Благодатта на твоите уста, възсияла като огнена светлина, просвети вселената, придоби за света съкровища не от сребролюбие, показа ни висотата на смиреномъдрието. Но като ни поучаваш със своите слова, отче Иоане Златоусте, моли Словото Христа Бога да спаси нашите души.

    „Ако някой е намерил истината и търси нещо друго, очевидно е, че търси лъжата” 
                                                 свети Йоан Златоуст

           С тази крилата фраза златоустият богослов, един от най-ярките писатели на 4-тото столетие, перфектно образованият в античните философски школи антиохиец Йоан, сякаш се обръща към нашата съвременност.
          Очевидно е, че става въпрос за вяра, не за истина в смисъла на някакъв факт от сферата на тяснопрофилираното знание (т.е. не е истина от типа на научен факт като този, че ацетилхолинът е медиатор при преноса на нервни импулси в синапсите). Говори се за намерена Истина, за Истина която Е, за Христос, за Христос, Който е Пътя и Истината и Живота, за тази Истина, която ще познаем и която ще ни направи свободни. За тази истина пише Йоан Златоуст.

          Можем ли обаче, след като вече сме Христови, да се заблуждаваме, че търсим нещо друго извън благодатната пълнота на извора на живота? И какво е това друго?
          Ако сме християни и търсим някаква друга духовност – значи търсим псевдодуховност, търсим лъжа. Да не звучи тесногръдо, но истината е една, една – съвършена и единствена. Идеята за Истина изначално изключва множествеността.
           Как бидейки християни (ще рече, познали истината) търсим нещо друго?Нека не се заблуждаваме – тръгнали сме по сумрачните пътеки на някоя заблуда. Защото точно лъжата има свойството да е многолика. Мога ли аз – християнинът, да се вълнувам от Бакунин, от Рьорих или Блаватска, от Норбеков, от учението на Кришна, от астрология, нумерология или фън шуй, от „позитивното мислене“  и дали в следващия живот за кармично наказание няма да се родя жена?
           Това търсене на алтернативи говори за едно – че не познаваме Христовото учение, макар и да се самоопределяме като православни. Да желаем да почерпим от „мъдростта на изтока” (т.е.  Далечния изток), значи че не познаваме родната духовна съкровищница.  Приличаме на някой, който притежава безценен бисер, но най-нехайно го е захвърлил сред купчина имитации, стъкълца и пластмасови кичове.
           До голяма степен това е поправимо – вече има толкова много духовна литература и  сайтове, разгръщащи тези теми, че незнанието вече няма как да бъде оправдано.
           Чуваме възражения постоянно: „ Но какво значи това? Значи не може да има близост с другите? Не може да сме отворени за новото, любопитното, интересното? Православната църква е ужасно консервативна, тя тиражира само стари, закостенели принципи…. Ето тук има прераждане, тантризъм, медитация, целебна йога, шамански лечителни практики, идат пастори от Европа и Америка, светът кипи, светът е глобален, всички си подават ръка, изучават новото, а вашите часовници са застинали в 18 век…….”
           Това са обичайните разсъждения на повърхностно осведомения. Всичко изброено по-горе – всички тези алтернативни движения всъщност са старите, ретроградни езически наноси, които днес под формата на атракцион са се натрапили на крехкия и податлив на манипулации   светоглед на съвременника.
          И обвинението, че православната Църква  е древната, консервативната, неатрактивната – ето всъщност най-доброто признание за нейното пребиваване в Истината.
          За знаещият това не е никак чудно, защото църквата е Тялото Христово и в своята божествена страна тя остава неуязвима от язвите и греховете на физическите си носители.
          А за онзи, който не знае посоките, редно е да припомним, че всеки има свободна воля и тази воля ще реши  – дали да е с Истината, ще рече – с Христа или ще се приобщи към лъжовния калейдоскоп на днешните, пременени в нови дрехи древни езически и по-нови ереси.

Иконата е кoпирана от http://www.pik.bg