И Господ още каза: един човек имаше двама сина, и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда, и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини, и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син, направи ме като един от наемниците си.
И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете, па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят. А по-старият му син беше на нива и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри и като повика едного от слугите, попита: що е това? Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав. Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше. Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих, и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си, а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле. А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое, а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.
Братя и сестри,
Миналата неделя Църквата ни прикани да заживеем с покаянието на митаря, а днешната притча отново настоява да имаме съкрушеното сърце на завърналия се блуден син. Той е погубил един по един всичките си добродетели в страната на греха и смъртната сянка. Стигнал до дъното на падението си, нещастникът се усеща, идва в себе си и си спомня за бащиния дом, който той високомерно и безразсъдно е напуснал, огорчавайки любимия баща. И ето – блудният син извървява пътя обратно към Своя Небесен Отец – защото именно Отец е бащата в притчата. Извървява пътя на покаянието и съкрушеното сърце, признава греха си с разкаяние и е готов дори да бъде наемник в дома на Баща си, ще рече – Църквата. Разбира се, всеблагият Баща с ликуване и радост го посреща, възвръща синовното му достойнство, заколва угоеното теле за празника, а това е образ на безкръвната жертва – Светото Причастие. Всички празнуват завръщането на онзи, който беше мъртъв и оживя, изгубен, и се намери. Онова, което прави впечатление в притчата, е поведението на големия брат. Разбирайки, че тържеството е в чест на завърналия се син, той се сърди, лицето му е помрачено, думите му към бащата са пълни с горчивина и озлобление. Отец кани първородния син с обич и дълготърпение: „Чедо, всичко мое е твое. Ти си винаги с мен.“ Но големият брат, събирателен образ на богоизбрания юдейски народ, който отхвърля Месията – Христа, отказва да бъде на тържеството в Небесния чертог и сам се отлъчва от Църквата. Не си ли мислим, че сме достатъчно праведни, след като сме възпитани като християни, цял живот идваме на църква, палим свещи и се причастяваме четири пъти годишно? Не си ли въобразяваме, че сме уредили отношенията си с Бога, че сме прави в Неговите очи и в очите на хората? Не се ли къпем в илюзорните вълни на тщеславие и мнима праведност? Не носим ли напразно званието „християнин“, а в сърцата си сме топлохладни, бавни на милост, бързи на осъждане, богати на скрити немощи и недъзи, високомерни до тази степен, та дори смятаме, че няма кой знае какво да изповядваме? Сърцата ни са закоравели и рядко истинско покайно чувство се прокрадва в тях. Но пък ясно виждаме греховете на нашите братя и сестри, на близки и далечни. И колкото по-ясно виждаме чуждите грехове, толкова намаляваме зрението за собствените си духовни язви. Братя и сестри, да бързаме да се уподобим на блудния син в осъзнаването на нашите немощи, в искреното и дълбоко покаяние и да се пазим като от огън от завистта на големия брат, който не иска дори да пусне в дома на Отца окаяния грешник. Амин!
Светлината на Храма 