Автор: Архимандрит Андрей Конанос

          Днес мълчах през целия ден. Вече няколко дни не съм говорил с хора. Няма да скрия: доста дни през годината аз живея точно така: в безмълвие и уединение. Лично за мен в това няма нищо необичайно и удивително.
          Но сега не става дума за мен.
          Сега става дума за всички нас.
           Замислих се за това как се промени животът ни. Всичко е спряло, замръзнало, затворено.
           Замислих се за теб. Ти си стоиш в къщи и не ти е леко. Това е против твоята воля, защото ти не си затворник, не си интроверт. Ти си стоиш вкъщи по принуда, защото е такова нареждането. Ти си стоиш вкъщи и от любов, защото знаеш, че това е необходимо за твое добро и за доброто на всички нас и на всички тези, които обичаме.

          Ти си стоиш вкъщи и защото те е страх и заради общата уязвимост.
          Замислих се и за всички онези, които се задъхват от психическа безпомощност – това са самотни хора, които са се оказали в черна пустинна изоставеност, в душевна немота и осиротение.
          В тези дни се събуждам сутрин и слънцето ми казва: „Усмихни се, виж колко е прекрасен идещият ден”. Обаче много бързо идва другата реалност и ми напомня за заплахата, за страха, за препускащия черен конник, който ще отнесе мнозина от нашия свят.
          Всичко, което се случва през последните седмици, ме накара сериозно да се замисля за тленността на нашия свят, за бързопреходността на нашия живот.
          Няма да скрия – замислих се и за смъртта. Аз обикновенно забравям за нея поради активната ми деятелност. Толкова съм свикнал да се наслаждавам на живота, на неговите цветове и аромати, на музиката, успехите, вкусовете, напитките, театралните роли, на хората, че в един момент започнах да се чувствам единствен жител на тази земя, придобих психиката на човек, който има едно застраховано местожителство тук.
        Тук. В този прекрасен свят, сред моите прекрасни съседи, в моето прекрасно Отечество.
         И изведнъж се появява нещо невидимо, незримо, микроскопичен вирус и той ми напомня за това, че ще дойде краят. Дори за мен и за теб да не е сега. Но краят наистина ще дойде.
         Аз имам свой „срок на годност” в този свят и в това тяло. „Аз съм … пришълец и заселник” (Бит. 23:4). Аз стоя на перона на метрото и чакам да ме извикат да вляза във влакчето: „Влизай!”. А аз, запленен от красотата на станцията, не отговарям, защото съм безсилен да се откъсна от нея.
          И в някакъв момент ме дострашава. Аз се изплаших. Разстроих се. Изпаднах в униние. А въпросът „Защо?” не спираше да изригва от моята душа, търсеща отговор и усещаща някаква несправедливост: „Толкова е несправедливо всичко, което се случва в този свят”.
        Толкова труд, толкова пот – душевни и телесни: учене, преумора, работа, мечти, покупки, имоти, инвестиции, планове, намерения, блянове, вълнения, отношения, обещания, задължения, споразумения; всичко, спечелено с надежда и стремителна радост! Всичко – обгърнато във воала на постоянното  съществуване по този начин и във вярата, че предстои нещо още, и още, и още. Неуморната жажда за развитие: а после ще направя и това, а после ще отида и там. Това е възторгът на творчеството, който ни дарява нещо от Божествения светоглед.
          Това е вярата, че е безкрайно разгръщането на воала на радостта.
          Но идва вирусът и неочаквано казва STOP на мнозина.
          Може би не на мен този път. Може би. Но той вече го е казал на толкова много мои ближни в този свят. Казал го е и на няколко мои сънародници. Той прекъсва всичко. Без да пита, без да иска разрешение, без каквото и да било елементарно обсъждане, разбираш ли! Няма да чуеш: „Нека да поговорим!” Че той имал и мен предвид, ако поискам, ако съм съгласен, ако съм готов, ако имам близки, деца, кучета, котки, които ще поплачат за мен и ще скърбят, когато си отида.
        Нищо. Наглата и жестока смърт е немислимо равнодушна и пред най-горещите сълзи…
        Отварям хладилника. Той е пълен. Запасил съм се за няколко дни напред. Изпивам чаша портокалов сок, изяждам три гевречета с канела. Вкусно е! Колко е хубаво да си жив, да се радваш, да си здрав, да усещаш, че в теб тече реката на живота, диханието на Бога, което те окрилява.
         Само молитвата върви леко в тези дни. Аз говоря с Бог, разказвам Му всичко: за моята тревога, за моите роднини и приятели, за нашата уязвимост, за всички онези, които са болни или предстои да се разболеят и вероятно да умрат… Така казват … Аз не мога да повярвам на това и не искам.
         Не ме интересуват различните разправии. Аз не се включвам в тях и те не ме засягат, защото в края на краищата всички ни очаква … краят. Ако не сега, то скоро. Пък дори и да е в далечното бъдеще.
          Грозните и самодоволни разправии между хора, стоящи на прага на смъртта … Можеш ли със сигурност да кажеш как ще премине за теб този ден?
          Викове и разпри. Та дори и за Христос. В тези дни! От всички страни. Безспирно. Групировки и партии, клики и компании. Дива ненаситност за нещо и пълна забрава на Христос!
          Неутолимата жажда за самооправдание – да се оправдаем, да докажем, че сме прави; че това, което правим, го правим добре; че сме добри, че сме по-добри от другите; а другите са лоши, тъмни, необразовани, объркани.
         Единственото разумно нещо в тези дни за мен самият е да остана вкъщи и да се моля, когато мога и когато молитвата върви. Аз говоря за вътрешната, сърдечната молитва на мълчание, любов и искреност. Както Христос в Гетсиманската градина пада на земята и се моли през нощта. Господ така е предстоял много нощи – в молитва за целия свят.
         Учените – свещените лица на нашите дни – правят и нека правят всичко, което е по силите им и което им е достъпно, защото нашите възможности са слаби.
         Политиците, лекарите, медицинските сестри, свещениците, учителите, психолозите и психиатрите, полицаите, бизнесмените, спортистите, художниците, духовните и мислещите хора, писателите, поетите, молитвениците, обикновените труженици, работниците в предприятията и земеделците, хората с чувство за хумор и с дар да общуват, да утешават и да дават сили – ние всички сме призвани да станем своеобразни „чудотворци” в тези дни.
          И да преживеем чудото на любовта и единството, на уважението, търпението, жертвеността!
         Нека се съсредоточим върху същината, която е смъртен враг на вируса и да уповаваме в Безсмъртието на Любовта! Всички ние, които сме вярващи, да явим Христа не само в публични изказвания, а и в „горенето” на любящите сърца, които могат да бият за другите като сърцето на Христос – подобно на Слънцето, а не на снега!
         И действително, да си останем вкъщи.
         Да се превърнем в малки подвижници в тези дни. И ако направим това в духа на любовта, то ще изпълним най-разтърсващия пост пред Бога!!!

(Текстът е преведен със съкращения.)

Източник: http://www.pravoslavie.ru