Йоан 11:1 – 45      

         Беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра и Марта. (А Мария, чийто брат Лазар бе болен, беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си.)
          Сестрите проводиха да Му кажат: Господи, ето оня, когото обичаш, е болен!
          Като чу това, Иисус рече: Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий. Иисус обичаше Марта, и сестра й, и Лазаря. А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше.
           След това рече на учениците: Да идем пак в Иудея.
           Учениците Му рекоха: Рави, сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш?
           Иисус отговори: нали дванайсет часа има в деня? Който ходи дене, не се препъва, защото вижда светлината на тоя свят, а който ходи нощя, препъва се, защото светлината не е в него. Той рече това и после им казва: Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя.
Учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее.

            Иисус бе казал за смъртта му, а те помислиха, че говори за сънно заспиване.
            Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря, ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате, но да идем при него.
             Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците: Да идем и ние да умрем с Него.
             Като дойде Иисус, намери, че той е вече от четири дена в гроба. А Витания беше близо до Йерусалим, около петнайсет стадии, и мнозина иудеи бяха дошли при Марта и Мария да ги утешат за брата им. Марта, като чу, че иде Иисус, посрещна Го, а Мария седеше вкъщи.
             Тогава Марта рече на Иисуса: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог.
             Иисус й рече: Брат ти ще възкръсне.
             Марта Му каза: Зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден.
             Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът, който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това?
             Тя Му дума: Да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света. Като каза това, отиде та повика скришом сестра си Мария и рече: Учителят е тук и те вика. Тая, щом чу, става бързо и дохожда при Него. (Иисус още не бе дошъл в градеца, а стоеше на мястото, дето Го бе посрещнала Марта.)
            Иудеите, които бяха с нея вкъщи и я утешаваха, като видяха, че Мария стана бързо и излезе, отидоха подире й, мислейки, че отива на гроба – да плаче там.
            А Мария, като стигна там, дето беше Иисус, и Го видя, падна при нозете Му и рече: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми.
             Иисус, като я видя да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: Де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж.
              Иисус се просълзи.
              Тогава иудеите казваха: Гледай, колко го е обичал.
              Някои пък от тях казаха: Не можеше ли Тоя, Който отвори очите на слепия, да направи, щото и тоя да не умре?
              А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това беше пещера, и камък стоеше отгоре й.
             Иисус казва: Дигнете камъка. Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече, защото е от четири дена.
             Иисус й дума: Не казах ли ти, че, ако повярваш, ще видиш славата Божия?
             Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият. А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш, но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.
              Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън!
              И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: Разповийте го и оставете го да ходи.
              Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него.

     Братя и сестри,

             С Божията благодатна помощ достигнахме до днешния голям празник – деня, в който честваме възкресяването на чертиридневния Лазар. Това е дивно чудо, сторено от нашия Господ Иисус Христос, предадено от евангелист Йоан. Нека знаем, че другите евангелисти  – Матей, Марк и Лука умишлено не пишат за това изумително чудо, защото в техните дни възкресеният Лазар все още е гонен от злобата на юдеите, които искат да убият приятеля Господен. Не им стига, че убиват Спасителя на Кръста, но искат да убият и онзи, върху когото е явена най-велика Божия милост – възкресения Лазар.
            Свети Йоан Богослов пише, че Иисус се просълзява пред гробницата на Лазар, а събралите се юдеи казват помежду си: „Гледай, колко го е обичал.“
            Христос плаче пред Лазаровия гроб. Плаче не само за обичния Си приятел, братът на преданите Марта и Мария. Той плаче за грешния човешки род, наследил след прародителския грях болестите и смъртта. Христос се просълзява от любов към това погинало и похитено творение. Твърде добро, но паднало от високото си назначение.
            Това любимо Божие творение – човекът, вместо да наследи отреденото му безсмъртие – наследява смъртта, като отплата за греха на непослушанието. Венецът на творението – човекът наследява тление, за което не беше създаден.
            Затова и Богочовекът, приел нашата природа, пролива сълзи за окаянството на тази наша немощна природа, призвана към небе, а наследила земя и пръст.
            Но това не ще продължи дълго. Иде Освободителят, Съвършеният, Лъвът от Юдиното коляно, от Давидовия род, Победителят на смъртта и дявола, Онзи, Който бе намерен достоен да разгърне книгата на Божието Домостроителство, Изкупителят, Изтребителят на преизподнята – Господ Иисус Христос.
             И както само с една дума възкреси Лазар, така ще възкреси и всички нас в деня на всеобщото възкресение, когато на всички делата ще се открият и всички ще бъдат преобразени. Това и изричаме всеки път в Символа на вярата: „Чакам Възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век.“
             Жадуваме и копнеем за живот при Онзи, Който е Източник на Живота. Милеем да сме в светлината на Онзи, Чието Име крепи цялата вселена. Молим се да имаме дял с Онзи, Който се просълзи край гроба на покойния Лазар.
             Всичките ни молитви са насочени към това – да бъдат простени греховете ни и избелени от сиянието на Духа, за да наследим небесната си прародина.
             Затова усещаме смъртта като враг. И тя наистина е враг, тя е чужда, тя е болест, недъг, непонятен и омразен противник. Затова и се страхуваме от нея, защото тя е противоестествена, тя е служителка на врага на нашето спасение, служителка на адските дълбини.
             Но мисълта за нея, за неизбежния край на земното ни битие, може да е полезна, да е градивна за нас. Защото нашият живот тук е преходен, чувството ни за безсмъртие е вярно, точно, но то е точно по отношение на вечния живот. Ние тук не можем да бъдем безсмъртни. Тук сме смъртни. Умират хора по болници и домове, всеки ден чуваме за това, но хората умират винаги, винаги смъртта обикаля, а обикновено ние не се сещаме за това, че сме смъртни. Тези тъжни и тягостни дни трябва да ни подсетят, че е илюзорно да живеем като се окопаваме в земното, а немарим за подготовката ни за вечността.
             Нека да се покаем докато е време. Краят ни наближава, дори да не е днес, да не е утре. Нека не забравяме това  и това знание да ни послужи за спасение. Амин!

Копирайте Проповед на Лазаровден, 2020

Източник: pravoslavie.bg

Иконата е копирана от http://www.consolata.org