И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа. И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме, и вечерта остана там самичък. А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен. И на четвърта стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето. А учениците, като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: Това е привидение, и от страх извикаха. Но Иисус веднага заговори с тях и рече: Дерзайте! Аз съм, не бойте се! Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: Дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса, но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме! Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: Маловерецо, защо се усъмни? И щом влязоха в кораба, вятърът утихна. А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: Наистина си Божий Син! И като преплуваха, пристигнаха в земята Генисаретска.
Братя и сестри,
В деветата неделя след Петдесетница Църквата ни припомня чудото на нашия Господ Иисус Христос, когато Той тръгва по водите на Галилейското езеро към учениците Си. Като знаем, че Богочовека съществува преди времето, като знаем, че чрез него всичко е станало, че Той е Стария по дни, ние приемаме това чудо на Спасителя съвсем естествено. Нима за Онзи, Който сътвори небето и земята представлява трудност да ходи по вода? Но в очите на учениците това е дивно чудо, явна проява на Божествената природа на техния любим Учител. Те имат нужда от това уверяване, от тази видимост на божествената сила на пребиваващия с тях ежедневно Богочовек. И ето – апостол Петър, най-пламенен сред тях, възжелава да дойде по водата при своя Наставник. Голяма, велика, възторжена е вярата на апостола. Не може да не го похваляваме за тази искрена и чиста вяра. Но в мига, когато той отклонява своя взор от Христос, от мига когато поглежда към бездната на вълните, бушуващи от силния вятър, от този миг апостол Петър започва да потъва. Така и нашата вяра, нашата вяра, която ни води към Христа, може да бъде разводнена от шума и бурята на житейското море. И тогава започваме да потъваме. Потъването не са бедите и страданията, потъването е забравата на Христа, забравата, че в този живот сме твърде кратко, че ни предстои съд, на който ще даваме отчет за делата си. Ето това е нашето потъване. То може да е безметежност, може да е здраве, успешна кариера, охолство и благополучие. Но всъщност, забравили Христа, непознали Христа, ние вече потъваме в нерадението и погибелта. Нашата вяра, неуязвима за съмнение, трябва да ни води в житейския път – вярата, че всичко се случва по спасителния Божи промисъл, че Бог е отредил най-доброто за всеки от нас, че единственото и най-голямо зло е греха. Ето така не бихме потънали в забравата на житейските грижи. Дано Господ се смили над нас и да ни просвети, да усили в нас вярата и да укрепи християнската ни съвест. Защото времето ни на тая земя е твърде, твърде кратко. По Божия милост имаме застъпничеството на Майката Божия, чийто най-голям празник е утрешният ден – денят на нейното Успение. Света Богородица е наша най-милостива ходатайка, Владичица и утешителка, облажавана от всички родове, майка на Христовите чада. Да не забравяме да я призоваваме в молитви и благодарения, знаейки че Майката има прошка и обич дори и за най-злонравните си чеда. По нейното застъпничество, Бог да ни вразуми! Амин!
Светлината на Храма 