Христофор пак дойде при него за да чуе словото Божие и да попита нещо за полза на душата си. И като се приближи до вратата на килията на светия, го чу да разговаря вътре с някого и си помисли, че преди него е влязъл някой брат, за да се изповяда, и затова чакаше отвън дълго време, докато престанаха да беседват, и тогава почука на вратата с молитва. А преподобният излезе и като се поздравиха един друг, влязоха в килията, помолиха се според обичая и седнаха. Но понеже Христофор не видя вътре никого се учуди и го попита:
          – Честни отче, с кого беседваше досега? Защото дълго време стоях отвън и чаках.
          А светият разбра, че не може да крие от такъв добродетелен брат и му каза:
          – Бях с Владиката Христос и беседвах с Него. И Той ми каза че скоро аз, смиреният, ще пострадам от демоните и че след не много дни ще се преселя от този живот, за да ида при Него в царството Му. А ти, възлюбени брате, си иди сега с мир и не се лени в този и този ден (назова точния ден) да дойдеш пак тук, за да ме видиш!
          Като се приготви с такъв подвиг и с богоугодни дела, преподобният се приближи към смъртта подобно на кораб, натоварен с много богатства, който се прибира в пристанището.
          Видът на смъртта не беше страшен за него, защото и всичките му подвизи бяха насочени към това, да влезе през отворената врата на смъртта в небесните селения. Предизвестен за кончината си от Самия Владика Христос, той се подготви за блаженото си съединение с Бога.
          Като измина малко време, в уречения ден гореспоменатият духовен отец Христофор пак дойде при светия и го завари да лежи полумъртъв. Попита го каква е причината за това състояние; а той му каза цялата истина:
          – През нощта тук дойде бесовският княз с много демони, като плачеше и им говореше: „О, немощни и лениви! Как не можа никой от вас да убие този голям мой враг, който толкова много ме огорчи, и като връх на всичко заграби и престола ми!“. Като рече това, лукавият взе една тояга и преби цялото ми тяло, както и сам виждаш. Но слава Богу, Който устройва всичко за нашето спасение и Който позволи да пострадам до смърт заради любовта си към Него.
          Тогава Христофор остана там и му служеше в болестта. След два дни преподобният помоли да се причасти с честното Тяло и Кръв, Христови. И като се причасти благоговейно и благодари на Бога, с молитва предаде чистата си и свещена душа в ръцете на Господа в лето 6932 от създаването на света или през 1323 година от Рождество Христово, в двадесет и втория ден на месец септември.
          Като разбраха за успението му, братята от свещения манастир – свещеници и монаси, дойдоха, за да извършат според обичая опело, над честните му мощи. А Бог, Който прославя тези, които Го прославят, прослави и този преподобен след смъртта му по следния начин: по време на погребението му към пеещите монаси се присъединиха и всички пустинни животни и птици небесни. И когато погребаха честните му мощи и проливаха сълзи на гроба му, тогава всички тези животни – земни и небесни, възгласиха, всяко със своя си глас, сякаш го изпращаха и оказваха чест на погребението на светия, и след това отново се разотидоха в пустинята.
          Това са, отци и братя, чудните и свръхестествени чудеса и дела на новоявения свети наш отец Козма, с които Бог благоволи да го прослави. Това са подвизите му, с които той усърдно се подвиза заради любовта си към Владиката Христос. И макар че не всичко беше написано подробно, но и това е достатъчно, за да подбуди вас, днешните подвижници и постници към по-голяма ревност и към по-топла вяра заради добродетелното житие в Христа. Как доблестно и крепко застана против плътта с търпение и въздържание; против светските прелести прелести – с нестяжание, и против дяволската гордост – с много смирение. Въоръжи се със силата на честния Кръст и с духовния меч, който е Божието слово, и като се подвизава добре, мъжествено победи и завоюва ангелски престол на небето, който дяволът изгуби заради гордостта си и заради който горчиво плачеше и ридаеше, и укоряваше слугите си – демоните, че не са могли да победят Господния постник и твърд страдалец. Пося в зноя постнически скърби със сълзи, пожъна с радост ръкойки вечен живот. Временно се подвиза, а вечно се радва. Със смирението си се възнесе, с нищетата си се обогати. И сега царува на небето с Владиката Христос, увенчан от ангелите, облажаван заедно със светиите и преподобните, понеже влезе в радостта на господаря си.
          А ние, братя, да въздадем благодарение на дивния в светиите Си Бог за това, че въздигна такъв мъж в нашия род, като огледало по-светло от всяка добродетел. Да разберем, че монашеското житие беше пътят, който го доведе до такова съвършенство. Наистина, никое състояние или обществено положение само по себе си не отдалечава човека от спасението, стига само търпеливо и старателно да се подвизава против срещащите се в света пречки и съблазни. Но уединеният и по този начин защитен от съблазните на света начин на живот, който избра похваляваният от нас мъж, е най-близкото средство за спасение, стига човек да встъпва в него с добро намерение и го преминава по правилата на нелицемерната добродетел и на Евангелието, тоест да бъде нищ (беден) духом и тялом. И което е по-драгоценно от всяко богатство – да пази православната вяра, да живее в мир и съгласие, да има телесна и душевна чистота и нелицемерна любов, да бяга от злите похоти. Храната и питието да бъдат умерени, да се държи кротко и смирено и да не забравя страннолюбието, и единственият му стремеж да бъде към небето, като презре житейската суета.
          И тъй, да се засрамят всички укорители на този благословен от Бога начин на живот. Да замлъкнат и тези, които дръзват да говорят, че днес времето е друго и е невъзможно някой да достигне съвършенството на древните свети отци. Не знаят окаяните, че като говорят така, тежко съгрешават против Господа. И защо ли казвам „съгрешават“? Свети Симеон Нови Богослов нарича такива „скрити еретици“. А който иска да научи нещо повече за това, нека прочете Четирийсет и седмо слово в неговата книга и да разбере в каква дълбока пропаст на прелестта се намират такива, без да разбират това.
          Не времето ни е виновно, че не можем (или по-добре да кажем – не искаме) да подражаваме на древните светии. Не, но нашето нехайство, сластолюбие и маловерие. „Всичко е възможно за вярващия и за този, които не се съмнява“, казва Господ в светото Евангелие. Нима древните светии са направили нещо със своя собствена сила? Не, но с Божията помощ и с Христовата сила, просвещавани от Светия Дух. Христос казва: „Без Мене не можете да вършите нищо“. И пак: „Искайте и ще ви се даде“. И какво ли не би преодоляла топлата вяра на усърдната душа, чиито настойчиви молитви възхождат към Отца на светлините? Понеже Същият Бог, Който беше във времената на светиите, е същият и сега в наши дни. Той ще бъде същият Бог и до свършека на света, както нашият Господ Иисус Христос казва: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“, заедно с Отца и Светия Дух во веки веков.
          И тъй, възлюбени братя, като се научихме от житието на преподобния наш отец Козма, който възсия в последно време, нека да отстъпим от маловерието и да изоставим подобни извинения, като суетни и душевредни. А най-вече, всички заедно да подражаваме на облажавания от нас Божий угодник. По неговото свето подобие да се смирим пред Бога, да отхвърлим користолюбието и сребролюбието, да угасим пагубното разпалване на похотите и страстите, да пазим въздържание и умереност във всичко, да смирим поривите на плътта с трудолюбие, да очистим душата си с молитва и покаяние и да се сподобим, с богоприятната молитва на светия наш отец Козма да се явим непосрамени в последния ден на нашето възкресение пред общия Съдия, нашия Господ Иисус Христос, Комуто да бъде слава, чест и власт заедно с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.

Житие на Свети Козма Зографски (22.09.)